Събудих се посред нощ. Но не от безсъние или кошмари, а от досадното звънене на собствения си телефон. Трябваше да сменя тази песен – започваше да ме влудява. Отворих едно око – навън беше тъмно като в рог – и запалих Светулка, за да си намеря телефона, защото чувах само досадния звук на песента. Странно, къде ли го бях забутала? В кабинета ми мигом грейна светлина породена от Силата и аз отметнах ядно одеалото.
От няколко дни спях тук – Иля ме беше хванал да пиша рапорти като луда и просто нямаше как да си тръгна. През последните няколко дни бях издала повече писмени материали, отколкото през половината семестър – удостоверения за амулети за този или онзи сътрудник, нареждания до завеждащия оръжейната, рапорт по случая с инкуба (него го печатах в два екземпляра за двата Патрула), рапорт по случая с нашия хлапак и жертвоприношението (който разпечатах три пъти, заради регионалния отдел на Инквизицията). Този случай впрочем все още ми висеше на врата, защото още не бяхме намерили извършителя...
Иля ме беше хванал да му помогна с административната работа – и аз помагах, както можех. Затова се наложи да поживея малко в кабинета си и да се отдам на нормалната работа на всеки член на Висшето ръководство – разхищение на хартия. През последните няколко дни имах два класьора прилежно напълнени с всякакви нещица. Това ми действаше успокояващо. Освен това имах нужда да си подредя ума. Огромна нужда да си подредя ума.
Станах и нахлузих чехлите като мимоходом изругах. Къде ли го бях сложила тоя телефон? Разрових се из документите по бюрото и се оказа, че телефонът ми по някаква причина седи под купчина разрешителни за амулети и разпечатки от поръчки на бижута, върху принтера. Със сигурност не ми звънеше дежурния по Патрул – Данила щеше да ме събуди на секундата, при това с блъскане по вратата, а не с телефонно обаждане. При него нямаше много изискани маниери. Не бяха и нашите, защото към момента – още нямаше пет сутринта – сънуваха шестнайсти сън. Взех си телефона и отново изпсувах идиота. Погледнах екрана – непознат номер. Коя ли откачалка ме търсеше по това време?
- Какво, по дяволите искаш, бе идиот? – започнах аз с най-психопатския си тон, тих и леден като Нева през януари.
- Наташа Алексеева? – гласът на мъжа от другата страна ми беше странно познат.
- Аз съм – изръмжах в слушалката. – А вие сте?
Звучах възможно най-недружелюбно – като всеки нормален чиновник, но какво да направя като нормално не се будя в пет сутринта.
- Аз съм Валерий Михайлович – обади се инквизиторът от другата страна на линията.
Звучеше някак много притеснен и изнервен едновременно. Зяпнах. От какъв зор ми звънеше пък той? Толкова ли не беше могъл да изчака до утрото, та трябва да ме вдигне от кревата преди изгрев?!
- На какво дължа това непоръчвано събуждане по телефона в пет сутринта? – просъсках аз ядно.
В крайна сметка намерихме виновника за изнасилванията, дъщеря му беше отмъстена един вид. Белов беше предаден на Инквизицията преди няколко дни – лично присъствах при предаването. Той беше ужасен и крещеше, че не е действал по собствена воля. Пледираше, че е невинен и се молеше на всеки, който срещнеше. Наложи се Валерий да му направи Вързан език – заклинание за мълчание, обратното на Дългия език, който се ползва при разпити – за да може да го изкара от отдела. Донякъде вярвах на инкуба – беше натъпкан със сила онази вечер, която определено не беше негова, но все пак технически престъпленията ги беше извършил той, със собствените си ръце. Много исках лично да му ги отсека, но това е друга тема.
Валерий не се смути много от разгневения ми тон – Инквизиторите, подобно на милиционерите, всички Различни ги мразят. Особено Различни, които си събудил посреднощ.
- Извинете за ранния час, но имам нужда от помощта Ви – смутолеви той.
Звучеше извинително, а аз бях повече от любопитна за какво става дума.
- За какво съм нужна на Инквизитор? – не се сдържах да иззлорадствам аз.
