Различно спешно отделение - седма глава (първа част)

 

- Това какво е? – попита кардиологът, доктор Владислав Берегенский, когато видя белега от огнестрелната рана на лявата ми ръка. 

- Ами – започнах да лъжа аз, - карах колело и паднах много лошо на едно стърчащо желязо пред блока ни. 

Рано сутринта доктор Наришников наистина беше звъннал и беше обяснил, че влизам в Склиф като хипохондричка. Щяха да на ми направят пълни изследвания и после да ме пуснат да си ходя. А на следващия ден да ме вкарат в отделението за повторни изследвания. Поне това беше планът. Истината беше малко по-различна и включваше не особено приятно висене в 101 кабинета, от което свят ми се зави. 

Мразех лекарите, болниците и така нататък. А ето че сега трябваше да се правя и на хипохондричка, което беше точно обратното на реалните ми нагласи. А не бях хич добра актриса. Обаче беше жизнено важно да се доберем до архива на болницата и да мога да огледам нашите заподозрени. Ако Сергей беше прав и наистина ставаше дума за Различен, който бърка наркотици, щеше да бъде много забавно. Да не говорим за случаите с изчезналите хора. Нямах представа какво общо могат да имат те с цялата работа. И не бях съвсем сигурна, че искам да знам. Обаче, както казваше моят колега, няма какво друго да правиш – служба. 

Доктор Берегенский само изхъмка и се залови да ми мери кръвното. Погледнах го през Сумрака. Не се беше вързал. Поне вече знаех, че няма да остави нещата така. Мамка му. 

- Кръвното Ви налягане е в норма – измърмори той, сякаш това беше много странно за човек на 26 години. – Сега е време да Ви направя една кардиограма за да проверим дали и там всичко е наред.

Тръгнах да се надигам от леглото, на което бях седнала. Само през трупа ми!

- А, няма нужда, докторе, добре съм! – махнах с ръка аз. – Няма нужда да си създавате работа!

Истината беше, че не исках да се събличам. Все пак за кардиограма, трябва да си гол до кръста. А мен това хич не ме блазнеше. Вярно, че беше лекар, но беше и напълно непознат за мен мъж. Ако беше жена, можеше и да се съглася. Обаче в тая ситуация не бях никак съгласна. Нарежданията на Хесер са си нареждания, обаче всяко нещо си имаше граници.

Освен това, наистина си бях добре, защо само да го занимавам? Не исках и толкова!

- Как така? – свали ми той апарата за кръвно налягане и ме огледа критично. – Нали сте постъпили с оплаквания бодежи в сърдечната област? Няма как да разберем на какво се дължат оплакванията Ви без това изследване. 

В тона му ясно се усещаше, че му е писнало от превземки. Разбирах го – сигурно всяка трета жена се опитва да се измъкне, но нямах намерение да се събличам. Точка.

- Няма нужда – махнах с ръка аз, - добре съм. 

Станах да си вървя, но изведнъж лекарят ми препречи пътя. 

- Мога да различа прободна от огнестрелна рана – каза ми той бавно и отчетливо. – Така че горещо Ви препоръчвам да спрете да ме правите на глупак. Откъде получихте това нараняване и защо отказвате кардиограма?

Тъпачка, тъпачка! Естествено, че една хипохондричка би настоявала да й направят кардиограма. Даже две, за по-сигурно. А аз, забравила за ролята си, тръгнах да си ходя. И ето, че лекарят ме разкри! Тъпачка! Няколко секунди сигурно съм гледала тъпо в една точка, докато търсех точните проклятия, които да пратя сама по себе си. 

- Кога и защо са Ви простреляли? – продължи да разпитва той и посочи белега. – Ако откажете да говорите, ще извикам милицията!

Това ли било? Той да не би да ме взе за някаква терористка или нещо такова? Посегнах към джоба си и той се напрегна. Още секунда без обяснение и щеше да ми налети. Или наистина да извика милицията. Чудно. 

- Простреляха ме при инцидент в службата – побързах да отговоря аз и го погледнах право в очите, за да види, че не лъжа. Така са ми казвали, че трябва. – Няма нужда да викате милиция, ние вече сме тук – продължих аз и му показах удостоверението си. 

Той го взе от ръцете ми и внимателно прочете какво пишеше там. Интересно, дали наистина смяташе, че мога да го излъжа за нещо такова?!

- Защо сте тук тогава? 

- По служба – обясних аз. – Не съм хипохондричка. Затова няма и нужда от кардиограма. Наистина съм добре. 

- От всичко най-много обичам, когато пациенти ме лъжат - продължи лекарят. - Да допуснем, че наистина сте от милицията, тогава защо сте тук и как точно сте получили тази огнестрелна рана? - попита той отново и кимна към белега на ръката ми. – Инцидент в службата не беше особено изчерпателно. 

Недоумявах защо все попадам на хора, които си нямат друга работа освен да ме разпитват за това или онова. Все едно навсякъде виждах проекции на Глухарьов. Въздъхнах, взех удостоверението от ръцете на лекаря и се върнах на леглото. Той също се върна на своя стол и посегна към електродите на ЕКГ-то. 

- Простреляха ме на смяна - повторих аз намусено. - Стана инцидент в службата, наистина. Рикуширал куршум. Но това е стара история. Оставете тези неща, не искам да ми правите кардиограма! 

Лекарят скръсти ръце на гърдите си и ме измери с отегчен поглед. Все едно аз съм поредното досадно подобие на пациент в и без това дългия му ден. Адски ми идеше да го изгледам злобво, ама така май доникъде нямаше да стигнем.

- Как точно трябва да Ви обясня, че без да направим това изследване не можете да излезете от кабинета ми, защото няма да съм си свършил работата? 

- А не може ли просто да кажете, че сте го направили и да покажете чужда кардиограма? 

Последва борба с поглед. Със сигурност можеше, просто не му хареса, че съм го хванала натясно. 

- Възможност има - заключи той, - но трябва да ми дадете много сериозна причина да го направя. 

- Тук съм под прикритие - казах аз просто. 

Бях го проверила вече през Сумрака, беше истински лекар по признание, добър в работата си и честен в отношенията с колегите си. Такива много мразят да ги лъжат, поне това ми беше казал Глухарьов. Сега лекарят ме гледаше със съмнение. 

- Под прикритие? В Склиф? Като пациент? - попита той и беше на път да прихне. 

- Именно - побързах да изпреваря смеха му аз. - Защото разследването касае двама Ваши колеги. 

Лекарят веднага стана сериозен. Бях чувала за разни разговори под сурдинка в отдела и ми беше ясно, че честичко има какво да се разследва тук. 

- За какво се касае? - попита той накрая и ме стрелна с изпитателен поглед. 

Сега беше моментът да кажа истината. Иначе, не само че нямаше да ми помогне, но можеше и да ме предаде я на охраната, я на дежурния милиционер. Бях видяла един такъв да безделничи на регистратурата. 

- Има странни съвпадения между изчезването на няколко души в последно време и изписването им от тук. Още по-интересното е, че за всички изчезнали са се грижили именно Вашите колеги. Затова съм тук, за да проверя – обясних аз. 

- Мога ли да помогна с нещо? - попита лекарят. 

- Можете. Трябва ми информация за докторите Могилевски и Глужкова. Всичко, което Ви хрумне, дори и да Ви се струва маловажно. Освен това имам нужда да разгледам работното им място и отделението, при това без да се набивам на очи. 

Вместо отговор, лекарят се разрови в едно чекмедже и извади дълъг лист. Погледна го критично и ми го подаде. 

- Вашата кардиограма - намигна ми той. - А за останалото, чакайте ме на задния вход на спешното след три часа. Тогава ми свършва смяната. 

Излязох от кабинета му и последвах сестрата обратно към стаята. Напуши ме смях. Човекът се беше съгласил да ми помогне само с убеждаване, без грам магия. Май работата в милицията си имала своите плюсове...

Когато минаха заветните три часа, просто намерих сянката си и влязох в Сумрака. Отделението не изглеждаше много по-различно в сумрачния си облик. Единствената разлика беше тишината. Никакви припрени викове на лекари и сестри, без дори да се чуе гък от болните или техните роднини. 

Въпреки наличието на Различни (защото се оказа, че в Склиф работят поне десетина Светли и Тъмни), по стените се стелеше неуморния и напълно безмозъчен сумрачен паразит - синият мъх. Най-много се оказа около регистратурата, където близките чакат новини и около операционните. Болницата постоянно се строеше, дострояваше и ремонтираше, но за толкова години беше видяла всичко. Сега, ако се вгледах внимателно в стените в най-старата част, бих могла да видя трепкащи цветни петна сред всеобщата сивота. Аурите на живите - коктейл от болка, гняв, самоотверженост и страх. Но не бяха само те - по-бледи петна ту се появяваха, ту изчезваха. Това бяха остатъци от аурите на работили някога тук медици, които не бяха успели да си отидат напълно от този свят и сега частица от тяхната сила блуждаеше по коридорите на болницата на следобеден обход на отделението. Хората усещат подобни явления. Наричат ги призраци, но това е напълно погрешно. Тези аури не са души, те не говорят и не правят бели. Точно обратното - най-често помагат. 

Искаше ми се да им помогна да намерят покой, но нямах разрешение за това. Просто онези лекари са били твърде ангажирани с работата си. И затова, докато болницата я има, те щяха да продължат да бродят по коридорите в опит да облекчат чуждата болка. Доколкото знаех, от време на време наистина успяваха да помогнат. Да се присънят на някой трескав пациент, да успеят да върнат уплашено дете на майка му, което после говори за весели чичковци и лелки в странни дрехи, да пошушнат на новия и стресиран специализант какво трябва да се направи в критичен момент. Това беше останало на затворените между стените на болницата души. 

А аз не можех да ги изтръгна от този капан, поне не без намеса от поне Първо равнище. Каквато нямах. Затова просто се промъкнах покрай хората и тръгнах да търся къде е задния вход на спешното. Вместо това обаче, попаднах на будката на охраната. Там, дори и със забавянето, което предизвиква пребиваването в Сумрака се виждаше, че си прекарват добре. Впрочем, една от аурите ми беше позната. Глухарьов. Не се бяхме виждали от началото на операцията. Тръгнахме заедно, но на входа се разделихме. Аз отидох на регистратурата, да се правя на богата и леко истерична наследница, а той се запъти към служебния вход за първия си работен ден като охрана. 

Мислех си, че ще стои на пост някъде отвън и ще помага на санитарите, преметнал автомата през рамо, или ще зъзне в снега пред главния вход. Но не, докато мен ме бодоха, облъчваха и разглеждаха с научен интерес половината ми телесни течности, той си хапваше и пийваше с колегите. Не беше честно! И нямах намерение да му позволя да се наслаждава на живота, докато мен ме тормозят. 

Скрих се в най-близката тоалетна и излязох от Сумрака. Шумът в болницата беше направо оглушителен на фона на тишината на Първия слой. Без да губя повече време, почуках на вратата. Шумът вътре рязко стихна. 

- Тук е служебно помещение! - сърдито ми обясни старчески глас. - Информация можете да получите на регистратурата! 

- Загубих се - изхленчих аз в отговор. - Не може ли да ми помогнете да я намеря? 

Надявах се Глухарьов да ме е познал по гласа, защото ако не се покажеше, жив щях да го одера. Вътре се чу тътрузене на столове и след секунди вратата се отвори. 

- Спокойно, аз ще се оправя - смигна той на новите си колеги и побърза да затвори вратата зад гърба си. Изглеждаше видимо почерпен. 

- Ах, ти, гадино! – просъсках аз. - Значи така работиш, а? Мен ме бодат, а ти къркаш?! Аз тебе...