Глухарьов просто ме хвана за лакътя и ме повлече нанякъде през задни помещения и полутъмни сервизни коридори. Вървяхме мълчаливо. Колкото и да му бях бясна в момента, бях научила за година и нещо работа с него, че държи ли се така, трябва да изчакам със скандала. Намирахме се някъде в мазето на болницата. По тавана вървяха тръби, вероятно отопление и канализация, и други подобни. Беше мрачно, а лампите по тавана бяха страшно нарядко, така че се движехме в почти пълен мрак. Глухарьов обаче явно знаеше къде отива, защото почти не спираше. В коридора беше влажно и студено, а стените, вероятно някога боядисани в зелено, любимият цвят на проектантите на подобни сгради, сега бяха почти черни на вид.
Най-накрая стигнахме до някаква врата, която моят колега отвори със сила. Бутна ме да вляза вътре и влезе след мен. Оказахме се в котелното на този блок. Ключ за осветление нямаше, но една крушка висеше на кабел от тавана, но явно никой не считаше за нужно да я гаси.
Глухарьов се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си.
- Хайде, започвай!
- Моля? - опулих се аз.
- Със скандала - обясни ми той и ме фиксира с поглед като рентген. - Видях, че много ти се иска да ми счупиш главата. Затова сме тук, да няма кой да ни чуе.
- Що за място е това? - попитах аз ядосано.
- Показаха ми го на обхода сутринта. Много е удобно ако никой не бива да те чува.
Дори не исках да знам защо в първия ден на един охранител му показваха глухите места в подземията на болницата.
- Защо мен трябва да ме тормозят цял ден и да ме бодат, а ти седиш и само се наливаш с колегите?! - възнегодувах аз и седнах на единствения разнебитен стол. - Не е честно!
- Вярно е - съгласи се Сергей учудващо бързо и клекна пред стола. - Но, признай, че каквото правя аз, ти не можеш да го направиш.
Издадох някакъв нечленоразделен звук, подобен на ръмжене и се опитах да се отдръпна.
- Я ела насам, сърдитке! - каза той и ме прегърна.
- Не е честно! - повторих аз като инатливо дете и отново се опитах да се дръпна.
- Знам - отговори ми моят колега без да ме пуска, - но понякога трябва да търпим разни гадости, за да измъкнем информация.
Изсумтях. Да му имам събирането на информацията! Сергей вече ме пусна и продължи:
- Освен че се черпихме, наистина успях да измъкна и доста информация от колегите.
- И какво пък толкова си научил? - нещастно промърморих аз.
Глухарьов стана и отиде да провери нещо по котлето. Не разбирам от тия неща, така че нямах идея какво търсеше. Може би точните думи.
- Когато хората пият, Наташенка - започна наставнически той, - казват много неща. Особено мъжете.
- Не е моментът за лекции как се работи на терен! Направо казвай какво си научил.
- Ааааа, не така - размаха ръце той. - Искам да ти докажа, че върша работа.
Скръстих ръце на гърдите си и си предадох възможно най-скептичното изражение.
- Тия двамата, дето са ни странни на нас с теб - продължи Сергей, - са странни и на охраната. Едната от изчезналите е роднина на Гриша, главният. Лекувала се е при нашите и в един момент просто престанала да си вдига телефона.
- Е, и? - озъбих се аз и се опитах да си спомня имената на изчезналите. - Това нищо не доказва.
- Не, но пък научих много пикантни подробности за нашите клиенти. Обаче за тях ще ти разказвам на друго място.
- Впрочем, аз вербувах един от лекарите да ми покаже документацията дето водят тия двамата - гордо обявих аз.
Глухарьов вдигна вежди и се огледа наоколо, все едно търсеше скритата камера.
- Вербувала си някого? С магия ли?
- Нищо подобно. Само с истината. Без грам магия. Колко ти е часът?
Моят партньор погледна часовника си.
- Минава четири, защо?
- Мамка му! - скочих от стола. - Той трябваше да ме чака на задния вход на спешното преди петнайсет минути!
- Женска точност - философски заключи Глухарьов. - Знам пряк път, да вървим!
Той ме поведе пред лабиринта от полутъмни коридори и не след дълго се озовахме на уреченото място. По пътя му обясних част от какво се беше случило. Лекарят вече ме чакаше. Веднага се наежи като видя едрия мъж с мен.
- Какво става тук? - попита той и стисна юмрук.
- Свой съм - вдигна ръка Глухарьов и показа удостоверението си с другата. - Също съм тук под прикритие.
На косъм бях да му обясня, че размахването на удостоверение на обществено място не е най-умният начин да останеш под прикритие, но преди да си отворя устата, лекарят се огледа и ни подаде листче сгънато на две.
- Съжалявам, но щях да предизвикам подозрения ако изнеса журналите чак тук. Ако дойдете в стаята за отдих с мен, може и да ги разгледаме заедно, но тук няма как. Така ще привлече излишно внимание. Затова направих този списък.
Глухарьов кимна и пое лисчето, а аз надникнах над рамото му. На него се мъдреха написани име и фамилия, работно място, някаква драсканица на латински и годините на пациента.
- Имаме много интересни казуси, защото според ИЗ-то, всички са приети по спешност.
Не можех да си обясня защо винаги когато докторите говореха, им се разбираше половината от казаното. Това какво, да не беше код някакъв? Засега реших да си пропусна странните думи покрай ушите и да съсредоточа върху информацията. Опитах се да разчета разкривения почерк на доктора, който подскачаше по листа. Друга характерна черта на лекарите - пишеха ужасно грозно. То и Глухарьов пишеше грозно, ама на фона на това, неговото си беше калиграфски почерк.
Имаше общо дванайсет имена. Според бележките, трима бяха пенсионери - на 69, 70 и 85, двама - студенти – на 17 и 20 години, имаше две деца от дом за сираци, едното на 12, а другото на 14, двама мъже на средна вързаст, лекарят ги беше записал като безработни, което във всяка институция беше код за "алкохолик". За останалите трима беше оставена черта на мястото на професията, както и на годините. Загледах се в имената. Някои от тях ги бях виждала в нашата сводка с изчезналите. Значи наистина можеше и да има някакви съвпадения тук.
А каквото и да говореше Глухаьров за това колко филми гледам и как нещата не стават така, работата в Патрула ме беше научила, че няма съвпадения. И че ако виждаш нещо, то го виждаш с причина.
- За тези тук защо няма информация? - попитах аз и посочих няколко имена, срещу които нямаше професия.
Докторът надникна и отговори бързо:
- Клошари са - тук се намръщи, - сами се дотътриха до тук, нямаше как да ги върнем. Спешно звено сме, знаете...
С Глухарьов си разменихме погледи. Всички мразеха клошарите. Без изключение. Мърляви, често мъртво пияни, миришат... В отдела трябваше да чистим след като цъфне някой, а при нас не беше образец за чистота. Представях си какво им е на лекарите. Обаче тези, същите клошари някога са имали дом, професия и така нататък. Понякога ми беше жал.
Всъщност, те бяха много удобни жертви. Главно заради факта, че никой няма да ги потърси и рядко имаха роднини. Като се замислех, от изброените хора, евентуално пенсионерите или някой от алкохолиците да имат такива. Още едно странно съвпадение. Много по-лесно е да навредиш на човек, когато ти е ясно, че няма кой да го защити или да го потърси.
- А каква е тая драсканиаца тук? - тикна пръста си моят колега в латинските надписи.
- Диагнозата - сви рамене лекарят, все едно да дращиш на латински беше най-нормалното нещо на земята.
- И тя е? - присви очи Сергей.
Ако имаше нещо, което го дразнеше повече от това някой да му се прави на всезнайко, щях силно да се учудя. Лекарят изхъмка и побърза да обясни:
- Всички са постъпили по спешност с болки в сързечната област. Някои, ето тези тук, почти са стигнали до инфаркт - пръстът му се плъзна по списъка и посочи двамата алкохолици. - Всички са постъпили с хипертония и видими отглонения на t и p вълните...
Примигах. Това не ни трябваше. Важното беше друго.
- А останалите? - попитах аз. - Не разбирам как точно всичко това е свързано.
- Лекуващият лекар на всички е бил Могилевски - отговори лекарят. - Като анестезиолог, той е длъжен да ги прегледа. Все пак трябва да се слага упойка, да се дозират лекарства. Няколко от пациентите са били в напълно безпомощно състояние. Впрочем, Волгин е бил на смяна при повечето от инцидентите. Нали и за него питахте.
Със Сергей се спогледахме. Нещата започваха да стават все по-подозрителни.
- Чакайте малко, нали казахте, че Могилевски е анестезиолог? - обади се Сергей замислено. Лекарят кимна. - Тогава от какъв зор е трябвало да преглежда пациентите в спешното? - продължи да разсъждава той на глас. - Може да съм тъпо ченге, ама дори аз знам, че анестезиолозите работят в операционната.
- Не само - отговори лекарят и се подсмихна. - Те са много нужни и в реанимация. А всички пациенти са били вкарани там поне за няколко часа. Разбирате ли, когато при нас дойде пациент с подобни оплаквания и придружаващи заболявания, нещата стават доста сложни.
Примигнах. Нещо не се връзваше.
- Чакайте малко! Никъде не споменавате операции. - Не, защо трябва да го правя? - учуди се лекарят. - Нито един от тези хора не е имал показатели, които да обуславят оперативна намеса.
С Глухарьов се спогледахме. Волгин ни беше излъгал. Той каза, че всички са били оперирани от двамата му колеги, а според този лекар не е имало нито една операция. Това правеше присъствието на Могилевски в картинката по-подозрително, но определено недоумявах защо ни беше подвел. Ние така и така щяхме да проверим. Или е мислел, че няма да проверим?
- Възможно ли е тези записки да са подменени? - попитах аз.
Лекарят се измя.
- Разбирам, че работата ви е да се съмнявате във всичко, но тук няма как да се скрие една операция. Има си време за подготовка, престой, изразходвани консумативи... Не е възможно това да се скрие.
Той поклати глава. Глухарьов само изхъмка и погледна въпросително към мен. Ако ставаше дума за хора, със сигурност щях да заявя, че лекарят е прав. Че не е имало операции и няма начин да ги скриел Обаче тук ставаше дума за Различни - а те можеха да променят реалността. Като елементарното нещо да изтрият чуждата памет или да направят така, че няколко бележки да изчезнат.
