Тук не ставаше дума за един човек, а за 12. Да не говорим, че в една операция има замесени много хора - сестри, санитари и други подобни. Възможно ли беше Могилевски да е изтрил паметта на всички замесени, да е подменил журналите, и да е написал някаква съвсем различна, благовидна причина за постъпване в отделението? Все пак хората са били докарани с линейка, а е трудно да се трие паметта на цялата Бърза Помощ –макар че, ако бях права, той вече беше изтрил паметта на половината болница. Сериозно нарушение. Дори само заради това, биха го лишили от способности за около поволин век. Обаче с него беше замесена и Глужкова. Дали и тя нямаше нещо общо?
Защо им беше да оперират някого и после да крият следите от операцията? Глухарьов продължаваше да ме гледа въпросително така че леко му кимнах.
- Благодарим Ви, докторе - каза той. - Можем ли да вземем това?
- Няма проблем – докторът изглеждаше силно озадачен, но бързо ни пусна.
Моят колега ме поведе по обратния път, когато лекарят подвикна след мен:
- Утре задължително трябва да дойдете, за да вземете изследванията си!
Махнах с ръка, за да покажа, че съм чула. Лекарят не знаеше, че утре ще трябва да вляза като пациент в отделението.
Без да се разбираме предварително Глухарьов ме поведе към глухата стая. Трябваше да поговорим. Оставих го да ме води по коридорите като в транс.
Когато вратата се затвори зад нас, аз се отпуснах на стола и обхванах главата си с ръце.
- Ей, ей, какво се вкисна? - попита ме Сергей и коленичи пред мен, така че очите ни да са на едно ниво. - Я кажи, да не са ти били някаква гадост?
- Не, не, просто ако това, което си мисля е вярно...
Той ме раздруса.
- Ама обясни като на човек за какво става дума!
- Работата е там, Серьожа, че ако те наистина са направили това, то ще трябва да ги пратим в Сумрака завинаги...
Глухарьов изхъмка. После стана и запали цигара.
- Защо всеки път, когато трябва да направим нещо, се стига до това?
- Защото Сивите са дърти пръчове, които отказват да разберат, че не живеем в Средновековието - изсумтях аз.
Глухарьов се опули, но нищо не каза.
- Помниш ли какво ни каза Волгин? - попитах аз. Той кимна.
- Естествено. Че изчезналите хора са влизали за операции.
- Именно. А тук какво имаме? Бележка от спешното само. Не ти ли се вижда странно?
- Може докторът да е мръднал просто - философски заключи моят колега.
- Той е Различен, Серьожа, не може да "мръдне" - поклатих глава аз. - По-вероятното е друго.
Сергей ме изгледа критично.
- И какво ти се върти в главата?
- Че е имало операции. И Волгин си спомня, защото не са могли да му изтрият паметта. Ето това си мисля.
Изражението на Глухарьов стана още по-скептично, ако това изобщо беше възможно. Все едно говореше с освидетелствана луда. Осъзнавах, че звуча налудничаво. Ако си човек подобно нещо беше абсолютно невъзможно. Обаче ако си Различен имаше огромна вероятност да е така. Още с постъпването в Патрула те учат да вярваш на онова, което ти се казва от тези с по-висок ранг от теб. На хората не се вярва, защото един Различен може да манипулира безброй хора. Вярно, това е наказуемо по Договора, но ако се налага, би могъл. Така че каквото и да казват хората, няма как да им се повярва. На слабите Различни също не е добре да се вярва, защото на тях също може да им се повлияе. Обаче ако трябва да се избира между човек и Различен, винаги се вярва на Различния.
- И как точно, обясни на идиота, моля те, ще скриеш операция? И защо, да го вземат мътните? – озъби се той и изпусна облак дим в обратна на моята посока. Ясно му беше, че ще му се скарам иначе.
- Защото никой не бива да научава, че се е провела - отговорих аз. - А иначе не е чак толкова трудно, просто е намеса от поне Второ равнище.
- Тоест? Човешки говори, не съм чел вашия договор!
- Тоест е доста голямо нарушение – въздъхнах аз.
- И все пак, как става?
- Просто е, триеш паметта на всички. Това е подобно на начина, по който се трие паметта на компютър.
- Наташенка, знаеш, че на компютъра знам само къде се включват кабелите и кое копче го пуска - раздразнено ми отвърна моят колега изпусна нов облак дим. - Я обясни като за мене.
Станах и започнах да обикалям из помещението. Идеалното място за изтезания, впрочем. Шумът от тръбите би заглушил виковете и имаше предостатъчно места за връзване на някого. Тръснах глава. Какви глупости ми се въртяха в главата само.
- Ами, представи си, че си написал нещо с молив и после си го изтрил. С хората е същото - опитах се да обясня аз.
Истината беше, че бърникането в чуждата памет беше далеч по-сложно и опасно. Малко като неврохирург - защото ако изтриеш някой наглед маложавен спомен, може да промениш мисленето на човек. Например, ако изтриеш спомена на жена, че си е изтървала кафето онази сутрин преди десет години, може да изтриеш и спомена за това как същата жена е срещнала съпруга си и така вече в сегашната реалност, тя може и да не го помни. Сложно беше, но не ми се задълбаваше, защото Сергей така и така нямаше да разбере. Имаше си цял отдел в Инквизицията, които се занимаваха специално с превъртане и манипулиране на памет. За целите на науката, ако ги слушаш. Истината беше, че се чудеха как да направят така, че да могат да трият паметта на хора и Различни без да има последици. Поне така се говореше.
- А можеш ли да изтриеш човек? - попита смръщено Глухарьов и ме върна обратно в реалността.
Прихнах. Той обаче не се засмя заедно с мен, а продължи да ме гледа втренчено.
- Има начин да изтриеш човек - казах аз сериозно, твърдо решена да не го лъжа, - но за това ти трябва право на намеса от Първо Равнище нагоре. И за да стане, трябва да пренапишеш съдбата му.
Очите на моя колега вече бяха с размера на чаени чинийки.
- Сега не ми казвай, че и това е вярно. Че всеки има съдба и други подобни глупости.
- Вярно е. Но иначе, ако не бърникаш в съдбата на човека - или на майка му, всякакви опити един човек да бъде изличен са в нашата юрисдикция.
Беше наистина забавно да гледам своя колега втрещен. Очите му направо щяха да изскочат от орбитите.
- Наташа, на какво си се съгласила пък сега?! - попита ме той с леден тон. - Няма, повтарям, няма да се занимавам и с това! Не ми стига другата бумащина.
Прихнах. Той ядно изгаси цигарата в една от тръбите, опря се на стената и ме изгледа мрачно. ако погледът му можеше да убива, досега да съм паднала възнак. Обаче не можех да спра да се смея. Беше нелепо. Когато най-накрая бях в състояние да отговоря, просто се приближих и го тупнах по ръката.
- Не можеше да не се пошегувам просто!
Посрещна ме леден поглед.
- И с кого намери да се бъзикаш, с партньора си, браво Наташенка, браво!
- Е, нямаше начин! - ухилих се аз, но мрачната му физиономия ме спря. - Добре де, извинявай!
Ледено мълчание и втренчен поглед. Реших да отвърна на втренчения поглед. Не ми се получаваше особено страшно, но въпреки това трябваше да опитам. След малко той въздъхна примирено:
- Какво да те правя, я? – звучеше като родител, който се чуди дали да набие сина си тийнейджър, че го е хванал да му краде от портфейла, или просто да махне с ръка.
- Може да ме слушаш, например? - изкикотих се аз. - А исках да кажа, че са в нашата юрисдикция такива случаи, защото са криминални. Спокойно!
- Хич не съм спокоен, когато ти си наоколо! - отвърна ми той. - И още не разбирам за какво е била цялата работа.
Наистина, защо им беше на онези да маскират цели операции? Аз не виждах особена логика. Защо изобщо ти е да оперираш някого, ако не ти трябва? Айде, в нормалните болници го правеха, за да крадат пари, бях виждала няколко подобни случая по телевизията. Обаче на Различните защо им беше? В крайна сметка, за да имаш пари ти трябва просто да започнеш свой бизнес. Не е особено трудно. Но да правиш операции, на 12 души, да ангажираш голяма болница за целта, а после да си замиташ следите и да представиш всичко като благовиден и относително безобиден повод. Звучеше ми странно.
Изведнъж в главата ми проблесна спомен от обучението ми в Патрула. Този път Дневния. Бяха ме натикали там, за всеки случай, и ми се наложи да позазубря това и онова за различните видове Тъмни и характерните им заклинания. Мразех тия часове, защото беше пълно с кървища. Поне когато ни преподаваха за вещици и върколаци. Сега в главата ми зазвуча гласът на дежурната тогава вещица, Алевтина ли беше, Альона ли беше някоя си. Така и не запомних цялото й име.
Имаше заклинание, което включва дванайсет души. Трябват задължително поне един човек в началото на живота си и един, който да е към края. От всички се взема кръв и някакъв орган. А после се използват...
- Серьожа? – изхленчих аз и се вкопчих в ръката му.
Той реагира на секундата на разфокусирания ми поглед и побърза да ме настани обратно на стола като цигарата изчезна някъде.
- Какво ти е? – моят колега се опита да улови погледа ми, но аз се бях втренчила в крушката, която висеше на кабел от тавана. – Наташа, отговори ми иначе ще довлека за ушите някой доктор тук!
- Имаме проблем, Серьожа – отговорих аз като в транс.
Той се изхили.
- Ако не се забелязала, драга моя, проблемите са нашата работа. Какво мислиш? Ей? – той щракна с пръсти пред очите ми.
Примигнах. Бях се отнесла в описанието на оная вещица преди години.
- Знам защо е трябвало да маскират операциите – отговорих аз, - обаче като ти обясня на теб, хич няма да ти хареса.
Той се изправи и се подпря на най-близката стена като ме измери с любимия си скептичен поглед.
- Да чуем!
- Извади бележката на доктора и ми прочети отново на колко години са хората!
Сергей не тръгна да спори, а послушно направи каквото му казах:
- Имаме две деца – момче и момиче. Момичето е на 14, момчето е само на 12. И двете от детски дом.
- „Една жена в зората на живота и млад воин не вкусил още кръв“ – изрецитирах аз.
Глухарьов млъкна и ме погледна опулено.
- Наташенка? Ти да не си пушила нещо, докато беше на преглед? Какви са тия простотии?!
- Цитирам ти началото на заклинанието – отговорих аз, - продължавай да четеш!
Явно нещо в гласа ми го накара да се стресне, защото се намръщи и продължи:
- Двама студенти – отново момче и момиче. Съдейки по бележката, идват от другия край на Русия. Той е на 20, а тя на 17.
- „Левент на силата в разцвета и богиня що не знае свойта сила“ – продължих аз. – Давай нататък, Серьожа!
- Двама мъже, на 45 и 50 години.
- „Чада две на порока, живота си от ум затрили“ – продължих аз и хвърлих един поглед към своя колега. Беше пребледнял. Вещерските заклинания винаги звучаха зловещо, така че не можех да му се сърдя. – Нататък?
- Трима бездомници, не е оказана вързаст.
- „Ония, що са чужди на тоя и на оня свят“. И нататък? Имаше май пенсионери?
- Има – кимна моят колега. – Трима. Две жени и един мъж.
- „И най-подире тия, към заника що гледат.“ – довърших аз. – Всичко се връзва.
Моят колега бавно прибра листето и коленичи до мен.
- Наташенка, освен че тръгна да се правиш на Пушкин, аз не разбрах какво толкова ти се връзва.
Погледнах го. Личеше си, дори без да му гледам аурата, че е страшно притеснен.
- Спокойно, Серьожа, не съм полудяла. Това просто са думи на много мощно заклинание.
- Защо ли си мисля, че не искам да знам... – измърмори той. – Ти обаче си добре, нали?
- Като изключим, че хич не ми харесва това, което си мисля.
- Да чуем!
- Ами, като начало, онова, което ти изрецитирах е част от заклинанието. И всичко си пасва.
- Наташенка, кълна се, че ми писна от тия недомлъвки! – изръмжа моят колега и изтупа коленете си, докато ставаше. – Айде обясни ми, като на човек, моля те!
- Историята е дългичка, Серьожа... – започнах аз, но ме прекъснаха раздразнено:
- Те, твоите истории, всичките са дълги! Айде спирай да ми увърташ и почвай да обясняваш!
Кимнах. Нямаше как да го държа в неведение.
- Има едно много старо вещерско заклинание, известно като „Колелото на Хеката“. За да бъде изпълнено, са нужни 13 души...
- Чакай, чакай, ние тук имаме само 12! – прекъсна ме той. – Бъркаш нещо!
- Изчакай да чуеш какво ще ти кажа и после говори! – сопнах му се аз. – 12 от 13 трябва да отговарят на определени критерии. За да запомнят какви са те, просто вещиците вградили инструкциите в думите на заклинанието. Едно време, преди Договора, това е било едно от най-кървавите заклинания възможни. Защото е на практика жертвоприношение на 13 души. На някои пълно, т.е. ще бъдат убити, а за други само частично осакатяване.
Сергей се почеса по тила. После видях как започва да свива и разпуска ръцете си в юмруци. После изсумтя и запали нова цигара.
- И каква е целта на тая изродщина? – попита ме накрая и ме стрелна с такъв обвинителен поглед, че за момент се зачудих дали току-що не се отказа да работи с Различни завинаги.
- Каквато е целта на всяко едно заклинание – да увеличиш своята сила и да намалее тая на околните – обясних аз. – Само че това не е всичко. Има два варианта на заклинанието. Единият е когато тези 12 души дават живота си, за да подсилят един Различен. Другият обаче напълно съвпада с нашата теория. И дори вече знам защо Волгин дойде при нас.
Моят колега изръмжа и удари с юмрук по най-близката тръба. Звукът странно отекна в помещението.
- Защо ли си мисля, че няма да ми хареса това, което ей сега ще ми кажеш?
- Прав си. Няма никак да ти хареса. Защото нашите трима идиоти са заедно в кюпа. Всеки един от тях има пръст във всичко това. И да, операции е имало. Поне на някои от пациентите.
- Това пък как го разбра? – опули се моят колега.
- Защото е казано в заклинанието. Вземат се органи, без които човек може да живее. Поне за известно време. Примерно, на един ще извадят бъбрек, на друг може да отрежат парче от черния дроб, на трети нещо друго. Ей такива неща.
Моят колега плю на земята и ме погледна с отвращение.
- Може ли да спреш с тия подробности?
- Ей, мислех, че ти си по-коравият от нас? – подсмихнах се в отговор. – Защо сега ми се показваш такъв гнуслив?!
- Защото вече съм виждал какво правите по време на жертвоприношение – отговори той и се намръщи.
Кимнах. Клошарят отпреди година. Наистина беше отвратително. С тази разлика, че при това заклинание основно изискване беше жертвата да остане жива до завършването на ритуала, а това отнемаше дни.
- Това обаче не е всичко – отговорих аз накрая и той извъртя очи. – Ако съм права и всичките са вкарани за планови операции, под някакъв предлог, а после цялата информация е била изтрита, значи операцията е била нужна, нали така? Това се връзва с нашата теория. Моята де. Просто за целите на заклинанието са били нужни човешки органи, а какво по-лесно от това да си ги набавиш по този начин? Хората нямат роднини, които да се противопоставят или да ги търсят, а болницата ще отчете дейност.
- Добре де, в една болница няма ли достатъчно отпадъци за ползване? – зачуди се моят колега и тръгна да снове напред-назад.
- Има, обаче тук уловката е, че всеки орган трябва да се вземе от човек в конкретна възраст, според инструкциите. Плюс това, човекът трябва да е жив, когато това стане и да остане жив след като това стане. Така че те просто са ги оперирали, взели са каквото е нужно, и после са направили така, че да изчезнат, защото им трябват живи за финалния етап на заклинанието.
Моят колега изпсува и смачка фаса в ръка. После отново изпсува и запали нова цигара.
- Значи, на човешки език, имаме работа с психари, които са отвлекли 12 души, така ли?
- Точно така – кимнах аз, - обаче психарите са трима.
- В смисъл?
- Волгин също е в кюпа – обясних му.
- И как така? Той сам ни потърси!
- Именно, за да отклони подозрението от себе си – отговорих аз и Сергей се изхили.
- Твърде много филми гледаш, мила моя...
- Не си чул още всичко, така че не ми се обяснявай! – срязах го аз. – Ако в нещата не е замесен той, защо тогава знае за операциите? Ако аз трябва да свърша нещо подобно, определено не бих казала на друг Различен, чиято памет не мога да изтрия. Те са горе-долу на едно и също Равнище на Силата с Могилевски, така че ако Волгин е знаел, е могъл да ги спре без проблем. Или да каже на Патрула. Обаче не го е направил, а ги е оставил да действат, при това 12 пъти.
Моят колега спря да снове и ме погледна учудено.
- Май от тебе ще излезе следовател, в крайна сметка... – каза той и ме измери с поглед. – Добре де, ама нали двама са Светли? Защо биха причилини нещо такова на хората? И лекари, на всичкото отгоре?
Свих рамене. Принципно беше прав и въпросът беше напълно логичен. Обаче докато ме бодоха цял ден и аз се зачудих и стигнах само до един извод:
- Тези двамата, Глужкова и Могилевски, са израстнали заедно и имат огромно влияние един над друг. А Волгин е просто заслепен. Освен това, има всякакви Светли, вярвай ми. Някои от тях изобщо не би трябвало да са Светли, но явно са били в добро настроение, когато са влезли за пръв път в Сумрака. Понякога е много объркано. И да, прав си, според мен и Волгин и жената са замесени и напълно наясно какво се случва. Тук никой не е невинен.
