С тези думи влязох и хлопнах вратата зад гърба си като за по-сигурно я заключих със заклинание, което никой шперц или ключар не може да отвори. За всеки случай, че знае ли се какво се върти в бръснатата глава на моя колега. След случая с момчето беше станал доста неспокоен.
Реших да се кача при врачката като обикновена клиентка и побързах да се маскирам с надеждата, че не е Първо равнище или Висша. Щях да се направя на нервозна девойка и да проверя дали ще се опита и на мен да ми изпие силите. Искрено се надявах да греша, но рядко ми се случваше, откакто бях станала Различна.
Заизкачвах се по стълбището – мръсно, издраскано с най-различни надписи и графити, облепено с дъвки от Първата Световна война и опръскано с ред телесни течности. Във входа миришеше едновременно на урина, непрано бельо, готвещ се борш и изкипяло мляко. Всичко това се смесваше с миризмата на мухъл и стара сграда, така че запуших носа си, да не взема да повърна.
Мястото беше отвратително, добре че според спомените на Виктория, врачката живееше едва на втория етаж. На нейната врата беше останала само една цифра - седмица, завинтена накриво. Натиснах звънеца с ясното съзнание, че от това копче мога да хвана цялата Менделеева таблица и че има много малък шанс да работи.
За моя изненада обаче, от другата страна на вратата се чу звънене. Пронизително и досадно. Дори не чух стъпките – онази какво, да не би да беше омагьосала чехлите си и да се рее над земята?! Откачалка. За момент шпионката притъмня – ясно, значи проверяваше кой звъни. Мислено се поздравих за това, че оставих Глухарьов пред входа. Ако го видеше, със сигурност нямаше да отвори.
- Какво искаш? – попита ме най-безцеремонно дебелата мамаша през процепа на вратата и ме огледа преценяващо.
С дългото си шушляково палто и ботушките не изглеждах особено платежеспособна. Поне не толкова като предходната клиентка. Въпреки че се бях маскирала, успях да усетя неумелия й опит за сондиране през Сумрака. Значи маскировката ми беше сработила – по-силна вещица би разгадала коя съм, или поне ранга ми, и би тръшнала вратата под носа ми.
- Какво искаш? – попита мамашата още по-враждебно и тръгна да затваря вратата.
Сега беше момента да вляза в роля.
- Чакайте, чакайте! – викнах аз и сложих ръка на излющената кожена тапицерия. – Приятелка ми разказа за Вас.
Онази не затвори, но се вторачи в мен с очите си, дето бяха черни като канализационни шахти през нощта. Сниших глас, все едно ме е страх някой да не ме чуе и продължих:
- Моля Ви, Вие сте ми надеждата!
- Ах, млади и глупави сте всичките – поклати глава врачката и ме пусна да вляза.
Вътре, в пълен контраст с останалотата част на блока, беше подредено. Доста подредено. Стройни редици чехли и разнородни обувки покрай едната стена, закачалка на другата. Без да ме карат, събух ботушите до вратата. Врачка или не, Тъмна или не, това беше нейният дом и не беше редно да нося мръсотията от входа вътре. Правилата важат за всички.
- Ела в хола, че да седнем и да ми разкажеш – добави мамашата, вече по-дружелюбно, докато заключваше вратата. – Съблечи си палтото де! – подзе тя като видя, че още не съм свалила връхната дреха.
Напсувах се на ум задето се явих с униформа в отдела и наистина си свалих палтото. Нямаше как. Естествено, когато го видя, онази се панира.
- Ама аз, такова... Нищо не съм направила!
После нещо в съзнанието й проблесна и явно реши да ми въздейства с магия, видях го в аурата й. Реших да изпреваря удара и да излъжа, доколкото ми беше възможно:
- Чакайте, чакайте! – казах аз и вдигнах примирително ръце. – Не гледайте униформата, дойдох тук като жена, която има нужда от помощ. Не съм тук по служба!
Врачката скръсти ръце на огромните си гърди и ме изгледа подозрително от глава до пети. Постарах се да изглеждам като побъркана от любов глупачка. Не ме изхвърлиха за яката от там и затова продължих:
- Харесвам едно момче от отдела, но той не ме харесва. Искам да го накарам да ми обърне внимание.
Врачката продължи да ме гледа подозрително. Дори не повярвах на ушите си, когато каза:
- Има много начини да привлечеш вниманието на един мъж, дъще. Не е нужно да прибягваш до магия.
Ти да видиш! Явно все пак й беше останал някакъв мозък. Или просто усещаше, че нещо не е наред.
- Ама аз вече всичко пробвах – възразих в стила на влюбена глупачка. – И се въртях около него, и го молих да ме закара насам-натам, и си намирах повод да съм нощна смяна с него. Нищо и нищо! Моля Ви, помогнете ми!
Врачката продължаваше да стои до вратата и да се чуди.
- Осъзнаваш ли, че може той пак да не ти обърне внимание? – попита тя и ме изгледа преценяващо. – Дори и след магията? На някои млади просто не им е писано да са заедно. Може късметът ти да е другаде.
Хитра беше, гадината, поне това й признавах. Междувременно се постарах да зяпна от почуда и да изглеждам възможно най-разочарована.
- Ама как така? Нали Вие можете...
- Не е важно какво мога, дъще – прекъсна ме тя и махна с ръка, - а какво ви е писано на теб и на онова момче. Някои съдби много трудно се пренареждат.
Говори ми, помислих си аз като се постарах да скрия мислите си от нея. Съдбите трудно се пренареждали – да, особено ако са писани с Тебешира на Съдбата, тогава и Велика трудно може да ги пренапише. Все пак, за пред врачката, кимнах.
- Добре тогава, да вървим в хола, другарко милиционер – каза подигравателно врачката и махна към затворената врата срещу нас.
Тръгнах първа и попаднах в спретнат, макар и малък хол. Определено очаквах да е по-разхвърляно, но не беше. На масата имаше купа пълна с недообелени картофи. Явно домакинята тъкмо беше тръгнала да готви. Настаних се на една табуретка.
- Любовно биле ли ще искаш? – попита делово врачката и ме погледна криво.
Кимнах. Тя стана и след секунди се върна с поднос в ръцете. Там се мъдреше захарница, някакви пакечтета чай и нещо, което не знаех какво може да е. Много ми се искаше да погледна през Сумрака, но това щеше да развали цялото ми прикритие.
- Как се казваш? – попита ме тя и аз подскочих.
- Ъ... Лена... – смутолевих аз първото име, което ми дойде да ум.
- Хубаво Лена – започна тя с наставнически тон, - а как се казва твоят? Трябва ми името му, че да мога да го омагьосам.
На ти сега. Какво да й кажа? Изтърсих първото име, което ми дойде на ум:
- Андрей – пророних аз като се проклинах на ум.
Агапов хич нямаше да ми е благодарен за това. Ама хич. Врачката замълча за момент, все едно се вслушваше в нещо. Гледаше в Сумрака май.
- Да, наистина не ти обръща внимание, ама май и ти не си се постарала много – заключи тя след малко. – Сега ще оправим нещата. Дай ръка!
Противно на всички чувства, които ми идваха на ум, й подадох ръка. Тя я улови и вместо да ме пореже или нещо подобно, започна да разглежда линиите по ръката ми.
- Лъжеш ме за разни неща, дъще. За много неща ме лъжеш – каза тя и ме погледна с очите си като черни дупки.
Странно, на фона на увисналите й като на булдог бузи, очите й пак изглеждаха огромни. Като чаени чинийки.
- Какво искаш да чуеш? – попитах аз плахо, стараейки се да подтисна порива да я пратя с портал в офиса на Патрула.
- Не знам какво аз трябва да чуя, но има много неща, които ти трябва да чуеш.
Побиха ме тръпки. Нещо в тази фраза ме накара да се замисля дали наистина тази Различна беше просто вещица, но не можех да разбера без да си разваля прикритието.
- Като например?
- Не си тази, за която се представяш, макар че онова, което правиш сега не е много по-различно, от онова което работиш – поклати глава мамашата.
- Не очаквайте от мен да говоря за работата си – тръснах глава аз и понечих да си издърпам ръката.
Врачката обаче не ме пусна, а се вторачи в очите ми. Всичко наоколо посивя – значи не само аз се бях маскирала. Кучката му с кучка, тя беше поне Първо равнище на Силата! В Сумрачния свят и двете седяхме на креслата в хола й и се гледахме. Тя беше станала по-млада и по-слаба, а аз не бях мръднала.
- Знаех, че ще дойдеш още в момента, в който оная глупачка Вика дойде да ме моли за помощ – започна тя без заобикалки. – Знам коя си, Велика, и не ме е страх от тебе.
В Сумрака не се предават емоции или интонации, но нещо ми подсказваше, че много й се иска да я провокирам. Нямах такова намерение, особено на нейна територия. Както се казва, у дома и стените помагат. За врачките това важи с тройна сила. Обръщението си го пропуснах покрай ушите.
- След като знаеш коя съм, значи няма нужда да прибягвам до сила? – това беше по-скоро скрита заплаха, отколкото констатация.
Врачката още държеше ръката ми, обърната с дланта нагоре.
- Няма. Но преди да ме пратиш за наказание, трябва да ти кажа някои неща. За твое добро!
- Сега ако ще ми гадаеш за любов и щастие, няма да ти се размине наказанието – отговорих аз и понечих да издърпам ръката си от нейната.
Тя отново не ме пусна. Да й се ненадяваш каква желязна хватка има.
- Точно обратното, Велика! Бих ти гадала за смърт и опасност и вихри на Силата, защото това виждам изписано в линиите по ръката ти.
Никак не ми харесваше накъде бие, затова побързах да сменя темата:
- Защо изпи енергията на онази жена?
- Тя сама отдаде повече, отколкото можеше – сви рамене врачката. – Аз съм Тъмна, не мога да лекувам добре. Дори и да можех, тя сама си беше виновна.
- И затова я прати да се лута между блоковете – намръщих се аз.
- Не, Велика, затова я пратих при теб – контрира тя и зяпнах от почуда. Явно го беше очаквала, защото продължи: - Видях те да се задаваш като гледах на Вика. Аурата ти свети от няколко пресечки.
Да, помислих си аз, аурата на Висша Различна наистина може да се види през няколко пресечки. Свети като слънце.
- Ще си понеса наказанието за неправомерно въздействие – продължи тя. – Знам, че не бива и съм с изчерпан лимит. Какво толкова, ще поживея десетилетие без способности, няма да е проблем – заразсъждава тя на глас. – Тъкмо и аз да стана обикновена баба за малко.
После явно се сети за нещо, защото стисна ръката ми и се втренчи в мен с оня неин странен поглед.
- Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар