- Това от твоята уста звучи адски обидно.
- Стига си се заяждал. Просто искам да знам какво би си помислил ти за следните неща, които са конфискували при обиска – някакви маски за стена, ръчно правени бижута и други подобни вехтории. Въртя и суча и не схващам. Няма никаква връзка на пръв поглед нито между собствениците, нито между вещите. Само символа ин-ян.
Сергей не ми отговори веднага. Да, значи не само на мен ми се виждаше странно да имаш купчина боклуци. Кое ченге би си мръднало пръста да конфискува нещо, заради което ще пише три кофи мастило, но няма да получи нито награда, нито повишение. Ако познавах правилно психиката на подобни индивиди – никой. Тогава защо?
- Възможно ли е тия боклуци да са ваши? – попита ме моят партньор и подскочих.
Тръснах глава. Май бях задрямала. Погледнах навън – линийката на хоризонта беше започнала да става малко по-ярка.
- В какъв смисъл наши? Определено не са амулети – аз контролирам повечето неща, които се разпределят по Патрулите. Ако не са минали през мен, значи са някакви незначителни, които...
- Наташа! – прекъсна ме той рязко и зяпнах.
Принципно не правеше така. Особено когато бяхме само двамата.
- Какво?
- Пропускаш нещо – подсмихна ми се той в отговор.
- Какво пропускам пък сега? – намусих се аз.
Вече два часа се пулех в тъпите документи. Бях ги изчела поне сто пъти. Можех да ги изрецитирам, ако се налага. Мразех, когато играе подобни игрички с мен. Все едно съм на изпит. Бях станала алергична към това.
- Пак те питам, какво пропускаш? – повтори той.
- Ами не знам ако бяха амулети, дали...
- Да допуснем, че са от вашите вехтории – Сергей вече започваше да губи търпение, неизвестно защо, - тогава какво пропускаш?
- Защо милицията ще ги конфискува? – предположих аз, макар че бях почти сигурна, че не това е отговорът, който той иска да чуе.
- И да, и не. Нямаш представа какви простотии има в склада с веществените доказателства. Въпросът е, че не само ти можеш да правиш магически неща, нали?
Кимнах. Естествено, че всеки Различен можеше да прави подобни фокуси. В това беше Силата ни. Обаче какво точно искаше да ми каже с това... Плеснах се по челото.
- Серьожа, аз съм тъпа идиотка! Напълно малоумна съм!
Той прихна.
- За протокола ще уточня, че ти го каза това, аз само си го помислих. Е, какво ти стана ясно?
- Ами ето какво търсим! – започнах да рочивкам из хартиите под крайно неодобрителния му поглед.
Колкото и Сергей да си мразеше работата и особено бумащината в нея, имаше моменти когато изпитва пълно благоговение пред купчините хартии, особено ако са по някое дело. Така че моето ровене като кокошка в тях никак не му харесваше. Все ми натякваше, че всичко ще объркам и накрая ще загубя нещо. Обаче на мен не ми пукаше към тоя момент, защото вече имах някаква идея какво се случва. Или поне защо ни пращаха в Твер.
- За да ти го обясня, ще трябва да започна отдалече.
Глухарьов изпуфтя многострадално.
- Ти винаги така почваш, без значение какво ще ми обясняваш. Плюс това – той посочи заледения път и колоната пред нас, - като гледам имаме поне няколко часа до разклона за Твер, така че целият съм в слух. Давай Холмс!
Игнорирах забележката и наистина започнах разказа:
- Значи, при нас си има рангове...
- Това го знам – прекъсна ме той. – Честно, Наташенка, наистина беше много дълъг ден и нямам нерви да слушам едно и също нещо по триста пъти. Давай по същество!
- Ами, нали знаеш, че аз отговарям за издаването на амулетите в Патрулите? – попитах аз.
Той кимна. Ако не друго, страшно много си обичах работата. Прекарвах часове наред в издирване на най-красивите и уникални бижута, които някой майстор някога е правил и ги купувах със служебна кредитна карта. После беше моя отговорност да заредя определените амулети със Сила и да ги кодирам за притежателя им. Като най-хубавото от всичко беше, че можех да задържа които поискам и колкото поискам за себе си. Сергей беше в течение на всичко това, обаче досега никога не се беше налагало да обяснявам по-канцеларската част на работата. Защото дори в моята работа се обръщаха хартии. Колкото и да не ми харесваше.
- Та, досега не съм ти казвала, обаче при Различните си има правила за амулетите. На теория, всеки силен Различен, да речем от Трето Равнище нагоре, може да направи безкрайно силен амулет.
- Чакай, чакай! Как така безкрайно силен? Нали уж си имате рангове и така нататък?
- Така е, Серьожа, обаче тук пропускаш фактора „време“. Ако един не много силен Различен има достатъчно време да създаде артефакт, то това ще стане бавно, но накрая артефактът ще е ужасно мощен. Не всички го правят, но когато живееш безкрайно дълго, понякога те хваща скуката.
- Наташенка... – проточи той. – Айде по същество!
Сергей никога не е обичал дългите ми лекции. Макар че бяха крайно наложителни в повечето случаи.
- Та, на теория всеки може да създаде нещо с невероятна сила. Обаче на практика всеки един такъв артефакт може да бъде засечен от Патрулите и тогава собственикът му ще трябва да бъде наказан.
- От какъв зор? – учуди се моят партньор. – Нали уж всеки може?
- Всеки може, Серьожа, но не на всеки е разрешено. Най-важното е да се пази равновесието между изначалните Сили. А един силен артефакт може много лесно да го наруши. Все пак това е все едно да си държиш базука вкъщи. Току-виж някой ти я открадне и почне да взривява хората.
Сергей кимна. Май вече започваше да разбира. Неговата глава определено работеше на друга програма. Сравни кое да е магическо нещо с произволен цитат от Наказателния кодекс и той магически започваше да разбира.
- Та, всеки един силен артефакт се води на отчет в Патрулите.
- Аха, като нашия регистър за притежателите на огнестрелно оръжие?
- Горе-долу същото.
- Чакай, чакай! А твоите амулети? Ти сигурно имаш един регистър само за теб – изкикоти се той.
- Моите амулети също са в списъка. До един.
Лично аз ги завеждах в същия, така че нямаше две мнения. Вярно, имаше цял тефтер само с мои неща, ама така става, когато за амулетите отговаряш само ти. Обаче това беше съвсем друга тема.
- Все още не зацепвам връзката между това и тия бумаги – кимна той към хартиите в скута ми.
Покрай нас населените места почнаха да се разреждат и пътят зави. Вече се здрачаваше.
- Ей, да не се изгубихме? – попитах аз притеснено.
Напсувах се на ум, че не проследих къде отиваме, ама как да правя сто неща едновременно. Другият минус беше, че хич не се ориентирах по карта. Ама никак и съвсем. А и защо ми беше – в Москва не ходех кой знае къде сама. Ако отивахме на адрес, шофираше Сергей, а той си знаеше района като петте пръста. А вън от Москва бях ходила само по поръчки на Патрулите.
Сега оставаше да се изпогубим някъде в тая пустош. Май беше прав Сергей, че не знам много за живота вън от Москва. Някак си липсата на бетон ме изнервяше леко. Само като си представя, че ако закъсаме тук има само поле, дървета и вълци...
- Не, просто скоро трябва да се отклоним за Твер – отговори ми моят партньор отегчено.
Той обичаше да шофира, но кой обича да се влачи в колона с още стотина други коли, половината от които не знаят какво да правят зад волана? Погледнах табелите покрай пътя. Най-близкият град беше Ржев. Нищо не ми говореше, естествено.
- Значи скоро ще стигнем? – зарадвах се аз и си погледнах часовника. Почти четири следобед.
- Да, бе, да! – изпръхтя той. – Надявай се! Остава ни още толкова път след разклона. Казах ти, че пътят оттук е два пъти по-дълъг.
- Тогава защо се отклоняваме? – зададох умния си въпрос аз, с което си спечелих въздишката „кой ме наказа с тебе“.
- Защото иначе, мила моя, отиваме към латвийската граница. Вярно, може би утре ще я стигнем, но натам води пътят.
Хвърлих един поглед на опърпаната карта, която моят колега беше подпрял на таблото на колата. Някъде по средата на пътя ме беше накалал да я извадя от жабката. Прав беше. Наистина пътят, макар и след незнайно колко километри, водеше до Рига. Там също ми се ходеше, ама не в момента. Сметнах на пръсти колко още време ще пътуваме и ми стана лошо. Наистина щяхме да пристигнем по тъмно. Купон на макс. Чужд град, тия от местното районно щяха да са се изнизали вече, а ние нямахме идея къде ще спим дори. Зимина нищо не ни беше казала.
- Та, каква е връзката? – подсети ме Сергей.
- Ами, предполагам, че всички тия неща са амулети.
Отново прехвърлих приемо-предавателните протоколи. Имаше поне четири различни маски, всичките от екзотични държави, които реално не би трябвало изобщо да се намират в забутан град като Твер. Имаше ръчно правени бижута, които дори и да не са целенасочено заредени с енергия, обикновено имат определен заряд. Просто всичко ръчно правено приема част от енергията на създателя си. Имаше конфискувани мебели, имаше дори домакинска посуда. Сервизи на цветя, тенджери и тигани. Шантава работа.
- Според мен някой Различен е започнал да превръща безконтролно разни неща в амулети – отговорих аз накрая. – Защо обаче не е много ясно.
- Добре де – отговори Сергей, - за дрънкулките схващам. Обаче кой идиот ще прави на амулети тенджери и тигани?
Имаше право. Омагьосана посуда имаха само вещиците. И то само най-старомодните. Доколкото знаех, готвенето в омагьосани съдове правеше отварите по-силни. Маските често бяха ползвани за защита. Бижутата бяха най-ясни, наистина.
- Така е – предадох се накрая. – И има нещо друго, което е странно.
Понеже Глухарьов не попита, направо довърших фразата:
- Обикновено амулетите са собственост на Различни или на хора, които имат пряк контакт с Различни – техни роднини или приятели. Подобни неща са подаръци от Различните. Защото искаме да предпазим онези, които са ни скъпи. Тук обаче всички амулети са иззети от домовете на хора. Поне така изглежда. Обаче хората сами не могат да направят толкова много предмети, които да са заредени с енергия. И това ин-ян, дето ми вади очите.
- Тогава какво мислиш?
- Мисля, че търсим някой, който създава артефакти без позволение – отговорих аз. – И друг някой, който го следи и докладва, където трябва.
Моят партньор се намръщи.
- Чакай малко! Искаш да ми кажеш, че търсим не една откачалка, ами две? – кимнах.
Не обичах, когато нарича Различните „откачалки“, обаче тук беше напълно прав.
- Точно така. Със сигурност тия неща са правени от Различен. И са оставени в домовете на хората, от които са взети. Обаче самите хора няма да седнат да се предават в милицията. Значи друг Различен го докладва и се опитва да изземе артефактите.
- Аха, вади кестените от огъня с чужди ръце.
Това беше чест похват при Различните – и Светлите, и Тъмните. Нямаше две мнения по въпроса.
- Именно. Обаче артефактите после са върнати на хората – продължих аз и размахах единия от приемо-предавателните протоколи. – И това е изключително странно.
- И остава оная хартия от вашите – додаде Глухарьов. - Така и не ми обясни какво точно смяташ, че е това.
Свих рамене. Можеше да бъде всичко, честно казано. Дори не бях сигурна, че искам да знам.
- Не съм сигурна. Обаче каквото и да е, обзалагам се, че заради него сме командировани в Твер.
Сергей кимна.
- Имаме много интересен казус. Подозирам обаче, че е по-заплетен, отколкото изглежда. При вас винаги е някаква гадост.
- За съжаление, да. Това, което знаем със сигурност е, че имаме казус на магия без лиценз.
Моят колега се ококори.
- Магия без какво?
- Лиценз – натъртих аз. – Ще ти обясня като стигнем.
Той не тръгна да спори. Оставаше ни около час път до Твер, а трябваше да разберем къде ще спим и така нататък. Тъй че беше по-добре да се фокусираме върху това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар