Когато пристигнахме със задържания, колегите вече бяха опънали софрата. Всички бюра от кабинетите бяха извадени и съединени в коридора, така че да образуват една огромна маса. На пропуска тъкмо се засякохме с Настя и Антошин. По план-график, приятелката на Антошин беше отговорна за мариноването на скарата. Мъжете категорично отказаха да празнуват без скара без значение къде се намират или колко градуса е навън, така че Дима от „компютърна сигурност“ беше донесъл своето барбекю и щяха да пекат мръвките на място. Да видим дали щеше да им се получи. Мен лично ме съмняваше, така че за всеки случай имаше изобилие от храна. Зимина се беше погрижила.
- Какво е станало? – попита Настя, когато ни видя да водим задържан.
- Работа по никое време – отговори Глухарьов. – Ей сега ще се оправим с това.
Той вдигна фолиото от едната тава, която Настя беше оставила на една от пейките при пропуска. Вътре имаше някакви вкусни неща. Не можех да кажа какви, но стомахът ми определено ги оцени с шумно къркорене.
- Охо, какво имаме тук? - попита Глухарьов дяволито. - Шишчета...
- Не пипай! – перна го през ръцете готвачката. – После ще ги печете! – тя огледа критично приятелите. – Ако изобщо можете да стоите на краката си.
- Какво? – заекнах аз.
Глухарьов и Антошин започнаха да се хилят, а Настя ми хвърли един такъв снизходителен поглед. Все едно нищо не разбирам.
- Ти не си била по празници в отдела – авторитетно заключи тя, - и затова не знаеш. Тези двамата – Настя посочи Глухарьов и Антошин обвинително – се напиват като свине. Всяка Нова година, първи май и така нататък. Съберат ли се на едно място, после ще ги събираме от пода.
- Не и тази Нова година! – възразих аз.
- Ааааа, не! – размаха ръце Антошин. – Серьога, кажи й!
- Наташа, ние с тебе сме колеги и приятели – постави Глухарьов ръце на раменете ми, - но няма да ти позволя да ми разваляш празника, ясно?
Той се вгледа в очите ми, все едно там бяха изписани плановете ми за вечерта. А аз наистина нямах намерение да ги оставя да се натряскат до безсъзнание. Тая нямаше да я бъде.
- Обещай, че няма да превръщаш водката в лимонада и че няма да изтрезвяваш никого! – каза ми Сергей тихо, все едно някак беше прочел в очите ми пъкления ми план.
- Ама защо? – възразих аз. – Къде е удоволствието в това да се напиете като талпи?
- Това е мъжка работа – включи се Олег предателски, - вие, жените, нищо не разбирате. Обещай!
Трима срещу един не беше никак честно. Така че ми се наложи да се предам.
- Уф, добре, добре! Обещавам! Ама няма да ви помагам и за махмурлука, в такъв случай! – додадох аз обидено.
- Имаме си всичко необходимо за първи – възрази Антошин. – Хайде, Настюха, давай да ги носим месата, че Дима вече е разпалил барбекюто!
Глухарьов бутна нашия арестант в клетката и каза полугласно:
- Виждаш ли, Васик, и тук кипи празнично настроение! Не се бой, няма да развалим храната!
- Отивам да я взема! – обади се Олег и се върна при колата.
Бяхме зарязали купите в колата, докато се оправим с арестанта. Заключихме надлежно Василий в клетката и за всеки случай заключих и способностите му на Различен. Ако допреди е бил криминален, значи всякакви простотии могат да му минат през главата. В крайна сметка, бяхме го хванали, само ми трябваше да омагьоса някой от сътрудниците и да избяга. Знам ли го какви може да ги надроби. Прави са в Патрула като казват, че по-голямо бедствие от недоучил маг или вълшебница няма.
- За известно време ще си просто човек – обясних му аз. – И не прави глупости!
- Вие не можете... – заекна той.
- Всичко мога! – срязах го аз. – И точно в момента изобщо не ми се занимава с теб!
Двамата с Глухарьов се запътихме към общия ни кабинет. Олег пък отиде да помага с цепенето на дървата за барбекюто (Любопитно как точно в отдел пълен с мъже не се беше намерил кой друг? Или просто това беше извинение да почнат да се наливат отсега...). Впрочем, барбекютата дето бяха преносими, не бяха ли на дървени въглища? Хвана ме яд, че не проверих през Сумрака дали ме лъже. Макар че беше повече от ясно, че е така. Минахме покрай дългата маса, където вече се редяха плодове и салати. Наоколо щъкаха жени на най-разнородна възраст. Някои ги бях виждала в отдела, в униформа, но повечето бяха съпруги, майки, дъщери и приятелки на сътрудниците. От цяло районно, жените (барабар с отдел „Кадри“, деловодството и така нататък) не наброяваха повече от двайсет. Минаваше девет и всички се надявахме, че ще можем да седнем към десет-единайсет.
Мимоходом ни информираха, че проверката е протекла по план, другарите от министерството са останали доволни и всички са получили похвала. Благодарение на което Зимина си е затворила очите и са отворили водката още в пет следобед. Погледнах учудено Сергей.
- Нищо не си ми казал за това!
- Нямаше време – вяло обясни той и ме дръпна да тръгваме. – Доскоро, Виталка!
Въпросният не го познавах, но това в момента нямаше значение. Глухарьов ме помъкна към кабинета ни и побърза да ме натика вътре.
- Обяснявай сега – започна той, докато включваше електрическата кана, - какво е надробил нашият Васик. С него сме стари познати, но това не му е обичайния репертоар.
- След като звънна на потърпевшите – срязах го аз и набрах номера на Раиса.
Колкото по-бързо се оправехме с това, толкова по-бързо можехме да седнем на софрата. А аз вече исках да празнувам. Съпругата на олигарха ми беше дала номера на мобилния си точно преди да си тръгнем, за всеки случай. Вдигна веднага.
- Намерихте ли го? – звучеше така все едно ей сега ще ревне.
- Да, в отдела е. Елате със съпруга си да оправим документите – отговорих аз.
- А не може ли по друг начин? – попита тя.
Ох, защо просто не си довлекат задника?! Понякога богаташите могат да бъдат влудяващи. Как пък не разбраха, че няма да им вземем пари и че сме свършили работата? Както никога, за един следобед. Понякога дори МВД може да работи бързо. Макар че това технически беше работа и на Различните, не само на човешката милиция.
- Вече е заведено дело, няма как – отрязах я аз. - Или трябва да дойдете да оттеглите жалбата, или провинилият се отива в следствения арест до второ нареждане – излаях аз заучената фраза. Глухарьов започна да се хили в шепата си, но ми вдигна палец, да покаже, че точно така се прави – С началника ми, Сергей Викторович, ви чакаме в отдела – продължих аз. - Побързайте!
После просто затворих. Да се оправят. Това, че не иска да се обяснява с богатия си съпруг за бившото си гадже не беше мой проблем. Глухарьов ме гледаше възхитено.
- Браво бе! Не съм очаквал подобно изпълнение от тебе! – потупа ме той по рамото. – Само за година и нещо стана перфектен канцеларски плъх.
Глухарьов си наля чай и започна да се хили под нос. Намусих се. Обаче беше прав. Бързо схванах, че понякога канцеларските извинения са много подходящи. Иначе в отдела щеше да е анархия.
- Хайде, разказвай каква я е забъркал Васик! – подкани ме моят колега.
- Значи, Серьожа, работата е там, че здраво е загазил – започнах аз и налях чай и за себе си. – Тръгнал да краде жената на олигарх...
Сергей се настани удобно зад бюрото си и качи крака на плота.
- Охоо, очертава се увлекателно, продължавай! – тонът му не беше онзи, следователския, но нещо ми подсказваше, че съм на разпит.
По принцип, с Глухарьов работехме заедно. Много рядко имаше случаи, по които работех сама. Затова едва ли не всеки път трябваше да му давам нещо като отчет. Явно този точно престъпник му беше по-мил на сърцето или пък се чувстваше персонално отговорен за него.
- Ами сещаш ли се за Ремко, дето има петролни кладенци... – продължих за мънкам аз.
- Аха, какво за него?
- Ами точно за него става дума – отговорих аз.
- Ти на кого звъня? – опули се Сергей, явно припомняйки си как се държах по телефона. - На него ли?
- Не, на жена му – мрачно отговорих аз.
- Хубаво, имаме предостатъчно време преди тия тузари да се домъкнат от Рубльовка дотук – заключи той.
- Ами значи... – започнах аз да разказвам историята за новоизлюпения Светъл...
Отне ми около половин час да обясня цялата работа. Глухарьов се смя със сълзи.
- Да му се ненадяваш на Васик! – изхили се той в шепата си. – Какво гадже е забил!
- На тебе ти е смешно, Серьожа – скастрих го аз, - ама знаеш ли на мен колко ми беше смешно, когато въпросното „гадже“ цъфна тук с богатия си съпруг? Представяш ли си, искаха да ми дават рушвет на пропуска! И жалба да пускат. А като видях, че става дума за Различен, направо ми причерня.
Тук вече моят колега не издържа и прихна.
- Какво? Неее, Наташка, ти си невероятна! Не взе нищо, нали? – погледна ме той строго.
- Много ясно, че не съм! – сопнах се аз.
От нас двамата рушветите ги взимаше той. Само и единствено той. Нещо като превантивна мярка. Колкото и да не ми беше приятно, него го биваше повече да се обяснява. Аз обикновено не бях съгласна с тая практика, но работата в отдела ме беше научила, че понякога има хора, които просто няма как да не „одрусаш“, както се изразяваше моят колега. Сега Глухарьов кимна доволно.
- Правилно, че с тая проверка дето ни беше на главите...
- Забравих да питам – какво стана? – поинтересувах се аз.
- А, какво стана... – махна с ръка Сергей и тръгна да си налива нова чаша чай. – Някой много бдителен от министерството решил да си пише актив... Както и да е, със Стас замазахме работата. Няма претенции към нас – той ми смигна. – По този въпрос Карпов обеща да почерпи и изчезна нанякъде.
- Нали има двеста литра алкохол в склада с веществените доказателства?! – възкликнах аз. – Колко ОЩЕ ви е нужно?
Глухарьов ме погледна така, все едно съм извънземно, което току-що е кацнало на планетата.
- Нищичко не знаеш за празнуването на Нова година в отдела, Наташенка – поклати глава той. – И още по-малко явно знаеш за изконното руско правило.
- А какво е то? – скръстих ръце на гърдите си аз.
- Че алкохолът никога не е достатъчно – ухили се Сергей в отговор. – Освен това...
Не успя да довърши фразата, защото в кабинета ни направо нахълтаха Борис Ремко и съпругата му. Моят колега доста се учуди, явно беше решил, че го будалкам, и стана да се здрависа с петролния магнат. Ремко беше учудващо земен и дори помоли за чаша чай. Наляхме му, настанихме ги и ги почерпихме с бонбони. Калпави бяха, но една бабичка преди три дни толкова държеше да ги вземем, че нямаше как да й откажем.
- Е, къде е нарушителят, който съсипа съня на съпругата ми? – попита богаташът с ясното намерение да направи въпросния нарушител на бъз и коприва.
Разбирах донякъде тоя порив. Ако някой тормози системно жена ти и я е докарал до невроза, определено ще ти иде да му смачкаш фасона. Бях виждала как се държи Сергей с всеки, който посмее дори да си помисли нещо за Ирина Сергеевна.
- В клетката – делово отговори Глухарьов. – Аз ще...
- Аз ще отида, Сергей Викторович – прекъснах го аз.
Той ми хвърли поглед в стил „откога сме такива официални“ над главата на семейство Ремко. Свих рамене и тръгнах без повече обяснение. В интерес на Васик беше да го водя аз. Иначе можеше да изяде още някой шамар. А доколкото бях чула от кухнята, вече го бяха поступали, още в дома му.
Естествено, на поста на дежурния нямаше никого. Мъжете или се наливаха, или се въртяха като шайка гладни вълци около барбекюто. Василий седеше унило на пейката. Когато ме видя, направо пребледня.
- Дойдоха, нали? – попита ме той с тон на осъден на смърт.
- Дойдоха – отговорих кратко аз и се провикнах: - Ей, няма ли някой да дойде да помогне с ключа от клетката и да даде назаем едни белезници???
- Дай на мен! – пресегна се над главата ми Стас Карпов и ловко отключи клетката.
След това, без изобщо да се церемони, изви грубо ръцете на Васик зад гърба му и го помъкна надолу по коридора. Карпов беше човек на делата. Не говори много, но когато говори или си в нещастие, или нещо друго много се е объркало. Но пък е безотказен, когато трябва да се сплашват хора. Честно казано, по-голям психопат от него в отдела нямаше. Но за всяко нещо си има хора. Аз засега не бях виждала истински психарската му страна, но и Зимина и Глухарьов, и останалите ме предупреждаваха да не се пречкам на шефа на оперативните. Не ми се беше налагало, така че в момента бяхме в относително приятелски отношения.
- Ваш клиент е, нали? – попита той през рамо.
- Да, за разпознаване е - отговорих аз.
Нашата малка процесия събра доста погледи покрай масите в коридора. И как не, в девет и нещо вечерта, почти десет, водим арестант с белезници. На Нова година...
- Е, Васик – попита Карпов с меден гласец, от който младият Различен изтръпна, - какво си откраднал тоя път? – последва шамар зад врата, за опресняване на паметта.
- Нннищо, Станислав Михайлович! Кълна се! – заекна Василий.
Втори шамар зад врата. Да, явно този новоизлюпен Различен беше всеобщ любимец. При това доста го познаваха и май го бяха плашили и повече, защото сега дори не тръгна да протестира срещу издевателството над собствената му личност.
- Не ме лъжи, Васик – продължи Стас със същия тон, - защото рано или късно всичко ще си кажеш.
- Ннне Ви лъжа, Сссстанислав Михайлович – заекна отново нашият арестант.
Трети шамар зад врата.
- Тогава какви си ги свършил пак? – изръмжа Карпов.
Досега никога не бях чувала някой да го нарича по име и преизме. Съмнявах се, че изобщо съм му чувала презимето. Оперативните не се формализираха и там обръщенията бяха винаги на малки имена. А при официални случаи се обръщаха към него с „подполковник Карпов“. А ето че този новоизлюпен Различен явно беше чест гост тук, щом като всички го знаеха...
Василий нямаше време да отговори, защото вече бяхме пред кабинета на Глухарьов.
- Трябвам ли ти още? – смигна ми Стас и пусна арестанта.
- Не, със Сергей ще се справим – поклатих глава аз. – Мерси!
- За нищо! – махна с ръка той и тръгна обратно.
- Ти май си доста известен тук, а? – попитах аз Василий и отворих вратата.
- Аз, такова, едно време...
- Ясно ми е за едно време – скастрих го аз. – Сега да видим дали ще ти се размине или не.
- Това ли е онзи, който тормози жена ми седмици наред? – попита Ремко и разкопча копчетата на ръкавите си.
Познавах този жест. Това нямаше да свърши добре. Затворих вратата и пуснах Василий, да не ме фраснат и мен. Както и бях предполагала, Ремко удари едно круше в главата на нашия Различен. Василий нямаше как да се защити. С ръце оковани зад гърба и напълно заключени способности, просто нямаше шанс. Да не говорим, че Ремко имаше и физика на боксьор, сега след като се беше отървал от палтото си.
Последва втори удар в стомаха. Намръщих се и Сергей веднага схвана намека. Въпреки че боят и разпитите вървяха ръка за ръка, никак не обичах побоите. Сергей, макар че беше далеч по-агресивен от мен, също не обичаше да пребива хора без причина. Ремко вдигна ръка за трети удар, но моят колега го хвана за китката.
- Мисля, че това е достатъчно за начало – каза Глухарьов с твърд глас. – А сега ще Ви помоля да се върнете на мястото си!
Явно нещо в гласа му накара Ремко да се опомни, защото той побърза да си седне на мястото. Раиса пък гледаше с широко отворени очи. Като препарирано животинче. Глухарьов се върна на мястото зад бюрото си, а аз се подпрях на своето. Васик остана прав.
- Така, след като всички сме тук, да пристъпим към действие – каза моят колега с делови тон и извади някаква хартия изпод купчината папки. – Това е вашата жалба срещу гражданина Постухов.
Той побутна хартията към Раиса. Тя хвърли един поглед на хартията, после втори – крайно съжалителен – на бившето си гадже и отговори:
- Да, моята е.
- Какви мерки да предприемем сега? – продължи да разпитва Глухарьов. – По закон за системен тормоз може да получи до пет години ефективна присъда.
Васик пребледня, но все пак остана на крака. А ти какво си мислеше, а? Че е толкова просто... Ремко веднага се наежи и удари с юмрук по бедрото си.
- Да лежи! Няма да търпя някакъв си дрипльо да тормози жена ми!
- Ако ти не се беше появил – просъска Васик, - сега тя щеше да е МОЯ жена!
Ремко скочи за нов удар, но Сергей се оказа по-бърз от него.
- Не забравяйте къде се намирате! – просъска той на олигарха. – Седнете веднага на мястото си!
Ремко му отправи един крайно злобен поглед, но все пак седна до жена си. Мислено се възхитих на смелостта на Сергей. Дълбоко ме съмняваше някой да е бил груб с тоя богаташ скоро.
- Гражданино Постухов, защо започнахте да заплашвате тук присъстващата гражданка Ремко? – попита Сергей своя бивш подопечен.
Нарочно се придължаше към устава. Нямаше да е от полза за никого ако седнеше сега да навлиза в подробности за криминалното минало на Василий. Плюс това, то не ни касаеше изобщо.
Младият мъж погледна бившия си надзорник (или какъвто там му се е водил Глухарьов преди години), после бившето си гадже и наведе виновно глава.
- Исках да си я върна – измънка Васик тъжно. – Мислех, че ще види колко кух е животът на тузарите и ще се върне при мен. Но тя избра него!
- А кога точно реши да започнеш да я заплашваш? – попитах аз строго. – От опит ти казвам, никоя жена не примира от радост при вида на карантия!
- Исках да си я върна – поклати глава той. – Раиса, никога не съм искал да те плаша! Никога!
- Ах, ти гадино! – скочи Ремко отново, но този път Сергей дори не си беше седнал на мястото.
Както се беше подпрял на стената, така моят колега хвана олигарха за ревера и каза много тихо:
- Ако не овладеете нервите си, вас ще пратя в ареста, ясен ли съм?
За мое огромно учудване, това взе че охлади ентусиазма на богаташа. Василий продължи, този път обаче все едно в стаята нямаше никой друг освен него и Раиса:
- Исках да ти покажа, че... – той погледна към Ремко, който ако можеше би го убил с поглед и поклати глава. – Вече няма значение. Прости ми!
- Какво да ти прощава, бе, боклук! – скочи олигархът. – Кой си ти бе?
Този път се намеси Раиса. Тя застана между бившия си и съпруга си и сложи ръце на гърдите на Ремко.
- Бори, недей! За мен Васик е минало! Избрах теб, остави го намира!
Двамата мъже си размениха изпепеляващи погледи, а Глухарьов зае стартова позиция да ги разстървава отново. Част от мен съжаляваше младия Различен. Та той нямаше повече от двайсет и три-четири. Вероятно последна година в института. Имал си момиче, а вече не... При това не би имал никакъв шанс срещу парите на Ремко. Но вината не беше негова. И дори и глупостите, които са му набили в главата, че хората са привлечени от Различните, тук нямаше да важат. Раиса го беше изоставила преди да бъде иницииран. Следователно нямаше да се върне при него. Каквото и да става. Част от мен я презираше, но пък от друга страна – дали всичко беше по сметка? Да, хубавата къща, скъпите нещица, но дали пък все пак тези двамата не се обичаха. Надникнах в Сумрака и се оказа че под фасадата на тъпа кифла, все пак Раиса наистина е харесала Ремко. Не заради парите, а заради нещо друго, което явно само тя виждаше. Той, безусловно, беше хлътнал до уши.
Олигархът отправи още един презрителен поглед на младия мъж и отново седна на мястото си.
- Да завеждам ли дело? – попита Глухарьов двамата.
- Извинете? – ококори се Раиса.
- Вие подадохте жалба. Ние проведохме разследване и намерихме извършителя – започна да изброява на пръсти моят колега, - сега Ви питам какво ще правите по-нататък. По принцип има два варианта – да оттеглите жалбата си и да уредите разногласията си с гражданина Постухов извънсъдебно или да потвърдите жалбата си и да предам делото в Прокуратурата. В такъв случай, гражданинът Постухов ще бъде задържан до започване на делото.
Само аз бях достатъчно близо за да чуя как Васик си пое дъх.
- Да лежи! – отсече олигархът.
- Но, Бори, той не е заплаха – започна да му се умилква Раиса. – Той повече няма да прави така, нали? – попита тя и погледна бившето си гадже очаквателно.
- Няма – изплю през стиснати зъби младият мъж.
Можех да си представя какво му коства това обещание. Но изобщо не беше трябвало да започва тази игра. Така че сега щеше да си сърба попарата.
- Чу ли Бори? – Раиса взе огромната лапа на съпруга си в ръце. – Хайде, дай да не раздухваме случая... Не е добре за реномето ти да те обсъхдат медиите...
Олигархът се почеса по тила. Май беше уцелила. Никой богаташ не иска да бъде в устата на хората. Така че дотук Раиса беше най-добрия адвокат, на който можеше да се надява тоя млад глупак.
- Какво пък, нека да живее, мижитурката! – махна с ръка той.
Васик тъкмо щеше да каже нещо, но го сръгах да мълчи. Олигархът взе жалбата на жена си и демонстративно я скъса на две. Двамата станаха от местата си.
- Благодарим Ви за добрата работа, майоре! – ръкува се той с Глухарьов. – И на Вас, лейтенант – кимна ми той. – А сега ни извинете, но ни чакат на банкет – той погледна часовника си, а аз хвърлих едно око на старата бракма на стената. Минаваше десет и половина.
Богаташите си тръгнаха, а Глухарьов извади от някъде ключове за белезници. Нямаше значение чии са белезниците, в отдела ме бяха научили, че ключът е абсолютно стандартен за всички. Без много обяснения Сергей отключи Васик и му кимна към столовете.
- Сядай!
Младият Различен се отпусна на единия от столовете срещу бюрото му и обхвана главата си с ръце. Първото круше на Ремко му беше пукнало веждата, така че половината му лице беше в кръв.
- Имаме с теб доста да си говорим, Васик – заключи Глухарьов и ми махна и на мен да седна.
Заех другия стол пред бюрото на колегата си. Наистина имаше доста какво да си говорим. При това не само за Наказателния кодекс.
Няма коментари:
Публикуване на коментар