Най-сетне открих проклетите ключове (не без помощта на едно-две заклинания, защото вече ми писна) и със служебната чанта в ръка тръгнах да заключвам. За момент се замислих дали няма начин магически градският транспорт да дойде навреме и да закъснея само с десет минути вместо с половин час. Възможността да отида с портал не ме блазнеше, защото силите сигурно щяха да ми трябват на работа. Замислих се дали пък нашите не бяха прави да ме смятат за ненормална да се изнеса от огромния им апартамент в Гагарински район и да се преместя в собствено жилище близо до работата. Районът беше скапан, но пък поне не трябваше да пътувам три часа с градския до работа. Освен това имаше още един бонус – правех каквото си искам, когато си искам и нямах две малки сестри на главата. Като се замисля, май трябваше по-рано да се изнеса. В дни като този обаче искрено съжалявах.
- Здравей Наташка! – долетя глас откъм гърба ми.
Обърнах се и учтиво поздравих:
- Здравейте, Валентина Игоревна!
Съседката ми по стълбищна площадка беше достолепна бабка на седемдесет и пет, бивша участъкова лекарка. Гледаше на мен като на внучка и през ден пристигаше на вратата я с чиния топли блини, я с домашен сладкиш или пък с купа борш. Жената искрено ме беше взела под крилото си и много искаше да се грижи за мен. В замяна аз гледах също да помагам с това-онова. По нашия, Различния начин. Най-често обаче просто отивах на чай с нея някой следобед, за да си приказваме. Така бях открила, че достолепната бабка някога е била невероятно красива жена – което сега не се виждаше много. Бяха й останали обаче живите сиви очи – като от картинка. Да не повярва човек.
- На работа ли? – попита тя и критично ме огледа от прага на дома си.
Вероятно беше тръгнала да изхвърля боклука, защото държеше някакъв найлонов чувал в ръка. Кимнах.
- Няма как.
- Кога ще се прибереш? – попита тя загрижено. – Дъще, тая твоята работа не е хубава. Що не си намериш нещо по-като за тебе – стани учителка примерно. Чудесна професия за жена.
Въздъхнах. Валентина Игоревна просто ненавиждаше работата ми. Не й бях казала, че работя в Патрула или нещо подобно. Тя беше просто човек. Но за нея дори и работата в милицията не беше за жени и при всеки удобен случай се опитваше да ме разубеди. Сега не пропусна отдалата се възможност.
- Обичам си работата, Валентина Игоревна – отговорих аз за хиляден път.
Бабката се намръщи.
- Кой мъж ще те вземе такава? – започна тя да вади нападенията от арсенала. – Жената трябва да се глези, да бъде женствена, а не да размахва пищови наляво-надясно – продължи да нарежда тя.
Поклатих глава. Възрастната жена идваше от съвсем друго поколение. Дори и по-онова време, когато тя започнала работа като участъкова лекарка, не било прието жената да работи. Поне така ми беше казала по време на един от многобройните ни чаени следобеди. Дори било шок, когато започнала да работи – даже майка й смятала, че трябва да сложи дипломата в рамка, да й се радва, а иначе да поработва на половин надница в местната детска градина. Затова тя не разбираше и не искаше да разбере моята работа, колкото й да се опитвах да обясня, че нямам нищо общо с милиционерите по филмите, които толкова обича да гледа. Дори веднъж ме беше накарала да гледам с нея един-два епизода, да ми покаже колко било опасно. След втория такъв епизод обаче, когато аз не спирах да обяснявам защо това така не се прави в реалния живот (все пак работех с истински милиционери в реална работна среда вече година) се беше отказала. Но това не означаваше, че ще спре да ми натяква.
- Не размахвам просто пищови, Валентина Игоревна – отегчено я поправих аз. – Служебното оръжие ми е Макаров.
Бабата размаха ръце в отчаяние.
- Не ви разбирам вас, младите! За какво ти е това, когато...
- Когато можеш спокойно да поработваш в някое училище – довърших любимата й фраза вместо нея. Не спираше да ме обработва да съм ставала учителка. – По-добре кажете как са вашите?
Лицето й помръкна. Възрастната жена беше много добър човек, но с едно не беше случила – децата. Имаше четири и нито едно от тях не живееше в Русия. Единият й син с цялото си семейство се беше изселил в Америка. Дъщеря й пък работеше в Германия в някаква фирма. Другите двама синове също не се задържаха – единият работеше по международни хидропроекти, а другият беше морски капитан. Затова на нея почти винаги й беше болно, че няма с кого да говори и че те я забравят. Всеки път след като отидех у тях на чай мистериозно роднините й се обаждаха. Имах право на подобни дребни намеси и това беше моят начин да се отблагодаря на добрата жена за загрижеността.
- Не са – отговори тя след малко, - сигурно имат работа.
- Така е – кимнах аз. – Но съм сигурна, че скоро ще Ви се обадят.
Лицето й светна. А аз добавих, вече на ум „ще имам грижата за това“.
- Ще тръгвам, Валентина Игоревна – казах аз и прибрах ключовете в чантата си.
- Върви, дъще, да не закъснееш! – прекръсти ме тя и ме изпрати с усмивка.
Заслизах по стълбите и отново се замислих защо, в името на Светлината и Мрака, бях избрала точно този блок. Беше близо до отдела – само на три спирки с метрото – и до дома на Глухарьов. Той ми беше обяснил, че едно ченге не е ефективно ако не живее в района, където работи. Просто не се получава – нито ти познаваш хората, нито те – теб. После иди търси сведения от тях, ако нещо ти притрябва.
Олег ме беше поканил да живеем заедно, когато му казах че се изнасям от вкъщи. Беше ми омръзнало да са съобразявам с нашите или да помагам непрестанно на двете си сестри с уроците. Предпочитах вече да имам малко свобода – заплатата от Патрула напълно го позволяваше. Обичах Олег и той също ме обичаше, но не бях сигурна дали искам да живея с него от толкова рано. След почивката преди няколко месеца се бяхме сближили много и всичко останало, но не бях готова да живея с него като семейство. Което изобщо не означаваше, че той не идваше да спи у нас или аз при него.
Впрочем, през последните два месеца не бях виждала Олег особено често. Точно обратното - най-вече защото беше командирован в Урал и категорично отказа да ме вземе със себе си. Нещо повече – дори нямах право да му звъня, защото се водеше секретна операция на Нощния Патрул. Аз знаех само защото Олег ми каза за това, иначе подобна информация не ми бяха дали. Това обаче не помагаше особено, защото по някога дори и Висшите имат нужда някой да ги гушне. Обаче аз нямах много подобни възможности.
Закрачих бавно към метростанцията и машинално се метнах в мотрисата, която току-що беше спряла на перона. В главата ми беше пълна каша. Имах доста неща за вършене, а твърде малко време да ги свърша. Освен това днес, за беля, се бях успала точно когато не биваше и сега, като дилетант, щях да закъснея. Скапана работа. Дори не си направих труда да гледам вероятностните линии, тъй като вече знаех, че ще пристигна последна. Което щеше да е повод за караница със Сергей.
Метростанцията се намираше на няколкостотин метра от входа на районното. Излязох от подлеза, лавирайки между майките с малки деца, помъкнали ги към омразната детска градина и забързаните хора, отиващи на работа. Глъчка, дежурно намръщени физиономии, сняг, киша и сол. Типично московско зимно утро.
Глухарьов ме чакаше на входа на районното на Пятницка, точно до дежурния по наряд. Бяхме се разбрали да влезем заедно в службата. Съдейки по отрупаните му със сняг рамене, вероятно ме чакаше поне десетина минути. И беше намръщен като градоносен облак.
- Закъсня – изръмжа той и посочи циферблата на часовника си. – Бяхме се разбрали за осем и половина, сега е девет без десет.
Интересно как, след цяла година работа рамо до рамо, той успяваше да е също толкова дразнещ, колкото и в първия ден от съвместната ни работа? Просто не разбирах как подобно нещо е възможно, но явно Глухарьов имаше някакви скрити дарби. Все в нещо трябва да го бива, като изключим тормозенето на района.
- Извинявай – все пак казах, но въпреки това му върнах лошия поглед. – Успах се.
- Така става, когато се мотаеш до късно – назидателно отвърна той, очевидно осведомен какво съм правила предишната вечер.
- Ама ти откъде знаеш? – заекнах аз.
- Просто познавам лично всички магазинери, които имат лиценз за алкохол в радиус от десет километра – осведоми ме той. – Айде, дай да влизаме, че се смръзнах. Освен това, всички теб чакаме.
С тези думи Глухарьов кимна към вътрешността на сградата.
- Мен ли? – възнегодувах аз. – Събранието е насрочено за девет и половина!
- Да – кисело отвърна той, - ама всички други са подранили с един час. Всички освен теб, де – ехидно добави той.
- Серьожа...- започнах аз видимо ядосана – хайде да не почваме от портала, поне един ден, става ли?
Той не ме удостои с отговор и вместо това се ръкува с дежурния. Все едно мен ме няма там. Винаги го правеше, когато иска да ме дразни.
- Хайде Вася, леко дежурство!
- Благодарско Серьога – ухили се пъпчивият хлапак, който отговаряше на името Вася.
Добро момче беше, просто малко смотано. Гледаше на Глухарьов като на идол и моят колега често се възползваше от това. Друг беше въпросът, че Сергей не беше най-добрият пример, ама коя съм аз, че да давам акъл? Фуста някаква там.
Прекрачихме през портала и се затътрих по натрупалия се лед. Нашите чистачки, яки лелки-киргизки, може и да ринеха като самосвали, но не можеха да почистят всичко при постоянно сипещия се сняг. Затова през последните няколко дни се беше натрупало доволно количество лед, което в периодите на затишие от снежна буря храбрите дами се мъчеха геройски да разбият. Без успех, разбира се. За да разбиеш три пръста лед ти трябва къртач или поне кирка. А дамите просто нямаха достатъчно сила за тая работа.
Глухарьов тръгна с маршова стъпка, но моите ботуши се хлъзгаха, така че започнах да вървя в стил „пингвин“ и изостанах много. След няколко секунди, той установи, че не вървя до него и рязко се обърна.
- Нямаме цял ден! – сопна ми се той и пак посочи часовника си. – Давай го по-живо!
- Ти го давай по-живо! – озъбих се аз и демонстративно почуках с токчето си по дебелия лед. – Ако се разбързам още, ще си счупя главата!
- Господи Боже, защо не преставаш да ме наказваш с нея! – театрално обърна лице към небето моят партньор и се върна при мен.
Улови ме за лакътя и ме повлече напред с думите:
- Дай да те избутам, че така и до утре няма да стигнеш!
- Много мило, благодаря! – не му останах длъжна аз.
С негова помощ, трябваше да му призная, че беше прав – нямаше да мога да се справя сама с разстоянието за това време – прекосихме двора на районното и се озовахме пред заседателната зала. Тя беше отделена от основните сгради и не се ползваше често, но пък затова побираше много хора. Съвещанието трябваше да се състои там. А ако Глухарьов беше прав, че съм последна, значи вече беше пълно.
Спряхме пред вратата и той ми направи път да мина.
- Първо дамите! – галантно каза моят колега и ми намигна.
Оплезих му се и наистина влязох първа. Той въздъхна многострадално и затвори вратата.
На съвещанието на всички от мрежата на Различните Следователи в Москва. Съвещание, което аз и Глухарьов, като началници и шефове на мрежата, би трябвало да водим. И за което бяхме закъснели много.... Заради мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар