Различно спешно отделение - девета глава

 

Домът на родителите ми се намираше в Гагарински. За наше щастие – близичко до метростанция „Площад Гагарин“ и Москва река. Даже от апартамента ни се виждаха зданията на площада. Хубаво, спокойно място. За разлика от района, където се бях преместила да живея. Впрочем, според статистиката на Патрулите, друг Висш Различен освен мен нямаше тук. И по-добре, едно главоболие по-малко.  

Майка ми беше държавен служител, така че къде с връзки, къде с късмет, беше успяла да се сдобие с чудесен тристаен апартамент. Слязох на метростанцията и се огледах. Не можех да си обясня защо точно нашата беше толкова грозна. Сиви стени, мрачен перон. Нищо красиво, за разлика от по-централните станции. Но какво да се прави, не може всички да са като нарисувани. Когато бях малка, обичах да си фантазирам, че някоя фея за една нощ превръща нашата станция в бална зала. С кристални полилеи, тавани с гипсови орнаменти, мраморен под. И тогава, посред нощ, всички ние, децата на района, ще можем да играем до насита тук. Въздъхнах. Понякога дори и Различните не могат да сбъднат детските си мечти. Или още по-лошо: сбъдват ги, но те не са онова, на което си се надявал. Моята работа беше живото доказателство. Да имаш магически способности и да си окован от правила и забрани. Сега обаче нямах време за самосъжаление. Трябваше ми съвет. 

Нашите живееха точно на пет минути от метростанцията, така че съвсем скоро вече чуках на вратата. 

- Какооо! – хвърли се на врата ми Юлка, по-малката от двете ми сестри, която отвори. 

- Юляяяя! – отвърнах аз на веселия й вик и я завъртях във въздуха.

Въпреки, че вече беше на петнайсет, Юля все още се държеше леко детински и беше притеснително кльощава. Което от една страна беше относително обяснимо, защото учеше в балетното училище. От трите, тя най-много обичаше да танцува. Ленка беше как да е, а аз. Ами, аз бях пълно дърво. Но трябва да има баланс в природата. Въпреки това, всички се притеснявахме сестра ми да не залитне по някое хранително разтройство. Годините си минаваха, а Юлка си оставаше с телосложение на дете, въпреки че беше вече девойка.Така че не ми беше особен проблем да я завъртя и да я пусна на земята. Сестра ми, вярна на навика, побърза да ме попита полугласно:

- Носиш ли шоколад?

- Мога ли да забравя? – усмихнах се аз и разроших косата й. – Моята малка сестричка обича шоколад с ядки! – и измъкнах от чантата си един шоколад. 

Юля го грабна и започна да танцува на стълбищната площадка като канибал, който току-що е видял как на острова му пристигат пресни корабокрушенци. Наистина, преди да дойда, се бях отбила в едно магазинче и купих на сестрите си от любимите им сладкиши. Те може и да бяха порастнали, но апетита им към сладкото си беше останал. 

- Хайде, влизай вътре! – подвикнах й аз през смях и се насочихме към антрето. 

Нищо не се беше променило. Същата ламперия в коридора, същият стар дървен гардероб за връхните дрехи. Оставих палтото и ботите там и попитах:

- Ленка къде е? 

- Учи – смръщено ми отговори Юля. – Заключила се е в стаята си и не ще да излезе. 

- Учи, значи? – вдигнах вежди аз. 

От нас трите, Лена беше най-амбициозната. Искаше да учи медицина, но предходната година не можа да издържи изпита. Тогава се опитах да й обясня, че може би това не й е писано, но тя отказа да ме чуе. Скарахме се сериозно, когато й казах, че има достатъчно други също много хубави професии. Тогава тя ми се тросна, че моята работа в милицията е пълна глупост и на мен ми е ясно, че е така, но пък съм настояла и си я работя. Тя също искала да осъществи своята мечта да бъде лекар. Тогава много й се бях разсърдила, та отне на Юля три месеца да ни сдобри. Горе-долу по същото време се изнесох от апартамента на родителите си, защото усещах, че подобни скандали ще стават все по-чести. 

Докато бяха малки, сестрите ми винаги се обръщаха към мен. Аз бях каката, която винаги оправя нещата. Но колкото по-големи ставаха, толкова повече започвахме да си съперничим. В моя полза беше фактът, че съм с осем години по-голяма от Лена, така че поне чисто сестринските съревнования за вниманието на родителите (от сорта на коя какви оценки ще изкара) ми бяха спестени. Каквото и да правеше Лена, аз вече бях минала по този път преди нея. И някъде в началото на пубертета от най-добрата й приятелка се превърнах във враг. Нещо средно между сестра и родител. И това започна да я дразни. 

Не разбирах защо сестра ми се държи така. В крайна сметка, ние нямахме какво да делим. Аз бях на 26, а тя – на 18. Аз си имах работа и сериозен приятел, а нея я чакаше весел студентски живот (щях да имам грижата за това) и много интересни моменти. Не разбирах защо реагира по този начин на всеки мой опит да й помогна. Истината беше, че бях гледала във вероятностните линии и бях видяла, че и този път ще се провали на изпитите. Без значение колко учи и какво си мисли, че прави. Защото на нея не й беше писано да стане лекарка. Поне не в този живот. Би било жестоко да й го кажа, но не бих могла и да я лъжа. 

Когато се провали през лятото, беше голяма драма за всички. Лена се затвори в стаята си и плака дни наред. Не пускаше нито мен, нито Юля. Когато най-накрая се съгласи да говори с майка ни, започна да нарежда, че аз съм влязла каквото искам от първия път и че тя е неудачница. Тогава ми беше минало през ум да й помогна и дори отидох да помоля Хесер за лиценз за намеса от Трето Равнище. Оказа се, че според вероятностните линии, това че тя няма да влезе медицина има много голямо значение за живота й по-нататък. 

Хесер категорично ми забрани да се бъркам. При това ме заплаши, че специално ще помоли аналитиците да следят за промени във вероятностните линии на съдбата на сестра ми. Тогава му се примолих да й помогне, защото момичето ще откачи, ако отново не влезе. Той се беше подсмихнал и ми беше казал, че нея я чака друго бъдеще, също много хубаво. Това ми затвори устата и реших да не се бъркам. Но не знаех как да обясня на Лена, че това няма да помогне. А когато се опитах – тя ме намрази, все едно стоя между нея и мечтата й. 

От нас трите, освен че е най-амбициозната, тя е и най-инатливата. Науми ли си нещо – то непременно става, без значение какво мислят околните. А сега си беше наумила, че съм й враг. И аз, напук на всичките си способности на Различна, удрях на камък при всеки опит да се сдобря с нея. Затова се обзалагах, че сега се беше затворила в стаята си, само и само за да не седне с мен на една маса. 

Не, мила сестричке, така няма да стане!

Затова с бойна крачка се отправих към стаята й. Апартаментът ни беше защитен от Хесер и Завулон заедно, плюс че аз бях сложила мои лични защити. Олег също удари едно рамо, за всеки случай. От магическа гледна точка, стените бяха натъпкани до такава степен със заклинания, че в Сумрака светеха в ярко лилаво и вероятно, на някой от по-долните слоеве, биха могли и да говорят с човешки глас. Когато бях по-малка, бях защитила със сплашващи заклинания разни лични вещи – като дневника си или любимите си дрехи, защото не исках сестрите ми да ги пипат. Едно от предимствата сам да си правил защитите на дома е, че можеш да минаваш и през стените. В моя случай обаче, нямах намерение да правя такива драстични фокуси. Затова просто застанах пред вратата и почуках.

Като най-голяма, аз бях имала самостоятелна стая. Все пак разликата между мен и Лена беше достатъчно голяма, а в апартамента имаше място. Те двете с Юлка деляха една стая. 

- Ленка? – започнах аз ласкаво, но доста високо. Сестра ми обичаше да учи със слушалки в ушите и музика на макс. – Ленка? Може ли да вляза?

Отговор, естествено, не последва, и затова реших да си послужа с хитрост. Натиснах дръжката на вратата (тя наистина се беше заключила отвътре) и просто я побутнах в Сумрака. Вратата послушно се отвори в човешкия свят.

- Яяяя! – проточи Юля. – Ама нали беше заключена?

- Не беше – излъгах аз най-нагло, - беше заяла. 

На леглото си до прозореца, Лена лежеше с гръб към мен и слушалки в ушите. Музиката беше толкова силна, че я чувах от вратата. Някакъв американски поп. Юля изхъмка и мъдро се изниза, оставяйки ни сами да се оправяме. 

Този път обаче бях дошла с подкрепление, или по-скоро, с подкуп. Чак смях ме напушваше, че ми се налага да ходя при собствената си сестра като при държавен чиновник. С подкупи. В моя случай, бях изнамерила едно много хубаво помагало по биология. Издание на МГУ, което не можеше да се намери лесно. Знаех, че Лена го иска от месеци, но тогава нашите не можаха да го открият. Аз задействах връзки, но беше с изчерпан тираж и докато го намеря, тя се беше провалила на изпитите. А после се бяхме скарали. Сега ми се виждаше чудесен момент да й го дам. 

Седнах на леглото до нея и най-безцеремонно издърпах слушалките от ушите й. Тя реагира веднага и се сви на кълбо в другия ъгъл. 

- Идвам с мир! – вдигнах ръце аз. – Смятам, че е крайно време да се помирим! 

- Изчезвай от стаята ми! – озъби ми се Ленка. – Не искам да те виждам! Ти не вярваш в мен!

Въздъхнах. Мда, очертаваше се труден и неравен бой. 

- Ленка, не е вярно! – побързах да възразя преди тя да ме изтика от стаята си. – Вярвам в теб и съм сигурна, че те чака чудесно бъдеще! – тя ме погледна изпод вежди. – Ако не вярвах, щях ли да ти донеса това? – попитах аз и извадих помагалото от чантата си. 

Очите й светнаха все едно умиращ от глад вижда пържола. Грабна помагалото, разкъса найлона, с който беше обвито и започна да прелиства, мърморейки:

- Боже, колко добре са изрисували клетката! Ама те дори включенията в плазмата се виждат.. 

Тя продължи да бърбори някакви полуразбираеми за мен неща в този ред на мисли още няколко минути и после ме погледна все едно ей сега свърза две и две, че аз съм й донесла книжката. 

- Како, ти наистина ли? – попита Ленка невярващо. – За мен? 

Кимнах. Ленка беше наясно, че това помагало се намира трудно и е много скъпо. 

- А за кого другиго? – махнах с ръка към книжката. – Аз от тия чудесии нищо не разбирам! 

- Какоооо! – избухна в сълзи тя и ми се хвърли на врата. – Извинявай, како! Аз не исках така, но като ми каза за друго... не искам друго! Искам медицина! – започна да хлипа на рамото ми тя. 

- Знам, мила, знам! – отговорих й аз и започнах да я галя по косата. – Знам и затова реших да ти кажа, веднъж завинаги, че каквото и да стане, аз винаги, винаги ще те подкрепям! – отдалечих я от себе си за малко и продължих: - За какво иначе са каките?

Тя не ми отговори а отново ревна на рамото ми. Този път с нея ревнах и аз. От облекчение, че вече не съм на нож с един от малкото хора, за които бих дала всичко. Постояхме така няколко минути, преди на прага да чуя гласа на майка си:

- Виждам, че моите момичета най-накрая са заровили томахавката. 

С Ленка се пуснахме и се обърнахме да я видим. Те двете с майка ми страшно си приличаха. Високи и стройни като манекенки, Тъмни коси, но невероятно красиви бадемови очи, смугла кожа. Направо източни красавици. Аз и Юля приличахме на татко – дребнички, с бяла кожа, но със скучна коса и очи. От нас трите Ленка винаги е била красавицата. 

- Здрасти мамо! – поздравих аз и изтрих сълзите с опакото на ръката си. Добре, че не реших да се гримирам, сега щях да приличам на плашило. – Да, може да се каже, че се помирихме – допълних и погледнах към Ленка, която кимна. 

- Щом като е така, сядайте на масата! – махна ни с ръка тя по посока на кухнята. 

Най-любимите ми детски спомени са свързани именно с кухнята. Мама шета на печката или мивката в единия ъгъл, татко чете вестник на масата, а аз си играя под нея. Старият салонен бюфет днес беше отворен и отвътре мама беше извадила чиниите за гости. Голяма чест. Значи ме третираха като гост вече. Стана ми малко тъжно, защото все пак това си беше моят дом само допреди няколко месеца. Колко домашни съм написала на старата орехова маса. Колко време съм седяла сгъната на четири с книга в ръка до прозореца? Но всичко се променя... 

Баща ми, както винаги, се беше зачел в дежурния вестник. Човекът винаги държеше да е информиран и беше предал тази си любознателност и на своите деца. Майка ми нежно издърпа вестника от ръцете му и го остави на бюфета. 

- Време е за вечеря, Ванюша! 

Баща ми се засмя и отдаде чест:

- Тъй вярно, Клава Денисовна! 

Майка ми имаше твърде странно име, по моя вкус, което дължеше на покойната ми баба от Воронеж. Тъй като в пощенския клон се беше издигнала до началник-отдел, някои навици й бяха втора природа и когато се опиташе да командва баща ми – едър мъж на петдесет – той я майтапеше, че се държи като фелдфебел и започваше да й говори по начина, по който към нея се обръщаха подчинените й – с име и презиме. Майка ми се изкикоти и отиде да ни сипе ядене. 

Въпреки че имаше три дъщери, майка ни не ни допускаше до кухнята. Не че не ни беше научила да готвим няколко елементарни манджи, но не искаше да „слугуваме от малки“, както се изразяваше тя. Когато веднъж я попитах, вече бях студентка по онова време, защо не иска да ни остави и ние да готвим, тя ми отговори простичко, че за нея това е удоволствие след дългия работен ден, че така се разтоварва, като прави вкусни неща за хората, които обича. „И на теб ще ти дойде времето да се въртиш около печката, мила.“ Беше ми казала тя тогава „но засега, остави майка си да те поглези.“

Естествено, всяка една от нас трите можеше да се справя с домакинските задължения. Когато мама беше вкъщи обаче, никоя от нас не припарваше до кухнята или пералнята. А когато я нямаше, най-често татко ни правеше шишчета на балкона, но това беше друга тема...

Сега мама беше надминала себе си – сготвила ми беше всички най-любими храни. За начало имаше котлети с картофено пюре. Картофеното пюре на майка ми нямаше нищо общо с онова, което можеш да намериш в кой да е стол, защото за него тя използваше цялото си майсторство. Имаше намачкани картофи (за чието приготвяне баща ми биваше повишаван в чин помощник-готвач), бяло сирене, ситно нарязан лук и още нещо, което приличаше на масло, но не бях сигурна дали е. Мама беше обещала, че когато се омъжа, ще запише всичките си рецепти и ще ми ги даде, да си ги готвя и да си спомням за нея. Дотогава обаче, безумно вкусната съставка на магически вкусното пюре си оставаше тайна. Аз и сестрите ми бяхме пробвали всичко, но при нас никога не се получаваше същия вкус. 

Имаше и салата – любимата на баща ми и на мен – малки осолени мариновани рибки с много, много лук и лимони. А за десерт – фаворитът на цялото семейство – шоколадова пандишпанена торта. Майка ми започна да подрежда тавите и купите с гордостта на пълководец пред военен парад. 

- Мамо – възкликнах аз, - ти от колко часа си почнала да готвиш? 

- А, нищо работа – махна с ръка тя, - когато се обади си тръгнах по-рано и дойдох тук. Харесват ли ти? – попита ме тя с блеснали очи.

- И питаш! – възкликнах аз и посегнах да си дръпна една маринована рибка от купата. 

- Не така! – перна ме през ръката тя. – Дръж се като дама, Наташа! 

Аз се изхилих, а останалите ме последваха. Майка ми се намръщи в опит да се прави на строга, но после и тя се присъедини към веселия смях. След като разсипа на всеки в чинията и се настани до баща ми, тя най-накрая попита:

- И така, как вървят нещата между теб и Олег?

Двете ми сестри ме сръгаха в смисъл „започна се“, а аз трудно се удържах да не завъртя очи. Родителите ми харесваха Олег. Даже много го харесваха. Дотолкова, че майка ми си беше навила на пръста да ни сватосва. Искаше жената внуци. Всеки път, когато се опитах да протестирам, тя ме затапваше с фразата, че на моите години е имала едно дете на седем и второ на път. Права беше, но все пак, били са други времена. Затова всеки въпрос как точно вървят нещата с Олег ме влудяваше, защото четях между редовете нещо от сорта на „няма ли да се жените най-после“. 

- В командировка е – уклончиво отговорих аз и стрелнах баща си за помощ. – Нали ти казах преди две седмици!

- Че каква може да е тази командировка? – не се сдържа майка ми и размаха ръката си във въздуха. – Ти да не би нещо да ме лъжеш?

Поех си дълбоко дъх. Никой разпит не можеше да се сравни с този пред майка ми. Честно, колкото и страшен да беше Глухарьов, какъвто и психар да беше Карпов, обзалагах се, че те двамата могат да се учат от нея. Тази жена беше способна да изкопчи информация при най-малкия намек за скриване на нещо. 

- Не те лъжа, мамо – въздъхнах аз и за кой ли път си напомних, че не е хубаво да правя заклинания на родителите си. – Такава ни е работата, знаеш. И моята, и неговата. Когато се върне, ще се върне. 

- Той има ли някакви сериозни намерения? – попита баща ми.

Благодаря ти, татко, че наля масло в огъня! Ето сега майка ми щеше да захапе като булдог. 

- Ако ще ме питаш дали ми е предложил брак, татко – обърнах се аз към втория съдия, - не, не е. Засега просто се срещаме и ни е хубаво заедно. 

Сестрите ми, в ролята на безмълвни съдебни заседатели, вече не издържаха и се изхилиха. На трите ни беше ясно, че това няма да помогне, но просто нямаше какво да направя. 

- Абе, хубаво ви е заедно, ама е най-добре мъжът да има отговорности – отсече баща ми. – А не да идва и да си отива, когато реши. Що за връзка е това? 

- Олег иска да живеем заедно – защитих любимия си аз. – Аз не искам. Искам да поживея сама за известно време, да видя какво е, да си подредя мислите... 

- Гледай само докато редиш, да не останеш стара мома – не пропусна да ми натяква майка ми. – Щом момчето иска да живеете заедно, ти защо се дърпаш? Знаеш ли колко момичета на твоите години биха убили някой да ги иска така?!

Намръщих се. Това вече беше прекалено. Баща ми явно усети накъде отиват нещата, защото се обади:

- Клавушка, мила моя, остави момичето ни намира! Тя е голяма вече, има си свой живот, тя си знае най-добре. Права е, че вече не са същите времена! 

Майка ми на мига омекна, но баща ми продължи да я обработва:

- Кажи сега, ако не ме беше оляла с онова кафе на гарата, ти нямаше ли също да почакаш и да се омъжиш по-късно? Кажи ми де! 

- Сигурно – смънка майка ми и тръгна да човърка котлета в чинията си. 

- Ето, виждаш ли! – тържествуващо завърши пледоарията си баща ми. – Значи просто си имала късмет и си ме срещнала толкова рано. 

- Ванюша! – възкликна майка ми и го перна по главата. – Не пред децата!

- Какво съм казал? – разпери ръце баща ми. – Само истината! Ти си най-голямото ми съкровище. И вие също – добави той и ни намигна. 

Всички се разсмяхме. Винаги ми е било много забавно, когато баща ми подкача майка ми. Бяха изминали 27 години от сватбения им ден, но в някои отношения тези двамата все още се държаха като тийнейджъри. Имаше нещо трогателно в това. И именно за такива неща бях дошла да си поговоря с тях. Но първо трябваше да минем формалната част, или по-скоро да опустошим страхотната вечеря и да пратим по-малките ми сестри в стаята им. 

Оставих нашите да дрънкат за незначителни неща. Как в работата на майка ми щели да въвеждат нова електронна система, която тя не спря да плюе, за смях на мен и трите ми сестри. Как баща ми недоволстваше от новия си и напълно некомпетентен (по неговите думи) колега. После ми се наложи да изслушам брътвежите на Ленка за балетното училище, където беше пълно с плиета, някакви арабески (каквото и да беше това) и как на някоя си Мария възпитателката й казала, че ще играе солистка (което явно беше престъпление в очите на сестра ми). Гледах да кимам на правилните места и да ахкам и охкам в тон с останалите.

Когато най-накрая останах сама с нашите, майка ми ме стрелна с поглед, който можеше да си съперничи с тоя на Глухарьов по строгост. 

- Е, казвай сега какво сте надробили с твоя Олег, отново – каза ми тя и отиде да ни направи по един чай. 

Печката беше само на три крачки, така че можеше съвсем спокойно да чуе всяка моя дума. Баща ми ми направи физиономия в стил „не мога да ти спася задника тук“ и сви рамене. 

- Нищо не сме надробили, мамо – отговорих аз. – Олег е зает, не сме се виждали. 

- Аха, зает ли е или ме лъжеш? – попита тя без да се обръща. 

Чувах тракане на съдове, но не можех да видя чайника ли мие, или се е заела вече с чиниите от вечерята. 

- Не те лъжа – въздъхнах аз и това беше един от редките случаи, когато наистина й казвах истината. – Обаче наистина дойдох при вас за съвет. 

Нашите изхъмкаха едновременно. 

- Какво е станало? – попита баща ми. – Нещо в работата ли?

- И да, и не – отговорих аз. – Разследваме един случай, където има любовен триъгълник. Та дойдох при вас да ви питам какво би направил един човек от любов. 

Последва дружен смях. 

- Не ми се смейте! – изхленчих аз. – Просто не познавам други хора, които да са толкова влюбени един в друг. 

Майка ми се появи с чая и сръга баща ми, който й го върна като я погъделичка. Тя се изкикоти като момиче и седна до него. 

- Какво искаш да ни питаш? – попита ме майка ми по-дружелюбно. 

- Какво бихте направили от любов? Ако другият ви помоли? 

Те се спогледаха объркано. 

- Миличка, не те разбирам съвсем – отговори баща ми. – Обясни ни простичко. 

Замислих се. Не исках да въвличам нашите в това. Първо, бяха просто хора. Второ, колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Обаче все някак трябваше да ги подпитам, иначе цялата ми визита се обезмисляше. Беше хубаво, че съм се сдобрила със сестра си, но не затова бях дошла. 

- Не мога да ви дам подробностите по случая – започнах аз, а родителите ми се сръчкаха един друг и се изхилиха. 

Все едно малкото им момиченце отказва да предаде въображаемия си приятел. 

- Не ми се смейте! – скарах им се аз. – Наистина не мога да ви дам подробности. Обаче мога да ви разкажа история, пък вие да ми дадете мнение, става ли? – те кимнаха, така че продължих: - Представете си, че другият е извършил престъпление и ви моли да си мълчите...

- Наташа, ти в какво точно си се забъркала?! – настръхна майка ми. 

- Мамо, работя в милицията – контрирах аз с добре отработена интонация, - работата ми е такава. А вие обещахте да помогнете! Та, вие знаете за това престъпление, чо човекът, в когото сте лудо влюбени ви моли да си мълчите. Или да му станете съучастник и да помогнете. Ще го направите ли? Представете си, че единият от вас го казва на другия. 

Баща ми се намръщи и започна да подръпва ухото си. Майка ми пък започна да чопли някаква съществуваща само за нея точка на покривката на масата. Опитът ми в стаята за разпити говореше, че това което ще чуя няма да ми хареса. 

- Е? – попитах аз след малко. – Какво бихте направили?

- Въпросът е сложен, миличка – обади се баща ми. – Ако толкова много обичаш човека, вероятно ще си замълчиш. В името на бъдещето ви заедно и така нататък – намръщих се и той побърза да продължи: - Знам, че на теб това не ти харесва и не са те учили така, но когато обичаш истински, би направил всичко за другия. Ти, примерно, ако знаеш, че Олег е извършил престъпление, би ли го прикрила?

Това беше прекрасен въпрос, но за съжаление не знаех отговора. Олег ме обичаше и аз него. Но при Различните нещата бяха малко по-сложни, защото нарушенията по Договора не можеха да се скрият. Така че всякакви опити за прикриване вероятно нямаше да дадат резултат. Обаче ако бяхме просто хора... Дали наистина бих имала сили да го предам, или ще се опитам да го спра? Това се връзваше с поведението на Волгин. Той се опитваше да спре останалите двама. Но ги и излагаше на риск. Освен това, той не беше дошъл при човешката милиция, а при нас с Глухарьов, следователно се надяваше и на въздействие 

- Не знам, татко – признах си накрая. – При нас е малко по-сложно, знаеш. В крайна сметка, ние работим в службите. А не бихте ли се опитали по някакъв начин да оневините другия? Или да го спрете? Като отидете в полицията и го представите като жертва, примерно?

Майка ми ме погледна преценяващо и ми стана ясно, че може би съм казала твърде много. 

- Зависи какво знам – отговори тя. – Ако знам, че е имало други хора и си мисля, че може да са го манипулирали сигурно щях да се опитам да му помогна. 

Примигнах. Тук историята започваше да съвпада. Възможно ли беше Волгин да се опитва да измъкне изгората си от ситуацията, макар сам да е съучастник и да знае, че и тя самата също няма да се измъкне суха от водата? И че той самият се е забъркал в нещо, което не му харесва, но просто няма избор заради нея? И че е повикал нас, защото е бил уверен, че можем да заловим Могилевски, но той и Глужкова ще излязат сухи от водата, защото той е действал от любов, а тя е била манипулирана. При човешкия съд това би имало значение, но ако си Различен, нещата не бяха толкова прости. 

Вариантите бяха няколко. Първият – наистина Могилевски да манипулира Глужкова и по някакъв начин да я е убедил, че това е правилно и именно така трябва да се действа. Само че, за да се изпълни заклинанието, трябваше да се пролее много кръв. А това беше против вероюто на Светлите. Така че защо Глужкова се беше съгласила? Ако Могилевски наистина я контролираше, то за това би отишъл на Трибунал – това е намеса от много високо равнище, в момента дори не се сещах кое точно. Плюс това, те двамата с Могилевски бяха с горе-долу еднакъв Ранг. От друга страна, не би могъл да извика вещера на дуел, без да привлече излишно внимание не където трябва. И все пак...

- Наташа! – гласът на баща ми ме сепна и се огледах. – Беше се отнесла някъде – каза ми той. – Има ли нещо, което не ни казваш? 

Тук майка ми се изсмя преди да мога да отговоря. 

- Тя не ни казва всичко никога. Особено откакто заработи в милицията. 

- Мамо, тате, съжалявам, но трябва да си вървя – казах аз и станах от масата. 

- Ама как така? – попита майка ми. – Ти дори не си допи кафето. 

- Няма как, мамо – свих рамене аз, - имам да проверя малко информация. 

Нашите се спогледаха, но не възразиха. Все пак голямата им дъщеря си имаше отговорна работа, така че не биха могли да ме спрат. А аз нямаше какво повече да ги питам. Те вече ми дадоха отговор и потвърдиха подозренията ми. При всички случаи Волгин беше замесен. Пряко или косвено, но беше замесен. И според мен от тримата той беше онзи, който имаше най-много за губене. Глужкова беше най-слабата от тримата, така че би могла да е под влияние на който и да е от тях. Могилевски беше основен заподозрян и без това, та това не ми помагаше особено. 

Станах и се облякох под съчувствените погледи на нашите. Сестрите ми не излязоха да ми кажат „чао“ но телефонът ми извибрира, така че вероятно ми бяха пратили по някоя усмихната муцунка вместо това. Излязох от дома на нашите, обещавайки непременно да доведа Олег, когато се върне от командировка и се замислих. Какво бих направила наистина, ако той бъде обвинен в нещо или се забърка в някаква каша? Със сигурност бих се опитала да го измъкна, това поне ми беше ясно. 

Докъде беше се набъркал Волгин в цялата каша заради любимата жена? И дали хората бяха още живи? Имахме страшно много работа и трябваше да намерим нещо, което да доказва подозренията ми. Нямаше как да отида при Могилевски и да го изправя пред Трибунала без доказателства.

Различно спешно отделение - осма глава

 

Докъде можеше да стигне един човек от любов? Възможно ли беше наистина вещерът да манипулира лечителката? И ако да, защо тя се оставяше в ръцете му? А възможно ли беше пък лечителката да манипулира лечителя в цялата игра? Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че тези тримата ги свързва нещо повече освен любовен триъгълник или просто фактът, че са израстнали заедно. 

Освен това, когато двама Различни се обичат, те не постъпват така един с друг. Да, може да жертват живота си за другия и да, могат да изневеряват на Различния с хора или ако са обвързани – на партньора си човек с Различен, но никога не биха се манипулирали един друг. Най-малкото защото подобни манипулации никога няма да минат. Ние знаем когато ни лъжат. Вижда се като на длан. 

От друга страна, колкото повече време прекараш като Различен, толкова повече човешките концепции за морал започват да се размиват. Не че всички Различни изневеряват на половинките си – нищо подобно! Познавам много, които са щастливо обвързани с хора. Човекът не знае защо изведнъж му върви във всичко, защо животът му става относително лесен и приятен, защо се чувства здрав и щастлив от нищото. Семействата на Различните са защитени по Договора, за да се избегне излишна саморазправа. В древността е имало такива случаи. 

От друга страна, любовта между двама Различни, ако се зароди изобщо, най-често е за векове. Ето например шефът и Олга. В Нощния се носеше мълвата, че те двамата се бяха срещнали някъде през 16-ти век. Той току-що бил дошъл от Изтока, бил нов в Европа, но вече на няколко хиляди години. Тя, от друга страна, била млада, дори по човешките стандарти. Двамата се срещнали, харесали се и останали завинаги заедно. Поне от тогава насам. Бяха останали заедно дори след някакъв катастрофален инцидент, когато Олга нещо много е оплела конците и на Трибунала я лишили не само от способности, но и от тяло. Аз това не го бях виждала и много се радвах, че съм пропуснала гледката, но старите служители на Патрула разказваха смразяващи истории за препарирани животни. Хесер не се беше предал и все пак беше измислил начин да я реабилитира. Вярно, след седемдесет години заточение, но и това беше нещо. За Различните годините нямат чак такова значение. 

Не че Хесер беше цвете. Чувала съм подмятания от патрулните, че и той кръшка с по някоя и друга човешка девойка от време на време. Знаех обаче и че Оля го води за носа. Буквално. А Оля можеше да бъде както изтънчена дама, така и много, много опасен противник с безумно много опит като боен маг. Всъщност, никой не знаеше точно какво прави Оля. Дали беше лечителка или боен маг, или нещо друго. Ясно беше само, че ако има оперативен проблем, първо се ходи при Олга за съвет и едва ако тя не може да разреши проблема, се занимава шефа и се свиква заседание на Патрула. 

Завулон пък имаше навика да ходи с вещици. Всеки век, или на всеки петдесет години, по някоя нова. По стандартите на Различните, Великият Тъмен си беше чиста проба женкар. Но вещиците продължаваха да се поддават на съмнителния му чар. Честно казано, мен ме изнервяше това, че винаги е мрачен, но знае ли човек, може пък извън работа да се държи по друг начин... 

Във всеки случай обаче, любовта между Различни, без значение дали е толкова вечна като тази на Олга и Хесер, или относително краткотрайна като тези на Завулон с неговите вещици (които, без изключение, после имаха много особено мнение за него и някак се ползваха с особени привилегии) – винаги беше нещо повече от привличане. Бойна дружба. Да се сражаваш на страната на Светлината или Мрака беше не просто празна фраза, която ти казват в училището на Патрула след инициирането. За много от нас, патрулните, това си беше реалност. 

Точно както на военните им се налага да предотвратяват извънредни ситуации, по същия начин на нас ни се налагаше да пазим равновесието, за да може редовите Различни, онези избрали да живеят сред хората като почти обикновени граждани, да живеят спокойно. Да патрулните обаче нещата са сложни. Всеки ден има опасност, особено ако си оперативен работник. А дори и да не си, както не бях аз, никога не се знае какво ще им щукне на Великите и къде ще те пратят. Затова и любовта е малко по-различна. Не е просто цветя и рози.

Ето например аз и Олег. Когато се бяхме запознали (макар че аз този момент не го помня), той не се беше замислил и беше споделил жизнената си сила с мен. За да ме спаси. А после беше изтрил паметта ми, за да не се меси в съдбата ми. Кой би могъл да предположи, че ще запомня аурата му и няма да спра да го издирвам години наред? Когато отново се бяхме намерили обаче, нещата бяха доста омотани около Колана на Ищар. Накрая, по стечение на обстоятелствата, той ме извади от Сумрака. Отново. Лечителите казваха, че ако не е бил той, а някой друг случаен Различен, съм щяла да остава между слоевете завинаги. А при нас енергията се свързана. Така се е получило, защото когато той ми е отдал енергия, е дал твърде много. И така аз нося частица от него в себе си, а той частица от мен. Завинаги свързани. 

Старите Различни често ни се смеят, че се обичаме по човешки – с излетите в планината, подаръците без причина, безсънните нощи и обажданията през половин час. Истината обаче е, че колкото по-дълго живее един Различен, толкова по-малко човешко остава в него. Така че подмятанията се дължаха по-скоро на завист, отколкото на нещо друго. Защото аз и Олег все още можехме да обичаме както го правят хората. Безумно и до безкрай. Каквото и да става. 

Тези мисли ми се въртяха в главата, докато подписвах разните там бумаги в Склиф и се преобличах с моите си дрехи. Глухарьов трябваше да приключи смяната си след половин час, така че смятах да се помотая и после да си тръгнем заедно. Нещо, за което той изобщо не беше наясно, но защо да се влача по градския транспорт при положение, че домът ми му е на път? 

Седнах на един от столовете в приемната, до изнервени младеж и девойка на видима възраст около пълнолетие, ама не съвсем. Стана ми интересно и погледнах през Сумрака. Аурата на момчето преливаше от страх, че момичето може да е бременно, а баща й е военен. Момичето също не беше много по-добре, но редом със страха се беше зародила и женската пресметливост, че ако наистина е бременна, най-накрая Льоня, явно момчето, ще се ожени за нея. Да им се чудиш на логиката, значи! Стана ми още по-любопитно и реших да проверя дали момичето наистина е бременно. 

Уж случайно изтървах химикалката и навеждайки се, я докоснах по рамото. Да, за нейно щастие и негов ужас, беше бременна. При това, с бъдещ Различен. Засега не можеше да се каже колко силен, но със сигурност детето – момченце, щеше да играе един ден важна роля в борбата между Светлината и Мрака. Дотогава обаче имаше има-няма двайсет години, а сега неговите родители-хора ги чакаше шокираща новина. 

Отдръпнах ръка, когато момчето ме изгледа учудено, а момичето подскочи от изненада и смутолевих някакво извинение. За трите секунди контакт обаче, в главата ми се появиха и други събития. Как той ще я изостави година след раждането, а тя – отчаяна и почти сама с дете на ръце, рано или късно ще се пропие. Така се случва най-често в семействата на хора, където се е родило дете-Различен. Дори и да не е инициирано, по някакъв начин родителят от същия пол го усеща като заплаха и напуска семейството или търси отдушник я в алкохола, я в хазарта, я в насилието над другия. Доказано е, че Различните най-често произлизат от семейства на разведени родители или от проблемни семейства изобщо. Все едно кофти съдбата ги подготвя за Сумрака. 

Тръснах глава. Искаше ми се да им помогна. Поне мъничко. Разрових се в чантата си и намерих от там мънисто на конче. Не беше амулет, по принцип, но ей сега щеше да стане. Стиснах го в юмрук и направих няколко заклинания – като начало, да не се къса кончето, после да кара хората да бъдат добри с нея (заклинанието се нарича „Самарянин“ и е специалитет на Светлите) и накрая – да привърже момчето към нея. Не можех да въздействам твърде много на съдбата и на двамата, но все пак правомощията ми стигаха за две-три дребни намеси от Пето равнище. Той щеше да остане с нея, докато детето не тръгне на училище. Поне. Молех се дотогава да е свикнал с тях и да остане още. 

- Извинете? – обърнах се аз към двамата. – Виждам ви, че изглеждате много притеснени за нещо. Мога ли да Ви помогна?

- Едва ли – смънка момчето и погледна тъжно момичето до себе си. 

- Въпреки това – продължих аз и протегнах ръка, - искам да Ви дам това – подадох мънистото на кончето на момичето. – На мен винаги ми е носило късмет, когато бях на вашите години – казах й. – Сега вече не ми трябва. Ще бъде повече нужно на Вас.

След това, без да я питам, завързах мънистото на ръката й. Те се спогледаха, но явно амулетът сработи веднага, защото нещо в погледа на момчето се промени. Той се пресегна и прегърна момичето през раменете. Тя се усмихна широко, облегна се на рамото му и ми благодари. 

Погледнах отново съдбите им. Да, детето със сигурност щеше да се роди Различен. Но той щеше да остане с тях поне докато тръгне на училище. Майката пък нямаше да се пропие, а щеше да се бори за себе си и за детето си. А може би щеше да срещне и някой друг. Щеше да се види. Нямах право да се бъркам в съдбата на тези млади хора повече. На подобни неща им викат „щастлива случайност“, когато нещо в живота ти се случи и той се промени към по-добро. 

Така смятат хората. В реалността обаче, хората се пресекли пътя на Различен. Различен, който е прочел аурата им, съжалил ги е и е решил да помогне. Противно на разбиранията на хората, не е нужно много, за да подобриш нечия съдба. Понякога стига и едно внушение, дори не е нужно да се прави заклинание. Всеки Различен – без значение от боята – може да внуши какво да е на който и да е човек – от някой впиянчен просяк, до самия президент. Освен това, всеки от нас има определен лимит на намеси. Нещо като позволени нарушения преди да отидеш в затвора. Колкото по-могъщ е един Различен, толкова повече намеси и от по-високо равнище може да прави. 

Аз съм Висша, затова мога дори да отклоня самолет от курса или да спася всички пътници в него. Мога, но не бива, защото понякога вероятностните линии имат твърде много разклонения. Смята се, че колкото е по-силна една намеса, толкова повече се бърника в тъканта на мирознанието и толкова повече неща се променят в резултат от нея. Затова намесите от високо равнище се дават само на Различни с много висок ранг като се смята, че те ще са по-мъдри. На другия полюс пък бяха реморализациите – дребни побутвания от Различния, за да огъне волята на човека в посока на едната или на другата Изначална сила. Просто е, лесно е и по принцип няма голяма разлика между реморализация от Седмо равнище и елементарно внушение. 

Аз обаче не целях временен ефект – за да промениш линиите така, трябва нещо повече от внушение от типа на „пази си момичето“. Затова им направих леко заклинание. Леко за мен, разбира се. Един Различен от Пето равнище би си спечелил последно предупреждение от Патрула. Впрочем, на мен също щеше да ми се наложи да напиша рапорт. Защото детето щеше да се роди Различен. Свалих отпечатъци от аурите на двамата и ги изпратих с поглед надолу по коридора. Дотук стигаха моите правомощия. Хесер и Завулон ако искаха, после можеха да повлияят на съдбата на двамата още. 

Стана ми тъжно за тези двама млади. И ме хвана срам от себе си. Защото ако не бях видяла, че детето ще стане Различен, нямаше да има как да оправдая намесата. Щеше да ми се наложи да оставя момичето на нерадостната й съдба и да си затворя очите. Да си запуша ушите и да изключа от съзнанието си картините на един съсипан млад живот. Ето в такива моменти, когато виждаш, но не можеш нищо да направиш, защото Договорът ти е вързал ръцете, точно тогава ставаш все по-малко човечен. Така израстват Различните. 

- Какво си увесила нос? – попита Глухарьов и ми подаде чаша кафе. – Какво още може да се е скапало???

Взех я и се усмихнах криво. Явно ме беше видял и беше решил да ми донесе нещо. Той се отпусна на стола до мен, където допреди малко седеше младата майка. 

- Уморително е да се бъркаш в чуждата съдба – промърморих аз и отпих от кафето. 

Не беше чак толкова зле на вкус, като за обикновена кафе машина в държавна болница. 

- Че, вие, Различните, нали това правите по цял ден? – учуди се Сергей. – Какво толкова е станало?

- Наложи ми се да променя съдбата на двама души заради детето, което им е писано да имат – отговорих аз тихо и се огледах в случай, че някой от психиатричното отделение също е дошъл за кафе. 

- И това е проблем, защото? – вдигна вежди моят колега. – На фона на всички проблеми, ти точно за това си седнала да се коркаш... Наташа, разочароваш ме!

Глухарьов по начало си беше изключително дебелокож. С неговата професия това си беше необходимост. По някакъв начин успя да привнесе същото дебелокожие и в делата на Различните. От нас двамата, повече се впрягах аз. За него, някак си, всичко си беше в някакъв особен порядък. Рядко го виждах да откача. Не че нямаше и такива случаи, но...

- Защото ако на детето не му беше съдено да се роди Различен, щях да бъда принудена да ги оставя на съдбата им. А това щеше да съсипе живота на момичето. 

- Добре де, нали си оправила нещата? – не разбра Сергей и сложи ръка на рамото ми. – Какви са тия екзистенциални кризи?

Подсмихнах се. Сергей беше много умен човек, но в редовния му речник подобни умни думи нямаха много място. И как иначе, когато по цял ден се занимаваш с отрепки. Затова пък можеше да псува без да се повтаря поне половин час. 

- Ще вървим ли? – попита той. Явно се беше досетил защо го чакам. 

- Хайде! 

Станахме и тръгнахме да си ходим. Направих Сфера на невнимание, за да може никой да не заподозре защо новият охранител си тръгва с богатата хипохондричка. 

- Серьожа? – започнах аз.

- Ъ?

- Чудя се нещо... – той не реагира, така че продължих да разсъждавам на глас. – Какво е способен да направи един човек от любов? 

Глухарьов се закова на място и ме изгледа притеснено от глава до пети. 

- Наташа, сигурна ли си, че си наред? Изглеждаш и звучиш странно! 

- Добре съм – отговорих аз, - обаче нашата Лариса може да е лудо влюбена, по човешки. Така мисля. Аз не знам как обичат хората. Сам знаеш как се събрахме с Олег. Затова ми трябва съвет от истински човек. 

Глухарьов извади цигара от джоба си и се опря на стената да пуши. Бяхме малко по-настрана от служебния вход, все още под Сфера на невнимание. 

- Какво да ти кажа, Наташенка – започна той малко колебливо, - не съм съвсем сигурен, че аз мога да ти дам най-добрия съвет. Сама знаеш, че ние с Ира не сме...

- Да, да, не сте идеалният случай – прекъснах го аз. – Но все пак? Как обичат хората? 

- Ами – почеса се по тила той, - просто обичат. Знам ли. Вие вечно сте се оплели в някакви проклети интриги. Светлина, Мрак... договор и така нататък. А те нямат никакво значение. Когато човек обича, той обича докрай. 

- Не те разбирам, Серьожа – поклатих глава аз. – Как така? 

- Хм, как да ти обясня... Добре, да предположим, че ми се случи нещо. Да кажем, че ме блъсне кола, или някой маниак ме простреля в главата и остана завинаги инвалид...

- Серьожа! 

Мразех подобни разсъждения и той го знаеше!

- Остави ме да довърша! Тогава Ира би останала с мен, каквото и да става. Защото ме обича, въпреки всичко. А какво би направил един Различен? 

- Ами, първо ще потърси кадърен лечител – започнах да разсъждавам на глас аз. – За нас почти няма фатални наранявания. 

- Аха, освен куршума в главата – додаде Глухарьов. 

Това си беше наша си шега, макар че, когато ме попита как умират Различните, хич не ми беше до смях. Сега обаче, почти година и нещо по-късно, вече можех да се смея на онзи момент, когато двамата със Сергей се дърляхме като куче и котка за всяко нещо. 

- Не издребнявай сега! После, вероятно двамата ще намерим тоя изрод и ще го изкормим. Заедно. 

- Виждаш ли? – плесна с ръце той. – Ето къде е разликата! Вие не приемате неизбежното и винаги търсите начин как да стане вашата. А хората нямат избор. Затова обичат докрай. За тях не винаги има втори шанс. Обаче не мисля, че аз мога да обяснявам много за любовните връзки – почеса се Сергей по тила. – Трябва ти някой със щастлив съвместен живот. Някой, който да ти даде съвет. 

Замислих се. Кой пък би могъл да ми помогне в това? Единствените хора с щастлив любовен живот бяха... моите родители. Да! Ето кой може да ми даде честен съвет. 

Тяхната история беше достойна за роман. Татко е родом от Митишчи, направо може да се каже, че е столичанин. Мама пък, дошла в Москва да учи счетоводство и администрация от Воронеж. Срещнали се на гарата, по най-баналния начин. Той отивал при приятели в Подмосковието, а тя – за пръв път била в Москва. Така се била зазяпала в неоновите табели, че се блъснала в него и го оляла от глава до пети с кафето, което носела. И до ден-днешен, когато си спомнят тази сцена, двамата се заливат от смях. После, той естествено я поканил на кафе и се разговорили. Тръгнали да излизат заедно след по-малко от месец, а се оженили след три. Аз съм се родила година по-късно. 

Ранните ми детски спомени са доста противоречиви. От една страна имах спомени за любящи родители, лудо влюбени един в друг, а от друга – за грандиозни скандали между майка ми и баща ми. Тогава бях дете, само на седем. Помня, че нашите бяха стигнали до там, че не си говореха с дни и ме ползваха като пратеник. „Кажи на баща си, че...“ или „Предай на майка си, че...“. Подозирам, че тогава за пръв път съм влязла в Сумрака, защото бях много натъжена, че мама и татко не се обичат вече. Исках да се обичат както преди. Дори си помислих, че ако имам съюзници, ще ми бъде по-лесно да ги помиря. Спомням си как една вечер, след поредния скандал за едното нищо, седнах в стаята си и започнах да си мисля. 

Колко би било хубаво да имам братче или сестриче? Не, всъщност реших, че искам сестричка. Да й правя прически, да си разменяме клюки, да ми бъде завинаги приятелка. Не би ли било по-добре ако мама и тате имат още деца? Тогава не съм осъзнавала, но без да искам съм писала съдбата на родителите си. Набъркала съм се във вероятностните линии. Когато разбрах, че съм Различна и тръгнаха да ме обучават, ми стана ясно, че караниците между родителите ми – те продължаваха години наред, откакто навърших шест, докато не се роди сестра ми Лена две години по-късно – са били съвсем нормални. Те са усещали, че съм особена и не са виждали причина да остават заедно повече. Аз обаче, с детското си желание да ги задържа заедно, съм пренаписала съдбата им. Такива случаи са редки. 

Три месеца след като си пожелах да имам сестричка, мама и татко ме повикаха и проведохме един много дълъг разговор – като възрастни. Те вече не се караха и само се усмихваха. Помня, че бях много щастлива, когато разбрах, че ще си имам сестричка. Със задна дата установих, че май съм предобрила несъзнателно заклинанието, защото две години по-късно се роди и сестра ми Юлка. Най-малката и най-глезената от всички нас. 

Ето така един Различен, пък макар и дете, може да влияе на околните. Аз го бях направила несъзнателно. Резултатът обаче беше, че след раждането на Лена, родителите ми коренно се промениха. Повече никога не ги чух да си повишават тон един на друг. Точно обратното – винаги показваха колко се обичат и държат един на друг. За тях, стопроцентови хора, аз и сестрите ми винаги бяхме на първо място. Не че те имаха някакви невероятни финансови възможности – татко беше асансьорен техник, а мама работеше в пощата. На гише, да обслужва по цял ден намръщени лелки и изнервени господа. Въпреки това, у нас никога не е липсвало нищо. Винаги сме имали достатъчно пари и за нас, и за да отидем някъде. Баща ми никога не е оставал без работа – винаги имаше адреси, на които трябва да ходи – когато порастнах, разбрах, че това се е дължало по-скоро на латентните ми способности на Различна. Но, нямаше значение. 

Извадих телефона от чантата си и набрах номера на майка си. От тях двамата, тя беше човекът, на когото можех да разчитам да вдигне веднага. Не се знаеше къде е баща ми в момента, а опитът ме беше научил, че в асансьорните шахти обхват няма. Дори и да си Различен.

- Кажи, миличка? – дочух уморения й глас от другата страна. 

- Здрасти мамо, може ли да дойда довечера на вечеря? Ще бъдете ли двамата с татко вкъщи? – попитах аз, като се постарах да не звуча толкова изнервена, колкото се чувствах. 

- И питаш! – засмя се тя. – Откога те моля да дойдеш да ни видиш! Ама ти все се извиняваш, че работиш до късно... Нямаш вече време за бедните си родители...

- Мамо! – възкликнах аз, подразнена от вечното й натякване, че се изнесох от вкъщи. – Недей така, идвам при вас поне веднъж седмично. Знаеш, че съм на ненормиран работен ден! Не мога да идвам всеки ден след работа....

- Знам, знам – би отбой тя. – В колко часа ще дойдеш? 

Погледнах към Сергей. Трябваше да отида у дома и да се преоблека. Значи поне час и половина мотаене. 

- Към седем ще съм при вас – изчуроликах аз и затворих. – Серьожа, хайде да ме хвърлиш до нас! – изкомандвах аз. 

- Тъй вярно! – подигравателно ми отдаде чест той и изгаси цигарата в стената под неодобрителния ми поглед. – Не съм си и представял, че ей сега, в час пик, ще се набуташ в метрото. 

Изхилих се. 

- Колко добре ме познаваш.

- Имам ли избор? – върна ми го той и поехме към паркинга на служителите, където би трябвало да се мъдри колата му. 

Различно спешно отделение - седма глава (трета част)

 

Тук не ставаше дума за един човек, а за 12. Да не говорим, че в една операция има замесени много хора - сестри, санитари и други подобни. Възможно ли беше Могилевски да е изтрил паметта на всички замесени, да е подменил журналите, и да е написал някаква съвсем различна, благовидна причина за постъпване в отделението? Все пак хората са били докарани с линейка, а е трудно да се трие паметта на цялата Бърза Помощ –макар че, ако бях права, той вече беше изтрил паметта на половината болница. Сериозно нарушение. Дори само заради това, биха го лишили от способности за около поволин век. Обаче с него беше замесена и Глужкова. Дали и тя нямаше нещо общо? 

Защо им беше да оперират някого и после да крият следите от операцията? Глухарьов продължаваше да ме гледа въпросително така че леко му кимнах. 

- Благодарим Ви, докторе - каза той. - Можем ли да вземем това? 

- Няма проблем – докторът изглеждаше силно озадачен, но бързо ни пусна. 

Моят колега ме поведе по обратния път, когато лекарят подвикна след мен:

- Утре задължително трябва да дойдете, за да вземете изследванията си! 

Махнах с ръка, за да покажа, че съм чула. Лекарят не знаеше, че утре ще трябва да вляза като пациент в отделението. 

Без да се разбираме предварително Глухарьов ме поведе към глухата стая. Трябваше да поговорим. Оставих го да ме води по коридорите като в транс.

Когато вратата се затвори зад нас, аз се отпуснах на стола и обхванах главата си с ръце. 

- Ей, ей, какво се вкисна? - попита ме Сергей и коленичи пред мен, така че очите ни да са на едно ниво. - Я кажи, да не са ти били някаква гадост? 

- Не, не, просто ако това, което си мисля е вярно... 

Той ме раздруса. 

- Ама обясни като на човек за какво става дума!

- Работата е там, Серьожа, че ако те наистина са направили това, то ще трябва да ги пратим в Сумрака завинаги... 

Глухарьов изхъмка. После стана и запали цигара. 

- Защо всеки път, когато трябва да направим нещо, се стига до това?

- Защото Сивите са дърти пръчове, които отказват да разберат, че не живеем в Средновековието - изсумтях аз. 

Глухарьов се опули, но нищо не каза.

- Помниш ли какво ни каза Волгин? - попитах аз. Той кимна. 

- Естествено. Че изчезналите хора са влизали за операции. 

- Именно. А тук какво имаме? Бележка от спешното само. Не ти ли се вижда странно?

- Може докторът да е мръднал просто - философски заключи моят колега. 

- Той е Различен, Серьожа, не може да "мръдне" - поклатих глава аз. - По-вероятното е друго. 

Сергей ме изгледа критично. 

- И какво ти се върти в главата?

- Че е имало операции. И Волгин си спомня, защото не са могли да му изтрият паметта. Ето това си мисля. 

Изражението на Глухарьов стана още по-скептично, ако това изобщо беше възможно. Все едно говореше с освидетелствана луда. Осъзнавах, че звуча налудничаво. Ако си човек подобно нещо беше абсолютно невъзможно. Обаче ако си Различен имаше огромна вероятност да е така. Още с постъпването в Патрула те учат да вярваш на онова, което ти се казва от тези с по-висок ранг от теб. На хората не се вярва, защото един Различен може да манипулира безброй хора. Вярно, това е наказуемо по Договора, но ако се налага, би могъл. Така че каквото и да казват хората, няма как да им се повярва. На слабите Различни също не е добре да се вярва, защото на тях също може да им се повлияе. Обаче ако трябва да се избира между човек и Различен, винаги се вярва на Различния. 

- И как точно, обясни на идиота, моля те, ще скриеш операция? И защо, да го вземат мътните? – озъби се той и изпусна облак дим в обратна на моята посока. Ясно му беше, че ще му се скарам иначе. 

- Защото никой не бива да научава, че се е провела - отговорих аз. - А иначе не е чак толкова трудно, просто е намеса от поне Второ равнище. 

- Тоест? Човешки говори, не съм чел вашия договор! 

- Тоест е доста голямо нарушение – въздъхнах аз.

- И все пак, как става? 

- Просто е, триеш паметта на всички. Това е подобно на начина, по който се трие паметта на компютър. 

- Наташенка, знаеш, че на компютъра знам само къде се включват кабелите и кое копче го пуска - раздразнено ми отвърна моят колега изпусна нов облак дим. - Я обясни като за мене. 

Станах и започнах да обикалям из помещението. Идеалното място за изтезания, впрочем. Шумът от тръбите би заглушил виковете и имаше предостатъчно места за връзване на някого. Тръснах глава. Какви глупости ми се въртяха в главата само. 

- Ами, представи си, че си написал нещо с молив и после си го изтрил. С хората е същото - опитах се да обясня аз. 

Истината беше, че бърникането в чуждата памет беше далеч по-сложно и опасно. Малко като неврохирург - защото ако изтриеш някой наглед маложавен спомен, може да промениш мисленето на човек. Например, ако изтриеш спомена на жена, че си е изтървала кафето онази сутрин преди десет години, може да изтриеш и спомена за това как същата жена е срещнала съпруга си и така вече в сегашната реалност, тя може и да не го помни. Сложно беше, но не ми се задълбаваше, защото Сергей така и така нямаше да разбере. Имаше си цял отдел в Инквизицията, които се занимаваха специално с превъртане и манипулиране на памет. За целите на науката, ако ги слушаш. Истината беше, че се чудеха как да направят така, че да могат да трият паметта на хора и Различни без да има последици. Поне така се говореше. 

- А можеш ли да изтриеш човек? - попита смръщено Глухарьов и ме върна обратно в реалността. 

Прихнах. Той обаче не се засмя заедно с мен, а продължи да ме гледа втренчено.

- Има начин да изтриеш човек - казах аз сериозно, твърдо решена да не го лъжа, - но за това ти трябва право на намеса от Първо Равнище нагоре. И за да стане, трябва да пренапишеш съдбата му.

Очите на моя колега вече бяха с размера на чаени чинийки. 

- Сега не ми казвай, че и това е вярно. Че всеки има съдба и други подобни глупости.

- Вярно е. Но иначе, ако не бърникаш в съдбата на човека - или на майка му, всякакви опити един човек да бъде изличен са в нашата юрисдикция. 

Беше наистина забавно да гледам своя колега втрещен. Очите му направо щяха да изскочат от орбитите.

- Наташа, на какво си се съгласила пък сега?! - попита ме той с леден тон. - Няма, повтарям, няма да се занимавам и с това! Не ми стига другата бумащина. 

Прихнах. Той ядно изгаси цигарата в една от тръбите, опря се на стената и ме изгледа мрачно. ако погледът му можеше да убива, досега да съм паднала възнак. Обаче не можех да спра да се смея. Беше нелепо. Когато най-накрая бях в състояние да отговоря, просто се приближих и го тупнах по ръката. 

- Не можеше да не се пошегувам просто!

Посрещна ме леден поглед. 

- И с кого намери да се бъзикаш, с партньора си, браво Наташенка, браво! 

- Е, нямаше начин! - ухилих се аз, но мрачната му физиономия ме спря. - Добре де, извинявай! 

Ледено мълчание и втренчен поглед. Реших да отвърна на втренчения поглед. Не ми се получаваше особено страшно, но въпреки това трябваше да опитам. След малко той въздъхна примирено:

- Какво да те правя, я? – звучеше като родител, който се чуди дали да набие сина си тийнейджър, че го е хванал да му краде от портфейла, или просто да махне с ръка. 

- Може да ме слушаш, например? - изкикотих се аз. - А исках да кажа, че са в нашата юрисдикция такива случаи, защото са криминални. Спокойно! 

- Хич не съм спокоен, когато ти си наоколо! - отвърна ми той. - И още не разбирам за какво е била цялата работа. 

Наистина, защо им беше на онези да маскират цели операции? Аз не виждах особена логика. Защо изобщо ти е да оперираш някого, ако не ти трябва? Айде, в нормалните болници го правеха, за да крадат пари, бях виждала няколко подобни случая по телевизията. Обаче на Различните защо им беше? В крайна сметка, за да имаш пари ти трябва просто да започнеш свой бизнес. Не е особено трудно. Но да правиш операции, на 12 души, да ангажираш голяма болница за целта, а после да си замиташ следите и да представиш всичко като благовиден и относително безобиден повод. Звучеше ми странно. 

Изведнъж в главата ми проблесна спомен от обучението ми в Патрула. Този път Дневния. Бяха ме натикали там, за всеки случай, и ми се наложи да позазубря това и онова за различните видове Тъмни и характерните им заклинания. Мразех тия часове, защото беше пълно с кървища. Поне когато ни преподаваха за вещици и върколаци. Сега в главата ми зазвуча гласът на дежурната тогава вещица, Алевтина ли беше, Альона ли беше някоя си. Така и не запомних цялото й име. 

Имаше заклинание, което включва дванайсет души. Трябват задължително поне един човек в началото на живота си и един, който да е към края. От всички се взема кръв и някакъв орган. А после се използват... 

- Серьожа? – изхленчих аз и се вкопчих в ръката му. 

Той реагира на секундата на разфокусирания ми поглед и побърза да ме настани обратно на стола като цигарата изчезна някъде. 

- Какво ти е? – моят колега се опита да улови погледа ми, но аз се бях втренчила в крушката, която висеше на кабел от тавана. – Наташа, отговори ми иначе ще довлека за ушите някой доктор тук! 

- Имаме проблем, Серьожа – отговорих аз като в транс. 

Той се изхили. 

- Ако не се забелязала, драга моя, проблемите са нашата работа. Какво мислиш? Ей? – той щракна с пръсти пред очите ми. 

Примигнах. Бях се отнесла в описанието на оная вещица преди години. 

- Знам защо е трябвало да маскират операциите – отговорих аз, - обаче като ти обясня на теб, хич няма да ти хареса. 

Той се изправи и се подпря на най-близката стена като ме измери с любимия си скептичен поглед. 

- Да чуем! 

- Извади бележката на доктора и ми прочети отново на колко години са хората!

Сергей не тръгна да спори, а послушно направи каквото му казах:

- Имаме две деца – момче и момиче. Момичето е на 14, момчето е само на 12. И двете от детски дом. 

- „Една жена в зората на живота и млад воин не вкусил още кръв“ – изрецитирах аз. 

Глухарьов млъкна и ме погледна опулено. 

- Наташенка? Ти да не си пушила нещо, докато беше на преглед? Какви са тия простотии?!

- Цитирам ти началото на заклинанието – отговорих аз, - продължавай да четеш! 

Явно нещо в гласа ми го накара да се стресне, защото се намръщи и продължи:

- Двама студенти – отново момче и момиче. Съдейки по бележката, идват от другия край на Русия. Той е на 20, а тя на 17.

- „Левент на силата в разцвета и богиня що не знае свойта сила“ – продължих аз. – Давай нататък, Серьожа!

- Двама мъже, на 45 и 50 години. 

- „Чада две на порока, живота си от ум затрили“ – продължих аз и хвърлих един поглед към своя колега. Беше пребледнял. Вещерските заклинания винаги звучаха зловещо, така че не можех да му се сърдя. – Нататък? 

- Трима бездомници, не е оказана вързаст. 

- „Ония, що са чужди на тоя и на оня свят“. И нататък? Имаше май пенсионери?

- Има – кимна моят колега. – Трима. Две жени и един мъж. 

- „И най-подире тия, към заника що гледат.“ – довърших аз. – Всичко се връзва.

Моят колега бавно прибра листето и коленичи до мен. 

- Наташенка, освен че тръгна да се правиш на Пушкин, аз не разбрах какво толкова ти се връзва. 

Погледнах го. Личеше си, дори без да му гледам аурата, че е страшно притеснен. 

- Спокойно, Серьожа, не съм полудяла. Това просто са думи на много мощно заклинание. 

- Защо ли си мисля, че не искам да знам... – измърмори той. – Ти обаче си добре, нали? 

- Като изключим, че хич не ми харесва това, което си мисля. 

- Да чуем! 

- Ами, като начало, онова, което ти изрецитирах е част от заклинанието. И всичко си пасва. 

- Наташенка, кълна се, че ми писна от тия недомлъвки! – изръмжа моят колега и изтупа коленете си, докато ставаше. – Айде обясни ми, като на човек, моля те! 

- Историята е дългичка, Серьожа... – започнах аз, но ме прекъснаха раздразнено:

- Те, твоите истории, всичките са дълги! Айде спирай да ми увърташ и почвай да обясняваш! 

Кимнах. Нямаше как да го държа в неведение. 

- Има едно много старо вещерско заклинание, известно като „Колелото на Хеката“. За да бъде изпълнено, са нужни 13 души...

- Чакай, чакай, ние тук имаме само 12! – прекъсна ме той. – Бъркаш нещо! 

- Изчакай да чуеш какво ще ти кажа и после говори! – сопнах му се аз. – 12 от 13 трябва да отговарят на определени критерии. За да запомнят какви са те, просто вещиците вградили инструкциите в думите на заклинанието. Едно време, преди Договора, това е било едно от най-кървавите заклинания възможни. Защото е на практика жертвоприношение на 13 души. На някои пълно, т.е. ще бъдат убити, а за други само частично осакатяване. 

Сергей се почеса по тила. После видях как започва да свива и разпуска ръцете си в юмруци. После изсумтя и запали нова цигара. 

- И каква е целта на тая изродщина? – попита ме накрая и ме стрелна с такъв обвинителен поглед, че за момент се зачудих дали току-що не се отказа да работи с Различни завинаги. 

- Каквато е целта на всяко едно заклинание – да увеличиш своята сила и да намалее тая на околните – обясних аз. – Само че това не е всичко. Има два варианта на заклинанието. Единият е когато тези 12 души дават живота си, за да подсилят един Различен. Другият обаче напълно съвпада с нашата теория. И дори вече знам защо Волгин дойде при нас. 

Моят колега изръмжа и удари с юмрук по най-близката тръба. Звукът странно отекна в помещението. 

- Защо ли си мисля, че няма да ми хареса това, което ей сега ще ми кажеш? 

- Прав си. Няма никак да ти хареса. Защото нашите трима идиоти са заедно в кюпа. Всеки един от тях има пръст във всичко това. И да, операции е имало. Поне на някои от пациентите. 

- Това пък как го разбра? – опули се моят колега. 

- Защото е казано в заклинанието. Вземат се органи, без които човек може да живее. Поне за известно време. Примерно, на един ще извадят бъбрек, на друг може да отрежат парче от черния дроб, на трети нещо друго. Ей такива неща. 

Моят колега плю на земята и ме погледна с отвращение. 

- Може ли да спреш с тия подробности? 

- Ей, мислех, че ти си по-коравият от нас? – подсмихнах се в отговор. – Защо сега ми се показваш такъв гнуслив?! 

- Защото вече съм виждал какво правите по време на жертвоприношение – отговори той и се намръщи. 

Кимнах. Клошарят отпреди година. Наистина беше отвратително. С тази разлика, че при това заклинание основно изискване беше жертвата да остане жива до завършването на ритуала, а това отнемаше дни. 

- Това обаче не е всичко – отговорих аз накрая и той извъртя очи. – Ако съм права и всичките са вкарани за планови операции, под някакъв предлог, а после цялата информация е била изтрита, значи операцията е била нужна, нали така? Това се връзва с нашата теория. Моята де. Просто за целите на заклинанието са били нужни човешки органи, а какво по-лесно от това да си ги набавиш по този начин? Хората нямат роднини, които да се противопоставят или да ги търсят, а болницата ще отчете дейност. 

- Добре де, в една болница няма ли достатъчно отпадъци за ползване? – зачуди се моят колега и тръгна да снове напред-назад. 

- Има, обаче тук уловката е, че всеки орган трябва да се вземе от човек в конкретна възраст, според инструкциите. Плюс това, човекът трябва да е жив, когато това стане и да остане жив след като това стане. Така че те просто са ги оперирали, взели са каквото е нужно, и после са направили така, че да изчезнат, защото им трябват живи за финалния етап на заклинанието. 

Моят колега изпсува и смачка фаса в ръка. После отново изпсува и запали нова цигара. 

- Значи, на човешки език, имаме работа с психари, които са отвлекли 12 души, така ли? 

- Точно така – кимнах аз, - обаче психарите са трима. 

- В смисъл? 

- Волгин също е в кюпа – обясних му. 

- И как така? Той сам ни потърси! 

- Именно, за да отклони подозрението от себе си – отговорих аз и Сергей се изхили. 

- Твърде много филми гледаш, мила моя... 

- Не си чул още всичко, така че не ми се обяснявай! – срязах го аз. – Ако в нещата не е замесен той, защо тогава знае за операциите? Ако аз трябва да свърша нещо подобно, определено не бих казала на друг Различен, чиято памет не мога да изтрия. Те са горе-долу на едно и също Равнище на Силата с Могилевски, така че ако Волгин е знаел, е могъл да ги спре без проблем. Или да каже на Патрула. Обаче не го е направил, а ги е оставил да действат, при това 12 пъти. 

Моят колега спря да снове и ме погледна учудено. 

- Май от тебе ще излезе следовател, в крайна сметка... – каза той и ме измери с поглед. – Добре де, ама нали двама са Светли? Защо биха причилини нещо такова на хората? И лекари, на всичкото отгоре?

Свих рамене. Принципно беше прав и въпросът беше напълно логичен. Обаче докато ме бодоха цял ден и аз се зачудих и стигнах само до един извод:

- Тези двамата, Глужкова и Могилевски, са израстнали заедно и имат огромно влияние един над друг. А Волгин е просто заслепен. Освен това, има всякакви Светли, вярвай ми. Някои от тях изобщо не би трябвало да са Светли, но явно са били в добро настроение, когато са влезли за пръв път в Сумрака. Понякога е много объркано. И да, прав си, според мен и Волгин и жената са замесени и напълно наясно какво се случва. Тук никой не е невинен. 

Моят колега започна да разтрива слепоочията си. 

- Главата ме заболя вече от тая твоя интрига, честно! Добре тогава, защо му е да забърква нас във всичко това?! Ако и тримата са в кюпа, кой го бие през ръцете да ги издава? Нещо не се връзва. 

- Връзва се, Серьожа, и точно там е най-сериозното доказателство, че са въвлекли нас двамата с тебе във всичко с цел. Всъщност, ти не им трябваш. 

Сергей присви очи и ме изгледа мрачно. 

- Не ми казвай, че отново... 

- Именно – отговорих аз. – Трябва им Различен. Това е вторият вариант на заклинанието. По-древният. Жертват се 12 души от хората и един от Различните. Колкото по-силен е той, толкова по-добре. 

- Чакай малко! – вдигна ръка той. – Искаш да ми кажеш, че те ще се опитат да те убият? 

- Именно – кимнах аз. – Първо ще използват жизнената сила на хората, а после ще се опитат да убият мен. И ако получат и моята сила... ами не знам какво би могло да стане. 

- Я момент! – озъби се той. – Ти сега да не се опитваш да ми кажеш, че смяташ да им играеш по свирката?! 

В погледа му ясно се четеше, че ме смята за освидетелствана луда. Кимнах. Нямахме друг избор така и така. 

- Ти си абсолютно ненормална! – викна той. – Не помниш ли какво стана лятото, а? Как изобщо си въобразяваш, че това ще стане, а? Ти идиотка ли си, какво си?!?! 

Той започна да снове напред-назад, сипейки огън и жупел по адрес на тримата Различни, моят умствен багаж, Различните изобщо, Патрулите и така нататък. Мълчах и го изчаках да излее гнева си, за да бъде в състояние да чуе останалата част от плана. Отне му поне десет минути да се успокои и да ми проговори отново:

- И какво смяташ да правиш? 

- Да спася онези хора, Серьожа – отговорих аз. 

Сигурна бях, че той би ме разбрал. Тук не ставаше дума за един човешки живот, а за цели 12. 

- И откъде си толкова сигурна, че са още живи?

- Живи са. Така трябва, за да сработи заклинанието. Длъжни са да ги поддържат живи. Но трябва да разберем къде ги държат, а за тази цел трябва да им играя по свирката и да се правя, че нищо не съм разбрала. За пред Волгин, онези двамата са лошите, а той е добрият. А междувременно ще се опитам да разбера кой има най-много за губене и да го разубедя. Нямаме друг избор. 

Той поклати глава и отново ме погледна. В погледа му прочетох, че ме смята за абсолютна глупачка. Разбирах го, това което смятах да направя, беше наистина абсурдно. Обаче нямах друг избор, ако исках да спася онези хора. А аз исках да направя нещо добро и да спра тая изродщина. Вещицата, която ни беше обяснила как работи заклинанието беше споменала, че то не се практикува от повече от 1000 години, че е забранено от Договора. Различните смятаха, че подобно жертвоприношение може да даде почти неизчерпаема сила на онзи, който го извърши. Обаче от 1000 години насам никой не го беше проверявал. 

Не разбирах защо онези тримата биха искали подобна власт и какво щяха да правят с нея. Самата идея да убият тези хора ми се струваше странна. Не се връзваше някак с Хипократовата клетва. Тогава защо? Имаше нещо, което не знаехме и което трябваше да разбера. 

- И какво ще направиш? – попита ме той накрая.

- Ще се повъртя в отделението и ще разбера кой кой е. Според мен има много неща, които не знаем. 

- Освен едно – изсумтя моят колега, - че отново старците те превърнаха в примамка. 

Кимнах мрачно и станах да си вървим. По план трябваше днес да си тръгна, а да остана в болницата едва утре. Обаче Глухарьов беше ужасяващо прав. Старците, Великите, моите началници в Патрулите, отново си бяха измили ръцете с мен. И ме бяха набутали в устата на вълка. Само от мен зависеше дали ще изляза цяла от това. 

Нямах представа дали ще мога да се откопча от тази история, но нямах избор. Трябваше да опитам да спра това. Надявах се цената за всичко да не е отиването ми в Сумрака завинаги...

Различно спешно отделение - седма глава (втора част)

 

Глухарьов просто ме хвана за лакътя и ме повлече нанякъде през задни помещения и полутъмни сервизни коридори. Вървяхме мълчаливо. Колкото и да му бях бясна в момента, бях научила за година и нещо работа с него, че държи ли се така, трябва да изчакам със скандала. Намирахме се някъде в мазето на болницата. По тавана вървяха тръби, вероятно отопление и канализация, и други подобни. Беше мрачно, а лампите по тавана бяха страшно нарядко, така че се движехме в почти пълен мрак. Глухарьов обаче явно знаеше къде отива, защото почти не спираше. В коридора беше влажно и студено, а стените, вероятно някога боядисани в зелено, любимият цвят на проектантите на подобни сгради, сега бяха почти черни на вид.

Най-накрая стигнахме до някаква врата, която моят колега отвори със сила. Бутна ме да вляза вътре и влезе след мен. Оказахме се в котелното на този блок. Ключ за осветление нямаше, но една крушка висеше на кабел от тавана, но явно никой не считаше за нужно да я гаси. 

Глухарьов се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си. 

- Хайде, започвай! 

- Моля? - опулих се аз. 

- Със скандала - обясни ми той и ме фиксира с поглед като рентген. - Видях, че много ти се иска да ми счупиш главата. Затова сме тук, да няма кой да ни чуе. 

- Що за място е това? - попитах аз ядосано. 

- Показаха ми го на обхода сутринта. Много е удобно ако никой не бива да те чува. 

Дори не исках да знам защо в първия ден на един охранител му показваха глухите места в подземията на болницата. 

- Защо мен трябва да ме тормозят цял ден и да ме бодат, а ти седиш и само се наливаш с колегите?! - възнегодувах аз и седнах на единствения разнебитен стол. - Не е честно! 

- Вярно е - съгласи се Сергей учудващо бързо и клекна пред стола. - Но, признай, че каквото правя аз, ти не можеш да го направиш. 

Издадох някакъв нечленоразделен звук, подобен на ръмжене и се опитах да се отдръпна. 

- Я ела насам, сърдитке! - каза той и ме прегърна. 

- Не е честно! - повторих аз като инатливо дете и отново се опитах да се дръпна. 

- Знам - отговори ми моят колега без да ме пуска, - но понякога трябва да търпим разни гадости, за да измъкнем информация. 

Изсумтях. Да му имам събирането на информацията! Сергей вече ме пусна и продължи: 

- Освен че се черпихме, наистина успях да измъкна и доста информация от колегите.

- И какво пък толкова си научил? - нещастно промърморих аз.

Глухарьов стана и отиде да провери нещо по котлето. Не разбирам от тия неща, така че нямах идея какво търсеше. Може би точните думи.

- Когато хората пият, Наташенка - започна наставнически той, - казват много неща. Особено мъжете. 

- Не е моментът за лекции как се работи на терен! Направо казвай какво си научил.

- Ааааа, не така - размаха ръце той. - Искам да ти докажа, че върша работа.

Скръстих ръце на гърдите си и си предадох възможно най-скептичното изражение. 

- Тия двамата, дето са ни странни на нас с теб - продължи Сергей, - са странни и на охраната. Едната от изчезналите е роднина на Гриша, главният. Лекувала се е при нашите и в един момент просто престанала да си вдига телефона.

- Е, и? - озъбих се аз и се опитах да си спомня имената на изчезналите. - Това нищо не доказва.

- Не, но пък научих много пикантни подробности за нашите клиенти. Обаче за тях ще ти разказвам на друго място.

- Впрочем, аз вербувах един от лекарите да ми покаже документацията дето водят тия двамата - гордо обявих аз.

Глухарьов вдигна вежди и се огледа наоколо, все едно търсеше скритата камера. 

- Вербувала си някого? С магия ли?

- Нищо подобно. Само с истината. Без грам магия. Колко ти е часът? 

Моят партньор погледна часовника си.

- Минава четири, защо?

- Мамка му! - скочих от стола. - Той трябваше да ме чака на задния вход на спешното преди петнайсет минути!

- Женска точност - философски заключи Глухарьов. - Знам пряк път, да вървим!

Той ме поведе пред лабиринта от полутъмни коридори и не след дълго се озовахме на уреченото място. По пътя му обясних част от какво се беше случило. Лекарят вече ме чакаше. Веднага се наежи като видя едрия мъж с мен.

- Какво става тук? - попита той и стисна юмрук.

- Свой съм - вдигна ръка Глухарьов и показа удостоверението си с другата. - Също съм тук под прикритие. 

На косъм бях да му обясня, че размахването на удостоверение на обществено място не е най-умният начин да останеш под прикритие, но преди да си отворя устата, лекарят се огледа и ни подаде листче сгънато на две. 

- Съжалявам, но щях да предизвикам подозрения ако изнеса журналите чак тук. Ако дойдете в стаята за отдих с мен, може и да ги разгледаме заедно, но тук няма как. Така ще привлече излишно внимание. Затова направих този списък. 

Глухарьов кимна и пое лисчето, а аз надникнах над рамото му. На него се мъдреха написани име и фамилия, работно място, някаква драсканица на латински и годините на пациента. 

- Имаме много интересни казуси, защото според ИЗ-то, всички са приети по спешност. 

Не можех да си обясня защо винаги когато докторите говореха, им се разбираше половината от казаното. Това какво, да не беше код някакъв? Засега реших да си пропусна странните думи покрай ушите и да съсредоточа върху информацията. Опитах се да разчета разкривения почерк на доктора, който подскачаше по листа. Друга характерна черта на лекарите - пишеха ужасно грозно. То и Глухарьов пишеше грозно, ама на фона на това, неговото си беше калиграфски почерк. 

Имаше общо дванайсет имена. Според бележките, трима бяха пенсионери - на 69, 70 и 85, двама - студенти – на 17 и 20 години, имаше две деца от дом за сираци, едното на 12, а другото на 14, двама мъже на средна вързаст, лекарят ги беше записал като безработни, което във всяка институция беше код за "алкохолик". За останалите трима беше оставена черта на мястото на професията, както и на годините. Загледах се в имената. Някои от тях ги бях виждала в нашата сводка с изчезналите. Значи наистина можеше и да има някакви съвпадения тук. 

А каквото и да говореше Глухаьров за това колко филми гледам и как нещата не стават така, работата в Патрула ме беше научила, че няма съвпадения. И че ако виждаш нещо, то го виждаш с причина. 

- За тези тук защо няма информация? - попитах аз и посочих няколко имена, срещу които нямаше професия. 

Докторът надникна и отговори бързо:

- Клошари са - тук се намръщи, - сами се дотътриха до тук, нямаше как да ги върнем. Спешно звено сме, знаете...

С Глухарьов си разменихме погледи. Всички мразеха клошарите. Без изключение. Мърляви, често мъртво пияни, миришат... В отдела трябваше да чистим след като цъфне някой, а при нас не беше образец за чистота. Представях си какво им е на лекарите. Обаче тези, същите клошари някога са имали дом, професия и така нататък. Понякога ми беше жал. 

Всъщност, те бяха много удобни жертви. Главно заради факта, че никой няма да ги потърси и рядко имаха роднини. Като се замислех, от изброените хора, евентуално пенсионерите или някой от алкохолиците да имат такива. Още едно странно съвпадение. Много по-лесно е да навредиш на човек, когато ти е ясно, че няма кой да го защити или да го потърси. 

- А каква е тая драсканиаца тук? - тикна пръста си моят колега в латинските надписи.

- Диагнозата - сви рамене лекарят, все едно да дращиш на латински беше най-нормалното нещо на земята. 

- И тя е? - присви очи Сергей. 

Ако имаше нещо, което го дразнеше повече от това някой да му се прави на всезнайко, щях силно да се учудя. Лекарят изхъмка и побърза да обясни:

- Всички са постъпили по спешност с болки в сързечната област. Някои, ето тези тук, почти са стигнали до инфаркт - пръстът му се плъзна по списъка и посочи двамата алкохолици. - Всички са постъпили с хипертония и видими отглонения на t и p вълните... 

Примигах. Това не ни трябваше. Важното беше друго. 

- А останалите? - попитах аз. - Не разбирам как точно всичко това е свързано. 

- Лекуващият лекар на всички е бил Могилевски - отговори лекарят. - Като анестезиолог, той е длъжен да ги прегледа. Все пак трябва да се слага упойка, да се дозират лекарства. Няколко от пациентите са били в напълно безпомощно състояние. Впрочем, Волгин е бил на смяна при повечето от инцидентите. Нали и за него питахте. 

Със Сергей се спогледахме. Нещата започваха да стават все по-подозрителни.

- Чакайте малко, нали казахте, че Могилевски е анестезиолог? - обади се Сергей замислено. Лекарят кимна. - Тогава от какъв зор е трябвало да преглежда пациентите в спешното? - продължи да разсъждава той на глас. - Може да съм тъпо ченге, ама дори аз знам, че анестезиолозите работят в операционната. 

- Не само - отговори лекарят и се подсмихна. - Те са много нужни и в реанимация. А всички пациенти са били вкарани там поне за няколко часа. Разбирате ли, когато при нас дойде пациент с подобни оплаквания и придружаващи заболявания, нещата стават доста сложни. 

Примигнах. Нещо не се връзваше. 

- Чакайте малко! Никъде не споменавате операции. - Не, защо трябва да го правя? - учуди се лекарят. - Нито един от тези хора не е имал показатели, които да обуславят оперативна намеса. 

С Глухарьов се спогледахме. Волгин ни беше излъгал. Той каза, че всички са били оперирани от двамата му колеги, а според този лекар не е имало нито една операция. Това правеше присъствието на Могилевски в картинката по-подозрително, но определено недоумявах защо ни беше подвел. Ние така и така щяхме да проверим. Или е мислел, че няма да проверим? 

- Възможно ли е тези записки да са подменени? - попитах аз.

Лекарят се измя. 

- Разбирам, че работата ви е да се съмнявате във всичко, но тук няма как да се скрие една операция. Има си време за подготовка, престой, изразходвани консумативи... Не е възможно това да се скрие. 

Той поклати глава. Глухарьов само изхъмка и погледна въпросително към мен. Ако ставаше дума за хора, със сигурност щях да заявя, че лекарят е прав. Че не е имало операции и няма начин да ги скриел Обаче тук ставаше дума за Различни - а те можеха да променят реалността. Като елементарното нещо да изтрият чуждата памет или да направят така, че няколко бележки да изчезнат.