- Не съм сигурен какво да го правя и ако зависеше от мен, щях да ти кажа да му пишеш заповедта за уволнение, но... – тук ме погледна многозначително.
Защо трябваше аз да решавам?! Не бях сигурна, че изобщо ми пука за оперативния. А пък те двамата с Карпов можеха перфектно да се оправят с положението. Все пак реших да погледна през Сумрака прекия виновник за нелепата ситуация. Него го ядеше вина. Толкова много вина, че се усъмних дали не е поза. Обаче човек не управлява аурата си. От друга страна, ако той останеше с нас, ще трябва да се съобразявам и с него, а никак не ми се занимаваше. И все пак...
Кимнах едва забележимо на Глухарьов. Дали заради упойката, или защото просто съжалих бедния оперативен, не знам.
- Добре тогава...- почти отегчено заключи моят колега. – Остави го твоя оперативен при нас за известно време – Стас Карпов кимна и тръгна да излиза. – Но да знаеш, че си ми длъжник!
- Нямаш грижи, колега! – долетя отговора му иззад вече затварящата се врата.
Въпросният оперативен, Олег, стоеше като наказан до вратата. Почваше да ме изнервя. Мразя притеснителните – какво толкова е станало? Навика го началникът, тропосаха ни го на нас, но само толкова. От Сергей знам, че крясъците на началника не са кой знае колко страшни, стига да не водят до реални наказания. Обаче пък от друга страна, Карпов далеч не е толкова мил човек, колкото е Ира Зимина. Глухарьов започна да игнорира оперативния в момента, в който Карпов се скри от очите му и оставах само аз да го зяпам. Не ми беше съвсем ясно защо обаче.
- Сядай, не стой така – обадих се малко неловко и му посочих дивана със здравата си ръка. Той ми кимна безмълвно и седна.
Диванчено беше стратегически разположено между моето бюро и това на Глухарьов, така че сега нашият нов колега се оказа по-скоро заложник. Каквото и да направеше, все един от нас щеше да забележи поне с периферно зрение. Минутите се нижеха от бавно по бавно, а никой не обелваше и дума. Оперативният гледаше в една точка пред себе си, Глухарьов обръщаше поредната папка документи сред облаци цигарен дим, а аз се бях вторачила в екрана на компютъра и бясно цъках по него. По едно време Глухарьов стана и нарами една папка. Аз също тръгнах да се надигам, но той ме спря с ръка.
- Отивам по работа – обясни той. – Ти оставаш тук!
- Ама, Серьожа... – започнах аз.
- Няма Серьожа – сряза ме той. – Оставаш тук и толкова! Няма да затваряме кабинета. Ако дойде някой с жалба, знаеш какво да правиш. Освен това ти казаха да не се натоварваш! – с тези думи той си сложи фуражката и ми намигна.
Намигна ми! Интригант такъв! Значи нарочно излезе, че ние двамата с тоя да се разберем. Гадняр! Не исках да говоря с оперативния и толкова! Изръмжах и се намръщих на екрана на компютъра. Щеше да ми падне по някое време. Интригант!
Обаче пък от друга страна не можехме да продължаваме и така. Затова реших все пак да взема нещата в свои ръце.
- Виж какво - започнах аз в момента, в който Глухарьов изчезна от полезрението ми, – колкото по-бързо се изясним, толкова по-добре!
Извъртях стола си, така че да мога да го гледам. Да му се не види, беше едър почти колкото моя колега. Красота! Мразя да се чувствам уязвима. Макар че както ме бяха заредили със сила Хесер и Завулон, това беше лееко преувеличено. От друга страна, ако използвах сила срещу още един милиционер, щяха да ми откъснат главата... В това поне нямаше никакво съмнение.
- Щом като е така, да започваме – наведе се той към мен.
Положих усилие да не се дръпна назад и се зачудих какво, в името на Светлината и Мрака, ми става.
- Не съм искал да стане така – продължи оперативният и кимна към превързаната ми ръка.
Беше искрен. В очите му прочетох, че е готов на каквото реша – само и само за да му простя.
- Знам – мрачно отговорих аз. Много ми се искаше да го обвиня и да се гърчи от вина, но беше прав – просто случайност. – Но въпреки това съм ти ядосана – продължих след малко.
- Забелязах – кимна той. – Съжалявам за случилото се. Не мога да Ви кажа друго. Благодаря, че ме защитихте...
- Хайде на „ти“, а? Не изглеждаш много по-голям от мен.
- Благодаря ти, че ме защити - поправи се веднага той и ми се усмихна. Имаше хубава усмивка. Май тая упойка ми действаше на нервите и ми мътеше мозъка...– Началникът ти не си поплюва – допълни той и погледна към вратата, все едно очакваше Карпов да връхлети с бухалката. Или пък Глухарьов, кой знае?
- Нито пък твоя – усмихнах се криво. - Достатъчно бой се раздаде по случая. До няколко дни и помен няма да има от драскотината – махнах със здравата си ръка аз.
- Надявам се. Такава красива жена трябва да носи само красиви бижута, а не превръзки – отговори ми той напълно хладнокръвно.
Опааа, нагази по тънък лед, друже, помислих си аз. Мразя да ме лъжат, или пък да ми се подмазват, което си е горе-долу същото. Нали съм Различна – виждам всичко. Гривната започна да се затопля. Лошо – сложих ръка върху нея, за да я деактивирам. Затоплянето изчезна. Така е по-добре.
- Няма нужда от подмазване – отговорих аз с най-ледения си тон. – Карпов не е наоколо.
- Не го правя заради него – отговори ми оперативният и ме погледна право в очите.
Мамка му, не виждах лъжа вътре! Което не променяше факта, че не му вярвам.
- Никоя жена не заслужава да я раняват, тук съм съгласна – додадох аз сухо и се насочих към екрана на компютъра. Той определено ме изнервяше, само че не знаех защо.
През следващия половин час проклинах Глухарьов и Карпов почти двайсет пъти и двайсет пъти свалях проклятията. Поне имах занимавка. Въпросният Олег стоеше безмълвно и гледаше да мърда възможно най-малко. На три пъти се хванах, че го проверявам дали диша. Това почваше да излиза извън контрол! Мразя, когато нещата излизат извън контрол!
- Ако те изнервям, ще изляза в коридора – обади се той по някое време.
Как точно ми беше проличало, че съм изнервена? От час цъках тук-там с мишката и играех на въпросната игра. Мрачното взиране в монитора едва ли се броеше. Обърнах се към съквартиранта си (или направо „съкилийника“, предвид нарежданията на началниците) и отново го сканирах през Сумрака. Нищо, човек. Може би просто беше добър психолог.
- Няма нужда – процедих аз и ядно затраках по клавиатурата. Щях да се разсея със зяпане на нови бижута за амулети. Те никога не са излишни.
Оперативният стана и тръгна към вратата.
- Не искам да ти причинявам неудобство – обясни той с ръка на дръжката. – Ще изляза в коридора, а ти си почини на спокойствие.
- Остани тук – вдигнах поглед от монитора и го погледнах. – Не искам да загазиш, заради мен. Карпов каза да седиш тук. Ако те види навън, не знам какво ще свърши.
Той се опря на вратата и скръсти ръце на гърдите си. Странно, направи го малко по-бавно от нормалното, все едно внимаваше да не засегне нещо. Някоя синина от вчера, предполагам.
- Виж, виждам, че не знаеш какво да правиш тук – продължих аз. Той мълчеше и ме гледаше. Мразя да ми се пулят. – Аз също не знам какво се случва. Но имаме нареждания от началството. И аз, и ти. Дай да не си играем с огъня и да ги изпълним, че да не стане по-зле.
Той тъкмо щеше да отговори, когато отвън започна някаква врява – все едно се бяха сбили две банди побойници. И всичко това някъде около нашия кабинет. Забравих, че съм ранена и скочих от стола си. За няколкото седмици работа бързичко ме бяха научили, че когато има проблем, реагира първият свободен униформен. Няма значение дали си следовател, оперативен, квартален или нещо друго – има ли проблем, трябва да реагираш. Понякога дори скръцването със зъби върши чудеса в отдела. Стресираш хората просто. Така че сега реших да изпълня дълга си на служител на МВД. И там ми беше грешката – зави ми се свят от усилието. Явно се бях заседяла твърде много, знам ли. Оперативният с един скок се озова до мен и в опита си да ме подкрепи, ме прегърна през кръста. Като влюбена девойка, опрях ръка на гърдите му – не съм сигурна дори защо, вероятно инстинктивно, наистина много ми причерня. Всичко около мен посивя за момент все едно бях тръгнала да влизам в Сумрака.
- Слаба си, не се натоварвай – промърмори оперативният и посегна да ме вземе на ръце.
- Недей – простенах аз, не толкова от болка, колкото от изтощение, и се напсувах на ум за рязкото ставане. Ама не можех да свикна с раняването и това е.
Той обаче напълно ме игнорира и ме вдигна като перце. След секунди вече лежах на дивана, а той ме завиваше с палтото ми. Свали и своето яке и също ме зави с него. После придърпа един стол и седна до мен.
- Карпов май те е пребил – заключих аз, докато наблюдавах скованите движения, с които се наместваше на стола.
Започвах малко по малко да идвам на себе си.
- Нищо ми няма – излъга той и ме погледна загрижено. Типично мъжка реакция – целият в кръв и му липсва някой крайник, ама нищо му нямало... – Не бива да се натоварваш! – додаде със загрижен тон и сложи ръка на челото ми.
- Нямам температура – отбих я аз със здравата си ръка и тръгнах да ставам. Оперативният ме спря на мига.
- Ще лежиш тук!
- Ама аз...
- Виж, ако нещо се случи с теб, Карпов и Глухарьов ще ме одерат жив! – обясни той сериозно. – Не ме вкарвай в повече бели!
- Аз да те вкарвам в бели?! – възмутих се аз и се надигнах на лакът. – Ти си този, който ги създава белите, драги!
Оперативният, все не можех да свикна с името му, наведе виновно глава и несъзнателно сложи ръка на кръста си. Явно Карпов здраво го е контузил. Олег, казваше се Олег.
- Ако беше загинала, не бих си го простил – отговори Олег тихо и ме погледна в очите. – Кълна се, не съм искал да се получава така! Отново те моля за прошка!
- Не е там работата – отговорих аз горчиво. Не, така нямаше да стане. – Виж, ти наистина ме изнервяш, разбираш ли?
Седнах на дивана и го погледнах право в очите. Крайно време беше наистина да поговорим. Иначе имах огромен шанс просто да откача.
- Не е заради това – продължих аз и посочих ранената си ръка. – Добре де, не само заради това. Просто не съм свикнала да общувам с ... оперативни. – излъгах аз.
Истината беше, че не съм свикнала да общувам с привлекателни мъже, но това е отделен въпрос. Нямаше нужда да му правя комплименти, че не се знаеше накъде ще избие. Лекарствата и без това ми мътеха мозъка предостатъчно добре. Той не отговори, а продължи да се взира в мен, все едно търсеше потвърждение на думите ми някъде в очите ми. Примигнах. Олег се наведе над мен и аз вече изгубих какъвто и да е контрол. Не бях сигурна какво се случва около мен и защо. За момент дори забравих коя съм и къде се намирам. Погледнах надолу към ръката си – беше се свила в някаква много странна поза. Опитах се да я размърдам, но пръстите ми си останаха свити като лапи на граблива птица. Какво ми ставаше? Сякаш светът около мен се разпадна на парчета. Не разбирах нито къде съм, нито какво става. Усещах само, че съм в опасност, незнайно от какво.
Вдигнах здравата си ръка пред себе си и простенах:
- Недей! – Олег се дръпна като попарен и ме изгледа притеснено.
- Какво да не правя? Нищо нямаше да ти сторя!
Бавно свалих здравата си ръка и се намръщих. Чувствах се като откачалка. Направо от лудницата. Лошото е, че и се чувствах така. Какво изобщо ми ставаше? Отново погледнах свитите си пръсти. Какво се случваше? Какво?
- Аз... просто... – потрих очите си. – Ти...
- Не съм искал да те плаша – изпревари мислите ми той и протегна ръка приятелски. – Честна дума!
- Аз... – започваше да ми се реве, при това противно на всякаква логика.
Още една дума и щях да избухна в плач. За да потисна порива се намръщих още повече и се втренчих в шкафа с документите. Върни се обратно, накъдето и да беше тръгнала! Хайде, глупачке, какво ти става!
Олег явно видя, че нещо не е наред, защото побърза да добави:
- Няма да те нараня – и улови ръката ми.
Дотук бях. Край! Сълзите сами започнаха да се търкалят по бузите ми и преди да се усетя и да се овладея, започнах да плача с глас. Тресях се от ридания и не разбирах защо. Дори не бях съвсем сигурна какво чувствам в момента – дали ме болеше нещо или просто ми беше тъжно, уплашена ли бях или какво...
Той седна до мен и ме прегърна внимателно. Гледаше да не закача ранената ми ръка, но след съвсем малко аз сама, противно на какъвто и да е здрав разум, се сгуших в ръцете му и се вкопчих в ризата му. Както правят героините в онези бозави филми, дето ги дават следобед по кабеларките. При това се гушех в ръцете на напълно непознат! Една част от мен хладно заключи, че определено откачам и се зарекох повече никога и под никакъв предлог да не пия упойка. Щях да се оправям с методите на Различните.
Минаха няколко минути преди да успея да проговоря:
- Извинявай! – тихо казах аз и се надигнах. Олег обаче не ме пусна, само разхлаби малко хватката си, за да не ме нарани. – Обикновено не правя така.
- Ти си в шок, който мина в истерия – обясни ми той. – Това е нормално, всичко е наред. Никой не е от желязо.
- Не, не бива така... – опитах се да се дръпна аз.
Оперативният все още си ме плашеше, а сега – май повече от преди. За енти път проклех ирационалния си мозък и упойката.
- Шшшшт, стой тук – придърпа ме в прегръдките си той. – Всичко е наред, всичко свърши. Ти си в безопасност.
Тези думи отново ми отвинтиха кранчето и аз се задавих от още сълзи. В един момент усетих, че сърцето ми се свива – толкова бързо биеше – и изпитах неистов страх. Олег усети, че треперя и ме залюля като малко дете. Свих се в ръцете му.
- Ти си в безопасност. Всичко е наред – повтори тихо той и продължи да ме люлее. – Успокой се.
- Аз... – зъбите ми тракаха леко. – извинявай...
Той ме целуна по челото.
- Всичко е наред. Когато те ранят за пръв път, винаги има някаква реакция. Ти си в шок. Всичко е наред. Всичко свърши.
Облегнах се на рамото му и затворих очи. Не можех да се съсредоточа върху нищо, в главата ми не спираше да се върти сцената от вчера – само че този път бабанката застрелваше в главата майка с дете на ръце. Потреперих. Той го усети и ме притисна към себе си.
- Всичко свърши, всичко свърши... – повтори той. Опитвах се да го проумея, но не можех.
В един момент усетих как ми се завива свят. Не от болка или изтощение, а – за мой срам – от страх. Отпуснах се в ръцете му, нямах друг избор. Не съм усетила кога съм заспала...
Няма коментари:
Публикуване на коментар