Не се случваше всеки ден Инквизитор да моли Патрулен за помощ – обикновето те изискваха, а не молеха. Дори заповядваха.
- Не мога да обясня по телефона – отговори Валерий и зяпнах от другата страна на слушалката. – Елате в Ротондата на МГУ след половин час.
Преди да успея да обясня, че е пет сутринта и други подобни, Валерий затвори. Затвори ми! Все едно съм длъжна да хукна към МГУ на секундата! На това му викам арогантност! Останах като вкаменена насред кабинета си за минута-две – в потрес от това, че са ме събудили, учудена дали изобщо да отида. После изпсувах по адрес на Инквизитора и тръгнах да се обличам. В крайна сметка, щом като имаше нужда от помощта ми и ми звънеше в пет сутринта, значи трябваше да е нещо истински спешно. Поне се надявах да е така, иначе щях да му го изкарам през носа. Инквизитор или не.
Затова се облякох – дънки, тениска и яке (че в пет сутринта сигурно е много студено навън) и излязох от офиса на Нощния патрул. Данила не попита защо излизам толкова рано – той винаги е бил малко особен така или иначе. Освен това, не бях на смяна и изобщо не му дължах обяснение за това къде точно отивам. Все пак минах през кабинета на дежурния да му обясня, че излизам. Ей така, за всеки случай.
Излязох по пустите и студени улици на Москва и се зачудих какво да хвана, за да стигна по-бързо до МГУ. Метрото не беше опция – те отварят чак към 5.30 а аз трябваше към тоя час да съм вече на линия. Погледнах часовника – пет и пет минути. В Сумрака ли се бях обличала? Явно много ми се спеше. Както и да е – най-умната идея беше просто да си отворя портал – най-малкото защото по това време на денонощието единствените превозни средства бяха разни камиони за доставки и таксиджии. И в двата случая не ми се возеше никъде с шофьор-кавказец. След случая с инкуба предпочитах да пътувам или с Глухарьов или някой друг от колегите, или сама в градския транспорт. Въпреки способностите ми на Различна. Просто близостта с други представители на силния пол ми действаше на нервите. Предвид обстоятелствата, предполагах, че е напълно нормално и временно.
Така че просто отворих портал и след секунди се озовах на прага на кампуса. Слънцето още не беше изгряло, но навън вече се развиделяваше. Сградата на МГУ се извисяваше на фона на сиво-синьото небе като гигантско бетонно чудовище, каквото всъщност беше. Завъртях покрай голямото езеро в парка и се загледах в отражението, което чудовищния храм на науката хвърляше вътре. Нищо не е такова, каквото изглежда. Защото МГУ освен най-престижния университет в Москва е и щаб-квартира на родния отдел на Инквизицията. Той така и така не е голям, защото обикновено пращат разни хора от Прага, ако се налага. Но пък затова сградата съвсем спокойно може да се нарече и щаб-квартира на Злото. На инквизиторите им е отпусната само една стая – точно над въпросната Ротонда, където Валерий ми беше определил среща. Тази стая се ползваше за кратки и не особено важни Трибунали, когато нещата можеха да се нагласят без да се разкарваме до Прага. Аз обаче, и двата пъти, когато съм била подсъдима, и третият път, когато не бях, трябваше да ходя до Прага. В московския филиал на Инквизицията още не бях ходила. Виж, в МГУ се подвизавах почти всеки ден, само че не в тази част.
Сградата е огромна, дори с карта човек може да се загуби като едното нищо. Не е трудно, точно обратното – елементарно е. Сега обаче аз имах и още един проблем – част от сградата – най-вече централната част, в която трябваше да вляза – е защитена срещу магия. Това е нещо като аларма, в случай, че горе има Трибунал. Затова сега основния ми проблем беше как да се вмъкна в сградата без да вдигна шум и да налетя на охратата И при това да намеря въпросната Ротонда.
Влязох възможно най-тихо през главния вход – понякога е абсурдно как най-очевидния изход се оставя отключен, защото никой не си представя, че може да бъде използван от евентуален нарушител. Всъщност, входът си беше надлежно заключен с метални пръти в човешкия свят, но нямаше никаква магическа защита. Така че се гмурнах на Първия слой и отворих сумрачната врата. МГУ е внушително не само от вън, където се чувстваш дребен на фона на огромната бетонна сграда, но и от вътре, където в официалната си част прилича повече на дворец, отколкото на учебно заведение.
Мрамор по пода, цветен мрамор по стените и по огромните колони. Красиви тавани с гипсови орнаменти и полюлеи, които отиваха по-скоро на балната зала в Царское село, отколкото на представителната част на университет. Всъщност, тази част наистина се ползваше за бална зала за студентите поне веднъж годишно. Миналата година и аз ходих – беше голям купон – разхождаш се с красива дълга рокля и си представяш, че си Ана Каренина. Смятах тази година да отида пак.
Направих крачна казад към човешкия свят. Оттук нататък трябваше да внимавам къде стъпвам. Празните мраморни коридори имат много лош навик да кънтят. Затова си направих заклинание – съвсем леко, но много полезно, ако трябва да се промъкваш някъде – неслучайно го наричат Котешка стъпка. Сега можех съвсем спокойно да се придвижвам, без да се страхувам, че някой ще ме чуе. Само трябваше да внимавам да не ме спипа някой пазач с фенер.
В коридорите беше почти напълно тъмно – светеше една на всеки десет лампи и част от аварийното осветление, така че гледах да се придвижвам в сенките. Обаче това можеше да отнеме твърде много време. Ротондата, в която между другото се помещава и Музеят на земята се намираше чак на етаж 32. Нямах време да катеря толкова много етажи пеша, а беше пълен абсурд да използвам асансьора – в тях има камери и ако охранителят не спи, току-виж ме спипал. Не ми се триеше памет за едното нищо.
Затова тръгнах по мраморните стълбища – също достойни за дворец – към десетия етаж. Там щях да видя откъде отварят портали Инквизиторите. Не беше възможно да ползват асансьора като нормални хора. Примижах и пред погледа ми се показа плана на централната сграда – оплетен до безкрай. Започнах да се движа според онова, което виждах в сумрачния план – завой на ляво, по дългия коридор, покрай прозорците на шестия етаж, после по тясното аварийно стълбище (тук запалих Светулка, за да не си ударя главата някъде), след това покрай асансьорите и по парадното стълбище до десетия етаж. Влязох в Сумрака и се огледах. Рамката на портала трябваше да се вижда – сто процента си бяха закачили постоянен портал.
Наистина имаше постоянен портал – висеше на петдесет сантиметра пред вратата на асансьора. Много удобно за заблуждаване на любопитни хора – просто човекът ще види как Различния изчезва зад затварящите се врати на асансьора, вместо в празното пространство. Пристъпих напред и минах през портала като се надявах да води където трябва, а не към някой килер.
Наистина водеше където трябва. Само че ме остави пред вратата, а не вътре в самата Ротонда. Пред мен стоеше огромна врата от масивно тъмно дърво, два пъти по-висока от мен. Какво пък, бях дошла дотук, да отваряме. Хванах дръжката на едното крило и дръпнах с две ръце. Вратата се отвори значително по-лесно, отколкото си мислех.
Пристъпих напред – полумракът не можеше да скрие великолепието на това място – Ротондата беше наистина строена с размах. Кръгло помещение, с купол, украсен с уребрен свод и гипсови орнаменти. Колони в гръцки стил поддържаха втори кръгъл балкон точно под купола. А самото кръгло помещение беше цялото превърнато в заседателна зала. Столове, телевизори от няколко страни, голяма маса за говорителите. В помещението беше доста светло, благодарение на прозорците по всички стени, украсени с драпирани завеси. Това място беше много по-подходящо за някой бал, отколкото за заседателна зала. Паркетът изскърца под стъпките ми. Ясно, дотук със заклинанията.
Огледах се, за да намеря Инквизитора. Валерий се беше настанил на масата на говорителите. През цялото време ме беше наблюдавал.
- Добър ден, Наташа – поздрави той и застана по средата на залата.
Приближих се и стиснах подадената ръка. Огледах се отново – това място наистина беше страхотно – и отговорих:
- Добър ден, Валерий! Едва ли сте ме повикали тук само за да се насладя на изглева над Москва...
Той кимна. Посочи ми един стол на първия ред и сам седна до него.
- Повиках Ви тук, за да поговорим за Николай. Както знаете, беше пуснат под нещо като домашен арест...
- Да, вече знам от няколко дни, Валерий. Получих заповедта от Инквизицията миналата седмица. – той кимна.
- Видяхте ли се вече с момчето?
- Не – поклатих глава аз. – Не съм ходила още. Не мисля, че момчето ще ми се зарадва. Камо ли пък майка му.
- Това няма значение, Наташа – потупа ме той бащински по ръката. После осъзна какво прави и се отдръпна. – Важното е да му попречите да наруши Договора.
- Той и така достатъчно неща натвори – промърморих замислено аз и отново погледнах към тавана. Харесваше ми това място. – Надявам се да не върши други глупости, защото наистина ми писна. От него и от цялята тази простотия.
- Николай се държа много разумно в Прага, по време на предварителното следствие, така че смятам, че ще удържи на думата си – обади се Валерий.
- Да се надяваме – скептично отвърнах аз. – Вижте, Валерий, не мисля, че ме събудихте посред нощ и ме накарахте да се промъквам из МГУ като крадец само за да си говорим за млад Висш Тъмен маг. Това съвсем спокойно можехте да ми го кажете и по телефона. Както казах, вече получих заповедта.
Валерий се усмихна – точно като момченце, което са хванали да прави пакости. Понякога възрастните магове, а той определено беше доста възрастен, могат да се държат влудяващо инфантилно.
- Хванахте ме в крачка – каза той с усмивка. – Наистина има неща, за които трябва да си поговорим.
- Да отидем навън тогава, така и така няма кой да ни чуе – посочих аз към вратата към терасата.
Излязохме на терасата на ротондата, Валерий и аз, и се загледахме в пейзажа на Москва. Навън духаше вятър – нормално явление дори при тихо време – все пак бяхме на 32рия етаж. От терасата на Ротондата се откриваше невероятна гледка към града и парка на МГУ. И двамата се подпряхме на парапета и се загледахме в пейзажа - слънцето тъкмо изгряваше. Валерий се намръщи и промърмори:
- Там някъде има Различен, който се опитва да унищожи баланса между Светлината и Мрака.
Изкикотих се противно на сериозността на фразата и добавих:
- Там някъде има Различен, който се опита да направи непозволено жертвоприношение. Там някъде има и друг Различен, който успя да накара законопослушен инкуб да изнасили десет и да убие цели четири момичета. Там е пълно с побърканяци, но не можем да ги хванем всички.
Въздъхнах и се загледах в червената лента, която вече пламтеше на изток. Скоро щеше да настъпи един нов ден. Който, ако съдим по началото си, се очертаваше напълно откачен.
- Говорите точно като сътрудник на милицията – отбеляза Валерий обвинително. – Явно работата при тях вече Ви се отразява.
- Искрена съм – контрирах аз – ще ми се да си мисля, че те говорят като мен. Освен това са напълно прави – не можеш да огрееш навсякъде. Какво правим ние в Патрулите – не е ли същото? Хващаме онези, които можем. Същото прави и Инквизицията.
Отново се загледах в панорамата – колко много съдби имаше и за колко много от тях трябваше да отговарям – Различни и хора, всички те имаха нужда от защита. И се чудех защо Светлината, Мракът, че и Инквизицията разчитаха точно на мен. Много грешен ход, по мое мнение. Имаше къде-къде по-добри сътрудници от мен. Различни с опит, при това вековен. Коя съм аз – вчерашна пикла някаква, на която по случайност повериха подобно важно дело.
- Не исках да влизам в Патрулите, вероятно го знаете – продължих аз. – Иска ми се да помогна на всички, но не мога. Аз тези двамата психари не мога да намеря, та камо ли нещо повече...
- Тези двамата писхари, както се изразихте, е много вероятно да са един и същи Различен – отговори ми Валерий с безизразен тон.
