На пергамента, изписано с чисти, равни калиграфски букви, пишеше горе-долу следното:
„Настоящият документ се издава да удостовери, че Наташа Алексеева, Универсален маг Висше равнище е нещатен сътрудник на Инквизицията.
Всички сътрудници на Инквизицията са длъжни да оказват всякакво съдействие на Наташа Алексеева във връзка с изпълнението на задълженията й.
Всички сътрудници на Патрулите са длъжни да оказват съдействие на същата за всичко.
Всички редови Различни са длъжни да сътрудничат на Наташа Алексеева или на упълномощените от нея Различни или хора.
Отказът от съдействие нарушава точки на Договора ....“
Тук следваше половин страница изреждане на всички възможни точки по Договора, които биха били нарушени при евентуален отказ от съдействие, както и евентуалните наказания (бяха споменати само най-страшните), затова го пропуснах. Продължих към най-долната част на документа.
„Наташа Алексеевна има право да действа, както сметне за редно, стига това да е в интерес на запазване на равновесието и да не противоречи на Договора.
Заповедта в този документ е в сила, докато не бъде издадена друга, която да я отмени или промени. Валидността на документа е безсрочна.
С настоящото, аз, Людвиг Йероним Мария Кюхбауер и Кармадон удостоверявам, че Наташа Алексеевна е нещатен сътрудник на Инквизицията с всички произтичащи от това привилегии, права и задължения.
Прага, 24 април....“
От долу се мъдреше подписът на Совината глава и личния му печат (сова с опулени очи и надписа Omnia video – „Виждам всичко“ на латински), или както беше светското му име в този живот: Людвиг Йероним Мария Кюхбауер и Кармадон. Вероятно преди няколко стотин години е бил важна клечка дори в човешките среди. Сега обаче тези имена нищо не значеха, поне не за мен. Подписът му под този документ обаче значеше страшно много. Колкото до мотото му – мисля, че беше идеално за Висш Инквизитор. Защото те наистина виждаха всичко. Дори чуваха всичко. Това беше и една от причините никой да не ги харесва...
Прочетох документа два пъти – нямаше грешка. Сам шефът на Европейския отдел на Инквизицията ми оказваше изключителна чест и ми даваше правомощия, за които не бих могла да мечтая и не исках. Оставаше да разберем защо.
- Защо е всичко това? – попитах Валерий и размахах документа под носа му.
- От Прага прецениха, че може да Ви е от полза – простичко отвърна той и несъзнателно поглади аметиста на гърдите си.
Сигурно са преценили, те там много добре умеят подобни неща. Щом като Совината глава е подписал подобна заповед през нощта днес, сигурно е важно. По-скоро катастрофално.
- Хесер и Завулон вече ми казаха, че мога да разчитам на Вашата помощ, Валерий – започнах аз и отново се втренчих в документа. – Не разбирам защо се е стигнало до тези официалности.
- Моята помощ беше обещана, още когато хванахте инкуба. Този документ е издаден днес, заради променените обстоятелства – обясни Валерий.
- Това значи ли, че ще дойдат инквизитори от Прага, за да помагат? – попитах аз и навих документа на руло.
- Не инквизитори, а колеги, Наташа – поправи ме инквизиторът и ми се усмихна. – Вие вече формално сте част и от Инквизицията.
- Да, ама за колко време? – промърморих аз.
- Не прочетохте ли документа до край? – учуди се той. – Струва ми се, че там пише „безсрочен“.
Той забеляза, че се мръщя. И как не – в крайна сметка, ако мразех милиционерите, мразех много повече Инквизиторите. Изобщо не ми харесваше идеята зорлем да ме правят част от техните структури. Макар че така или иначе имах особен статут. Този документ обаче, правеше статута ми официален.
- Хайде, хайде, Наташа – махна с ръка моят събеседник. – Рано или късно щяхте да станете част от Инквизицията! Просто обстоятелствата налагат това да стане сега.
- Писна ми обстоятелствата да налагат избора ми на кариера – промърморих аз и ядно изгледах рулото в ръката си.
Идеше ми да го подпаля, но нямаше да има кой да се порадва на подобни демонстрации. Освен това, имах чувството, че това нещо е устойчиво не само на огън, но и на ядрена атака. Совината глава не е за подценяване. А той много добре знаеше, че изрично отказах да вляза в Инквизицията преди години. Затова и ме оставиха в запаса. Сега ме беше придърпал една крачка по-близо.
- Понякога така се получава – примирително отвърна Валерий, сякаш усетил накъде бия. – Сега официално сте и една от нас! Трябва да носите този документ винаги със себе си, той е вашият пропуск.
Пропуск – точно като червеното тефтерче, което винаги държах под ръка. Още един документ, който може да отвори всяка врата. Тази власт почваше да ми идва в повече. Колко ли още подобни щях да получа, и най-важното – защо?
Първо Хесер и Завулон ми бяха дали амулети, с които да мога да срина света – впрочем гривната още беше на ръката ми, все едно беше срастнала с нея. Сега Совината глава ми даваше кардбланш да правя, каквото намеря за добре, при това с неговата благословия и заставяше всички други Инквизитори (или би трябвало вече да ги наричам „колеги“) и Различни да ми сътрудничат. Това ме правеше освен част от ръководствата на двата Патрула и част от ръководния състав на Инквизицията. Висшите магове обикновено не извършват рутинни дейности. Инквизицията няма толкова голям личен състав, че да си го позволи.
Докато аз седях в Ротондата и се чудех да се радвам ли на внезапното повишение или да се ужасявам от евентуалната конфронтация с подивял маг от Аненербе, Валерий ровичкаше в някаква чанта, която не бях забелязала досега. Извади голям хартиен плик от нея и го сложи в скута си.
- Не Ви благодарих, че намерихте насилника на дъщеря ми – каза той и аз се сепнах.
- Моля? – тъпо попитах аз.
Предвид обстоятелствата, точно това ми беше напълно безразлично. Бяхме го намерили и толкова.
- Не Ви благодарих... – започна той отново, но побързах да го прекъсна:
- Няма за какво да благодарите, направихме онова, което трябваше. Просто си свършихме работата.
Валерий поклати глава и бръкна в хартиения плик. Извади от там друг плик за писма, който видимо изпитваше трудности да задържи всичко, натъпкано в него. Той ми подаде плика. Погледнах го косо и попитах:
- Това какво е?
- Благодарност – отговори невъзмутимо той.
Пликът беше натъпкан догоре с рубли. Сигурно имаше към сто хиляди – съдейки от банкнотите от по хиляда, които се подаваха от него. Поклатих глава.
- Няма нужда – казах твърдо. – Просто си свършихме работата, и аз и колегите.
- Наташа, аз много добре знам как функционира милицията – отговори ми Валерий. – Вземете парите, за здраве и да се почерпите. Знам, че човек за да има добри отношения с органите, трябва да си плаща...
Звучеше примирено – точно като онзи човек, който даде подкупа на Глухарьов пред мен. Обаче аз не бях Глухарьов.
- Няма да взема тези пари – опитах се да се измъкна с логика аз. – Най-малкото защото те не са само за мен, а и за колегите...
Валерий обаче беше предвидил този ход защото размаха големия хартиен плик. После бавно и методично сложи пред мен още три такива плика, също толкова пълни.
- В този плик е само вашата част, Наташа. Вие рискувахте много в тази акция, знам много добре. Дори имах възможността да превъртя паметта на инкуба, така че знам колко точно е било рисковано. Приемете тези пари като компенсация за причиненото неудобство. Тези – той посочи другите три плика – са за вашият колега-следовател, за началничката на районното управление, която организира операцията и за началника на оперативния отдел, който я проведе.
Изчервих се леко – превъртял е паметта на инкуба дори за това? Значи беше в течение на случката помежду ни. Смятах това за навлизане в личното пространство, при това меко казано. Обаче не бях сигурна как точно да се изразя. Валерий говореше бавно и спокойно, сякаш беше убеден, че ще се съглася. Аз обаче бях на друго мнение. Това бяха страшно много пари – почти половин милион рубли. Откъде имаше толкова?
- Това са много пари, не мога и няма да ги приема! – възразих аз, върнах му плика и станах с ясното намерение да си тръгна начаса.
- Вземете ги, ако не за себе си, то поне за колегите си – отговори все така спокойно Валерий. – Съмнявам се те да са така великодушни. Освен това, вие си ги заслужихте. Приемете ги като подарък от дъщеря ми. Щом не искате да ги вземете от мен, вземете ги от нея. Тя знае всичко и иска да Ви благодари.
Замислих се – в крайна сметка той имаше право. Но това си оставаха много пари, така че настоях.
- Ще взема само един от тези пликове. Ще си го разделим. – Валерий поклати глава.
- Не, ще вземете всичките четири. Те са за вас. Инквизицията няма проблем с финансирането.
Той ми подаде пликовете и ми намигна – как ще имат, като Инквизицията има неподозирани източници на доходи. Прибрах ги в чантата си.
- Защо не ги дадете сам на колегите? – попитах аз със съмнение.
- Те не ме познават, как да отида? – разпери ръце той. – Само вашият колега ме е виждал, но не мисля, че е с добро мнение за мен. По-добре ги дайте вие и измислете някакъв предлог.
Кимнах. Едва ли щяха да задават много въпроси като видеха парите. Те са свикнали с такива неща, за разлика от мен. Макар че, докъде стигнахме – Светъл маг първо равнище, Инквизитор, да дава тлъсти подкупи на милиционери само защото са си свършили работата... Светът определено не отиваше на добре... Така че прибрах пликовете. Ако той отидеше при Зимина, тя щеше да реши, че е номер и да го изхвърли. Същото щеше да направи и Карпов, впрочем.
- Знаете ли какво, Валерий – започнах аз, - какво ще кажете да си говорим на „ти“? така и така вече сме колеги и като гледам ще трябва честичко да се чуваме.
Инквизиторът наклони глава в знак на признателност.
- Надявах се да попитате. Разбирате, разликата в ранга...
Ах, пак тези рангове! Вярно, че се водех старша по ранг – затова и бяха тези официалности.
- Разликата в ранга не е нещо, което можем да променим. Обаче вие имате предимство, което аз нямам – много години опит и достатъчно количество информация. Така че предлагам да прескочим протокола. Какво ще кажете, отсега нататък сме на „ти“, нали така? – повторих аз. Валерий кимна.
- Имаш ли нужда от нещо? Да подпомогна разследването някак?
- Всъщност имам – отговорих след кратка пауза аз. – Можеш ле да намериш всички данни, с ниско ниво на достъп, за процесите на маговете от Аненербе и за дейността на организацията като цяло? Трябва да знам с кого си имам работа.
Валерий изведнъж стана сериозен.
- Ще ги имаш до довечера. Къде да ги пратя?
- В кабинета ми в Нощния патрул, там ще е най-сигурно.
Тръгнах да си ходя, после се сетих за още нещо:
- Валерий, Хесер и Завулон вече знаят за дъщеря ти, имай го предвид. Накараха ме да им кажа. Вероятно този разговор също няма да остане конфиденциален.
Инквизиторът кимна.
- Не съм и очаквал друго. Няма проблем. Великите не могат да бъдат държани в неведение дълго. Бързаш ли?
Погледнах си часовника – беше вече към седем. Невероятно как лети времето.
- Не бързам, но по-добре да се запътя към отдела вече.
Валерий ми махна с ръка. Жестът можеше да се тълкува като дори приятелски.
- Върви, върви! – каза той и сам тръгна да събира нещата си.
Светлината беше осветяваше всяко кътче на Ротондата и хвърляше интересни отсенки из цялото помещение. Приказно място. Хвърлих му един последен поглед преди с Инквизитора да излезем от там.
- През портала? – попита той.
- Не, ще сляза по стълбите. Мястото вече е отворено за хора – отвърнах аз и наистина заслизах.
Имах нужда да си събера мислите. Слизането по стълбите беше перфектната възможност да го направя. Заслизах по голямото мраморно стълбище и се замислих.
В какво се бях забъркала? Слязох няколко стъпала и усетих, че съм забравила да задам един съществен въпрос на Валерий. Как се казва заподозреният.
Тъпачка, тъпачка, тъпачка!!!
Странно, той също беше пропуснал да го спомене. Нещата започваха да се заплитат още повече. Валерий все някога щеше да изплюе камъчето. Първо да видим какви документи може да ми даде. Да видим какво всъщност е Аненербе.
Аненербе... Някак си си мислех, че ключът се крие именно там. Не знам защо, но според мен именно от там трябваше да започна да търся. Най-малкото това беше нещото, за което знаех най-малко. Обаче пък определено от там започваше да се разплита историята. Всъщност не, не от там. Валерий каза, че с въпросния бивш Висш Светъл са били кръвни братя, каквото и да значеше това. Ясно ми беше само, че двамата са били доста добре свързани преди Аненербе. От друга страна, Валерий доста хитро пропусна да ми спомене какво ги свързва – какво ли криеше старият шпионин-инквизитор?
От друга страна, недоумявах защо ценет артефакт, какъвто очевидно би трябвало да е въпросния Колан на Ищар, не е в сейфа в мазето в централата в Прага, а се пази от редови Инквизитор, който дори не е Висш маг. Това беше против всякаква логика и най-важното, против принципите на най-затвореното общество на света. Защо са му оставили подобен силен артефакт? Имаше две възможности – артефактът да е кодиран за някого конкретно или да е бил разреден. Първото беше малко вероятно, но второто...
Освен това, въпросният артефакт можеше да се носи само от жени, поне според Валерий. Тогава защо му е на мъж да го краде? Идеята да ме подчини и после да ме използва като оръжие ми се виждаше крайно абсурдна. Ами ако артефактът ми даде повече сила и се обърна срещу самия него?
Обаче, дори и разредени, някои артефакти пак могат да натворят големи бели. Значи някъде тезата на Валерий се пукаше. Това го надушвах, но не можех да разбера къде точно. Вероятно защото нищо не знаех за Аненербе.
Частта с това, че аз съм следващата мишена на изрода също не ми се връзваше особено. Всеки Висш с мозък в главата (а Различните израстваха първо духовно и после в рангове) знае, че разликата в силата между Висшите магове е много малка. Затова идеята един Висш да подчини друг е в сферата на научната фантастика. Освен ако онзи не беше наистина откачил или не разполагаше с нещо, за което аз не подозирах. Все пак ми се виждаше малко вероятно да се опита да ме подчини и да ме използва. Но човек никога не знае. Освен това – защо да хаби подобни сили, когато можеше просто да наеме случаен човек, да го окичи с амулети и защитни заклинания и да го прати да убие мишената? Щеше да стане много по-лесно, при това нито една следа нямаше да води към него самия.
Обаче тези двамата се познаваха от много отдавна. Можех да предположа, че другия маг е поне връстник на Валерий. А Инквизиторът беше поне на двеста години – по онова време боят от разстояние е бил смятан за подмолни и безчестни игрички. Къде-къде по-благородно е да извикаш някого на дуел, да му хвърлиш ръкавица в лицето?! Само че хич не ми харесваше идеята да ме използват за дуелно оръжие.
Стиснах зъби и продължих да слизам надолу – оставаха ми само още някакви си десетина етажа.
Оставаха действията на Совината глава. Защо ми беше дал почти безгранична власт, при това със собствените си ръце? Бях го виждала един-два пъти, но само толкова. Познавахме се, но бегло. При това не бях сигурна, че той би ме познал по лице. Тогава защо ми даваше подобна власт, при това безсрочна?
Вярно беше, че след като постъпих в Патрулите, получи призовка от Прага. Не за Трибунал, а за обучение – в техните редици няма много универсални магове. Може би защото повечето разбират колко странно е всичко това. И колко безсмислено на моменти – защото ако си универсален, ти ежесекундно спазваш Договора. Затова, след края на интензивното обучение на основите на инквизиторската работа (признавам, преподавателите бяха впечатлени), получих удостоверение за нещатен сътрудник на Инквизицията, от запаса, така да се каже. И това ми стигаше.
Сега обаче, с един замах Совината глава ме беше изпратил в ръководния състав на Прага плюс, че ми беше дал огромна власт. Нещо не ми се връзваше – с тази хартийка имах право да накарам дори Хесер и Завулон да ми играят по свирката. Обаче аз нямах нужда от подобно нещо, защото конкретните случаи именно те двамата (напълно против волята ми) ми ги бяха възложили. Тогава кого ще трябва да убеждавам?
Да не говорим, че в заповедта пишеше „опълномощените от нея Различни или хора“ – значи Совината глава беше в течение на работата ми в милицията. Интересно какво ли още знаеше.
За подкупа го разбирах донякъде – само не разбирах защо трябваше да го дава – освен заради изконното руско схващане, че нещата се вършат със „свои хора“. Само че тези свои хора не вършат нищо безплатно. Не ми се ходеше наоколо с близо половин милион рубли в чантата, така че се запътих към отдела.
Няма коментари:
Публикуване на коментар