Едва не добавих "в името на Светлината и Мрака". Глухарьов ме изгледа примирено над главата на бабата, която се мъчеше да направи нещо с ревера на униформата му. Вярно, бях закъсняла за работа тази сутрин, но Хесер не се интересува особено от графика ми на Пятницка, когато ме вика. Да не говорим, че наличието на портали изобщо не ме извинява да закъснея, когато ТОЙ ме вика. Виж, в районното, можех да си позволя да съм с половин час по-късно. На Глухарьов можеше винаги да се разчита да дойде по-рано, за да ме покрие. Това беше и направил, като за благодарност, на обяд щях да черпя аз. Сутринта, особено преди и около осем часа, обикновено беше мъртвило.
Оставих чантата на бюрото си и се отървах от палтото. Хвърлих поглед на Глухарьов през рамо. Бабичката продължаваше да се суети около него, а на физиономията му се четеше волско търпение. Примигнах. Много рядко виждах това изражение в началото на работния ден.
- Сериозно, какво става тук? - повторих, но нито един от двамата не реагира.
- А сега, моето момче, си дай ръката! - изкомандва бабата на завален руски.
Не можех да кажа кое точно не е наред, но със сигурност това не й беше първият език.
- Госпожо, оценявам, че...
- Дай си ръката и стига мрънка!
Без да го дочака да изпълни заръката, бабата хвана дясната му ръка и дръпна ръкава нагоре.
- Ама, госпожо, какво...
- Бял и червен, весел и засмян, като мартеничките!
Силата на първичната магия ме блъсна дори в човешкия свят, така че набързо надникнах в Сумрака. Човек. 100% човек, обаче... Ощипах се и ме заболя. Значи наистина бях будна и трезва, макар че за пръв път виждах нещо такова.
На ревера на Глухарьов блестеше амулет. Мощен амулет, но с много ограничено действие. Първична магия, от ония, които всяка майка може да направи на детето си, стига много да иска нещо да се случи. Направих няколко крачки напред и огледах нещото. Представляваха две фигурки - бяла мъжка фигурка и червена женска. От ония кукли, които бабите правят от парцали, само че тук бяха вълнени нишки. Бих ги нарекла вуду кукли, само че... не бяха. Нямах представа какво е това нещо, но за Различен да види амулет, който не познава, си е като да пуснеш дете в сладкарница.
- И за теб ще има, миличка! - обади се бабата, докато се бореше да върже нещо около китката на моя колега, та се върнах обратно в човешкия свят.
- Какво е това? - попитах и кимнах към фигурките на ревера на Глухарьов.
Примиреният поглед присветна за момент и отговорът ме накара да прихна:
- Госпожа Степановна настоява да ни накичи с езическите си амулети! Ох!
Бабата го перна зад врата със светкавична бързина и завидна точност, предвид че не му стигаше дори до рамото.
- Я да не обиждаш мартениците! Нищо не разбирате вие, тука!
- Какво е "мартеница"? - попитах и застанах до своя колега. - Тези фигурки ли? - посочих ревера на Глухарьов.
Бабата вдигна поглед за секунда и кимна.
- Това, моето момиче, са мартеници, да. Ей това - тя вдигна китката на Глухарьов така, че да огледам плетеницата от бял и червен конец на нея - е също мартеница.
- Виждаш ли на какво съм подложен като те няма? - попита Глухарьов нещастно и вече двете с бабата прихнахме.
- За твое добро е, момче! Ще ги носиш, докато не видиш щъркел и ще ги вържеш на плодно дръвче! За да си здрав цяла година! Хубаво да запомниш... Хайде, момиче, ела и ти да те закича!
Глухарьов отстъпи крачка назад и огледа с омерзение китката си, докато бабата започна да се бори да сложи от вуду куклите и на моите дрехи.
- Тази на ревера, как да е, но това... Наташенка, кажи ти поне нещо!
- Защо трябва да ги носим? - попитах, наблюдавайки процедурата, все едно не се случва с мен.
Да навлидаш в личното пространство на Висш не е никак добра идея, но на нея й се получи без проблем. На всичкото отгоре, защитните заклинания не само, че не сработиха, а веднага поеха амулета и го включиха. Наистина имаше първично заклинание за здраве и късмет, но как една човешка жена беше успяла да направи нещо такова с проста вълна и без грам склонност към магията?
- Да си бяла и червена, румена и засмена, като мартеничките! - занарежда бабата и послушно подадох ръка, за да получа и аз една гривна. - Това ще ви пази, деца! Ама да не забравите да ги вържете на плодно дръвче като видите щъркел!
Тя отстъпи крачка назад, да ни огледа и кимна доволно.
- Какви сте ми хубави! Живи и здрави да сте!
Глухарьов прочисти гърло и се настани зад бюрото си.
- Благодаря Ви, госпожо Степановна, но все пак защо дойдохте?
