Различна Педагогическа стая (първа част) - първа глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

СЛУШАЙ В YOUTUBE:

Майор Сергей Викторович Глухарьов. Това беше името на милиционера, с когото трябваше да работя. Ако трябва да съм честна – налагаше ми се да работя с него. Да се пита Хесер защо и докога е все едно да се чудиш защо слънцето изгрява от Изток. Маг от неговия ранг дори не би ме удостоил с отговор. Така че въоръжена с много търпение и листчето с написаното име влязох в тъй нареченото Пятницко районно и се зачудих, защо точно аз? Можех да изредя 99 хиляди причини защо не ставам за поста, но Хесер беше категоричен, че отивам аз и никой друг. Първата и най-очевидна причина защо не ставам е, че съм момиче. Каква работа имам аз в милицията?! Там подхожда повече на някой от безскрупулните типове от оперативните. Те са свикнали първо да млатят, а после да обясняват. А аз какво? Петдесет кила с мокри дрехи – кой ще се стресира от мен?
Втората причина е, че не съм учила право (уча лингвистика, но това е друга тема) – какъв следовател ще ставам като не знам ни един закон както трябва? Да не говорим как мразя ченгетата. Със всичките им подкупни схемички и простотии. Пълна измет! Какво ли общо има делото на Светлината, че дори и делото на Мрака с тях? Различните имат свои закони и рядко имат нужда от помощта на хората.
Хесер и Завулон много рядко са на едно мнение по който и да е въпрос, да не говорим, че много рядко се решават да ме ползват с една и съща цел. Още по-малко и след като категорично отказах да се занимавам с тях и старческите им интриги (и дори не ща да си спомням защо). Борбата между Светлината и Мрака и вечната борба за надмощие са за редовите патрулни. Великите и Висшите отдавна са в примирие и предпочитат играта на нерви. По принцип и двамата старци гледат да уважават желанията ми, но само по принцип. Който очевидно не важеше в тоя случай.
И така, за разлика от офиса на Нощния Патрул, че и този на Дневния, Пятницкото районно се оказа доста голямо и ясно обозначено, дори за някой толкова зле с ориентацията, колкото бях аз – няколко сгради свързани с вътрешен двор. Всичко това оградено от висока ограда и бодлива тел отгоре. И въоръжена до зъби охрана – може да съм тъпа кифла, но мога да позная автомат като го видя. А тези момчета на входа бяха облечени така, все едно пазят склад с боеприпаси в Чечения, а не районно управление на милицията в центъра на руската столица. Абе, държава в държавата направо! Провериха ми документите – истинските ми документи впрочем – поне пет пъти преди да стигна до сградата, която ми трябваше. Влязох през вратата и се озовах до клетка с решетки, а точно срещу мен будка с надпис „дежурен“. Отидох при него. Посрещна ме отегчен поглед „ох, как ми писна от вас“. Сигурно ме взе за някоя потърпевша.
- Здравейте - казах аз с най-любезния си тон, – търся майор Глухарьов.
Отвърна ми отегчен поглед за секунда и после тъй нареченият дежурен се върна обратно към кръстословицата.
- Надолу по коридора, после в ляво, последната врата пак вляво – отговори ми дежурният машинално без да ме погледне. Явно въпросният често го търсят. – Ама да знаете, че ще го чакате доста – кой знае защо реши да добави той.
- Нищо, ще почакам, щом трябва. Лека работа!
Коридорите бяха мърляви, мрачни, точно както подобава на районно управление – твърде много драми и гадости стават тук. Погледнах през Сумрака докато вървя, нямам нужда да влизам вътре, че да виждам какво става, това е за новаците. Беше пълно със син мъх - висящ на парцали като завеси около вратите, струпан като буци сняг по коридорите. Ясно, тук не работи нито един Различен. Иначе щеше да се чисти – за Различния да изгори синия мъх е като да забършеш прозорците в неделя.
Значи, докато чакам щях почистя аз, щом като няма друг. Спрях и влязох в Сумрака. Огън! – заповядах с едната си ръка и лилавите пламъци започнаха да поглъщат безмозъчния паразит по едната стена. Лед! – вдигнах другата си ръка и виолетовата четка започна да остъргва синия мъх по другата стена. Така, до няколко секунди цялата колония ще е в Небитието. Браво на мен. Излязох от Сумрака и се насочих към въпросния кабинет. На края на коридора, всъщност последният по коридора. Така ми беше обяснил дежурният.
Там намерих сива метална врата и табелка „Глухарьов С. В.“. Нямаше хора, затова реших направо да изнаглея и да почукам.
- Влезте! – отговори ми мъжки глас отвътре.
Не се смятам за спец, но съдейки по тембъра, този ще да беше едър. Ако е той. Иначе звучеше достатъчно търпеливо-отегчено, като човек, който по цял ден слуша чуждите проблеми и знае, че са дребна работа, но просто му се налага да слуша. Такъв тон използват обикновено лекарите и психолозите. Явно и милиционерите.
Побързах да отворя вратата и се озовах лице в лице с доста страшен тип. Едър, висок, бръсната глава, лош поглед. Имаше хубави очи, обаче ако го видя без униформата, хич няма и да ги загледам, а без се замисля ще реша, че е долнопробен бандит. Дребна риба, от ония дето пращат да сплашват длъжниците и да им чупят костите, но пък на мен ми вдъхна респект. Можех да се обзаложа, че държи бухалка в багажника на колата си. Като цяло хич не ми хареса. А като допълним, че беше и ченге – още по-малко. Картинката ставаше още по-зле като турим в кюпа и факта, че през следващите няколко месеца (вероятно) трябваше да бачкам с него.
- С какво да Ви помогна, госпожице? – попита той леко враждебно-отегчено.
Вероятно съм се застояла на вратата по-дълго от нужното и съм се издала, че го зяпам. Направо изръмжа. Ясно, никой нищо не му е казал, а аз нали съм цивилна днес. Ще бъде кофти...
- Ами - започнах аз, докато се самонастаних на стола пред бюрото му, – Търся майор Глухарьов.
- Вие не знаете ли да четете? – промърмори отегчено той и ме стрелна с още един враждебен поглед. – Това е моят кабинет. Аз съм Глухарьов. С какво да помогна? – натърти той на последния въпрос.
Последното прозвуча по-скоро като „Ей сега ще ти откъсна главата“, ама карай. Хич не почвахме добре. Рискове на професията. Само не знаех на моята или на неговата.
- Вижте... виж, нали може на „ти“? – продължих фамилиарно аз и извадих документите от чантата си.
Там всичко беше обяснено просто и ясно. Като за идиоти, пардон – недружелюбни ченгета.
- Не съм тук за жалба. Аз съм новата ти колежка. Всичко е описано тук, прочети го и ще разбереш – поясних понеже ме гледаше много странно и побутнах папката към него.
За негова чест, той я взе и наистина зачете. Първите две страници. След което остави бавно папката на бюрото, все едно е пълна с нитроглицерин, и се наведе към мен. Погледът вече от враждебен беше станал изпепеляващ. Мразя да ме гледат така.
- Къде е? – изръмжа той в лицето ми все едно съм рецидивист.
- Кое къде е? – недоумявах аз.
- Скритата камера – отговори той със същия тон. – Денис наистина се е постарал този път, но е толкова нелепо, че трудно ще се хвана. Ако беше пропуснал тая част с магиите, можеше и да допусна, че си дошла на стаж, но това е пълен абсурд.
Той започна да се смее. Не ми вярваше. А се налагаше бързо да му обясня, че това е самата истина. Лошото беше, че идея си нямах кой е тоя Денис. Хесер можеше да си направи труда да ми каже, или пък Ирина Сергеевна, нали е от нейния контингент. Ама не, зарязаха ме сама да се оправям!
- Това не е шега, Сергей Викторович – казах аз и поклатих глава, проклинайки късмета си.
За по-сигурно, реших да се обърна към него по име и презиме. Обикновено хората го разпознават като знак на уважение, но тук не мина. Повечето хора не се смеят на подобни разкрития, но явно Глухарьов имаше странно чувство за хумор. Или просто беше безумно резистентен към Различните. Има и такива хора.
- Да бе да - не повярва той, – Да не би Агапов да те праща? Само неговата глава може да роди подобна измишльотина. Аз впрочем ей сега ще му я разбия...
Той стана и тръгна към вратата. Вероятно с явното намерение да разбие нечия глава. Нямах представа кой е въпросният Агапов, но лошо му се пишеше, ако Глухарьов стигне до него сега. Затова му препречих пътя към вратата. Е, почти, защото не му стигах и до рамото. Той два метра мъж, аз – кльощава девойка метър и петдесет. Много драматично се получи. Като в роман за Втората Световна война.
- Не се шегувам, това не е лъжа – повторих аз и наклоних глава назад, че да го погледна в очите.
Чак врата ми почна да се схваща. Той се подпря на вратата и се наведе към мен, сиреч надолу. Много убедително се правеше на страшен. Или изобщо не се правеше, знам ли...
- А какво е тогава? – после след кратка пауза добави – Колко гущера ти платиха, че да ми разиграеш тази сценка?
- Николко, честна дума. Ако не ми вярваш, върви питай Зимина.
- Зимина? – присви очи той.
В тая усмивка имаше нещо хищно и лошо – все едно си в нещастие. Явно споменаването на името му направи впечатление, но точно в момента не можех да си позволя да бърникам в паметта му, че да разбера защо.
- Със сигурност ще я питам. А сега се измитай от кабинета ми. Имам работа.
И така, без много да се церемони, ме хвана за рамото и ме изхвърли навън. Не се учудих, че може – все пак беше два пъти по-едър от мен – но се учудих колко е нагъл. Различните по принцип имат определена аура, която кара хората да са мили и любезни с тях. Учтиви, най-малкото. Хората не я виждат, но някак си я усещат. А на него явно не му влияеше.
Аз обаче съм си нагла по природа, затова реших, че преди да си тръгна победена и с подвита опашка от полесражението, ще мина през кабинета на Зимина, или на Ирина Сергеевна по-точно, за да й кажа, че има проблеми. Признавах си, поне пред самата себе си, че Глухарьов ме плашеше. Ама аз по принцип не съм много добра в общуването с противоположния пол.
Казват, че хората изпитват несъзнателно влечение към Различните, без значение дали самите Различни са съгласни, или не. Държат се добре с тях, стараят се да им угодят, такива неща. Аз обаче през годините съм си изработила такива бариери, че повечето бягат презглава, още като ме видят. Но какво да се прави. А този Глухарьов – не, нито го притеснявах, нито го впечатлявах, нито пък ми повярва. Пък е човек, това поне проверих. По-скоро той притесняваше мен. Както и да е.
Тръгнах да се връщам по обратния път и да търся кабинета на Зимина. Оказа се, че на отиване съм го подминала. Тук също нямаше хора, така че много се надявах и вътре да е празно. Почуках на вратата и влязох без да дочакам да ми разрешат. Беше празно, за мое щастие.
- Той те изхвърли, нали? – попита тя, без да вдига глава от някаква папка ДЕЛО.
- А ти нищо не си му обяснила, нали? – просъсках аз в отговор и започнах да правя тигели напред-назад из кабинета.
Хубав кабинет, просторен, имаше и разни цветя. Обичам цветята.
- И да се бях опитала, нямаше да ми повярва. Аз сама не вярвах, докато Борис Игнатиевич не ми показа няколко трика. Защо не му показа и ти нещо такова?
- Нямам такъв навик. Аз не съм оперативен работник, Ирина Сергеевна. Не съм свикнала да убеждавам хора в съществуването на Различните...
Точно тук вратата зад гърба ми изскърца. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера кой е.
- Пак ли ти, бе? – измърмори той и вече ме дърпаше за лакътя.
И от тук искаше да ме изхвърли, очевидно. На косъм бях от някое заклинание, за което ще съжалявам после на Трибунала, ама какво да направя – защитните заклинания са ми инстинктивни.
- Серьожа, недей! – докато се усетя, Зимина беше застанала между нас, с ръце на гърдите му.
Работата беше повече от ясна – тея двамата са любовници. Ясно и защо ме натресе при него, а не на някой друг колега - просто му имаше доверие.
- Тя не те лъже. Ще ти обясня всичко – продължи умолително началничката на Пятницкото районно.
Той ме погледна мрачно над главата на любовницата си и направи крачка назад. Добре поне, че ме пусна. Сигурно щяха ми останат синини от тая хватка. И трайни психологически травми от срещата с него изобщо.
- Седнете, и двамата – каза Ирина Сергеевна и сама се настани на бюрото си. – Серьожа, заключи вратата – той тъкмо посегна към ключа, но аз вдигнах ръка.
- Не е нужно. Докато трае този разговор никой няма да може да влезе или на чуе и дума от него – направих лек пас, по-скоро за да покажа, че правя нещо, отколкото от необходимост.
Глухарьов се обърна към мен и ме изгледа учудено. Аз просто се усмихнах.
- Магически трикове. Ще ти обясня някой друг път.
- Ира...Ирина Сергеевна, обяснете ми, моля Ви, какъв е този фарс – започна той, сочейки ме с глава.
На нея говореше значително по-мило, отколкото на мен. Някак галантно.
- Сергей, това не е фарс, за съжаление – поклати глава партньорката му. – Нощният и Дневният патрул на Москва ще работят заедно с нас по общо разследване и тя е техен сътрудник. Всичко е описано подробно в документите, които ти е дала.
- И които той не прочете, а побърза да ме изхвърли от кабинета си – допълних отмъстително аз.
- Ама вие всички сте се наговорили! – извика той и удари по масата. Учудих се как не я счупи. – Няма да слушам подобни глупости! – рече той и стана да си върви.
- Никъде няма да ходиш, Глухарьов! – обадих се аз с гробовен глас.
Този почваше да ми лази по нервите вече. Застанах срещу него и реших да му върна злобния поглед.
- И кой ще ме спре? – просъска той и се наведе заплашително към мен. – Ти ли?
- Именно – кимнах аз.
- Не си познала – той ме отстрани от пътя си с една ръка.
Не се съпротивлявах – нека си троши главата. Сложи ръка на дръжката и се обърна.
- Ира, от теб не го очаквах това – мрачно каза той на Ирина Сергеевна и натисна дръжката. Вратата не помръдна.
Той продължи да натиска дръжката и да бута вратата, но тя стоеше като направена от камък. Аз просто чаках да се умори и да погледне назад.
- Какво значи това? – обърна се той към мен.
- Значи, че вратата ще си остане затворена, докато този разговор не приключи. – отговорих му аз.
- Къде са ключовете? – изръмжа той и преди да успея да отговоря, ги видя и ги грабна.
Опита се да отвори вратата, без успех. Нито един от ключовете не пасна в ключалката.
- Ама сте хитри, да ви се не види – промърмори той ядно. – Да смените ключовете от връзката с други след като заключите!
- Никой нищо не е сменял. Това са ключовете и никой не е заключвал вратата. Просто вратата НЯМА да се отвори, докато аз не кажа – информирах го аз.
Той се обърна и вече почна да ме хваща страх. В тоя поглед не се четеше нищо добро. Вече си приличаше на долнопробен престъпник, какъвто вероятно беше по душа. Едва не се огледах наоколо за да видя откъде ще извади бухалката.
- Отвори вратата, пикло, или аз ще...
- Или какво? – просъсках аз и вдигнах ръка.
По нея бяха накачени поне двайсет заклинания, всичките доста забавни. Аметистовият пръстен на дясната ми ръка обаче сработи първи, при това преди да успея да наглася заряда. Той е настроен за борба с магове от Първо Равнище. Глухарьов беше пометен от лилава ударна вълна и проснат в един стол. Изглеждаше меко казано шокиран и пребит.
- Не обичам да си служа със сила срещу хора, но ти ме предизвика – казах аз и потрих ръце, за да деактивирам окачените заклинания.
Не ми се мислеше какво може да стане, ако някое от другите сработеше със същата сила. Все пак не исках да го убивам, а в момента си личеше, че го боли.
- Какво му стори? – проплака Ирина и се хвърли към него. – Серьожа, Серьоженка, къде те боли? – той беше в полусъзнание след удара и се превиваше. Можеше да произведе само потиснати през зъби стенания. Лошо... много лошо... – Викай бърза помощ!
- Дръпни се! – заповядах аз и Ирина се подчини без въпроси.
Явно в гласа ми се беше появила оная подчиняваща нотка, на която хората са вярвали от зората на времето. Коленичих до стола на Глухарьов и сложих ръка над сърцето му.
Да, бях се престарала, но аметистът е един от най-добрите защитни амулети – един сантиметър кристал прави силово поле от над метър. Малко Различни го ползват, защото на малко Различни им хрумва да впрегнат и силата на кристалите в своя полза. Силата се мултиплицира по равнището на онзи, който носи бижуто. Обаче повечето Различни гледат с насмешка на бижутата, особено мъжете. Голяма грешка. А аз, нали съм дива, пък и обожавам дрънкулките, имам много такива амулети. За беля точно в момента носех няколко аметистови кристала. И за още по-голяма беля, повечето бяха над два-три сантиметра в диаметър. За негов късмет, беше сработил само единият от пръстените ми, при това този с по-слаб заряд. Ако беше сработил и другият, щяхме да викаме лечител. А ако се беше задействал медальонът ми, щеше вече да ни трябва свещеник. Глухарьов наистина много го болеше, та ми дожаля. Но пък от друга страна получи качествен урок.
- Сега ще те заболи за миг, все едно те пробожда нещо в сърцето и после болката ще изчезне – казах му тихо, молейки се да възприеме информацията.
Сложих ръка над сърцето му и натиснах леко. Той изстена и стисна ръката ми с лапата си. Ако не бях Различна, сигурно щеше да я счупи. Не съм лечител (не защото не мога, а защото не се занимавам често с това), но успях някак си да отменя действието на амулета. Няколко секунди по-късно той дойде на себе си и отпусна хватката около ръката ми.
- Какво... беше... това? – попита хрипливо той и ме погледна.
В погледа му още се четеше болка, но този път не можех да направя нищо. До няколко часа щеше да е съвсем добре. Така е като застанеш на пътя на защитен амулет и на Висш Различен.
- Това беше ответния удар от един мой защитен амулет – обясних делово аз. – Ти ме нападна и аз се уплаших – признах с неудоволствие. – Амулетът сработи и неутрализира натрапника – т.е. теб.
- Ще се оправи ли? Серьожа, как си? Боли ли те? – Зимина го прегърна през врата и ме погледна злобно. - Това нужно ли беше? – в гласа й се долавяше лека истерия.
- Не, не беше – отговорих аз. – Но понякога емоциите надделяват над разума. Имах план да го зашеметя леко, не да го карам да се гърчи от болка, но явно ме е уплашил повече, отколкото си мисля. Иначе, да – ще се оправи. Съжалявам – това вече беше отправено към него.
За негова чест, той махна с ръка.
- Зарежи – после подхвана жената до себе си и я дръпна в прегръдките си. – Ира, жив съм, спокойно, нищо ми няма – тя се сгуши в ръцете му и притихна.
Не си съвсем прав, друже, помислих си аз, но реших да не развалям момента. Той наистина я обичаше и сега, въпреки цялата шантава ситуация, се опитваше да я успокои. Трогателно. Ако не бяха униформите, щях да кажа, че са наистина много сладки. Какво пък, и ченгетата, някои поне, са хора. Поне от време на време.
Няколко минути мълчание. Аз се настаних на един стол и продължих да наблюдавам как Глухарьов успокоява началничката си. Потърках пръстена-виновник, вече се беше презаредил за нов удар. Доста бързо, дори за него. Може би някой се беше постарал, докато не гледам. Хесер... Хм, предвид обстоятелствата, можех спокойно да тълкувам действията на следователя като нападение над сътрудник на Патрула. Следователно моята реакция също беше напълно законна. Разминавах се с Трибунала, засега.
- Значи наистина не е номер – наруши тишината Глухарьов.
Вече не ми ръмжеше и ме гледаше по-нормално. Дори с лек страх, който по-скоро виждах в аурата му, отколкото в поведението му. Трябваше да му се признае – беше кораво копеле. Или просто не искаше да плаши жената до себе си и беше добър актьор.
- Не, не е номер – потвърдих аз.
Все пак човекът изпита на гърба си какво значи да те оцелят с концентриран енергиен заряд.
- Аз съм Различна и за известно време трябва да работя заедно с теб, тук, в районното. Разбирам, че не ми вярваш, но...
- А, не – вече вярвам – махна с ръка той. Ирина Сергеевна стана и зае мястото си зад бюрото. – Болката си беше напълно истинска. Колкото до светлината...
- Нея също я имаше, и аз я видях – потвърди началничката му, преди аз да се включа.
- След като изяснихме по трудния начин, че магията съществува... – прекъснах рязко обяснението аз.
Не ми беше приятно да ми припомнят, че съм си изпуснала нервите. Това е недопустимо за Висш Различен. Все едно да оставиш на луд ядрените ключове.
- Може ли да се върнем към естеството на съвместната ни работа? - довърших фразата и те се усетиха, че не са сами в стаята.
- Да, наистина – Ирина Сергеевна изведнъж стана делова. – Ще те представим като сътрудник на обмен от друго районно. Следовател, лейтенант? – тя погледна към Глухарьов, който кимна. – Удостоверението ще е готово утре сутрин, ще го вземеш от моя кабинет. С него трябва да отидеш да се подпишеш в отдел „Кадри“. После трябва да ти зачислят служебно оръжие.
- Аааа, не! От оръжие нямам нужда – махнах с ръка аз.
Глухарьов се изсмя.
- Абе, момиче, ти наясно ли си къде ще работиш? – попита той вече сериозно и ме изгледа още по-сериозно.
Не се засегнах от обръщението. Той беше на видима възраст около 40, така че вероятно за него наистина си бях дете.
- Не съвсем – признах си честно аз. – Не разбирам много от работата на милицията.
- Именно – натърти той. – Оръжието ти трябва. Точка.
- Ама аз дори не мога да стрелям с него! – възкликнах аз. – Това е все едно да давате на луд картечница!
Тук и двамата прихнаха. Странно чувство за хумор имат това, милиционерите. И още по-странно отношение към огнестрелното оръжие.
- Съдейки по събитията от преди малко, ти можеш да направиш и по-големи поразии без пистолет – заключи Ирина Сергеевна. – Обаче такъв е уставът. Разчитам на теб, Серьожа, да й обясниш какво да го прави – той кимна. – Това е. Надявам се, че сме се разбрали.
- Напълно – кимна мрачно Глухарьов и стана. Отиде до вратата и ме погледна със съмнение.
- Няма проблем, отключено е – казах аз, но той продължи да ме гледа със съмнение. Затова станах и отидох до него.
- След теб – рече той с онази, хищната усмивка.
А аз просто отворих вратата и му показах с ръка да излезе, а после излязох след него.
- До утре, Ирина Сергеевна! – побързах да смутолевя, защото моят колега беше запрашил в неизвестна посока.
Затичах след него. Имахме сметки за уреждане и колкото по-бързо ги уредяхме, толкова по-добре.
- Виж - дръпнах за ръкава да спре аз, – извинявай за удара. Не исках да те нараня. Поне не толкова.
Бях искрена. Не обичам да причинявам болка на околните.
- Зарежи – махна с ръка той и тогава разбрах какво е видяла Зимина в него. – Минало-свършено – потупа ме по рамото и тръгна да си ходи.
- Чакай! – викнах аз.
Той се обърна.
- Сега пък какво? – в цялата му поза се четеше „няма ли да ме оставиш намира най-накрая?!“
- Не знам какво трябва да правя - тук снижих глас, – Не съм част от системата на МВД. И никога не съм била. Представа си нямам от устави и регламенти и правилници.
- А тогава за какъв дявол са те пратили тук? – повдигна вежди той.
- Ходи ги питай сам. Утре-вдругиден трябва да те заведа и без това – троснах се аз.
Той игнорира това. Явно му идваше в повече. Почеса се по тила и отговори:
- Добре, ела утре в 8 сутринта, ще уредим нещата – той потри челото си. – Накъде си сега? Да те закарам?
- Неее, само това им трябва на нашите, да ме прибира милиционер вкъщи.
- Аз съм следовател, момиче. Не съм милиционер – рече той уж строго, ама се виждаше, че очите му се смеят.
- Все тая. Имаш пагони – изкикотих се аз, сочейки нашивките. Понякога много ми отърва да се правя на тъпа кифла. – Баща ми ще откачи, ако те види.
- Добре, добре. Само не ми закъснявай утре. И ела в униформа.
Той просто се обърна и си тръгна, оставяйки ме да се чудя откъде ще намеря проклетата униформа. Мразя униформите. Но се обзалагах, че Хесер ще се погрижи да ми намери униформа по мярка.

Пролог

Този текст е противоестествен на силите на Светлината.

Нощен Патрул

Този текст е противоестествен на силите на Мрака.

Дневен Патрул

Този текст е категорично забранен за разпространение и е в нарушение на Великия Договор.

Европейското Бюро на Инквизицията

Този текст е позор за пагона.

МВД

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

СЛУШАЙ В YOUTUBE:

Хората обичат невидимото. Обичат приказките за магове и вълшебници, върколаци и вампири, и друга подобна паплач. Обичат ги, докато не се сблъскат на живо с тях. Тогава интересът бавно изчезва и се сменя с доста неприятно безпокойство. Кое е истина и кое – лъжа? И дали наистина не си ходеща вечеря? Какво можеш да срещнеш зад ъгъла...

Казвам се Наташа и съм Универсален маг. Такива не сте ги чували, нали? Няма и да чуете, защото това е почти изчезващ вид, за сметка на това пък стар като света. Откакто има Различни, има и Универсални магове. Аз съм дива Различна – което ще рече, че никой не ме е инициирал. Не знаех за Договора, но си имах правила, които винаги спазвах. Някак си нещо ме караше да правя така. Да не правя лошо на другите, да не проклинам, освен ако не е много, ама МНОГО належащо и нямам друг избор, да не си пилея енергията за глупости, да не оставям да ме правят на маймуна и други подобни. Общо-взето съм била извън полезрението на Патрулите, защото мога да се маскирам добре и почти нямам нарушения на Договора.

Живеех си тихо, относително спокойно и в неведение, докато Съдбата не реши друго. И не влязох по неволя не просто в единия, а и в двата Патрула на Москва. Универсалните магове никой не ги пита, твърде сме малко в световен мащаб, че да ни се оставя избор. Влизаш в Патрула и това е! Ако ли не – Трибунал!

Така стана и с мен. Преди седем години. От тогава съвместявам някак си първо ученето в гимназията, а после и следването в МГУ с дежурствата в Патрула. Като част от Висшите поемам по-скоро административни дежурства – така че кисна на главата на програмистите или поемам нощните смени (все един Висш или най-малко първи ранг трябва да има по време на смените) през сесията. Не ме викат често за оперативна работа, а ако се налага – е за кратко. За разлика от Городецки, но той така израства. Аз влязох в Патрула с достатъчен запас от циницъм и кофти спомени, че дори Олга, видяла какво ли не, реши, че е по-добре да не ме закача. Обаче никой не избира как ще се развие животът му, така се случи и с мен. Та нямам нужда от израстване чрез мисии. Или поне така си мислех.

Не ми бяха давали истинска оперативна задача до този ден. Когато, насред сесията, Хесер ме привика в кабинета си. Звънна ми по телефона и излая да си домъкна задника по най-бързия начин в офиса на Патрула. Добре де, не се изрази точно така, но посланието беше абсолютно същото. Не възразяваш на шефа, когато те търси на личния ти телефон (който няма откъде да знае, всъщност никой не знае каква информация има един Велик маг). Това не се случва всеки ден. Даже обратното. Затова зарязах четенето за поредния изпит и се появих в Патрула с портал. Обичам порталите – става бързо и ми е лесно, не е като да се мъкна два часа с градския транспорт.

Въпреки че живея в сравнително приличен жилищен район – Гагарински, който все пак не е дупка като Бутово, но не е и нещо шикозно - обаче пътуването в градски транспорт може да бъде мъчение, особено ако знаеш, че има и друг начин да се придвижваш и няма нужда да ставаш три часа по-рано. Пък и така мога винаги да се разкарам на момента. Което пък ми спестява време да се обличам и да се правя на красива (напълно излишно, защото за разлика от вещиците, моят външен вид си е натурален и безинтересен, няма какво да се лъжем). Така да се каже, не обичам да си давам излишен зор, ако мога да мина по тънката лайсна.

Така че онзи ден просто отворих портал от всекидневната и се озовах току пред кабинета на Хесер – на мен ми е позволено това, а признавам, такова право имат малко хора, добре де, Различни. Затова не виждах смисъл да не се възползвам от правото си. Хесер не ме беше предупредил да бъда внимателна или официална. Отворих вратата и надникнах вътре.

-          Такива ми ти работи Наташа... – започна Хесер ни в клин, ни в ръкав, когато видя вратата да се отваря.

Естествено, той говори малко несвързано, но не може да не очаквам от Различен на хилядолетия известна несвързаност в изказа. Свикнала съм му. Пък и не може да се очаква, че ще имам способностите да предугаждам мислите на Велик Светъл. Това май никой не го може. Поне аз не познавам никой, който да може.

-          Викал си ме, Хесер – казах машинално, затваряйки вратата зад гърба си.

С него си говорим на истински имена, но въпреки това ми е шеф, та се чувствах като на разпит. Борис Игнатиевич, цивилното му име, на мен не ми харесва. Много ми е изкуствено – той не е и никога не е бил руснак. А и освен това, теоретично се водим равни по ранг. Вярно, само теоретично, но все пак от мен не се очакваше да сервилнича пред него, както правят Тъмните. Затова не виждах смисъл да любезнича, ако няма външни лица наоколо.

Като се замислих за външните лица, огледах се и забелязах, че в ъгъла седи именно едно такова лице. Всъщност дама. Красива червенокоса дама, която вече ме преценяваше доста критично. Предвид дънките, маратонките и тениската, с които изхвърчах от вкъщи (и косата като кошница, която не е виждала гребен от предишния ми изпит – сиреч от седмица), тя имаше право. Ама откъде-накъде мен ще ме гледа критично една човешка жена?! Не съм шовинистка в това отношение, ама си беше дразнещо. Просто женската ми суетност беше засегната. Съжалих, че не се облякох малко по-старателно преди да изляза.

Все пак дамата прояви достатъчно такт да ме разгледа без да бие много на очи. Хесер ми хвърли бегъл поглед, но в него не се четеше нещо конкретно. Въпреки това усещах, че срещата не е случайна и май и на него му се щеше да се бях облякла по-добре. Ама да беше казал вместо да ме спешава да пристигам веднага. Проблемът си беше негов, ако без да искам съм го изложила.

-          Да те запозная – това е Ирина Сергеевна, началник на Пятницкото районно управление – рече Хесер като се изправи и посочи жената.

Тя също стана от стола си и се приближи към мен. Аз все още стоях като наказана до вратата, твърде шокирана за да направя каквото и да е. Идея си нямах къде е въпросното управление, но това беше друга тема. Москва е огромен град, все пак. Иначе дамата беше малко по-висока от мен, стройна и красива за годините си. Да й се ненадяваш – винаги съм си представяла милиционерките като пълнички навъсени лелки с ред ордени и късо подстригана коса. Като излезли от някой стар филм. Или трудов лагер. Въпросната Ирина Сергеевна не беше нито едното от двете.

-          Приятно ми е – неловко подадох ръка аз на червенокосата жена на около четиридесет срещу себе си.

Не й личеше, че е под пагон, признавам си. Пък и не беше в униформа, а елегантно облечена – костюм в цвят шампанско и пола-лале, красиви обувки на ток в тон. Скъпи и елегантни дрехи. Толкова ли много печелят милиционерите в момента? Съмнявам се.

-          Не се тревожи, Ирина Сергеевна вече е в течение на нещата, остава само да посветим и теб в плана – допълни Хесер след секунди.

Опулих се насреща му. Значи така, своите не известяваме, но надълно и нашироко си дискутираме плановете с красиви човешки жени, така значи, Хесер... Пък аз така или иначе залитам повече към Нощния патрул, може би защото винаги ми е харесвало повече да творя добро, знам ли. А старият интригант така да ме изработи... Мразя да научавам последна.

-          Имаше нужда от известно уточнение. Трябваше да обясня на Ирина Сергеевна как стоят нещата с Различните – допълни той, сякаш прочел мислите ми.

Не винаги ме бива да си крия емоциите, а точно в този момент се чувствах като тресната по главата. Представям си каква ми е била физиономията в оня момент.

-          Значи е бил доста дълъг разговор. – отговорих аз сухо като се постарах да не гледам кръвнишки. Оказа се доста трудно.

Шефът рядко обясняваше на хора за Различните. Впрочем, всеки Различен рядко го прави – на никого не му се ходи на кладата заради подобни неща. Имало е предостатъчно подобни случаи в миналото. По-добре хората да си живеят в неведение. По-добре и за тях самите, впрочем. Когато обаче се стигне до разкриване на информация, значи нещата са станали много сериозни.

-          Наистина беше дълъг разговор. Признавам, че съм меко казано стресната – допълни жената, май се казваше Ирина, и ми се усмихна.

Беше симпатична. А на мен рядко някой ми е симпатичен. Може би защото виждам отвъд маските на любезността, които повечето хора си слагат. Ирина Сергеевна поне беше искрена, донякъде.

-          А ще ме просветлите ли и мен защо ме извадихте от вкъщи насред сесията? – попитах ядосано аз.

Мразя да ми губят времето. А още повече мразя да ме занимават с глупости. Имах си достатъчно работа и достатъчно занимания, че да предпочитам да правя нещо друго в този момент. Като например да уча за изпита след три дни.

-          Защото, хм... – Хесер се прокашля, а аз вече усещах накъде духа вятърът.

Каквото и да ми кажеше, нямаше да ми хареса. Ама какво да се прави, да си Патрулен не е винаги прекрасно. Всъщност, почти никога не е. Само че това не го казват, когато те инициират.

-           Ще трябва да поработиш в районното на Пятницка – допълни той преди да имам време да възразя. - За известно време.

Седнах на първия попаднал ми стол и се огледах стреснато. Той ме пращаше на мисия. За пръв път от години и дори не ме беше попитал какво мисля. Вгледах се в Хесер въпросително, с надежда да ми каже, че не съм го чула добре. Великият Светъл обаче само поклати глава и продължи:

-          Ето какво се очаква от теб... – започна да ме инструктира той и аз нямах друг избор освен да го слушам и да запомням всяка негова дума.

Работата в Патрула не е концерт по желание. Няма нито много специални ефекти, нито красиви сцени. Ние приличаме по-скоро на военните от спецчастите – отиваме там, където ни пратят и там където сме нужни.