Казваха, че тук въздухът е чист и природата е красива. А освен това цената на едно кафе с кифла беше горе-долу колкото половината от следователската ми заплата. Според регистрите на Патрула, тук не живееше нито един Различен. Нито по царско време, когато тук са се разполагали графове и царедворци, нито по сталинско време, когато всеки, който е бил някой в Комунистическата партия, се е опитвал да се бута с власт имащите.
Миша Игорев, вампирът от Дневния, който ме беше защитавал на Трибунала преди година и половина, веднъж шеговито беше споделил, че никой Различен не иска да има имот на Рубльовка, защото там обществото е затворено и веднага ще го нарочат. Различните се открояват, по един или друг начин. И затова предпочитаха малко по-елементарен начин на живот. По-близо до хората, но по-далеч от властниците. Миша беше споменал, че при смяна на управлението, първо падат главите на онези на Рубльовка и се беше изхилил. Мен пък ме бяха побили тръпки, защото той има значително повече опит и наистина е виждал да падат глави.
Сега на мен и Олег ни предстоеше да видим как наистина живеят богатите и известните. Доколкото ми беше известно от клюкарските списания, тук човек който да не е в списъка на Форбс няма. Значи и нашите двама потърпевши бяха изключително заможни. Но поне не парадираха много с богатството си като повечето новобогаташи. Дрехите, доколкото се загледах, бяха скъпи наистина, но не нещо което да крещи от десет километра „мога да ходя до Париж, когато ми скимне“.
Джипът се движеше с бясна скорост по шосето, така че Олег гледаше да го следва. По едно време, когато вече бях решила, че живеят не на Рубльовка, а в някое от по-далечните населени места зад нея, джипът рязко сви в дясно. Пътят беше малко по-тесен, но заобиколен от двете страни с огромни дървета. Когато спряхме пред портата на имението, можех да видя между дърветата как тече река Москва. Добро място бяха избрали за живеене, със сигурност. И то какво!
С Олег слязохме от колата, последвани от домакините.
- Извиняваме се, че трябваше да Ви разкарваме дотук чак от ВДНХ – каза мъжът и бръкна в джоба на палтото си, вероятно търсейки портфейл.
- Това ни е работата! – прекъсна го Олег.
- Аз обаче не разбирам защо ако живеете тук, сте се разкарали чак до отдела на Пятницка – казах аз замислено и огледах портала.
Вратата беше висока поне три метра и половина и само нея я охраняваха четири камери. Не разбирах много, но се обзалагах, че имат и функция за нощно виждане.
- Жена ми твърди, че тук има нещо свръхестествено – обясни сконфузено мъжът и стрелна съпругата си с ядосан поглед все едно тя е виновна за това. – Имам връзки тук-там и поразпитах къде се разглеждат подобни случаи.
С Олег се спогледахме. Значи така, те много добре знаеха при кого да дойдат.
- Дадоха ли Ви имена? Конкретни имена, които да търсите? – попитах аз напрегнато.
Май щеше да се наложи да им трия паметта. Или аз, или някой друг от Патрула. Не беше добре хората да знаят много-много за нас. Различните-следователи съществуваха, за да помагат на други Различни. На хората също, но обикновено към нас се обръщаха Различните, а не хора. Обикновено.
- Да – отговори Раиса и извади някакво смачкано листче от марковата си чанта. – Глухарьов и Алексеева. Тези фамилии ни дадоха. Казаха, че били много добри и специалисти в разкриването на свръхестествени случаи. Но май не попаднахме на тях... – заключи тя тъжно.
- Всъщност, аз съм Алексеева – обясних им все пак. – А Глухарьов е моят началник. За съжаление, когато дойдохте тъкмо го викнаха на съвещание. Но не се тревожете, колегата ми също е много добър оперативен работник, помагал ни е в разкриването на случаи от подобно естество неведнъж – почувствах се длъжна да похваля Олег.
На богаташите им беше провървяло. Първо, защото и аз и Глухарьов бяхме наказани на тази Нова година и второ, защото Олег се беше оказал на смяна заедно с нас. Двама Висши Различни са много по-добре от един. В конкретния случай ми се щеше и Сергей да е с нас, защото при него усетът на ченге беше по-изострен, но и Олег имаше немалко опит в тези неща.
- Да не стоим тук, сега ще набера кода на вратата и да влизаме! – весело отговори съпругът и подаде ръка на Олег за поздрав. – Аз съм Борис. Борис Ремко!
- Олег Мелников – отговори моят любим и се ръкуваха. – Вие да не сте онзи Ремко, който има петролни кладенци в Сибир?
- Същият – кимна мъжът. – Но за това ще говорим вътре.
Той побърза да набере някаква комбинация и вратата се отвори. Оказа се, че имението е поне на три километра от портала. Поне пътят беше безупречно поддържан. Опитвах се да не зяпам, но нямаше как да не се опуля на свободно пасящите расови коне, които разхождаха наоколо или пък на изобилието от статуи, беседки и безупречно подрязани храсти.
Когато най-накрая спряхме пред къщата, вече нищо не можеше да ме изненада. Сградата беше модерна – с огромна стъклена фасада откъм реката и неокласически стил от другата страна.
- Принадлежала е на един от приближените на Романови преди революцията – обади се Раиса зад гърба ми. – Беше абсолютна развалина, когато я купихме.
- Добра работа сте свършили – отбелязах аз и махнах към замръзналата река. – Гледката определено си струва!
- Прекрасно е! Но заповядайте, заповядайте!
Последвахме домакините вътре и естествено ни посрещна икономка. Поеха палтата ни и се зачудиха на парадните ни униформи. За разлика от друг път, заради посрещането на мажните клечки от министерството, и на Олег му се беше наложило да надене своята. Икономката ни огледа преценяващо и презрението в погледа й ясно ми подсказа за какви ни вземаше. Обикновени ченгета от забутано районно получават задача в квартала на богатите. И за да изглеждат подобаващо, се изтипосват в парадна униформа. Което ги прави да изглеждат абсолютно нелепо.
- Заповядайте в дневната! – махна ни дружелюбно с ръка Раиса и отидохме в едно от помещенията откъм стъклената фасада.
Гледката наистина беше невероятна. Все едно река Москва тече в краката ти. Което донякъде си беше самата истина, но това беше съвършено друга тема. Все едно никой друг не съществува в този претъпкан град. Само ти и реката. Дали това не са виждали първите царе от прозорците си?
- Елате да седнете! – докосна ме по ръката Раиса. – Знам, гледката омагьосва!
Оставих я да ме отведе до кожен диван решен в бледосиньо, където същата икономка вече беше сервирала чай и храна за цял взвод.
- След като вече пристигнахме – започна съпругът й и ни наля чай, - предлагам първо да се подкрепите и да поговорим по делото.
Интересно какво точно знаеше той по въпросното дело...
- Жена ми твърди, че някой я преследва – обясни мъжът и се виждаше, че не й вярва особено.
- А защо „твърди“? – изрази мислите ми на глас Олег. – Вие не й ли вярвате? Ако не вярвате в онова, което казва жена Ви, защо сме тук изобщо?
- Аз го помолих – обясни Раиса. – Той не вярва, че някой ме тормози, откакто се оженихме, но аз вече не мога да издържам.
Огледах ги. Видимо нямаха толкова фрапантна разлика в годините. Поне по стандартите на богаташите. При тях ако той е на седемдесет, а ти на двайсет, това си е в реда на нещата. Борис и Раиса обаче изглеждаха горе-долу на едни години. Приблизително.
- Кога се оженихте? – попитах аз все пак.
- Преди три месеца – обясни Ремко. – Тя започна да споделя, че нещо я притеснява едва преди две седмици.
- Защото тогава получих онова нещо – каза Раиса и ме погледна така, все едно аз държах в ръцете си кой знае каква тайна.
Вероятно имаше предвид листа амбалажна хартия. Ясно беше, че така няма да стигнем доникъде, ако продължава да говори с недомлъвки.
- Защо не оставим мъжете да разговарят по делото, а ние да отидем да поговорим по женски? – попитах аз и Ремко ме стрелна с много лош поглед.
Олег също изглеждаше изненадан, но си замълча. Ясно ми беше, че звуча като тъпа кифла, но нямаше как. Очевидно съпругата на олигарха не искаше да разказва пред него. А без нейната информация нямаше какво да направим. Пълен абсурд. Двете станахме и тя ме поведе нанякъде из къщата. Оказа се спалня.
- Сега ако кажете, че спите и в различни стаи... – започнах аз и огледах розовите завеси на леглото.
Дълбоко се съмнявах петролен магнат да се съгласи да спи в розово легло заради капризите на жена си.
- Не, спим в една стая – обясни тя, - но Бори ме остави да избера обзавеждането.
Намръщих се. Страшно ме дразнеха подобни изказвания. Как точно Борис стана „Бори“. Ужас. Раиса забеляза и бързо смени темата.
- Не можех да говоря пред Вашия колега, но трябва да видите тези неща.
Тя извади една кутия за обувки (маркови някакви) изпод леглото и я остави на покривалото на леглото. Естествено, розов сатен или нещо подобно. Вътре беше пълно с картички от букети. Обзалагах се, че само тя вижда какво е написано на тях. Седнах на леглото срещу нея.
- В момента, в който изоставих Вася, той започна да ми праща цветя. Молеше ме да се върна – каза Раиса и погали замислено една от картичките.
- Вася? Кой е Вася? – уточних аз.
Само с това галено име трудно щяхме да го намерим в многомилионна Москва. Раиса явно схвана намека, защото побърза да отговори сконфузено:
- Извинете, Василий Постухов. Бившият ми приятел. Запознахме се в инстута.
- Следователно вие не сте от заможно семейство? – продължих аз с въпросите.
- Не – намръщи се тя. - С Бори се запознахме една вечер, когато бях отишла с приятелки на клуб.
Аха. Това си беше направо код за „облякох се като курва и с последните пари се забих в някаква дупка, за да свалям богати мъже“. Намръщих се. Мразех подобни тъпи кифли, които идват в Москва не за да учат, а за да си хванат богат мъж. Ето заради такива по света рускините бяха с лошо име.
- Тогава се бях разделила с Вася – продължи съпругата на олигарха, все едно се оправдаваше пред мен, - но той отказваше да ме остави. Каза че сме създадени един за друг. Първоначално не обръщах внимание на цветята. Все пак за един мъж, който иска да си те върне, те са в реда на нещата...
Не, драга моя, изобщо не са „в реда на нещата“ помислих си аз. Цветята са скъпи, особено през зимата... И никой мъж няма да ти подари цветя, ако не иска нещо от теб.
- А защо изобщо сте запазили картичките от цветята? – попитах аз и посочих кутията. – Ако той не е значел нищо за вас?
Все още не бях тръгнала да ги чета, защото се обзалагах какво е закодирал бедният влюбен Светъл. Нещо от сорта на „обичам те, върни се при мен“. Сълзливи лигавщини, за които в момента нямахме време.
- Тези са от последния месец – уточни Раиса и побутна кутията към мен. – Когато Вася започна да ме заплашва. Отново само аз мога да ги чета. Нито икономката, нито някой друг може да види написаното на картичката. Даже са ме питали защо ми пращат цветя без картичка и кой е тайният ухажор. Бори започна да ревнува и тогава му обясних. Той обаче ни ми повярва...
Вдигнах вежди и посегнах към една от хартийките в кутията. Наистина, всичките до едно бяха защитени с „Полибий“. Лошо, много лошо... Махнах с ръка и свалих заклинанието от всички картички наведнъж.
- Имате ли нещо против да вземем тези картички като доказателство? – попитах аз.
- Точно обратното! – размаха ръце тя. - Предпочитам да не са у мен.
Затворих кутията и станах от леглото.
- Знаете ли къде живее въпросният Вася?
- В Останкински – отговори тя.
- Значи в нашия район – кимнах аз. – Ще ми е нужен точният му адрес.
- Живее точно срещу „Москвариум“ – обясни Раиса. – Ще Ви запиша адреса.
Тя измъкна отнякъде чекова книжка и надраска адреса на едно листче. Това беше пълен абсурд. Загледах се в листчето и се зачудих за кой дявол помагах на тази кифла? После се присетих за надписа върху амбалажната хартия.
- Момент. Имам още един въпрос към Вас – спрях я аз на вратата.
- Да, кажете?
- Защо последната бележка, ако наистина е последна, е на амбалажна хартия?
Като гледах купчината в кутията, явно са били страшно много букети. Защо изведнъж беше сменил тактиката?
- Защото не беше в букет – отговори тъжно тя. – Този път ми прати нещо друго.
- Какво? – чак ми писна да й тегля думите с ченгел.
- Някакви карантии – сбърчи нос Раиса. – Беше отвратително. А хартията беше с надписа навън. Така видях какво е. Аз взех пратката от куриера.
Така, ставаше интересно. Обаче явно тук нямаше много какво да разберем. С кутията под мишница и Раиса по петите ми се върнах обратно в дневната, където Олег и Борис явно се бяха харесали. Когато влязохме водеха разпален спор за цените на бензина и как цената на барел петрол се отразява на това. Мъжка им работа.
- Предлагам да вървим да търсим виновника – казах аз и намигнах на Олег.
Той схвана намека и веднага стана. С Ремко се ръкуваха, а Раиса ме прегърна.
- Благодаря Ви! – прошепна тя.
- Благодарности при свършена работа – отговорих й кратко аз. – Да вървим – хванах под ръка нищонеразбиращия Олег и го изведох навън.
Той дума не каза преди отново да поемем по Рубльово-Успенското шосе. Ясно беше, че приказките с Ремко му харесват, но сега нямахме време за тях.
- Какво беше това, в името на Светлината? – попита той накрая.
- Извинявай, че така те извлякох – отговорих аз, - обаче кутията на задната седалка е пълна с обяснения в любов от някакъв побъркан Различен.
Извадих листчето с адреса и имената на Вася и зачетох:
- Василий Постухов, знаеш ли дали имаме такъв в регистрите на Патрула?
Олег поклати глава.
- Звънни на дежурния и провери. На мен нищо не ми говори. Или е много слаб или никога не се е провинявал...
- Днес е Нова година, всички се приготвят за бала – отбелязах аз. – Всички освен нас двамата с тебе. Няма дежурен.
- През деня винаги има – сряза ме Олег. – Хайде, звъни!
Послушах го и набрах номера на дежурния в Нощния. Даваше свободно, но изненадващо бързо вдигнаха.
- Да? – беше Оля, при това силно раздразнена.
Представям си защо. Да си домакинята на бала на Патрула и да трябва да дежуриш в новогодишния ден вместо да се разкрасяваш като всички други жени-Различни... Май не само аз имах лош ден.
- Здравей Оля! – поздравих аз. – Трябва ми справка, при това бърза.
- Какво е станало? – попита Оля. – Нали беше на смяна в отдела?
- Бях, обаче май се завърза една история, в която е замесен Светъл. Може ли да провериш в базата данни дали има Светъл с име Василий Постухов.
Последва пауза, през която чух бясно тракане по клавиши.
- Има – отговори накрая Оля. – Светъл маг Седмо равнище. Иницииран е преди месец и половина... Живеее...
- Знам къде живее – прекъснах я аз. – Дадоха ни адреса му, но ще ти обясня за какво става дума друг ден.
Олга не тръгна да спори.
- Да пращам ли оперативна група? – попита делово.
- Не, Олег е с мен, ще се оправим със Светъл Седмо равнище – отговорих аз.
- Ще успееш ли за бала? – смени темата тя.
- Не, дежурни сме. Цяла нощ. Всички – мрачно отговорих аз, а Олег се изхили.
С което си спечели лакът в ребрата. Той беше Различен и шофираше чудесно, така че това не му попречи особено.
- Разбирам – каза Оля равно. - Успех тогава!
Затворих и прибрах телефона в чантата си.
- Вече вярваш ли ми, че е Светъл? – попитах аз Олег.
- Не. Това нищо не доказва – възрази той разпалено. – Само защото е бил бивше гадже на жената на Ремко, не означава че...
- Заплашителните бележки са се появили преди месец – контрирах аз. – А Постухов е иницииран преди месец и половина. Постоял е в Патрула, понаучил е това-онова и е решил да си върне момичето. Естествено, не е имал много ум в главата да разсъди, че тя вече е омъжена за друг, който може да го смачка като хлебарка с едно щракване на пръсти. Но и Раиса си е мълчала, заради заклинанието. Не е искала златната кокошка да я сметне за откачалка. Докато нашият Дон Жуан не е започнал да й праща пликове с карантия...
Олег ме погледна учудено.
- Това пък откъде дойде?
- Амбалажната хартия – обясних аз. – В нея е бил завит плик пълен с карантия. Така ми каза Раиса. А кутията от обувки на задната седалка е пълна със заплашителни картички.
- Чакай, този Василий не е богат, нали така? – попита Олег.
- Именно.
- А тогава откъде пари за толкова много букети?
Логичен въпрос. Цветята струваха пари. Особено много пари през зимата.
- От помощите за новоинициирани – заключих аз. – Нали на всеки нов се дават пари. Които обикновено са несъизмеримо повече от нормалната му заплата. Ето откъде е намерил пари.
- Това пак нищо не доказва – възрази Олег.
- Така е, но трябва да го навестим – казах аз и му показах листчето. – Карай съм „Москвариум“.
- Защо, делфини ли ти се гледат? – попита шеговито Олег.
- Не, просто нашият клиент живее там – обясних аз. – Сега пък какво?
Телефонът ми цвърчеше неистово. Изрових го от дъното на чантата си и погледнах екрана. Служебният номер в кабинета ни с Глухарьов. Странно, обикновено той ми звънеше направо от мобилния.
- Кажи Серьожа? – вдигнах аз.
- Къде се мотаете? – попита Глухарьов ядосано. – Зимина вече ми направи главата на тиганица!
Изхилих се и той ме чу, така че тирадата продължи:
- Пристигайте веднага в отдела, че иначе ще ви издиря и двамата с твоя Олег и ще...
- Чакай, чакай – надвиках го аз и Олег вдигна вежди.
Откакто бяхме заедно, моят любим беше забелязал, че с Глухарьов имаме доста заплетени отношения. Най-забавното беше, че Олег никога не се бъркаше в скандалите ни. Абсолютно никога. Обаче му беше крайно забавно да ни наблюдава. И на мен би ми било, ако моят колега-човек не беше толкова влудяващо вироглав.
- Първо, не си развяваме задниците – започнах аз да съсипвам аргументите му, - второ, влачихме се чак до Рубльовка заради едно Различно дело и трето, в момента отиваме срещу „Москвариум“ да заловим нарушителя.
- Какъв нарушител? – веднага омекна Глухарьов.
Значи все пак не му харесваше, че е на смяна в празничния ден. А на мен ми продаваше други фасони. Както и да е...
- Различен Седмо равнище. Пращал заплашителни съобщения на бившата си. Която го зарязала, за да се омъжи за петролен магнат – накратко обясних аз.
- Как се казва тоя? – попита Глухарьов и чух шумолене на листа.
- Какво, ти да не би да имаш нещо предвид?
- Имам и още как. Казвай името!
- Василий Иванович Постухов – издиктувах аз.
- Ха-ха, Вася-Тафа! – тържествуващо заключи Глухарьов.
- Вася какво? – заекнах аз и Олег ми направи физиономия в стил „няма ли най-сетне да ми кажеш какво се случва“.
- Вася-Тафа – повтори Глухарьов все едно съм бавноразвиваща се. – Като беше в средното училище, беше чест клиент при мен. Крадяха коли с аверите и се возеха из района. После влезе в института и се кротна. Тръгнали сте при него.
- Чакай, чакай, вие двамата се познавате? – попитах тъпо аз.
- Ти кое от „беше клиент при мен“ не разбра? – отговори ми Глухарьов с въпрос. – Отдавна не сме си говорили с него. Тръгвам към адреса и ще ви чакам пред блока, ясно?
- Ясно – кимнах аз, макар че той не можеше да ме види. – След колко време ще стигнем?
- Четиресет и пет минути, минимум – отговори Олег.
Надникнах и видях, че кара с над сто километра. Явно ползваше някакви шофьорски заклинания. Както и да е.
- Не бързай да тръгваш, ние ще сме на линия след почти час – казах аз на Сергей.
- Добре, чакам ви на адреса – отговори Глухарьов и затвори.
Прибрах телефона в чантата си.
- Ти да видиш! – казах замислено и се загледах в прелитащите покрай нас богаташки къщи.
- Какво? – озъби ми се Олег.
Оставаше сега да почнем отново да се караме. От всичко най-много мразеше, когато не му казвам нещо свързано с общата ни работа. Опитваше се да ме предпази от всичко, но това не винаги ставаше.
- Сергей каза, че този му е познат – побързах да обясня на намръщения си като буреносен облак любим. - Едно време крадял коли..
- Интересно как точно е станал Светъл в такъв случай – мрачно заключи Олег.
- Признаваш ли сега, че съм права? – не се сдържах аз.
- Права си – съгласи се той, - но този явно е изключение и това не означава, че...
- Добре, добре! – свих рамене аз. – Няма значение. Идеята ми е, че този наистина е виновен.
- Когато го разпитаме, ще видим – отговори Олег и се втренчи в пътя.
Къде се беше юрнал всичкия тоя народ по това време? Погледах часовника си – минаваше седем и се беше стъмнило. Прекрасно. Сега щяхме да се влачим в трафика до догодина. Което, впрочем, беше само след няколко часа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар