Домът на родителите ми се намираше в Гагарински. За наше щастие – близичко до метростанция „Площад Гагарин“ и Москва река. Даже от апартамента ни се виждаха зданията на площада. Хубаво, спокойно място. За разлика от района, където се бях преместила да живея. Впрочем, според статистиката на Патрулите, друг Висш Различен освен мен нямаше тук. И по-добре, едно главоболие по-малко.
Майка ми беше държавен служител, така че къде с връзки, къде с късмет, беше успяла да се сдобие с чудесен тристаен апартамент. Слязох на метростанцията и се огледах. Не можех да си обясня защо точно нашата беше толкова грозна. Сиви стени, мрачен перон. Нищо красиво, за разлика от по-централните станции. Но какво да се прави, не може всички да са като нарисувани. Когато бях малка, обичах да си фантазирам, че някоя фея за една нощ превръща нашата станция в бална зала. С кристални полилеи, тавани с гипсови орнаменти, мраморен под. И тогава, посред нощ, всички ние, децата на района, ще можем да играем до насита тук. Въздъхнах. Понякога дори и Различните не могат да сбъднат детските си мечти. Или още по-лошо: сбъдват ги, но те не са онова, на което си се надявал. Моята работа беше живото доказателство. Да имаш магически способности и да си окован от правила и забрани. Сега обаче нямах време за самосъжаление. Трябваше ми съвет.
Нашите живееха точно на пет минути от метростанцията, така че съвсем скоро вече чуках на вратата.
- Какооо! – хвърли се на врата ми Юлка, по-малката от двете ми сестри, която отвори.
- Юляяяя! – отвърнах аз на веселия й вик и я завъртях във въздуха.
Въпреки, че вече беше на петнайсет, Юля все още се държеше леко детински и беше притеснително кльощава. Което от една страна беше относително обяснимо, защото учеше в балетното училище. От трите, тя най-много обичаше да танцува. Ленка беше как да е, а аз. Ами, аз бях пълно дърво. Но трябва да има баланс в природата. Въпреки това, всички се притеснявахме сестра ми да не залитне по някое хранително разтройство. Годините си минаваха, а Юлка си оставаше с телосложение на дете, въпреки че беше вече девойка.Така че не ми беше особен проблем да я завъртя и да я пусна на земята. Сестра ми, вярна на навика, побърза да ме попита полугласно:
- Носиш ли шоколад?
- Мога ли да забравя? – усмихнах се аз и разроших косата й. – Моята малка сестричка обича шоколад с ядки! – и измъкнах от чантата си един шоколад.
Юля го грабна и започна да танцува на стълбищната площадка като канибал, който току-що е видял как на острова му пристигат пресни корабокрушенци. Наистина, преди да дойда, се бях отбила в едно магазинче и купих на сестрите си от любимите им сладкиши. Те може и да бяха порастнали, но апетита им към сладкото си беше останал.
- Хайде, влизай вътре! – подвикнах й аз през смях и се насочихме към антрето.
Нищо не се беше променило. Същата ламперия в коридора, същият стар дървен гардероб за връхните дрехи. Оставих палтото и ботите там и попитах:
- Ленка къде е?
- Учи – смръщено ми отговори Юля. – Заключила се е в стаята си и не ще да излезе.
- Учи, значи? – вдигнах вежди аз.
От нас трите, Лена беше най-амбициозната. Искаше да учи медицина, но предходната година не можа да издържи изпита. Тогава се опитах да й обясня, че може би това не й е писано, но тя отказа да ме чуе. Скарахме се сериозно, когато й казах, че има достатъчно други също много хубави професии. Тогава тя ми се тросна, че моята работа в милицията е пълна глупост и на мен ми е ясно, че е така, но пък съм настояла и си я работя. Тя също искала да осъществи своята мечта да бъде лекар. Тогава много й се бях разсърдила, та отне на Юля три месеца да ни сдобри. Горе-долу по същото време се изнесох от апартамента на родителите си, защото усещах, че подобни скандали ще стават все по-чести.
Докато бяха малки, сестрите ми винаги се обръщаха към мен. Аз бях каката, която винаги оправя нещата. Но колкото по-големи ставаха, толкова повече започвахме да си съперничим. В моя полза беше фактът, че съм с осем години по-голяма от Лена, така че поне чисто сестринските съревнования за вниманието на родителите (от сорта на коя какви оценки ще изкара) ми бяха спестени. Каквото и да правеше Лена, аз вече бях минала по този път преди нея. И някъде в началото на пубертета от най-добрата й приятелка се превърнах във враг. Нещо средно между сестра и родител. И това започна да я дразни.
Не разбирах защо сестра ми се държи така. В крайна сметка, ние нямахме какво да делим. Аз бях на 26, а тя – на 18. Аз си имах работа и сериозен приятел, а нея я чакаше весел студентски живот (щях да имам грижата за това) и много интересни моменти. Не разбирах защо реагира по този начин на всеки мой опит да й помогна. Истината беше, че бях гледала във вероятностните линии и бях видяла, че и този път ще се провали на изпитите. Без значение колко учи и какво си мисли, че прави. Защото на нея не й беше писано да стане лекарка. Поне не в този живот. Би било жестоко да й го кажа, но не бих могла и да я лъжа.
Когато се провали през лятото, беше голяма драма за всички. Лена се затвори в стаята си и плака дни наред. Не пускаше нито мен, нито Юля. Когато най-накрая се съгласи да говори с майка ни, започна да нарежда, че аз съм влязла каквото искам от първия път и че тя е неудачница. Тогава ми беше минало през ум да й помогна и дори отидох да помоля Хесер за лиценз за намеса от Трето Равнище. Оказа се, че според вероятностните линии, това че тя няма да влезе медицина има много голямо значение за живота й по-нататък.
Хесер категорично ми забрани да се бъркам. При това ме заплаши, че специално ще помоли аналитиците да следят за промени във вероятностните линии на съдбата на сестра ми. Тогава му се примолих да й помогне, защото момичето ще откачи, ако отново не влезе. Той се беше подсмихнал и ми беше казал, че нея я чака друго бъдеще, също много хубаво. Това ми затвори устата и реших да не се бъркам. Но не знаех как да обясня на Лена, че това няма да помогне. А когато се опитах – тя ме намрази, все едно стоя между нея и мечтата й.
От нас трите, освен че е най-амбициозната, тя е и най-инатливата. Науми ли си нещо – то непременно става, без значение какво мислят околните. А сега си беше наумила, че съм й враг. И аз, напук на всичките си способности на Различна, удрях на камък при всеки опит да се сдобря с нея. Затова се обзалагах, че сега се беше затворила в стаята си, само и само за да не седне с мен на една маса.
Не, мила сестричке, така няма да стане!
Затова с бойна крачка се отправих към стаята й. Апартаментът ни беше защитен от Хесер и Завулон заедно, плюс че аз бях сложила мои лични защити. Олег също удари едно рамо, за всеки случай. От магическа гледна точка, стените бяха натъпкани до такава степен със заклинания, че в Сумрака светеха в ярко лилаво и вероятно, на някой от по-долните слоеве, биха могли и да говорят с човешки глас. Когато бях по-малка, бях защитила със сплашващи заклинания разни лични вещи – като дневника си или любимите си дрехи, защото не исках сестрите ми да ги пипат. Едно от предимствата сам да си правил защитите на дома е, че можеш да минаваш и през стените. В моя случай обаче, нямах намерение да правя такива драстични фокуси. Затова просто застанах пред вратата и почуках.
Като най-голяма, аз бях имала самостоятелна стая. Все пак разликата между мен и Лена беше достатъчно голяма, а в апартамента имаше място. Те двете с Юлка деляха една стая.
- Ленка? – започнах аз ласкаво, но доста високо. Сестра ми обичаше да учи със слушалки в ушите и музика на макс. – Ленка? Може ли да вляза?
Отговор, естествено, не последва, и затова реших да си послужа с хитрост. Натиснах дръжката на вратата (тя наистина се беше заключила отвътре) и просто я побутнах в Сумрака. Вратата послушно се отвори в човешкия свят.
- Яяяя! – проточи Юля. – Ама нали беше заключена?
- Не беше – излъгах аз най-нагло, - беше заяла.
На леглото си до прозореца, Лена лежеше с гръб към мен и слушалки в ушите. Музиката беше толкова силна, че я чувах от вратата. Някакъв американски поп. Юля изхъмка и мъдро се изниза, оставяйки ни сами да се оправяме.
Този път обаче бях дошла с подкрепление, или по-скоро, с подкуп. Чак смях ме напушваше, че ми се налага да ходя при собствената си сестра като при държавен чиновник. С подкупи. В моя случай, бях изнамерила едно много хубаво помагало по биология. Издание на МГУ, което не можеше да се намери лесно. Знаех, че Лена го иска от месеци, но тогава нашите не можаха да го открият. Аз задействах връзки, но беше с изчерпан тираж и докато го намеря, тя се беше провалила на изпитите. А после се бяхме скарали. Сега ми се виждаше чудесен момент да й го дам.
Седнах на леглото до нея и най-безцеремонно издърпах слушалките от ушите й. Тя реагира веднага и се сви на кълбо в другия ъгъл.
- Идвам с мир! – вдигнах ръце аз. – Смятам, че е крайно време да се помирим!
- Изчезвай от стаята ми! – озъби ми се Ленка. – Не искам да те виждам! Ти не вярваш в мен!
Въздъхнах. Мда, очертаваше се труден и неравен бой.
- Ленка, не е вярно! – побързах да възразя преди тя да ме изтика от стаята си. – Вярвам в теб и съм сигурна, че те чака чудесно бъдеще! – тя ме погледна изпод вежди. – Ако не вярвах, щях ли да ти донеса това? – попитах аз и извадих помагалото от чантата си.
Очите й светнаха все едно умиращ от глад вижда пържола. Грабна помагалото, разкъса найлона, с който беше обвито и започна да прелиства, мърморейки:
- Боже, колко добре са изрисували клетката! Ама те дори включенията в плазмата се виждат..
Тя продължи да бърбори някакви полуразбираеми за мен неща в този ред на мисли още няколко минути и после ме погледна все едно ей сега свърза две и две, че аз съм й донесла книжката.
- Како, ти наистина ли? – попита Ленка невярващо. – За мен?
Кимнах. Ленка беше наясно, че това помагало се намира трудно и е много скъпо.
- А за кого другиго? – махнах с ръка към книжката. – Аз от тия чудесии нищо не разбирам!
- Какоооо! – избухна в сълзи тя и ми се хвърли на врата. – Извинявай, како! Аз не исках така, но като ми каза за друго... не искам друго! Искам медицина! – започна да хлипа на рамото ми тя.
- Знам, мила, знам! – отговорих й аз и започнах да я галя по косата. – Знам и затова реших да ти кажа, веднъж завинаги, че каквото и да стане, аз винаги, винаги ще те подкрепям! – отдалечих я от себе си за малко и продължих: - За какво иначе са каките?
Тя не ми отговори а отново ревна на рамото ми. Този път с нея ревнах и аз. От облекчение, че вече не съм на нож с един от малкото хора, за които бих дала всичко. Постояхме така няколко минути, преди на прага да чуя гласа на майка си:
- Виждам, че моите момичета най-накрая са заровили томахавката.
С Ленка се пуснахме и се обърнахме да я видим. Те двете с майка ми страшно си приличаха. Високи и стройни като манекенки, Тъмни коси, но невероятно красиви бадемови очи, смугла кожа. Направо източни красавици. Аз и Юля приличахме на татко – дребнички, с бяла кожа, но със скучна коса и очи. От нас трите Ленка винаги е била красавицата.
- Здрасти мамо! – поздравих аз и изтрих сълзите с опакото на ръката си. Добре, че не реших да се гримирам, сега щях да приличам на плашило. – Да, може да се каже, че се помирихме – допълних и погледнах към Ленка, която кимна.
- Щом като е така, сядайте на масата! – махна ни с ръка тя по посока на кухнята.
Най-любимите ми детски спомени са свързани именно с кухнята. Мама шета на печката или мивката в единия ъгъл, татко чете вестник на масата, а аз си играя под нея. Старият салонен бюфет днес беше отворен и отвътре мама беше извадила чиниите за гости. Голяма чест. Значи ме третираха като гост вече. Стана ми малко тъжно, защото все пак това си беше моят дом само допреди няколко месеца. Колко домашни съм написала на старата орехова маса. Колко време съм седяла сгъната на четири с книга в ръка до прозореца? Но всичко се променя...
Баща ми, както винаги, се беше зачел в дежурния вестник. Човекът винаги държеше да е информиран и беше предал тази си любознателност и на своите деца. Майка ми нежно издърпа вестника от ръцете му и го остави на бюфета.
- Време е за вечеря, Ванюша!
Баща ми се засмя и отдаде чест:
- Тъй вярно, Клава Денисовна!
Майка ми имаше твърде странно име, по моя вкус, което дължеше на покойната ми баба от Воронеж. Тъй като в пощенския клон се беше издигнала до началник-отдел, някои навици й бяха втора природа и когато се опиташе да командва баща ми – едър мъж на петдесет – той я майтапеше, че се държи като фелдфебел и започваше да й говори по начина, по който към нея се обръщаха подчинените й – с име и презиме. Майка ми се изкикоти и отиде да ни сипе ядене.
Въпреки че имаше три дъщери, майка ни не ни допускаше до кухнята. Не че не ни беше научила да готвим няколко елементарни манджи, но не искаше да „слугуваме от малки“, както се изразяваше тя. Когато веднъж я попитах, вече бях студентка по онова време, защо не иска да ни остави и ние да готвим, тя ми отговори простичко, че за нея това е удоволствие след дългия работен ден, че така се разтоварва, като прави вкусни неща за хората, които обича. „И на теб ще ти дойде времето да се въртиш около печката, мила.“ Беше ми казала тя тогава „но засега, остави майка си да те поглези.“
Естествено, всяка една от нас трите можеше да се справя с домакинските задължения. Когато мама беше вкъщи обаче, никоя от нас не припарваше до кухнята или пералнята. А когато я нямаше, най-често татко ни правеше шишчета на балкона, но това беше друга тема...
Сега мама беше надминала себе си – сготвила ми беше всички най-любими храни. За начало имаше котлети с картофено пюре. Картофеното пюре на майка ми нямаше нищо общо с онова, което можеш да намериш в кой да е стол, защото за него тя използваше цялото си майсторство. Имаше намачкани картофи (за чието приготвяне баща ми биваше повишаван в чин помощник-готвач), бяло сирене, ситно нарязан лук и още нещо, което приличаше на масло, но не бях сигурна дали е. Мама беше обещала, че когато се омъжа, ще запише всичките си рецепти и ще ми ги даде, да си ги готвя и да си спомням за нея. Дотогава обаче, безумно вкусната съставка на магически вкусното пюре си оставаше тайна. Аз и сестрите ми бяхме пробвали всичко, но при нас никога не се получаваше същия вкус.
Имаше и салата – любимата на баща ми и на мен – малки осолени мариновани рибки с много, много лук и лимони. А за десерт – фаворитът на цялото семейство – шоколадова пандишпанена торта. Майка ми започна да подрежда тавите и купите с гордостта на пълководец пред военен парад.
- Мамо – възкликнах аз, - ти от колко часа си почнала да готвиш?
- А, нищо работа – махна с ръка тя, - когато се обади си тръгнах по-рано и дойдох тук. Харесват ли ти? – попита ме тя с блеснали очи.
- И питаш! – възкликнах аз и посегнах да си дръпна една маринована рибка от купата.
- Не така! – перна ме през ръката тя. – Дръж се като дама, Наташа!
Аз се изхилих, а останалите ме последваха. Майка ми се намръщи в опит да се прави на строга, но после и тя се присъедини към веселия смях. След като разсипа на всеки в чинията и се настани до баща ми, тя най-накрая попита:
- И така, как вървят нещата между теб и Олег?
Двете ми сестри ме сръгаха в смисъл „започна се“, а аз трудно се удържах да не завъртя очи. Родителите ми харесваха Олег. Даже много го харесваха. Дотолкова, че майка ми си беше навила на пръста да ни сватосва. Искаше жената внуци. Всеки път, когато се опитах да протестирам, тя ме затапваше с фразата, че на моите години е имала едно дете на седем и второ на път. Права беше, но все пак, били са други времена. Затова всеки въпрос как точно вървят нещата с Олег ме влудяваше, защото четях между редовете нещо от сорта на „няма ли да се жените най-после“.
- В командировка е – уклончиво отговорих аз и стрелнах баща си за помощ. – Нали ти казах преди две седмици!
- Че каква може да е тази командировка? – не се сдържа майка ми и размаха ръката си във въздуха. – Ти да не би нещо да ме лъжеш?
Поех си дълбоко дъх. Никой разпит не можеше да се сравни с този пред майка ми. Честно, колкото и страшен да беше Глухарьов, какъвто и психар да беше Карпов, обзалагах се, че те двамата могат да се учат от нея. Тази жена беше способна да изкопчи информация при най-малкия намек за скриване на нещо.
- Не те лъжа, мамо – въздъхнах аз и за кой ли път си напомних, че не е хубаво да правя заклинания на родителите си. – Такава ни е работата, знаеш. И моята, и неговата. Когато се върне, ще се върне.
- Той има ли някакви сериозни намерения? – попита баща ми.
Благодаря ти, татко, че наля масло в огъня! Ето сега майка ми щеше да захапе като булдог.
- Ако ще ме питаш дали ми е предложил брак, татко – обърнах се аз към втория съдия, - не, не е. Засега просто се срещаме и ни е хубаво заедно.
Сестрите ми, в ролята на безмълвни съдебни заседатели, вече не издържаха и се изхилиха. На трите ни беше ясно, че това няма да помогне, но просто нямаше какво да направя.
- Абе, хубаво ви е заедно, ама е най-добре мъжът да има отговорности – отсече баща ми. – А не да идва и да си отива, когато реши. Що за връзка е това?
- Олег иска да живеем заедно – защитих любимия си аз. – Аз не искам. Искам да поживея сама за известно време, да видя какво е, да си подредя мислите...
- Гледай само докато редиш, да не останеш стара мома – не пропусна да ми натяква майка ми. – Щом момчето иска да живеете заедно, ти защо се дърпаш? Знаеш ли колко момичета на твоите години биха убили някой да ги иска така?!
Намръщих се. Това вече беше прекалено. Баща ми явно усети накъде отиват нещата, защото се обади:
- Клавушка, мила моя, остави момичето ни намира! Тя е голяма вече, има си свой живот, тя си знае най-добре. Права е, че вече не са същите времена!
Майка ми на мига омекна, но баща ми продължи да я обработва:
- Кажи сега, ако не ме беше оляла с онова кафе на гарата, ти нямаше ли също да почакаш и да се омъжиш по-късно? Кажи ми де!
- Сигурно – смънка майка ми и тръгна да човърка котлета в чинията си.
- Ето, виждаш ли! – тържествуващо завърши пледоарията си баща ми. – Значи просто си имала късмет и си ме срещнала толкова рано.
- Ванюша! – възкликна майка ми и го перна по главата. – Не пред децата!
- Какво съм казал? – разпери ръце баща ми. – Само истината! Ти си най-голямото ми съкровище. И вие също – добави той и ни намигна.
Всички се разсмяхме. Винаги ми е било много забавно, когато баща ми подкача майка ми. Бяха изминали 27 години от сватбения им ден, но в някои отношения тези двамата все още се държаха като тийнейджъри. Имаше нещо трогателно в това. И именно за такива неща бях дошла да си поговоря с тях. Но първо трябваше да минем формалната част, или по-скоро да опустошим страхотната вечеря и да пратим по-малките ми сестри в стаята им.
Оставих нашите да дрънкат за незначителни неща. Как в работата на майка ми щели да въвеждат нова електронна система, която тя не спря да плюе, за смях на мен и трите ми сестри. Как баща ми недоволстваше от новия си и напълно некомпетентен (по неговите думи) колега. После ми се наложи да изслушам брътвежите на Ленка за балетното училище, където беше пълно с плиета, някакви арабески (каквото и да беше това) и как на някоя си Мария възпитателката й казала, че ще играе солистка (което явно беше престъпление в очите на сестра ми). Гледах да кимам на правилните места и да ахкам и охкам в тон с останалите.
Когато най-накрая останах сама с нашите, майка ми ме стрелна с поглед, който можеше да си съперничи с тоя на Глухарьов по строгост.
- Е, казвай сега какво сте надробили с твоя Олег, отново – каза ми тя и отиде да ни направи по един чай.
Печката беше само на три крачки, така че можеше съвсем спокойно да чуе всяка моя дума. Баща ми ми направи физиономия в стил „не мога да ти спася задника тук“ и сви рамене.
- Нищо не сме надробили, мамо – отговорих аз. – Олег е зает, не сме се виждали.
- Аха, зает ли е или ме лъжеш? – попита тя без да се обръща.
Чувах тракане на съдове, но не можех да видя чайника ли мие, или се е заела вече с чиниите от вечерята.
- Не те лъжа – въздъхнах аз и това беше един от редките случаи, когато наистина й казвах истината. – Обаче наистина дойдох при вас за съвет.
Нашите изхъмкаха едновременно.
- Какво е станало? – попита баща ми. – Нещо в работата ли?
- И да, и не – отговорих аз. – Разследваме един случай, където има любовен триъгълник. Та дойдох при вас да ви питам какво би направил един човек от любов.
Последва дружен смях.
- Не ми се смейте! – изхленчих аз. – Просто не познавам други хора, които да са толкова влюбени един в друг.
Майка ми се появи с чая и сръга баща ми, който й го върна като я погъделичка. Тя се изкикоти като момиче и седна до него.
- Какво искаш да ни питаш? – попита ме майка ми по-дружелюбно.
- Какво бихте направили от любов? Ако другият ви помоли?
Те се спогледаха объркано.
- Миличка, не те разбирам съвсем – отговори баща ми. – Обясни ни простичко.
Замислих се. Не исках да въвличам нашите в това. Първо, бяха просто хора. Второ, колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Обаче все някак трябваше да ги подпитам, иначе цялата ми визита се обезмисляше. Беше хубаво, че съм се сдобрила със сестра си, но не затова бях дошла.
- Не мога да ви дам подробностите по случая – започнах аз, а родителите ми се сръчкаха един друг и се изхилиха.
Все едно малкото им момиченце отказва да предаде въображаемия си приятел.
- Не ми се смейте! – скарах им се аз. – Наистина не мога да ви дам подробности. Обаче мога да ви разкажа история, пък вие да ми дадете мнение, става ли? – те кимнаха, така че продължих: - Представете си, че другият е извършил престъпление и ви моли да си мълчите...
- Наташа, ти в какво точно си се забъркала?! – настръхна майка ми.
- Мамо, работя в милицията – контрирах аз с добре отработена интонация, - работата ми е такава. А вие обещахте да помогнете! Та, вие знаете за това престъпление, чо човекът, в когото сте лудо влюбени ви моли да си мълчите. Или да му станете съучастник и да помогнете. Ще го направите ли? Представете си, че единият от вас го казва на другия.
Баща ми се намръщи и започна да подръпва ухото си. Майка ми пък започна да чопли някаква съществуваща само за нея точка на покривката на масата. Опитът ми в стаята за разпити говореше, че това което ще чуя няма да ми хареса.
- Е? – попитах аз след малко. – Какво бихте направили?
- Въпросът е сложен, миличка – обади се баща ми. – Ако толкова много обичаш човека, вероятно ще си замълчиш. В името на бъдещето ви заедно и така нататък – намръщих се и той побърза да продължи: - Знам, че на теб това не ти харесва и не са те учили така, но когато обичаш истински, би направил всичко за другия. Ти, примерно, ако знаеш, че Олег е извършил престъпление, би ли го прикрила?
Това беше прекрасен въпрос, но за съжаление не знаех отговора. Олег ме обичаше и аз него. Но при Различните нещата бяха малко по-сложни, защото нарушенията по Договора не можеха да се скрият. Така че всякакви опити за прикриване вероятно нямаше да дадат резултат. Обаче ако бяхме просто хора... Дали наистина бих имала сили да го предам, или ще се опитам да го спра? Това се връзваше с поведението на Волгин. Той се опитваше да спре останалите двама. Но ги и излагаше на риск. Освен това, той не беше дошъл при човешката милиция, а при нас с Глухарьов, следователно се надяваше и на въздействие
- Не знам, татко – признах си накрая. – При нас е малко по-сложно, знаеш. В крайна сметка, ние работим в службите. А не бихте ли се опитали по някакъв начин да оневините другия? Или да го спрете? Като отидете в полицията и го представите като жертва, примерно?
Майка ми ме погледна преценяващо и ми стана ясно, че може би съм казала твърде много.
- Зависи какво знам – отговори тя. – Ако знам, че е имало други хора и си мисля, че може да са го манипулирали сигурно щях да се опитам да му помогна.
Примигнах. Тук историята започваше да съвпада. Възможно ли беше Волгин да се опитва да измъкне изгората си от ситуацията, макар сам да е съучастник и да знае, че и тя самата също няма да се измъкне суха от водата? И че той самият се е забъркал в нещо, което не му харесва, но просто няма избор заради нея? И че е повикал нас, защото е бил уверен, че можем да заловим Могилевски, но той и Глужкова ще излязат сухи от водата, защото той е действал от любов, а тя е била манипулирана. При човешкия съд това би имало значение, но ако си Различен, нещата не бяха толкова прости.
Вариантите бяха няколко. Първият – наистина Могилевски да манипулира Глужкова и по някакъв начин да я е убедил, че това е правилно и именно така трябва да се действа. Само че, за да се изпълни заклинанието, трябваше да се пролее много кръв. А това беше против вероюто на Светлите. Така че защо Глужкова се беше съгласила? Ако Могилевски наистина я контролираше, то за това би отишъл на Трибунал – това е намеса от много високо равнище, в момента дори не се сещах кое точно. Плюс това, те двамата с Могилевски бяха с горе-долу еднакъв Ранг. От друга страна, не би могъл да извика вещера на дуел, без да привлече излишно внимание не където трябва. И все пак...
- Наташа! – гласът на баща ми ме сепна и се огледах. – Беше се отнесла някъде – каза ми той. – Има ли нещо, което не ни казваш?
Тук майка ми се изсмя преди да мога да отговоря.
- Тя не ни казва всичко никога. Особено откакто заработи в милицията.
- Мамо, тате, съжалявам, но трябва да си вървя – казах аз и станах от масата.
- Ама как така? – попита майка ми. – Ти дори не си допи кафето.
- Няма как, мамо – свих рамене аз, - имам да проверя малко информация.
Нашите се спогледаха, но не възразиха. Все пак голямата им дъщеря си имаше отговорна работа, така че не биха могли да ме спрат. А аз нямаше какво повече да ги питам. Те вече ми дадоха отговор и потвърдиха подозренията ми. При всички случаи Волгин беше замесен. Пряко или косвено, но беше замесен. И според мен от тримата той беше онзи, който имаше най-много за губене. Глужкова беше най-слабата от тримата, така че би могла да е под влияние на който и да е от тях. Могилевски беше основен заподозрян и без това, та това не ми помагаше особено.
Станах и се облякох под съчувствените погледи на нашите. Сестрите ми не излязоха да ми кажат „чао“ но телефонът ми извибрира, така че вероятно ми бяха пратили по някоя усмихната муцунка вместо това. Излязох от дома на нашите, обещавайки непременно да доведа Олег, когато се върне от командировка и се замислих. Какво бих направила наистина, ако той бъде обвинен в нещо или се забърка в някаква каша? Със сигурност бих се опитала да го измъкна, това поне ми беше ясно.
Докъде беше се набъркал Волгин в цялата каша заради любимата жена? И дали хората бяха още живи? Имахме страшно много работа и трябваше да намерим нещо, което да доказва подозренията ми. Нямаше как да отида при Могилевски и да го изправя пред Трибунала без доказателства.
