Често задавани въпроси

Откакто публикувам поредицата Различен Следовател, ми се е налагало да отговарям на всякакви въпроси. Откакто поредицата излезе на хартия, коментарите и въпросите стават все повече (някои шеговити, други не особено възпитани), но има известна повтаряемост в тях, затова реших да ги синтезирам в един пост, за да изясним някои чуденки сред читателите. 

❓️1. Магически престъпления в Люлин?! Без мен! 

❌️ Нищо подобно! Действието НЕ се развива в България и героите не са българи. Ако ви е писнало от етнофентъзи и/или бг сюжети, в тази книга няма нищо такова. Всъщност, действието се развива в Русия преди 20 години, но ви уверявам, че в историята няма грам политика. 

❓️2. Книга по Лукяненко?! Ами авторските права?

Срещала съм този въпрос във всякакви форми - учтиво, шеговито, заплашително и откровено просташки зададен. Само че той е напълно резонен, така че нека отговоря изчерпателно. 

✅️ Поредицата Различен Следовател съществува със знанието и изричното разрешение за публикуване на Сергей Лукяненко. Той знае, че тази поредица я има и е съгласен да бъде публикувана още от 2018 година. Преди книгите да излязат на хартия, получих второ потвърждение на разрешението. Цялата история за това как се свързах с Лукяненко и как книгите се появиха, можете да намерите в YouTube канала ми. Има въздълго видео. 

Линк ето тук: 

https://youtu.be/WHaXfYCOFXM

❓️3. Защо копираш от Патрулите?! Не те ли е срам?! 

❌ ️Друг въпрос, често свързан с първия. Краткият отговор - копиране няма. 

✅️ Историята в Различен Следовател се случва в света на Патрулите, но се различава значително от историята в поредицата на Лукяненко. Дори съществуването на главната героиня противоречи на правилата в света на оригиналната поредица (защото при Лукяненко Универсални магове няма и не могат да съществуват). В моята книга няма да ви разказва Антон Городецки, нито ще си говорим твърде за него. Няма да видите и нито един от казусите, разглеждани в Патрулите. Моите истории са съвсем различни. Ще срещнете обаче Хесер, Завулон и Совината глава (ако сте фенове на поредицата, знаете много добре кои са тези пичове). 

❓️4. Свои идеи нямаш ли, че си седнала да пишеш това? 

✅️ О, имам, повече идеи от акъла имам! Даже имам и две други издадени книги (скоро ще станат много повече), които нямат грам общо с Глухарьов и Наташа. Написах Различен Следовател не защото нямам идеи, а защото открих какво мога да добавя към света на Патрулите.

Всичките ми публикувани книги в сайта на издателя: 

https://xn--c1ajbfp.xn--e1a4c/етикет/бистра-стоименова/

❓️5. Глухарьов накрая ще се ожени за Наташа, знам аз! Поредната боза! 

❌️ Ще ви разочаровам сериозно - Наташа и Глухарьов няма да станат гаджета и няма да се оженят. Както и двамата казват, те са само приятели. Много добри приятели, но нищо повече. Всеки от двамата си има свое си гадже и си ги харесват, нямат никакво намерение да се виждат и вкъщи ("Боже, опази!" както казва Глухарьов всеки път, когато чуе за нещо подобно). 

Това не е, няма да бъде и никога не е било любовен роман. 

❓️6. Не ми се чете за феи, вампири и други подобни. Тука такова ли е? 

❌️Сега е мой ред да кажа "Боже, опази!". Историята е ърбън фентъзи за разследване на магически престъпления. Няма нито феи, нито вампири като в "Здрач". Но пък има много криминале и наистина разследване. 

Ако имате други въпроси за поредицата, не се притеснявайте да ги зададете! Ще се радвам да отговоря! 😁😁😁

Зад кулисите

 Това, както може да се види от заглавието, не е нов епизод от поредицата (такъв иде, просто авторът малко се замота покрай еуфорията, че има вече публикувано началото на хартия). Вместо епизод, днес искам да ви дам нещо друго - историята на тази история. Някои от вас вече я знаят, защото сме си говорили и сте я чували, а други тепърва ще разберат какво ми струваше тази история да се появи на хартия. Борбата беше голяма, вярвайте ми! 

Чакам да запиша това видео от поне половин година. Всъщност не, май от много повече време. 

Дойде моментът да ви покажа как изглеждам и да ви разкажа през какво минах, за да може Различен Следовател да го има на хартия. Винаги казвам, че тази история ме направи писател, защото минах през какво ли не докато я пишех и после, когато се опитах да я публикувам. 

Разказвала съм цялата история страшно много пъти, на познати, приятели и читатели, дори я имам вече записана в друго клипче, но за пръв път в този канал И за пръв път на видео ще я разкажа, държейки в ръце хартиените копия от поредицата. Целият разказ ще намерите тук. 

Различен Следовател вече на хартия!!!

След толкова чакане, доизкусуряване, мотане, мърморене (от моя страна) и какво ли още не, ВЕЧЕ имаме книги! 🥳🥳🥳 Правилно чухте - КНИГИ - защото Различен Следовател е поредица от (според издателя ми) 12 книги. Първите три излизат заедно, защото са смислово свързани (и ще е хубаво да знаете едни неща ПРЕДИ да продължите нататък с приключенията им). 

В самите книги има още изненади (а някои изненади вървят заедно с поръчките), но и за тях нататък (и ако ме следвате в социалните мрежи). Беше ми много трудно да си трая толкова време, а работя по това нещо от девет месеца вече! Нямате представа колко се радвам 😅😅😅

Още има време да се запишете за копие, а ако не се сещате за какво иде реч в историята, ето анотациите на книгите:

Книга 1

Майор Сергей Глухарьов е обикновено ченге в забутан московски район. Работата му започва и свършва с бюрокрация, ловене на дребни престъпници и купчина висящи дела. Човекът си няма представа, че магията съществува, до деня, когато в кабинета му влиза девойка-маг и не се представя новата му колежка.

Същата тази колежка, Наташа, нито има идея как функционират правоохранителните органи, нито това някога я е интересувало. Началниците ѝ внезапно я изпращат на мисия, която разбива на пух и прах тихия ѝ живот на кабинетен плъх.

Полицаят и магът трябва да загърбят различията си, за да се сработят възможно най-бързо и да се научат да действат в екип, защото съдбата и животът на едно момче-маг висят на косъм. Заедно с него е заложен на карта и балансът между Светлината и Мрака.

Дали ще успеят да отърват себе си и момчето от магически съд?

Истината знае само Сумракът.

Книга 2

Работата в хибридния отдел за разследване на Различни престъпления е в застой, а Наташа само си мисли, че е свикнала със следователската работа. Докато един хубав следобед не се оказва простреляна от „приятелски огън“. Виновникът за инцидента е нов колега в отдела, Олег Мелников, който бива „пришит“ към двойката, с цел да се докаже в работата. 

На тримата им се налага да разследват изнасилвач, който върлува в града от няколко седмици. Десет момичета са станали вече негова жертва, а няколко други са мъртви. Изнасилвачът е Различен, но по-интересното е, че напада други Различни. За да бъде заловен престъпникът, хората и Различните трябва да си сътрудничат, защото поотделно магията и човешкото правосъдие са недостатъчни. 

Ще успее ли Наташа да се справи или ще се превърне в следващата му жертва?

Книга 3

„Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.“

Наташа случайно получава пророчество, на което не обръща особено внимание. Докато, няколко месеца по-късно, не е привикана от Инквизитора Валерий, за да получи нова задача. 

От хранилището на Инквизицията в Прага е изчезнал древен и много мощен артефакт. Според Валерий, някой се опитва да възкреси древна Различна. Магьосница на хиляди години с неизмерима мощ. За целта, му е нужна Наташа – жива или мъртва. За предпочитане, мъртва. 

Дали Валерий е този, за когото се представя, или миналото му в Аненербе не е причината за целия казус? Дали не крие нещо и кого изобщо подозира?

Кой е крадецът и дали Наташа ще успее да го обезвреди? А дали не е била лъгана от всички през цялото време? 

Истината се крие някъде в пясъците на Петия слой на Сумрака. 

С това, историята на нашите двама приятели само започва. Защото, първо, един автор пише на компютъра по много и когато написа края на тази книга, осъзна, че има още много неща, които иска да разкаже и второ, защото към оня момент нямах представа колко точно е дълга една книга. За мен този момент (а и днешния ден) е магически. 

Първата огромна книга от поредицата, нещото, което завърших през май 2018 година, вече е на хартия! Да, за издателя са три книги, но за мен, в главата ми, винаги тези три са една книга (защото са писани като цяла книга). Усещането е нереално, признавам. Даже ми е странно. Обаче е хубаво странно усещане. В този случай, да кажа, че е сбъдната мечта ще е самата истина (колкото и клиширано да звучи). Прекарала съм часове наред в мечти да видя точно тези книги на хартия (към оня момент, други написани нямах, така и така).  Нямам търпение да получа хартиените копия и се надявам да ги харесате (в тях има изненади и с тях вървят изненади 😉 ).

Забавен факт - всъщност първо направихме корицата за книга три и когато казах на издателя, че реално тази сграда ни трябва за третата книга, а не за първата, започна едно мислене какво, в името на Светлината и Мрака, да сложим по другите корици. Няма да казвам коя е сградата, сто процента я знаете. Признавам, от трите корици, харесвам тази най-много (от другите две ми е трудно да си избера даже).

Изпращам поръчки и вън от България, проверено и работи 😁

Различна психиатрия - четвърта глава (първа част)

Както беше обещал, Валерий беше изпратил всички документи в кабинета ми. Бяха в стари папки ДЕЛО – от онези, с платнените връвчици, овързани за по-сигурно с канап и натрупани на спретната купчина върху бюрото ми. На пръв поглед преброих поне седем-осем. А охранителните заклинания се усещаха още от вратата. Да, явно ставаше дума за наистина засекретена информация. 

Само че аз имах по-важна работа – да уредя помощ за жертвите на инкуба. Седнах зад бюрото си и изрових телефона изпод хартиите. Набрах номера на Светлана – мобилният, разбира се, по това време тя беше на работа в кабинета си.

Светлана не вдигна веднага. Нормално – работеше като обикновен участъков лекар. Не заради парите, а заради възможността да помага на хората. Светлана беше истинска Светла Вълшебница-лечителка. А професията й беше перфектното прикритие за способностите й. Беше невероятен лекар – пациентите бяха склонни да чакат с часове, само и само да могат да поговорят с нея. После се чудеха защо само да я чуят по телефона и започваха да се чувстват добре. Ако беше Тъмна, Светлана щеше да е богата. Но тя правеше всичко от добра душа, а заплатата си даряваше на един дом за стари хора. Работата като нещатен сътрудник на Нощния Патрул и заплатата на съпруга й, Антон Городецки, който беше част от Висшето ръководство, им осигуряваха прекрасен доход. 

Светлана не вдигна, затова се отказах. Явно имаше сериозна работа. Тя сама щеше да види служебния номер на офиса на Нощния патрул и да ми звънне, когато може. 

Нямаше за какво да се мотая, затова отворих първата папка – оказа се пълна с документи напечатани па пишеща машина. Странно защо на немски, а не на латински, който беше приетият език за писане в Инквизицията. Не знам немски, но пък затова мога да влизам в Сумрака. Надникнах и зачетох. 

Оказаха се прокотолите от човешките процеси на ръководството на Аненербе. Интересно за какво им бяха те на Инквизицията? В крайна сметка, това си бяха човешки престъпления, които не касаеха Различните... Въпреки това зачетох. Протоколите бяха подробни и описваха с точност престъпленията, които дейците на Аненербе са извършвали. 

Не ме интересуваха хората, затова прескочих написаните на пишеща машина истории и минах към информацията на латински, написана на пергамент. Там се съдържаха докладите за престъпленията на Различните от Аненербе.

Оказа се, че наред с опитите над хора от концлагерите, Различните от Аненербе са провеждали аналогични опити, но с Различни. Низши Тъмни Различни и Светли с много нисък ранг – Шесто-Седмо равнище. Точно както хората бяха проверявали издръжливостта на затворниците, същото бяха правили и Различните. Четях и косата ми настръхваше все повече и повече. Имаше информация за Различни, приковани на Третия Слой, докато не дойде някой да ги измъкне и после насилствено вадени от настъпилата кома. Имаше сведения за жертвоприношения на върколаци, за опити за създаване на хибридно потомство: вампир и трансформираща се, вещица и Светъл маг седмо равнище. Всички Различни са били под чужд контрол, затова и са изпълнявали безропотно всяка заповед. Контролът на Висш може да бъде отхвърлен само от друг Висш. При това не е сигурно. Затова, не се казваше как точно, но Различните били подчинявани – това нарушаваше поне трийсет точки от Договора. След това били използвани, както групата намери за добре и развъплъщавани. 

Идеше ми да пищя от яд. Та това бяха абсолютни изроди! Дори Тъмните обикновено не издевателстваха по този начин над себеподобни. А тук имаше истории за какво ли не – вивисекции на Различни, инжектиране на токсини, за да се предизвика трансформация, вливане на погрешна кръв във вените на вампири... От всичко по нещо. Докато четях си мислех, че Менгеле би избягал от ужас, ако знаеше какво са вършили тези Различни. Най-отвратителното беше, че при разпитите всички, до един бяха смятали, че правят нещо в името на прогреса, точно както и хората са твърдели. 

Всичко това, според тях, било за да се види какви са границите на способностите на низшите Различни, да се помогне за развитието на Висшата Раса. Да, идеологията на националсоциализма много добре подхождаше на Различните, особено на Тъмните. Хората са ресурс и храна, а ние сме Висши и можем да правим, каквото си искаме! Изроди неземни!

Имаше много свидетелски показания на внедрени сътрудници на Инквизицията – оказа се, че Валерий далеч не е бил единственият. Имаше и списък с иззети артефакти, за съжаление обаче никаква информация за Колана на Ищар.

В протокола от Трибунала – всички са били съдени заедно – бяха изредени безбройните точки от Договора, които бяха нарушили. Пропуснах тази част, защото не ме касаеше особено. Интересно беше, че са обмисляли да ги затворят всичките в Саркофага на Времето и да ги оставят да се избиват помежду си във вечността. После са се отказали, защото никой Инквизитор не е искал да бъде затворен заедно с тях. Имало е и предложения за ползване на Бялата мараня, но също са били отхвърлени като нечовешки. Ако ме питаха мен, Бялата мараня беше идеална за подобни изроди. Но в крайна сметка бяха обявили всички за невменяеми и просто ги бяха развъплътили. Твърде милостиво наказание, според мен. 

Това нямаше да помогне на загиналите Различни. Какво като са били с нисък ранг? Да не би всеки да го инициират, когато е достигнал Първо или Висше равнище? В протокола се казваше, че на оцелелите и на семействата на загиналите, ако са имали такива, е отпуснато някакво обезщетение. Да бе! Как са се измъкнали.

Хвърлих папката на дивана и тя се приземи там с парабола и разпилявайки част от листата по пода. Идеше ми да ги подпаля, но нямаше как да стане, затова просто махнах с ръка и те послушно се прибраха по местата си. някой предвидливо беше направил заклинание за сродство на документите в папката. Явно не само на мен ми идеше да я изгоря. 

Станах да си направя чай, защото започваше да ми се повдига. Винаги съм имала развинтена фантазия, така че можех да си представя част от ужасите, на които са били подложени бедните Различни. Ако онзи изрод е участвал в това, той заслужаваше да бъде пратен в Сумрака на момента. Впрочем, ако Валерий е участвал в това, той заслужаваше същото. Как са могли да го причинят на себеподобни? 

Странното беше, че в доклада фигурираха само имената на осъдените Различни. Името на нашия предполагаем заподозрян и вероятен колега на Валерий липсваше напълно. Странна работа. А уж бях помолила Валерий да ми намери цялата информация. И той ми я беше намерил, но нищо от прочетеното не ми вършеше работа. 

В документите никъде не се споменаваше името на въпросния сътрудник на Инквизицията, нито нещо за Колана на Ищар. Или Валерий искаше да ме сплаши като ми покаже какви изродщини са вършили ония едно време, или просто нямаше достъп до подобна информация. Обаче, ако пък сам Совината глава ми беше дал право на достъп до къде ли не, тогава защо ми подхвърляха огризки? Тук имаше нещо нередно.

Отпих от чая си и закрачих напред-назад из кабинета си. От бюрото до вратата и обратно и после пак. Имаше твърде много неизвестни в играта. Хвърлят ми огризки и чакат сама да се сетя. Или ме държат в неведение, за да може онзи сам да ме намери и да го заловят на местопрестъплението. И в двата случая ираех ролята на примамка. Въпросът беше защо и за кого. 

Сипах си втори чай. Отговорът трябваше да се крие някъде в документите, затова отново зачетох. Обаче в самопризнанията на маговете от Аненербе, изтръгнати под влияние на ужасяващото заклинание Amor Veri или Истинофил на руски, нямаше нищо. Никакви сведения за други колеги или пък за техните действия. Интересна колегиалност между подобни изроди. 

Хвърлих настрана папките. Писна ми да чета. Отговорът очевидно ми убягваше. Погледнах часовника си – минаваше седем вечерта. Светлана би трябвало да е свършила работа в поликлиниката. Затова отново набрах номера й. Даваше свободно.

- Ало? – попита мелодичен женски глас.

- Здравей Света, можеш ли да говориш? – попитах бързо аз. – Аз съм Наташа Алексеева, от Патрула, ако не се сещаш – реших да се представя, за всеки случай.

- Да усетих, че ще ме потърсиш за нещо – потвърди Светлана. – Изчакай да изключа котлона и после ще поговорим.

Чух звук от щракване на ключ на печка и рева на абсорбатор. После Светлана отново заговори в слушалката:

- Слушам те.

- Света, предполагам знаеш за случая с инкуба – започнах отдалече аз.

- Знам, планираме да помогнем на засегнатите момичета. 

- Можете ли да ускорите помощта? Днес бях у всички оцелели и никак не са добре. Направо полудяват. Помислих си, че можеш...

- Да ги посетя по-рано? – довърши изречението въпроса ми тя. 

Ето това се казва Велика – знае всичко още преди да й кажеш. Обзалагам се, че е знаела какво ще кажа от самото начало. 

- Мислих си за това. Имаш ли адресите им? – попита тя.

- Разбира се. Да ти ги пратя по факса?

- Давай, пиши номера. Още утре ще ги навестя. След подобно нещастие определено имат нужда от лечител.

- Аз си помислих същото и се сетих за теб. Знам, че не си в Патрула формално, но...

- Тук не става дума нито за Патрула, нито за делото на Светлината – рязко ме прекъсна съпругата на Антон Городецки. – Ако правя нещо, то ще бъде заради самите момичета. Все пак те са просто обикновени човешки девойки. Те нямат нищо общо – тя се замисли. – Ще им помогна. Имам лимит за няколко намеси от Четвърто равнище. Ако се наложи, разбира се. 

- Благодаря ти Света, знаех, че ще вземеш нещата присърце – отговорих аз и усетих как се усмихвам. 

- Опитвам се да помогна. Прати ми адресите по факса – напомни ми тя. – А сега ме извини, трябва да сготвя.

- Няма проблем, прати много поздрави на Городецки и Надя! Довиждане!

- Дочуване – меко ме поправи тя и затвори.

Харесвах Светлана. Тя беше добра, истинска Велика Светла. Дъщеря й Надя също беше готина, но с нея не бяхме истински приятелки. Аз имах твърде много неща на главата, че да се занимавам с нея, а Надя не ме разбираше винаги, въпреки че беше интелигентна млада жена и нямаше предразсъдъци по отношение на мен. Виж, с майката, може би защото беше лекувала мен, се разбирахме повече от добре.

Пратих адресите по факса и се протегнах доволно. Бях свършила поне част от работата. Не се съмнявах, че Светлана щеше да направи всичко по силите си, за да помогне на момичетата. От друга страна, аз имах още работа – трябваше да продължа да пиша протоколи и тъй като нямах никаква идея как да разреша въпроса с Аненербе, реших да се заема с това. Писах до късно през нощта, после трябва да съм заспала. 

Събудих се върху папката с документи. Гадна канцеларска работа! Мразя когато ставаше така! Гърбът ме болеше, вратът ме болеше... Ето така става като работиш до късно! Погледнах си часовника – минаваше девет сутринта. Крайно време беше да се върна към задълженията си. Не можех да се скатавам повече, пък и нямаше закога. Днес вече беше крайно време да се срещна със своя подопечен. Нямаше закога да го отлагам. Колкото по-бързо Николай разбереше, че ако сгафи, ще го отнесе сериозно, толкова по-добре. То, ако сгафеше и аз щях да го отнеса, но това беше друга тема. 

Набрах телефона на Глухарьов от мобилния. Даваше свободно, при това твърде дълго. Затова се отказах и набрах домашния. Кой знае къде си е забравил мобилния, но бях повече от сигурна, че днес трябва да си е вкъщи. Трябваше да е нощна смяна тази вечер, по принцип. Отново даваше свободно, но след малко някой все пак вдигна. Но не беше Глухарьов.

- Ало? – раздразнено и леко сънено попита Ирина Сергеевна. – Кой се обажда?

Напуши ме гигантски смях, но какво да се прави, вече беше късно за това. 

- Здравей Ира – жизнерадостно поздравих аз, - добро утро! Може ли да ми дадеш Сергей на телефона, защото не си отговаря на мобилния? Имаме работа днес и ми е нужна помощта му.

Последва кратка пауза и приглушена караница. По-скоро чувах гласа на Зимина и фрази от типа на „как можа да не си вдигнеш телефона“, „глупак такъв“, „аз да вдигам твоя телефон“ и други подобни. Не разбирах какво толкова имаха да крият от мен, защото беше повече от ясно, че са заедно, но какво да ги правиш. Хора. Най-сетне звукът се пооправи и чух също сънения глас на Глухарьов. Обзалагах се, че все още спи в леглото си. 

- Кажи Наташенка? 

- Трябва да отидем у Николай – обясних аз. – Обаче искам да дойдеш с мен за респект. Че май той повече се страхува от теб. 

- Кой Николай? – попита сънено той. – Тарасов ли? Той е на смяна днес.

Сергей май наистина не внимаваше в картинката.

- Какъв Тарасов?!Онзи, Тъмния маг, младото момче дето го разпитвахме. Аз съм му надзорник, не помниш ли? 

Глухарьов мълчеше, колко ли бяха изпили вчера? Погледнах си часовника – вече беше към десет сутринта. 

- А, сещам се – промърмори той след малко. – Кога да дойда да те взема? – чух изскърцване на пружина, явно ставаше.

- Не бързай, закусете си с Ира спокойно. Мислех си да отидем следобед по някое време. Николай е на училище до два.

- Обади ми се откъде да те взема – отговори той.

- От отдела ще е – уверих го аз. – Дотам ще стигна сама. Просто не помня адреса на момчето.

- Разбрано – и той затвори. 

Честно казано, не ми беше неудобно от ситуацията. Според мен тези двамата бяха родени един за друг, май само те самите не го разбираха. Какво да се прави, понякога хората могат да бъдат много глупави същества. Всъщност исках да отидем при Николай следобед, за да е сигурно, че и майка му ще е там. Въпреки домашния арест, той продължаваше да ходи на училище, просто способностите му бяха блокирани. 

Изобщо не исках да се срещам с него, но като негов надзорник бях длъжна по Договор да го държа изкъсо. Освен това имаше нещо, което все още ме човъркаше. Историята за Ромео и Жулиета. Момчето беше влюбено в Светла и покрай цялата суматоха около жертвоприношението бяхме позабравили за това, а това беше бомба със закъснител. Каквото и да им бяха казали в Патрулите, първата любов се помни винаги. Исках да изясня този въпрос възможно най-скоро. Те нямаха бъдеще и колкото по-бързо го разберяха, толкова по-добре. Важното беше това да стане преди някой да пострада.

Различна психиатрия - трета глава (трета част)

Майката ме поведе в единствената друга стая в жилището – кухнята. Всичко беше старо и олющено, но все пак относително чисто, въпреки, че беше разхвърляно. Тя ме покани да седна на един стол и сама се настани срещу мен.

- Е, - започна тя като ме измери от глава до пети – защо сте дошли?

Стана ми неудобно – как да дам парите, без да я засегна?

- Тъй като вашият случай е дело на сериен изнасилвач – започнах аз – от Министерство на Вътрешните Работи са отпуснали обезщетение за всяка една от жертвите. Аз съм оторизирана да ги раздам – допълних и извадих един от пликовете от чантата си и го поставих на масата пред жената.

Тя се намръщи.

- Да не би да искат да ни затворят устата? – посъска тя и в очите й започна да свети гнева на тигрица, която пази малкото си. – Няма да оставя обезчестяването на дъщеря си ненаказано! Ще пиша до Думата, до президента дори! Няма да мълча!

Още малко и щеше да ме изхвърли, но не ми се искаше да използвам магия.

- Не, не – опитах се да я успокоя аз, – не е това. Просто е малка помощ в тежък момент.
Както казах, има пари за всички жертви. Това, разбира се, не може да компенсира онова, което се е случило на дъщеря Ви, но е нещо, макар и малко. Моля Ви, вземете ги, ако не за себе си, то поне заради нея. Тя ще има нужда от време за да се въстанови, а вие ще трябва да сте до нея. Няма да е лесно.

Жената се замисли и аз погледнах през Сумрака, за да видя какво се върти в главата й. Страшно много искаше да ме изхвърли от тук, да ме изрита направо. Но друга част от нея се страхуваше за детето, за момиченцето, което беше гледала и което стоеше по цели дни с поглед втренчен в една точка. Момиченцето й, което беше минало през Ада. Тези пари нямаше да поправят стореното, но щяха да им помогнат поне малко и тя го знаеше. Затова след кратък размисъл, здравият разум надделя и майката прибра плика с парите в джоба на престилката си. Без да ги преброи.

- Дали тя ще се оправи някога? Дали ще бъде пак същото весело момиче? – тъжно ме попита тя.

Вгледах се в тази измъчена женица. Оксана беше наследила много от красивите си черти именно от нея. Не исках да я лъжа, но не исках и да й кажа грозната истина – че дъщеря й винаги ще носи белега от стореното в себе си. Точно както и аз не можех да забравя срещата си с инкуба.

- Ще се въстанови – обещах аз и се зарекох да направя всичко възможно това да се случи. – Довечера или утре при вас ще дойде наш специалист-психолог.
Майката поклати глава.
- Само да не е мъж! Тя никога няма да го допусне до себе си!
- Не се тревожете – успокоих я аз, - Светлана Антоновна е много добър специалист. Ще помогне на дъщеря Ви.

Майката кимна вяло, макар да не ми вярваше много. Светлана Городецка обаче НАИСТИНА беше невероятен лечител. Когато постъпих в Патрулите, я бяха викнали да лекува мен. Ако Различните можеха да творят чудеса в очите на хората, то тя твореше чудеса в очите на Различните. Станах да си вървя и тя стана с мен.

- Няма ли да пиете чай? – попита тя по-скоро от учтивост, отколкото от реално желание. Беше ясно, че живеят бедно и тя се стеснява от това, че няма какво да ми предложи. Поклатих глава.
- Колегата ми ме чака и трябва да посетим и другите жертви днес. Може би друг път, по по-хубав повод – усмихнах й се окуражително аз.
- Може би друг път – съгласи се тя без да настоява повече.

Мълчаливо тръгнахме към вратата, а аз проверих линиите на вероятностите за Оксана Александровна. Да, прогнозата се подобряваше. Май момичето щеше да има късмет. Щях да се поглижа да има.

- Да знаете, че няма да ни затворите устата! – додаде майката ни в клин, ни в ръкав на прага. – Няма да оставя това така!
- Нищо подобно – уверих я аз. – Очакваме от вас да дадете показания пред специалист от Прокуратурата. Ще трябва да бъдат записани за процеса. Не искаме да травмираме жертвите повече и да ги караме отново да се изправят лице в лице с насилника, затова ще трябва да запишат показанията на дъщеря Ви.

Сигурна бях, че тези показания ще са нужни за Трибунала и друго освен да кажа, че са от Прокуратурата не ми дойде на ум. Те щяха да й внушат фалшива памет, ако се налага. Майката кимна.

- Ще дадем! Убийте онзи мерзавец!

Реших да не навлизам в подробности и само кимнах. Тя ме изпрати до стълбищната площадка и после се върна при съсипаното си дете.

Глухарьов ме чакаше, пушейки на входа. Погледна ме и попита без да вади цигарата от устата си:

- Как мина?
- По-добре, отколкото си мислех – отвърнах аз и погледнах нагоре към блока, от който бях излязла. Пълна дупка.
- Взеха ли парите? – попита делово той.
- Да. Останаха ни още осем момичета. Дано и там да се справим добре.
- Ще отидеш и при дъщерята на Валерий ли? – попита Глухарьов.

Колко съм глупава! Ами да, та нали именно дъщерята на Валерий беше снела отпечатък от аурата на инкуба! Нищо, щях да измисля какво да правя с нейните пари. Нещо ми подсказваше, че не е сега моментът да посещавам това момиче.

- Не, по-добре не  - отговорих му аз. – Хайде, да вървим!

Глухарьов изгаси фаса в стената и тръгнахме към колата му. Чакаше ни среща с още седем разбити живота, още седем нещастни момичета. Понякога е ужасно да си Светъл – да виждаш чуждото нещастие и да не можеш да помогнеш напълно.

Навсякъде ни посрещаше една и съща картина – побъркано от ужас момиче, което допуска само жени до себе си, родители, които категорично отказват да приемат парите, мислейки си, че насилникът е син на богат олигарх, който се опитва да им затвори устите. Следваше известно убеждаване и хората все пак приемаха като ме уверяваха, че няма да оставят нещата така и ще се борят до край за справедливост.

На някои места пускаха и двама ни в дома. Аз отивах да говоря с момичето и майка му, а Глухарьов оставаше с бащата или брата в кухнята. Навсякъде ни посрещаха с неприязън и притеснение. Навсякъде ни заклеваха да накажем престъпника.

Когато приключихме с всички обиколки, вече минаваше три следобед. Глухарьов се опря на колата си и запали цигара. Поредната за днес.

- Понякога адски много си мразя работата – промърмори той сред облак дим.

Застанах до него и потърках слепоочията си. Чувствах се като пълен парцал след обиколката. Толкова много мъка и болка, толкова нещастие. Исках да помогна на всички и адски много исках да убия онзи изрод и другия, който му е дърпал конците.

- И аз – съгласих се с Глухарьов на глас. – Милиционерската работа е гадна. Патрулната работа е гадна...

Глухарьов ме погледна изпод вежди.

- Мрънкаш ли? – попита развеселено той.
- Абсолютно.

Погледнах часовника си – три и половина.

- Ще се връщаш ли в отдела? – попитах го аз.

Глухарьов допуши цигарата си и стъпка фаса. После изгледа мрачно иначе хубавото безоблачно небе и отговори:

- След тоя ден – не. Искаш ли да се обадим на Денис и да отидем да пием?
- Не става – намръщих се аз на свой ред. – Трябва да се върна в Патрула. Има едни документи, които трябва да разгледам. Ти пий и за мен, става ли?
- Става – засмя се той. – Да те закарам донякъде?
- Не, ще повървя малко и после ще си отворя портал. Имам нужда да си подредя мислите.
- Както искаш – сви рамене той и седна зад волана.

Аз реших да повървя и да се опитам да си подредя мислите.

Различна психиатрия - трета глава (първа част)

-        Нещо не схващам – потърка челото си Глухарьов. – Как така ще го пуснат?

Вече от час се мъчех да му обясня какво се беше случило през последните дни. Глухарьов наистина се опитваше да вникне в същината на нещата, но не му се получаваше много успешно. Най-малкото защото и аз съвсем не разбирах игричките между Патрулите и Инквизицията. Беше повече от ясно, че тук не става дума за вечната вражда между Светлината и Мрака, а за нещо доста по-сериозно, което вероятно знаеха само Великите. Защо обаче ни бяха забъркали всички в тая каша, беше пълна загадка дори за мен.

Разбирах защо Глухарьов недоумява какво се случва. Все пак инкубът, Белов, беше виновен. При това не само по човешките закони, а и по Договора. Той беше извършил достатъчно престъпления и заслужаваше наказание. За да бъде заловен, се беше стигнало до безпрецедентно сътрудничество между Патрулите и милицията. Ако зависеше от мен, щях да го развъплътя на момента. Но нищо не зависеше от мен, след като Белов трябваше да се изправи пред Трибунала на Инквизицията.

-        Аз също не можах да повярвам – промърморих тъжно на свой ред. – Това изчадие на Мрака трябва да бъде наказано. И ще се погрижа да го накажа лично, без значение от решението на Трибунала.

Глухарьов се облегна назад и затвори очи за момент. Обмисляше нещо.

-        Въпросът е защо го пускат, след като очевидно е виновен – започна да разсъждава той на глас.

Имаше нюх за тия неща, признавах му го. Отне ми един час да му обясня, че Белов няма да бъде съден като извършител на престъпленията и най-вероятно ще се отърве. За това време чух всякакви заключения от типа на „вие всичките сте откачалки“ до закани като „на тоя лично ще му откъсна топките и ще му ги завра отзад“. Все още не бях стигнала до същината на въпроса – ЗАЩО някой ще оправдава Белов.

-        Именно – заключих аз. – От ръководството смятат, че Белов е бил само изпълнител.

-        Марионетка или съучастник? – изстреля Глухарьов.

Не се бях замислила за това. Наистина можеше да е съучастник. Но защо? Какво печелеше той от това?

-        Не знам – отвърнах аз. – И от ръководството не знаят. Който и да го е контролирал, е имал странно чувство за хумор.

-        Защо?

-        Защото се е появил на Белов в облика на Максим Аверин, представяш ли си?

Глухарьов прихна. На мен също ми беше безкрайно смешно. Трябваше обаче да призная, че онзи, който и да беше, си беше написал домашното.

-        Не можете ли да го намерите онзи? – попита моят партньор-човек.

-        Не – поклатих глава аз. – Нямаме нито образ, нито аура, която да търсим. Почти невъзможно е да направим каквото и да е. Лошото е, че от ръководството смятат, че случаят с Белов е само част от пъзела.

-        Част? А къде продължава тоя пъзел? – скръсти ръце Глухарьов и ме изгледа със съмнение.

-        Води към нашия стар познайник, Коля.

-        Тарасов? – вдигна вежди Глухарьов. – Той пък какво общо има?

-        Не твоя колега, Серьожа, а момчето-маг, което сплашвахме.

-        Оня дето е видял убийството ли?

-        Не убийство, а жертвоприношение – поправих го аз назидателно. – Има огромна разлика.

-        Все ми е тая – измърмори той и стана.

Да, вече и аз започвах да се изнервям сериозно. Глухарьов започна да прави тигели напред-назад из кабинета си и да изброява на пръсти:

-        Да видим дали съм те разбрал правилно: имаме сериен изнасилвач, който е действал под чуждо давление и затова няма да бъде съден по пълната процедура, имаме подбудител на престъплението, чиято самоличност не знаем и имаме свидетел на убийство, но нямаме извършител.

Аз кимнах и продължих:

-        Не само. Според Великите, подбудителят на престъпленията и извършителят на жертвоприношението са едно и също лице – Глухарьов се ококори.

-        Едно и също лице, казваш – започна той развеселено. – Ще стане следовател от теб.

Той обърна един стол и седна пред бюрото ми.

-        Искаш да кажеш, че за всички простотии през последните седмици...

-        Е виновен един и същ Различен – довърших аз вместо него. – Има и още...

-        Боже Господи! – въздъхна театрално моят партньор. – Какво повече?

-        От нас се очаква да заловим престъпника и след това да присъстваме на всички Трибунали.

-        На всички?

-        Да: на трибунала на момчето, там ще сме свидетели, на този на Белов, където отново ще сме свидетели, а аз ще съм и обвинител и на този на онзи изрод, който и да е той, където не знам какви ще сме.

-        Работата е много дебела – заключи Глухарьов.

-        Говори ми – измърморих аз и погледнах към папката, която криеше резервната водка.

Глухарьов проследи погледа ми и поклати глава.

-        Рано е още за това. Само за това ли дойде днес в отдела?

-        Тцъ. Има и още.

-        Боже мой! Какво още е станало?

Той изглеждаше видимо притеснен и затова благоразумно реших да му спестя подробностите около Аненербе и Валерий преди сама да си изясня какво точно се случва. Затова продължих с по-безобидната информация:

-        От Инквизицията ме назначиха за официален надзорник на момчето и за нещатен сътрудник.

Глухарьов се намръщи.

-        Значи сега си сътрудник на вашата Прокуратура? – звучеше доста развеселен. Кимнах.

-        Не мога да кажа, че скачам от радост.

-        Но защо? Нали те имат много власт и можеш да ловиш лошите? – подкачи ме той.

-        Не е точно така, Серьожа – поклатих глава аз. – Инквизицията не лови лошите. Тя лови нарушителите. Не винаги тези нарушители са лоши. Може да са Светли, които са си превишили правата и искат да правят добро наляво и надясно. Може дори да не са сторили зло никому. Но са нарушили равновесието и трябва да бъдат наказани. Там не е хубаво, а аз мразя Инквизиторите от дън душа. Никога не съм искала да работя за тях, а сега ме накараха.

-        Защо ги мразиш? – попита той. – Май всички служители на реда те дразнят.

-        Това е дълга история, Серьожа – махнах с ръка аз с явното намерение да избегна разговора.

Глухарьов обаче се направи, че не схваща и погледна часовника на стената. Минаваше девет и половина.

-        Имаме предостатъчно време. Разказвай.

И аз наистина започнах. Смятах, че имам абсолютно основателни причини да мразя Инквизицията и всичко свързано с нея. Но това далеч не се дължеше на странното ми постъпване в Патрула, а на едно, както се изразяваха Инквизиторите „недоразумение“.

-        Беше минала около година, откакто работех в Патрулите... – започнах разказа си аз.

Глухарьов се подпря на облегалката на стола и заслуша като дете, на което разказват приказка. Разказът ми наистина приличаше на приказка, но не бях сигурна дали е вълшебна или страшна.

Работех в Патрулите, без да променям живота си особено. През деня бях изпълнителна ученичка и добра дъщеря. Просто вече имахме обяснение за странните събития, които се случваха около мен. Вечер и през нощта карах смени в Патрула – или единия, или другия. Най-често висях при компютрите и провеждах разни диагностики, но по-често просто си играех на игрички в нета. Нищо сложно. Получавах заплата на Патрулна и това ме устройваше чудесно. Не можех да се оплача – бях Висша Различна, но не ме забъркваха в множеството интриги на Патрулите, бях силна, но не ми се налагаше да се блъскам из лабиринта на справедливостта, не ме пускаха на оперативна работа все още, имах доста права. Общо-взето, живеех си спокойно и добре. До един ден.

Хесер ме повика в кабинета си по обяд една неделя. Това ми се случваше рядко, така че зарязах семейния обяд и се явих пред него. Оказа се, че не е сам – в кабинета му се беше строило цялото ръководство на Нощния Патрул. Всички до един ме гледаха обвинително и с омерзение. Влязох и усмивката ми увяхна като цвете при първата слана.

-        Сядай, Наташа – мрачно каза Хесер и побързах да изпълня заповедта.

Едва седнала и той продължи, вече със съвсем друг тон:

-        Какви си ги надробила? – изкрещя той и удари с юмрук по масата.

Никога не го бях виждала такъв преди това, никога след това не го бях видяла да си изпуска нервите по този начин. Тъкмо си отворих устата да възразя и той продължи:

-        Тъпа идиотка! Какво целеше, а? За какво ти беше тази сила? Та ти си Висша! Светлина и Мрак, кажи ми защо го направи?! – очите му мятаха мълнии.

-        Хесер – започнах аз с треперещ глас, - какво точно съм направила?

Той не ми отговори веднага – просто на коленете ми се материалицираха няколко изпечатани листа. От нищото. Погледнах го въпросително, но той изобщо не ме погледна. Потърсих помощ от колегите-патрулни, но у нито един от тях не видях съчувствие. Те гледаха през мен, все едно чакаха нареждане да ме унищожат. Дори Олга, любовницата на шефа, която за тази една година ми беше станала нещо като приятелка. Зачетох със свито сърце.

В документите се казваше, че през последните няколко дни са били извършени ритуални убийства. На Различни. В странни точки из града, където се наблюдава концентрация на Сила. Издирваше се Висш маг с променлива сила, което беше юридическия термин за Универсален маг. Други Висши универсални магове в Москва и околностите нямаше, така че съвсем логично, всички подозрения бяха паднали върху мен. Погледнах уплашено Хесер – в текста се казваше за цели пет убийства.

-        Хесер, кълна ти се, не съм аз! – отчаяно се опитах да го умилостивя. – Никога, повтарям, никога не бих направила подобно нещо!

Шефът на московските Светли дори не ме удостои с поглед. Вместо него заговори Олга. Всяка надежда, че може да ми помогне се изпари в момента, в който тя си отвори устата.

-        Защо го направи, Наташа? – попита ме тъжно тя. – Алчна си за Сила или просто имаше зъб на някого от тях?

Зяпнах от почуда. Не бях очаквала подобен развой на събитията. Влязох млада и щастлива Различна, а сега нещата вървяха към Трибунал.

-        Оля, Олечка – започнах аз, – нищо не съм направила!

Олга мълчеше. Шефът стана и ми обърна гръб. Аз също се опитах да стана, но се оказа, че са ме приковали със заклинание към стола. Започнах да се паникьосвам.

-        Не съм аз! – отчаяно извиках и се огледах като осъдена на смърт. – Кълна се!

-        Не е нужно да се кълнете, Наташа Алексеева – разнесе се ясен глас от един ъгъл.

Другите Различни му направиха място да мине и пред мен се появи Инквизитор в пълно бойно снаряжение – сива мантия, масивен камък на шията, окичен с амулети като коледна елха. Познавах го – беше водил първия ми Трибунал – и не можех да го понасям. Казваше се Максим и беше от Светъл, по-Светъл.

-        В името на Договора – започна да ми чете правата той, - Вие, Наташа Алексеева, Висш Универсален маг, сте задържана за петкратно неправомерно въздействие от първа степен. Ще Ви бъде осигурен по един защитник от съответната боя, а до Трибунала, където ще се уточни вината Ви, ще останете под опеката на Инквизицията. Вашата памет и действия през последните дни ще бъдат подробно разгледани. Всеки ваш опит за въздействие от тук нататък ще бъде наказван без предупреждение.

Слушах го като в транс. Опомних се едва, когато ме дръпна да стана, за да ме окове. Противно на всичко, което бях чула, се дръпнах рязко и посегнах към Хесер:

-        Моля те, шефе, не му позволявай да прави това! – примолих се аз жално. – Не съм виновна, кълна се! Моля те!

Хесер не реагира, а Максим изви ръцете ми зад гърба с рязко движение. Опитах се де се дръпна, но той беше много силен.

-        Така утежнявате положението си, Наташа Алексеева – обясни ми той, докато ми слагаше веригите. – Вината Ви ще бъде доказана на Трибунала.

-        Не съм виновна! – просъсках аз и се опитах да го погледна в очите. Не успях. – Нямам нищо общо с това!

-        А кой тогава? – попита Хесер и се обърна.

В очите му се четеше какво ли не – яд, гняв, объркване – но нямаше капчица жал към мен. Нито една.

-        Не знам кой е – мрачно казах аз, предавайки се на съдбата си – но не съм аз. Осъждате на смърт невиннен човек! – обвинително допълних оглеждайки Различните в стаята.

-        Вие не сте човек, Наташа Алексеева – студено ме поправи Максим. – И има почти стопроцентова вероятност изобщо да не сте невинна.

С тези думи той ме повлече през един портал.

Прекарах следващите няколко дни затворена в една хотелска стая от двайсет квадрата, под постоянна въоръжена до зъби охрана. Имах предостатъчно занимания – от гризане на ноктите – нещо, което никога досега не бях правила – през истерично виене свита на кълбо на пода, до тихо ридаене в една възглавница или гледане в една точка. Петорна намеса от Първа степен и ритуални убийства на Различни – това беше почти сигурно развъплътяване. За тези няколко дни, никой не дойде да ме види. Бях убедена, че не са казали нищо на родителите ми, но не разбирах как може всички колеги да са повярвали на тази глупост. Не бих могла да извърша подобно нещо и никога не бих го сторила. Всички, които бях наричала колеги през последната година, които бяха до мен по време на въстановяването ми, ме бяха изоставили. Бяха ме зарязали сама да полудявам от ужас.

И аз вече полудявах. Всичките ми способности бяха блокирани, така че дори не можех да се напия както трябва. Не ми се и ядеше, въпреки че тъмничарите ми ми носеха храна по три пъти на ден. Нямах право да гледам дори телевизия, или да чета книги. Само да стоя и да обмислям възможностите как сама да отнема живота си и да отида в Сумрака без болезнената екзекуция, която ме чакаше.

Мисля, че някъде в тези мигове намразих Инквизицията от дън душа. Всичките интриги и правила, ограничения и баланси. Всичко, заради което щях да си отида. Така прекарах една седмица, макар че ми беше все едно дали е ден или нощ. На седмия ден ме извлякоха от килията ми – буквално двамата инквизитори трябваше да ме влачат за лактите, защото мен краката не ме държаха – от ужас и факта, че почти не бях яла.

Другото ми е като в мъгла – завлякоха ме в някаква бяла стая, пълна с Различни. Не знаех нито кои са, нито какво ще правят с мен. Не приличаше по нищо на залата, където се беше провел първият ми Трибунал.

-        Обещахте, че ще ме съдите... – несвързано започнах аз, осъзнавайки, че звуча като откачалка.

-        Именно това ще направим – обади се единият от Различните. – Легнете на плота и се успокойте!

След това с едно махване ме приспа. Не помня какво са правили с мен, но когато се събудих, едва можех да си държа очите отворени. Около мен се бяха събрали колегите от Патрулите – и Дневния, и Нощния. Всички ме гледаха тъжно.

-        Кога ще е екзекуцията? – прошепнах аз и не можах да спра сълзите.

-        Невинна си – прокашля се Хесер.

Примигнах. Невинна?

-        Направихме грешка, Наташа – обади се Завулон с присъщия му печален тон.

-        Майната ви на всички! – прошепнах аз. – Напускам Патрулите и не искам да имам повече нищо общо с вас!

След това всичко потъна в мрак. Когато отново се събудих, вече можех да се държа на крака и напуснах стаята на собствен ход. Като насън отворих портал и отидох право в кабинета си в Нощния патрул. Събрах нещата си и ги пратих, пак през портал, у дома. После отидох в офиса на Дневния Патрул и направих същото. Никой не ме спря, никой не ме заговори, никой не смееше да ме погледне в очите.

Тръгнах си от Патрулите изпълнена с дълбока неприязън към Светлината, Мрака, Инквизицията и всичко свързано с тях. Не се върнах на работа повече от две години, защото не можех да преживея факта, че всички ме бяха пожертвали и изоставили. Пресичах всички опити да ме привлекат обратно на работа. Пратих и Хесер, и Завулон да вървят на майната си, при това в прав текст. Те не възразиха.

Върнах се една когато Олга дойде у дома и ме помоли да простя на старите глупаци. Върнах се, но така и не им простих. Вече не исках да наказвам лошите, просто исках да помагам на онези, които имат по-малко Сила от мен.