АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:
- Защо ме защити пред Хесер? – изплюх камъчето аз.
Седяхме на кухненската маса в дома на Глухарьов и пиехме бира, както си бяхме с униформите. Бях доста учудена, че ме доведе тук, нали уж щяхме да ходим обратно в районното. От друга страна обаче, явно това ченге имаше нещо на ум. И ми беше много любопитно да разбера какво.
- Ченгетата, колкото и да са продажни, не се топят едни други пред началството – отвърна назидателно той и ме погледна с подигравка над ръба на бутилката.
Наблегна на думичката „продажни“. Падаше ми се. Изчака малко, за да се почувствам максимално гадно – все пак вината за голяма част от кашата си беше моя – и продължи:
- Освен това, не искам заради мен да ходиш пак на вашия Трибунал – и ми намигна.
Няколко минути мълчах като тресната и реших да потърся отговора на дъното на бутилката. Глухарьов също мълчеше. Той май се беше отказал от идеята да ме пречука. Бях сигурна, че в началото на деня му се въртяха подобни мисли в главата, съдейки по въпросите как умират Различните. Човек обикновено не пита подобни неща като се запознава с някого.
- Виж, аз... – започнах неуверено след малко. – Това значи ли, че ще работим в екип оттук нататък? И че не си ми бесен за вчера и не планираш да ме пречукаш тия дни?
Изстрелях всичко на един дъх, точно като малко дете, което иска нещо и се страхува, че ще му откажат ако млъкне и за секунда.
- Точно така, лейтенант – кимна той и надигна бутилката. После се чукна с бутилката в ръцете ми. – Заравяме томахавката.
- Радвам се да го чуя – въздъхнах аз и отпих голяма глътка. Впрочем, бирата беше доста прилична. – Защо ме доведе тук? – огледах се аз.
Честно казано, очаквах да живее по-богато. Жилището не беше малко, но обзавеждането си беше бедно. Коридорчето беше мрачно и като че ли лишено от душа. Нормалните домове имат нахвърляни чехли покрай стената, закачалката е натоварена подобно на магаре с най-различни знайни и незнайни джунджурии, а през вратите на другите стаи се вижда още безпорядък. В дома на Глухарьов обаче нещата стояха по съвсем друг начин. Беше подозрително чисто, но и се виждаше, че средствата не достигат. Знаех, че ченгетата не печелят добре – това всички го знаят, на теория – но едно е да знаеш, а съвсем друго е да се сблъскаш с реалността.
Различните са облагодетелствани в това отношение – дори и най-слабият вещер или маг може да си осигури достойно съществуване и достатъчен паричен поток (освен ако не е ексцентрик някакъв). Не се перчим с онова, което имаме, но ако поискаме можем да живеем като крале. Повечето Различни обаче нямат нужда от подобни неща, поне не за дълго. Малко беше стряскащо да видя и другата страна на монетата, когато няма алтернатива.
В кухнята беше направо мизерно – калпава маса с четири крака, отгоре мушама (очаквах да е лекьосана, но не – беше си съвсем чиста), стар хладилник, печка с два котлона от съветско време. Май най-модерното нещо беше електрическата кана. Ама и за това не бях сигурна.
Гласът на Глухарьов ме извади от съзерцанието:
- Не върви да се наливаме по градинките, по това време, на смяна и в униформи. Тук обаче може – каза той и махна с ръка да ми покаже кое е това „тук“. – Добре дошла в скромния ми дом. Официално те каня да влезеш! – допълни той и се изкикоти.
- Твърде много филми си гледал – мрачно и назидателно казах аз над ръба на бутилката. Доставяше ми удоволствие да го имитирам. – Покана да влязат им трябва само на вампирите. - допълних. - А аз не съм вампир. Ако бях, нямаше да мога да прекрача прага дори.
- Добре, добре – вдигна свободната си ръка той. – Мир! – аз кимнах в знак на съгласие. – Какво беше онова с дивите Различни, които спомена твоят шеф?
- Аз съм дива – обясних. – Това значи, че мен никой не ме е инициирал, т.е. не са ме превръщали в Различна. И да ме е инициирал някой, но не помня кога е станало. Такива Различни, които никой не ги е инициирал, се наричат диви.
- А онова с обучението? Да не би да има училище за Различни? Като в оня филм за малолетния магьосник... Как се казваше, да му се невиди...
- Хари Потър. Не съвсем. Историята е пълна с измислици, но иначе – да. Всеки Различен минава през обучение. Иначе може да е много опасен.
- Тогава защо не са обучили теб?
- Защото няма система за обучение на Универсални. Срещат се твърде рядко. Да не говорим, че Висшето равнище усложнява нещата. Повечето заклинания ги правя инстинктивно. Затова ме оставиха намира. Обаче има неща, които са ми трудни – като самоконтрола.
- Ясно, да не те ядосвам значи – усмихна се той - този път ведро, истински. Май започваше да асимилира идеята, че ще работи с мен.
- Нещо такова. А аз тържествено обещавам, че няма да те нападам повече. Нека Светлината и Мракът ми бъдат свитедели – отговорих тържествено аз и за повече драматизъм реших да призова изначалните Сили.
Учудващо, те взеха, че откликнаха и във всяка ръка се появи по едно кръжащо топче – Мрак и Светлина. Глухарьов рязко скочи от стола си и се лепна за стената с поглед вперен в ръцете ми.
- Това какво е? – посочи той кръжащите над ръцете ми топчици с бутилката.
- Така Различните дават обети – обясних аз възможно най-спокойно и тръснах ръце, за да прогоня и Светлината, и Мрака.
Изначалните Сили угодиха на прищявката ми и изчезнаха послушно.
- Призоваването на изначалните Сили се прави, за да може Различният да докаже, че не лъже. Точно както вас ви карат да се кълнете в Библията. Аз бях искрена и те затова се появиха. Безвредни са, седни си.
Глухарьов ме послуша, но седна с видими резерви. Май преосмисляше идеята да ме кани в дома си. Такива са те, хората – Различното ги плаши до смърт. А страхът поражда и проблеми – като неистовото желание да унищожиш онова, което те плаши, например. Но пък така е било хилядолетия наред. Затова не можеше да се каже, че му се сърдя за странната реакция. Не всеки ден разбираш, че магията съществува, че може да бъде смъртоносна и че ще ти се налага да работиш с истинска девойка-магьосница за неопределено време.
- Аз тържествено обещавам да те пазя. От всичко, което е по силите ми – вдигна ръка той.
Идеше ми да прихна, но нещо в погледа му ме спря. Той май беше напълно сериозен. Ако бях само Тъмна, бих се присмяла на жалките му опити да ме пази. Един Различен може да се пази сам и без помощта на разни там човешки следователи. Само че аз не бях Тъмна.
- Благодаря – надигнах се и му стиснах ръката. За пръв път, откакто се бяхме запознали. Тогава ми хрумна нещо. – Знаеш ли, ние така и не се запознахме като хората.
- Да се запознаем тогава – съгласи се той и ми подаде официално ръка. – Сергей Викторович Глухарьов, майор от юстицията, началник следствие в Пятницкото районно на Москва. Приятно ми е!
- Наташа Ивановна Алексеева, Различна, Универсален маг Висше равнище, сътрудник на Дневния и Нощния патрул на Москва, понастоящем лейтенант от юстицията на служба в същото районно – ухилих се аз и се ръкувахме.
Странно, все едно запознанството ни – искреното запознанство, имам предвид – започна точно тогава.
- Наздраве партньорке! – чукна се с бутилката той. – Оттук нататък трябва да работим в екип.
- Наздраве, партньоре! – отвърнах аз на поздрава и отпихме.
Странно нещо е животът. Да пиеш евтина бира с майор от милицията в мизерната му квартира. Това не съм си го представяла дори в пиянски сънища. Но какво да се прави. Понякога животът има странно чувство за хумор.
Така, онзи следобед, започна моята съвместна работа с майор Глухарьов. Не съвсем доброволно, под давлението на Хесер и Завулон, но все пак съвместна работа. Докато не хванем каквото е успяло да обедини Светлината и Мрака в обща кауза. Лошото беше, че нямах представа какво е накарало Великите да изберат мен за тая работа. Честно казано, дълбоко се съмнявах в избора им. Интересно какво щеше да стане след като си свършим работата.
А после... Не ми се мислеше за после. За последните няколко часа и особено с постъпката си пред Хесер, Глухарьов беше успял да реабилитира себе си (ако не милиционерската пасмина) в моите очи. Шапка му свалях, че се опъна на Хесер. Малко Различни, да не говорим за хора, са способни дори да си го помислят. А той взе, че го направи – при това за девойка, която познаваше (не с много хубаво) от по-малко от два дни. Бях му благодарна за това.
Така че смятах да направя всичко възможно това „после“ да има щастлив край.
Седяхме на кухненската маса в дома на Глухарьов и пиехме бира, както си бяхме с униформите. Бях доста учудена, че ме доведе тук, нали уж щяхме да ходим обратно в районното. От друга страна обаче, явно това ченге имаше нещо на ум. И ми беше много любопитно да разбера какво.
- Ченгетата, колкото и да са продажни, не се топят едни други пред началството – отвърна назидателно той и ме погледна с подигравка над ръба на бутилката.
Наблегна на думичката „продажни“. Падаше ми се. Изчака малко, за да се почувствам максимално гадно – все пак вината за голяма част от кашата си беше моя – и продължи:
- Освен това, не искам заради мен да ходиш пак на вашия Трибунал – и ми намигна.
Няколко минути мълчах като тресната и реших да потърся отговора на дъното на бутилката. Глухарьов също мълчеше. Той май се беше отказал от идеята да ме пречука. Бях сигурна, че в началото на деня му се въртяха подобни мисли в главата, съдейки по въпросите как умират Различните. Човек обикновено не пита подобни неща като се запознава с някого.
- Виж, аз... – започнах неуверено след малко. – Това значи ли, че ще работим в екип оттук нататък? И че не си ми бесен за вчера и не планираш да ме пречукаш тия дни?
Изстрелях всичко на един дъх, точно като малко дете, което иска нещо и се страхува, че ще му откажат ако млъкне и за секунда.
- Точно така, лейтенант – кимна той и надигна бутилката. После се чукна с бутилката в ръцете ми. – Заравяме томахавката.
- Радвам се да го чуя – въздъхнах аз и отпих голяма глътка. Впрочем, бирата беше доста прилична. – Защо ме доведе тук? – огледах се аз.
Честно казано, очаквах да живее по-богато. Жилището не беше малко, но обзавеждането си беше бедно. Коридорчето беше мрачно и като че ли лишено от душа. Нормалните домове имат нахвърляни чехли покрай стената, закачалката е натоварена подобно на магаре с най-различни знайни и незнайни джунджурии, а през вратите на другите стаи се вижда още безпорядък. В дома на Глухарьов обаче нещата стояха по съвсем друг начин. Беше подозрително чисто, но и се виждаше, че средствата не достигат. Знаех, че ченгетата не печелят добре – това всички го знаят, на теория – но едно е да знаеш, а съвсем друго е да се сблъскаш с реалността.
Различните са облагодетелствани в това отношение – дори и най-слабият вещер или маг може да си осигури достойно съществуване и достатъчен паричен поток (освен ако не е ексцентрик някакъв). Не се перчим с онова, което имаме, но ако поискаме можем да живеем като крале. Повечето Различни обаче нямат нужда от подобни неща, поне не за дълго. Малко беше стряскащо да видя и другата страна на монетата, когато няма алтернатива.
В кухнята беше направо мизерно – калпава маса с четири крака, отгоре мушама (очаквах да е лекьосана, но не – беше си съвсем чиста), стар хладилник, печка с два котлона от съветско време. Май най-модерното нещо беше електрическата кана. Ама и за това не бях сигурна.
Гласът на Глухарьов ме извади от съзерцанието:
- Не върви да се наливаме по градинките, по това време, на смяна и в униформи. Тук обаче може – каза той и махна с ръка да ми покаже кое е това „тук“. – Добре дошла в скромния ми дом. Официално те каня да влезеш! – допълни той и се изкикоти.
- Твърде много филми си гледал – мрачно и назидателно казах аз над ръба на бутилката. Доставяше ми удоволствие да го имитирам. – Покана да влязат им трябва само на вампирите. - допълних. - А аз не съм вампир. Ако бях, нямаше да мога да прекрача прага дори.
- Добре, добре – вдигна свободната си ръка той. – Мир! – аз кимнах в знак на съгласие. – Какво беше онова с дивите Различни, които спомена твоят шеф?
- Аз съм дива – обясних. – Това значи, че мен никой не ме е инициирал, т.е. не са ме превръщали в Различна. И да ме е инициирал някой, но не помня кога е станало. Такива Различни, които никой не ги е инициирал, се наричат диви.
- А онова с обучението? Да не би да има училище за Различни? Като в оня филм за малолетния магьосник... Как се казваше, да му се невиди...
- Хари Потър. Не съвсем. Историята е пълна с измислици, но иначе – да. Всеки Различен минава през обучение. Иначе може да е много опасен.
- Тогава защо не са обучили теб?
- Защото няма система за обучение на Универсални. Срещат се твърде рядко. Да не говорим, че Висшето равнище усложнява нещата. Повечето заклинания ги правя инстинктивно. Затова ме оставиха намира. Обаче има неща, които са ми трудни – като самоконтрола.
- Ясно, да не те ядосвам значи – усмихна се той - този път ведро, истински. Май започваше да асимилира идеята, че ще работи с мен.
- Нещо такова. А аз тържествено обещавам, че няма да те нападам повече. Нека Светлината и Мракът ми бъдат свитедели – отговорих тържествено аз и за повече драматизъм реших да призова изначалните Сили.
Учудващо, те взеха, че откликнаха и във всяка ръка се появи по едно кръжащо топче – Мрак и Светлина. Глухарьов рязко скочи от стола си и се лепна за стената с поглед вперен в ръцете ми.
- Това какво е? – посочи той кръжащите над ръцете ми топчици с бутилката.
- Така Различните дават обети – обясних аз възможно най-спокойно и тръснах ръце, за да прогоня и Светлината, и Мрака.
Изначалните Сили угодиха на прищявката ми и изчезнаха послушно.
- Призоваването на изначалните Сили се прави, за да може Различният да докаже, че не лъже. Точно както вас ви карат да се кълнете в Библията. Аз бях искрена и те затова се появиха. Безвредни са, седни си.
Глухарьов ме послуша, но седна с видими резерви. Май преосмисляше идеята да ме кани в дома си. Такива са те, хората – Различното ги плаши до смърт. А страхът поражда и проблеми – като неистовото желание да унищожиш онова, което те плаши, например. Но пък така е било хилядолетия наред. Затова не можеше да се каже, че му се сърдя за странната реакция. Не всеки ден разбираш, че магията съществува, че може да бъде смъртоносна и че ще ти се налага да работиш с истинска девойка-магьосница за неопределено време.
- Аз тържествено обещавам да те пазя. От всичко, което е по силите ми – вдигна ръка той.
Идеше ми да прихна, но нещо в погледа му ме спря. Той май беше напълно сериозен. Ако бях само Тъмна, бих се присмяла на жалките му опити да ме пази. Един Различен може да се пази сам и без помощта на разни там човешки следователи. Само че аз не бях Тъмна.
- Благодаря – надигнах се и му стиснах ръката. За пръв път, откакто се бяхме запознали. Тогава ми хрумна нещо. – Знаеш ли, ние така и не се запознахме като хората.
- Да се запознаем тогава – съгласи се той и ми подаде официално ръка. – Сергей Викторович Глухарьов, майор от юстицията, началник следствие в Пятницкото районно на Москва. Приятно ми е!
- Наташа Ивановна Алексеева, Различна, Универсален маг Висше равнище, сътрудник на Дневния и Нощния патрул на Москва, понастоящем лейтенант от юстицията на служба в същото районно – ухилих се аз и се ръкувахме.
Странно, все едно запознанството ни – искреното запознанство, имам предвид – започна точно тогава.
- Наздраве партньорке! – чукна се с бутилката той. – Оттук нататък трябва да работим в екип.
- Наздраве, партньоре! – отвърнах аз на поздрава и отпихме.
Странно нещо е животът. Да пиеш евтина бира с майор от милицията в мизерната му квартира. Това не съм си го представяла дори в пиянски сънища. Но какво да се прави. Понякога животът има странно чувство за хумор.
Така, онзи следобед, започна моята съвместна работа с майор Глухарьов. Не съвсем доброволно, под давлението на Хесер и Завулон, но все пак съвместна работа. Докато не хванем каквото е успяло да обедини Светлината и Мрака в обща кауза. Лошото беше, че нямах представа какво е накарало Великите да изберат мен за тая работа. Честно казано, дълбоко се съмнявах в избора им. Интересно какво щеше да стане след като си свършим работата.
А после... Не ми се мислеше за после. За последните няколко часа и особено с постъпката си пред Хесер, Глухарьов беше успял да реабилитира себе си (ако не милиционерската пасмина) в моите очи. Шапка му свалях, че се опъна на Хесер. Малко Различни, да не говорим за хора, са способни дори да си го помислят. А той взе, че го направи – при това за девойка, която познаваше (не с много хубаво) от по-малко от два дни. Бях му благодарна за това.
Така че смятах да направя всичко възможно това „после“ да има щастлив край.
Няма коментари:
Публикуване на коментар