Иван Иванич ме осветли по много въпроси, докато ме превързваше. Първо от Патрула баламосали нашите, че тези дни ще спя у Олга, любовницата на шефа. С нея бяхме нещо като приятелки, така че това не беше странно. Един проблем по-малко. Поне нямаше да има писъци и крясъци вкъщи. Бих спала в кабинета си, вместо да притеснявам моя партньор-човек и по пътя към Патрула го казах на Глухарьов, но той категорично отказа да приеме идеята. Обясни ми, че ми е партньор и не може да ме остави сама. Трябвало да има човек около мен, за всеки случай. Когато човек е ранен, беше обяснил той, се налага да му се помага. Не можело да съм сама, така ми каза.
Нещата около трибунала на Николай ги беше поел Иля, но обеща да ме държи в течение. Той имаше повече опит с тия неща, та не възразих. Още един проблем по-малко. Семьон пък, като разбрал, че са ме ранили, бил поел оперативната работа, която трябваше да свърша аз. Така че ми се очертаваше около седмица само с човешки проблеми. Жалбички, кражби и други кокошкарски изпълнения.
Отново отворих стратегическата игра от нощното дежурство – какво пък, щях да си строя замък, докато Глухарьов го раздава блюстител на реда. Щеше да се получи много добре. На вратата се почука – ясно, идваше първият потърпевш за деня. Наведох се над компютъра за да прикрия превръзката през врата, доколкото е възможно. Не исках да стресирам хората излишно – те като видят такива неща се гипсират, а от друга страна не исках да слагам илюзии без нужда. Хабят много енергия, която точно сега нямах в излишък.
- Да! – обади се Глухарьов отегчено, с оня неговия следователски тон.
Вратата бавно се отвори и един дребен мъж влезе плахо през нея. Още не се беше обърнал и Глухарьов започна своята дежурна рецитация:
- Заповядайте, седнете. Какво Ви води при мен? – човекът се обърна и вместо към него, заговори на мен.
- Здравей отново, Наташенка – поздрави ме Иван Иванич.
Без бялата престилка беше почти неузнаваем – приличаше на средностатистически пенсионер-интелигент: очилца с тънки рогови рамки, грижливо сресан и подстриган, поддържани мустаци, спретнато палто, старомоден костюм и вратовръзка. Аз поне не го бях виждала без престилка. Кой знае защо си мислех, че той обикновено спи в лечебницата на Патрула и вероятно живее там.
- Здравейте, Иван Иванич – поздравих аз последователя на Ескулап и кимнах на Глухарьов. – Какво Ви води насам? Не ми казвайте, че живеете в района.
- Нищо подобно – засмя се възрастният лечител.
Чувала съм, че го инициирали по време на Втората световна, тогава бил военен хирург в една полева болница. Вече бил на около шейсет, когато за пръв път влязъл в Сумрака и от тогава не беше променил външния си вид. Можеше да се подхранва със Сила и да стане много по-млад на вид, но не го беше направил. И затова изглеждаше като дружелюбен старец – абе, Доктор Охболи от всякъде. Може би му помагаше в работата. Мен някога ме влечеше лечителството, но не ми позволиха да се развивам в тая насока. Имали достатъчно лечители. Затова станах част от Висшето ръководство – с такива кадри не изобилстваше.
- Нали може? – попита той, вече Глухарьов, явно него смяташе за господар на това помещение, и се настани на стола пред бюрото ми едва когато той кимна. Сложи лекарската чанта на коленете си и я отвори пред мен.
- Хесер и Завулон ме пращат с амулети за вас двамата – обясни той и заизважда дрънкулки от вътре.
На моето бюро се заредиха гривни, пръстени, две огърлици и два магически жезъла. Погледнах Иван Иванич въпросително. Това беше цяло съкровище по човешките стандарти, а по стандартите на Различните – цял арсенал.
- Защо толкова много? – попитах и вдигнах една прекрасна филигранно изработена лабрадоритена гривна.
Камъкът беше поне пет сантиметра в диаметър и засвети в синьо-зелено, когато раздвижих гривната на светлината. Силата стаена вътре се усещаше осезаемо. Една такава гривна е еквивалент на бронежилетка за Различния, който я носи. Стига да знае как да я използва. За хората би си останала просто красиво бижу, макар че повечето хора странят от подобен тип бижута.
- Великите прецениха, че ти имаш нужда от бързо въстановяване, а той – от надеждна магическа защита, която не зависи от твоята сила – обясни лечителят.
- Не виждам аметисти. Значи няма и надеждна защита – заключих аз като огледах купчината бижута пред себе си.
Нито едно от тях не беше мое, но след като Хесер и Завулон ги бяха издали за мен и Глухарьов, значи повечето щяха да останат мое притежание след края на мисията. Веднъж кодирани за Висш Различен, повечето амулети не могат да сменят притежателя си. Просто не може – твърде много от енергията на Различния остава там и след това не може да премине в чужди ръце. Това е все едно да носиш чуждо бельо, просто не се прави.
- Аметистите са бойни, драга моя – обади се Иван Иванич и взе гривната от ръката ми. – Хесер прецени, че на този етап ти трябват повече защитни амулети.
- Лабрадоритът не е защитен – възразих аз и си взех гривната обратно. Харесваше ми. – Освен това работя добре с аметисти. Знаеш това. Те са ми родови камъни, нося ги откакто се помня.
- Хесер изрично забрани – опъна се възрастният лечител.
Дааа, случката от преди няколко седмици. Ясно, забрана свише. Не тръгнах да споря повече.
Закопчах гривната около китката си – беше ми точно по мярка. Камъкът просветна ярко за момент и после се превърна в нормален лабрадорит. Гривната беше разпознала новия си притежател. Оттук нататък щях да мога да я ползвам само аз и никой друг.
- Не е само защитен амулет, наистина – поклати глава Иван Иванич и плесна Глухарьов през пръстите, защото той се опитваше да вземе един от жезлите. – Не пипай, това е опасно!
- Да, вашият еквивалент на пистолета. Знам – отговори партньорът ми, докато си разтриваше ръката.
- А ти не си обучен да го ползваш – отговори лечителят с нетърпящ възражение тон.
- Аз също не съм – казах аз и изгледах накриво двата жезъла. – Хесер го знае, защо ги е пратил?
- Не ми каза. Обаче специално ми напомни да накарам твоя колега да сложи амулет – и Иван Иванич се опита да надене на врата на Глухарьов ониксов медальон. Моят колега се дръпна като ужилен.
- Да не съм жена, че да се кича с разни там неща? – възрази той и ме погледна умолително. Все едно мога да го отърва.
- Всички Различни носят амулети – обясних аз. – И мъжете, и жените. Това е нещо като вашия устав – щом си на мисия, значи носиш амулети. Те са нашата защита и нашите оръжия.
Падна ли ми сега в ръчичките? Ти мен ме караш да нося пистолет, аз теб ще те накарам да сложиш герданче! Чак смях ме напуши като гледах нещастната физиономия на Глухарьов, докато лечителят му слагаше амулета. Ониксът проблесна за секунда в тъмносиво и после отново стана черен. Беше го разпознал.
- Защо оникс? – попитах аз. – Планинският кристал е много по-добър и не се вижда.
- Ониксът пази и от неживи – отговори ми лечителят.
Ясно, вампирите. Глухарьов още не беше срещал такива Различни. Всъщност, той беше виждал само мен, Иля и Семьон в действие. Щом като ни даваха такива амулети, значи щяхме да имаме нужда от тях.
- Иван Иванич, знаете, че мога да се бия без жезъл. Всеки Висш може. Защо ми е това?
Ако трябваше да съм точна, с жезлите се справях само малко по-добре, отколкото с огнестрелното оръжие. Това беше и една от основните причини Хесер да ме държи на кабинетна работа толкова време.
- Ти първо сложи амулетите – избегна въпроса лечителят.
Подаде ми два пръстена – лабрадорит и лунен камък. Лунният камък си беше мой, кога са го взели за зареждане? Сложих ги на двете ръце и пробвах едно слабо заклинание - Светулката. Стаята се изпълни с ярка светлина, а Глухарьов подскочи и се залепи до стената. Ониксът на врата му светна предупредително. Иван Иванич ме погледна с укор. Тръснах ръце и светлината изгасна.
- Много силни амулети, наистина – заключих аз и погледнах огърлиците.
Масивни бяха, тежки. Едната от едри кехлибарени капки, другата – от зелен хризопраз. Мощни защитни амулети. Впрочем, Хесер беше пропуснал да го каже на лечителя, но хризопразът е също толкова добър боен амулет, колкото и аметиста. Аз съм спецът по амулети-бижута в Патрула. Мисля, че е някаква наследствена дарба – мога да заредя всеки амулет със сила. Общо-взето това правя най-често. Повечето амулети на сътрудниците на Патрулите ги купувам аз или ги поръчвам при майстори-бижутери. Имам чудесна колекция и нито едно бижу не е купено случайно. Преди всяка мисия, получавам списък с онова, което е нужно и го кодирам за конкретния сътрудник. Водя част от курсовете за начинаещи – как да си направим амулет сами. Абе, обичам тази част от работата си. Доколкото знам, няма много други специалисти по това в Европа и всичките са с по-нисък ранг от мен. Бижутата пред мен също съм ги купувала аз – за всеки случай, не защото бяха нужни в конкретния момент. Патрулът има достатъчно пари за такива неща. Не съм предполагала, че ще се окажат мои толкова скоро.
- Не разбирам от бижута, но това би струвало цяло състояние на пазара – обади се Глухарьов докато оглеждаше малкото съкровище на масата.
- Имаш право – отговорих аз и погледнах гривната на ръката си. Той забеляза погледа ми и кимна към бижуто.
- За какво служи това? – попита той и понечи да пипне гривната. Дръпнах ръката си – гривната иначе щеше да сработи с доста мощен защитен заряд – и отговорих:
- Много мощна защита от всякакъв вид заклинания. Но не е бойна като аметиста – сещаш се, лилавият камък, който те порази при първата ни среща.
Глухарьов кимна, макар че не бях съвсем сигурна колко точно разбира – обаче си спомняше болката от амулета при първата ни среща, това беше повече от сигурно.
- Не е само това – включи се Иван Иванич. – Лабрадоритът е камък на шамана. Дори и незареден със сила, повишава равнището на онзи, който го носи. Дори човек може да прави заклинания с негова помощ.
- Че тя накъде има да расте? – възкликна Глухарьов. – Нали е от ръководството?
- Когато лабрадорит се носи от Висш, той му дава силата да бъде шаман – обясних аз. – Това е огромна власт. Всяко мое заклинание ще бъде умножено по няколко пъти. Затова и стаята светна така преди малко.
- Следователно това прави... – започна Глухарьов.
- От Висшия Различен - Велик маг – довърши Иван Иванич вместо него. – Много мощен амулет.
- И много рядко ползван. Да не говорим, че този е зареден и да лекува.
- Ти имаш нужда от лечение – допълниха в един глас двамата мъже. Аз само кимнах.
- Какво имаш за Сергей? – попитах аз. – Дотук тези са само за мен, като гледам.
Иван Иванич кимна и извади няколко много странни предмета. Колет от Завулон, вероятно. Коланна тока с форма на череп и дебела кожена гривна с шипове. Пак аз ги бях купувала, но за по-младите сътрудници на Патрула, този път Дневния – те много обичат подобни амулети. Общо-взето върша същата работа и за Тъмните. Глухарьов се опули.
- Какво, по дяволите, е това? Аз да не съм някой метъл?!
- Така е – подкрепих го аз. – Какво е това чудо? Много странен избор. Я дай насам.
Иван Иванич ми подаде купчината. Всичките амулети бяха заредени със защита срещу Неживи. Странно. Но пък от друга страна Глухарьов беше човек. Мен никой Различен с ум в главата не би ме закачил, но него... Завулон имаше право – защото тези неща ги беше заредил той. Всички други Различни биха разчели амулетите и не биха припарили. Виж, един гладен вампир не би бил на същото мнение.
- Сложи ги, Серьожа – подканих го аз. – Те пазят от вампири.
- Вампири? – той беше видимо шокиран. - И такива ли има?
- И върколаци има. Слагай ги! – изкомандвах аз.
Много беше сложна работата с низшите Тъмни и цялата работа с лицензите предпочитах да я пропусна на тоя етап. Всеки Различен се отвращава, когато научи за пръв път, че те могат да убиват, когото си решат, стига да имат лиценз. Какво оставаше за човек, който може да стане жертва на върколак или вампир по всяко време? Което ми напомняше, че трябва да подам документи да го извадят от лотарията с лицензите по параграф „сътрудничество на Различните“.
Глухарьов ме послуша. Коланната тока безпроблемно щракна на мястото на стария му колан и се настани там, а гривната прибра шиповете си и се превърна в безобидна кожена лента. Готово. Той обаче продължи да гледа ръката си с омерзение.
- Сега, тези неща дето ги носиш, опасни ли са? – попита той и посочи бижутата по ръцете ми. Кимнах.
- Като ходеща ядрена бомба съм. Не знам защо им е хрумнало на Хесер и Завулон да ме зареждат с толкова енергия.
- Великите не грешат – обади се Иван Иванич и взе чантата си. – Приберете амулетите и ги ползвайте внимателно – той погледна Глухарьов строго. - Аз изпълних мисията си и ще си тръгвам. Довиждане, Велика!
- Само временно – засмях се аз. – Довиждане и благодаря!
Иван Иванич затвори вратата след себе си и Глухарьов веднага се намести на неговото място. Титлата Велика изобщо не ми подхождаше. Колко велика съм аз? Дето ме надупчиха като новобранка. Мен, Висшата Различна, която теоретично може да се справи с всичко. Ама не – простреляха ме, случайно. Идиотка!
- Такааа... – провлачи моят партньор и прокара пръст по огърлицата от хризопраз. Амулетът не сработи – нищо чудно, това става само по изрична команда на мага. – Мисля, че не само няма да те разжалват, а май току-що те повишиха в чин.
Погледнах лабрадоритената гривна – камъкът блестеше с мистичните отблясъци на Северното Сияние. Това е един от най-странните камъни-амулети. Чувала съм, че малко Различни могат да го контролират изобщо – защото е древен, от зората на времето. Ще се види дали аз мога. За Хесер и Завулон не се съмнявам.
- Може да се каже – отговорих най-накрая. – Въпросът е защо. Различните не повишават за заслуги, а при крайна необходимост. Какво ли са видели Великите?
- Няма как да знам – поклати глава Глухарьов и стана. – Ще си платиш за тези дрънкулки дето ме накара да сложа – добави той и погледна мрачно черната гривна около дясната си китка и придърпа ризата върху колана.
- Да кажем, че сме квит заради служебното оръжие, което ТИ ми натресе – отвърнах му аз с меден гласец и се върнах към стратегическата игра.
Имах да построя три дъскорезници, две каменни кариери и седем къщи за населенето, както и да събера данъците. На работа... Глухарьов също седна зад бюрото си и отвори някаква папка с жалби. Всичко се очертаваше повече от спокойно, докато вратата не се отвори отново.
- Здравей Глухарьов! – поздрави Стас Карпов и кимна на мен.
- Какво те носи при нас? – попита моят партньор без да вдига поглед от книжата. Те с Карпов не се обичаха много, но още не знаех защо точно.
- Не съм дошъл сам – обади се Стас и се пресегна зад гърба си.
С рязко движение Карпов издърпа в кабинета посетителя от преди час. Олег се намръщи като ме видя и се изтръгна от хватката на шефа си. Значи колкото и да му се подчиняваше, не искаше да се излага пред мен и Глухарьов. Гордост – казват, че била смъртен грях...
- Понеже той е виновен за настоящата ситуация - заключи Стас с непривично ведър тон, – сметнах да умно да го пришия при вас. Така и така се показа безполезен като оперативен, поне да помогне на вас – наблегна той на думичката „безполезен“ и изгледа кръвнишки подчинения си.
- Не съм сигурен, че ще има смисъл, Стас – присви очи Глухарьов. – Тя и без това не би трябвало да е тук. Други дечурлига за отглеждане не ми трябват – заключи той и ме стрелна с поглед.
- Той също не трябва да е в отдела – отговори Стас. – Виж, Сергей, или ви го оставям на вас, или му пиша заповед за временно отстраняване от длъжност.
Когато отново се събудих, се чувствах значително по-добре. Огледах се и установих, че вече е светло, а аз съм в спалнята на Глухарьов. Странно защо – предишния ден ми се губеше леко. Отне ми няколко минути да си спомня какво е станало. Внимателно се опитах да се надигна, подпирайки се с дясната ръка, и когато благополучно успях да седна в леглото без да ми се завие свят, реших да рискувам и да стана. Краката ми се подгънаха леко, явно отвикнали да носят тежест, но се опрях на касата на вратата и излязох. Кой знае защо, врата не беше затворена. Вероятно някой е влизал да провери какво правя. Интересно, къде ли беше домакинът? Затътрих се съм кухнята.
- Добро утро! – поздрави ме той без да се обръща, явно чул стъпките ми.
Чувах звук от пържене, но не можех да видя какво точно прави на печката. Не ми се и занимаваше, затова се отпуснах на един стол.
- Добро да е – отговорих и взех чашата, която се мъдреше там.
Надникнах вътре – имаше кафе. Мразя кафе. Върнах чашата обратно с кисела физиономия.
Глухарьов дръпна тигана от котлона и изсипа някаква смес в една чиния. После я тръсна на масата пред мен заедно с вилица и три филии хляб.
- Бъркани яйца – уточни той в случай, че не съм разбрала.
Огледах безформената жълтеникава маса в чинията с видимо съмнение. Изглеждаше като нещо, което някой е повърнал преди малко.
- Спокойно! – додаде моят колега. – Още никого не съм отровил в манджите си – и сипа една чиния и за себе си за да ми го докаже.
- Не съм много гладна – констатирах аз, докато ровех с вилицата из чинията.
- Трябва да ядеш, за да се оправиш – обясни ми той като на малко дете. – След час ще дойде лекар да смени превръзката – аз само кимнах с уста пълна с храна.
Мълчаливо ядохме няколко минути преди Глухарьов да се обади:
- Виж, ти не се сърди на оперативните – започна той и ме погледна виновно, все едно ме беше прострелял със собствените си ръце. – Стават инциденти понякога, такава ни е работата.
- Аха, ама моята не е – изръмжах аз и натъпках нова порция храна в устата си.
Прави са хората като казват, че апетитът идва с яденето. Глухарьов ме потупа по здравото рамо.
- Съжалявам, че така се получи.
Изсумтях.
- Аз също, вярвай ми – измърморих накрая с пълна уста.
- Ира мина вчера да ти донесе някакви дрехи – малко несвързано продължи той. – Да има какво да облечеш.
Погледнах се – наистина трябваше да се преоблека. Все още носех срязаната блуза и дънките от вчера. Изобщо имах доста лош вид – като от хорър филм. Петна кръв, които вече бяха кафяви. Да, не изглеждах добре.
- Благодари й от мое име – додадох и станах да се връщам към стаята му.
Той изтича след мен да ме подкрепи. Чак се зачудих кой точно му е вменил задълженията на бавачка.
- Няма нужда - махнах с ръка аз за всеки случай, – мога и сама. Ще се преоблека и трябва да отида в офиса.
- Никъде няма да ходиш! – долетя гласа на Глухарьов иззад затворената врата на стаята, в която се преобличах. – Лекарят вчера изрично каза да не си подаваш носа навън!
Оказа се, че да облечеш дреха с една ръка не е лесна работа. При положение, че Ирина Сергеевна се беше сетила да ми донесе риза с копчета отпред. Мислено й благодарих за съобразителността.
- Трябва да отида в Патрула. При лечителя – обясних аз на затворената врата, докато се борех с копчетата.
Дочух сумтене.
- Добре, ще те закарам – долетя след малко отговора на Глухарьов.
- А след това ще ме закараш в отдела – продължих да изреждам програмата за деня аз.
Скапани копчета, защо не мога да ги нацеля с лявата ръка?! Направо се чувствах като саката.
Глухарьов забрави какво точно правя и рязко отвори вратата. Когато ме завари полуоблечена, се сети и побърза да се обърне с гръб.
- Никъде няма да ходиш – възрази той на празното пространство в коридора. – От Патрула обратно тук! Казано ти е да не се натоварваш! Не ща да те събирам из локви кръв!
Аз също не исках. Обаче не можех да остана сама в дома му. Просто щях да откача. Раната ме дразнеше и ако имах достатъчно време да мисля за нея със сигурност щеше да ме боли повече.
- Ама ще се побъркам сама в дома ти! Скучно ми е! – поглезих се аз накрая, докато нахлузвах дънките.
Това се оказа по-лесно. Отново благодарих на Ирина Сергеевна.
- Ами тледай телевизия, чети книги – отговори той.
Май нямаше да изляза на глава с него.
- А какво пречи да дойда в отдела и да цъкам на служебния компютър докато ти си на смяна? – попитах аз и се опрях на касата на вратата. Той се обърна и погледна към мен крайно неодобрително. – Няма да се натоварвам, честно! – реших да добавя аз в своя защита. - Просто искам да върша нещо, че да не мисля за ръката. А ако ми стане лошо или ми се доспи, има диванче. Какво ще кажеш, а?
- Това за ръката ми напомня – Глухарьов отиде някъде и след минута се върна с хапче и чаша, – че е време да си изпиеш упойката. По едно на всеки 12 часа. Лекарят каза, че после ще се разредят по едно на ден...
- Да, да, а после през ден и така нататък. Знам схемата – прекъснах го аз и гаврътнах чашата. С лявата ръка стиснах една гайка от колана на дънките – не биваше да мърда. – Виж, защо направо не отидем в Патрула, а? Там лечителят ще се погрижи за мен. Да не чакаме лекаря. Да вървим, а?
Глухарьов скръсти ръце на гърдите си и ме гледа много продължително. После въздъхна примирено и тръгна да си облича палтото. Отново се зачудих кой ли му беше вменил задължението на бавачка? От досегашното ни запознанство не бях забелязала такива мераци у него. Аз моето палто можех само да го наметна. Не говори много по целия път до офиса на Нощния патрул. Когато паркира на вратата вече ни чакаше Иван Иванич, дежурният лечител. Значи го бяха информирали за станалото. Още по-добре.
- Ех, Наташенка, ех... – започна той, докато ми помагаше да сляза от колата. – Какви си ги забъркала само – и погледна лявата ми ръка тъжно.
- Не съм ги забъркала сама, Иван Иванич – отговорих аз и тъкмо мислех да се впусна в разсъждения за мъжката глупост, когато той побърза да ме прекъсне:
- Знам, знам мила. Да вървим в лечебницата.
Глухарьов го спряха на вратата, така че той само ми махна да продължа. В лечебницата не се случи нищо особено – Иван Иванич ме превърза, направи ми Авицена със забавено действие, предписа ми антибиотици против евентуално възпаление и ме накипри с триъгълна бяла превръзка за през врата. Така, спретната и чиста, се появих отново пред портньора си.
- Честно казано - започна Глухарьов като ме огледа от глава до пети, – сега изглеждаш по-болна от преди да дойдем.
- От превръзката е – поясних аз и го потупах по рамото. – Да вървим в отдела?
- Първо вкъщи да се преоблека – уточни той.
- А после ще ме вземеш с теб, нали? – побързах да попитам аз.
Представях си как той ме заключва в дома си, да не ходя никъде.
- Какво да те правя? – попита той примирено. – По-добре да дойдеш с мен и да те държа под око, отколкото да те оставя и да свършиш някоя глупост в мое отсъствие.
- Чувствам се като арестант, знаеш ли? – засмях се аз, докато се настанявах в колата.
- Донякъде СИ арестант – сериозно заключи той. – Няма да те пусна, докато не се въстановиш.
- Спокойно, до три дни ще съм като нова – усмихнах се аз и леко потупах бялата кърпа на превръзката. – Заклинанията на Иван Иванич са много ефективни. – Глухарьов не тръгна да спори.
.....................
На входа на отдела засякохме Стас Карпов, който пушеше. Той ме погледна крайно неодобрително и се обърна директно към Глухарьов, все едно мен ме няма там.
- Тя какво прави тук? – попита той и кимна към мен.
Сякаш съм погрешно доставена пратка.
- Не ще да стои вкъщи – отговори безизразно моят партньор. – Реших, че е по-добре да дойде тук с мен, че да ми е под око, отколкото да я зарежа сама и да стане беля.
- И това го има – кимна той и ни пропусна да минем.
Бялата кърпа събра доста погледи вътре. Хората се спираха и ме заглеждаха. Онези, с които се бях запознала през последните дни, ми кимаха за поздрав, а тъжителите се чудеха коя ли е тая и защо я водят униформени. Трябва много да е сгафила... Глухарьов тъкмо отключваше вратата на кабинета си, когато по коридора се зададе онзи оперативен от вчера. Главният виновник, така да се каже. Стас добре го беше подредил – синьо око, лепенка над веждата. Бая бой е изял. Той ме видя веднага и виновно сведе поглед. После явно му дойде друго на ум, защото се запъти право към нас. Самоубиец.
- Влизаш ли? – попита ме Глухарьов и задържа вратата, но после видя оперативния и моментално застана пред мен. – Ах, ти... – изсъска той и вдигна ръка да го удари.
- Серьожа, недей! – аз застанах между двамата и улових юмрука на Глухарьов със здравата си ръка, за всеки случай. – Стига толкова! Достатъчно телесни повреди заради една драскотина.
- Драскотина, а? – Глухарьов присви очи към оперативния и се освободи от ръката ми, като внимаваше да не ме нарани. – А кой прекара вчерашния ден в безсъзнание?
- Няма значение – поклатих глава аз. – Това не е причина да се избиете.
- Вината е моя. Благодаря, че ме защитавате, много благородно от ваша страна, но аз нося пълната отговорност за това раняване. Майор Глухарьов е прав – обади се оперативният зад гърба ми. Обърнах се да го видя.
С целия си вид искаше да изрази извинение – гледаше ме жално, като бито куче. Имаше и друго – някаква снизходителност – все едно няма нужда да го защитавам, той и сам може... Ако знаеше на какво е способен моят партньор щеше да е на съвсем друго мнение... Мъже... Само се чудех, откъде у него такъв речник? Обикновено оперативните не могат да кажат две думи на кръст. А този май и „Война и Мир“ можеше да сътвори. Следователите са тези дето ги бива в приказките. Крайно странен екземпляр.
- Влизайте вътре, и двамата! – изръмжа Глухарьов.
По коридора вече се бяха струпали зяпачи.
Аз седнах на дивана, а оперативният остана прав. Очакваше още мъмрене, и с право. Като гледах физиономията на Глухарьов можех да се обзаложа, че планира по колко точно начина да го осакати. Партньорът ми свали палтото и фуражката и се настани зад бюрото си. Много лошо...
- Защо си тук, Олег? – изръмжа той и запали цигара по навик. – Карпов не те ли предупреди...
- Подполковник Карпов беше пределно ясен – прекъсна го оперативният твърдо и се изпъна като струна.
Можех да си представя колко точно ясен е бил Карпов – когато той е ясен, обикновено падат зъби и се лее кръв, поне това бях разбрала. Значи този се казваше Олег...
- Дойдох да се извиня лично – допълни той и ме погледна с най-жалния си поглед.
„Прости ми за това. Не съм искал да те нараня.“ сякаш чух в главата си думите му. Тръснах глава. Май тия опиати ми влияеха на мозъка. За всеки случай го погледнах през Сумрака – човек. Шантава работа. Различните усещат емоциите на хората, но хората много рядко могат да внушат нещо на Различен. Може би просто много съжалява и съм прочела думите в очите му.
- Простете ми! – обърна се той към мен и сведе глава, като рицар пред суверена си.
- Всичко е наред – отговорих аз. Звучах твърде безизразно, но явно беше от упойката. – Нали никой не е умрял.
Оперативният ме погледна тъжно и после кимна.
- Благодаря Ви, и отново ми простете – той се наклони леко, все едно се покланяше.
- Всичко е наред. Случват се такива работи – машинално отговорих аз.
Лицето му посърна, неизвестно защо, той кимна кратко на Сергей и излезе без повече приказки. Погледнах въпросително Глухарьов, който демонстративно не ми обърна внимание. Накрая не издържах на мълчанката и го попитах:
- Познаваш ли го този?
- Кой? – отговориха ми на въпроса с друг въпрос. Глухарьов прехвърляше някакви папки. – Олег ли?
- Същият.
- Нов е, като теб. Дойде преди месец и половина от ФСБ. Така и не разбрахме защо точно. От екипа на Карпов е.
- Това последното го разбрах още вчера. Много странен изказ има. За оперативен.
Станах от дивана и се наведох много бавно да включа служебния компютър. Вентилаторът веднага забръмча, аз също толкова бавно се върнах обратно на мястото си. Може и да бях на болкоуспокояващи, но изобщо не исках да си насилвам късмета.
- Нали? На всички им прави впечатление. – отговори ми Глухарьов. – Той самият твърди, че обича да чете, но според мен крие нещо.
- Интересно какво? – зачудих се на глас аз. На екрана на компютъра бавно започваше да се появява зелената полянка на десктопа. – Досега не съм чула оперативен да чете много.
- Според мен е бил уволнен от по-добра позиция и сега заработва като оперативен, защото няма накъде. И го е срам да си признае – отговори ми моят партньор сред облаци цигарен дим. Звучеше доста логично.
- Аха... – несвързано отговорих аз и седнах да цъкам из интернет.
В крайна сметка, съдбата на оперативния не беше моя работа. Да прави каквото ще. Би било хубаво да не ми се пречка в краката повече. От друга страна обаче, бях любопитна – какво ли му се беше случило? И откъде това странно поведение? От една страна ми стана малко жал, че Карпов го е смлял от бой – сигурна бях, че има и други щети, които не се виждаха и вероятно и него го болеше не по-малко от мен – обаче от друга бялата кърпа около врата ми ме правеше леко жестока. В крайна сметка я носех по негова вина. Още не можех да реша кое от двете беше в повече – милостта или жестокостта. Дали в мен щеше да надделее Светлата или Тъмната Различна. Имах предостатъчно време да си изясня. През следващите няколко дни щях да се навъртам цивилна наоколо, докато ръката ми се въстанови. И дума не можеше да става да нося униформа или оръжие, поне не докато не разкарам бялата превръзка през врата. Униформата е твърде неудобна за носене и пристягаше ръката ми, а оръжие и здрава не можех да ползвам, така или иначе. После щяхме да си уредим сметките, ако още съм му бясна. Засега обаче не исках да подклаждам кавгата и да навивам излишно Стас и Сергей, че като нищо въпросният Олег можеше да не доживее до утрото. Тези двамата му бяха набрали много и усещах, че има и друга причина освен чисто техническата грешка при задържането на оня. Иначе нещата бяха спокойни.
- Здравей Стас – поздравих го аз.
Искаше ми се да звуча закачливо, но успях да го докарам по-скоро на заклета пушачка. Защо гласът ми беше паднал толкова?
Карпов не отговори на поздрава, а се пресегна навън и довлече един по един за врата тримата виновници. После трасна вратата и врътна ключа.
- Е, не, и тримата сте пълни идиоти! Знаете ли кой е това? – кресна им той и кимна към мен.
Единият от тримата, не онзи, с когото говорих, се обади:
- Това е ранената же...
Стас му заби един прав десен в брадичката и онзи се олюля.
- Не, тъпако! – просъска той. – Тя е от нашите!
Тримата се спогледаха объркано. Все пак бях цивилна. Определено не приличах на колежка.
- Вярно е – потвърдих аз. Не можех да викам, но четиримата мъже ме чуха добре. – Вижте документите в чантата ми.
Единият от тримата вярно носеше чантата ми и послушно се разрови вътре. След малко извади червеното удостоверение.
- Мамка му, тя е следовател – промърмори той, после видя, че не е сам и побърза да се поправи: - Аз, т.е. ние... такова...
- Какво вие такова? – шибна му Стас и на него един прав десен в челюстта. – Заради вашата глупост можеше да я застрелят! – и той вдигна юмрук за нов удар.
Тогава главният виновник за ситуацията застана пред колегата си.
- Стас, вината е моя – каза той твърдо. – Аз се хвърлих да взимам пистолета...
- Ти тъп ли си? – избухна Карпов и го улучи в слепоочието.
Пукна му аркада и шурна кръв. Лекарят щеше да има доста работа май... Оперативният не реагира, явно смяташе, че си го е заслужил. Карпов вдигна ръка за нов удар.
- Чакай, Стас! – обадих се аз от дивана.
Беше ги набил вече, вярно не съвсем достатъчно, по предпочитах да не съм свидетел на останалото. Карпов за пръв път ме погледна и забрави тримата идиоти. Седна на стола пред мен и попита:
- Как си? – звучеше разтревожено.
Странно, дали наистина му пукаше за мен? Беше повече от ясно, че няма да подам жалба или нещо подобно. Просто инцидент. Случват се такива работи – лекарите могат да се порежат по време на операция, пилотите – да кацнат накриво, ние от Патрула да отнесем някое „приятелско заклинание“, очевидно милиционерите ги прострелват по погрешка. Какво толкова!
- Като простреляна – заключих мрачно аз и кимнах към ръката си. – Вие ми се свят и не смея да стана сама.
Карпов изгледа кръвнишки тримата оперативни. Те се свиха под погледа му. И аз на тяхно място не бих била спокойна за безопастността си.
- Аз добре ще ги подредя тези тримцата – закани се той и ми се усмихна. – Ти само се оправяй. Говорих с лекаря, каза че не е сериозно... – започна да ме успокоява той.
Ненужно – довечера щях да му наложа Авицена и от нараняването нямаше да има и помен до няколко дни. Не можех да ускоря процеса твърде много, за да не се усъмни някой от колегите. Аз съм Различна – няма от какво да се притеснявам. Въпреки упойката усещах някакво тъпо пулсиране... нали уж беше драскотина по думите на доктора? Упойката на лекаря май започваше вече да отшумява, но пък затова все още ми беше лошо.
- Не се и съмнявам, Стас, обаче предпочитам да не съм свидетел, става ли? – отговорих му аз и изкарах нещо като крива усмивка. Карпов кимна и ме потупа по здравото рамо.
- Вече си официално една от нас – бащински заключи той. – Ти почивай, аз ей сега ще дойда – и подбра тримата си подчинени неизвестно накъде.
Това „ей сега“ отне поне час, а когато вратата се отвори отново в стаята влезе не Стас Карпов, а моят партньор, Серьожа Глухарьов. Беше цивилен, незнайно защо и много, ама много мрачен. Нали уж днес беше на смяна? Явно са го вдигнали от вкъщи и аз нещо не съм доразбрала. Погледна ме преценяващо и изсумтя. После седна срещу мен.
- Какво правиш тук? – попита той тихо.
Ето този въпрос не го очаквах. Виж, „как си“, „много ли боли“ и други подобни – да, но това не.
- Чакам да ми дойдат сили, че да мога да си тръгна на собствен ход – информирах го кисело аз. – Няма ли да ме питаш как съм?
- Стас вече ми каза – отговори той и попипа леко превръзката. Като изключим пулсирането, не усещах нищо все още, но инстинктивно се дръпнах. – Спокойно няма да те нараня. Отървала си се леко. Можеше да те застрелят – успокои ме той и отдръпна ръка.
- Мерси, не ми беше минало през главата – изръмжах аз и го погледнах ядосано.
Обзалагах се, че с погледа ми може да се реже масло, но Глухарьов го издържа без да трепне.
- Защо не си се проснала на земята като другите? – попита той с укор. – Какво си мислеше, че правиш, по дяволите?
- Исках да помогна – отговорих леко несвързано аз. – После стана много бързо.
- То винаги става много бързо – сряза ме той. – И после те погребват в затворен ковчег.
Нацупих се. В крайна сметка, не бях виновна аз, че оперативните са идиоти.
- Можеш ли да вървиш? Да стигнеш до колата? – попита той по-меко.
