вторник, 26 ноември 2019 г.

Различна психиатрия - пета глава (първа част)


Надежда Семьоновна и Дмитрий Сорокин почти се сблъскаха на вратата. Тя влетя в кабинета на Глухарьов, стиснала чантата си под мишница, а той отвори вратата няма и две минути по-късно, помъкнал лаптопа на дъщеря си. 

И двамата не очакваха да се видят тук. 

- Вие! – просъска Надежда Семьоновна и се нахвърли върху Различния. – Вашата дъщеря опропасти живота на моя син! – просъска тя и се хвърли да издере очите на нищонеподозиращия баща.

Дмитрий Сорокин, чест му правеше, успя да избегне нападението с лекота. Измъкна се под носа на разярената майка, подаде ми лаптопа и застана между стената и бюрото на Глухарьов, готов за отбрана. Личеше си военната закалка.

- Вашият син опропасти живота на дъщеря ми! – викна той. – Откакто го срещна, място не може да си намери! Той я съсипа!

Надежда Семьоновна тъкмо се канеше да се обади, когато Глухарьов кресна:

- Достатъчно! Не забравяйте къде се намирате! Сядайте и говорете спокойно. Това тук не е зверилник! – двамата родители все още се гледаха кръвнишки така че той удари с ръка по бюрото.

И аз, и те подскочиха. Антошин просто седеше на дивана, скръстил ръце на гърдите си и все едно гледаше телевизия. Надежда Семньоновна изгледа злобно бащата на момичето, но все пак зае един от столовете пред бюрото на Глухарьов. Сорокин се поколеба, но също седна, на стола срещу нея.

- Интересна ви е работата, Сергей Викторович – обади се Антошин от дивана. 
- О, я млъквай Денис! – махна му с ръка най-добрият му приятел.

При споменаването на името, Сорокин видимо се оживи. Огледа се, видя Антошин и скочи.

- Денис? Деня Антошин? Какво правиш тук?

Антошин също скочи.

- Дима? Дима Сорокин, от седемнайсти пост? Ти какво правиш тук?

Двамата се запрегръщаха и започнаха да бръщолевят всякакви глупости. Останалите в кабинета просто ги гледахме учудено.

- Какво прамиш тук, пръч такъв?
- Работя, оперативен съм. А ти? Защо си дошъл? Да не е станало нещо?

Че светът е малък, малък е, но чак пък толкова? Накрая Денис се опомни и обясни:

- С Дима бяхме колеги на първото ми работно място, преди да се преместя на поста. Значи твоят калпазанин търсим? – сръга той приятеля си.
- Не, аз съм бащата на момичето – мрачно уточни Сорокин. – Калпазанинът е неин – уточни той и посочи с ръка майката на момчето.
- Аня? – възкликна Антошин. – Твоята Аня? Че кога стана млада жена?
- Не е станала – мрачно отговори бащата, - просто нечии синове я развращават.

Надежда Семьоновна вече беше готова да скочи и да брани честта на синчето си, но един лош поглед от Глухарьов беше достатъчен да си седне на мястото и да се ограничи само с цупене. 

- Може ли вече да минем на въпроса? – попитах аз и заобиколих бюрото, за да седна отгоре му. – Имаме доста работа и колкото повече време губим, толкова по-лошо ще стане. 

Останалите в кабинета кимнаха. Сорокин и Антошин се облегнаха един до друг на стената, Грухарьов остана зад бюрото си, а аз и Надежда Семьоновна се оказахме почти една срещу друга. 

- Събрахме ви тук – започнах аз, - за да начертаем карта на предполагаемите места, където може да са отишли Николай и Аня. Така ще изготвим маршрут и ще го обходим по-бързо. Серьожа, дай картата.

Глухарьов извади от едно чекмедже карта на района и я разпъна на бюрото си. 

- Искам всеки от вас да отбележи любимите скривалища на детето си – обясних им. – Така ще видим къде може да са се запилели. 

Двамата родители се гледаха кръвнишки известно време, после всеки взе по една химикалка и започна да отбелязва точки по картата. Кафенета, паркове, домове на приятели. Точките започнаха да се появяват на картата една след друга. Обаче нищо не беше подходящо за двама лудо влюбени младежи, които не знаят къде да отидат. На притеснените родители-Различни им отне около половин час, за да нанесат всички места на картата. 

- Какво мислите? – попитах Антошин и Глухарьов.

Все пак те бяха родени в тоя район и би трябвало да знаят къде се събират младежите. Антошин се надвеси над картата и тикна пръста си на едно място.

- Покривът на Света! – възкликна той и погледна приятеля си със светнали очи. – Помниш ли го Серьога? 
- Аха. И? 
- Може да са там! – ентусиазирано започна той и нанесе местоположението на блока на картата.
- Някой ще обясни ли и на мен? – намесих се аз. – Какво е това?
- Най-високият блок в района – поясни Антошин. – Двайсет и пет етажа. От него има страшна панорама. Викахме му Покрива на Света. Когато със Серьогата бяхме на техните години, водехме мадамите горе, да се натискаме. Помниш ли Серьога? – и той се изхили. 

Надежда Семьоновна вече беше пребледняла и позеленяла. 

- Добре де, как ще се качат горе? На вратата няма ли код? – попитах аз, игнорирайки майката.
- Има, ама за аварийната стълба никога не е имало – обади се Глухарьов. – Едно време ние се катерехме от там. Достатъчно е само да се набереш на ръце на най-долното стъпало и готово! Поне така беше едно време, дано още да я има.
- За да спестим време – намеси се Сорокин в разговора, - нека проверим първо там.

Аз и двамата приятели-милиционери, го погледнахме крайно неодобрително. 

- Вие двамата – посочих аз родителите – си отивате вкъщи.

Те отвориха уста да възразят, но аз вдигнах ръка. 

- И не искам да чувам въдражения! Те са избягали заради вас и едва ли ще се зарадват да ви видят! Вие сте я забъркали тази каша!

Надежда Семьоновна понечи да се обади, но аз продължих:

- Точно така – именно вие, а не Патрулите! Да сте чували, че забраненият плод е най-сладък? А? Именно като сте забранявали на децата да се срещат, сте ги амбицирали да го правят. И те сега са се заинатили. Затова вие си отивате по домовете, в случай че те се приберат сами и ни оставяте да си свършим работата! 

Те отново се опитаха да се обадят, но аз пак вдигнах ръка.

- Напуснете кабинета и да не съм чула и гък! Веднага! 

Двамата се спогледаха, но все пак излязоха от кабинета. Аз се отпуснах на дивана.

- Оф, как ми писна от тая история – изстенах аз. – Писна ми, писна ми! Как може да са такива идиоти всички?! 
- Добре дошла в милицията – потупа ме по рамото Антошин. – Тук всички са такива. 
Москва е била и винаги ще бъде бетонна джунгла. Докато Глухарьов шофираше покрай абсолютно еднаквите блокове се чудех къде ще оцелея по-дълго – тук, или в истинската джунгла. След кратък размисъл реших, че май нямам голям шанс на нито едно от двете места. Не че и аз не съм апартаментско чедо. Просто в нашия район блоковете са едни по-кокетни, мънички, има повечко дървета, майки с колички и по-малко наркоманчета и пияндета в градинките. Районът на Глухарьов обаче не беше точно такъв. На глед съвсем обикновен, ама я се опитай да работиш в кварталното районно и само за седмица ще ти се изправи косата. Тук убили някого, там наръгали съпругата с кухненския нож, защото боршът не е достатъчно солен, оттатък пък родителите кротко пропиват детските надбавки за детето... Кошмар. А някъде в този бездънен кошмар сега се криеха двама млади, глупави и безумно влюбени Различни. 

"Покривът на света" се оказа действително колосален. Почти трийсет етажа панелно строителството. Вероятно гордостта на отговорните другари от близкото минало. Глухарьов паркира пред входа и реших да погледна нагоре през Сумрака. Някой беше наложил илюзия. Някой, който теоретично ми беше равен по Сила. Обаче само теоретично, защото при Висшите колебанията в Силата са непредсказуеми и неизчислими. В моя случай, макар и нищожния ми опит си казваше думата.

- Много е вероятно да са тук - казах аз на колегите. 
- Оттам - побутна ме Антошин. - Аварийната стълба е зад ъгъла. 

Глухарьов изсумтя и поведе групата напред. 

Стълбата беше спусната, все едно някой ни чакаше да дойдем. 

- Изчакайте секунда - казах аз и сканирах стълбището през Сумрака.

Нищо. Абсолютно нищо. Човек би казал, че всичко е наред. Но не беше. Усещах Силата, но не бях съвсем сигурна откъде идва. 

Антошин ловко се набра нагоре по стълбата и ми подаде ръка. Нямаше смисъл да хабя сили за магически фокуси, така че го оставих да ме изтегли. Глухарьов остана последен и изсумтя. 

- Остарял съм за тия неща - промърмори той и с усилие се набра нагоре. - По дяволите Ден, защо на теб ти е по-лесно? 

Той се отпусна на площадката, дишайки тежко. Антошин го потупа по гърба и сериозно отговори: 

- Защото, дядо Серьожа, по цял ден търча след престъпници. Освен това, миналата седмица водих Настя тук. 
- Ще ти дам аз един дядо Серьожа... - заплаши го Глухарьов. - Само да си поема дъх... 
- И какво, хареса ли й? - попитах аз. 
- Много. Отгоре гледката е страхотна. 
- Дано и тия двамцата мислят така - мрачно каза Глухарьов и се надига. - Само да ми паднат... 
- Вие сериозно ли смятате да катерите трийсет етажа? - попитах аз гърбовете на двамата изкачващи се приятели. 

Те спряха и едновременно се обърнаха. 

- Друга идея ли имаш? - вдигна вежди Глухарьов. 
- Именно. Всеки да се хване за мен. След малко ще сме горе. 

Отворих портал и след секунди се озовахме на площадката при асансьора. Все пак, по-умно щеше да се качим с машината, отколкото да се изтощаваме. 

- Като тийнейджъри си устройвахме състезания - замислено каза Антошин и повика асансьора. – Колко ли хубаво би било да го можехме това тогава... 
- Да, изкачваш всички етажи без да спираш. Ако не си се задъхал, значи си истински пич – добави Глухарьов и се облегна тежко на стената. 

Двамата приятели прихнаха да се смеят. Асансьорът, за наше щастие, работеше, така че след по-малко от пет минути вече стояхме пред вратата към покрива.

- Дали е заключена? – попитах със съмнение аз. 

Антошин провери бравата и тя послушно се отвори под натиска. 

- Явно не. Да вървим! – и той тръгна да излиза.
- Само ти ела, остави хората на стълбите, иначе някой ще пострада! – дочу се вик от другата страна на вратата.

Идиотка! Трябваше да погледна през Сумрака! Естествено, че ни е наблюдавал през цялото време! Гласът му звучеше малко по-малко мутирал от предишния път. Хората са казали, че патилата променят хората, явно и с нашия герой беше така.

- Добре – викнах аз в отговор. – Идвам само аз! – добавих полугласно на двамата си спътници: - Стойте тук и не правете глупости! Не знаем с какво разполага.

Глухарьов и Антошин се спогледаха. Ако ситуацията не беше толкова напечена, обзалагах се че щяха да прихнат. То и аз щях да прихна – ситуацията беше повече от нелепа. 

- Мислех си, че това е наша реплика – обади се ухилено Антошин. – Ще чакаме тук, но няма да чакаме дълго, да знаеш. 

Глухарьов кимна мрачно.

- Малък терорист, условия ще ми поставя – изръмжа той и стисна юмрук.
- Добре, добре – само не правете глупости! Той може да бъде много, много опасен.
- Имаш петнайсет минути – обади се Глухарьов. – След това стрелям на месо.

Кимнах и излязох на покрива. Гледката наистина беше зашеметяваща. Започвах да разбирам защо мадамите припадаха по нея. От тук се виждаше целия район като на длан – кулата в Останкино беше почти на една ръка разстояние, а ако човек имаше бинокъл бях почти сигурна, че могат да се видят дори шарените кубета на Василий Блажени. Сигурно е много красиво на залез слънце. 

Сега обаче нямах много време да разглеждам повече, защото пред мен, точно като по филмите, бяха застанали двама млади Различни. Момче и момиче, които бяха твърдо решени да запазят любовта си. За тях, аз бях врагът – в лицето на системата, сиреч, на Патрулите и на Инквизицията. Да не говорим за двамата милиционери зад гърба ми. Глухарьов и приятелят му само чакаха знак (или липсата му), за да започнат да стрелят на месо. И на всичкото отгоре, имах само петнайсет минути за да ги убедя тези двамата да се предадат.

понеделник, 18 ноември 2019 г.

Различна психиатрия - четвърта глава (втора част)


Набрах номера на Надежда Семьоновна от служебния телефон. Не вдигна. После се сетих, че набирам домашния, а тя би трябвало да е на работа по това време. Затова набрах номера на дежурния по Патрул. Падна се Алишер, източен маг, малко странен, но иначе много точен. 

- Здравей, Алишер – започнах аз, - можеш ли да ми намериш номера на една Различна? 
- Давай го – отговори кратко той. 

Въпреки че имаме сериозна разлика в равнището, той никога не се подмазва и на мен гова ми харесва. Хубаво е да общуваш с някого, който не смята, че рангът ти дава безгранична власт и не се чуди как да иска нещо от теб.

- Надежда Семьоновна. Майката на един Тъмен маг, наскоро беше при нас за разпити. Сещаш ли се?
- Да, беше дошла онзи ден да иска някакви отстъпки за сина си – измърмори Алишер.

От другата страна се чу шумолене на листи. 

- А, ето я! Диктувам ти телефона.

Затиснах слушалката на рамо и започнах да драскам в полето на един вестник, оставен кой знае защо на бюрото ми. 

- Благодаря Алишер, леко дежурство! 
- Леко и на теб, че като гледам май нещо се заформя – отвърна той. 
- Ти да не ми гледаш вероятностните линии? – изхилих се аз. 
- Кой, аз? Да гледам вероятностните линии на Велика? Глупости, просто е странно да търсиш точно нейния адрес. Хайде, лека работа! 
- Лека и на теб.

Въоръжена със служебния телефон на Надежда Семьоновна, отново се заех да я търся. Вдигна след малко.

- Ало? – звучеше страшно озадачена.
- Ало, Надежда Семьоновна?
- Да, аз съм. С какво мога да бъда полезна? – отговори тя по чиновнически маниер.
- Аз съм Наташа Алексеева, от Патрула. Елате възможно най-бързо в Пятницкото районно. 

От другата страна никой не ми отговори. За момент реших, че е застинала и не знае какво да прави.

- Надежда Семьоновна, чувате ли ме? 
- Да, да, тук съм.

Звучеше замаяна.

- Разбрахте ли какво трябва да направите? – попитах настойчиво аз. 
- Не мога да изляза – опита се да се оправдае тя. – На работа съм и началникът е много строг. 
- Аз ли трябва да Ви обяснявам как се прилага внушение от седма степен? – раздразнено отговорих аз. – Добре, като представител на Патрулите и Инквизицията Ви давам право на въздействие до седмо равнище на силата включително само и единствено за да можете да дойдете при мен в отдела. А сега тръгвайте. Имате час. 

След това затворих, без да я изчакам да отговори. Да се оправя.

Така, да видим какво имахме налице? Двама идиоти, които по случайност бяха надарени с магически способности и бяха решили, типично по младежки, че могат да променят света. Имаше ни и нас – Различните, които трябваше да се занимаваме с проблемите, които тези са надробили. От друга страна бяха родителите. Хем Различни, хем не съвсем. 

- Какво ще ги правим тези? - промърморих аз и се захлупих върху бюрото.
Омръзна ми от това момче, наистина. Защо просто не се опита, за разнообразие, да спазва Договора? И защо, мамка му, пак беше моя отговорност, сиреч - издънка?! 
Глухарьов не отговори. Вместо това чух как набира нечий номер. 

- Здравей Ден, в отдела ли си? Идвай тогава при мен, в кабинета. Добре, чакам те. 

Не вярвах на ушите си – наистина ли смяташе да забърка Антошин във всичко това?! Надигнах се от бюрото и отидох при него. 

- Ти какво точно си мислиш, че правиш? - реших да уточня аз преди да тръгна да викам. 

Глухарьов дори не трепна. 

- Викам подкрепление – хладнокръвно отвърна той. - Втори път няма да обикаляме района като малоумни. Денис ще ни помогне да ги намерим по-бързо. 
- Глухарьов, ти кое от "това са влюбени избягали Различни - тийнейджъри, единият от които е Висш Тъмен" не разбра?! Не би трябвало да забърквам дори теб в това. Коля, Николай, може да бъде много опасен. А сега ще се опитва да защити момичето. Някой може да пострада. 

Глухарьов махна с ръка, все едно това са женски приказки, които е чувал твърде дълго, на които не вярва и така нататък. 

- Той е на 17, Наташенка - успокоително започна той, - и е просто едно уплашено момче, което иска да бъде с момичето, което обича. На пук на всичко и всички. 
- Само че това е невъзможно - прекъснах го аз. - Никога няма да могат да са заедно. Не може да не са им го казали. Това е пълен абсурд! Това е работа на Различните и...
- Аз нямам работа там - довърши раздразнено той вместо мен. - Чувал съм ги тия вече, спести ми го. Да ти напомня, че съм твой партньор и също съм забъркан в случая. Без значение какво ще ми кажеш, няма да стоя тук като някоя бабичка и да чакам. Видях момчето и според мен изобщо не е толкова страшен, колкото твърдиш. 

Господи, тоя мъжки шовинизъм! Защо поне веднъж не си признаят, че не могат да се справят с проблема?! Но не, бием се в гърдите, а после тихичко си превързваме отрязаните крайници. Безумие! Само идиот би се държал така. Момчето беше Висш маг и ако искаше, а бях сигурна, че има подобни мераци, би ни направил на пух и прах.

- Глухарьов, ти колко точно знаеш за Различните? - контрирах аз с явното намерение да му затворя устата. 
- Достатъчно - озъби се той. - Работя с Различна от известно време.

Тъкмо се канех да му обясня, че нищичко не знае, когато вратата се отвори и вътре, без да почука, влезе Антошин. Ухилен до уши. 

- Здрасти Глухар, какво става? - поздрави той. 

Глухарьов стана, здрависа се с него и го прегърна. 

- Имаме тук с Наташка едно дело - започна той и ме изгледа кръвнишки да си мълча, - и ни е нужна твоята помощ. 
- Щом е нужна, аз съм насреща - весело отговори Антошин и се настани на перваза на прозореца. - Какво ти трябва? 

Глухарьов му подаде списъка на бащата на момичето. 

- Момче и момиче са избягали заедно. Бащата на момичето ги е следил и са се срещали на тези адреси. 

Антошин зачете на глас някои от адресите. На мен, естествено, не ми говореха нищо, но той явно беше по-запознат, защото се обади: 

- Знам ги тези места. Да ги обиколя ли искаш?

Глухарьов кимна. 

- Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не знаем къде са, нито дори са добре. А родителите се притесняват.

Вече бях готова да извия врата на партньора си – да лъже така нагло! При това, най-добрия си приятел.

- Нямаш грижи - махна с ръка Антошин, - до довечера двамата калпазани са в отдела. 
- Денис - обадих се аз, - Глухарьов забрави да спомене, че тези двамата са от моя контингент. 

Наблегнах на думичката "моя". Антошин погледна неразбиращо най-добрия си приятел. 

- Те да не са... такива... – заекна той и кимна многозначително към мен.
- Точно такива са - вълшебници и двамата - отговорих аз преди Глухарьов да изръси нещо. - Момчето е много силно и може да е много опасно. Не мисля, че е добра идея да им се изпречваш сам на пътя. 

Антошин размени поглед с приятеля си от детинство и отиде да седне на дивана. 

- Щом като е така, защо съм тук? – попита той и скръсти ръце на гърдите си.

Въпросът му беше повече от логичен, но реших да оставя Глухарьов да се обяснява. 

- Наташа е права донякъде - започна моят партньор, - но според мен тези двамата са много повече деца, отколкото опасни престъпници. Затова ми е нужен втори човек - той натърти на думата "човек" и ме погледна злобно. 

Беше повече от ясно какво си мисли - че, въпреки годините, съм забравила какво е да си човек и съм твърде жестока към ония двамата. Типично човешко предположение. За него това са две уплашени деца. За мен – двама нарушители на Договора, които можеха да изсипят Инферното на главите ни, стига да им минеше през ум, че могат. По-лошото беше, че наистина можеха, а ужасното – че бях отговорна за единия. Пред Трибунала при това!

Антошин игнорира коментара и попита делово: 

- Какво знаем по случая? 

Глухарьов ме погледна с очакване. Ясно, трябваше да разказвам аз. Така и направих. През следващия час двамата с Глухарьов му разказахме за момчето-Висш маг и за това как един иначе законопослушен млад Тъмен вероятно се е забъркал в голяма беля. Пропуснах информацията, която получих от Валерий. Антошин нямаше нужда от нея, пък и тя нямаше да ни помогне да намерим децата. 

- Извикахме и двамата родители тук. За да разберем какво още се е случило. Бащата на момичето ще донесе нейния компютър. Може от там да изскочи нещо.
- Може – съгласи се Антошин, - тийнейджърите живеят на компютрите и телефоните си.
- Ти май си много светнат, а? – подкачи го Глухарьов.

Антошин се изсмя и отговори:

- За разлика от теб, чичо Серьожа, аз знам как се включва компютъра. 

Двамата избухнаха в приятелски смях. Глухарьов метна по приятеля си една химикалка. Реших да игнорирам забавата.

- Това означава ли, че можем да разчитаме на теб да провериш компютъра на момичето? – обърнах се към Антошин аз. 

Той кимна.

- Не съм някой спец, но ще се справя. Едва ли е предполагала, че някой ще й бърника в компютъра. 
- Значи остава само да се намери въпросната машинария – заключи Глухарьов и отвори едно от (явно бездънните) чекмеджета по бюрото си. – Ден, искаш ли пиене?

Антошин кимна и не след дълго двамата приятели вече се наливаха с бира. Понякога се чудех дали в кабинета на Глухарьов няма таен склад за алкохол.

вторник, 12 ноември 2019 г.

Различна психиатрия - четвърта глава (втора част)


- Тук се занимаваме с дребни простъпки, жалби на цивилни спрямо Различни и други подобни нарушения на Наказателния Кодекс – повторих любимата си фраза аз. – Работата обаче е далеч повече и по-важна, отколкото си мислите. Всъщност, ние дори не се представихме един на друг официално. Аз съм Наташа Алексеева...
- Това вече го знам – прекъсна ме изнервено той, но аз се направих, че не съм го чула и за да го стресна изцитирах пълната си титла:
- Универсален маг Висше Равнище, сътрудник на Нощния и Дневния Патрул на Москва и на Европейското бюро на Инквизицията. Понастоящем, лейтенант от юстицията.

Той зяпна от почуда. Буквално. Рядко виждам подобни физиономии. 

- Из...извинете ме... аз... просто покрай дъщеря ми.... – започна да пелтечи той.
- Няма нищо – вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне. – Всичко е наред, стига простъпката да не се повтаря. Ще отдам незачитането на ранга на притеснението Ви. 

Може и да не харесвах как всички ми се подмазват, но нямаше да позволя да ме правят на глупачка. Имаше си йерархия в тия неща и кой знае защо не ми се занимаваше повече с формалности около въпросния млад Тъмен. Светлата му приятелка изобщо пък не ми влизаше в сметките, поне не по този начин, но какво да се прави... А баща й определено започваше да ме дразни.

- Ще се наложи да повторите всичко пред моя колега и мен, но този път с истинските подробности, а не тези за пред хората. 
- Истинските подробности ли? – не разбра, или се направи че не разбира той. 
- Точно така. Всичко, което се е случило от момента, в който сте разбрали, че дъщеря Ви ходи с Тъмен маг. 

Той стисна юмруци. Всеки баща пази дъщеря си като очите си, но за един Светъл, защото бащата беше такъв, едва ли има по-голям ужас от това драгоценното му момиченце да се среща с някакъв Тъмен пройдоха. Сто процента знаеше, че Патрулите и Инквизицията държат момчето изкъсо, все пак живееха почти врата до врата с майката. Не съм спец по междусъседски отношения, но съм сигурна, че клюките отдавна са плъзнали. Значи знаеше и че момчето е под надзор. Или поне ей сега щеше да узнае. 

- Докато дойде време за Трибунала на Инквизицията – започнах аз, - отговарям за Николай.
- Какъв Трибунал? – опули се Сорокин.
- Не е важно – махнах с ръка аз в стил „това не ти влиза в работата“. – Важното е...
- Господи Боже! – възкликна Глухарьов. – Какво правите тук?!

Докато се бях обяснявала с притеснения баща, не бях чула как ключалката се превърта. Естествено, като е видял, че ключа от кабинета му е при дежурния, Глухарьов е заключил, че ще го чакам някъде по коридорите. Като не ме е видял, е решил просто да отиде в кабинета си и вероятно да ми звънне. Реакцията му сега беше напълно нормална – все пак хората не минават през врати. Обаче аз не съм човек. 

- Здравейте, Сергей Викторович – поздравих го аз и кимнах.
- Здравейте, Наташа Алексеева – поздрави той със същия тон и окачи фуражката си на закачалката. – Какво се е случило? 
- Николай, нашият Тъмен маг е избягал със Светлата Различна, в която е влюбен. Това е бащата на момичето, Дмитрий Сорокин. Той ще обясни по-подробно за какво става дума. 

Сергей погледна преценяващо Сорокин и кимна. Съблече палтото, остави папката с документите на бюрото си и седна зад него. Беше разбрал, че работата е сериозна и се беше изтупал в униформа, което беше добре, защото оказа видимо въздействие върху Сорокин. Глухарьов кимна на нашия потърпевш и започна рецитацията си: 

- Слушам Ви, разкажете всичко, както е. 
- Извинявайте, Наташа Алексеева – обади се Сорокин видимо подразнен. – Но човек? Подигравате ли се с мен? – попита той и изгледа пренебрежително Глухарьов.

Да, понякога Различните забравят, че хората не са просто ресурс. А подобно отношение беше недопустимо за Светъл. 

- Този човек, Сорокин – започнах аз с леден тон, - е прекрасен сътрудник на милицията и най-добрия следовател в това районно. Сергей Викторович е началник-следствие и мой колега, оторизиран от двата Патрула да работи с Различни. Щом като Великите нямат възражения и аз самата нямам проблем да работя с него, кой сте Вие да имате претенции? И изобщо, какво очаквахте? Различен, внедрен в спецчастите?! Понякога нещата са много по-прости.

Глухарьов беше скръстил ръце на гърдите си и гледаше ту мен, ту Сорокин с изражението на човек, който гледа някаква много интересна пиеса. Сорокин не отговори а просто се сви на стола си. Не е хубаво да ядосваш Висш маг. Никак не е хубаво. Със сигурност беше усетил силовите вълни. 

- След като изяснихме кой кой е – обади се помирително моят колега-човек, - някой ще ми обясни ли за какво става дума? 

Аз станах и му подадох папката с документите, които Коля Тарасов толкова старателно беше завел.

- Тарасов прие делото, ако искаш прочети първо тази версия, преди господин Сорокин да ни разкаже историята за пред Различните. 

Глухарьов поклати глава. 

- Предпочитам да чуя направо версията, която ни касае. Другото е излишна загуба на време.
- Прав си. Започвайте! – обърнах се аз към Сорокин.

Той погледна първо мен, после Глухарьов и накрая все пак се обърна първо към мен:

- Велика, другарю майор, дъщеря ми изчезна днес. Тръгна за училище, както си му е редът, но после, към 9 сутринта ми се обади класната й, че Аня липсва...
- Чакайте, чакайте – вдигна ръка Глухарьов – започнете от самото начало. Откога знаете, че дъщеря Ви ходи с онова момче?

Сорокин ме погледна с надеждата, че разпита ще водя аз, но поклатих глава.

- Отговаряйте, Светли. Във ваш интерес е това да стане бързо, за да можем да задействаме процедурата за издирване. Сергей Викторович е старши по чин, така че въпросите ще задава най-вече той. Очаквам от Вас да отговаряте максимално точно и подробно и да не премълчавате нищо.

Сорокин кимна и наистина започна разказа си:

- Разбрах, че Аня си има приятел преди повече от три месеца. Естествено, не бях на седмото небе. Та тя е само на шестнайсет! Рано й е още да се занимава с момчета. И аз, и майка й я разпитвахме за името на момчето, но тя категорично отказа да ни каже. Само повтаряше, че е от нейното училище, че е много добро и умно момче и че ако нещата заедно им потръгнат, ще ни запознае с него.

Прихнах да се смея на глас, при което Глухарьов не се сдържа:

- Нещо смешно ли виждате, лейтенант Алексеева? – и ми се намръщи, за да ми даде знак, че прекалявам.
- Съжалявам, Сергей Викторович, но някак си от шестнайсетгодишна да чуя фразата „когато нещата потръгнат“ ми се вижда ужасно нелепо. Тя какво, да не е решила да се омъжва за него?

За мое огромно учудване, Сорокин кимна. Тъжно и примирено...

- Смяташе, че той е любовта на живота й – каза тихо той. – С майка й бяхме категорично против. Тя е човек, но въпреки това усещаше, че нещо не е наред. Затова един ден помолих колегите да я проследят.
- Колегите? – вдигнах вежди аз. – Какви са тия колеги?
- Аз съм катаджия – сви рамене той, все едно очакваше ей сега да го изгонят. – Помолих колегите на поста да се повъртят по местата, където се събират младежите. Хванали Аня да се целува с момче в градинката зад нашия блок. Пратиха ми снимка на телефона. Веднага познах Николай. 
- И естествено, сте побеснели... – предположих аз. – На кого от двамата поставихте първо ултиматум? На нея или на него? Само едно не разбирам, как съвместявате битието на катаджия с това на Светъл маг.

Бащата поклати глава и този път се обърна към Глухарьов за помощ. Явно разчиташе на някакъв вид мъжка солидарност.

- Отидох да си поговоря с Николай, като мъж с мъж. Исках да му обясня, че няма да позволя да си играе с дъщеря ми и че връзката им няма никакво бъдеще. Все пак той е Тъмен. А иначе, аз съм в администрацията, не съм на постовете и не заработвам – добави той и ме изгледа злобно.

Странни са това, хората. А явно и Различните. Колко трябва да смянаш, че вършиш нещо добро, че да работиш като катаджия? Другото обаче беше по-интересно, от гледна точка на нашето разследване. Саморазправата никак не е хубаво нещо...

- Защо не подадохте протест до някой от Патрулите? – намесих се аз. – Все пак ако Тъмен Първо равнище общува със Светла, това може да се тълкува като провокация и опит за нарушаване на равновесието. 

- Аз съм част от системата – горчиво обясни Сорокин, - знам как се влачат тези неща. Патрулните по-скоро щяха да си затворят очите, отколкото да си свършат работата.

Настръхнах и скочих от мястото си. 

- А Вие с колко точно Патрулни сте си имали работа? – повиших тон аз. – Може във вашата професия всички да са корумпирани, но при Различните такива неща няма! 

Глухарьов ми направи знак да седна. 

- Какво стана, когато отидохте при момчето? – попита той, давайки ми да разбера, че е по-добре да го оставя сам да се оправя.