Погледът, който ми хвърли докато задаваше въпроса, крещеше "предателка", но не можех да му обясня пред жената, че финтифлюшките не са просто някаква бабина деветина. Не и в Сумрака. Трябваше да оставя едната от тях на аналитиците, да видим какво щяха да кажат. Междувременно, бабата се отпусна на стола пред бюрото му с широка усмивка и остави чантата на коленете си.
- За нищо не съм дошла тоя път, моето момче! Само да ти вържа на теб и на ей това хубаво момиче по една мартеничка...
Погледнах Глухарьов въпросително и получих физиономията "после ще ти кажа".
- А защо толкова настоявате да ни оставите тези ву...
- Мартенички, Серьожа! - поправих го аз, преди да е изръсил "вуду кукли".
Не че не ми приличаха на това, просто нещо ми подсказваше, че жената няма да се зарадва на сравнението.
- Защото при нас така се прави - отговори тя с тон, който хората обикновено използват за разговори с животни и малки деца. - На първи март всички слагаме мартенички, за да сме живи и здрави цяла година. Такъв е обичаят.
- Кои "ние"? - попитахме със Сергей почти едновременно.
Бабата се усмихна широко и ни огледа.
- Ние в България, деца. Ей на, преди петдесет години срещнах моя Стьопа тук, в института и тук останах, обаче още спазвам традициите. Тези мартенички аз съм ги правила...
Отново я огледах в Сумрака - човек беше.
- Тоест, искате да кажете, че в... България всички изглеждат така? - попита Глухарьов и посочи гривната на ръката си.
Бабата закима енергично.
- Да, да, дори на животните слагаме. За здраве е това. Тук не го разбирате, ама е много хубав обичай!
- И дойдохте само за това? - попитах невярващо.
Не разбирах много от езическите суеверия, но ако обучението в Патрула ме беше научило на нещо, то беше, че повечето езически суеверия почиват на реални ритуали на Различните. Как хората правеха работещи амулети без способности, ето това беше интересно.
Бабата ме удостои с благ, но снизходителен поглед. Все едно съм казала някаква много забавна глупост.
- Как иначе? Миналата година като ни обраха със Стьопа, ето това добро момче бързо-бързо намери крадците! Че и почти всичко ни върна! Най-малкото, което мога да направя, е да дойда да го закича с мартеничка! Аз, деца, ще си вървя, че още доста хора имам да кича!
Тя се засмя и стана, а Глухарьов стана с нея.
- Благодаря Ви, госпожо Степановна!
Бабата махна с ръка и се изкикоти.
- За нищо, моето момче! И да не забравите да ги вържете на плодно дръвче!
Тя ни хвърли по един поглед и заприпка към изхода. Глухарьов я изпрати с поглед и едва дочака вратата да се затвори зад гърба й, преди да промърмори:
- Понякога се чувствам като пълен идиот... Имаш ли представа какви са тия вуду простотии? - той подръпна гривната, в опит да я развърже, но само затегна възела.
- Не знам какво са, но наистина са работещи амулети.
Настаних се зад бюрото си и пуснах компютъра.
- Как така?
- Ами така. В Сумрака се вижда магията.
Физиономията на Глухарьов мигом се удължи.
- Тя да не би да е...
- Не, човек беше. Точно това е странното. Работещ амулет - и фигурките, и гривната са амулети, при това натъпкани с елементарна магия. Идвала ли е друг път?
Глухарьов въздъхна и се отпусна назад в стола си.
- По Великден дойде с кошниза шарени яйца някакви. Но тогава не обърнах особено внимание. Ти беше в отпуска, а с останалите ги оплюскахме за половин ден.
- Хмм, чакай да проверя в интернет за това мартени... абе, мартенско нещо...
Той затвори очи и не помръдна, когато му издекламирах информацията от интернет. Покриваше се с казаното от бабата.
- Това май е много специално нещо в България - заключих аз.
- Ако работи, хич няма и да ме интересува, ако ще да е от Патагония - изпуфтя Глухарьов. - Казваш, че било амулет, а?
Кимнах.
- И то какъв. Остава само да намерим някъде щъркели в тая бетонна джунгла...
Глухарьов прихна и се присъединих към него. Не за първи път бабички идваха да ни обгрижват, но подобни изпълнения виждахме за пръв път.
- А, лесна работа! Зоопаркът е налице!
- Вярно бе!
- Само че преди това, ще има да обясняваме на целия отдел какво носим... - измърмори той и дръпна гривната отново.
Кимнах. Определено щяхме да съберем очите на личния състав.
- Нищо, важното е, че си имаме нов, работещ амулет. Но да знаеш, че ще трябва да дам отчет в Патрула!
Той сви рамене, все едно това беше най-нормалното нещо на света.
- Все едно. Да сме, как беше?
Глухарьов се почеса по тила и ме изгледа с оня поглед, който означаваше "помагай де". Свих рамене.
- Бели и червени... другото не го запомних...
ЧЕСТИТА БАБА МАРТА!
Тази супер кратка история е скалъпена надве-натри по предизвикателство на читател. Никога май не съм писала нищо за първи март за поредицата, та ето ви забавна история.
Няма коментари:
Публикуване на коментар