- Ще се наложи да изчакате, докато началникът е свободен да ви приеме – изпя в лицата ни нищо неподозиращият младши сержант на пропуска, все едно сме обикновени цивилни.
Глухарьов беше на косъм да изтърси нещо обидно или просто да му фрасне една – и без това половината му кости пукаха от сутринта, но все пак успях да го хвана за лакътя и да го заведа до най-близката пейка. Нямаше да помогнем на никого ако още от самото начало се изпокараме с личния състав. Ако моят партньор беше прав, те така и така ни мразеха.
Седнахме на глупавата пейка до стената и зачакахме. На моя колега му беше видимо неудобно – имах чувството, че подозрителното припукване, което се дочуваше от ставите му се дължи на акробатичните изпълнения с брадвата предишния ден.
Сутринта се беше оказала по-трудна, отколкото си мислехме. Най-вече защото се събудихме от студ. И двамата не бяхме съобразили, че ако се отопляваш на дърва, те рано или късно свършват. Така че в момента, в който огънят ни беше изгаснал, стаята беше започнала да изстива. Рано-рано в пет сутринта, и двамата се събудихме с тракащи от студ зъби. На моя партньор му се наложи бързичко да се облече и да донесе нещо от навеса, като целият квартал чу мнението му по въпроса на старите съборетини и така нататък.
Криво-ляво се бяхме постоплили и после, естествено, се успахме. Обаче за да бъде животът ни още по-интересен, обикаляхме кривите улички на Твер още около час преди да намерим въпросната сграда. Мястото се водеше на една относително глуха уличка и дори по моите стандарти си беше адски забутано. Гадна ръбата сграда с лющеща се мазилка. Направо като излязла от съветски филм. Пред нея напаркирани една дузина таратайки. Това го беше казал Глухарьов, принципно, обаче нямаше как да наречем подобията на автомобили пред отдела. Изгнили, стари и изобщо разпадащи се. Табелата на входа също беше килната на една страна. Бетон и арматурно желязо в полуразпад.
На входа се наложи Глухарьов да ме преведе, защото никой не си беше направил труда да изчисти леда. Все едно мъжете не се хлъзгат...
Така че сега седяхме пред кабинета на началника на районното – както се оказа, не генерал Решетников – и чакахме да ни приеме. При положение, че сами ни бяха повикали. Естествено, моят партньор беше бесен. Аз също, обаче щях да си изливам яда в Патрула. Там ни беше следващата спирка. Така щях да ги разкатая заради саборетината, в която ни бяха натресли. Обаче първо трябваше да се справим тук. Сергей гледаше с омерзение около себе си. Аз пък недоумявах защо ни карат да чакаме, при положение че бяхме вече закъснели.
Ситуацията ми се изясни едва когато най-накрая ни повикаха вътре в кабинета. На неговия фон, Зимина работеше в палат. Същата лющеща се мазилка, опърпано шперплатово бюро (с дежурните за тоя вид разлепени кантове), прастар компютър и сърдит оплешивяващ мъж от другата му страна. Цивилен, на всичкото отгоре. Никаква униформа.
- Закъсняхте, капитане! – процеди той.
- Майоре – поправи го моят колега през зъби и се изпъна в стойка „мирно“, - повишиха ме.
Нямах време да се учудя, че тези двамата се познават, защото онзи от другата страна на бюрото продължи да се заяжда:
- Това не променя факта, че закъсняхте... майоре!
- Ако не ни бяхте пратили на село, можеше и да дойдем навреме! – процеди Сергей и си изпука врата.
Цяла сутрин правеше така, но всеки път, когато предложех да помогна с болката, ми отговаряше с нечленоразделно ръмжене.
- Отказвам да поема отговорност за нещо, към което нямам никакво отношение – отговори онзи от другата страна. – Това какво е? – посочи той към мен.
В такива случаи Глухарьов ме беше научил да стоя до вратата, да не си отварям устата и да го оставя той да се оправя. Субординация – поне така му викаше той. Старшинство по ранг беше нещото, което би използвал някой Различен. Пълна простотия беше пък фразата, с която бих описала нещата аз.
- „Това“ е моята колежка, лейтенант Алексеева. Изключително добър следовател – моят колега натърти на „изключително добър“. – От горе изрично настояха да дойдем двамата. Аз съм неин ментор.
Последва изсумтяване. Адски ми се искаше да щракна с пръсти и на сомодоволния плешивец да му се случи случка, но после Глухарьов щеше да ми е много ядосан, така че само се намръщих. Още не можех да схвана какъв се пада. Макар и да не схващах много от звездичките по пагоните, вече бях придобила навика да се зазяпвям. А тук нямаше какво да гледам, съдейки по анцуга на седящия срещу нас. Какво безобразие!
- Както и да е – измърмори въпросния, - ще ви въведат в хода на делото довечера. Първото ви дежурство ще е нощно.
Глухарьов се напрегна. И как не, дежурство по никое време?
- Не съм и очаквал друго от вас. Можем ли да си вървим? – звучеше така, все едно едва се сдържа да не го фрасне.
- Да, вървете, вървете! – махнаха ни с ръка все едно сме прислугата в замъка.
Моят колега удари токовете си в земята – напълно подигравателен жест в случая – и се изнизахме. Глухарьов гледаше много мрачно пред себе си и почти ме извлече от районното. Забелязах, че него също го гледаха, но си отворих устата едва когато запали двигателя на колата:
- Тук май те познават, а?
Той изръмжа и напусна паркинга на районното с мръсна газ. Ако погледът му можеше да убива, вече да е изпепелил поне половината град. От време на време се радвах, че няма способности на Различен. Иначе би било доста проблемно. При него всичко беше в крайностите – или желязно самообладание, или пълна липса на самоконтрол. По-често, особено когато работеше по човешки случаи, преобладаваше второто.
- Серьожа... – проточих аз, - обяснявай!
- Най-шибания град с най-шибаното районно пълно с пълни боклуци – процеди той и настъпи газта.
Предвид изровения път, ледените буци, по които подскачахме и пълното непознаване на района, никак не беше добра идея.
- Серьожа, намали ако не искаш да си послужа с магия! – отговорих аз. – Ще се блъснем така!
Той ме стрелна с ядосан поглед, но после все пак намали.
- Откъде ги познаваш толкова добре? – продължих разпита аз.
- Не всички имаме връзки като Зимина – отговори ми той. – Когато излязох от института, това беше най-близкото място до Москва, където можах да си намеря стаж. Поне в началото. Най-шибания месец в живота ми.
Подозренията ми се оказаха верни. Значи те наистина се познаваха с началника на районното, оня плешивец. Разбирах защо не се харесват обаче... И на мен не ми хареса тоя „началник“ с вид на застаряваща мутра.
- Значи затова толкова се опъваше да идваш тук?
Това беше по-скоро констатачия и той кимна без да откъсва поглед от пътя.
- Това е град пълен с идиоти! А ченгетата тук ги избират с тест за интелигентност. Обаче вземат само ония с най-ниските резултати...
Изхилих се, с което си спечелих изпепеляващ поглед. Ясно, така нямаше да стане.
- А как се върна в отдела в Москва? Нали там си израстнал? Не разбирам...
- Ами след месец издевателстване от страна на тия кучи синове, просто отидох в отдела, където ме знаеха, помолих се и ме изтеглиха. Затова тук ме мразят двойно повече. Нали съм връзкар...
Свих рамене. Направи ми впечатление, че ни гледат на кръв. Обаче чак пък толкова... А и защо им е да помнят нещо толкова време? Все едно си нямат друга работа.
- А защо от самото начало не отиде в Москва? Много е странно...
- Защото, мила моя, нямах чак такива връзки. Тогава. Едно ще ти кажа, от тия боклуци, не чакай помощ. По-скоро биха продали курвите дето са ги родили, вместо да ни помогнат...
- Серьожа!
- Истината ти казвам! Къде е тоя шибан адрес?
Подсмихнах се, но все пак проверих надраскания адрес. Не беше сега моментът да се заяждам за изказа му. Мястото беше на другия бряг на Волга, така че се набихме в някакво задръстване по Нововолжкия мост. Глухарьов псуваше всичко живо, а аз се пулех на огромната река. Е, тук точно не беше безкрайно море, ама пак си беше голяма.
Странно защо, адресът на местния Нощен Патрул беше не на сграда, а на апартамент. Според адреса – обикновен скучен панелен блок, вярно в центъра на града, но блок, а не офис сграда. От едната страна на входа имаше смесен магазин, а от другата – банков клон. Моят колега паркира пред входа и слязохме – невзрачен вход на невзрачна кооперация.
- Тук ще ме оставиш да говоря аз! – уточних преди да сме влезли. – Тези са от моя контингент!
- Добре, добре! – вдигна ръце той. – Няма да се бъркам! Всеки ще си псува своите!
От известно време имахме полугласното споразумение всеки от нас да се навиква само на своите. Което значеше, че аз виках на патрулните, а той – на милиционерите.
- Точно така – мрачно заключих аз.
Сградата нямаше абсолютно никаква магическа защита. Нарушение. Ако някой от колегите от Москва го видеше, всичките отиваха на Трибунал. Как може да няма контрол на това кой влиза и кой излиза? Престъпна небрежност. Заизкачвахме се по стълбите – естествено, нямаше асансьор. Сергей ме остави да мина пред него, но се виждаше, че и той е доста озадачен. Все пак беше посвикнал с безкрайните проверки в Нощния, където ти искаха кръв, телесни течности, пръстови отпечатъци и скенер на ретината, така че пълната липса на такива в момента си беше меко казано озадачаваща.
- Наташа... – проточи той.
- Не започвай! – изръмжах в отговор. – Че над нечии глави такова Инферно ще се стовари ей сега.
Със сигурност щях да им стъжня живота на тези идиоти. Да оставят такъв разграден двор! Абсурд! Тръгнах да катеря поредния етаж, без да броя кой по ред е. По адрес би трябвало да са на третия.
- Стигнахме! – Сергей ме дръпна обратно на стълбищната прощадка. – Ей тук някъде трябва да е.
Огледах се. Отново никой на пропуска. И никакви видими защити. Дълбоко се съмнявах да са толкова добри, та защитите да са правени от Висш. Значи вероятно просто нямаха. Надникнах през Сумрака. Нищо. Дори нямаше изолационен пашкул. Сравних отново надраскания адрес. Това трябваше да е майтап.
- Серьожа, възможно ли е да си объркал адреса? Няма начин да са тук!
- Има – възрази той и почука с пръст по една табелка.
Вратата беше точно до нас. Примигнах.
- Какво в името на Светлината и Мрака е това?
Приближих се и зачетох. На табелката, малко и очукано парче месинг, пишеше нещо направо невероятно. „Служба магическа безопасност“. Тези шегуваха ли се? Само за това можеше да им дойдат от МВД на проверка – току-виж правят нелегална дрога. Магическа безопасност! Ей сега ще им дам аз една...
- Наташа! – Глухарьов звучеше много строго.
- Какво? – троснах се аз.
- Още мъничко и ще разтопиш табелката – отговори той и кимна към ръката ми. От нея наистина се подаваха искри достойни за волтова дъга.
Тръснах ръце и натиснах звънеца – обикновен апартаментски звънец с пробито копче залепено с дъвка. Ах ако сега ми беше брадвата под ръка, със сигурност имах енергията да нацепя поне десетина пъна. От другата страна на вратата се чуха стъпки, после шпионката притъмня. Един път униформите – в ролята фуражата на моя колега, която единствена ни издаваше над палтата – да ни отворят врата. Показа се мъж на средна възраст с вид на чиновник. От ония дето цял живот кютат между папките и никога не виждат повече от длъжността „старши архивар“.
- Не сме подавали сигнали никъде... – започна той с оня примирителен тон, който цивилните ползват за да се измъкнат от нежелани проверки, сиреч – изнудвания.
- Подали сте, уви – отговорих аз с ледения тон на Глухарьов, запазен само за рецидивисти в стаята за разпити. – И ако до три секунди не ме пуснете да вляза, аз ще подам сигнал. От Инквизицията нямат навика да звънят на звънеца, само да кажа.
Физиономията му се удължи и смени няколко цвята. Ха така! Да видиш как е да се държиш зле с началството! Усетих неумело сканиране, а след това Различният (по мои сметки максимум Четвърто Равнище) направо се сви под погледа ми. Веднъж да се зарадвам, че съм с по-висок ранг.
- Ззза заповядайте! Разбира се! Ние не сме искали...
- Какво сте искали и какво не, ще се разбере вътре – срязах го аз.
Двамата с Глухарьов минахме покрай него и се озовахме в типичното апартаментско коридорче. Гардероб, разпръснати обувки. Отново никаква защита. Мястото приличаше на комунална квартира от съветски филм. Само бежовата ламперия липсваше.
- Заповядайте, заповядайте!
Сервилно ни въведоха в нещо като холче, където бяха наблъскани три бюра. Едно беше заето от намръщена жена, също на средна възраст. Също с вид на чиновничка... Те, какво, да не ги избираха нарочно такива?!
Тук вече се появи и бежова ламперия. Двата допотопни компютъра допълваха нещата. Третото бюро също се използваше, но собственикът му се беше дянал неизвестно къде. Седнах на плота на бюрото и просъсках:
- Имате точно три минутки да ми обясните какъв е този фарс!
Мъжът и жената се спогледаха притеснено. Обзалагах се, че си обменят мисли, защото усетих второ неумело сондиране. Откъде ги намираха тия?! Глухарьов застана до мен като страж.
- Каква е тая „Служба магическа безопасност“? – излаях аз и си дадох сметка, че звуча точно като Хесер. – И защо тук няма нито защити, нито дежурен на пропуска? На какво си играете? На чиновници от 70те? Така ли пазите равновесието между Силите?
Те мълчаха и гледаха виновно. Обаче това не решаваше проблема.
- Говорете, мамка му! За чий ни довлякохте тук от Москва!?!!? Искам информация!
Без те да видят, Глухарьов ме подръпна за ръкава на палтото. Ясно, преигравах и това беше неговият начин да ме подсети. Въпреки това обаче исках да им натрия носовете. Много.
А те продължаваха да мълчат като риби.
- Чакам обяснения! – просъсках аз.
Патрулните се спогледаха. Интересно какво търсеха? Нямаше кой да им помогне. Не и срещу ядосан Висш. Всъщност, само Глухарьов можеше да ме откаже от това да им откъсна главите. Но за момента нямах намерение да му го позволя. В крайна сметка, трябва да си получат заслуженото за тоя фарс. Те обаче упорито гледаха някъде зад мен.
- Ах, Наташа, ах, ах – разнесе се глас зад гърба ми, от който кръвта ми направо се смрази. – Никога не си била нито търпелива, нито сдържана.
„За сметка на това ти си безчувствен като риба.“ Помислих си ядно аз. Нека да ми прочете мислите! Нека само посмее...
От съседната стая се показа собственикът на гласа – висок и русокос младеж. Млад, красив и чистосърдечен. Но само на вид. Иначе беше на около стотина години. А Светлината и Мракът ми бяха свидетели, че у него нямаше абсолютно нищо чисто или сърдечно.
- А на теб не ти приляга да се криеш като мишка, Алексей – отговорих аз и усетих как всички освен нас колективно си поеха дъх.
Алексей просто ми се усмихна ехидно. Кретен.
- Предполагам, си проверила документа.
Аха, ясно за какво става дума. Извадих пергамента от чантата си. Ето заради кого ни бяха натресли тук. Красота.
- Защо ти трябваше да правиш подобно показно заклинание? – попитах аз с тона на разсърдена възпитателка от детската градина. – Ако някой друг го беше докоснал...
- Само че го намери ти – прекъсна ме той с нетърпящ възражение тон.
Винаги се правеше на всезнайко. Мразех това. А още повече мразех, че винаги е прав. Около него се чувствах като пълна идиотка, а той допълнително се стараеше да подсили усещането...
- Дори глупак би видял за кого е кодирано заклинанието – продължи Алексей и кой знае защо кимна към Патрулните.
Те не реагираха – страхливци... Видят сива аура и веднага подвиват опашки.
- Ако целта е била просто да ме видиш, може да вземеш да се обадиш – изсъсках аз. – Хората са измислили едни такива неща, телефони им викат.
Усмивката на Алексей никак не ми хареса. Това говедо се усмихваше само и единствено, когато прецаква някого.
- Споменах, че и идиот би видял за кого е заклинанието, Наташа, а не че аз самият съм такъв – отговори ми той и за хиляден път съжалих, че изобщо някога съм го познавала.
- Въпреки това, за какво беше целият цирк? – попитах аз и размахах документа под носа му.
Той се опита да изиграе възможно най-искрената почуда. Не му се получи. Винаги е бил подмолно влечуго. Когато ти мислиш с три хода напред, тази гнида мисли с десет. Да го вземе Инферното, дано!
- Не си ли проверила? – попита ме стреснато и сините му, иначе ангелски очи се разшириха от учудване.
- Не – изръмжах аз. – Предположих, че ще е по-добре да го отворя там, откъдето е изпратен. Ако знаех, че ще се натъкна на твоята физиономия тук...
- Никога не би дошла – прекъсна ме той и скръсти ръце на гърдите си.
Известно време двамата се гледахме като каубои, но нито един от нас не отклони поглед. Долният интригант беше сбъркал адреса, а аз нямам навика да правя една и съща грешка два пъти. Така че издържах погледа му без да трепна. Той отстъпи – именно отстъпи. Знаеше много добре, че само чакам провокация.
- Обяснявай веднага за какво беше целият цирк! – исках да звуча ледено, но не ми се получаваше.
Ръчичките ме сърбяха да пусна някое гадно заклинание по него. Обаче не ставаше. Защото проклетникът беше Инквизитор. Тях не върви да ги нападаш... Има последствия, винаги. И винаги за теб.
- Просто свали заклинанието и прочети сама! – повтори той преднамерено бавно и спокойно, все едно съм малоумна.
Изръмжах отново и оставих листа на бюрото пред нас. Сложих ръка върху него и пеграментът мигом се изпълни с текст. Латински естествено. Как пък един път не напишат нещо на нормален език... С мрачна физиономия върнах листа на Алексей.
- Чети!
Той примига с привидна почуда.
- Защо? Съвсем ясно си е написано!
- Ако продължиш да ме изнервяш, кълна се в Светлината и Мрака, ще те застрелям! – отвърнах му аз и наистина се разтърсих из дамската си чанта за служебното оръжие.
Един-единствен път да се радвам, че е у мен. Щях да му пусна куршум между очите като едното нищо. Нямаше да има кой да плаче, така и така.
Алексей не трепна, а просто изкоментира:
- Все забравям, че така и не научи латински.
Ръката, която ровичкаше в чантата ми, започна да трепери от гняв. Той просто имаше дарба да ме унижава. Обаче беше сбъркал адреса.
- Не му показвай, че те вбесява – прошепна Глухарьов в ухото ми и едва не подскочих.
- Ти какво... – изсъсках аз и се обърнах рязко назад.
Интересно кога се беше преместил зад гърба ми?
- Чу ме – сви рамене той и отстъпи назад.
Алексей ни гледаше с лукава усмивка. Исках да го изтрия от лицето на земята – и него и скапаната му усмивка – и по възможност да избърша пода с него.
- Не ме гледай, а чети! – сопнах се аз. – Нямаме цял ден, а не ми се занимава да го чета в Сумрака.
Алексей поклати глава и ми върна документа.
- Прочети го сама, когато имаш време. Това не е за общо ползване.
Той отправи многозначителен поглед към патрулните. Те пък го посрещнаха със сервилни усмивки. Такива ли влечуги работеха в регионалните Патрули? После защо имаме проблем с всичко друго освен Москва... Май ще трябва да обясня на Хесер как стоят нещата тук.
- Аха, затова ме завлече насред празниците на няколко стотин километра от Москва! – върнах му го аз. – И за капак, въвлече сто човека във всичко! Чак се чудя как ти го позволи изкривеното чувство за справедливост...
Опитах се да звуча саркастично като него, но на практика ми се получи така все едно плюех змии и гущери. Той не трепна.
- Ще се огранича да кажа само, че в този случай разчитаме на по, хм... неконвенционални методи. И тъй като ти имаш определен афинитет и сходство с хората – той натърти на думичката „хора“ и махна пренебрежително към Глухарьов, - предположих, че може би ще си от полза.
Изсмях се. Не ми беше смешно, просто ако не се смеех, щях да го убия.
- Альоша, Альошенка... дори и сто сиви мантии да облечеш, пак ще ти личи тъмната аура!
Впрочем той си носеше напълно нормални човешки дрехи. Даже прекалено модни и хубави като за такова забутано място... Все едно е богаташко синче, което е дошло да види как живеят простосмъртните...
- А на теб ти личи твърде големия сърдечен уклон към Светлината – отговори ми той спокойно.
Замълчах. Това не беше закачка, а предупреждение. Проклет да е!
- Всички документи по делото ще те чакат на работното ти място – продължи той с тон, който беше станал сух като купчина стари документи. – А сега върви!
Как точно се преобрази в канцеларски плъх за секунди, не ми стана ясно. Примигнах. Моля? Да си вървя? Аз? Кой си ти, по дяволите, че да ми казваш къде да ходя?!
- Моля? – попитах аз и не усетих как един от амулетите ми сработи.
Бял лунен камък, превъзходен пръстен и доста мощен заряд. Бялата светлина ме обгърна и се насочи като лъч срещу Алексей преди да успея да деактивирам амулета. Лошото на лунния камък беше, че действа интуитивно и не слуша много притежателя си. Вироглав амулет. За части от секундата ми мина през ума, че ей сега всичко свърши. Ще ме осъдят по бързата процедура и здравей развъплътяване! Сивите не толерираха убийствата на свои.
Само че, за моя изненада, не стана нищо. Лъчът светлина потъна в друг лунен камък. Висулка – същата капковидна форма като пръстена.
- Наташа Алексеева, като сътрудник на Инквизицията Ви заповядвам да напуснете офиса на Нощния Патрул! – прогърмя гласът на Алексей.
Примигнах отново. По ръцете му вече бяха започнали да се активират заклинания.
- Откъде... как... – заекнах аз.
- Няма как двете части от един и същ амулет да действат една срещу друга – отговори ми той спокойно, все едно не се бях опитала да го убия преди малко, а се намирахме в класната стая на Патрула. – Ще си затворя очите за това нарушение, а ти взимай своя лакей-човек и се махайте!
Гледах го и не вярвах на това, което се случва. Унижавали са ме доста, но това...
- Наташа, хайде! – подкани ме Сергей и усетих, че ме е хванал за лакътя, за по-сигурно.
Оставих го да ме изведе от апартамента, а на стълбищната площадка се отскубнах от него и хукнах надолу по стълбите, напълно глуха за виковете му. Прескачах по три стъпала заедно и изобщо не ми пукаше, че мога да се изпотроша ако падна.
Той ме настигна едва долу, когато просто се стоварих на пейката пред входа и се разревах, като пълна глупачка.
- Ще... ми... обясниш ли... какво... беше това? – попита ме той на пресекулки и се отпусна до мен.
От опит знаеше, че не е никак добра идея да се опитва да ме успокои, когато съм разстроена. Реших да го игнорирам. Исках да се свия на кълбо под някое дебело одеало и така да си остана.
- Наташа, погледни ме! – изкомандва ме той.
Игнорирах го и се зазяпах колите по улицата. Мамка му, дори и Сфера на невнимание не бях сложила!
- Наташа! – повтори моят партньор и по тона си личеше, че няма да приеме половинчати разяснения.
- От всички Различни, които мразя – подсмръкнах аз и изтрих сълзите с опакото на ръката си, - Алексей е в челната десетка на най-мразените!
Очаквах въпроси, но вместо това Сергей стана и ми подаде ръка.
- Няма ли да попиташ защо? – учудих се аз.
- Ще. Обаче първо трябва да се заредим с пиене и да се явим по служба.
- Ъ?
- Бъ! Днес сме нощна, забрави ли?
Той погледна часовника си. Беше станало три следобед. А ние застъпвахме в пет, по изрична заповед на началника. Тръснах глава. Естествено, че бях забравила! Проклятие!
Двамата станахме от пейката и се затътрихме към колата. Чакаше ни доста тежка вечер.
Няма коментари:
Публикуване на коментар