Не възразявах. Въпреки това ми идеше да извия врата на Сорокин. Светли, пресветли магове! Да ги питам дали всичко щеше да им е в черно и бяло, ако трябваше да работят в Патрула! Там нещата рязко започват да добиват цвят и нюанси.

- Той се прояви като мъж, признавам му го – започна Сорокин. – Срещнахме се пред техния блок. Каза ми, че обича Аня и за него нямат значение нито разликата в ранга, нито разликата в боята. Закле ми се, че би я защитил от всичко.

Любов... младежка любов. Явно малкият наистина беше хлътнал до уши. Не го винях, на тази възраст е нормално. Чувствал се е различен от околните и е намерил себеподобна. На тия години децата изобщо не гледат боите. Няма значение, че тя е Светла, а той Тъмен – те са се харесали и типично по тийнейджърски, са решили да се опълчат на целия свят. Затова и Николай е решил да се покаже мъж пред бащата на момичето.

- Какво направихте Вие? – попита Глухарьов. 
- Отговорих му, че с Аня нямат бъдеще. Той е Тъмен, а тя – Светла. Изначалните сили ще ги разделят. Той обаче беше категоричен, че те ще са първите.
- Младите и техните идеи да променят света – обадих се аз и Глухарьов ми пусна един изпепеляващ поглед.
- Той наистина си вярваше – продължи бащата без да ми обръща внимание.  – После се върнах вкъщи и забраних на дъщеря си да се вижда с него. Тя ми направи сцена и избяга с него. После се върна разплакана. Не каза какво е станало. След това на прага се появиха сътрудниците на Нощния Патрул. Ние с майка й искахме да отидем с нея, но ни забраниха. Аня отдавна е навършила шестнайсет и по Договор вече е възрастна – обясни Сорокин, вероятно заради Глухарьов. – Когато я върнаха, два дни по-късно, тя само плачеше и гледаше в една точка. Така беше допреди седмица. Тогава видимо се оживи, почти стана нормална. А днес просто изчезна.
- Повече от ясно е, че са избягали заедно – обадих се аз. 

Глухарьов ми направи физиономия, но аз продължих: 

- Онова, което описахте е почти идентично с любовна мъка. Докато Николай го е нямало е била тъжна и в депресия. След като се е върнал под домашен арест, тя се е оживила. Имате ли паролите за профилите й в социалните мрежи?

Двамата мъже ме погледнаха втренчено. 

- Какво? – учудих се аз. – Не знаете ли, че младите общуват онлайн? Да не мислите, че си говори по телефона с него? Имате ли ги, или не?

Бащата се замисли. После поклати глава.

- Нямам ги. За съжаление, ги нямам. 
- А къде е телефонът или компютърът й? Можем ли да влезем там? 
- Телефонът й е изключен и не е вкъщи. Звънях няколко пъти. Компютърът обаче е у дома. Да го донеса ли?
- Абсолютно. Ще се опитам да й хакна профила – обясних аз. – Може да имат общи снимки и да можем да разберем къде са. 
- Ще я намерите ли? - попита ни с надежда Сорокин. 

С Глухарьов се спогледахме. Да обещаем подобно нещо би било равносилно на дадена дума. А Различните държат на думата си. Сорокин ме гледаше така, все едно ей сега ще ме накара да призова изначалните сили. 

Глухарьов се направи на зает и оставаше аз да отговоря. 

- Ще се опитаме, но за целта трябва да знаем къде ходи Аня. 
- Имам пълен списък с локациите - оживи се бащата. – Помолих колегите от патрула да записват всяко място, на което са я видели. Ето списъка!

Той се разрови из джобовете на връхната си дреха и извади три сгънати листа от тетрадка. На тях с различен почерк бяха надраскани адреси. Той протегна ръка към мен, но аз обясних: 

- Не на мен, на него. Аз не познавам района. 

Глухарьов взе листите и започна да чете.

- Страшно много места са. Няма да можем да се справим сами. 

Бащата видимо посърна. 

- Знаете ли какво? Донесете компютъра на Аня, аз ще проверя там. Хайде! – подканих го аз.

Сорокин се поколеба за момент, после се ръкува с мен и Глухарьов и излезе. Моят колега едва дочака вратата да се затвори от външната страна и попита:

- Какво мислиш за тая каша? Аз вече се оплетох. Какъв им е проблема на тия родители? 

Той стана и започна да трие очите си, макар и на двамата да ни беше ясно, че нито му се спи, нито е толкова уморен. Понякога са нужни определени действия, за да си проясниш главата. 

- Проблемът е, че са от различни бои. Като Ромео и Жулиета, само че там родителите са били проблема. А тук – самата същност на децата – обясних аз. – Те още не го съзнават, но ще мине време и самата идеология, в която са възпитавани ще ги раздели. Тогава ще си обявят дуел, единият ще загине, а другият сам ще отиде в Сумрака. Имало е вече такъв случай и след него всеки опит за връзка между Тъмни и Светли се контролира от Патрулите. За да няма други жертви. Всеки от тях може да си намери приятел от своята боя. Обаче за беля те са не само съученици, но и съседи – просто е било въпрос на време. А сега са избягали. Дано не са чели Шекспир, че ще имаме проблеми... Ще можем ли да ги намерим? – попитах и кимнах към листите с адреси.

Глухарьов закрачи напред-назад из кабинета. 

- Твърде много са. Няма да успеем сами. Ще звънна на Денис.
- Трябва да се обадим на майката. Така няма да стане, може да обикаляме цял ден, като предишния път. Откъде да знаем къде може да се мотае синът й.
- Щом казваш. Звънни й да дойде тук. Тъкмо да се обяснят с бащата. 
- Не съм съвсем сигурна, че това е много добра идея, но май наистина имаме нужда от помощта й. 

вторник, 5 ноември 2019 г.

Различна психиатрия - четвърта глава (първа част)



Обаче изобщо не ми се стоеше в офиса на Патрула, за да чакам да стане време да дойде Глухарьов. Затова реших да се разсея с нещо, а какво по-добро разсейване от това да отида в отдела и да половя престъпници. Облякох униформата, както си ме у реда, закачих камата на колана и право в отдела. В момента беше дежурен Агапов, поне така мислех. Той винаги имаше нужда от помощ. Сергей беше казал пък, че Тарасов е дежурен. Той пък почти никога нямаше нужда от помощ. Поне не от мен, както и да е. Отворих портал и след малко вече минавах през пропуска на отдела. 


Дежурният се учуди като ме видя, но нищо не каза. Все пак и вчера бях идвала, затова едва ли беше толкова учуден. Кимнах му за поздрав, той ми махна да продължавам – все пак не се водех на смяна, така че нямаше нужда да се разписвам в присъствената книга. Засега. Реших да не ходя в кабинета на Глухарьов, а да се настаня при младшите следователи – тяхната стая беше досами дежурния. Почуках на вратата и влязох. Агапов го нямаше, но пък затова там беше младият колега на Глухарьов, Коля Тарасов. 

- Здравей – поздравих го аз, - може ли? 
- Влизай, настанявай се – махна ми с ръка той. – Имам тук едно дело, тъкмо може да си кажеш мнението... – добави той с усмивка, но усещах, че това е просто банална учтивост.

В стаята им имаше три бюра – едно за него, едно за Агапов, точно до вратата и едно за Черенков, срещу вратата. Седнах зад бюрото на Черенков и едва тогава забелязах, че при Тарасов има човек. Всъщност изобщо не беше човек. Беше Светъл Различен Трето Равнище, който ме гледаше с присвити очи, опитваше се да ме сканира през Сумрака. Защитата ми обаче не само, че не поддаде, но амулетите бяха на път да нанесат ответен удар. Ето го значи делото... Сложих ръка на гривната, трябваше да я настроя по-фино, че някой щеше да пострада един ден, и казах:

- Здравейте, аз съм Наташа Алексеева, също работя като следовател тук, няма от какво да се притеснявате.

Надявах се, че е схванал намека да не се издава. Тарасов добави:

- Да, лейтенант Алексеева е на пряко подчинение на нашия началник-следствие. Можете да говорите свободно пред нея.

Различният видимо се притесни, вероятно беше разчел аурата на Патрулна, а подозирах, че вече в аурата ми фигурират и Инквизиторски жилки. Той заговори направо на мен и почти обърна гръб на Тарасов. Младият следовател се намръщи, но си замълча. Технически бяхме с еднакъв чин – и той беше лейтенант. Реално аз изобщо не би трябвало да съм тук. 

- Дъщеря ми изчезна – обясни потърпевшият. – Днес трябваше да отиде на училище, но ми се обадиха, че не е дошла. Не знам какво да правя.

За момент в съзнанието ми се мерна инкубът и се зачудих дали онзи побърканяк не си е намерил друга пийонка. После отхвърлих идеята, защото той не беше толкова глупав, че да използва един и същ коз два пъти. Пратих мислено послание на Различния, нарушавайки поне три точки от Договора за ненавлизането в чуждо съзнание. „Говори на следователя, който води делото ти, не на мен. Той не знае коя съм всъщност“ това беше посланието. Различният кимна и продължи разказа си, този път с лице към Тарасов. 

- Не знам къде да я търся, но имам някакви подозрения. 
- Какви например? – попита Тарасов, докато попълваше вече бланката за издирване на изчезнало лице. 

Признавам, беше безумно старателен. Толкова безумно, че дори мен ме дразнеше.

- Тя се хареса с момчето от съседния блок. Аз и майка й обаче не го одобряваме и й забранихме да се вижда с него. Момчето има проблеми, разбирате ли? – разпери ръце бащата. 

Замислих се, нещо в тази история ми звучеше твърде познато. Момиче и момче, съседи, се харесват и родителите не одобряват. Искат да ги разделят... А съвсем случайно бащата е Светъл... Твърде много съвпадения за един иначе малък район. Останкински беше дребен, направо джудже на фона на големите жилищни райони отвъд Третото околовръстно. Следователно, ако се водех по константата едно към шестнайсет, която определя съотношението на Светлите към Тъмните, ми се виждаше почти невъзможно това да е отделен случай. Вярно, бащата беше дошъл в милицията, но ако дъщеря му беше просто човек, дали нямаше да я намери сам. Защо да се занимава с тромава бюрокрация? Значи нещата стояха по друг начин.

- Случайно момчето да се казва Николай? – попитах аз и Тарасов подскочи. 
- Да, откъде разбрахте? – попита бащата и ме погледна учудено. 

Бих добавила и леко уплашено и имаше защо. 

- Ами, той е, така да се каже, мой клиент, мой и на нашия началник-следствие – поясних аз с най-приветливата си усмивка. - Ние отговаряме за делото му. Значи дъщеря Ви се казва... – името ми бягаше точно в момента.
- Аня Сорокина. Аз съм Дмитрий Сорокин – и той подаде ръка първо на Тарасов, после на мен да се ръкуваме. 
- Господин Сорокин – започна отново Коля Тарасов, твърдо решен да си свърши работата, - моля Ви, разкажете ни всички подробности около изчезването на дъщеря си. Отново, за протокола, моля!

Бащата наистина разказа, каквото сметна за добре – че не одобрявал как дъщеря му се среща с това момче, още преди то да има проблеми с милицията, а след това категорично й забранил да се срещат. Хващал я няколко пъти да се връща от съседния блок и накрая я затворил вкъщи. От училище – право вкъщи, той лично я вземал и връщал...

Слушах историята с едно ухо – това беше за пред органите на реда. Обзалагах се, че реалността е далеч по-различна – това беше обраната и силно редактирана версия за пред милицията. Затова в следващия половин час оставих Тарасов да си свърши работата. Признавах му го, имаше безспорен талант, при това голям. А като се има предвид какво ми беше казал Глухарьов за него – че баща му е супер богат адвокат, направо не вярвах на мотивацията на това момче. Имах време дори да го сканирам през Сумрака – честен, или почти честен, изпълнен с добродетели. Откъде се появяват такива? Жалко, че не го бяхме открили от Патрула – би бил идеален помощник за делото на Светлината. Обаче сега се опасявах, че следователската работа бързо ще му промени мнението.

- Благодарим Ви много, господин Сорокин, веднага ще пратим патрул да провери местата, където е ходила дъщеря Ви последните дни!

Тарасов стана и се ръкува с мъжа, същото направих и аз. „Изчакай ме в коридора, идвам след малко“ пратих му послание аз и той като че ли разбра. 

- Благодаря Ви много, господин следовател! – обърна се той към Тарасов и младият ми колега кимна. 

След като затвори вратата, Тарасов се обърна към мен.

- Какво мислиш? – попита ме той. 
- Съмнителна история. Коля, какво ще кажеш да прехвърлиш това дело на Глухарьов и мен? – попитах направо аз. – Все пак ние се занимавахме със случая на момчето, мисля че ще се справим и с това.

Тарасов ме изгледа със съмнение. Определено не ми вярваше много, но пък не ми се занимаваше с въздействия и внушения. От друга страна в него се бореха две сили – да разкрие престъплението и да не си разваля статистиката. Накрая като че ли надделя второто, защото той попита:

- А Сергьога какво ще каже? 
- Ти него го остави на мен, става ли? Хайде, дай ми делото! – допълних аз и протегнах ръка. 
- Щом искаш – взимай го! – каза Тарасов и след минута вече излизах от кабинета му с делото на Аня Сорокина под мишница. 

Тези двамата бяха истински Ромео и Жулиета, нямаше спор. Не искали да им пречат Патрулите и родителите им и също като нещастните влюбени на Шекспир решили да избягат. От всички и всичко. Но къде можете да отидете, деца? Ще ви издирят през Сумрака, ще пуснат Инквизитори по петите ви! Не можете да се скриете от милицията на Различните. Просто не можете! 

Колкото по-бързо ги намерехме, толкова по-добре.

Дмитрий Сорокин ме чакаше, седнал на столовете при дежурния. Когато ме видя, той стана и почти застана мирно. Едва сега реших да го разгледам по-подробно – беше висок, строен, с прошарена коса и хладнокръвен поглед. По нещо ми приличаше на военен, но не ми беше ясно с какво. Все пак това беше чиста догадка, а човекът беше дошъл цивилен. 

- Последвайте ме – казах кратко аз и кимнах на дежурния да не се занимава с нас. 

Различният ме последва без да каже дума. Явно беше имал достатъчно време да предположи, че щом като имам аура на Патрулна и си позволявам да влизам в съзнанието му без позволение, значи не съм случайна. Следователно е по-умно да изпълнява каквото му се казва. Много мъдро решение, поне аз така смятах. Не ми се занимаваше с писане на кофи мастило защо съм прибегнала до подобни мерки.

Спряхме пред кабинета на Глухарьов и аз отново казах „последвайте ме“ като този път влязох на Първия слой на Сумрака. Той ме разбра и първото, което му направи впечатление беше табелката, окачена на вратата.

- Различен Следовател – Светлина и Мрак – Подаване на жалби – прочете на глас Сорокин. – Това вероятно сте Вие? – попита той и ме огледа критично.

Погледът му се спря твърде дълго на двете дребни звездички, които се мъдреха върху пагоните ми. Да, най-вероятно беше военен. Щяхме да си имаме проблеми. Военните не са свикнали да ги командват жени, съмнявах се Различните-военни да са по-различни.

- Точно така. Защото и двамата знаем, че този случай е по-скоро за Патрула, отколкото за човешката милиция, нали така? – наклоних глава аз.

Сорокин пребледня. Какво им става на тия родители? Чуят за Патрула и все едно им казваш, че детето им ще го разследва Торквемада, с всичките си способи. 

- Не, няма нужда от Патрула, аз сам... – започна той, беше на крачка да почне да отстъпва заднешком. 

После видя надписа на вратата, който дори и в Сумрака се четеше като „Глухарьов С. В.“ И попита:

- А чие име пише на вратата? Не сте вие, предполагам?
- Не, това е кабинетът на моя колега. И се успокойте! – вдигнах ръце аз. – Няма да намесваме Патрулите засега. Идеята ми е, че дъщеря Ви е Различна, нали така? Доколкото си спомням, Седмо Равнище?

Той кимна. Не му беше приятно, че дъщеря му беше толкова слаба Различна, но ако ме питаше мен, по-скоро беше извадил късмет. Рядко Различни имат деца, които да са наследили дарбата да влизат в Сумрака. 

- Тя избяга с него... – започна печално той.
Произнесе думичката „него“ с такава омраза, че чак ми стана жал за бедния млад Тъмен маг.
- Знам, но нека не говорим в коридора – побързах да го прекъсна аз и побутнах вратата.

Тя, естествено, се отвори без проблем. Заклинанията ги бях наложила аз и аз можех да ги деактивирам, ако се налага. Задържах я и поканих Сорокин да влезе в сумрачния вариант на кабинета на Глухарьов. После надлежно затворих вратата на Първия слой и казах:

- Време е да излезем от Сумрака. 

Сорокин кимна и вече в човешкия свят попита:

- Защо бяха всички тези фокуси? Не можеше ли да говорим някъде насаме? Или си придавате важност, само защото работите в Патрула?

Да, не обичам такива Различни. Намират ги, инициират ги, обучават ги, изглеждат обещаващи, но те – когато разбират колко е прогнила системата – просто махват с ръка и решават да живеят като хора. Почти като хора. Лошото не е в това, а във факта, че презират всички нас, Патрулните, без да осъзнават, че все пак равновесието и спокойния им живот се крепи именно на нас. Малко както хората презират милиционерите, но не съвсем. Защото, за разлика от милиционерите, сред Различните има много малко корумпирани и още по-малко, които биха посмели да не си свършат работата както трябва. А някои просто нямахме избор. 

Настаних се зад бюрото си и поканих Сорокин да седне срещу мен. После набрах мобилния на Глухарьов. Имах остра нужда от подкрепление. При това от мъж в униформа, защото се съмнявах моето присъствие да окаже нужния ефект. 

- Сергей Викторович? – започнах официално аз. – Елате в кабинета си в отдела, важно е! Свързано е с момчето. 

Глухарьов се изненада от официалния ми поздрав и отговори, че ще дойде веднага, без да задава повече въпроси. Мъдро решение, все пак аз обикновено го наричах само по име, а не по име и презиме. Добавих:

- И си вземете ключа от кабинета от дежурния! – след което затворих. 

Едва тогава отговорих на напористия баща:

- Аз съм надзорник на Николай. От Инквизицията. И не, не си придавам важност, работя тук по изричното нареждане на ръководителите на Дневния и на Нощния патрул и с благословията на Европейското бюро на Инквизицията. Моят колега, който би трябвало да дойде до час, е в течение коя съм и какво точно правя тук. Колегата, с когото говорихте, обаче не е. Затова трябваше да подадете жалба при него, както си е по правилник, защото той е на смяна. Аз после трябваше да я изтегля при мен. Тук такъв е редът. 

- И какво точно правите тук, ако мога да попитам? – настръхна бащата. – Видимо не сте част от системата.

Спасявам ти задника от психопати – това ми идеше да му кажа, но преглътнах думите. Не е хубаво да си изпускаш нервите при разпити, така ме беше учил Глухарьов.