Пролог

Този текст е противоестествен на силите на Светлината.

Нощен Патрул

Този текст е противоестествен на силите на Мрака.

Дневен Патрул

Този текст е категорично забранен за разпространение и е в нарушение на Великия Договор.

Европейското Бюро на Инквизицията

Този текст е позор за пагона.

МВД

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

СЛУШАЙ В YOUTUBE:

Хората обичат невидимото. Обичат приказките за магове и вълшебници, върколаци и вампири, и друга подобна паплач. Обичат ги, докато не се сблъскат на живо с тях. Тогава интересът бавно изчезва и се сменя с доста неприятно безпокойство. Кое е истина и кое – лъжа? И дали наистина не си ходеща вечеря? Какво можеш да срещнеш зад ъгъла...

Казвам се Наташа и съм Универсален маг. Такива не сте ги чували, нали? Няма и да чуете, защото това е почти изчезващ вид, за сметка на това пък стар като света. Откакто има Различни, има и Универсални магове. Аз съм дива Различна – което ще рече, че никой не ме е инициирал. Не знаех за Договора, но си имах правила, които винаги спазвах. Някак си нещо ме караше да правя така. Да не правя лошо на другите, да не проклинам, освен ако не е много, ама МНОГО належащо и нямам друг избор, да не си пилея енергията за глупости, да не оставям да ме правят на маймуна и други подобни. Общо-взето съм била извън полезрението на Патрулите, защото мога да се маскирам добре и почти нямам нарушения на Договора.

Живеех си тихо, относително спокойно и в неведение, докато Съдбата не реши друго. И не влязох по неволя не просто в единия, а и в двата Патрула на Москва. Универсалните магове никой не ги пита, твърде сме малко в световен мащаб, че да ни се оставя избор. Влизаш в Патрула и това е! Ако ли не – Трибунал!

Така стана и с мен. Преди седем години. От тогава съвместявам някак си първо ученето в гимназията, а после и следването в МГУ с дежурствата в Патрула. Като част от Висшите поемам по-скоро административни дежурства – така че кисна на главата на програмистите или поемам нощните смени (все един Висш или най-малко първи ранг трябва да има по време на смените) през сесията. Не ме викат често за оперативна работа, а ако се налага – е за кратко. За разлика от Городецки, но той така израства. Аз влязох в Патрула с достатъчен запас от циницъм и кофти спомени, че дори Олга, видяла какво ли не, реши, че е по-добре да не ме закача. Обаче никой не избира как ще се развие животът му, така се случи и с мен. Та нямам нужда от израстване чрез мисии. Или поне така си мислех.

Не ми бяха давали истинска оперативна задача до този ден. Когато, насред сесията, Хесер ме привика в кабинета си. Звънна ми по телефона и излая да си домъкна задника по най-бързия начин в офиса на Патрула. Добре де, не се изрази точно така, но посланието беше абсолютно същото. Не възразяваш на шефа, когато те търси на личния ти телефон (който няма откъде да знае, всъщност никой не знае каква информация има един Велик маг). Това не се случва всеки ден. Даже обратното. Затова зарязах четенето за поредния изпит и се появих в Патрула с портал. Обичам порталите – става бързо и ми е лесно, не е като да се мъкна два часа с градския транспорт.

Въпреки че живея в сравнително приличен жилищен район – Гагарински, който все пак не е дупка като Бутово, но не е и нещо шикозно - обаче пътуването в градски транспорт може да бъде мъчение, особено ако знаеш, че има и друг начин да се придвижваш и няма нужда да ставаш три часа по-рано. Пък и така мога винаги да се разкарам на момента. Което пък ми спестява време да се обличам и да се правя на красива (напълно излишно, защото за разлика от вещиците, моят външен вид си е натурален и безинтересен, няма какво да се лъжем). Така да се каже, не обичам да си давам излишен зор, ако мога да мина по тънката лайсна.

Така че онзи ден просто отворих портал от всекидневната и се озовах току пред кабинета на Хесер – на мен ми е позволено това, а признавам, такова право имат малко хора, добре де, Различни. Затова не виждах смисъл да не се възползвам от правото си. Хесер не ме беше предупредил да бъда внимателна или официална. Отворих вратата и надникнах вътре.

-          Такива ми ти работи Наташа... – започна Хесер ни в клин, ни в ръкав, когато видя вратата да се отваря.

Естествено, той говори малко несвързано, но не може да не очаквам от Различен на хилядолетия известна несвързаност в изказа. Свикнала съм му. Пък и не може да се очаква, че ще имам способностите да предугаждам мислите на Велик Светъл. Това май никой не го може. Поне аз не познавам никой, който да може.

-          Викал си ме, Хесер – казах машинално, затваряйки вратата зад гърба си.

С него си говорим на истински имена, но въпреки това ми е шеф, та се чувствах като на разпит. Борис Игнатиевич, цивилното му име, на мен не ми харесва. Много ми е изкуствено – той не е и никога не е бил руснак. А и освен това, теоретично се водим равни по ранг. Вярно, само теоретично, но все пак от мен не се очакваше да сервилнича пред него, както правят Тъмните. Затова не виждах смисъл да любезнича, ако няма външни лица наоколо.