- Не трябва ли да ходим в болницата? - попитах аз и критично погледнах превързаната си ръка. – Лекарят каза, че...
- Не. Оправихме се с доктора - обясни Глухарьов. - Ако отидеш в болницата с такова нараняване, трябва да се извикат хора от МВД, да ти вземат показанията. Работата ще се размирише, ще надойдат медии. Всички ще се издъним, не само хубосниците на Карпов – той стрелна шефа на оперативните с изпепеляващ поглед. Карпов само разпери ръце. - Затова докторът те е закърпил тук. Добре, че някой се е сетил за това. Не е много сериозно. Поне така каза той.
Започвах да разбирам. Онова, което не се оправя с рушвет, се оправя с голям рушвет. Така стояха нещата... Значи затова не ме бяха пратили в болницата. Макар че, какво значение имаше дали докторът ще ме шие тук или някъде другаде? Нали ме беше зашил?
- Колко точно не е сериозно? – все пак попитах аз.
Мен си ме болеше много сериозно, така че не бързах да вярвам на това и онова.
- Имала си късмет - обясни ми Карпов. - Куршумът е влязъл от едната страна на ръката ти и е излязъл през другата.
- Нямаш нищо счупено, но докторът каза, че са разкъсани някакви кръвоносни съдове и затова ти трябва пълен покой. Може да ти е много лошо първите ден-два. Загубила си много кръв – додаде Глухарьов.
Счупено ли? Какво счупено от огнестрелна рана? Една част от мен отказваше да повярва, че това ми се е случило изобщо. Нещо не схващах къде е връзката между това да те прострелят и да имаш счупено по себе си. Но бях твърде изтощена да попитам.
- Как си? – попита Глухарьов с непривична за него загриженост.
- Не знам – честно си признах аз. – Вие ми се свят малко...
- Нормално е, нали ти казах, че си загубила много кръв – повтори ми той като на малко дете. – Почивай, аз ще се върна след малко – после стана и излезе преди да мога да възразя.
Това „малко“ трая известно време, през което дори задрямах на дивана. Унесох се на дивана. Събудих се от проскърцването на вратата и отворих сънено очи. В стаята влизаха Стас, Сергей и Ирина Сергеевна. Ясно, доложили са на началника.
- Вие сте пълни идиоти! – възкликна Ирина Сергеевна като ме видя на дивана. Кой знае защо ми беше писнало да слушам тая фраза днес. – Как изобщо допусна да се случи това, Стас?
Карпов сви рамене.
- Не съм бил там, когато е станало – и ме погледна извинително.
- Ирина Сергеевна, моля Ви, нямам сили за това... – простенах аз и се понадигнах.
Грешен ход – ток мина по ръката ми и аз изстенах през зъби. Отпуснах се назад. Тримата моментално дойдоха до мен. Усетих ръка на челото си.
- Няма треска – чух гласа на Ирина Сергеевна. – По-добре обаче да почива вкъщи. Тук е неудобно.
- Ще я закарам – обади се Глухарьов.
- В никакъв случай! – промърморих аз и отворих очи. – Не вкъщи! У нас ще се побъркат, ако разберат – говоренето ме изтощаваше много бързо, затова направих пауза. Защо ми беше толкова зле? – Не мога да се прибера вкъщи... така – и затворих отново очи.
Бях в съзнание, но не можех да говоря, нито да държа очите си отворени, обаче все още можех да чувам. Така, някъде на границата между будното състояние и съня успях да чуя следния разговор:
- Какво ще я правим? – попита Ирина Сергеевна тихо. – Не иска да си ходи вкъщи. Не може да остане тук.
- Нека остане тук, докато се свести – обади се Стас Карпов. – Но после не може да остане – аз съм нощна смяна и не мога да я държа под око през цялото време.
- Аз ще се погрижа – чух гласа на Глухарьов някъде далеч. – Тази вечер ще остане у нас. Ще се сменя с някого и ще я наглеждам. А на твоите, аз...
- Тях вече съм ги подредил, Глухарьов, не се бъркай – обади се Стас с нетърпящ възражение тон. Представях си как ги кърпят в момента. – Ти се погрижи за нея – после чух стъпки и затварящата се врата.
След това всичко потъна в мрак. Сънувах без сънища, както се случва, когато си изтощен. Не знам колко време съм била в кабинета на Стас, но когато отново отворих очи, навън притъмняваше. Понадигнах се и усетих съвсем лека болка, май някой отново ми беше бил нещо. Или бях свикнала. Седнах и се огледах.
- Добре дошла при живите! – обади се Карпов от бюрото си и ми се усмихна.
Обръщаше някакви документи – интересно, какви документи обръща оперативен работник? Съмнявах се, че половината му подопечни могат да си напишат името без грешки, та камо ли да пишат дълги доклади.
- И аз се радвам да те видя, Стас – гласът ми звучеше по-нормално и вече не ми се виеше свят. – Колко е часът? – попитах аз и машинално раздвижих лявата ръка, където си нося часовника.
Грешен ход, отново ме заболя. Потиснах болката и издишах през зъби.
- Не движи ръката, ще те боли по-малко – осведоми ме той и стана. – Отивам да повикам Глухарьов.
След пет минути пред мен стоеше моят партньор. Този път беше униформа и през главата ми мина глупавия въпрос защо се е преобличал, готов за тръгване на момента и много загрижен.
- Тази вечер си ми на гости – каза той и ми подаде ръка, за да стана. – Ще можеш ли да вървиш?
- Ще се опитам, ох... – отговорих, докато се изправях на крака. Олюлях се леко, така че ми се наложи да се облегна доста тежко на ръката му. – Само дай по-бавно, става ли? – той кимна и ме подхвана през кръста, за да не падна. Карпов тръгна с нас, нарамил палтото и чантата ми.
Минахме през коридорите на отдела бавно като процесия. Беше ми трудно да вървя, всичко около мен малко плуваше вероятно от загубата на кръв, но се стараех. От време на време се препъвах, но стисках зъби и продължих да вървя. След десетия метър, Сергей (чест му правеше) предложи да ме вземе на ръце, но отказах. Още не бях го закъсала толкова. Няма да се излагам пред колегите, я! Така че продължихме. Оказа се голямо мъчение това ходене. Една част от мен започваше да се чуди дали пък не е трябвало наистина да отидем до болницата все пак.
Сътрудниците ме изпращаха със загрижени погледи. Така е то, не се случва често да ранят колега – а клюките се разнасят бързо – като пожар в полето. Най-после се добрахме до колата на Глухарьов, той я беше докарал току пред входа и двамата със Стас ме настаниха на предната седалка. Стас хвърли нещата ми отзад. Отпуснах се и затворих очи. Разходката от няколко метра определено ми беше изцедила силите почти до капка. За магически фокуси пък дума не можеше да става.
Карпов и Глухарьов говориха нещо и после моят партньор подкара колата. Почти не помня пътуването. Спеше ми се страшно много. Не съм сигурна и как точно съм се качила до дома му – той живее на осмия етаж. Мисля, че този път май наистина ме взе на ръце. Успя да ми даде да пия някакво лекарство и светът отново потъна в мрак.
Не си спомням почти нищо от времето, когато формално съм станала част от Патрулите и са ме намерили. Онова което знам, ми е разказвано в последствие. Казвали са ми, че дължа живота си на един Светъл, който споделил енергията си с мен, за да мога да издържа докато дойдат лечителите. А после си отишъл без никой да го види. Не помня този Различен. Само понякога ми се присънва странна аура – яркожълта, като ясно слънце, с тъмносини жилки. Не знам дали наистина съм я видяла, или това е плод на въображението ми. Откакто станах част от Патрула не спрях да търся този Различен. Не е сътрудник на нито един Патрул – проверих целия състав на всички филиали на Патрула в Руската Федерация, не можах да намеря подобна аура в базата данни. Всеки път, когато вървя по улиците се оглеждам – но нищо. Той се беше появил, за да ме спаси и после беше изчезнал. Често съжалявам, че така и не съм запомнила лицето му. Или пък той самият е затрил част от паметта ми, за да не мога да го намеря после. Знам ли...
Онази сутрин отново бях сънувала тази аура и това не ми даваше мира. Винаги, след като станах част от Патрулите, ми се е искало да му благодаря, да видя кой е. Но като типичен Светъл – защото един Тъмен никога не би помогнал на Различна на умирачка, той беше направил добро без да иска нищо в замяна. И после беше изчезнал, за да избегне неловкия момент с благодарностите. Понякога ме е яд на него – толкова ли не е могъл да дойде и да провери как съм? Казвали са ми, че състоянието ми е било критично поне седмица. Не знам обаче, а и не си спомням, някой да е идвал да ме види през това време.
Влязох в районното и се насочих направо към дежурния. Бях цивилна точно този ден, защото Глухарьов ме беше пуснал да се помотая и да си почина, както се беше изразил той. Беше ми наредил да не се появявам на тази смяна – беше му се паднала дневната – и да си възстановявам силите вкъщи. Обаче аз си бях забравила една флашка в кабинета му (вече наш общ кабинет) и дойдох в отдела да си я взема. Глухарьов щеше да дойде на смяна чак към четири следобед – имаше някаква работа в Прокуратурата, затова реших да дойда, да отключа кабинета му, да взема флашката и да си тръгна без да разбере.
Поздравих дежурния, този път беше някакво младо момче, което изобщо не познавах, показах удостоверението си и поисках ключа от кабинета. Момчето нещо не ми вярваше, защото се замота, докато запише данните ми в някакъв халваджийски тефтер. Интересно, колко ли хора биха цъфнали в районното с фалшиви милиционерски документи и биха искали достъп до кабинета на следовател? Може и да имаше подобни идиоти някъде, обаче аз започвах да губя търпение. В крайна сметка, удостоверението ми си беше напълно истинско – само бях употребила известно количество Сила, за да се сдобия с документи, удостоверяващи че съм преминала през съответната подготовка. От друга страна, аз с моите впити дънки и блуза с деколте изобщо не приличах на служител на реда.
- Слушай сега, приятелче... - започнах аз, защото чертичките по пагоните му нищо не ми говореха. Друг би се обърнал към него с чина му, но аз реших да не се набивам в дълбокото. – ...аз работя тук от почти месец. Следовател съм, това е моят кабинет. Дай ми ключа и не ми губи времето.
- Това е кабинетът на майор Глухарьов – началникът на следствения отдел – опъна ми се онзи. Странно, с тая руса коса и сини очи ми приличаше повече на ученик в горните класове. – Вас не Ви познавам. Не мога да Ви пусна в кабинета му.
- Виж какво - този определено започваше да ме дразни, – повтарям ти, че работя тук. Аз съм лейтенант Наташа Алексеева. Провери в списъка с личния състав! С майор Глухарьов сме в един кабинет. Той е мой пряк началник.
Определено ме дразнеше – добре, не съм в униформа, ама поне на удостоверението не вярва ли? Ако бях самозванка дали щях да съм толкова настоятелна? Онзи започна да рови в списъка с личния състав – доста дълга таблица - и почна да търси името ми там. Имаше да си търси, а аз започвах да губя търпение. Дори съжалих, че не съм влязла през Сумрака. Ама не, аз исках да вляза както си му е реда. На ти сега.
Тъкмо разсъждавах как точно да му откъсна главата и как да извиня въздействието от Шесто Равнище, което смятах да му приложа, ако продължи да се опъва, когато вратата на сградата се отвори с трясък и вътре влезе част от оперативната група. Три яки момчета, въоръжени до зъби и с бронежилетки, които влачеха някакъв як поне колкото тях бабанка. Единият от оперативните се провикна, докато се мъчеше да извие гигантската ръка на задържания:
- Иванушка, отварай кафеза, по-бързо!
Дежурният мигом забрави за мен и хукна с ключовете. Аз останах на мястото си – пребиваването в кафеза си е рутинна дейност в отдела. Всеки ден има поне по няколко „гости“ за там. Затова реших чинно да изчакам, докато нарушителят бъде надлежно затворен в кафеза. Въпросният Иванушка тъкмо отключваше вратата, когато се случи немислимото. Бабанката успя да освободи едната си ръка от държащия го оперативен и хвана вече отворената врата, която трасна в челото на Иванушка. Бедното момче рухна на пода като чувал с картофи. Ставаше лошо. Тримата оперативни се опитаха да го натикат в кафеза, но онзи успя да просне на земята още един от тях като го блъсна в стената и да вземе пистолета му. Глухарьов ме беше научил, че всички оперативни стрелят с Макаров (не че виждах разликата) и кой знае защо тази безмислена информация ми мина през главата в този момент. Бабанката го насочи към оперативните около себе си – те веднага отстъпиха крачка назад, после към всички други в залата и кресна:
- Ръцете горе или ще стрелям! Всички на пода!
Цивилните тъжители реагираха на момента и послушно вдигнаха ръце след което се проснаха на пода. Аз за пръв път съжалих, че не нося оръжие.
В приемната беше пълно с хора и дума не можеше да става за въздействие през Сумрака – после трябваше да се трие твърде много памет и можеше да изтървем нещо. Затова в крайна сметка реших и аз да вдигна ръце, че куршум в главата не ми влизаше в плановете за този ден. Бабанката отново завъртя пистолета наоколо, а един от оперативните се хвърли към него като използва моментното разсейване. Лош ход, защото при тая маневра бабанката без да иска натисна спусъка.
Усетих куршума твърде късно, когато вече не можех да се отстраня напълно от траекторията му. Затова паднах с вик на земята и притиснах длан към лявата си ръка. Там, на ръкава на блузата, се оформяше красиво червено петно. Невероятно! Сега пък ме и раниха! Болеше ме много, затова от очите ми потекоха сълзи, от болката. Чувах се как скимтя като кученце, което са ритнали. Пареше, все едно някой ръчка ръката ми с нажежено желязо. Ужас! Не смеех да погледна колко е сериозно. Като през мъгла видях как оперативните натикват бабанката в кафеза и го смилат от бой. Един извлече Иванушка настрана и го свести с два шамара. Почваше да ми става лошо, а кръвта – топличка и яркочервена – започна да се процежда между пръстите ми.
- Повикайте Бърза Помощ! – развика се една бабичка, чувах гласа й някъде от ляво. – Раниха момичето! Помогнете!
После последва някаква топурдия и усетих как някой ме вдига на ръце. Следващото нещо, което помня е бялата престилка на лекаря от Бърза Помощ.
- Къде съм? – промърморих аз и се размърдах.
Онзи ме бутна да легна и отговори делово:
- В Пятницкото районно сте, простреляли са Ви. Куршумът само Ви е одраскал, но все пак сте изгубили доста кръв. Трябва да почивате. Иначе раната може да се отвори и тогава ще стане много интересно. А вие не искате някой тромб да хвръкне я към сърцето, я към мозъка Ви, нали? – строго ме погледна той.
- Не – измънках аз, макар че не ми беше много ясно какво точно може да стане.
Докторът продължи да чопли нещо по ръката ми с критична физиономия.
- Значи не сте Свети Петър? – опитах да се пошегувам с доктора аз.
Той поклати глава, явно развеселен и облекчен от опитите ми да се майтапя.
- Ако не се напрягате и не натоварвате ръката през следващите няколко дни, няма да се срещнете скоро с моя колега – отговори ухилено той и продължи да си върши работата.
Имаше чувство за хумор, признавах му го.
Не усещах болка, явно ми беше бил някаква упойка, докато ме закърпи. Не смеех да погледна какво точно прави с ръката ми, затова се огледах наоколо. Кой знае защо, лежах на диванчето в кабинета на Стас Карпов, началникът на оперативните. Всъщност имаше желязна логика, неговият кабинет беше най-близо до пропуска, така че беше идеален за манипулационна. Бяха сложили някакви зеленикакви болнични чаршафи и мя бяха проснали отгоре.
Освен мен и лекаря, в стаята нямаше никого другиго. Междувременно, лекарят чевръсто ме превърза и ми помогна да седна. Виеше ми се свят. Някъде смътно в съзнанието ми се зароди въпроса защо всъщност съм тук, а не в болницата. Обаче ми беше твърде лошо, за да разсъждавам.
- Заших Ви, както ме помолиха служителите на милицията, но съм категорично против да Ви оставя тук без да са Ви направени задължителните изследвания и без този случай да бъде докладван – добави лекарят и започна да събира всякакви там нещица в чантата си.
Примигнах.
- Не Ви разбирам, докторе.
Лекарят изсумтя.
- Аз също не разбирам защо ме накараха да Ви зашия още тук, на полеви условия, при положение, че в болницата това би било много по-ефективно – той млъкна и ме огледа критично. – Раната не е твърде сериозна, но все пак би било добре да се погледне и от специалист – съдов хирург. Но, не!
- А защо ме зашихте тук? – попитах тъпо аз.
Истината беше, че не ме интересуваше къде точно ще ме шият. Главата ми плуваше, чувствах се слаба и уморена.
- Настояват да Ви разпитат веднага – изсумтя лекарят. – Затова настояха да ви закърпя още на място. А после, каквото и да смятат те, аз ще си свърша работата и ще ви откарам в болницата!
Кимнах. Да ме кара, където иска. Важното беше да съм цяла.
- Ще сте слаба още няколко дни – обясни той. – Превръзката трябва да се сменя всеки ден, ще отидете в районната поликлиника по местоживеене.
Явно изглеждах зле. Погледнах надолу към ръката си и видях, че съм надлежно бинтована, а ръкавът на блузата ми е разрязан до рамото. Жалко, хубава блуза беше. И скъпа, мамка му... Нищо, ще си купя друга.
- Ще Ви изпиша болкоуспокояващи... – продължаваше лекарят да каканиже, докато аз се опитвах да си обясня как, по дяволите, ми се случи това. – Ето това е рецептата, трябва да си ги купите от аптеката – и той ми подаде една хартийка с надраскани две криви черти. Само фармацефтите могат да разчетат това.
Взех хартийката и кимнах с благодарност. Ще има да ме подкачат в Патрула – така да се прецакам, простреляна Различна! Ха! Срам и позор!
- А сега ще Ви оставя на органите на реда за разпит – додаде лекарят, събра нещата в чантата си и стана. – След това ще се видим пак!
- Добре докторе – отговорих с дрезгав глас аз.
Чувствах се смазана, виеше ми се свят и представа си нямах как ще обясня раняването вкъщи. Вероятно никак. По-добре да не се прибирам преди да заздравее. Някак си трудно щях да представя огнестрелна рана като нещо друго. Имаше начин да ги баламосам някак, докато ме няма. Иначе ще трябва твърде много да се обясняваме – не че няма да разберат, ще разберат. Обаче не искам да ги тормозя излишно.
- А - сети се за нещо лекарят на вратата, – носете ръката си в превръзка през врата няколко дни. Не бива да я натоварвате! Нали си спомняте какво Ви казах за прокървяването?
Аз само кимнах. Не ми беше много ясно от какво се правят превръзките през врата, но щях да разбера скоро. Лекарят затвори вратата зад себе си, а аз плахо опипах ранената си ръка. Вече бях истински Рамбо – първата кръв беше официално пролята! Как точно ме бяха ранили ми беше леко мъгляво, но общо-взето си спомнях какво се е случило. Интересно, къде ли беше останала чантата ми? Тъкмо си мислех да стана и да изляза, когато вратата се отвори и вътре влезе онзи оперативен, който се беше хвърлил към бабанката. И който според мен носеше пряка отговорност за раняването ми. Намръщих се и го изгледах кръвнишки.
- Извинете – неловко започна той и кимна към ръката ми.
Беше млад, може би на моите години, а може и малко по-голям. Тъмна коса, светли очи, привлекателни черти. И очевидно пълна липса на мозък.
- Стана инцидент.
- Забелязах – просъсках аз.
Чудех се кога точно да почна да го навиквам – дали сега, или след няколко секунди. Май нямах сили да започна сега.
- Трябва да Ви разпитам – продължи той като седна на един стол срещу мен.
Изкушавах се да го изритам между краката, че е такъв кретен, но се опасявах, че това може да пусне нажеженото желязо отново в ръката ми. Та се въздържах.
- Къде е чантата ми? – попитах аз.
Този май не беше разбрал, че съм му колежка или че изобщо съм в системата. Време беше да разбере.
- Чантата Ви ли? – попита дебилно той.
Май изглеждаше интелигентен само на вид. Кой умен човек би станал професионален бияч?
- Да, там са ми документите – потвърдих ледено аз и той излезе от кабинета без да каже дума.
Облегнах се назад и затворих очи.
Следващото нещо, което чух, беше гласа на задаващия се Карпов, който беше почнал подопечните си още от коридора:
- Вие сте идиоти! – викаше той. – Така ли се прави? А ако онзи беше застрелял някого? Трябваше да стреляте в крака му, а не да се мъчите да го преборите с голи ръце! –
Беше бесен и бях напълно съгласна с него. Чуваха се нестройни отговори, които той прекъсна с нов крясък:
- А ако беше убил някого? А?
- Стас, ние такова... – чу се опит за отговор.
Последва тъп звук от удар.
- Какво такова? – изръмжа Стас Карпов, явно вече бяха на вратата. – Къде е ранената? – той понижи глас, но успях да чуя и следващата фраза: - Сега ще трябва да сте много мили и любезни и да се извините на жената, за да не гръмнат всички телевизии. И се молете да ви влезе в положението и да не подаде жалба, че иначе кожите ви ще смъкна! Да се червя заради вас, идиоти с идиоти, копелета дебилни...
Той вероятно щеше да продължи да им измисля нови и нови прякори, но в този момент вече беше отворил вратата и се озова лице в лице с мен. Диванчето се намираше точно до вратата, а девойка с превързана ръка и окървавена блуза трудно се пропуска.
