Магия без лиценз - трета част

- Това от твоята уста звучи адски обидно. 

- Стига си се заяждал. Просто искам да знам какво би си помислил ти за следните неща, които са конфискували при обиска – някакви маски за стена, ръчно правени бижута и други подобни вехтории. Въртя и суча и не схващам. Няма никаква връзка на пръв поглед нито между собствениците, нито между вещите. Само символа ин-ян. 

Сергей не ми отговори веднага. Да, значи не само на мен ми се виждаше странно да имаш купчина боклуци. Кое ченге би си мръднало пръста да конфискува нещо, заради което ще пише три кофи мастило, но няма да получи нито награда, нито повишение. Ако познавах правилно психиката на подобни индивиди – никой. Тогава защо? 

- Възможно ли е тия боклуци да са ваши? – попита ме моят партньор и подскочих.

Тръснах глава. Май бях задрямала. Погледнах навън – линийката на хоризонта беше започнала да става малко по-ярка. 

- В какъв смисъл наши? Определено не са амулети – аз контролирам повечето неща, които се разпределят по Патрулите. Ако не са минали през мен, значи са някакви незначителни, които...

- Наташа! – прекъсна ме той рязко и зяпнах. 

Принципно не правеше така. Особено когато бяхме само двамата. 

- Какво? 

- Пропускаш нещо – подсмихна ми се той в отговор. 

- Какво пропускам пък сега? – намусих се аз. 

Вече два часа се пулех в тъпите документи. Бях ги изчела поне сто пъти. Можех да ги изрецитирам, ако се налага. Мразех, когато играе подобни игрички с мен. Все едно съм на изпит. Бях станала алергична към това. 

- Пак те питам, какво пропускаш? – повтори той.

- Ами не знам ако бяха амулети, дали... 

- Да допуснем, че са от вашите вехтории – Сергей вече започваше да губи търпение, неизвестно защо, - тогава какво пропускаш? 

- Защо милицията ще ги конфискува? – предположих аз, макар че бях почти сигурна, че не това е отговорът, който той иска да чуе. 

- И да, и не. Нямаш представа какви простотии има в склада с веществените доказателства. Въпросът е, че не само ти можеш да правиш магически неща, нали? 

Кимнах. Естествено, че всеки Различен можеше да прави подобни фокуси. В това беше Силата ни. Обаче какво точно искаше да ми каже с това... Плеснах се по челото. 

- Серьожа, аз съм тъпа идиотка! Напълно малоумна съм!

Той прихна. 

- За протокола ще уточня, че ти го каза това, аз само си го помислих. Е, какво ти стана ясно?

- Ами ето какво търсим! – започнах да рочивкам из хартиите под крайно неодобрителния му поглед.

Колкото и Сергей да си мразеше работата и особено бумащината в нея, имаше моменти когато изпитва пълно благоговение пред купчините хартии, особено ако са по някое дело. Така че моето ровене като кокошка в тях никак не му харесваше. Все ми натякваше, че всичко ще объркам и накрая ще загубя нещо. Обаче на мен не ми пукаше към тоя момент, защото вече имах някаква идея какво се случва. Или поне защо ни пращаха в Твер. 

- За да ти го обясня, ще трябва да започна отдалече. 

Глухарьов изпуфтя многострадално. 

- Ти винаги така почваш, без значение какво ще ми обясняваш. Плюс това – той посочи заледения път и колоната пред нас, - като гледам имаме поне няколко часа до разклона за Твер, така че целият съм в слух. Давай Холмс!

Игнорирах забележката и наистина започнах разказа:

- Значи, при нас си има рангове... 

- Това го знам – прекъсна ме той. – Честно, Наташенка, наистина беше много дълъг ден и нямам нерви да слушам едно и също нещо по триста пъти. Давай по същество! 

- Ами, нали знаеш, че аз отговарям за издаването на амулетите в Патрулите? – попитах аз. 

Той кимна. Ако не друго, страшно много си обичах работата. Прекарвах часове наред в издирване на най-красивите и уникални бижута, които някой майстор някога е правил и ги купувах със служебна кредитна карта. После беше моя отговорност да заредя определените амулети със Сила и да ги кодирам за притежателя им. Като най-хубавото от всичко беше, че можех да задържа които поискам и колкото поискам за себе си. Сергей беше в течение на всичко това, обаче досега никога не се беше налагало да обяснявам по-канцеларската част на работата. Защото дори в моята работа се обръщаха хартии. Колкото и да не ми харесваше. 

- Та, досега не съм ти казвала, обаче при Различните си има правила за амулетите. На теория, всеки силен Различен, да речем от Трето Равнище нагоре, може да направи безкрайно силен амулет. 

- Чакай, чакай! Как така безкрайно силен? Нали уж си имате рангове и така нататък?

- Така е, Серьожа, обаче тук пропускаш фактора „време“. Ако един не много силен Различен има достатъчно време да създаде артефакт, то това ще стане бавно, но накрая артефактът ще е ужасно мощен. Не всички го правят, но когато живееш безкрайно дълго, понякога те хваща скуката. 

- Наташенка... – проточи той. – Айде по същество!

Сергей никога не е обичал дългите ми лекции. Макар че бяха крайно наложителни в повечето случаи. 

- Та, на теория всеки може да създаде нещо с невероятна сила. Обаче на практика всеки един такъв артефакт може да бъде засечен от Патрулите и тогава собственикът му ще трябва да бъде наказан. 

- От какъв зор? – учуди се моят партньор. – Нали уж всеки може?

- Всеки може, Серьожа, но не на всеки е разрешено. Най-важното е да се пази равновесието между изначалните Сили. А един силен артефакт може много лесно да го наруши. Все пак това е все едно да си държиш базука вкъщи. Току-виж някой ти я открадне и почне да взривява хората. 

Сергей кимна. Май вече започваше да разбира. Неговата глава определено работеше на друга програма. Сравни кое да е магическо нещо с произволен цитат от Наказателния кодекс и той магически започваше да разбира. 

- Та, всеки един силен артефакт се води на отчет в Патрулите. 

- Аха, като нашия регистър за притежателите на огнестрелно оръжие?

- Горе-долу същото. 

- Чакай, чакай! А твоите амулети? Ти сигурно имаш един регистър само за теб – изкикоти се той. 

- Моите амулети също са в списъка. До един. 

Лично аз ги завеждах в същия, така че нямаше две мнения. Вярно, имаше цял тефтер само с мои неща, ама така става, когато за амулетите отговаряш само ти. Обаче това беше съвсем друга тема.

- Все още не зацепвам връзката между това и тия бумаги – кимна той към хартиите в скута ми. 

Покрай нас населените места почнаха да се разреждат и пътят зави. Вече се здрачаваше. 

- Ей, да не се изгубихме? – попитах аз притеснено.

Напсувах се на ум, че не проследих къде отиваме, ама как да правя сто неща едновременно. Другият минус беше, че хич не се ориентирах по карта. Ама никак и съвсем. А и защо ми беше – в Москва не ходех кой знае къде сама. Ако отивахме на адрес, шофираше Сергей, а той си знаеше района като петте пръста. А вън от Москва бях ходила само по поръчки на Патрулите. 

Сега оставаше да се изпогубим някъде в тая пустош. Май беше прав Сергей, че не знам много за живота вън от Москва. Някак си липсата на бетон ме изнервяше леко. Само като си представя, че ако закъсаме тук има само поле, дървета и вълци... 

- Не, просто скоро трябва да се отклоним за Твер – отговори ми моят партньор отегчено. 

Той обичаше да шофира, но кой обича да се влачи в колона с още стотина други коли, половината от които не знаят какво да правят зад волана? Погледнах табелите покрай пътя. Най-близкият град беше Ржев. Нищо не ми говореше, естествено. 

- Значи скоро ще стигнем? – зарадвах се аз и си погледнах часовника. Почти четири следобед. 

- Да, бе, да! – изпръхтя той. – Надявай се! Остава ни още толкова път след разклона. Казах ти, че пътят оттук е два пъти по-дълъг. 

- Тогава защо се отклоняваме? – зададох умния си въпрос аз, с което си спечелих въздишката „кой ме наказа с тебе“. 

- Защото иначе, мила моя, отиваме към латвийската граница. Вярно, може би утре ще я стигнем, но натам води пътят. 

Хвърлих един поглед на опърпаната карта, която моят колега беше подпрял на таблото на колата. Някъде по средата на пътя ме беше накалал да я извадя от жабката. Прав беше. Наистина пътят, макар и след незнайно колко километри, водеше до Рига. Там също ми се ходеше, ама не в момента. Сметнах на пръсти колко още време ще пътуваме и ми стана лошо. Наистина щяхме да пристигнем по тъмно. Купон на макс. Чужд град, тия от местното районно щяха да са се изнизали вече, а ние нямахме идея къде ще спим дори. Зимина нищо не ни беше казала. 

- Та, каква е връзката? – подсети ме Сергей. 

- Ами, предполагам, че всички тия неща са амулети. 

Отново прехвърлих приемо-предавателните протоколи. Имаше поне четири различни маски, всичките от екзотични държави, които реално не би трябвало изобщо да се намират в забутан град като Твер. Имаше ръчно правени бижута, които дори и да не са целенасочено заредени с енергия, обикновено имат определен заряд. Просто всичко ръчно правено приема част от енергията на създателя си. Имаше конфискувани мебели, имаше дори домакинска посуда. Сервизи на цветя, тенджери и тигани. Шантава работа. 

- Според мен някой Различен е започнал да превръща безконтролно разни неща в амулети – отговорих аз накрая. – Защо обаче не е много ясно. 

- Добре де – отговори Сергей, - за дрънкулките схващам. Обаче кой идиот ще прави на амулети тенджери и тигани?

Имаше право. Омагьосана посуда имаха само вещиците. И то само най-старомодните. Доколкото знаех, готвенето в омагьосани съдове правеше отварите по-силни. Маските често бяха ползвани за защита. Бижутата бяха най-ясни, наистина. 

- Така е – предадох се накрая. – И има нещо друго, което е странно. 

Понеже Глухарьов не попита, направо довърших фразата:

- Обикновено амулетите са собственост на Различни или на хора, които имат пряк контакт с Различни – техни роднини или приятели. Подобни неща са подаръци от Различните. Защото искаме да предпазим онези, които са ни скъпи. Тук обаче всички амулети са иззети от домовете на хора. Поне така изглежда. Обаче хората сами не могат да направят толкова много предмети, които да са заредени с енергия. И това ин-ян, дето ми вади очите. 

- Тогава какво мислиш? 

- Мисля, че търсим някой, който създава артефакти без позволение – отговорих аз. – И друг някой, който го следи и докладва, където трябва. 

Моят партньор се намръщи. 

- Чакай малко! Искаш да ми кажеш, че търсим не една откачалка, ами две? – кимнах. 

Не обичах, когато нарича Различните „откачалки“, обаче тук беше напълно прав. 

- Точно така. Със сигурност тия неща са правени от Различен. И са оставени в домовете на хората, от които са взети. Обаче самите хора няма да седнат да се предават в милицията. Значи друг Различен го докладва и се опитва да изземе артефактите. 

- Аха, вади кестените от огъня с чужди ръце. 

Това беше чест похват при Различните – и Светлите, и Тъмните. Нямаше две мнения по въпроса. 

- Именно. Обаче артефактите после са върнати на хората – продължих аз и размахах единия от приемо-предавателните протоколи. – И това е изключително странно. 

- И остава оная хартия от вашите – додаде Глухарьов. - Така и не ми обясни какво точно смяташ, че е това. 

Свих рамене. Можеше да бъде всичко, честно казано. Дори не бях сигурна, че искам да знам.

- Не съм сигурна. Обаче каквото и да е, обзалагам се, че заради него сме командировани в Твер. 

Сергей кимна. 

- Имаме много интересен казус. Подозирам обаче, че е по-заплетен, отколкото изглежда. При вас винаги е някаква гадост. 

- За съжаление, да. Това, което знаем със сигурност е, че имаме казус на магия без лиценз. 

Моят колега се ококори. 

- Магия без какво? 

- Лиценз – натъртих аз. – Ще ти обясня като стигнем. 

Той не тръгна да спори. Оставаше ни около час път до Твер, а трябваше да разберем къде ще спим и така нататък. Тъй че беше по-добре да се фокусираме върху това.

Магия без лиценз - втора част

Взирах се в дима от чашата чай на бюрото си и се опитвах да игнорирам тракането на врати на шкафове и притеснителното траскане на някои от тях. Възхищавах се на здравината на мебелите тук, защото никак не беше лесно да те стопанисва моят колега. Когато беше ядосан му идеше да троши. В момента пък беше толкова бесен, че на аурата му можех да си опека шишчета. Сигурна бях, че ядът се вижда в Сумрака от поне две пресечки. Най-интересното беше, че той не ми беше ядосан на мен. Поне в едно нещо да ми провърви. 

За да бъдат нещата максимално гадни, в кабинета ни на Пятницка се беше скапало парното, за пореден път, така че до пристигането на поддръжката ни се налагаше да се греем с каквото попадне. Електрическата печка в краката ми не помагаше особено, а Сергей беше заплашил да я изхвърли поне 303 пъти, така че гледах да я държа далеч от хартии. Дъхът и на двама ни излизаше като малки облачета пара. А аз се опитвах да се сгрея с чай. В случая на Глухарьов нямаше нужда от загряване, защото беше побеснял. 

- Серьожа, престани да сновеш напред-назад! Изнервяш ме! – обадих се аз по някое време. 

- Ебал съм й майката на тая шибана провинция! – изръмжа той и продължи да ровичка из папките с документи.

Нямах абсолютно никаква представа какво търси. Според мен просто се намираше на работа, защото не го свърташе на едно място. Според информацията, дадена ми от Ирина Сергеевна след като той изхвърча бесен от кабинета й, нас вече ни чакаха. Впрочем, и старците от двата Патрула бяха напълно наясно къде и защо отиваме. Аз вече си бях събрала колекцията от амулети. Само че ме човъркаше защо нито Хесер, нито Завулон си бяха отворили устата поне да кажат за какво става дума. 

Така и не можех да разбера какво толкова би станало, ако отидем във въпросния Твер. На мен, примерно, ми беше адски интересно. Ще видим нещо различно от бетонната джунгла, ще се порадваме на снега. Ще се разходим. Вярно, не отивахме на екскурзия, ама пък аз никога не бях ходила до Твер. Задълго де. Глухарьов обаче се държеше така, все едно отива на заточение и това определено ми лазеше по нервите вече. 

- Серьожа, престани! – реших аз най-накрая да си туря главата в торбата и да се опитам да го успокоя. – Какво пък толкова е станало? Ще отидем, ще го намерим тоя и готово. 

Докато говорех, вече бях започнала да съжалявам, но просто вече не можех да издържам на изнервеното му разхождане из кабинета. Сега моят колега остави много бавно папката, която разгръщаше. Побързах да взема чашата с чай в ръце, току-виж реши да я хвърли към стената. Или към мен, знам ли. Вместо това, седна на стола пред бюрото ми със светкавична скорост. Дръпнах се рязко назад. 

- Не ме плаши, знаеш че реагирам зле! – казах аз и разтрих амулетите по ръцете си. 

Естествено, любимият ми аметистов пръстен вече беше започнал да се загрява за да нанесе удар. Само някой инцидент ни липсваше сега.

- Не те плаша – отговори той, но с такъв зловещ тон, че хич не му вярвах. – Просто искам да те светна какво значи да бачкаш в провинцията. 

Стръстих ръце на гърдите си и му го върнах със следователския му тон:

- Да чуем!

- Това е да си имаш работа със селяндури с комплекс за малоценност, които ще ти навират в очите, че не си местен. Ще ти дават шибани дела, ще ти се присмиват, ще говорят зад гърба ти – започна да изброява на пръсти той. 

- Дотук нищо ново не ми казваш – срязах го аз, - вие правите същото с новите в отдела!

Вярно беше. На мен ми се беше разминало, като изключим опяването му всеки ден, че от мен следовател няма да стане, обаче на останалите новаци никак не им беше лесно. Все едно като дойдеше някой нов в районното, целият личен състав обединяваше усилия да му покаже, че не му е тук мястото. Тормозът беше на всички нива – от патрулните до самата Ирина Сергеевна. Ако нещастният човечец издържеше месец-два, малко по малко започваха да охлабват хватката. Само че ключовата дума беше „ако“ – бях виждала хора да си тръгват и на третия ден. 

- Аха, само че разликата е, че тук целта е да се издъниш яко и да те докладват на началството. Те са като мафия, Наташенка – каза ми Сергей с такъв коспиративен тон, че прихнах. – Смей се ти, смей се! Ще те видя като отидем там дали ще се смееш! – изръмжа ми накрая и се върна към странната си дейност. 

Невъзмутимо продължих да си пия чая и наблюдавах как трупа четири-пет папки на купчина. Когато обаче извади от сейфа служебните ни оръжия и започна да се въоръжава като терорист, вече не издържах:

- Не отиваме на война, престани! – станах и отидох до него. 

Този фарс трябваше да спре възможно най-бързо. Голямата драма, ще ходим на някакви си стотина километра от Москва... 

- ТИ не отиваш на война – поправи ме той, докато надяваше кобура със служебното оръжие. – Те вече са тръгнали. Иначе нямаше да ни тропосват това дело! Впрочем, твоите също не са останали по-назад! – добави моят колега обвинително. 

- Тук не си прав! В Патрулите е прието да се вика по-силен Различен на помощ. 

По принцип. Иначе всеки обичаше да се оправя сам. Точно като при хората. Ама не беше сега моментът да заставам на негова страна. 

- Аха, а някой обича ли да го прави? – ехидно ме попита той. – Естествено, че не. Така че не ми обяснявай колко се по-съвършени от нас, щото не сте!

Той остави служебното ми оръжие на бюрото ми. Не можех да разбера каква е тая привързаност на милиционерите към огнестрелното оръжие. Махваш с ръка и става безполезно желязо. Даже ако си силен Различен, не е нужно дори да махаш с ръка. Само като си наоколо ще се скапе. Погледнах накриво пушкалото. При мен имаше много проклетия навик да засича. Според Глухарьов – защото съм некадърна по рождение. Според мен – заради твърде силното електромагнитно поле. 

- Няма да нося това! – възразих накрая и демонстративно скръстих ръце на гърдите си. 

- Ако щеш! – озъби се той. – Там няма да ти дадат друго и без това! 

Изръмжах и все пак набутах глупавото нещо в чантата си. Само да не вземе да я омаже със смазка. При нас Сергей беше този, който се занимаваше с поддръжката на тия неща и винаги държеше да ги наклепа с по два пръста смазка. Аз не исках и да се уча. Не виждах смисъл. Така че той, волю-неволю, се грижеше и за двата пистолета. Пардон – трите. Винаги забравях, че има и един, който не е служебен. 

- Притрябвала ми е тая вехтория! – изръмжах аз. 

- Взимай и не мрънкай – скастриха ме в отговор. – Да те карам до вас да си вземеш багажа? – попита ме той. – Аз така и така трябва да мина през нас. 

- Зарежи! – обясних аз. – Всичко, което ни е нужно вече ни чака в колата ти.

Той се подпря на стената и ме загледа все едно наистина съм откачила. 

- И как по-точно? Вчера и двамата бяхме тук и ровихме из хартиите, а днес ни тръснаха това...

Изхилих се. Понякога наистина можеше да те разсмее. Глухарьов може и да беше адски коварен противник, когато става дума за престъпления, но по отношение на магическите дела беше меко казано зле. И това след една година работа с мен. 

- Ти да си чувал за иконом? – попитах аз. 

Той се почеса по тила. Не спирах да се чудя на тоя тик. Дали пък това не караше невроните му да работят по-бързо? Май трябваше да го питам някой път... 

- Ами, от ония с ръкавиците и префърцунения език ли? – попита ме накрая. 

- Аха. Има такова заклинание. Задаваш за колко време ще те няма и къде ще ходиш и то автоматично ти събира багажа. 

Скептичното му изражение не ми помогна много. 

- И защо си мислиш, че някой е използвал това, хм, заклинание? Ти си беше тук и допреди час нямаше идея, че ще ходим някъде. 

- Защото щом като старците са решили да ни пратят там, са се погрижили. Не е за първи път. 

Глухарьов не тръгна да спори. Фактите говореха, че са ни пратили на мисия и че ние нямаме думата. Зимина ни беше скръцнала със зъби да тръгваме на момента, така че и двамата се упътихме към изхода. Той настоя да вземе някакви папки със себе си. Ония, заради които преобърна кабинета си. На паркинга, докато се опитваше да ги натъпче в багажника, просто не издържах:

- Добре де, защо са ти тия хартии? Малко ли работа ще имаме там, че оттук си взимаш?

- Това, драга моя, не са просто хартии, а са стари дела с подобна тематика – отговори ми той най-невъзмутимо. 

Ето сега вече зяпнах. Понякога навика му да измъква от ръкава си разни подобни неща беше силно притеснителен.

- Как така с подобна? Защо аз не знам! Серьожа, ние сме партньори, забрави ли? 

- Не съм, обаче нямам навика да ти губя времето с висящи дела – обясни той. - Така че не съм ти казвал. Обаче тая папка е много странна. Така че по-добре да проверим. Току-виж нещо съвпада. 

Подпрях се на колата и прихнах. Глухарьов да разчита на съвпадения, да, бе, да!

- Серьожа, помниш ли какво ми каза като разследвахме първия си случай? 

- Какво съм казал пък сега? – попита той раздразнено, все едно ей сега ще използвам нещо, с което да го изнудвам. 

Не че не го правех честичко, но пък ми беше такъв забавен като го хвана в грешка. 

- Че съвпаденията ги има само по филмите – обясних аз. 

Вместо отговор, последва звук от затръшващ се капак на багажник и Глухарьов се подпря на колата до мен. 

- Не съвсем. Откакто работя с тебе, съвпаденията просто никнат като гъби – отговори той и запали цигара. – Просто гледам да съм подготвен. 

- Ъхъ. 

Студът вече започваше да се просмуква в костите ми, така че станах. 

- Колко километра имаме до Твер? – попитах аз и погледнах часовника си. 

Вече беше към един следобяд. Определено не беше най-доброто време за тръгване на път през зимата. Щеше да се стъмни след пет часа, максимум.

- Два-три часа път – сви рамене моят колега. – Около двеста километра са. 

Той също си погледна часовника и изпсува под нос. 

- Мамка му! Скачай в колата, че знам ли го какво е по пътя. 

Настаних се на предната седалка и забелязах, че отзад ни чакат два сака. 

- Казах ти.

- Какво си ми казала? – не схвана Глухарьов. 

Вниманието му беше заето с движението, напълно влудяващо в един от последните дни преди празниците, така че и за секунда не можеше да отклони погледа си от пътя. Все едно всичко живо беше тръгнало да се преселва. 

- Че багажът ни чака – отговорих аз и посочих с палец през рамо. – На задната седалка има два сака. Бас държа, че единият от тях е твой. 

- Сигурно – не се впечатли Сергей, - покрай теб на какви щуротии съм се нагледал... 

Помълчахме известно време, докато Глухарьов лавираше между колите. Гледах да си пропускам ругатните покрай ушите, но пък нямаше смисъл да губим време, така че реших да прегледам част от документите. Папките бяха в багажника, но злоупотребих с известно количество Сила и материализирах тази с казуса на коленете си. 

- Ей, да не ми подпалиш колата, че човек убивам! – скара ми се моят колега като видя какви ги върша. 

- Споко де! Само я призовах от багажника! Нищо страшно! 

- Гледай ти някой мъртвец да не призовеш така! – скара ми се той. 

- Няма, няма, спокойно! – отговорих аз и отворих папката. 

Оставих шофьора да си върши работата. А сега да видим дали има нещо магическо по документите. Надникнах в Сумрака и започнах да разглеждам всеки един от тях. Не, нищо. Като изключим свръх защитения документ, с който започнахме, нямаше нищо друго. Напълно обикновени човешки документи. Скука.

- Мамицата ви недна! – изруга Глухарьов и аз се върнах обратно в човешкия свят. – Да ви еба майката! – последваха още десет подобни, всичките отправени към роднини по женска линия на останалите участници в движението. 

- Серьожа, спокойно де! – обадих се аз, защото потокът ругатни заплашваше да стане твърде дълъг дори и за моите обръгнали уши. 

Бяхме попаднали в задръстване. На най-близката табела беше оказано, че сме някъде около Химки. 

- Майка му стара! – моят колега удари по волана. 

- Ще ми обясниш ли най-накрая за какво е тая драма? – попитах аз. – Все едно има само един път, по който може да минем.

- Драмата е там, че ще стигнем по тъмно в Твер, ей това е драмата! – тросна ми се той и посочи пред нас. – Някакъв педераст е запречил пътя и не можем да минем но най-прекия път. 

Погледнах вероятностните линии. Ако останехме в това задръстване, нямаше и до полунощ да стигнем. 

- Серьожа, има ли откъде другаде да се мине? – попитах го аз, в опит да отклоня мислите му от задръстването пред нас. 

- Има, обаче ще се таралянкаме поне три часа. И трябва да прекосим половин Москва – изръмжа той. 

- А МКАД за какво е? – опитах се да се направя на умна аз. 

В крайна сметка, най-външното околовръстно на Москва не беше чаак толкова далеч от нас. 

- Докато стигнем до там ти говоря – отново ми се троснаха в отговор. – Не е толкова просто, колкото си мислиш. 

- Просто е – върнах му го аз – или обръщаш някак си и отиваме да търсим друг разклон, или тук ще осъмнем. Станало е нещо сериозно. 

Глухарьов изхъмка и даде мигач за надясно. Последваха поне 40 минути друсане по не особено хубави пътища и криви паланки, съпроводени от непрестанното му мърморене по адрес на неизвестния Решетников, който и да беше, на цялата му рода, на Зимина и така нататък. Беше напълно невъзможно да се чете, така че просто се зазяпах. Едва когато се качихме на МКАД реших отново да разгледам документите. 

Защо се срещаше ин-ян символа? И какво изобщо правеше там? За Различните, това е просто знак, че мястото приема и Светли, и Тъмни. Обаче за хората... Почти бях сигурна, че обискираните са хора. Интуиция, може би. Със сигурност трябваше да проверя в местния Патрул. Ако бяха Различни, първо никой не би ги обискирал. Имаше си начини да избегнеш твърде бдителните органи на реда. Плюс това, един Различен би забаламосал не само тях, но и досадните комшии. 

А ако ставаше дума за нещо наистина незаконно, тогава биха се намесили Патрулните. А тук, нито риба, нито рак... Продължих да разглеждам. Документите си бяха напълно законни. Обаче иззетите вещи бяха повече от странни. Кой нормален милиционер би конфискувал дървени маски за стена, бижута (очевидно ръчна изработка, а не някакви гъзарски крадени неща), народни носии... И навсякъде имаше същия символ. Ин-ян. 

Загледах се в зимния пейзаж вън от прозореца. Какво можеше да им има на тия вещи? И защо бяха забъркани Патрулите. Огънатите от снега дървета и огромните преспи покрай пътя не ни помагаха много с отговора. Глухарьов сумтеше – оказа се, че не само ние имаме мераци да излезем по този път, така че карахме в нещо като колона. 

- Серьожа... – проточих аз. 

Той изхъмка, за да покаже, че имам цялото му внимание, коколкото шофирането позволяваше. Навън слънцето не се виждаше – беше си гаден облачен ден, ама тънката линия на хоризонта, където успявах да видя бледорозово ми говореше, че много скоро ще се движим в сумрак. Като допълним към картинката и гадния не особено почистен път, ставаше все по-забавно.

- Трябва ми един човешки съвет – изплюх камъчето аз.