Когато лъжеш, трябва да се придържаш възможно най-близо до истината. Особено ако смяташ да лъжеш ченгета, които са тренирани да надушват лъжата от километри. Такива неща ми се въртяха в главата, докато поздравявах дежурния. Бях дошла в самото начало на работния ден – все още нямаше почти никого. Почуках на вратата на Зимина, въпреки че не се надявах да я намеря на работа толкова рано, но отвътре се дочу строгият й глас:
- Кажете? – звучеше раздразнено и уморено.
Отворих вратата и предпазливо надникнах вътре – тя изглеждаше видимо изтощена и със зачервени очи – ясно, била е нощна смяна. Този вид не мога да го сбъркам с нищо – след като веднъж се видях така в огледалото, де. Когато ме видя, Зимина добави:
- А, ти ли си Наташа? Какво правиш тук, нали си в отпуска до края на седмицата?
Наистина бях – след случая с инкуба, Зимина ми беше забранила категорично да припарвам до отдела. Под какъвто и да е предлог. Да си почивам, да се забавлявам, от време на време дори да ходя на лекции... Обаче в Патрула не бяха на същото мнение, така че докато си почивах от милиционерската работа, наваксвах с патрулната. Така става като тъчеш на много станове. Никого не го интересува, че и ти си човек и имаш нужда от почивка. Всъщност, аз не бях съвсем човек...
Влязох и побързах да затворя вратата зад себе си. Машинално, дори без да давам знаци с ръце, заключих и направих изолационен пашкул. Този разговор трябваше да остане само и единствено тук. Самонастаних се на един стол възможно най-близко до бюрото й и започнах:
- Сещаш ли се за онзи изрод, изнасилвачът, дето го заловихме миналата седмица?
- Да, какво за него? – Зимина звучеше меко казано раздразнена.
Напълно я разбирах – след края на нощната смяна, единственото което искаш е да се свиеш на кълбо и да си наваксаш съня. Аз в момента бях пречка между нея и кревата и автоматично я дразнех. Дори нямаше значение за какво точно говоря – можеше да е за козметика или за нещо наистина важно – единственото, което се въртеше в главата й беше, че й преча да си тръгне. Реших да мина направо на въпрока и извадих един от пликовете от чантата си.
- Това какво е? – попита началничката на Пятницкото районно и ме погледна лошо.
И това разбирах – можеше съвсем спокойно да е номер. Имаше няколко такива случаи – я разследване на журналисти, я от Прокуратурата секретна проверка... Зимина беше напълно права да се опули при вида на плика – защото беше повече от очевидно какво има вътре. Парите се подаваха през отворения капак на плика и издайнически подсказваха за съдържанието му.
- Това е от благодарен баща на една от жертвите – започнах аз с отработената по пътя версия. – Разбрал, че сме хванали изрода и дойде при мен да донесе това.
Технически казвах част от истината – Валерий наистина беше баща на една от жертвите и дефакто беше дошъл (добре де, беше ме повикал) за да ми даде парите (наред с други неща). Въпреки това Зимина ме погледна със съмнение.
- И защо ги е дал точно на теб? – присви очи тя и кимна към пакета, който стоеше на ръба на бюрото й.
Въпросът беше напълно резонен – обзалагах се, че Глухарьов й е казал за сцената, която му спретнах по повод вземането на пари от потърпевши, плюс това през целия период на работа тук не бях дала да се разбере, че вземам пари (въпреки, че ми предложиха няколко пъти).
- Познавам бегло дъщеря му – излъгах аз без да се замисля.
Зимина ме изгледа продължително, все едно се опитваше да разбере за какво точно и колко лъжа. После кимна и прибра парите в някое от незнайните чекмеджета на бюрото си. Технически и това не беше точно лъжа, защото аз НАИСТИНА знаех разни неща за момичето и можеше да се каже, че я познавам. Задочно.
- Ела довечера у нас да разделим парите – поясни тя. – Тук има много. Полагат се и на теб, и на Глухарьов.
Дотук добре – напълно нормално беше да не се размахват толкова много пари из отдела. Част от мен се възхити на началническия дух на Зимина – вижда, че парите са много и решава да ги подели с колегите, които също са участвали в операцията. Явно неслучайно беше станала шеф на районното. Махнах с ръка.
- Ира, бъркаш – това е твоята част.
Тя зяпна – не гледаше така дори когато стана случката с Глухарьов в кабинета й. Сега обаче се беше опулила. Бръкна в чекмеджето и провери парите.
- Ти чуваш ли се? – възкликна тя, докато броеше банкнотите без да ги вади от плика. – Тук има около 100 000 рубли!
- Реагирах по същия начин като видях какво има в плика – потвърдих аз. – Но човекът беше много настоятелен. Не можах да откажа, а се опитах – честно!
- Да не са белязани? – попита тя съвсем логично.
Тъпачка! През ум не ми беше минало подобно нещо! Но пък, от друга страна, защо му е на Валерий да ми дава белязани пари?! Все пак в негов интерес беше да е в добри отношения както с мен, така и с милиционерите.
- Не, той е свой човек – отговорих аз, макар изобщо да не бях сигурна в това.
- Все пак, парите са много – натърти Зимина все още с плика в ръце. – Откъде има толкова? За да дава подобни суми, трябва да е червив от пари.
- Има строителна фирма – продължих да лъжа аз. – изкарва предостатъчно. Увери ме, че това е подарък от дъщеря му за нас, затова че сме наказали оня изрод.
Това май я обезоръжи, защото прибра плика в чекмеджето. Знаех от Глухарьов, че има малък син, който гледа сама – а парите никога не са излишни. За една относително честна следователка парите винаги идват трудно и се задържат кратко време. А за краткото време, през което бях работила на Пятницка 49, бях разбрала, че Зимина е далеч по-малко подкупна от Глухарьов. Което означаваше, че практически неподкупна. Почти. Много рядък вид в милицията. Любопитно защо ли беше станала част от редиците на МВД.
Зимина се подпря на бюрото си и ме изгледа преценяващо – нямаше съмнение, че е усетила, че лъжа. Беше само въпрос на време да си изясни за какво точно.
- Каза, че това е моята част – започна тя.
Интересно, дали всички следователи ползваха един и същи тон при разпитите? Защото определено ми звучеше като Глухарьов и започнах да се чувствам точно като на разпит. Това никак не беше добре...
- Да, само твоята част е – потвърдих аз. Нямаше какво да я лъжа за това. – Има още три плика.
- Три плика?
- Да, за мен, за Глухарьов и за Карпов – додадох аз и я видях как се намръщи.
- Щом така е решил... – вдигна ръце тя и взе първата й попаднала папка ДЕЛО. – Благодари на приятеля си от мое име – усмихна ми се тя. Кимнах.
- Нямаш грижи.
Станах да си тръгвам и махнах с ръка. Очевидно на шефката на районното не й се занимаваше да нищи случая.
- Накъде сега? – попита тя машинално.
- При Карпов, той е следващият в списъка. Карам ви по старшинство – отвърнах аз и преди да съумее да отговори нещо се измъкнах през вратата.
Знаех, че на нея хич не й харесва идеята да давам каквото и да е на Карпов, но какво да правя – Валерий така беше решил. Не беше моя работа да се меся в това. В крайна сметка, аз бях само преносител. Следващият в списъка наистина беше Карпов – не само защото беше старши по чин. Някак си ми се виждаше редно да започна първо с ръководителите на отдели. Така че се запътих към неговия кабинет с надеждата, че или е дошъл вече на работа, или ще мога да го намеря.
Странното беше, че кабинетите им със Зимина бяха почти съседни – през четири врати по един и същи коридор. Просто нейната врата беше в дъното на коридора. Почуках, по-скоро по навик. Ако Карпов не искаше да го безпокоят, просто заключваше вратата. Вече няколко пъти бях попадала на заключена врата, въпреки че отвътре се чуваха гласове. Тогава просто се измъквах преди да са ме разпознали отвътре. Сега гласове не се чуваха. Така че смело отворих вратата и надникнах.
Карпов явно току-що беше дошъл на смяна, защото бъркаше някаква чаша с тъмна течност. В целия кабинет миришеше на кафе.
- Здравей, Наташа – поздрави той дружелюбно, - ти не трябва ли да си в отпуска?
Странно, защо всички започваха с това днес? Все едно съм някакъв странен животински вид...
- Така е, обаче съм дошла при теб, Стас – отговорих аз. – Може ли?
- Влизай – направи той жест с пълната чаша, – настанявай се!
Аз побързах да затворя вратата и да направя пас без той да ме види. Дългите години работа на улицата го бяха направили доста наблюдателен за разни неща – веднъж за малко да ме хване как правя заклинание (просто движенията на ръцете нямаше как да се избегнат в случая) и едва се измъкнах с пукане на кокалчетата.
Стас Карпов се облегна назад и остави кафето на масата. Вместо него взе един нож, същия, с който си играеше, когато се запознахме, и попита:
- За какво ти трябвам?
Седнах на един стол до бюрото му и се замислих. Да, Карпов не можеше да го излъжеш. А не беше Различен. Не ставаше за Светъл, той дори и като човек имаше твърде много Мрак в себе си, но нямаше силата да влиза в Сумрака, че да стане и пълноценен Тъмен. От друга страна, вярата му в магията беше горе-долу колкото и на другите от личния състав – нулева. Все едно в школата ги избират такива с конкурс – резистентни към вярата в свръхестественото. Може пък да им помага в работата – ако си мислиш, че го няма, не го виждаш. И не ти влияе. Не, със сигурност ти влияе, но ти не обръщаш внимание на симптомите и просто го отдаваш на лош късмет, случайност, заговор срещу теб, или някоя друга подобна измишльотина, в която вярват несуеверните хора.
На Карпов му се носеше славата на истински дявол в районното. Някой, който ще те изяде с парцалите и после ще те изплюе на пихтия. От другите сътрудници бях подочула, че покровителства не един и два тъмни бизнеса и заедно с някои от оперативните рекетира разни кокошкари из района да му снасят пари. Проверявала съм му аурата няколко пъти и наистина беше така. Алчност и жестокост имаше с лопата да ринеш. Странното беше, че имаше и зрънце чест, много малко, но все още я имаше. Вероятно тази чест го беше накарала да смели от бой инкуба, не знам. Може и да имаше някакви негови си причини.
Общо-взето, Карпов беше идеалният началник на оперативните – по-голям психопат от всички взети заедно, достатъчно корумпиран, че да държи всички в шах и достатъчно умен, за да не изгори при някоя проверка. Въпреки, че бяхме в относително добри отношения – все още не ми се беше налагало да се карам с него – все пак ме побивата тръпки. На такива като него трудно се четат мислите, а още по-трудно се лъжат.
Само че аз не бях дошла да го лъжа. Не съвсем. Затова просто извадих плика от чантата си и го сложих пред него. Той вдигна вежди и ме погледна мрачно. Много, много мрачно.
- Какво е това? – гласът му беше гробовен и тих.
Като на мъртвец, изпълзял от гроба на Вси Светии.
- Благодарност за добре свършената работа – отговорих аз без да мигна. – Праща ти го бащата на една от жертвите на изнасилвача.
Карпов се намръщи и взе плика. Не преброи парите, а направо каза:
- Тук има към 100 000 рубли. Много са – откъде ги има този баща на жертва?
Звучеше скептично и не го винях. Все пак толкова пари не се даваха в някое районно, а някъде нагоре по веригата – я в Прокуратурата, я в някой съд. Това тук беше крайно странно. Затова Карпов направи нещо напълно логично – бръкна в плика и извади половината от парите. Подаде ми остатъка с думите:
- Тези са за теб – свърши добра работа.
Не се и съмнявах, че това казва на подчинените си след поредната акция за рекет. И че им дава дял – иначе никой не би продължил да работи с него. Страхът е едно, но той е до време, човешката алчност обаче я има до гроб. Затова и останалите оперативни следваха Карпов като кучета.
Няма коментари:
Публикуване на коментар