Искаше ми се да звуча закачливо, но успях да го докарам по-скоро на заклета пушачка. Защо гласът ми беше паднал толкова?
Карпов не отговори на поздрава, а се пресегна навън и довлече един по един за врата тримата виновници. После трасна вратата и врътна ключа.
- Е, не, и тримата сте пълни идиоти! Знаете ли кой е това? – кресна им той и кимна към мен.
Единият от тримата, не онзи, с когото говорих, се обади:
- Това е ранената же...
Стас му заби един прав десен в брадичката и онзи се олюля.
- Не, тъпако! – просъска той. – Тя е от нашите!
Тримата се спогледаха объркано. Все пак бях цивилна. Определено не приличах на колежка.
- Вярно е – потвърдих аз. Не можех да викам, но четиримата мъже ме чуха добре. – Вижте документите в чантата ми.
Единият от тримата вярно носеше чантата ми и послушно се разрови вътре. След малко извади червеното удостоверение.
- Мамка му, тя е следовател – промърмори той, после видя, че не е сам и побърза да се поправи: - Аз, т.е. ние... такова...
- Какво вие такова? – шибна му Стас и на него един прав десен в челюстта. – Заради вашата глупост можеше да я застрелят! – и той вдигна юмрук за нов удар.
Тогава главният виновник за ситуацията застана пред колегата си.
- Стас, вината е моя – каза той твърдо. – Аз се хвърлих да взимам пистолета...
- Ти тъп ли си? – избухна Карпов и го улучи в слепоочието.
Пукна му аркада и шурна кръв. Лекарят щеше да има доста работа май... Оперативният не реагира, явно смяташе, че си го е заслужил. Карпов вдигна ръка за нов удар.
- Чакай, Стас! – обадих се аз от дивана.
Беше ги набил вече, вярно не съвсем достатъчно, по предпочитах да не съм свидетел на останалото. Карпов за пръв път ме погледна и забрави тримата идиоти. Седна на стола пред мен и попита:
- Как си? – звучеше разтревожено.
Странно, дали наистина му пукаше за мен? Беше повече от ясно, че няма да подам жалба или нещо подобно. Просто инцидент. Случват се такива работи – лекарите могат да се порежат по време на операция, пилотите – да кацнат накриво, ние от Патрула да отнесем някое „приятелско заклинание“, очевидно милиционерите ги прострелват по погрешка. Какво толкова!
- Като простреляна – заключих мрачно аз и кимнах към ръката си. – Вие ми се свят и не смея да стана сама.
Карпов изгледа кръвнишки тримата оперативни. Те се свиха под погледа му. И аз на тяхно място не бих била спокойна за безопастността си.
- Аз добре ще ги подредя тези тримцата – закани се той и ми се усмихна. – Ти само се оправяй. Говорих с лекаря, каза че не е сериозно... – започна да ме успокоява той.
Ненужно – довечера щях да му наложа Авицена и от нараняването нямаше да има и помен до няколко дни. Не можех да ускоря процеса твърде много, за да не се усъмни някой от колегите. Аз съм Различна – няма от какво да се притеснявам. Въпреки упойката усещах някакво тъпо пулсиране... нали уж беше драскотина по думите на доктора? Упойката на лекаря май започваше вече да отшумява, но пък затова все още ми беше лошо.
- Не се и съмнявам, Стас, обаче предпочитам да не съм свидетел, става ли? – отговорих му аз и изкарах нещо като крива усмивка. Карпов кимна и ме потупа по здравото рамо.
- Вече си официално една от нас – бащински заключи той. – Ти почивай, аз ей сега ще дойда – и подбра тримата си подчинени неизвестно накъде.
Това „ей сега“ отне поне час, а когато вратата се отвори отново в стаята влезе не Стас Карпов, а моят партньор, Серьожа Глухарьов. Беше цивилен, незнайно защо и много, ама много мрачен. Нали уж днес беше на смяна? Явно са го вдигнали от вкъщи и аз нещо не съм доразбрала. Погледна ме преценяващо и изсумтя. После седна срещу мен.
- Какво правиш тук? – попита той тихо.
Ето този въпрос не го очаквах. Виж, „как си“, „много ли боли“ и други подобни – да, но това не.
- Чакам да ми дойдат сили, че да мога да си тръгна на собствен ход – информирах го кисело аз. – Няма ли да ме питаш как съм?
- Стас вече ми каза – отговори той и попипа леко превръзката. Като изключим пулсирането, не усещах нищо все още, но инстинктивно се дръпнах. – Спокойно няма да те нараня. Отървала си се леко. Можеше да те застрелят – успокои ме той и отдръпна ръка.
- Мерси, не ми беше минало през главата – изръмжах аз и го погледнах ядосано.
Обзалагах се, че с погледа ми може да се реже масло, но Глухарьов го издържа без да трепне.
- Защо не си се проснала на земята като другите? – попита той с укор. – Какво си мислеше, че правиш, по дяволите?
- Исках да помогна – отговорих леко несвързано аз. – После стана много бързо.
- То винаги става много бързо – сряза ме той. – И после те погребват в затворен ковчег.
Нацупих се. В крайна сметка, не бях виновна аз, че оперативните са идиоти.
- Можеш ли да вървиш? Да стигнеш до колата? – попита той по-меко.
- Не трябва ли да ходим в болницата? - попитах аз и критично погледнах превързаната си ръка. – Лекарят каза, че...
- Не. Оправихме се с доктора - обясни Глухарьов. - Ако отидеш в болницата с такова нараняване, трябва да се извикат хора от МВД, да ти вземат показанията. Работата ще се размирише, ще надойдат медии. Всички ще се издъним, не само хубосниците на Карпов – той стрелна шефа на оперативните с изпепеляващ поглед. Карпов само разпери ръце. - Затова докторът те е закърпил тук. Добре, че някой се е сетил за това. Не е много сериозно. Поне така каза той.
Започвах да разбирам. Онова, което не се оправя с рушвет, се оправя с голям рушвет. Така стояха нещата... Значи затова не ме бяха пратили в болницата. Макар че, какво значение имаше дали докторът ще ме шие тук или някъде другаде? Нали ме беше зашил?
- Колко точно не е сериозно? – все пак попитах аз.
Мен си ме болеше много сериозно, така че не бързах да вярвам на това и онова.
- Имала си късмет - обясни ми Карпов. - Куршумът е влязъл от едната страна на ръката ти и е излязъл през другата.
- Нямаш нищо счупено, но докторът каза, че са разкъсани някакви кръвоносни съдове и затова ти трябва пълен покой. Може да ти е много лошо първите ден-два. Загубила си много кръв – додаде Глухарьов.
Счупено ли? Какво счупено от огнестрелна рана? Една част от мен отказваше да повярва, че това ми се е случило изобщо. Нещо не схващах къде е връзката между това да те прострелят и да имаш счупено по себе си. Но бях твърде изтощена да попитам.
- Как си? – попита Глухарьов с непривична за него загриженост.
- Не знам – честно си признах аз. – Вие ми се свят малко...
- Нормално е, нали ти казах, че си загубила много кръв – повтори ми той като на малко дете. – Почивай, аз ще се върна след малко – после стана и излезе преди да мога да възразя.
Това „малко“ трая известно време, през което дори задрямах на дивана. Унесох се на дивана. Събудих се от проскърцването на вратата и отворих сънено очи. В стаята влизаха Стас, Сергей и Ирина Сергеевна. Ясно, доложили са на началника.
- Вие сте пълни идиоти! – възкликна Ирина Сергеевна като ме видя на дивана. Кой знае защо ми беше писнало да слушам тая фраза днес. – Как изобщо допусна да се случи това, Стас?
Карпов сви рамене.
- Не съм бил там, когато е станало – и ме погледна извинително.
- Ирина Сергеевна, моля Ви, нямам сили за това... – простенах аз и се понадигнах.
Грешен ход – ток мина по ръката ми и аз изстенах през зъби. Отпуснах се назад. Тримата моментално дойдоха до мен. Усетих ръка на челото си.
- Няма треска – чух гласа на Ирина Сергеевна. – По-добре обаче да почива вкъщи. Тук е неудобно.
- Ще я закарам – обади се Глухарьов.
- В никакъв случай! – промърморих аз и отворих очи. – Не вкъщи! У нас ще се побъркат, ако разберат – говоренето ме изтощаваше много бързо, затова направих пауза. Защо ми беше толкова зле? – Не мога да се прибера вкъщи... така – и затворих отново очи.
Бях в съзнание, но не можех да говоря, нито да държа очите си отворени, обаче все още можех да чувам. Така, някъде на границата между будното състояние и съня успях да чуя следния разговор:
- Какво ще я правим? – попита Ирина Сергеевна тихо. – Не иска да си ходи вкъщи. Не може да остане тук.
- Нека остане тук, докато се свести – обади се Стас Карпов. – Но после не може да остане – аз съм нощна смяна и не мога да я държа под око през цялото време.
- Аз ще се погрижа – чух гласа на Глухарьов някъде далеч. – Тази вечер ще остане у нас. Ще се сменя с някого и ще я наглеждам. А на твоите, аз...
- Тях вече съм ги подредил, Глухарьов, не се бъркай – обади се Стас с нетърпящ възражение тон. Представях си как ги кърпят в момента. – Ти се погрижи за нея – после чух стъпки и затварящата се врата.
След това всичко потъна в мрак. Сънувах без сънища, както се случва, когато си изтощен. Не знам колко време съм била в кабинета на Стас, но когато отново отворих очи, навън притъмняваше. Понадигнах се и усетих съвсем лека болка, май някой отново ми беше бил нещо. Или бях свикнала. Седнах и се огледах.
- Добре дошла при живите! – обади се Карпов от бюрото си и ми се усмихна.
Обръщаше някакви документи – интересно, какви документи обръща оперативен работник? Съмнявах се, че половината му подопечни могат да си напишат името без грешки, та камо ли да пишат дълги доклади.
- И аз се радвам да те видя, Стас – гласът ми звучеше по-нормално и вече не ми се виеше свят. – Колко е часът? – попитах аз и машинално раздвижих лявата ръка, където си нося часовника.
Грешен ход, отново ме заболя. Потиснах болката и издишах през зъби.
- Не движи ръката, ще те боли по-малко – осведоми ме той и стана. – Отивам да повикам Глухарьов.
След пет минути пред мен стоеше моят партньор. Този път беше униформа и през главата ми мина глупавия въпрос защо се е преобличал, готов за тръгване на момента и много загрижен.
- Тази вечер си ми на гости – каза той и ми подаде ръка, за да стана. – Ще можеш ли да вървиш?
- Ще се опитам, ох... – отговорих, докато се изправях на крака. Олюлях се леко, така че ми се наложи да се облегна доста тежко на ръката му. – Само дай по-бавно, става ли? – той кимна и ме подхвана през кръста, за да не падна. Карпов тръгна с нас, нарамил палтото и чантата ми.
Минахме през коридорите на отдела бавно като процесия. Беше ми трудно да вървя, всичко около мен малко плуваше вероятно от загубата на кръв, но се стараех. От време на време се препъвах, но стисках зъби и продължих да вървя. След десетия метър, Сергей (чест му правеше) предложи да ме вземе на ръце, но отказах. Още не бях го закъсала толкова. Няма да се излагам пред колегите, я! Така че продължихме. Оказа се голямо мъчение това ходене. Една част от мен започваше да се чуди дали пък не е трябвало наистина да отидем до болницата все пак.
Сътрудниците ме изпращаха със загрижени погледи. Така е то, не се случва често да ранят колега – а клюките се разнасят бързо – като пожар в полето. Най-после се добрахме до колата на Глухарьов, той я беше докарал току пред входа и двамата със Стас ме настаниха на предната седалка. Стас хвърли нещата ми отзад. Отпуснах се и затворих очи. Разходката от няколко метра определено ми беше изцедила силите почти до капка. За магически фокуси пък дума не можеше да става.
Карпов и Глухарьов говориха нещо и после моят партньор подкара колата. Почти не помня пътуването. Спеше ми се страшно много. Не съм сигурна и как точно съм се качила до дома му – той живее на осмия етаж. Мисля, че този път май наистина ме взе на ръце. Успя да ми даде да пия някакво лекарство и светът отново потъна в мрак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар