Различно спешно отделение - седма глава (първа част)

 

- Това какво е? – попита кардиологът, доктор Владислав Берегенский, когато видя белега от огнестрелната рана на лявата ми ръка. 

- Ами – започнах да лъжа аз, - карах колело и паднах много лошо на едно стърчащо желязо пред блока ни. 

Рано сутринта доктор Наришников наистина беше звъннал и беше обяснил, че влизам в Склиф като хипохондричка. Щяха да на ми направят пълни изследвания и после да ме пуснат да си ходя. А на следващия ден да ме вкарат в отделението за повторни изследвания. Поне това беше планът. Истината беше малко по-различна и включваше не особено приятно висене в 101 кабинета, от което свят ми се зави. 

Мразех лекарите, болниците и така нататък. А ето че сега трябваше да се правя и на хипохондричка, което беше точно обратното на реалните ми нагласи. А не бях хич добра актриса. Обаче беше жизнено важно да се доберем до архива на болницата и да мога да огледам нашите заподозрени. Ако Сергей беше прав и наистина ставаше дума за Различен, който бърка наркотици, щеше да бъде много забавно. Да не говорим за случаите с изчезналите хора. Нямах представа какво общо могат да имат те с цялата работа. И не бях съвсем сигурна, че искам да знам. Обаче, както казваше моят колега, няма какво друго да правиш – служба. 

Доктор Берегенский само изхъмка и се залови да ми мери кръвното. Погледнах го през Сумрака. Не се беше вързал. Поне вече знаех, че няма да остави нещата така. Мамка му. 

- Кръвното Ви налягане е в норма – измърмори той, сякаш това беше много странно за човек на 26 години. – Сега е време да Ви направя една кардиограма за да проверим дали и там всичко е наред.

Тръгнах да се надигам от леглото, на което бях седнала. Само през трупа ми!

- А, няма нужда, докторе, добре съм! – махнах с ръка аз. – Няма нужда да си създавате работа!

Истината беше, че не исках да се събличам. Все пак за кардиограма, трябва да си гол до кръста. А мен това хич не ме блазнеше. Вярно, че беше лекар, но беше и напълно непознат за мен мъж. Ако беше жена, можеше и да се съглася. Обаче в тая ситуация не бях никак съгласна. Нарежданията на Хесер са си нареждания, обаче всяко нещо си имаше граници.

Освен това, наистина си бях добре, защо само да го занимавам? Не исках и толкова!

- Как така? – свали ми той апарата за кръвно налягане и ме огледа критично. – Нали сте постъпили с оплаквания бодежи в сърдечната област? Няма как да разберем на какво се дължат оплакванията Ви без това изследване. 

В тона му ясно се усещаше, че му е писнало от превземки. Разбирах го – сигурно всяка трета жена се опитва да се измъкне, но нямах намерение да се събличам. Точка.

- Няма нужда – махнах с ръка аз, - добре съм. 

Станах да си вървя, но изведнъж лекарят ми препречи пътя. 

- Мога да различа прободна от огнестрелна рана – каза ми той бавно и отчетливо. – Така че горещо Ви препоръчвам да спрете да ме правите на глупак. Откъде получихте това нараняване и защо отказвате кардиограма?

Тъпачка, тъпачка! Естествено, че една хипохондричка би настоявала да й направят кардиограма. Даже две, за по-сигурно. А аз, забравила за ролята си, тръгнах да си ходя. И ето, че лекарят ме разкри! Тъпачка! Няколко секунди сигурно съм гледала тъпо в една точка, докато търсех точните проклятия, които да пратя сама по себе си. 

- Кога и защо са Ви простреляли? – продължи да разпитва той и посочи белега. – Ако откажете да говорите, ще извикам милицията!

Това ли било? Той да не би да ме взе за някаква терористка или нещо такова? Посегнах към джоба си и той се напрегна. Още секунда без обяснение и щеше да ми налети. Или наистина да извика милицията. Чудно. 

- Простреляха ме при инцидент в службата – побързах да отговоря аз и го погледнах право в очите, за да види, че не лъжа. Така са ми казвали, че трябва. – Няма нужда да викате милиция, ние вече сме тук – продължих аз и му показах удостоверението си. 

Той го взе от ръцете ми и внимателно прочете какво пишеше там. Интересно, дали наистина смяташе, че мога да го излъжа за нещо такова?!

- Защо сте тук тогава? 

- По служба – обясних аз. – Не съм хипохондричка. Затова няма и нужда от кардиограма. Наистина съм добре. 

- От всичко най-много обичам, когато пациенти ме лъжат - продължи лекарят. - Да допуснем, че наистина сте от милицията, тогава защо сте тук и как точно сте получили тази огнестрелна рана? - попита той отново и кимна към белега на ръката ми. – Инцидент в службата не беше особено изчерпателно. 

Недоумявах защо все попадам на хора, които си нямат друга работа освен да ме разпитват за това или онова. Все едно навсякъде виждах проекции на Глухарьов. Въздъхнах, взех удостоверението от ръцете на лекаря и се върнах на леглото. Той също се върна на своя стол и посегна към електродите на ЕКГ-то. 

- Простреляха ме на смяна - повторих аз намусено. - Стана инцидент в службата, наистина. Рикуширал куршум. Но това е стара история. Оставете тези неща, не искам да ми правите кардиограма! 

Лекарят скръсти ръце на гърдите си и ме измери с отегчен поглед. Все едно аз съм поредното досадно подобие на пациент в и без това дългия му ден. Адски ми идеше да го изгледам злобво, ама така май доникъде нямаше да стигнем.

- Как точно трябва да Ви обясня, че без да направим това изследване не можете да излезете от кабинета ми, защото няма да съм си свършил работата? 

- А не може ли просто да кажете, че сте го направили и да покажете чужда кардиограма? 

Последва борба с поглед. Със сигурност можеше, просто не му хареса, че съм го хванала натясно. 

- Възможност има - заключи той, - но трябва да ми дадете много сериозна причина да го направя. 

- Тук съм под прикритие - казах аз просто. 

Бях го проверила вече през Сумрака, беше истински лекар по признание, добър в работата си и честен в отношенията с колегите си. Такива много мразят да ги лъжат, поне това ми беше казал Глухарьов. Сега лекарят ме гледаше със съмнение. 

- Под прикритие? В Склиф? Като пациент? - попита той и беше на път да прихне. 

- Именно - побързах да изпреваря смеха му аз. - Защото разследването касае двама Ваши колеги. 

Лекарят веднага стана сериозен. Бях чувала за разни разговори под сурдинка в отдела и ми беше ясно, че честичко има какво да се разследва тук. 

- За какво се касае? - попита той накрая и ме стрелна с изпитателен поглед. 

Сега беше моментът да кажа истината. Иначе, не само че нямаше да ми помогне, но можеше и да ме предаде я на охраната, я на дежурния милиционер. Бях видяла един такъв да безделничи на регистратурата. 

- Има странни съвпадения между изчезването на няколко души в последно време и изписването им от тук. Още по-интересното е, че за всички изчезнали са се грижили именно Вашите колеги. Затова съм тук, за да проверя – обясних аз. 

- Мога ли да помогна с нещо? - попита лекарят. 

- Можете. Трябва ми информация за докторите Могилевски и Глужкова. Всичко, което Ви хрумне, дори и да Ви се струва маловажно. Освен това имам нужда да разгледам работното им място и отделението, при това без да се набивам на очи. 

Вместо отговор, лекарят се разрови в едно чекмедже и извади дълъг лист. Погледна го критично и ми го подаде. 

- Вашата кардиограма - намигна ми той. - А за останалото, чакайте ме на задния вход на спешното след три часа. Тогава ми свършва смяната. 

Излязох от кабинета му и последвах сестрата обратно към стаята. Напуши ме смях. Човекът се беше съгласил да ми помогне само с убеждаване, без грам магия. Май работата в милицията си имала своите плюсове...

Когато минаха заветните три часа, просто намерих сянката си и влязох в Сумрака. Отделението не изглеждаше много по-различно в сумрачния си облик. Единствената разлика беше тишината. Никакви припрени викове на лекари и сестри, без дори да се чуе гък от болните или техните роднини. 

Въпреки наличието на Различни (защото се оказа, че в Склиф работят поне десетина Светли и Тъмни), по стените се стелеше неуморния и напълно безмозъчен сумрачен паразит - синият мъх. Най-много се оказа около регистратурата, където близките чакат новини и около операционните. Болницата постоянно се строеше, дострояваше и ремонтираше, но за толкова години беше видяла всичко. Сега, ако се вгледах внимателно в стените в най-старата част, бих могла да видя трепкащи цветни петна сред всеобщата сивота. Аурите на живите - коктейл от болка, гняв, самоотверженост и страх. Но не бяха само те - по-бледи петна ту се появяваха, ту изчезваха. Това бяха остатъци от аурите на работили някога тук медици, които не бяха успели да си отидат напълно от този свят и сега частица от тяхната сила блуждаеше по коридорите на болницата на следобеден обход на отделението. Хората усещат подобни явления. Наричат ги призраци, но това е напълно погрешно. Тези аури не са души, те не говорят и не правят бели. Точно обратното - най-често помагат. 

Искаше ми се да им помогна да намерят покой, но нямах разрешение за това. Просто онези лекари са били твърде ангажирани с работата си. И затова, докато болницата я има, те щяха да продължат да бродят по коридорите в опит да облекчат чуждата болка. Доколкото знаех, от време на време наистина успяваха да помогнат. Да се присънят на някой трескав пациент, да успеят да върнат уплашено дете на майка му, което после говори за весели чичковци и лелки в странни дрехи, да пошушнат на новия и стресиран специализант какво трябва да се направи в критичен момент. Това беше останало на затворените между стените на болницата души. 

А аз не можех да ги изтръгна от този капан, поне не без намеса от поне Първо равнище. Каквато нямах. Затова просто се промъкнах покрай хората и тръгнах да търся къде е задния вход на спешното. Вместо това обаче, попаднах на будката на охраната. Там, дори и със забавянето, което предизвиква пребиваването в Сумрака се виждаше, че си прекарват добре. Впрочем, една от аурите ми беше позната. Глухарьов. Не се бяхме виждали от началото на операцията. Тръгнахме заедно, но на входа се разделихме. Аз отидох на регистратурата, да се правя на богата и леко истерична наследница, а той се запъти към служебния вход за първия си работен ден като охрана. 

Мислех си, че ще стои на пост някъде отвън и ще помага на санитарите, преметнал автомата през рамо, или ще зъзне в снега пред главния вход. Но не, докато мен ме бодоха, облъчваха и разглеждаха с научен интерес половината ми телесни течности, той си хапваше и пийваше с колегите. Не беше честно! И нямах намерение да му позволя да се наслаждава на живота, докато мен ме тормозят. 

Скрих се в най-близката тоалетна и излязох от Сумрака. Шумът в болницата беше направо оглушителен на фона на тишината на Първия слой. Без да губя повече време, почуках на вратата. Шумът вътре рязко стихна. 

- Тук е служебно помещение! - сърдито ми обясни старчески глас. - Информация можете да получите на регистратурата! 

- Загубих се - изхленчих аз в отговор. - Не може ли да ми помогнете да я намеря? 

Надявах се Глухарьов да ме е познал по гласа, защото ако не се покажеше, жив щях да го одера. Вътре се чу тътрузене на столове и след секунди вратата се отвори. 

- Спокойно, аз ще се оправя - смигна той на новите си колеги и побърза да затвори вратата зад гърба си. Изглеждаше видимо почерпен. 

- Ах, ти, гадино! – просъсках аз. - Значи така работиш, а? Мен ме бодат, а ти къркаш?! Аз тебе... 

Различно спешно отделение - шеста глава (втора част)

 

- А какво е направил Льоня? – настръхна възрастният лекар. – Говорих му аз, говорих му да не се занимава с онези типове... Говорих му, ама нали е млад, кръвта му кипи... 

- Кои типове? – не се сдържах аз и този път Глухарьов не ме сръга, а сложи ръка върху моята. 

От предишни разпити знаех какво следва – а не съм млъкнала, а ме е ощипал. А него адски го биваше да щипе гадно. После иди обяснявай откъде ти е синината... Явно моят колега имаше нещо на ум, така че го оставих да си върши работата. Лекарят усети, че е казал твърде много и си отвори устата да замаже положението, но Сергей вдигна ръка предупредително. 

- Така не помагате нито на нас, нито на Могилевски, доктор Наришников – предупреди стареца той. – Знаете, че сме от милицията, така че предполагам Ви е ясно, интересуват ни подробностите. Всички подробности – натърти Глухарьов, в случай, че докторът не е разбрал. 

Старият лекар се сви под погледа на моя колега. 

- Докторе, така не помагате на никого - обадих се аз. - Колкото повече знаем, толкова повече ще можем да помогнем. 

Той погледна надолу към ръцете си и чашата с чай. Мълча толкова дълго, че двамата с Глухарьов се спогледахме. Сърбяха ме ръцете да му направя някое заклинание и да му развържа езика, но още не биваше. Все пак възрастният лекар беше потенциален Различен. 

- Той, Льоня, е добро дете, - каза лекарят, а аз едва се сдържах да не извъртя очи.

Глухарьов ме сръга да не го правя, всъщност. Защо всички първо тръгваха да обясняват колко е добър този или онзи?! Стигнал ли си до милицията, очевидно не е най-добрият на света. Ама кой да ме чуе... 

- Едно време и аз бях такъв - продължи възрастният човек, загледан в чашата си с чай. - Млад, енергичен, ееех, младост беше. Всичко исках да направя, веднага. Той беше същият като дойде в Склиф като специалицант. Беше прекрасен анестезиолог, прекрасен! Блестящ! Всички го харесвахме, защото работеше чисто, бързо и много прецизно. А това е много важно по време на операция. Казвам ви, деца, добрият анестезиолог върши половината работа на хирурга, половината...

- Доктор Наришников, извинявайте, но наистина ни трябва повече информация за случая. - обади се моят колега. 

Старите хора имаха навика да се заплесват. Докторът кимна. 

- Извинявайте, стар съм вече... - каза той и ми намигна. 

Хитрото старче! Значи изобщо не беше нито толкова стар, нито толкова изкуфял. Колко удобно...

- Та, беше добро момчето, обаче тръгна по лош път. 

С Глухарьов се спогледахме. 

- Какво е правил? - попита моят колега. - Споменахте, че е бил много добър лекар. 

- Че е добър, добър е - кимна старецът, - но за всеки лекар е пагубно, когато започне да посяга към шкафа с опиятите.

Интересно, онзи да не е станал наркоман? Случваше се. Всеки си има някакъв кофти навик, който задоволява. За мен бяха бижутата, за Глухарьов – чашката. Обаче Различните най-често ставаха зависими от захранването със Сила, а не към истински наркотици. Просто започва много да ти харесва да си вечно бодър, докато просто не ти остане енергия за каквото и да е друго. 

- Имал е проблеми с наркотиците? - предположи моят колега.

- Не, по-лошо - поклати глава старецът, - започна да ги продава. Нямате представа колко много наркомани се опитват да се домогнат до психотропните. Защото най-малкото са по-евтини от дрогата. 

Той отново поклати глава и въздъхна. личеше си, че никак не му харесва да разказва за това. обаче се налагаше. Продавал ги е, значи... Нещата започнаха да ми се изясняват. Момче от дом за сираци, без да има кой да го подкрепя, работи благородна професия, но за мизерна заплата. А е млад, пък макар и Различен. Младите обичат да живеят, харесва им хубавото и искат всичко сега. Естествено, че рано или късно ще се изкуши от скъпите лекарства, до които има ежедневен достъп. Дори не се учудвах. Обаче старият доктор явно беше потресен. 

- Аз веднага го видях, че взима неща от склада – продълги доктор Наришников с назидателен тон. – Казах му, така и така, не прави подобни неща, Льоня, недей. Той обаче ми се тросна, че съм стар глупак и че това не е онова време. Вярно е, мизерни са заплатите, но бива ли така? Ами че ти знаеш ли у кого ще отидат тия лекарства? Може да убиеш някого така... Не беше хубава тая работа, деца, хич не беше хубава... 

С Глухарьов се спогледахме. Започвах все повече да вярвам на разказа на Волгин. Този съмнителен анестезиолог започваше да ми прилича именно на човек, пардон - Различен, когото си заслужава да видим в стаята за разпити. При това, в компанията на някой от оперативните. За предпочитане няколко. 

- Споменахте някакви типове – върна се към същественото Глухарьов, - какво знаете за онези, с които е работил Могилевски? 

Сега беше мой ред да го сръчкам леко. Браво на него, наистина трябваше да разберем с кого е работил младият Различен. Дори да бяха само хора, можеше да имат пръст в изчезването на пациенти от института. Мафията прави подобни глупости. Лекарят намести очилата си. 

- Лоши хора са това, деца, лоши – отговори накрая той. – Не бива да се забърквате с такива. Едно време им викахме „упадъчни елементи“. Обещайте ми, че няма да си имате вземане-даване с тях! 

Примигнах. Ако знаеше, че е Различен, сигурно щеше да ме накара да се закълна в изначалните Сили. Ужас! Глухарьов явно се окопити по-рано от мен и побърза да отговори:

- Както вашата работа е да лекувате хора, така нашата е да ловим лошите. Не се притеснявайте, докторе. Просто ни кажете какво знаете, ние ще се оправим с останалото. 

Докторът кимна примирено. Колебанията в Силата при него бяха наистина огромни. В един момент беше строг, а в следващия вече беше съгласен да прави каквото му кажем. Наистина много странен казус. 

- Льоня още като дойде при нас си личеше, че е имал тежък живот. Разбирате ли, има хора, които просто така гледат. Все едно всеки им е враг, все едно всичко на тоя свят е лошо. Тъжно е, деца, тъжно е като млади хора гледат така, разбирате ли?

Глухарьов ме стрелна с въпросителен поглед. Аз му намигнах, че ще му отговоря, когато си тръгнем. Аз обаче разбирах – възрастният човек виждаше аурите на хората, нещо много рядко за неиницииран Различен. В аурата на всеки човек се вижда през какво е преминал. Ако са ти се случвали само лоши неща, аурата го отразява. Само че, понеже не разбираше какво точно вижда, си беше въобразил, че гледа в очите на хората...

Значи Могилевски имаше минало. Макар че, какво се учудвах? Ако си живял в дом за сираци, със сигурност животът ти не е бил розов. 

- Момчето беше добро, работливо, талантливо, обаче вечно гледаше така, все едно всичко ще изчезне ей сега – продължи лекарят. – Не мога да ви го обясня, малко като бездомно куче, на което дават храна, а то яде колкото може по-бързо, да не би някой да дръпне паничката и да го изрита. 

Кимнах. Това също беше нормално. 

- А кога се е забъркал с онези типове? – попита Глухарьов. 

- Малко след като започна да краде лекарства. Аз видях, че започнаха да изчезват неща, но той упорито лъжеше, че ги дава на хора, които не могат да си ги купят – дядото се подсмихна, - мислеше си, че може да ме заблуди. Глупчо. После обаче, една вечер, ми се обади по телефона. Звучеше много зле. Помоли да пренощува тук. А като дойде, целият пребит. Кръв, разкъсана долна устна, избити зъби... За малко да звънна на нашия лицево-челюстен хирург да го погледне. Не искаше, разубеди ме. Дори не искаше да ми каже кой е бил, но след като го позакърпих малко и го разпитах, все пак ми обясни. Хванали го някакви типове, че продава на тяхна територия, пребили го и го заставили да продава за тях. 

Глухарьов кимна мрачно. Класическа схема да вербуване на нов пласьор. Склиф беше спешно звено, т.е. тук дори и да водеха отчет на лекарствата, сигурно имаше някакъв начин да измъкне по нещо. Я ще кажат, че се е счупило, скъсало или разпиляло, я ще го пишат бракувано. По същия начин, по който в отдела патроните бяха подотчетни, но се търкаляха в неограничен запас в кой да е шкаф. А доколкото ми беше известно, лекарствата не бяха играчка. И бяха много по-качествени от дрога, забъркана в някой гараж. Обаче оставаше нещо много странно – Могилевски беше Различен. Как точно принуждаваш Различен да стане пласьор на дрога? Дори и да го бяха пребили, един Тъмен би намерил сто и един начина да си го върне тъпкано. Нещо не се връзваше. Глухарьов май също не беше убеден. 

- И как точно са го принудили? – попита моят колега със съмнение. – Не е толкова лесно да те убедят да станеш пласьор. А той би трябвало да е наясно, че ще има последствия, ако се съгласи. 

Лекарят кимна. 

- Знаеше, но ми каза, че тези хора имат много власт и са го заплашили. Че няма избор. 

Двамата с Глухарьов възразихме в един глас:

- Винаги има избор! 

Той ме стрелна с поглед и го оставих да говори:

- Докторе, разбирам, че сте привързан към Могилевски, но нещата не стоят съвсем така. Избор винаги има. Може да е малко трудно, но винаги има начин всичко да бъде по закон.

Подсмихнах се, защото Сергей сам не вярваше на това, което казва. Бях го чувала поне 1001 пъти да говори точно обратното. Обаче нямах време да се чудя, защото докторът отговори:

- Аз му казах същото, обаче той ми отговори, че са заплашили Лариса. Те, двамата са израстнали заедно. Той е много привързан към нея.

Това го разбирах. Но въпреки това, да плашиш Различен с човешки методи си беше смехотворно. Една реморализация, едно дребно заклинание и онзи, който те заплашва, ще забрави, че съществуваш. Беше елементарно. Защо тогава Могилевски не се беше възползвал? Нямах представа какво мисли Сергей по въпроса, но аз имах две предположения, или не е могъл по някаква причина, или не е искал. Разбира се, всяка една намеса се води на отчет в Патрула и рано или късно ще го намерят и разпитват защо и какво е правил, но ако ставаше дума за самозащитата, никой не би се задълбал особено. Поне аз така смятах. Дори Сивите бяха толерантни, когато ставаше дума за собствената им безопасност. 

Според мен младият вещер просто се беше опитал да замаже очите на възрастния лекар, да се изкара по-добър, отколкото е. Глухарьов попита:

- Казахте, че се е занимавал, значи вече не се занимава? Така ли е?

- Да, от няколко месеца не изчезват лекарства от склада. Лично съм казал на Леночка, главната сестра, да ми докладва за всяка по-интересна липса, особено на опиати. Засега нямаме такива неща. 

- А какво казва Могилевски по въпроса? Говорили ли сте с него по случая след като са го пребили? – попитах аз и си спечелих един раздразнен поглед от своя колега. 

За разлика от него, аз не винаги имах време да тегля думите с ченгел от устата на хората. А тук имахме само началото на историята. Момче от детски дом започва да краде лекарства и се забърква с лоша компания. Ако не е използвал способностите си на Различен, то тогава какво е правил? Как се е отървал от мафиотите? Те не биха го пуснали сами. 

- Не знам какво се случи, деца – разпери ръце старецът. – Не ми се довери повече. Обаче съм сигурен, че не е ходил в милицията. Защото ако беше, щяха да дойдат и да разпитат цялото отделение.

Глухарьов се почеса по тила. 

- А кога точно са спрели да изчезват лекарства от склада, можете ли да си спомните? 

Старият лекар намести очилата си. 

- Може би около три месеца след като Льоня постъпи при нас. 

Двамата с Глухарьов се спогледахме. Значи наистина можеше да има връзка между събитията. Веднъж Волгин и прекалената му ревност да се окажат свързани с истината. Моят колега стана, загреба шепа сладки и ми се наложи да стана с него. 

- Благодарим Ви, докторе, ако има нещо, ще се свържем с Вас. А сега трябва да тръгваме!

Той игнорира въпросителния ми поглед и ме подръпна да тръгвам. Колкото и просташко да изглеждаше, последвах неговия пример и също взех няколко сладки за из път. Какво да се прави, когато си на смяна, хубавата храна не се намира под път и над път. А сладките, въпреки че не успях да ги опитам, изглеждаха чудесно. 

Лекарят стана и ни изпрати до вратата:

- Ама вие дори не можахте да си изпиете чая, не бива така деца! Ще си развалите стомаха! Доказано вредно е! Ще си докарате някой колит, или да не дава Господ, язва! Чревната флора е много чувствителна и... 

Глухарьов сложи ръка на рамото на възрастния лекар и каза сериозно:

- Напълно Ви разбирам, доктор Наришников, и сте абсолютно прав. Само че информацията, която току-що получихме внася нови подробности по случая и за нас е от изключителна важност да я предадем навреме на колегите. Колкото до чая, ако позволите, бихме искали да се отбием друг ден и да водим по-приятен разговор. 

Лекарят въздъхна. 

- Какво да се прави... И вашата работа не е лесна, деца! Но не бива така. Не е здравословно. 

Това пък ми напомни, че ще имаме нужда от неговата помощ за да разберем това-онова в болницата. Глухарьов тръгна да се облича, но аз реших да повдигна въпроса:

- Съжалявам, че чак сега се сещам, но Валентина Игоревна ни каза, че ще можем да разчитаме на Вашата помощ...

- Да си пъхате носа в нашите работи – подсмихна се старецът лукаво. – Да, Валя ми каза, ще направя каквото мога. Утре сутринта ще Ви се обадя и ще Ви кажа каква ще бъде конспирацията, деца. Трябва ми малко време да измисля нещо, с което да успея да ви прекарам през всички отделения. 

Кимнах. Нямаше какво да кажа на това. Ние зависехме пряко от добрата воля на стареца, иначе нищо нямаше да научим. 

- Благодарим Ви, докторе! – ръкува се с него Глухарьов. – Вашето съдействие на следствието ще бъде отбелязано в рапорта ни!

Лекарят прихна и махна с ръка. 

- Я не ми ги продавай тия номера, момче! Когато я измислиха тая формула за затваряне на устата на свидетелите, ти не си бил роден, а аз вече работех от десет години! Знам ги аз вашите врътки. Не се тревожи, всичко да бъде както трябва и няма за какво да ми благодариш! Хайде, вървете да вършите каквото там вършите! – махна ни той към вратата. 

Безмълвно се облякох и наблюдавах изражението на Сергей. Май му се искаше да каже нещо, но не намираше точните думи. 

- Благодаря Ви, докторе, няма нужда да ни изпращате! – каза моят колега и ми задържа вратата да изляза първа. 

Когато останахме на стълбищната площадка, не се сдържах и просто поставих рутинните магически защити на жилището, като за Различен от Първо Равнище. Без значение какво щяха да решат в Патрула, старецът го заслужаваше. 

- Защо ме извлече от апартамента така? – просъсках на Глухарьов аз. – Можеше...

- Шшшшт! – сложи пръст на устните си той и ми кимна по посока на вратата зад гърба ми. – Не тук!

Кимнах и двамата заслизахме мълчаливо по стълбите. Дръпнах го да спре, когато се озовахме до шарената църква. 

- Е, ще обясниш ли като за тъпи не-ченгета? 

Глухарьов извади цигара и я запали по навик. 

- Ти нали спомена, че тоя е вещер? – кимнах. – А те какво правят? 

- Какво имаш предвид? Гадости на хората, обикновено. 

- Не, не, не схвана. Ако онзи е продавал лекарства и са го сгащили, възможно ли е да не са искали от него да краде от склада на болницата. 

- На къде биеш, Глухарьов? Знаеш, че мразя тая игра! 

Последва многострадална въздишка. 

- Бия натам, че винаги е по-рентабилно сам да си произвеждаш дрогата, отколкото да я крадеш от някъде. Затова отново те питам, има ли начин тоя... хм..

- Вещер – услужливо му подадох думата аз.

- Хубаво, тоя вещер, да може да забърква добра дрога?

Замислих се. Нямах ясна представа какво точно е нужно, за да направиш дрога, но вещeрите и вещиците принципно бяха много добри в бъркането на отвари. Това едва ли беше много по-различно от бъркането на дрога. Бях чувала за истории за забъркване на дрога в едно от училищата за провинили се млади Различни, обаче там децата го бяха синтезирали по химичен път с малко магия. За това не ти е нужно да си вещер. Обаче... Плеснах се по челото. 

- Серьожа, ти си гений! – възкликнах и му се хвърлих на врата. 

Той се изненада, но после ме прегърна по рефлекс. 

- Тя, майка ми, отдавна го твърди, ама ми е интересно ти защо мислиш така, Наташенка. 

Пуснах го и отговорих:

- Лекарите учат много химия. Валентина Игоревна ми е казвала. Едно време учели, за да могат да си бъркат лекарствата сами. Затова е напълно възможно той да прави дрога за ония и затова да не краде от склада. Обаче тогава защо изчезват хора?

Глухарьов се изхили:

- Понякога наистина се чудя как оцеляваш. Ама наистина. 

- Я обясни?

- Ами, всяко едно лекарство се тества на хора. Същото е и с дрогата явно. Трябва да разберем що за хора изчезват и тогава ще ти кажа какво ми се върти в главата. 

Изхъмках. Ама за да разберем какви хора изчезваха, трябваше да се доберем до архивите на Склиф. А това можеше да стане само ако някак си се внедрим там. Призляваше ми само от мисълта. Мразех болниците. А сега трябваше да се правя на хипохондричка, ужас. 

Глухарьов явно видя посърналата ми физиономия и ме хвана под ръка. 

- Не се вкисвай! Аз ще бъда с теб. 

- Аха, ама няма теб да те бодат, нали? – унило казах аз. 

- Въпреки това, няма да си сама. Хайде, давай да влизаме в проклетото метро и да се махаме от тук!

Кимнах. Крайно време беше да се върнем в отдела.