Моят колега започна да разтрива слепоочията си.
- Главата ме заболя вече от тая твоя интрига, честно! Добре тогава, защо му е да забърква нас във всичко това?! Ако и тримата са в кюпа, кой го бие през ръцете да ги издава? Нещо не се връзва.
- Връзва се, Серьожа, и точно там е най-сериозното доказателство, че са въвлекли нас двамата с тебе във всичко с цел. Всъщност, ти не им трябваш.
Сергей присви очи и ме изгледа мрачно.
- Не ми казвай, че отново...
- Именно – отговорих аз. – Трябва им Различен. Това е вторият вариант на заклинанието. По-древният. Жертват се 12 души от хората и един от Различните. Колкото по-силен е той, толкова по-добре.
- Чакай малко! – вдигна ръка той. – Искаш да ми кажеш, че те ще се опитат да те убият?
- Именно – кимнах аз. – Първо ще използват жизнената сила на хората, а после ще се опитат да убият мен. И ако получат и моята сила... ами не знам какво би могло да стане.
- Я момент! – озъби се той. – Ти сега да не се опитваш да ми кажеш, че смяташ да им играеш по свирката?!
В погледа му ясно се четеше, че ме смята за освидетелствана луда. Кимнах. Нямахме друг избор така и така.
- Ти си абсолютно ненормална! – викна той. – Не помниш ли какво стана лятото, а? Как изобщо си въобразяваш, че това ще стане, а? Ти идиотка ли си, какво си?!?!
Той започна да снове напред-назад, сипейки огън и жупел по адрес на тримата Различни, моят умствен багаж, Различните изобщо, Патрулите и така нататък. Мълчах и го изчаках да излее гнева си, за да бъде в състояние да чуе останалата част от плана. Отне му поне десет минути да се успокои и да ми проговори отново:
- И какво смяташ да правиш?
- Да спася онези хора, Серьожа – отговорих аз.
Сигурна бях, че той би ме разбрал. Тук не ставаше дума за един човешки живот, а за цели 12.
- И откъде си толкова сигурна, че са още живи?
- Живи са. Така трябва, за да сработи заклинанието. Длъжни са да ги поддържат живи. Но трябва да разберем къде ги държат, а за тази цел трябва да им играя по свирката и да се правя, че нищо не съм разбрала. За пред Волгин, онези двамата са лошите, а той е добрият. А междувременно ще се опитам да разбера кой има най-много за губене и да го разубедя. Нямаме друг избор.
Той поклати глава и отново ме погледна. В погледа му прочетох, че ме смята за абсолютна глупачка. Разбирах го, това което смятах да направя, беше наистина абсурдно. Обаче нямах друг избор, ако исках да спася онези хора. А аз исках да направя нещо добро и да спра тая изродщина. Вещицата, която ни беше обяснила как работи заклинанието беше споменала, че то не се практикува от повече от 1000 години, че е забранено от Договора. Различните смятаха, че подобно жертвоприношение може да даде почти неизчерпаема сила на онзи, който го извърши. Обаче от 1000 години насам никой не го беше проверявал.
Не разбирах защо онези тримата биха искали подобна власт и какво щяха да правят с нея. Самата идея да убият тези хора ми се струваше странна. Не се връзваше някак с Хипократовата клетва. Тогава защо? Имаше нещо, което не знаехме и което трябваше да разбера.
- И какво ще направиш? – попита ме той накрая.
- Ще се повъртя в отделението и ще разбера кой кой е. Според мен има много неща, които не знаем.
- Освен едно – изсумтя моят колега, - че отново старците те превърнаха в примамка.
Кимнах мрачно и станах да си вървим. По план трябваше днес да си тръгна, а да остана в болницата едва утре. Обаче Глухарьов беше ужасяващо прав. Старците, Великите, моите началници в Патрулите, отново си бяха измили ръцете с мен. И ме бяха набутали в устата на вълка. Само от мен зависеше дали ще изляза цяла от това.
Нямах представа дали ще мога да се откопча от тази история, но нямах избор. Трябваше да опитам да спра това. Надявах се цената за всичко да не е отиването ми в Сумрака завинаги...
Няма коментари:
Публикуване на коментар