Когато бях събудила Глухарьов да му обясня какво трябва да направя, ми се наложи да чуя лекцията „ти тъпа ли си, или това е със старание“, придружена от рефрена „ако не съм аз да ти пазя кожата, някой ще те пречука“, гарнирана с „по-глухо място нямаше ли?!“ и за капак „той може съвсем спокойно да те утрепе и никой никога няма да те намери“. Този път обаче изслушах конското евангелие мълчаливо. Защото Глухарьов беше прав. Дори от снимките в интернет ставаше ясно, че това място не е много добро като за сама жена по нощите. А беше и зима, на всичкото отгоре.
Естествено, Сергей категорично отказа да ме пусне сама. Както сам се изрази, това щяло да стане „само през шибания му труп“. Първо, защото нямах идея къде отивам и второ, защото „няма да допусна това копеле наистина да се опита да те пречука“, както той сам се беше изразил, докато ринеше поредната порция сняг от предното стъкло. Така че без да слуша много-много протестите ми, че това е между мен и Алексей, моят колега просто седна зад волана и ни откара на място. Бях му благодарна, че не ме остави сама, но никога не бих си го признала. Че току-виж си повярвал и тогава какво правим?! Ще ми се качи на главата, ужас!
Оказа се, че реалността е доста по-страшна от снимките в нета. Все едно някой наистина ама наистина добър фотограф е обикалял и лекичко е пропуснал порутените сгради около самата речна гара, разбития асфалт и камарите боклук зад избитите прозорци, които дори и снежните преспи не можеха да скрият. Красивата някога кръгла сграда вече се беше превърнала в развалина.
Сергей паркира пред гарата и огледа критично рушащото се сдание. Уличните лампи бяха доста поддържани на това място, незнайно защо, така че можеше съвсем спокойно да се разгледа дори в тъмното. Огромните колони и облата фасада сигурно са били красиви някога, но в момента дори буквите от надписа „речна гара“ над централния вход се бяха разкривили. На никого не му се излизаше от колата, при това не само заради минусовите температури. Загледах се в кухите прозорци. Тук-там дори се виждаха счупени стъкла. Хич не исках и да знам какво можеше да има вътре. Честно казано, бях благодарна, че моят колега настоя да дойде с мен. Може и да бях Различна, но все пак си бях страхлива.
Излющената мазилка и висящите олуци не помагаха много да ми стане по-уютно. За пореден път тая вечер съжалих, че просто се съгласих с налудничавите идеи на Алексей. Двамата с моят колега седяхме в колата и чакахме. Несвойствено и за двамата, изобщо не ни се говореше. Той запали цигара, аз пък зяпах през прозореца. Не ми се гледаше дори в Сумрака. Кой знае какво можеше да има тук, но това си беше работа на местните Патрулни. Хесер ми беше набил в главата, че съм тук само и единствено заради настоящия казус и не бива да се бъркам в нищо повече.
- И сега какво – попита Сергей по едно време, - ще чакаме твоичият да се появи ли?
- Нямаме друг избор – отговорих аз. – не знам защо избра това място, ама никак не ми харесва...
- Нито пък на мен – съгласи се той и извади от жабката нерегистрирания пистолет.
Като в транс го наблюдавах как проверява пълнителя и пуска предпазителя. Изщракването ме върна обратно в реалността.
- Серьожа, какво точно си мислиш, че правиш? – попитах аз възможно най-строго.
Той ме огледа критично и най-невъзмутимо прибра оръжието в джоба на палтото си.
- Подсигурявам малоумния ти задник, ето това правя!
- С това? – попитах аз и посочих към джоба му. – Да ти напомням ли, че си имаме работа с Инквизитор?! На тях тия номера не им минават!
Да се опиташ да стреляш по който и да е Различен си беше пълна глупост – всяко едно оръжие просто ще засече, а електрониката ще блокира. Така става когато си около ходещ източник на електромагнитно поле. А да стреляш по Инквизитор си беше направо самоубийство. Те не само са екипирани така, че да устоят на всеки Различен, но и могат да го направят на пух и прах. А тук един човек с пищов. Абсурд!
Сергей се изсмя. Толкова злобно се изсмя, че мен ме побиха тръпки и за момент се зачудих дали пък това не е някой друг в тялото на моя колега. Имаше такива случаи сред Различните. Едва се въздържах да не проверя в Сумрака за чужда аура.
- На всеки му минава я куршум, я дръжка във врата – философски заключи моят партньор. – А аз нямам намерение да те оставя сама с това копеленце!
- Серьожа, нужно ли е да ти напомням, че него го познавам отпреди да познавам теб?
- Аха, и така си го познавала, че креватните ви упражнения са лъснали в научния му труд – сряза ме той.
Нацупих се. Сигурно никога нямаше да спре да ме е яд, че това нещо някога се е случило. Той не тръгна да се извинява, а просто присви очи да огледа пейзажа.
- Твоичкият идва – сръга ме след малко и посочи задаваща се кола по пътя.
От фаровете не можах да видя марката, но беше повече от ясно, че трябва да е Алексей. Иначе защо би му било на някого да идва до тук? Аз не бих, със сигурност. Колата паркира до нас и от шофьорското място наистина излезе той. Със Сергей излязохме почти едновременно.
- Остави лакея си тук, ако обичаш – нареди ми Алескей с оня нетърпящ възражение тон, който не можех да понасям и кимна към моя колега.
- Аз ще ти дам на тебе един лакей, зализано педерастче такова! – изръмжа Глухарьов и тръгна да заобикаля колата.
Побързах да застана между двамата, преди да е станало нещо, за което всички после да съжаляваме.
- Да се изясним – просъсках на Алексей, като се стараех Глухарьов все пак да е някъде зад мен, в случай че Инквизиторът реши да се прави на интересен, - дошла съм да проуча какво точно се е случило между теб и онази, както там се казва.
- Равновесието е нарушено... – отговори той.
- Майната му на равновесието! И двамата знаем, че не ти дреме за него! Искаш да натриеш носа на кучката, нали? – просъсках аз.
За пръв път по физиономията на Алексей се появи някаква емоция. Бях уцелила. Ами беше близко до акъла. Аз исках да натрия неговия нос вече няколко години. Обаче нямах възможност да го пипна с пръст. А той имаше власт, макар и да беше вързан за Договора.
- Варя не е кучка! – възради ми той леко засегнато, все едно съм казала нещо лошо за сестра му или жена му. - Тя... тя просто не е готова...
Тук вече Глухарьов не издържа, подпря се на капака на колата и прихна. Типично в негов стил. Инквизиторът обаче не очакваше нещо подобно, така че го погледна втренчено, а после мен – обвинително. Просто свих рамене. Двамата с Алексей го гледахме как се хили поне пет минути преди моят колега да е в състояние да каже:
- Моето момче, ти просто си кретен! Абсолютен, завършен кретен! Мадамата ти е била шута!
Алексей май искаше да отвърне нещо, защото очите му святкаха, но нямаше време за духовит отговор, защото Сергей продължи:
- От мен да го знаеш, ако една мацка те зареже, няма как да си я върнеш! – моят колега си запали цигара.
Скръстих ръце на гърдите си и започнах да прехвърлям поглед от единия към другия. За цялото време, когато бях ходила с Алексей, не го бях виждала толкова сащисан. Сега стоеше като малко уплашено момченце пред моя колега, който пушеше и май беше в настроение да дава акъл. А най-интересното беше, че всезнаещият Алексей, който никога за нищо не търсеше съвет и не се водеше по чуждото мнение, беше в настроение да слуша. Това определено не го бях очаквала.
- А да я преследваш по този начин... че дори и улики да подхвърляш, тц-тц – поклати глава Сергей и вече беше мой ред да се опуля.
Улики ли? Какви улики? Прехвърлих в главата си различните възможности. Наистина беше странно за Различен да оставя толкова много вълшебни предмети на случайни хора. Да, всички създавахме разни джунджурии за да пазим хората, на които държим и да им подарим малко вълшебство, обаче всяко нещо си имаше разумни граници. А тук буквално някой беше ръсил предмети наляво и надясно. Никой Различен с ум в главата не би направил подобно нещо. Разхищение на Сила е, на първо място. На второ, малко хора заслужават подобни жестове. И трето, глобяват те от Патрула ако прекалиш. Да не говорим, че кой да е магически предмет може да направи големи бели ако е в неподходящите ръце. Тогава защо и как се беше случило? Сергей продължи:
- Знаеш ли, когато Наташа ме попита какво бих направил, ако имам зъб на жена, казах че това не е възможно. Обаче аз съм мъж, за разлика от теб! А ти, моето момче, си просто едно педерастче с наранено самолюбие.
Алексей стисна юмруци и пристъпи напред. Интересно как беше забравил за заклинанията накичени по ръцете му и сега смяташе да се бие като петел с по-едрия от него Глухарьов. Те и двамата бяха високи, обаче Алексей приличаше повече на богаташко синче, което ходи във фитнеса само да направи плочки на корема и да се фука пред мадамите, докато Глухарьов беше в състояние да мъкне по една торба цимент във всяка ръка. Да не говорим, че все пак знаеше и как да се бие. Стана ми жал за Инквизитора – бях виждала последствията от изпускането на нервите на своя колега. Това нямаше да завърши добре.
- Давай, давай! – подкани го моят колега. – Без магическите си фокуси, си просто едно леке. А се обзалагам, че мога да ти сменя физиономията много по-бързо, отколкото ти можеш да направиш някой фокус.
Опитах се отново да застана между двамата, защото по някакъв невидим за мен начин бяха вече на крачка един от друг и се гледаха на кръв. Не ми се удаде. Не можех да разбера защо, но винаги когато в едно помещение се съберяха повече мъже, неминуемо започваха да си ги мерят. Ето ги сега и тези двамата. А уж Алексей беше дошъл да говори с мен. Но не би.
- Кой си ти, човеко, че да си позволяваш да обиждаш висш Инквизитор? – просъска Алексей и по ръката му видях няколко окачени заклинания.
Чудничко, само дуел ми липсваше сега! Защото беше повече от ясно, че ако Алексей се опита да навреди на Глухарьов с магия, ще му попреча. А това си беше де юре дуел. Красота!
Моят колега продължи да се прави на невъзмутим.
- Очевидно някой с повече опит с жените. Защото иначе нямаше да преследваш момичето и да подхвърляш улики, нали? Надявал си се да я сгащиш, за да може да я накараш да се върне, нали психопат такъв? По същия начин, по който си използвал Наташка, за да можеш да напишеш шибаната си дисертация!
Сергей стана и се приближи на сантиметри от Алексей, а после по стар следователски навик изпусна всичкия цигарен дим в лицето му.
- Как точно успя да поддържаш илюзията за разследване толкова време, а? - попита той. – И как кухите глави над тебе са се вързали?
Ококорих се. Изведнъж ми светна какво се беше случило! А аз, глупачката, заслепена от злоба към него, не бях схванала финта! Изобщо. И хайде, аз не разбрах, а Великите? А старците в Прага? Перфектен трик, наистина! Години наред е преследвал жената. Години! Ето защо докладите бяха от различни места и от различни години. Просто е проучвал къде се е установила – нали Различните трябва да се регистрират в съответния Патрул по местоживеене! Така е разбирал къде е и после просто е започвал да подхвърля улики. А като Инквизитор, на него не му е нужно разрешение да се подвизава тук или там. Просто отива, измисля си казус, а на началството може да каже, че е отишъл да нагледа нещо, което е фалшива следа. В Прага са такива параноици, че никой дори не би се усъмнил. Склонни са да повярват и най-голямата идиотия, само е нужно да добавиш фразата „за опазване на равновесието“ накрая.
Трупал е улики една след друга, а тя му е бягала. Трупал е и фалшиви доклади, обискирал е домовете и е конфискувал всичко, което сам е създал. Обаче тя му се е изплъзвала от ръцете. Всеки път. Досега. Явно я е намерил на стари години, уседнала в къщичката насред нищото на края на града и не е имал много време да скалъпи някоя гадост, с която да свърже предходните. В какво можеш да обвиниш достолепна бабка, омъжена за уважаван човек, бивш служител на МВД? В нищо, защото всяко едно обвинение първо ще бъде докладвано на съпруга й и дори и да е замесена в нещо, следите ще бъдат надлежно „заметени под килима“.
А тя се е оказала пак по-умна и скоропостижно е устроила заминаване при внуците. По този начин нищо не би могло да я свърже с каквито и каши да се опита да забърка той. Умна жена, започвах да я уважавам.
И тогава той е решил да въвлече в играта и мен. Друга жена, с която е бил и с която вече не е. С тая разлика, че май онази е зарязала него, а той реално се подигра с мен. Обаче за разлика от него, аз мислех като човек, все още. Значи се е надявал, гадината, да намеря начин как да свържа странните ситуации със собственика на къщичката, в която съвсем „случайно“ се бяхме настанили. И аз почти се бях вързала. Със сигурност щях да изискам всичко, което се знае за въпросната Различна от Завулон и той щеше все пак да ми даде информация. А когато свържа датите на обиските с местата, на които тя е била преди това (и вероятно Алексей се беше погрижил да ги подхвърли и на хора, с които е общувала), като нищо щях да я задържа за Трибунал. За който тя няма грам вина. Гадината мръсна! Ето защо бях тук, да вадя кестените от огъня. А после кой щеше да е виновен, ако онази се окаже още по-умна и намери начин да докаже, че е невинна? Аз, разбира се! С един куршум, два заека!
- Ах, ти, подмолна, мръсна, долнопробна гад! – просъсках аз и отвъртях на Алексей такъв шамар, че звукът отекна, а на него му се наложи да направи две крачки назад, за да се задържи на крака. – Ти, проклето копеле, си ни довлякъл тук, за да закопчаем невинна! И на всичкото отгоре сам си скалъпил всичко.
Пристъпих напред и вдигнах ръка да го зашлевя втори път, но изненадващо за мен, ме спря не кой да е, а Сергей. Погледнах го мрачно, все едно ме предава. Имах пълното право да зашлевя Инквизитора, даже му беше малко!
- Няма смисъл да му налиташ на бой, Наташенка – отговори ми той, но не ме пусна, - така че не си хаби силите!
Явно съм изглеждала напълно шокирана, защото той продължи да ми говори с много ласкав примирителен тон:
- Остави ме с този хубостник на четири очи, да му обясня това-онова за жените...
- Серьожа, адски лоша идея е да го биеш! – просъсках аз.
- Нямам такива намерения. Единственият, който иска да бие някого тук си ти – отговори ми той и кимна към ръката, която все още беше стиснал в лапата си.
Изсумтях. Прав беше. Исках не просто да бия, а да откъсна главата на Алексей. Да ме въвлече в подобна гнусна схема! Думи нямах. Изтръгнах ръката си от хватката на Глухарьов.
- А ти какво предлагаш?
- Просто ще му обясня това-онова – повтори той бавно, все едно съм малоумна. – А ти влизай в колата, че е студено.
Алексей все още се държеше за бузата и ни гледаше като в транс.
- Никъде няма да ходя! – заинатих се аз и тропнах с крак, точно като тригодишна. – Това е между мен и него, ти не се меси!
Глухарьов просто сви рамене, хвана ме за лакътя и ме обърна по посока на колата.
- Това никога не е било между теб и него, драга! А между него и предишната му изгора. Така че влизай в колата и ни остави да се разберем по мъжки! Имаш думата ми, няма да му пусна куршум между очите. – тук той погледна през рамо и додаде през зъби: - макар че много ми се иска...
Също погледнах през рамо към Алексей. Дори на светлината на уличните лампи си личеше червения отпечатък от ръката ми. Малко му беше!
- На тебе ти вярвам – процедих и фиксирах бившия си с унищожителен поглед, - ама на него не му вярвам!
- Остави го това леке – отговори Глухарьов и преди да се усетя вече ме беше настанил на мястото до шофьора. – А ти стой тука на топло.
Преди да мога да кажа нещо, чух щракването на ключалката. Гърбът на Глухарьов докато се отдалечаваше към парка редом с Инквизитора отнесе всички псувни, които знаех. Хитрата гадина как ме изигра! Естествено, можех да изляза през Сумрака, обаче с автомобилите имаше един основен проблем – те не приличаха на коли в другите слоеве. Даже никак. Така че веднъж излязла, нямаше да мога да се върна. Да не говорим, че Алексей щеше да види. Красота! Така че останах в колата сама с мислите си. Какви ги вършеше Глухарьов, по дяволите?!
Оставаше само да го застреля и щяхме да си имаме страхотни проблеми! Бях повече от сигурна, че Сергей е напълно способен да направи подобно нещо. А странното му спокойствие ме притесняваше още повече. Докато беше слушал историята за това как се бях запознала с Алексей, той се беше зарекъл да му откъсне главата, а сега ще тръгне да му обяснява нещата от живота. При това на Различен, живял повече от век, да бе...
Мина известно време преди моят колега да се върне. Сам. Изтръпнах. Ето от това ме беше най-много. Той най-невъзмутимо отключи колата, седна на мястото на шофьора и включи двигателя без да обели и дума. Човек ще каже, че просто е бил до магазина да си купи цигари.
- Серьожа, няма ли да ми кажеш какво става? – попитах аз и се усетих, че звуча истерично.
Още по-глупавото беше, че ми пукаше дали оня боклук е жив. Сантименталност някаква. Въпреки че на мен самата ми идеше да изкормя Алексей, точно сега ми пукаше. Сергей ме игнорира и подкара колата. Вече не издържах и го пернах по ръката.
- Ехооо! На тебе говоря! Обяснявай какво стана?!!!
Моят колега просто сви рамене.
- Какво да е станало? Нищо особено. Обясних му как стоят нещата с жените и му намекнах, че това не е начинът да си намериш гадже или да задържиш такова – той се изхили все едно е говорил с някой пубер за птичките и пчеличките, а не за Инквизитор на около век и нещо.
- Серьожа, къде е Алексей?! – попитах аз като тонът ми беше станал режещ. – Не си го убил, нали?
В главата ми се появи картинката на тялото на Алексей, което бавно се носи под леда на Волга с куршум между очите. Напълно реално ми изглеждаше. Оттук никой няма да седне да го търси – в крайна сметка, това беше фалшива самоличност. А колкото до Различните, те едва ли биха си направили труда.
- Аз – Сергей ме погледна косо, - от какъв зор? На тоя твоя животът и без това му е пълен бардак... Няма нужда и от мене. А, щях да забравя – той порови в джоба си и ми подаде малко пакетче увито в хартия, - той ми каза да ти предам това.
Взех нещото и когато развих хартията ахнах. Беше моята огърлица. Онази, която Алексей ми беше подарил преди години. Харесвах това бижу. Прекрасен лунен камък. Обаче какво правеше в моите ръце.
- Как точно го взе от него? – присвих очи аз и фиксирах своя колега.
За толкова години Алексей никога не беше направил опит да ми го върне, макар да знаеше, че е кодирано за мен. Да не говорим, че го носеше на последната ни среща. Шантава работа. От какъв зор му беше точно сега да ми го дава? Беше имал години за да го направи и не го беше сторил. Някак си си представях как Сергей опира пистолета в челото му и взема огърлицата със сила.
- Не съм го взимал – сви рамене моят колега, - твоичкият сам ми го даде. Знаеш ли, недоумявам как вие, жените, успявате да ни влеете акъл в главата с един-единствен шамар... Наистина не разбирам.
- Я да ми обясниш! – казах аз и се въздържах от порива да завъртя волана в неясна посока, белким го накарам да спре и да ми обърне внимание.
Имах чувството, че ми се подиграва, при това най-нагло, точно в момента.
- Няма нищо за обяснение – отговори ми той и се подсмихна, - поне не за женски уши.
Изсумтях и започнах да въртя огърлицата в ръце. Лунният камък проблясваше на слабата светлина от уличните лампи. Защо ми го беше върнал? Толкова години го беше държал? Защо сега? И какво си бяха говорили със Сергей? Не било за женски уши, аха. Значи са си говорили за жени. Макар че не си представях как тези двамата си дрънкат като стари приятели. Звучеше абсурдно.
Погледнах през прозореца. Покрай нас се нижеха блоковете на смълчания Твер. Погледнах си часовника – минаваше девет вечерта, хората си бяха у дома и си почиваха. Пътят беше почти опустял.
- Това ми напомня, ти как точно разбра за какво става дума?
- Я да обясниш, като за хора – изхили се той. – Не забравяй, че съм просто едно тъпо ченге.
- Как така разбра, че всичко е номер? – перефразирах аз и си наложих да запазя самообладание.
Глухарьов отговори едва когато спряхме на светофар.
- Наташа – той ме погледна в очите, - аз какво съм?
- Ъъъъ, ченге? – опитах се да отгатна верния отговор аз.
- Именно – кимна доволно той, - а какво мразят ченгетата?
Това започваше да се превръща в любимата му игра на догадки. В тая игра печелеше винаги той, а аз се чувствах като идиотка.
- Де да знам, престъпниците... Серьожа, престани с тия игрички! Писна ми, честно!
- Висящите дела, мила моя, висящите дела – отговори ми той. – А това тук е висящо дело. Така че каква би била причината някой да не го зарови под тонове боклук в архива?
Замислих се – наистина всички мразеха висящите дела. Все гледаха или да ги тропосат на някого, или просто да направят така, че никой повече да не си спомни за тях. Най-лесният начин беше да ги набуташ някъде между папките и да изчакаш да изтече давността. Всички го правеха и абсолютно никой не го гризеше съвестта за това. Ама никого. А тук наистина не само беше висящо дело, ами ставаше дума и за нещо, което се точи с десетилетия. Никоя институция няма достатъчно ресурс да се занимава с подобни неща. Освен Сивите. Но дори и те не се задълбаваха толкова много. Освен в изключителни случаи.
- Значи ченгето ти има зъб – заключих аз накрая.
Това беше единственият логичен отговор. Никой не би си губил времето иначе.
Глухарьов плесна с ръце. За тази цел трябваше да пусне волана, така че аз за малко да се развикам. Той се изхили и отговори:
- Именно. Трябва някой просто да ти търси цаката. Вчера, докато се ровихме в документите точно до това заключение стигнах. Те самите нищо не казват и абсолютно нищо не доказват. Все едно някой отчита дейност и търси нещо. А когато този твоя, демонът там де, каза че въпросното копеленце е имало нещо общо с някаква от вашите, просто ми светна като лампа. Вече имаше мотив и беше ясно защо е чакал толкова време. Просто е искал да я ковне, а не е могъл. Тогава всичко ми се върза. Абсурдните доклади и странните неща, които е изземал, също така и връщането им обратно.
Кимнах. Наистина имаше логика като го погледнеш от този ъгъл.
- Търсел е следи от нея, а тях просто ги е нямало, защото той сам е подхвърлял уликите, поне повечето. Убедена съм, че ако проверим къде е била въпросната Различна по онова време, ще има съвпадения.
Двамата се умълчахме. Абсолютно приличаше на скалъпена работа. На това Сергей му викаше „подхвърляне на доказателства“, а аз бих го нарекла направо „фабрикуване“.
- Излиза, че всичко е било фарс – заключих накрая аз.
- Аха, Шерлок, именно. Фарс, от началото до края. И то само защото господин Недоклатен не е можел да приеме, че мацката го е зарязала.
- Защо си толкова сигурен, че го е зарязала? Може той да е зарязал нея, а после да е съжалил...
Глухарьов се смя дълго на това. Толкова дълго, че ми се наложи да се въоръжа с търпение, докато престане да се хили. Междувременно, продължихме да се придвижваме по смълчаните булеварди. Странно колко непразнично изглеждаше всичко тук. За пръв път откакто бяхме дошли, имах възможност реално да се огледам. Новогодишна украса почти липсваше, освен на една-две сгради в идеалния център.
- Наташенка, Наташенка... – поклати глава той и изтри сълзите, които се бяха появили в очите му от смеха, - личи си, че не си имала много вземане даване с мъже.
- Не е вярно! – ядосах се аз.
- Чакай, чакай! Не бързай да скачаш като петел!
- Серьожа, ти току-що ме нарече задръстена! Как няма да скачам?!
- Не съм казал, че си задръстена, а че си наивна – поправи ме той, обаче можех да видя как се подсмихва. – Ако някой те е зарязал, няма да се върне при теб. Обаче ако теб те зарежат, има шанс ти да тръгнеш като куче след онази, която го е направила. Ние така мислим.
Не тръгнах да споря. Мъжката психика беше тъмна Индия за мен и без това. Не ми се занимаваше с подобни разсъждения.
- Та ето защо е решил да си я върне с всички средства – продължи моят колега.
- Не бих нарекла нещо такова успешен опит. Аз поне не бих се трогнала.
- Никоя не би се вързала на подобни глупости – съгласи се моят колега. – Обаче този твоят е тъп и инатлив. И ето ти проблем.
Сградите постепенно ставаха все по-ниски и в един момент осъзнах, че излизаме от града.
- Серьожа, какво си мислиш, че правиш? – попитах аз и се огледах припряно.
Напразно, нямах никаква идея къде се намираме. Само смътното усещане, че къщичката е в обратната посока.
- Прибирам се вкъщи – информира ме той и настъпи газта.
- Я пак? Да не би да си забравил, че сме тук в командировка?! Зимина ще ни изяде живи! – опитах се да му влея акъл аз.
- Не ми дреме в момента. Да се оправят твоите старци. Ние свършихме, каквото можахме. И както сама се увери, престъпление няма.
Поклатих глава. С ината на Глухарьов не можеше да се спори. Освен това, донякъде беше прав. Ама само донякъде. Той обаче продължи с речта, явно я беше обмислял:
- А сега направи някой фокус и събери вещите ни. Аз в оная дупка няма да стъпя повече!
Изпълних нареждането. И на мен не ми харесваше особено идеята да ходим да спим в дупката. Обаче вече беше почти десет.
- Ще пристигнем в един през нощта! – продължих да се опитвам да го разубедя аз, когато профучахме покрай табелата за край на населено място.
- Не ми дреме! – заинати се той. – Искам да си спя в моето си легло. Тук с тебе няма какво да направим. Освен това, забравила ли си какъв ден е утре?
Примигах. Какъв пък ден може да е? Почувствах се като виновен съпруг, който е забравил датата от годишнината от сватбата с жена си. Нищо не ми идваше на ум, така че Сергей не издържа:
- Трийсет и първи декември! – тросна ми се той. – И смятам да празнувам Нова година у дома, с прилично мезе и достатъчно алкохол, а не да цепя дърва в оная съборетина. Или още по-лошо, педерасът началник на отдела да ни тръсне дежурството...
- Ама командировката... – продължих да се опъвам аз, макар че бях напълно съгласна с него.
И на мен ми се искаше да празнувам вкъщи. Писнало ми беше от тая история и дори от тоя град. Исках си Москва, ведно с всичкия боклук, глъчка и тълпи. Исках шарените украси по всички улици, елхите на всеки ъгъл, песните по радиото, централното отопление, в края на краищата.
- Майната й на командировката! Няма престъпление, няма и командировка! – заключи Глухарьов.
Вече карахме по междуградския път посока Москва. Май този път бяхме нацелили дори прекия път.
- Има престъпление, Серьожа – възразих аз, - обаче ние с теб няма как да го докажем.
- Ъ?
- Все пак има Различен, използвал магия без лиценз. Обаче за мое съжаление, всичко разкрито днес не може да бъде доказано. Моята дума срещу неговата ще стане...
- Затова просто не си го слагаме и се връщаме вкъщи! – философски заключи моят колега. – А бъкиите да си ги оправя той сам.
Кимнах. Нямаше какво друго да направим, Сергей беше прав. Така че просто се облегнах назад и затворих очи. Утре беше празник. И все пак щяхме да успеем да празнуваме. А Алексей... С него щяхме да поговорим, все някога. Но не днес и не сега.
КРАЙ
