Докъде можеше да стигне един човек от любов? Възможно ли беше наистина вещерът да манипулира лечителката? И ако да, защо тя се оставяше в ръцете му? А възможно ли беше пък лечителката да манипулира лечителя в цялата игра? Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че тези тримата ги свързва нещо повече освен любовен триъгълник или просто фактът, че са израстнали заедно.
Освен това, когато двама Различни се обичат, те не постъпват така един с друг. Да, може да жертват живота си за другия и да, могат да изневеряват на Различния с хора или ако са обвързани – на партньора си човек с Различен, но никога не биха се манипулирали един друг. Най-малкото защото подобни манипулации никога няма да минат. Ние знаем когато ни лъжат. Вижда се като на длан.
От друга страна, колкото повече време прекараш като Различен, толкова повече човешките концепции за морал започват да се размиват. Не че всички Различни изневеряват на половинките си – нищо подобно! Познавам много, които са щастливо обвързани с хора. Човекът не знае защо изведнъж му върви във всичко, защо животът му става относително лесен и приятен, защо се чувства здрав и щастлив от нищото. Семействата на Различните са защитени по Договора, за да се избегне излишна саморазправа. В древността е имало такива случаи.
От друга страна, любовта между двама Различни, ако се зароди изобщо, най-често е за векове. Ето например шефът и Олга. В Нощния се носеше мълвата, че те двамата се бяха срещнали някъде през 16-ти век. Той току-що бил дошъл от Изтока, бил нов в Европа, но вече на няколко хиляди години. Тя, от друга страна, била млада, дори по човешките стандарти. Двамата се срещнали, харесали се и останали завинаги заедно. Поне от тогава насам. Бяха останали заедно дори след някакъв катастрофален инцидент, когато Олга нещо много е оплела конците и на Трибунала я лишили не само от способности, но и от тяло. Аз това не го бях виждала и много се радвах, че съм пропуснала гледката, но старите служители на Патрула разказваха смразяващи истории за препарирани животни. Хесер не се беше предал и все пак беше измислил начин да я реабилитира. Вярно, след седемдесет години заточение, но и това беше нещо. За Различните годините нямат чак такова значение.
Не че Хесер беше цвете. Чувала съм подмятания от патрулните, че и той кръшка с по някоя и друга човешка девойка от време на време. Знаех обаче и че Оля го води за носа. Буквално. А Оля можеше да бъде както изтънчена дама, така и много, много опасен противник с безумно много опит като боен маг. Всъщност, никой не знаеше точно какво прави Оля. Дали беше лечителка или боен маг, или нещо друго. Ясно беше само, че ако има оперативен проблем, първо се ходи при Олга за съвет и едва ако тя не може да разреши проблема, се занимава шефа и се свиква заседание на Патрула.
Завулон пък имаше навика да ходи с вещици. Всеки век, или на всеки петдесет години, по някоя нова. По стандартите на Различните, Великият Тъмен си беше чиста проба женкар. Но вещиците продължаваха да се поддават на съмнителния му чар. Честно казано, мен ме изнервяше това, че винаги е мрачен, но знае ли човек, може пък извън работа да се държи по друг начин...
Във всеки случай обаче, любовта между Различни, без значение дали е толкова вечна като тази на Олга и Хесер, или относително краткотрайна като тези на Завулон с неговите вещици (които, без изключение, после имаха много особено мнение за него и някак се ползваха с особени привилегии) – винаги беше нещо повече от привличане. Бойна дружба. Да се сражаваш на страната на Светлината или Мрака беше не просто празна фраза, която ти казват в училището на Патрула след инициирането. За много от нас, патрулните, това си беше реалност.
Точно както на военните им се налага да предотвратяват извънредни ситуации, по същия начин на нас ни се налагаше да пазим равновесието, за да може редовите Различни, онези избрали да живеят сред хората като почти обикновени граждани, да живеят спокойно. Да патрулните обаче нещата са сложни. Всеки ден има опасност, особено ако си оперативен работник. А дори и да не си, както не бях аз, никога не се знае какво ще им щукне на Великите и къде ще те пратят. Затова и любовта е малко по-различна. Не е просто цветя и рози.
Ето например аз и Олег. Когато се бяхме запознали (макар че аз този момент не го помня), той не се беше замислил и беше споделил жизнената си сила с мен. За да ме спаси. А после беше изтрил паметта ми, за да не се меси в съдбата ми. Кой би могъл да предположи, че ще запомня аурата му и няма да спра да го издирвам години наред? Когато отново се бяхме намерили обаче, нещата бяха доста омотани около Колана на Ищар. Накрая, по стечение на обстоятелствата, той ме извади от Сумрака. Отново. Лечителите казваха, че ако не е бил той, а някой друг случаен Различен, съм щяла да остава между слоевете завинаги. А при нас енергията се свързана. Така се е получило, защото когато той ми е отдал енергия, е дал твърде много. И така аз нося частица от него в себе си, а той частица от мен. Завинаги свързани.
Старите Различни често ни се смеят, че се обичаме по човешки – с излетите в планината, подаръците без причина, безсънните нощи и обажданията през половин час. Истината обаче е, че колкото по-дълго живее един Различен, толкова по-малко човешко остава в него. Така че подмятанията се дължаха по-скоро на завист, отколкото на нещо друго. Защото аз и Олег все още можехме да обичаме както го правят хората. Безумно и до безкрай. Каквото и да става.
Тези мисли ми се въртяха в главата, докато подписвах разните там бумаги в Склиф и се преобличах с моите си дрехи. Глухарьов трябваше да приключи смяната си след половин час, така че смятах да се помотая и после да си тръгнем заедно. Нещо, за което той изобщо не беше наясно, но защо да се влача по градския транспорт при положение, че домът ми му е на път?
Седнах на един от столовете в приемната, до изнервени младеж и девойка на видима възраст около пълнолетие, ама не съвсем. Стана ми интересно и погледнах през Сумрака. Аурата на момчето преливаше от страх, че момичето може да е бременно, а баща й е военен. Момичето също не беше много по-добре, но редом със страха се беше зародила и женската пресметливост, че ако наистина е бременна, най-накрая Льоня, явно момчето, ще се ожени за нея. Да им се чудиш на логиката, значи! Стана ми още по-любопитно и реших да проверя дали момичето наистина е бременно.
Уж случайно изтървах химикалката и навеждайки се, я докоснах по рамото. Да, за нейно щастие и негов ужас, беше бременна. При това, с бъдещ Различен. Засега не можеше да се каже колко силен, но със сигурност детето – момченце, щеше да играе един ден важна роля в борбата между Светлината и Мрака. Дотогава обаче имаше има-няма двайсет години, а сега неговите родители-хора ги чакаше шокираща новина.
Отдръпнах ръка, когато момчето ме изгледа учудено, а момичето подскочи от изненада и смутолевих някакво извинение. За трите секунди контакт обаче, в главата ми се появиха и други събития. Как той ще я изостави година след раждането, а тя – отчаяна и почти сама с дете на ръце, рано или късно ще се пропие. Така се случва най-често в семействата на хора, където се е родило дете-Различен. Дори и да не е инициирано, по някакъв начин родителят от същия пол го усеща като заплаха и напуска семейството или търси отдушник я в алкохола, я в хазарта, я в насилието над другия. Доказано е, че Различните най-често произлизат от семейства на разведени родители или от проблемни семейства изобщо. Все едно кофти съдбата ги подготвя за Сумрака.
Тръснах глава. Искаше ми се да им помогна. Поне мъничко. Разрових се в чантата си и намерих от там мънисто на конче. Не беше амулет, по принцип, но ей сега щеше да стане. Стиснах го в юмрук и направих няколко заклинания – като начало, да не се къса кончето, после да кара хората да бъдат добри с нея (заклинанието се нарича „Самарянин“ и е специалитет на Светлите) и накрая – да привърже момчето към нея. Не можех да въздействам твърде много на съдбата и на двамата, но все пак правомощията ми стигаха за две-три дребни намеси от Пето равнище. Той щеше да остане с нея, докато детето не тръгне на училище. Поне. Молех се дотогава да е свикнал с тях и да остане още.
- Извинете? – обърнах се аз към двамата. – Виждам ви, че изглеждате много притеснени за нещо. Мога ли да Ви помогна?
- Едва ли – смънка момчето и погледна тъжно момичето до себе си.
- Въпреки това – продължих аз и протегнах ръка, - искам да Ви дам това – подадох мънистото на кончето на момичето. – На мен винаги ми е носило късмет, когато бях на вашите години – казах й. – Сега вече не ми трябва. Ще бъде повече нужно на Вас.
След това, без да я питам, завързах мънистото на ръката й. Те се спогледаха, но явно амулетът сработи веднага, защото нещо в погледа на момчето се промени. Той се пресегна и прегърна момичето през раменете. Тя се усмихна широко, облегна се на рамото му и ми благодари.
Погледнах отново съдбите им. Да, детето със сигурност щеше да се роди Различен. Но той щеше да остане с тях поне докато тръгне на училище. Майката пък нямаше да се пропие, а щеше да се бори за себе си и за детето си. А може би щеше да срещне и някой друг. Щеше да се види. Нямах право да се бъркам в съдбата на тези млади хора повече. На подобни неща им викат „щастлива случайност“, когато нещо в живота ти се случи и той се промени към по-добро.
Така смятат хората. В реалността обаче, хората се пресекли пътя на Различен. Различен, който е прочел аурата им, съжалил ги е и е решил да помогне. Противно на разбиранията на хората, не е нужно много, за да подобриш нечия съдба. Понякога стига и едно внушение, дори не е нужно да се прави заклинание. Всеки Различен – без значение от боята – може да внуши какво да е на който и да е човек – от някой впиянчен просяк, до самия президент. Освен това, всеки от нас има определен лимит на намеси. Нещо като позволени нарушения преди да отидеш в затвора. Колкото по-могъщ е един Различен, толкова повече намеси и от по-високо равнище може да прави.
Аз съм Висша, затова мога дори да отклоня самолет от курса или да спася всички пътници в него. Мога, но не бива, защото понякога вероятностните линии имат твърде много разклонения. Смята се, че колкото е по-силна една намеса, толкова повече се бърника в тъканта на мирознанието и толкова повече неща се променят в резултат от нея. Затова намесите от високо равнище се дават само на Различни с много висок ранг като се смята, че те ще са по-мъдри. На другия полюс пък бяха реморализациите – дребни побутвания от Различния, за да огъне волята на човека в посока на едната или на другата Изначална сила. Просто е, лесно е и по принцип няма голяма разлика между реморализация от Седмо равнище и елементарно внушение.
Аз обаче не целях временен ефект – за да промениш линиите така, трябва нещо повече от внушение от типа на „пази си момичето“. Затова им направих леко заклинание. Леко за мен, разбира се. Един Различен от Пето равнище би си спечелил последно предупреждение от Патрула. Впрочем, на мен също щеше да ми се наложи да напиша рапорт. Защото детето щеше да се роди Различен. Свалих отпечатъци от аурите на двамата и ги изпратих с поглед надолу по коридора. Дотук стигаха моите правомощия. Хесер и Завулон ако искаха, после можеха да повлияят на съдбата на двамата още.
Стана ми тъжно за тези двама млади. И ме хвана срам от себе си. Защото ако не бях видяла, че детето ще стане Различен, нямаше да има как да оправдая намесата. Щеше да ми се наложи да оставя момичето на нерадостната й съдба и да си затворя очите. Да си запуша ушите и да изключа от съзнанието си картините на един съсипан млад живот. Ето в такива моменти, когато виждаш, но не можеш нищо да направиш, защото Договорът ти е вързал ръцете, точно тогава ставаш все по-малко човечен. Така израстват Различните.
- Какво си увесила нос? – попита Глухарьов и ми подаде чаша кафе. – Какво още може да се е скапало???
Взех я и се усмихнах криво. Явно ме беше видял и беше решил да ми донесе нещо. Той се отпусна на стола до мен, където допреди малко седеше младата майка.
- Уморително е да се бъркаш в чуждата съдба – промърморих аз и отпих от кафето.
Не беше чак толкова зле на вкус, като за обикновена кафе машина в държавна болница.
- Че, вие, Различните, нали това правите по цял ден? – учуди се Сергей. – Какво толкова е станало?
- Наложи ми се да променя съдбата на двама души заради детето, което им е писано да имат – отговорих аз тихо и се огледах в случай, че някой от психиатричното отделение също е дошъл за кафе.
- И това е проблем, защото? – вдигна вежди моят колега. – На фона на всички проблеми, ти точно за това си седнала да се коркаш... Наташа, разочароваш ме!
Глухарьов по начало си беше изключително дебелокож. С неговата професия това си беше необходимост. По някакъв начин успя да привнесе същото дебелокожие и в делата на Различните. От нас двамата, повече се впрягах аз. За него, някак си, всичко си беше в някакъв особен порядък. Рядко го виждах да откача. Не че нямаше и такива случаи, но...
- Защото ако на детето не му беше съдено да се роди Различен, щях да бъда принудена да ги оставя на съдбата им. А това щеше да съсипе живота на момичето.
- Добре де, нали си оправила нещата? – не разбра Сергей и сложи ръка на рамото ми. – Какви са тия екзистенциални кризи?
Подсмихнах се. Сергей беше много умен човек, но в редовния му речник подобни умни думи нямаха много място. И как иначе, когато по цял ден се занимаваш с отрепки. Затова пък можеше да псува без да се повтаря поне половин час.
- Ще вървим ли? – попита той. Явно се беше досетил защо го чакам.
- Хайде!
Станахме и тръгнахме да си ходим. Направих Сфера на невнимание, за да може никой да не заподозре защо новият охранител си тръгва с богатата хипохондричка.
- Серьожа? – започнах аз.
- Ъ?
- Чудя се нещо... – той не реагира, така че продължих да разсъждавам на глас. – Какво е способен да направи един човек от любов?
Глухарьов се закова на място и ме изгледа притеснено от глава до пети.
- Наташа, сигурна ли си, че си наред? Изглеждаш и звучиш странно!
- Добре съм – отговорих аз, - обаче нашата Лариса може да е лудо влюбена, по човешки. Така мисля. Аз не знам как обичат хората. Сам знаеш как се събрахме с Олег. Затова ми трябва съвет от истински човек.
Глухарьов извади цигара от джоба си и се опря на стената да пуши. Бяхме малко по-настрана от служебния вход, все още под Сфера на невнимание.
- Какво да ти кажа, Наташенка – започна той малко колебливо, - не съм съвсем сигурен, че аз мога да ти дам най-добрия съвет. Сама знаеш, че ние с Ира не сме...
- Да, да, не сте идеалният случай – прекъснах го аз. – Но все пак? Как обичат хората?
- Ами – почеса се по тила той, - просто обичат. Знам ли. Вие вечно сте се оплели в някакви проклети интриги. Светлина, Мрак... договор и така нататък. А те нямат никакво значение. Когато човек обича, той обича докрай.
- Не те разбирам, Серьожа – поклатих глава аз. – Как така?
- Хм, как да ти обясня... Добре, да предположим, че ми се случи нещо. Да кажем, че ме блъсне кола, или някой маниак ме простреля в главата и остана завинаги инвалид...
- Серьожа!
Мразех подобни разсъждения и той го знаеше!
- Остави ме да довърша! Тогава Ира би останала с мен, каквото и да става. Защото ме обича, въпреки всичко. А какво би направил един Различен?
- Ами, първо ще потърси кадърен лечител – започнах да разсъждавам на глас аз. – За нас почти няма фатални наранявания.
- Аха, освен куршума в главата – додаде Глухарьов.
Това си беше наша си шега, макар че, когато ме попита как умират Различните, хич не ми беше до смях. Сега обаче, почти година и нещо по-късно, вече можех да се смея на онзи момент, когато двамата със Сергей се дърляхме като куче и котка за всяко нещо.
- Не издребнявай сега! После, вероятно двамата ще намерим тоя изрод и ще го изкормим. Заедно.
- Виждаш ли? – плесна с ръце той. – Ето къде е разликата! Вие не приемате неизбежното и винаги търсите начин как да стане вашата. А хората нямат избор. Затова обичат докрай. За тях не винаги има втори шанс. Обаче не мисля, че аз мога да обяснявам много за любовните връзки – почеса се Сергей по тила. – Трябва ти някой със щастлив съвместен живот. Някой, който да ти даде съвет.
Замислих се. Кой пък би могъл да ми помогне в това? Единствените хора с щастлив любовен живот бяха... моите родители. Да! Ето кой може да ми даде честен съвет.
Тяхната история беше достойна за роман. Татко е родом от Митишчи, направо може да се каже, че е столичанин. Мама пък, дошла в Москва да учи счетоводство и администрация от Воронеж. Срещнали се на гарата, по най-баналния начин. Той отивал при приятели в Подмосковието, а тя – за пръв път била в Москва. Така се била зазяпала в неоновите табели, че се блъснала в него и го оляла от глава до пети с кафето, което носела. И до ден-днешен, когато си спомнят тази сцена, двамата се заливат от смях. После, той естествено я поканил на кафе и се разговорили. Тръгнали да излизат заедно след по-малко от месец, а се оженили след три. Аз съм се родила година по-късно.
Ранните ми детски спомени са доста противоречиви. От една страна имах спомени за любящи родители, лудо влюбени един в друг, а от друга – за грандиозни скандали между майка ми и баща ми. Тогава бях дете, само на седем. Помня, че нашите бяха стигнали до там, че не си говореха с дни и ме ползваха като пратеник. „Кажи на баща си, че...“ или „Предай на майка си, че...“. Подозирам, че тогава за пръв път съм влязла в Сумрака, защото бях много натъжена, че мама и татко не се обичат вече. Исках да се обичат както преди. Дори си помислих, че ако имам съюзници, ще ми бъде по-лесно да ги помиря. Спомням си как една вечер, след поредния скандал за едното нищо, седнах в стаята си и започнах да си мисля.
Колко би било хубаво да имам братче или сестриче? Не, всъщност реших, че искам сестричка. Да й правя прически, да си разменяме клюки, да ми бъде завинаги приятелка. Не би ли било по-добре ако мама и тате имат още деца? Тогава не съм осъзнавала, но без да искам съм писала съдбата на родителите си. Набъркала съм се във вероятностните линии. Когато разбрах, че съм Различна и тръгнаха да ме обучават, ми стана ясно, че караниците между родителите ми – те продължаваха години наред, откакто навърших шест, докато не се роди сестра ми Лена две години по-късно – са били съвсем нормални. Те са усещали, че съм особена и не са виждали причина да остават заедно повече. Аз обаче, с детското си желание да ги задържа заедно, съм пренаписала съдбата им. Такива случаи са редки.
Три месеца след като си пожелах да имам сестричка, мама и татко ме повикаха и проведохме един много дълъг разговор – като възрастни. Те вече не се караха и само се усмихваха. Помня, че бях много щастлива, когато разбрах, че ще си имам сестричка. Със задна дата установих, че май съм предобрила несъзнателно заклинанието, защото две години по-късно се роди и сестра ми Юлка. Най-малката и най-глезената от всички нас.
Ето така един Различен, пък макар и дете, може да влияе на околните. Аз го бях направила несъзнателно. Резултатът обаче беше, че след раждането на Лена, родителите ми коренно се промениха. Повече никога не ги чух да си повишават тон един на друг. Точно обратното – винаги показваха колко се обичат и държат един на друг. За тях, стопроцентови хора, аз и сестрите ми винаги бяхме на първо място. Не че те имаха някакви невероятни финансови възможности – татко беше асансьорен техник, а мама работеше в пощата. На гише, да обслужва по цял ден намръщени лелки и изнервени господа. Въпреки това, у нас никога не е липсвало нищо. Винаги сме имали достатъчно пари и за нас, и за да отидем някъде. Баща ми никога не е оставал без работа – винаги имаше адреси, на които трябва да ходи – когато порастнах, разбрах, че това се е дължало по-скоро на латентните ми способности на Различна. Но, нямаше значение.
Извадих телефона от чантата си и набрах номера на майка си. От тях двамата, тя беше човекът, на когото можех да разчитам да вдигне веднага. Не се знаеше къде е баща ми в момента, а опитът ме беше научил, че в асансьорните шахти обхват няма. Дори и да си Различен.
- Кажи, миличка? – дочух уморения й глас от другата страна.
- Здрасти мамо, може ли да дойда довечера на вечеря? Ще бъдете ли двамата с татко вкъщи? – попитах аз, като се постарах да не звуча толкова изнервена, колкото се чувствах.
- И питаш! – засмя се тя. – Откога те моля да дойдеш да ни видиш! Ама ти все се извиняваш, че работиш до късно... Нямаш вече време за бедните си родители...
- Мамо! – възкликнах аз, подразнена от вечното й натякване, че се изнесох от вкъщи. – Недей така, идвам при вас поне веднъж седмично. Знаеш, че съм на ненормиран работен ден! Не мога да идвам всеки ден след работа....
- Знам, знам – би отбой тя. – В колко часа ще дойдеш?
Погледнах към Сергей. Трябваше да отида у дома и да се преоблека. Значи поне час и половина мотаене.
- Към седем ще съм при вас – изчуроликах аз и затворих. – Серьожа, хайде да ме хвърлиш до нас! – изкомандвах аз.
- Тъй вярно! – подигравателно ми отдаде чест той и изгаси цигарата в стената под неодобрителния ми поглед. – Не съм си и представял, че ей сега, в час пик, ще се набуташ в метрото.
Изхилих се.
- Колко добре ме познаваш.
- Имам ли избор? – върна ми го той и поехме към паркинга на служителите, където би трябвало да се мъдри колата му.
