Вървяхме по алеите без видима посока, но си личеше, че той знае къде отива. Глухарьов ме хвана под ръка, уж да ме подкрепя, но всъщност целта беше да ме държи под око. От пръв поглед си личеше, че не вярва на Различния, но моят колега-човек и след година работа с мен си оставаше подозрителен към рожбите на Светлината и Мрака. Не го винях затова, но и до ден-днешен се удивявах на опитите му да плаши маймуни с трици. Вярно, че дългогодишният опит на ченге му беше вкоренил тоя навик, но все пак?
Различният все още не се беше представил, но според мен си беше направил криво сметката. Може аз да бях старшата по ранг и така нататък, но Глухарьов си оставаше старши по звание в МВД и за тая година, волю-неволю, се бях научила да се вслушвам в мнението му. Установих по емпиричен път, че неговият нюх на ченге обикновено не бърка, дори за Различните. Сега обаче той не беше никак в настроение и подозирах, че причината е именно нашият водач през парка.
След около десет минути излязохме от парка и свихме по една от страничните улички зад него. На ъгъла се мъдреме малка чайна в модерен стил и нашият водач ни поведе натам. Вътрешността беше решена в така модерните напоследък сиво, черно, бяло и червено. Все едно някой беше решил, че това е върхът на стила. Никога не са ми допадали подобни комбинации, нито пък твърде модерният интериор. Въпреки това, на фона на сковаващия мраз навън, вътре беше доста топло и уютно, така че на бърза ръка свалихме палтата и отдолу лъснаха униформите. Различният се стъписа. И след една година не можех да си обясня този страх от униформените у хора от всички възрасти. Интересното беше, че дори Различните реагираха така. Настанихме се в едно сепаре – Различният срещу нас, аз и Глухарьов от другата страна на масата.
- Мислех, че сте от Патрула! – обърна се той към мен тихо.
- Именно, но работя и в МВД – уклончиво отговорих аз. – А доколкото разбирам, тази среща ни беше уредена от ваш познат в системата.
Той кимна.
- С Игор сме израстнали заедно. Кажи-речи, приятели сме от люлката. Семействата ни бяха съседи по стълбищна площадка. Ергенували сме заедно. Той е чудесен човек и му имам пълно доверие. Когато започна да работи за вас, той веднага ми каза. Така стигнах и до Вашето име.
- За какво беше целият този цирк? – изпреварих аз Глухарьов и го сритах под масата да си трае.
Ясно беше, че разговорът трябваше да водя аз. Ако не нещо друго, Различните поне признават своите. Виж, към хората не са толкова толерантни, така че моят колега-човек можеше само да оплеска нещата.
- Нямам доверие на Патрулите – призна си честно събеседникът ни, - но от това, което чух за Вас, мисля, че мога да Ви вярвам.
- Стига с подмазването – казах аз малко по-грубо, отколкото възнамерявах. – Още не съм чула името Ви.
Различният се сконфузи.
- Простете! Казвам се Волгин, Алексей Волгин.
- Ранг? – попитах аз още по-строго.
- Второ Равнище – отговори той и без да иска ме сканира.
Позволих му, само заради удоволствието да видя как физиономията му се удължава. Явно неговият приятел не му беше обяснил с кого си има работа.
- Какво сте вие? – заекна той.
- Аз съм Различен-следовател – отклоних въпроса аз, - а ако толкова Ви интересува рангът и боята ми, можете да проверите в регистъра на Нощния, данните ми не са засекретени. Сега обаче не сме тук заради мен, а защото Вие поискахте да се срещнем. Имайте предвид, че правя изключение, така че очаквам от Вас възможно най-ясното обяснение.
- Въпросът е деликатен – започна да го усуква Волгин и стрелна Сергей с недоверчив поглед.
- Не се съмнявам, но с майор Глухарьов сме партньори, така че няма как да му спестя информацията. Разказвайте!
За момент, Различният се огледа да провери дали няма възможност да се измъкне от разговора – позвъняване на телефона, познат в някое сепаре или нещо подобно. Уви, в момента заведението беше почти празно, а по някаква непонятна за мен причина (или по-скоро сплашващо заклинание, което не съм забелязала), при нас не се мяркаше никой от персонала.
- Ами – заекна той, - работата е там, че се влюбих в една жена.
- Търсете жената – изцитира Глухарьов и си спечели още един ритник под масата. Аз пък си спечелих злобен поглед изпод вежди, но Сергей си затрая.
- Именно – не се усети Волгин, - тя се казва Лариса Гложкова и работи в спешното на Склиф като гинеколог. Още от първата минута се влюбих в нея...
- Простете, че трябва да Ви прекъсна – започнах аз, - но не сме тук да слушаме за любовните Ви стремежи. Давайте по същество!
- Когато аз постъпих в Склиф, Лариса вече беше утвърдено име там – продължи Различният като в транс. – Всички я уважаваха и се радваха тя да асистира на операции, без значение от естеството. Разбирате ли – уточни той, явно забелязал нашите опулени физиономии, - в спешното отделение няма деление на специалности. Всеки може всичко, защото иначе може да бъде загубено ценно време. много често пациентът няма никакви шансове – и да е на операционната маса с оператор-неспециалист, или пък да чака специалистът да се освободи. Шансът е еднакъв...
Глухарьов тъкмо се канеше да се обади, но аз отново го сритах. Именно той ме беше учил, че когато потърпевшият се потопи в разказа и спомените си, никога не бива да го прекъсваш. Иначе може някоя много важна подробност да се загуби. Затова честичко в отдела слушахме лични истории.
- Тогава се усъмних, че Лариса е една от нашите – продължи Волгин, абсолютно сляп за нашите жестове и мимики в момента. – Когато обаче ни се наложи за правим лапаротомия на едно десетгодишно дете, което иначе щеше да е с летален изход, тя се разкри пред мен и се влюбихме.
Кимнах разбиращо. Нямаше нищо по-хубаво за един Различен от това да намери сродна душа, още по-добре друг Различен, при това на работното място. Това се случваше по-рядко, отколкото да спечелиш от лотарията. Най-често Светлите се женеха помежду си, а Тъмните – за хора. Тях не ги притесняваше толкова фактът, че обектът на съмнителната им любов няма да е с тях вовеки. Ако не бях срещнала Олег, сигурно аз щях да съм все още сама. Макар че както отсъстваше тези дни, аз пак си бях сама.
- Детето оцеля, а ние с Лариса тръгнахме да излизаме – продължи Волгин. – Докато не се появи той. Вещерът.
Волгин изплю наименованието с огромно омерзение. Вярно че Тъмните не бяха хубави особено и никак не е приятно да ти откраднат гаджето, но чак пък такива емоции.
- Как се казва той? – уточних аз.
- Леонид Могилевски – отговори той. – Вещер по принцип, отвратителен тип по призвание. И той като мене работи в спешното. Обаче за разлика от мен е анестезиолог.
- Простете, а каква е Вашата специалност? – попита Глухарьов.
- Кардиолог съм – обясни Волгин, видимо горд от себе си. – Но имам и обща медицина...
- Дотук добре – побързах да прекъсна потока от лекарски термини, които не разбирам, - но все още не ми е ясно с какво можем да помогнем ние.
Волгин видимо се оживи.
- Той омагьоса Лариса! – разпалено заобяснява Различният. – Тя иначе не би тръгнала с него! Как иначе е възможно да си има работа с Тъмен?
- А допускате ли, че е възможно тя да е предпочела него вместо Вас по напълно човешки подбуди, като привличане? – попита Глухарьов и напълно игнорира ритника ми под масата.
Волгин поклати глава.
- Преди този Могилевски да се появи, Лариса виждаше само мен. След една вечеринка на колектива, тя престана да ме забелязва и дори си размести смените, така че да не се засичаме. А Могилевски правеше всичко възможно да не ни позволява да говорим насаме. Проверих аурата на Лариса, тя прилича на контролирана. Сигурен съм, че й е дал нещо. Тя досега не беше такава!
- Това само по себе си не е доказателство – продължи Глухарьов и аз отново го ритнах, ме ми изземва функциите. Отново без успех. – Забелязали ли сте нещо друго необичайно в отделението след като този Могилевски е постъпил на работа?
Недоумявах как Сергей успява да игнорира ритниците ми. Би трябвало вече хубаво да съм го насинила. Но не, ченгето си беше наумило, че ще разпитва и ето – почна се. Междувременно, Волгин подпря брадичка на сплетените си длани.
- Има. Това не е точно следствие от неговото постъпване, по-скоро съвпадение, но... Започнаха да изчезват хора. Искам да кажа – първо влизаха при нас за преглед или за операция, а няколко дни след изписването изчезваха.
- Какво имате предвид? – попитах бързо аз. – Какви хора?
Изчезването на хора според мен беше далеч по-важно от някакъв си жалък любовен триъгълник. Искрено се надявах, че заради него ни е повикал, а не заради любовните си проблеми, защото иначе лично щях да подам съответните документи в Патрула. Да ми губи времето така!
- Всякакви – продължи Волгин и ме изтръгна от плановете да му натрия носа. – Дотук знам за поне десетина души на различна вързаст, от дванайсет до осемдесет години. Странното е, че всички са били приемани при нас през последните няколко седмици и са били пациенти на този Могилевски или пък той ги е наблюдавал, по някаква причина. Убеден съм, че има някаква връзка.
- Откъде имате тази информация? – попита рязко Глухарьов.
Този път не го сритах, защото аз също щях да попитам това. Изключително странни наблюдения, освен това, откъде знаеше колко точно хора са изчезнали и изобщо как знаеше, че става дума за истинско изчезнане, а не просто за смяна на адреса. За такова нещо, човек трябва да има достъп до данните на МВД... Различният се замисли за момент.
- Така го усещам – каза той. – Но нещо ми подсказва, че Могилевски се опитва да забърка моята Лариса в тая помия. Част от изчезналите са нейни пациенти. Простете, но трябва да тръгвам!
След това, като по команда, той погледна часовника си и се изниза от заведението. Двамата с Глухарьов седяхме няколко минути на масата, осмисляйки чутото. Това беше безспорно много странен казус. Още не можех да разбера обаче защо не беше дошъл да напише жалба по каналния ред. Може би не искаше да си създава проблеми в службата. Все пак, лекарите идват и си отиват, но анестезиолозите са почти несменяеми. Впрочем, перфектното прикритие за Различен работещ с отвари, сигурна бях, че няма равен в професията си.
Глухарьов ме сръга в ребрата, за да ме извади от транса.
- Да обсъдим случая у нас? – попита ме той. – Тук нещо не ми харесва много.
Беше повече от ясно, че ще го обсъждаме на по чашка (или бутилка, в зависимост от алкохола). Мястото беше повече от приятно, но някак си не вървеше да правя изолации и да се наливаме тук. Къде-къде по-лесно щеше да ни е да обсъждаме нещата в частна обстановка.
- Става, но този път дай да е у нас – отговорих му аз. – Всеки път пием у вас. Дай да има малко разнообразие.
Глухарьов сви рамене.
- Щом като така искаш – каза той, - обаче вероятно ще ми се наложи да спя на дивана ти.
- Няма проблем – изхилих се аз, - и аз съм нощувала у вас. Пък и след алкохол няма да ти дам да шофираш за нищо на света!
Няма коментари:
Публикуване на коментар