Да сме наясно!

Другарки и другари! Братя и сестри! Пичове и... хм... дами! Пиша този текст, за да си изясним що е тази страница/блог, фентъзи поредица и има ли тя почва у нас. Също така, в този въздълъг пост, ще ви обясня това-онова за себе си. Евентуално. 

ЗА ЧИЙ Е ПЪК ТВА СЯ???

Експоненциалното нарастване на последователите на страницата във Фейсбук (*от 500 до 5000 за година) в комбинация с нередовното постване от моя страна, явно е оставило у някои от вас с доста погрешно впечатление. Затова, в светлината на последните кретенски изцепки от някои крайно мотивирани индивиди, пиша тази информация, за сте наясно що за място е това и какво се/ще се случва занапред. Това, по начало, беше текстът, който публикувах вчера на страницата на поредицата, НО реших, че няма да е никак зле да го имаме и тук. Всякакви хора четат, имат огромното желание да се из... пардон, упражнят в писане и умуване. Нека да им кажа някои неща в прав текст. 

ИНФО ЗА ОТВОРКОВЦИ 

(*Понеже знам, че ви мързи да четете и едва ли ще видите това ако е най-долу в поста): 

✅️ Това е ФЕНТЪЗИ ПОРЕДИЦА - не става дума за реални случаи, паранормални експерименти и разваляне на магии. Ако търсите нещо подобно, маговете по кабеларките могат да ви помогнат, аз - не. Инквизиторите ще ме погнат, съжалявам 🤷‍♀️🤷‍♀️🤷‍♀️

✅️ Да, тази поредица е по мотиви от поредицата за Патрулите на Сергей Лукяненко. Всъщност, това е написано на КОРИЦАТА на всяка една от публикуваните вече книги, както и изрично упоменато в самите книги. Ако сте го забелязали и пишете като коментар "ама то не беше ли" и "ама Лукяненко това-онова", мога да ви кажа "браво, шестица, можете да четете". 

✅️ Тази поредица е ПО МОТИВИ от историята на Сергей Лукяненко и да, ИМАМ разрешение от него. Още подобни, предимно тъпи, но често задавани въпроси от отворковци можете да намерите на този линк: 

Често задавани въпроси

❌️ Това НЕ Е фен страница на поредицата за Патрулите ИЛИ Сергей Лукяненко. Въпреки че съм най-лудия фен на тази поредица и винаги бих я препоръчала на фентъзи любители, тази страница е за МОЯТА история, не за тази на известния ми колега. 

ИНФО ЗА ПОЛИТИЧЕСКИ АКТИВНИ КОМЕНТАТОРИ (*признайте си, че ви има и тук) 

❌️ Тази страница и написаната от мен поредица нямат нищо общо с политическите пристрастия на Сергей Лукяненко. Не, не съм съгласна с него на тема политика, но в какво вярва той не е моя работа (*или проблем). Всякакви ваши разсъждения по картинка вън от гореописаното ме интересуват слабо.

❌️ Всъщност, изобщо не се интересувам от политическите ви пристрастия. Тук си говорим за книги. Ако се опитате да вкарате политика в разговора, излитате!

❌️ Тази страница няма, не е имала и няма да има политическа/пропагандна насоченост. Така че ако искате да кажете какво мислите за възгледите Лукяненко, потърсете го в социалните мрежи и му го кажете лично. Активен е. Ако не го намирате, мога да дам линк към активния му профил в руския Фейсбук. 

❌️ Ако имате проблем с историята от поредицата за Патрулите, Сергей Лукяненко като човек (*не като автор, за проблеми в писането му можем да си говорим), не намесвайте мен и тази история в този проблем. Защото проблемът е лично ваш и нямам грам намерение да се занимавам с него. А и не мога да го реша 🤷‍♀️

ЗА БАБАИТИ/СВАЛЯЧИ/WTF:  

❌️ Имам нулева толерантност към просташки изказвания, бабаитлъци, ехидни пасивно-агресивни коментарчета и други подобни глупости. Ще ви блокирам без да се замисля за нещо подобно, така че спестете ми главоболието.

❌ Това не е сайт за запознанства (*макар че оценявам интереса към скромната ми личност).️ Коментари от "нали си Следовател, разбери кой съм" няма да получат желания резултат. Защото ако седна да те търся кой си, пиленце, може и да открия това-онова, което да не ти хареса.  Просто си изтегли Tinder или някоя друга подобна гняс и ме остави намира, мерси! 

КАКВО ВСЪЩНОСТ МОЖЕТЕ ДА НАМЕРИТЕ НА СТРАНИЦАТА:

Главно на фейсбук страницата, тук ще се наложи да остане по-тихичко. Освен ако не искате истории зад кулисите. Пишете ми ако искате. Между другото, ето я фейсбук страницата - там сме много и сме активни (само имам да "плевя" потребители). 

✅️ Откъси от книгите ми. Фентъзи поредицата имам предвид. Обикновено пускам глави от книгите за четене всяка седмица. Скоро започваме отново. 

✅️ Цитати от книгите. 

✅️ Забавно съдържание - тематични вицове и мемета. 

✅️ Забавни факти за героите и историята на самата поредица. 

✅️ Подкаст епизоди/аудиопрочити.

✅️ Информация за другите ми книги. 

✅️ Всякакво друго съдържание, което сметна за уместно да публикувам тук. И за чието публикуване не дължа на никого отчет, между другото. 

ЗА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ:

Ако сте стигнали до края на поста, без да се почувствате засегнати от нито едно от горните твърдения, поздравления! Радвам се да се запознаем! 

Казвам се Бистра и... не, не съм Универсален маг, споко! Никакъв маг не съм 😅 

✅️ Аз съм човекът зад тази поредица и още един тон истории. Всъщност, пиша тази история от седем години вече.  Държа на историята и героите, както и на тази страница. Някога тук имахме мъничка общност и ще се опитам да превърна страницата в нещо такова и сега, само че в много по-голям мащаб. 

✅️ Аз съм и човекът зад още много други неща. Какви точно неща? Ще ви разказвам занапред, стига да искате да научите повече! Има доста интересни работи. 

✅️ Историята на публикуване на поредицата, как изобщо станах публикуван автор, защо историята е такава, каквато е можете да намерите ето тук: 

https://www.youtube.com/watch?v=WHaXfYCOFXM&t=8s

❌️ Не, това не е единствената ми книга и всъщност, тук са много книги. Ако трябва да съм точна - 12-13 🙂 Освен това имам две други публикувани книги и още десетина написани в разнообразни жанрове, които само чакат своя ред да се появят на хартия. 

✅️ Аз съм може би най-големият фен на поредицата за Патрулите. Предвид написаното, ха-ха. Ако искате и вие да поемете на пътешествие в моето кьоше от този свят (прочелите оригиналната поредица ще видят разликите), заповядайте!

❌️ Не, не пиша само в един жанр - в случая фентъзи, а в доста. Можете да видите публикуваните ми книги в сайта на издателя ето тук:

https://xn--c1ajbfp.xn--e1a4c/етикет/бистра-стоименова/

✅️ Да, публикуван автор съм отпреди тези книги да излязат на хартия. Впрочем, не само авторо. Останалото ще ви го каже Гугъл (*търсете по име и фамилия, на кирилица и/или латиница). 

Различен Следовател вече на хартия!!!

След толкова чакане, доизкусуряване, мотане, мърморене (от моя страна) и какво ли още не, ВЕЧЕ имаме книги! 🥳🥳🥳 Правилно чухте - КНИГИ - защото Различен Следовател е поредица от (според издателя ми) 12 книги. Първите три излизат заедно, защото са смислово свързани (и ще е хубаво да знаете едни неща ПРЕДИ да продължите нататък с приключенията им). 

В самите книги има още изненади (а някои изненади вървят заедно с поръчките), но и за тях нататък (и ако ме следвате в социалните мрежи). Беше ми много трудно да си трая толкова време, а работя по това нещо от девет месеца вече! Нямате представа колко се радвам 😅😅😅

Още има време да се запишете за копие, а ако не се сещате за какво иде реч в историята, ето анотациите на книгите:

Книга 1

Майор Сергей Глухарьов е обикновено ченге в забутан московски район. Работата му започва и свършва с бюрокрация, ловене на дребни престъпници и купчина висящи дела. Човекът си няма представа, че магията съществува, до деня, когато в кабинета му влиза девойка-маг и не се представя новата му колежка.

Същата тази колежка, Наташа, нито има идея как функционират правоохранителните органи, нито това някога я е интересувало. Началниците ѝ внезапно я изпращат на мисия, която разбива на пух и прах тихия ѝ живот на кабинетен плъх.

Полицаят и магът трябва да загърбят различията си, за да се сработят възможно най-бързо и да се научат да действат в екип, защото съдбата и животът на едно момче-маг висят на косъм. Заедно с него е заложен на карта и балансът между Светлината и Мрака.

Дали ще успеят да отърват себе си и момчето от магически съд?

Истината знае само Сумракът.

Книга 2

Работата в хибридния отдел за разследване на Различни престъпления е в застой, а Наташа само си мисли, че е свикнала със следователската работа. Докато един хубав следобед не се оказва простреляна от „приятелски огън“. Виновникът за инцидента е нов колега в отдела, Олег Мелников, който бива „пришит“ към двойката, с цел да се докаже в работата. 

На тримата им се налага да разследват изнасилвач, който върлува в града от няколко седмици. Десет момичета са станали вече негова жертва, а няколко други са мъртви. Изнасилвачът е Различен, но по-интересното е, че напада други Различни. За да бъде заловен престъпникът, хората и Различните трябва да си сътрудничат, защото поотделно магията и човешкото правосъдие са недостатъчни. 

Ще успее ли Наташа да се справи или ще се превърне в следващата му жертва?

Книга 3

„Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.“

Наташа случайно получава пророчество, на което не обръща особено внимание. Докато, няколко месеца по-късно, не е привикана от Инквизитора Валерий, за да получи нова задача. 

От хранилището на Инквизицията в Прага е изчезнал древен и много мощен артефакт. Според Валерий, някой се опитва да възкреси древна Различна. Магьосница на хиляди години с неизмерима мощ. За целта, му е нужна Наташа – жива или мъртва. За предпочитане, мъртва. 

Дали Валерий е този, за когото се представя, или миналото му в Аненербе не е причината за целия казус? Дали не крие нещо и кого изобщо подозира?

Кой е крадецът и дали Наташа ще успее да го обезвреди? А дали не е била лъгана от всички през цялото време? 

Истината се крие някъде в пясъците на Петия слой на Сумрака. 

С това, историята на нашите двама приятели само започва. Защото, първо, един автор пише на компютъра по много и когато написа края на тази книга, осъзна, че има още много неща, които иска да разкаже и второ, защото към оня момент нямах представа колко точно е дълга една книга. За мен този момент (а и днешния ден) е магически. 

Първата огромна книга от поредицата, нещото, което завърших през май 2018 година, вече е на хартия! Да, за издателя са три книги, но за мен, в главата ми, винаги тези три са една книга (защото са писани като цяла книга). Усещането е нереално, признавам. Даже ми е странно. Обаче е хубаво странно усещане. В този случай, да кажа, че е сбъдната мечта ще е самата истина (колкото и клиширано да звучи). Прекарала съм часове наред в мечти да видя точно тези книги на хартия (към оня момент, други написани нямах, така и така).  Нямам търпение да получа хартиените копия и се надявам да ги харесате (в тях има изненади и с тях вървят изненади 😉 ).

Забавен факт - всъщност първо направихме корицата за книга три и когато казах на издателя, че реално тази сграда ни трябва за третата книга, а не за първата, започна едно мислене какво, в името на Светлината и Мрака, да сложим по другите корици. Няма да казвам коя е сградата, сто процента я знаете. Признавам, от трите корици, харесвам тази най-много (от другите две ми е трудно да си избера даже).

Изпращам поръчки и вън от България, проверено и работи 😁

Различна психиатрия - първа глава (втора част)

Опрях се тежко на парапета и се извъртях към него – не, не бях толкова пияна и той май не лъжеше. Валерий се беше облегнал небрежно, все едно стоеше на собствения си балкон.

- Откъде знаете това?! – възкликнах аз забравила в миг и за йерархията и за Договора. 

- Защото вчера от офиса в Москва изчезна нещо, което го доказва и свързва случаите.

Зяпнах. Отворих уста да кажа нещо, после я затворих. После отново се опитах да кажа нещо, но не намерих точните думи. Да крадеш от Инквизицията – това говори за реални психични отклонения. Та те знаеха всичко за всички! Който и да беше този идиот, вече беше загазил сериозно. Въпросът беше защо аз получавам подобна информация.

- В Прага знаят ли? – това беше единственият смислен въпрос, който ми дойде на ум. 

Валерий кимна и се загледа в заревото над Москва. 

- Научиха преди няколко часа. Лично им казах. 

- Защо казвате на мен тогава? 

- Защото може би сте единствената Различна в тази част на света, която може да намери крадеца. 

Да, вече сериозно започваше да звучи като евтин холивудски филм – да призовем нищо неподозиращия герой за велики дела. Въпреки, че самият герой няма никакво подобно намерение. Шантава работа. Обикновено инквизиторите не само, че нямат чувство за хумор, а дори и да имат – не ползват толкова плоски шеги. 

- Преувеличавате! 

- Нищо подобно – поклати глава Валерий. – Ако има някой, който може да го спре, това сте именно Вие. 

Чак сега забелязах, че на врата му виси чисто Инквизиторски амулет – огромен аметист в сребърна мрежа. Официален амулет, нещо като моето червено тефтерче от МВД – хем прокуск, хем за защита. Аз имах същия. Това беше нещо като задължителна част от инквизиторската униформа, но не знаех, че се носи без сивата мантия. 

- И как точно се очаква да спра това? Та аз не знам къде да го търся! – разперих ръце в знак на безсилие. 

- Той сам ще Ви намери. 

- Как така? – попитах тъпо аз и за сетен път тази сутрин се почувствах като в евтино фентъзи. 

- Има доста неща, които не знаете, Наташа – поклати глава инквизиторът. 

Отдръпнах се от балкона и скръстих ръце – пак старите интриги! Добре, щом ще си играем така, нека да играем. 

- Очевидно. Дори не знам точното Ви име. Как да Ви наричам – Валерий или може би предпочитате да се обръщам към вас с хер Валтер? - Валерий ме погледна – не с учудване или изненада, а както учител гледа досетлив ученик. 

- Получих тази информация наред със заповедта от Инквизицията – поясних аз. – Така че по-добре прекратете игричките и ми обяснете за какво става дума.

Валерий застана до мен и въздъхна. 

- Да, правилно са Ви дали информацията. И да, нещата изобщо не са случайни. Знаете ли, всъщност аз...

- Знам, че сте участвали в процеса срещу Аненербе, Валерий, прескочете увода – озъбих се аз. 

Започваше да ми омръзва да слушам недомлъвки. Слънцето над Москва вече се показваше като лъскав червен диск на хоризонта и започваше да осветява малко по малко града. Валерий отново въздъхна. 

- Какво знаете за Аненербе? – попита ме той. 

- Нищо конкретно – започнах аз – просто банда откачалки, които са тръгнали да събират разни доказателства за древния произход на Райха. После всички ги осъдили, защото наистина били откачалки. Правили са опити с хора от концлагерите. Предполагам, че са били просто Тъмни жадни за власт, както става почти винаги. 

Валерий поклати глава и се загледа към Москва – странно защо, но гледаше с умиление. 

- Не бяха само Тъмни – започна разказа си той, но гласът му звучеше така, все едно говори не на мен, а на някой, който отдавна не е между живите. – Имаше и много Тъмни, разбира се. Те бяха там именно заради възможността да станат всесилни. Но имаше и Светли – които се присъединиха, защото искрено вярваха във величието на Райха и искаха да направят всичко възможно за да се случи. 

- Идеалисти – заключих аз и се облегнах на вратата. 

- Идеалисти наистина – съгласи се Валерий. – А аз бях един от тях.

Зяпнах от изненада. Той е бил част от Аненербе?! Това беше напълно откачено! Изстрелях първия въпрос, който ми дойде на ум:

- Защо тогава сте още жив? Доколкото знам, маговете от Аненербе са равъплътени след процеса. Заради престъпления срещу човечеството и Различните. 

- Така е, само че аз бях внедрен в Аненербе – въздъхна Валерий. – Първоначално дори Различните си мислеха, че идеята е добра – нека и хората потърсят малко магически артефакти, да видят, че магията съществува. Но по-късно стана ясно, че това не е много умно и че Различните в редиците на Аненербе търсят собствено обогатяване, а не научни постижения. Тогава Инквизицията избра мен за да следя процеса отвътре. По време на Трибуналите, аз бях един от главните свидетели. 

Така – значи Валерий не просто имаше бурно минало, както повечето Различни, живели през Втората Световна война. Неговото минало беше повече от необикновено. Шпионин Различен шпионира други Различни в рамките на човешка окултна организация! Това вече беше повече от откачено! 

- Да допуснем, че всички са Ви намразили заради това – започнах да разсъждавам на глас – би трябвало всички отдавна да са отишли в Сумрака. А онзи изрод със сигурност е жив. 

Валерий се опря на вратата до мен и заслуша. 

- Правилно, само че пропускате нещо, Наташа. Не можахме да хванем всички членове на Аненербе. Не можахме изобщо да ги намерим. 

- Да, и за тези подозрения знам – кимнах аз. – Но това не ни помага много. Самоличността на въпросните Различни е неизвестна. 

- Не съвсем. Аз имам конкретен Различен на ум. Нека да влезем вътре! 

Валерий галантно ми направи път да мина и влязохме вътре в заседателната зала. Наистина, беше започнало да припича много неприятно, още щом слънцето се показа над Москва. Отново седнахме на столовете и той продължи: 

- Заради работата ми тогава, той има всички причини да ме мрази. 

- Той? Значи е мъж? Тъмен вероятно? – предположих аз, но Валерий поклати енергично глава.

- Светъл беше, Светъл. 

- Как така Светъл? Бъркате, не е възможно!

Май старецът го беше хванала параноята – никой Светъл не би могъл да оправдае подобни престъпления и да продължи да съществува. Просто етиката на Светлите го забранява. Валерий вероятно се беше объркал. 

- Казах, че беше Светъл, Наташа - отвърна инквизиторът спокойно. – Не съм казал, че и сега е такъв. 

Аха, значи беше много възможно онзи да е Висш маг – само те имаха право да сменят цвета си. При това само при изключителни обстоятелства. Освен това когато веднъж си от едната страна на барикадата, много трудно някой може да те убеди да минеш от другата страна. Ако онзи е бил Висш Светъл още преди повече от 70 години, нещата отиваха на зле.

- Бяхте ли приятели? 

- По-лошо. Бяхме кръвни братя. 

- Кръвни братя, това пък какво е? Добре, а аз какво общо имам с това? Дотук разбрахме няколко любопитни факта от вашата биография, но нищо, което да може да ни помогне в разследването. 

Валерий мълчеше и се взираше в празното пространство. 

- Валерий! – викнах аз и той се сепна. 

- Простете, отнесох се. Да, какво може да помогне на разследването. Позволете ми да изложа фактите така, както се подредиха тази нощ. 

- Бъдете така добър – отговорих аз машинално. 

Едва по-късно си дадох сметка, че без да искам съм ползвала следователския тон на Глухарьов, както и неговата скептична поза при разпити. Валерий не реагира на това, а просто продължи да говори. 

- Той се е опитал да извърши жертвоприношение.

- Защо обаче?

- Вероятно за да зареди някой стар артефакт – отговори инквизиторът. – Но момчето му е попречило. Затова е избрал доста по-извратен, но и по-бавен начин за зареждане на артефакта.

- Изнасилванията? Но защо така? Звучи извратено, наистина. 

- Защото така е щял да ме провокира – една от жертвите е дъщеря ми и след като проверихме инкуба се оказа, че тя не е била нападната по погрешка. 

Да, безспорно нямаше по-добър начин да изкараш някого от дупката му от това да застрашиш потомството му. Това важеше за почти всички живи същества. 

- Вие още тогава ми казахте, че смятате нападението за провокация. Но не разбирам аз какво общо имам.

- Вие сте свързващото звено – все пак вие обезвредихте неговото оръдие. Затова си мисля, че е възможно вие да сте и следващата мишена – отговори Валерий и отново ме потупа по ръката. 

- Ама нали току-що казахте, че той се цели във Вас? Защо съм му аз? 

- За да може да напълни артефакта, който е откраднал. Защото силата на един Различен не стига. 

- А какво е откраднал, в крайна сметка? – скръстих ръце аз. – Да не би да е нещо на Мерлин? 

Мерлин е бил Абсолютен маг – маг с безгранична сила. Той създавал артефакти за забавление, но нямал много въображение с имената. Така че нещата неминуемо си се казваха „нещо си на Мерлин“. Городецки го бяха пратили преди пет години да търси нещо на Мерлин, но не бях в течение, защото точно тогава главата ми пушеше. Валерий обаче изобщо не се засмя.

- Открадна Колана на Ищар – обясни той.

- Това пък какво е? – зяпнах аз. – Някаква магрьосническа дрънкулка? Атрибут на Тъмните?

Тъмните магове ползваха разни такива неща, с навързани възли по тях, но на мен подобни неща не ми трябваха. Знаех, че Ищар е някаква древна богиня, на плодородието май. Но нищо повече. 

- Това е много важен артефакт – започна разказа си Валерий. – Но една от основните му особености е, че може да бъде носен само от жени. 

- Тогава на него за какво му е? – опитах се да се пошегувам аз. – Да не би да си е направил операция за смяна на пола? 

Валерий изобщо не се засмя.

- Точно тук се намесвате вие, Наташа. Само Висша Различна може да носи този колан. 

- Нямам намерение да го нося, в това можете да бъдете сигурен! 

- Той ще се опита да Ви подчини – размаха предупредително пръст той. 

- Да пробва! – изръмжах аз. – Досега никой не е успял да ме превърне в марионетка. Не е толкова лесно да подчиниш Висш Универсален маг! 

- Затова му е трябвала и силата от предишните действия – поясни Валерий и ме изгледа съжалително. – За да може да се изправи срещу Вас в открит двубой. 

- Не е познал! – стиснах аз юмруци. – Няма да стане! 

Хитър план – да направиш Висш универсален своя марионетка. Много рискован и много труден за изпълнение, но определено много смел. 

- И за какво ще ме използва, ако ме подчини? – попитах аз след малко. 

- Много просто – да ме убиете! 

Погледнах Валерий – той изобщо не се шегуваше. 

- Какво? – за пръв път, всъщност да втори, откакто се бях озовала в Ротондата, останах без думи. 

- За да ме убиете – повтори Валерий. – Вие имате разрешителни от Инквизицията и можете да влизате и излизате свободно. А този артефакт и неговия контрол, ще Ви дадат почти безгранична власт. 

- Но защо му е такъв сложен план? – недоумявах аз. – Защо не Ви убие сам?! 

Инквизиторът сведе глава, все едно това е нещо, което не иска да си спомня. Постоя така няколко минути и реших, че е по-добре да си мълча и да изчакам. 

- Защото това е отмъщение, Наташа – отговори той тъжно. 

Звучеше съсипан, неизвестно защо. Реших да не задавам повече въпроси. 

- Добре тогава, как мога да помогна? – крайно време беше да спрем с ретроспекциите. 

- Като начало, прочетете това!

Валерий ловко като фокусник измъкна лист хартия навит на руло от ръкава си и ми го подаде. Инквизиторски трикове! Не можех да отрека, че беше доста ефектно. Взех листа – оказа се пергамент, при това написан на ръка, при това издаден от Прага, с печата и подписа на Совината глава. 

- Това какво е? – попитах аз докато се пулех в калиграфски написаните на латински букви.

- Четете, четете – махна с ръка Валерий. 

Латинският ми винаги е бил слаб, затова погледнах текста през Сумрака – там няма разлика между езиците. Зачетох буквите и ченето ми все повече започна да увисва. 

Различни Взаимоотношения - трета глава (втора част)

И без това в момента, в който шефката влезе, повечето от присъстващите се изпънаха в стойка „мирно“. Зимина огледа трапезата, десетките бутилки алкохол и храната, после крайно неодобрително – към Карпов и Глухарьов. Те не трепнаха. Явно присъствах на един от редките случаи, когато шефовете на следствения и оперативния отдел действат в екип.
- Какво сте забъркали вие двамата? – попита ги Зимина. 
Нищо чудно – те двамата бяха старши по чин в стаята. Стас прочисти гърлото си и запристъпва от крак на крак, а Глухарьов се обади:
- Стига де, Ирина Сергеевна! Наташка днес има бойно кръщение! Затова се черпим. 
- За нейно здраве и за успешна бъдеща служба – допълни Карпов. – Това е традиция на оперативните. 
- Ама аз не съм оперативна! – обадих се аз.
Странно, сред толкова много радост около мен не ми се виеше свят и можех вече да стоя сама на краката си, без чужда помощ. Явно бях започнала да се храня с тяхната енергия. Светла сила. Мъжете ме бяха пуснали и сега стоях сама на собствените си крака, при това без да се олюлявам.
- Вече си една от нас – повтори Карпов сериозно и го последваха нестройни възгласи. 
- Ирина Сергеевна - обади се отново Глухарьов, – къде е онова, за което си говорихме?
За миг началничката на районното се преобрази. Вместо смръщената физиономия на ядосан шеф, лицето й грейна в усмивка. Тя се мушна ръка в джоба на униформата си и от там извади не много голям пакет, увит в шарена хартия и го връчи на Глухарьов с тържествена физиономия. 
- Както се разбрахме – додаде тя. 
Глухарьов кимна и се обърна към мен. 
- От този ден нататък, приемаме теб, Наташа Алексеева, в екипа на милиционерите получили бойно кръщение – тържествено ми каза той и ми връчи пакета. Взех го. 
- Нека кръвта, която проля вчера бъде първата и последната пролята на смяна – додаде сериозно Карпов и другите в кабинета повториха думите му като заклинание. 
- Какво е това? – попитах аз и размахах пакета. 
- Подарък от отдела – обясни Ирина Сергеевна с усмивка. Тя, какво, да не би всъщност да одобряваше това събрание на канибали? – За бойното кръщение. 
- Отвори го – побутна ме с лакът Глухарьов.
С една ръка трудно се отваря пакет, така че се наложи и той да помогне. Оказа се, че под шарената хартия и картонената опаковка се крие кама. Двайсетсантиметрова двуостра кама. В метална гравирана кания и с красиви орнаменти по дръжката. Зяпнах от изненада.
- Момчета... – започнах аз оглеждайки оръжието. – ама защо? 
- Едно птиченце ни информира, че не обичаш много пистолетите – обади се Антошин от дъното на стаята. 
Последва бурен смях. За милиционерите човек, който не обича пистолетите е като канибал-веган.
- Та затова - успя да ги надвика той, – ти купихме друго оръжие. 
- Така е, другите обикновено получават Макаров или Берета – обади се Агапов зад гърба ми. 
В гласа му се прокрадваше някаква завист, май. 
- Млъквай там, Андрюха! – викна един от оперативните, някъде от другия край на стаята. – Ти още не си получил кръщение! – отново бурен смях, в който се включиха всички, дори и Зимина. Агапов се намръщи.
Огледах хората около себе си и се зачудих – те наистина ли ме бяха приели за една от тях? Мен, Различната, която понятие си няма от работата им. Която им се пречкаше в краката, която раниха от глупост? Огледах тълпата и видях и другите двама оперативни, които Стас би вчера. Те също се смееха от сърце. Странни бяха тези хора. Искрени, може би? Не ми се гледаше в Сумрака, за да видя истинските им емоции. Исках поне за малко и аз да бъда просто човек – без интригите на Светлината и Мрака, или задълженията в Патрулите. Да бъда една от тях – новата колежка, ранената следователка, лейтенант Алексеева. 
Отново погледнах оръжието в ръката си и леко го подхвърлих. Камата се превъртя във въздуха няколко пъти и падна послушно в ръката ми. Завъртях я между пръстите си – перфектен баланс. Хванах канията с лявата ръка и извадих камата. Острието беше наточено като бръснач. 
- Ей, ти можеш ли да го ползваш това? – подкачи ме един от оперативните – набит мъж със среден ръст. Стоеше по диагонал на стаята, а зад него – дървен шкаф с документи. С издрани врати. 
Хванах камата за острието и отговорих, достатъчно високо, че да ме чуят всички: 
- Ако другарката подполковник разреши, може и да ти покажа. 
Тълпата оперативни и следователи не дочака отговора на Ирина Сергеевна, а се развика „давай“ и „хайде да те видим“. 
- По-умно ще е да се дръпнете от шкафа. Всички. – отговорих аз. 
Нямаше да е добре, ако извадя нечие око на събирането. Мога да лекувам, но после ще има да давам едни обяснения...
- Аааа, да ги нямаме такива – обади се Стас. – Който отправя предизвикателство, ще си носи последствията. Никой никъде няма да ходи. Давай! 
- Не мърдай, в такъв случай! – обърнах се аз към въпросния оперативен. 
Секунди по-късно метнах ножа. В кабинета беше толкова тихо, че муха да бръмне, щеше се чуе. Всички проследиха с погледи въртеливото му движение през стаята. За мой късмет, камата се заби на около педя от главата на въпросния оперативен. Тълпата изригна в бурни възгласи, няколко души дори дойдоха специално да ми стиснат ръката или да ме потупат по рамото. Оперативният, който ме подкачи, извади камата от дървото и ми я върна с кимване. Явно не ми се сърдеше изобщо, а напротив – беше доволен, все едно съм издържала някакъв тест. Прибрах я в канията и я вдигнах над главата си. Последваха още крясъци. 
- Ти си била спец по ножовете – обади се Карпов. 
В гласа му се усещаше леко уважение. Нищо чудно, те са толкова свикнали с пистолетите, че през ум не им минава да ползват друг вид оръжие. Усмихнах се и отговорих:
- Не съвсем, но да кажем, че с ножовете ме бива повече, отоколкото с пистолета. 
- Спор няма – обади се Глухарьов. – Да пием! 
Това предложение беше посрещнато с още по-голям ентусиазъм и не след дълго водката започна да се леее в неограничени количества. Всички получиха по чаша – оперативните и повечето следователи-мъже във водни чаши от по 200 грама, дамите от отдела в чашки за шотове. Дори Зимина не можа да се изплъзне от почерпката и получи една чашка за шот. Всички протести на Глухарьов, че съм на болкоуспокояващи и антибиотици, останаха нечути и не след дълго ме накараха да гаврътна на екс една чашка от сто грама. Абсурдното е, че ми дойде добре. Усещах алкохола все едно е гориво – жива сила. Сипаха ми втора чаша и ме настаниха на един стол. Понеже най-накрая Сергей беше подчертал, че съм ранена и имам нужда от почивка и прочие. Огледах веселата компания и си помислих, че в този момент те наистина се радват за мен. Истински, със сърце и душа. Това не можеше да го видиш в Патрула. 
Там също се радват, наистина, но не така – ние винаги имаме Светлината и Мрака зад гърба си. Не можеш просто така да пиеш на смяна. Не бива – имаш задължения. На повечето Различни рядко им се удава да бъдат безгрижни като хората. А тук, хора специално се бяха върнали от нощна смяна и бяха отделили от времето си за почивка, за да бъдат част от веселбата. Погледнах отново към камата, тя лежеше послушно на коленете ми. Такова оръжие струва доста пари. Откъде ли го бяха взели? Дали не е конфискувано от някъде? Зимина се отпусна на стола до мен. Ръфаше някакъв салам.
- Откъде е камата? – попитах я аз, надвиквайки общата врява. 
Оперативните бяха хванали Глухарьов и Агапов и дружно пееха някаква казармена песен. Включваща юнашки подвиквания.
- Събраха пари и ти я купиха. Всеки даде по нещо– отговори ми тя и отхапа от салама. – Глухарьов уреди нещата преди час. 
- Как така? 
- Ами, имал там един антиквар, който му бил длъжник. От него са я взели. Не знам подробности. Карпов сам я е избрал. Ако бях на твое място - тя сложи ръка на здравото ми рамо, – не бих се ровила в тази история. Остави Глухарьов да се оправя с тези неща. Теб не те засяга. 
- Карпов? Стас Карпов? Шефът на оперативните? – повдигнах вежди аз. Тя кимна. – Защо му е на него да се занимава с подобно нещо? 
- Това е традиция – обясни ми тя. – Те наистина те признават за една от тях, Наташа. Карпов по принцип не е толкова мил и любезен. Не се случва често – в тона й се долавяше леден полъх.
- Тогава защо? Звучи все едно ми оказват голяма чест.
- Впечатлила си го, вероятно. И да, голяма чест е – сви рамене тя и отиде при едната от масите. 
Олег се приближи и бързо зае мястото й.
- Добре ли си? – попита ме загрижено той. Аз кимнах.
- Защо е всичко това? Аз не съм част от оперативните и ме простреляха по погрешка. 
- Вече СИ част от оперативните и няма значение как са те простреляли. Важното е, че си жива и че стана по време на работа – обясни той и сложи ръка върху моята.
Не се дръпнах, въпреки че много ми се искаше. Определено ми беше неудобно пред него заради емоционалния срив от преди малко, но пък от друга страна не исках да го обидя.
- Честито бойно кръщение и дано това да е първата и последната кръв, която проливаш на смяна – повтори той фразата и ми се усмихна.
- Това някаква мантра ли е? – попитах неразбиращо аз. - Всички така я повтаряха, че звучеше като заклинание – опитах се да се пошегувам. Олег кимна сериозно.
- Това е благопожелание. Сега празнуваме, че си останала жива и че си сред нас. 
- За всички ли правите подобно нещо? – той кимна.
- За абсолютно всички.
- И за теб и Глухарьов? 
- Аз минах такова кръщение доста преди да попадна тук, а за Глухарьов – не знам. Но да, на повечето места има подобни ритуали. Нещо като да те приемат сред бойните другари.
Да те приемат сред бойните другари... Странно, дали ако някой от хората в стаята можеше да си даде сметка какво съм всъщност ще бъде толкова съгласен да съм наоколо. Откакто свят светува, хората са се страхували от Различните и са страняли от тях. Или пък обратното – чудели са се как да ги убият. Завъртях камата в ръцете си – изглеждаше скъпо оръжие. 
