Лекарят, останал в спомените на Валентина Игоревна като Гриша Наришников, избра да се срещне с мен на метростанция „Арбатска“, на синята линия. Едва успях да накарам Глухарьов да вземе метрото и да се разходи с него. Не го разбирах – Различните обожават метрото. При това не само заради красивите станции, а заради хората. Огромното количество хора, което минава пред тунелите всеки ден. В метрото е топло, в метрото не те духа вятърът докато си на патрул, в метрото е пълно с хора, от които можеш да събереш Сила при нужда. Хиляди, даже милиони съдби, милиони аури. Всеки ден.
Сергей обаче, като повечето хора, изпитваше смътен страх от пребиваването под земята, макар че по-скоро би умрял, отколкото да си го признае. Когато му казах къде трябва да отидем, той беше готов да кара час и половина в кошмарния московски трафик и да се набие почти в идеалния център, само и само да не се вози през три линии и да прекара половин час под земята. Аз обаче бях непреклонна, така че му се наложи да ме послуша.
Сега трамбоваше по и без това претъпкания перон и не спираше да мърмори:
- Този доктор да не е бивш шпионин? От всички станции е избрал хем най-централната, хем най-претъпканата. Оставаше да ни кара да носим и карамфили и брой на „Комсомолская правда“...
Не реагирах на това – вече от два часа му обяснявах, че докторът може да е познато лице и затова да не иска да го свързват с милиционери. „Арбатска“ беше идеалното място – междинна станция, свързана с още други две, в самия център на Москва. Тук можеше да срещнеш кого ли не и никой не би обвинил добрия доктор, че се среща с двойка милиционери. Подозирах обаче, че Сергей се притеснява и заради друго – „Арбатска“ се намираше на две крачки от Генералния щаб, а доколкото ми беше известно, негови познати или съученици, или приятели от казармата, не можах да запомня (този човек имаше връзки буквално навсякъде!) работеха там и явно не искаше в момента да се среща с тях.
Вместо да се занимавам с Глухарьов, го зарязах да стърчи до една от мозайките в края на перона и тръгнах да разглеждам залата. Мястото беше невероятно красиво – всъщност, една от най-красивите станции на московското метро изобщо. Обичам това място, прилича ми на приказен дворец. Преди да разбера, че съм Различна, прекарвах часове наред във возене из метрото. Тогава още не разбирах как пребиваването в сините мотриси ме зарежда с енергия. Возех се и се наслаждавах на приказните картинки на всяка станция. За мен всяка една си имаше свое лице и свой чар. От всички обаче харесвах най-много две – „Арбатска“ и „Комсомолска“. Приликите между двете бяха, че който и да ги беше правил, явно беше решил да строи подземни дворци.
Полукръгъл не особено висок таван, красиви бронзови свещници, по два на всяка арка, която водеше към линиите. Гипсови орнаменти по тавана и около свешниците, разноцветни гранитни плочи по пода. Можех съвсем спокойно да си представя как тук, под земята, се провежда красив бал и как елегантни жени в дълги до земята рокли танцуват с красиви млади мъже във военни униформи. От цялото място лъхаше атмосферата на едно забравено време – от времето преди Революцията, когато благородниците са се сражавали за страната си, а богатството не се е измервало в благонадеждността към Партията...
Глухарьов изобщо не споделяше моята носталгия по отминалите времена, така че ми даде само някакви си пет минути да позяпам. След това най-безцеремонно ме издърпа да застана до него при мозайката.
- И от какъв зор трябваше да се влачим дотук? – продължи той тирадата си от където беше спрял, когато тръгнах да разглеждам.
Свих рамене.
- Може пък човекът да иска да ни заведе някъде, където можем да стигнем най-бързо с метрото – тръгнах да разсъждавам на глас аз и продължих да зяпам красивата станция. – Знаеш ли, говори се, че в случай на въздушна атака, тази станция е предвидена за Генерален щаб? – сниших глас аз, предавайки градската легенда. – Че е направена толкова красива, за да бъде представителна станция, нещо като бункер на правителството?
Глухарьов изсумтя.
- Чувал съм ги тия глупости. Ако ме питаш мене – той обходи с мрачен поглед станцията и насъбралото се множество, - сто пъти предпочитам да съм горе – той кимна към тавана. – Там поне виждам хоризонта и не се чувствам погребан жив.
- Стига де, Серьожа! – сръгах го аз. – Не е толкова зле! Освен това няма да стоим вечно тук. Дай само да изчакаме доктора!
Моят партньор скръсти ръце на гърдите си и се опря на най-близката арка с вид, който крещеше от километри „накараха ме да дойда, но не ми харесва“. Явно градската легенда не го беше впечатлила ни най-малко. Аз обаче, след като бях прочела книгите на Глуховски, напълно вярвах в това. От военните може всичко да се очаква.
Както се оказа впоследствие, от лекарите също. Гриша Наришников, както си го спомняше моята съседка, всъщност представляваше достолепен старец на около седемдесет, с акуратно подстригани мустачки и тънки очилца. Беше облечен като ескимос, следователно не идваше от далеч с метрото, отбелязах си на ум и благодарих на Глухарьов, че ме беше научил да се заглеждам. Хората, които прекарваха повече от петнайсет минути в метрото (кажи-речи две трети от жителите на Москва), бързаха да се отърват от тежките кожуси, в които човек може да се свари жив. Само шепа хора, имали достатъчно мозък или късмет да работят и учат само на няколко станции от дома си, не се събличаха. Явно доктор Наришников беше един от тях. Моята съседка изглежда му беше дала някакво описание, защото въпреки невероятната навалица, успя да си пробие път и да ни намери за по-малко от пет минути.
- Вие трябва да сте познатите на Валя – каза той конспиративно и ми намигна.
Глухарьов кимна сковано. Лекарят си спечели един не особено мил поглед.
- Защо беше толкова нужно да се срещнем тук? – попита той изнервено.
Пребиваването в метрото определено не се отразяваше добре на и без това чепатия му характер.
- Простете странностите на стареца, деца – разпери ръце нашият събеседник. – Просто живея в блок досами станцията и ми е много по-лесно да помоля познатите си да дойдат до тук, отколкото аз да се влача напред-назад из града. Моля, заповядайте!
Той ни покани да тръгнем към най-близкия ескалатор. При възможността да излезе от метрото, Сергей видимо се оживи. Пътуването с ескалатора до повърхността траеше цяла вечност, но никой не каза и дума. Реших да се възползвам от момента и да проверя Наришников. Точно тогава обаче ми увисна ченето. Той беше не просто лекар по призвание, беше неиницииран Различен! Накъсаната му аура на бъдещ лечител се виждаше от космоса! Как ли го бяха пропуснали толкова време? Човекът беше на седемдесет и няколко, съдейки по аурата, и не бях сигурна дали би издържал иницииране. За това непременно трябваше да доложа на Хесер. Лечител, при това в „Склифософский“! Поне трябваше да се опита.
Когато станцията остана зад нас, Наришников рязко сви вляво и тръгна по булеварда. Със Сергей го последвахме мълчаливо. Старецът вървеше пъргаво и уверено, все едно този централен район на Москва е негов втори дом. Спря пред един огромен блок – изброих повече от двайсет етажа – в близост до малка и кокетна църквичка със сини куполи. Като извадена от приказката за Маша и мечока. Блокът, на фона на църквата, изглеждаше мрачен, неуютен и направо грозен. Наришников проследи погледа ми и кимна.
- Да, грозен е, и аз така мисля. Едно време тук имаше по-малки кооперации, но преди трийсет и пет години ги разрушиха, за да построят тези – той махна с ръка към огромните блокове от двете страни на булеварда. – Но какво да се прави, човек става сантиментален и трудно се разделя с познатото място. Ако позволите, деца, ще ви поканя на чай у дома! – старецът погледна Глухарьов за одобрение и моят колега кимна едва забележимо.
Доктор Наришников живееше на седмия етаж от общо, ако можеше да се има доверие на копчетата в асаньора, двайсет и три. Вратата му беше напълно обикновена, дори не беше блиндирана, или нещо подобно – твърде рядък феномен. И двамата с Глухарьов гледахме със смесица от недоумение и неодобрение как възрастният лекар вади от джоба си древен ключ, превърта веднъж и отваря единствената, талашитена, както се оказа, преграда между стълбищната площадка и външния свят.
- Нали знаете, че това никак не е безопасно? – реши все пак да се обади Сергей. – Москва не е безопасен град и каквото и да правим...
- Знам, знам – махна с ръка старецът, - стават кражби.
Той отвори вратата и ни пропусна да влезем, след това побърза да заключи след нас. Попаднахме в малко антре, облицовано с ламперия от тъмно дърво. Дървена закачалка, масивно огледало срещу нея. С Глухарьов свалихме палтата и ботушите без да се налага да ни карат изрично. Просто самото място ти внушаваше, че трябва да направиш така. Латентните способности на Различен явно помагаха в това.
- Знаете ли – започна старецът, докато се отърваваше от палтото си, - живея тук откакто съм се родил. Някога тук беше домът на родителите ми. Никога, за седемдесет и осем години, никой не е обиран в тук. Никога.
Ясно, сплашващо заклинание с добър обхват. Отново погледнах през Сумрака. Да, старецът би се издигнал съвсем спокойно до към Второ Равнище, щом като прави подобни заклинания инстинктивно.
- Освен това всички в блока знаят, че съм лекар. Никой не би си и помислил да посегне на нещо мое – кой знае защо добави старецът, все едно беше усетил нещо. – Но вие влизайте, деца, не стойте така на вратата! – махна ни с ръка той по посока на хола. – Аз ей сегинка!
С Глухарьов си разменихме неразбиращи погледи, но все пак изпълнихме заръката на домакина. Обаче когато си Различен не си свикнал да се натрисаш в хорските домове. Може би защото първата ти логика е, че на прага може да те чака Пръстенът на Шааб. Различните не ходят на гости без да са дважди и трижди поканени. Дори и да става дума за отиване на гости в дома на човек. Просто не правим така. С влизането в Сумрака у нас се появява смътното желание да браним собственото си пространство и да зачитаме това на другите. Така че определено се чувствах леко некакена тук. Съдейки по озадачената физиономия на Сергей, свикнал да нахълтва в чуждите жилища без покана, под защитата на червеното тефтерче, май не само на мен това място ми действаше така.
А тук определено имаше доста изненади. Не ми се занимаваше сега да оглеждам, но според мен добрият доктор не знаеше много неща за себе си.
Междувременно, Наришников се скри в някаква стая от дясно. Кухнята вероятно.
- Как обичате чая? – провикна се той и се дочу тракане на чинии.
С Глухарьов отново се спогледахме.
- Както го направите – окопити се той преди мен.
- Вие сядайте, сядайте! – провикна се отново докторът.
Да му се ненадява човек, приличаше на весело старче. Ние със Сергей нямахме много избор, така че се насочихме към вратата срешу кухнята. Старите жилища имат горе-долу подобен план, така че логиката сочеше кухнята да е близо. Въпреки това, и на двамата очевидно ни беше страшно неловко да сме в това жилище. Тук ние бяхме чужди. Сергей по-малко, аз повечко. За да не засегнем домакина, все пак седнахме на ръба на дивана. Канят ли те на чай, ще пиеш чай. Особено ако те кани възрастен човек, неуважително е някак си да откажеш. Огледах помещението през Сумрака и се оказа, че няма син мъх. Никакъв. Значи нашият доктор Наришников наистина беше много силен потенциален Различен. Новаците се учат да унищожават мъха и винаги има въпроси от сорта на „ама той не е ли жив“ и „няма ли да го боли“. А тук нито прашинка. Браво на дядото.
Изражението ми явно е било много странно, защото Глухарьов ме сръга.
- Стига си се пулила - скастри ме той, - ти нормален дом не си ли виждала?
- Това не е нормален дом, Серьожа - смънках аз и сега беше негов ред да се опули. – Ама нашият доктор е потенциален Различен.
Глухарьов сви рамене. За две години работа с мен вече беше станал съвсем резистентен към такива идеи. Изключително странно беше как един човек може да бъде толкова резистентен към подобни странни събития, но Глухарьов си беше такъв. По-неподатлив към магията човек не бях срещала. Все едно някой е отстранил оная част от мозъка му, която отговаря за страха от магията.
Сега моят колега се огледа доволно и се усмихна.
- Харесва ми тук. Уютно е.
- Ъхъ - отговорих аз несвързано и се зачудих какво ще питаме доктора.
Бяхме дошли за информация, но някак си ме съмняваше младите да се задяват пред стария доктор, още повече че им се водеше и шеф. Не ми се вярваше просто. Но пък можеше да знае други неща за двамата, които на нас ни липсват като информация. На Глухарьов обаче май му беше скучно, защото повтори:
- Тук е много хубаво.
- В домовете на Светлите, или на всеки Различен, когато си желан гост е така, Серьожа - смутолевих аз.
Моят колега вдигна вежди, но нямаше време да ми отговори, защото на вратата се показа стария доктор, помъкнал поднос с красив чайник на рози и една камара бисквити. Двамата с Глухарьов станахме да му помогнем. Той нарами тежкия поднос, а аз взех чинията със сладките.
- Прощавайте деца - каза ни усмихнато лекарят, - друго е когато жена ти се върти и се грижи за теб, но моята Верочка в момента се радва на внучетата в Германия - той въздъхна. - Но какво да се прави, един мъж също може да се справи сам, нали момко?
Ухилих се, а Глухарьов ме изгледа злобно и кимна сериозно. А на мен ми идеше да се пръсна от смях. Но пък човекът явно така беше свикнал да общува. Както ни беше казала една баба, след определена възраст, всички ти стават деца, без значение дали са на пет или петдесет години.
Доктор Наришников ни наля чай и двамата със Сергей послушно пийнахме малко преди да започнем да го рапитваме.
- Е, деца, питайте - подкани ни старецът след малко. - Знам, че не сте дошли да пием чай.
Спогледахме се и с Глухарьов се разбрахме без думи да говори той. Аз не бях съвсем сигурна дали дядото ще ми каже всичко, което искам да знам. Докато Сергей беше обигран да измъква информация. Лошото беше, че всеки лекар пък беше обигран да не отдава излишна информация на пациентите си. И също като милиционерите, знаеше как да отсее нужното от потока безсмислени дрънканици.
- Докторе, дошли сме за съвет и информация – започна моят колега без заобикалки, но си личеше, че се чувства неловко.
Имаше нещо подчиняващо и респектиращо в излъчването на стария лекар. Поне така би казал някой човек. А истината беше, че латентните способности на Различен карат всички наоколо му да се държат прилично. Хората също усещат кой ще стане Различен и кой – не. Наришников ни махна с досада.
- Знам защо сте дошли, каза ми Валенка вече. Казвайте какви клюки ви трябват.
Със Сергей се спогледахме. Интересно какви клюки очакваше да искаме от него докторът. В моята глава, лекарите не се занимаваха с клюки. Имаха далеч по-важна работа: да спасяват хора. Ама в моята глава и милиционерите не пиеха на смяна, ама това беше съвсем друга тема.
- Познавате ли Алексей Волгин, Лариса Гложкова и Леонид Могилевски? - попита Глухарьов.
- Как да не ги познавам? - усмихна се докторът. - Деца, Склиф може и да е голяма болница, но в отделенията всички се знаем. Няма как иначе.
- В отделенията? – хвана се за думата моят колега. – Може ли малко по-конкретно?
- Ех, деца – въздъхна лекарят, - в момента все още поработвам като консултант-кардиолог. Викат ме навсякъде, когато има проблем. Знам ги всичките. И Льоха, и Лариска, и Льоня. Добри деца са те, способни лекари. Едно време на такива им викахме „лекари от Бога“, надарени. И тримата са прекрасни, всеки в своята област – доктор Наришников ни огледа критично, все едно преценяваше дали представляваме заплаха за любимите му ученици. – Знаете ли, толкова ми се искаше Льоня да запише кардиология. Когато дойде при нас като специализант така се надявах да тръгне по моите стъпки. Но не, него го влечеше анестезиологията...
С Глухарьов се спогледахме. Ставаше интересно. Само че тази информация за момента не ни вършеше работа.
- Може ли да ни разкажете историята отначалото – подканих аз доктора, с което си спечелих сръчкване от Сергей.
- Началото на кое? – примига докторът.
- На това как Могилевски е дошъл да работи при вас – изпревари ме Сергей и ме стрелна с поглед да си затварям устата.
Още преди да дойдем се бяхме разбрали да не споменаваме на добрия доктор защо разпитваме за тримата младоци. Не се знаеше той в какви отношения е с тях и както се беше изразил Сергей, какви каши може да надроби ако научи какво точно разследваме. Затова бяхме решили да измислим нещо по-благовидно. Обаче при положение, че Валентина Игоревна беше изтърсила, че сме от милицията, нямах идея кое може да му е благовидното на този разпит.
Няма коментари:
Публикуване на коментар