Като се замислих за външните лица, огледах се и забелязах, че в ъгъла седи именно едно такова лице. Всъщност дама. Красива червенокоса дама, която вече ме преценяваше доста критично. Предвид дънките, маратонките и тениската, с които изхвърчах от вкъщи (и косата като кошница, която не е виждала гребен от предишния ми изпит – сиреч от седмица), тя имаше право. Ама откъде-накъде мен ще ме гледа критично една човешка жена?! Не съм шовинистка в това отношение, ама си беше дразнещо. Просто женската ми суетност беше засегната. Съжалих, че не се облякох малко по-старателно преди да изляза.

Все пак дамата прояви достатъчно такт да ме разгледа без да бие много на очи. Хесер ми хвърли бегъл поглед, но в него не се четеше нещо конкретно. Въпреки това усещах, че срещата не е случайна и май и на него му се щеше да се бях облякла по-добре. Ама да беше казал вместо да ме спешава да пристигам веднага. Проблемът си беше негов, ако без да искам съм го изложила.

-          Да те запозная – това е Ирина Сергеевна, началник на Пятницкото районно управление – рече Хесер като се изправи и посочи жената.

Тя също стана от стола си и се приближи към мен. Аз все още стоях като наказана до вратата, твърде шокирана за да направя каквото и да е. Идея си нямах къде е въпросното управление, но това беше друга тема. Москва е огромен град, все пак. Иначе дамата беше малко по-висока от мен, стройна и красива за годините си. Да й се ненадяваш – винаги съм си представяла милиционерките като пълнички навъсени лелки с ред ордени и късо подстригана коса. Като излезли от някой стар филм. Или трудов лагер. Въпросната Ирина Сергеевна не беше нито едното от двете.

-          Приятно ми е – неловко подадох ръка аз на червенокосата жена на около четиридесет срещу себе си.

Не й личеше, че е под пагон, признавам си. Пък и не беше в униформа, а елегантно облечена – костюм в цвят шампанско и пола-лале, красиви обувки на ток в тон. Скъпи и елегантни дрехи. Толкова ли много печелят милиционерите в момента? Съмнявам се.

-          Не се тревожи, Ирина Сергеевна вече е в течение на нещата, остава само да посветим и теб в плана – допълни Хесер след секунди.

Опулих се насреща му. Значи така, своите не известяваме, но надълно и нашироко си дискутираме плановете с красиви човешки жени, така значи, Хесер... Пък аз така или иначе залитам повече към Нощния патрул, може би защото винаги ми е харесвало повече да творя добро, знам ли. А старият интригант така да ме изработи... Мразя да научавам последна.

-          Имаше нужда от известно уточнение. Трябваше да обясня на Ирина Сергеевна как стоят нещата с Различните – допълни той, сякаш прочел мислите ми.

Не винаги ме бива да си крия емоциите, а точно в този момент се чувствах като тресната по главата. Представям си каква ми е била физиономията в оня момент.

-          Значи е бил доста дълъг разговор. – отговорих аз сухо като се постарах да не гледам кръвнишки. Оказа се доста трудно.

Шефът рядко обясняваше на хора за Различните. Впрочем, всеки Различен рядко го прави – на никого не му се ходи на кладата заради подобни неща. Имало е предостатъчно подобни случаи в миналото. По-добре хората да си живеят в неведение. По-добре и за тях самите, впрочем. Когато обаче се стигне до разкриване на информация, значи нещата са станали много сериозни.

-          Наистина беше дълъг разговор. Признавам, че съм меко казано стресната – допълни жената, май се казваше Ирина, и ми се усмихна.

Беше симпатична. А на мен рядко някой ми е симпатичен. Може би защото виждам отвъд маските на любезността, които повечето хора си слагат. Ирина Сергеевна поне беше искрена, донякъде.

-          А ще ме просветлите ли и мен защо ме извадихте от вкъщи насред сесията? – попитах ядосано аз.

Мразя да ми губят времето. А още повече мразя да ме занимават с глупости. Имах си достатъчно работа и достатъчно занимания, че да предпочитам да правя нещо друго в този момент. Като например да уча за изпита след три дни.

-          Защото, хм... – Хесер се прокашля, а аз вече усещах накъде духа вятърът.

Каквото и да ми кажеше, нямаше да ми хареса. Ама какво да се прави, да си Патрулен не е винаги прекрасно. Всъщност, почти никога не е. Само че това не го казват, когато те инициират.

-           Ще трябва да поработиш в районното на Пятницка – допълни той преди да имам време да възразя. - За известно време.

Седнах на първия попаднал ми стол и се огледах стреснато. Той ме пращаше на мисия. За пръв път от години и дори не ме беше попитал какво мисля. Вгледах се в Хесер въпросително, с надежда да ми каже, че не съм го чула добре. Великият Светъл обаче само поклати глава и продължи:

-          Ето какво се очаква от теб... – започна да ме инструктира той и аз нямах друг избор освен да го слушам и да запомням всяка негова дума.

Работата в Патрула не е концерт по желание. Няма нито много специални ефекти, нито красиви сцени. Ние приличаме по-скоро на военните от спецчастите – отиваме там, където ни пратят и там където сме нужни.