- Това струва доста пари – проговорих най-накрая и погледнах Олег в очите. 
- Не го мисли – усмихна ми се той. – Това е подарък. От всички нас.
- Който от този ден нататък влиза в редовното ти въоръжение на смяна – обади се Карпов. 
Интересно, колко ли от разговора беше чул? Как точно успяваше да се промъкне безшумно. Макар че, като се има предвид глъчката в стаята – това не беше особено трудна работа.
- След като те видях как боравиш с него, просто няма начин – допълни той и кимна към камата в ръцете ми.
- Къде по-точно ще го нося? – попитах учудено аз.
- На колана, как къде? – отговори ми Карпов. 
Той бръкна в джоба на сакото си – беше дошъл цивилен – и извади от там друг безформен пакет увит в шарена хартия. Хората явно бяха чакали този момент, защото се събраха около нас. Зимина се появи зад Карпов, под ръка с Глухарьов – така и така целият отдел знаеше, че са близки, от кого да крият. Тук бяха сред свои.
- Това е другата част от подаръка – обясни Карпов, докато ми подаваше пакетчето.
Поех го – вътре все едно имаше наблъскани метални продълговати предмети. Патрони ли ми подаряваше? Макар че защо са ми патрони? Аз не знам как да сваля пълнителя на пистолета...
- Какво е това?
- Както каза Стас, - обади се Олег до мен. – това е другата част от подаръка. За да има как да го носиш. Отвори го!
Отново имах нужда от помощ, но когато хартията най-накрая се предаде, в скута ми се изсипа страннен колан. Защото беше именно странен дамски колан, направен от продълговати брънки (които си бяха плътни елипси) с гравюри по тях. Взех го със здравата си ръка и видях, че на всяка елипса е щампован един и същи символ – сноп стрели. Погледнах Глухарьов въпросително, но той поклати глава една забележимо. Съвпадение? Едва ли.
- Аз го избрах – обади се Ирина Сергеевна. – Дано да ти харесва.
Завъртях колана в ръцете си – да кажа, че ми харесва, щеше да е само меко казано – това беше много красив дамски колан – който виси като въже около кръста – с халка за закачване на канията на подареното ми оръжие. Коланът беше достатъчно здрав и същевременно много елегантен. 
- Прекрасен е. Благодаря Ви, Ирина Сергеевна. Благодаря Серьожа, благодаря ти Стас... – отговорих аз и огледах стаята. Противно на желанието ми, очите ми бяха пълни със сълзи. – Благодаря ви, на всички! Дори не знам какво да кажа – имаше огромна опасност пак да ревна, но за щастие Карпов взе думата:
- Носи го със здраве – усмихна ми се той, а после забеляза празната чаша в ръцете ми и се провикна:
- Я дайте насам водката, че на нашата колежка й е свършило пиенето – една бутилка водка започна да се предава от ръка на ръка и се появи с почти магическа скорост.
- Стас, на лекарства съм... – опитах се за възразя аз, но не ми се получи – скоро в ръката ми се озова нова чаша с два пръста водка на дъното.
- Водката не пречи – философски заяви шефът на оперативните. - Дори обратното – помага на зарастването. 
- Благодаря за камата. И за колана – отговорих, след като си казах „наздраве“ с него. – Разбрах, че ти си я избирал. 
- Дребна работа – намигна ми той и побърза да се включи в някакво забавление. 
На другия край на стаята се беше събрала тълпа и Стас ги разбута, че да провери какво става. 
Глъчката беше толкова силна, че реших и аз да стана и да проверя. Олег ме последва, да не би да падна някъде. Оказа се, че Глухарьов е решил да играе на канадска борба с един от оперативните – як мъж на горе-долу неговата възраст. Двамата вече явно се бореха от доста време, защото физиономиите им бяха червени като домати, а около тях се бяха заформили агитки, които скандираха имената на опонентите. Накрая, все пак Глухарьов се предаде и оперативният спечели. 
- Ех, Михаиле - отговори той на пресекулки, – някой ден ще те бия, да знаеш!
- Има да чакаш Серьога – отговори му другия и надигна бутилката с водка. Приятелите му го подкрепиха с бурни възгласи.
- Хайде и аз...- започна Агапов и нави ръкавите на ризата си.
Мъжете наоколо избухнаха в смях и започнаха да го ръчкат с лакти и да го бутат към вратата. 
- Къде бе, Андрюха? – обади се един и го тупна по главата. 
- Разкарай се, Агапов, ти и молец и никого не можеш да биеш на канадска! – развикаха се мъжете и Агапов посърна. Май беше нещо като клоуна на отдела. 
- Може би може да бие новата колежка! – обади се оня оперативен, който ме подкачи за камата. – Ама и това не е сигурно, ако не беше ранена...
В стаята избухна бурен смях. Всички се смяха до насита, а Агапов се впрегна. Измърмори нещо нецензурно под нос и трасна вратата. Последва нова вълна смях. Започвах да си мисля, че тези хора взимаха по-насериозно мен от нещастния млад следовател. Чак ми стана жал. Отбелязах си на ум да поговоря с него, защото врагове в отдела не ми трябваха.
Междувременно мъжете отново бяха вдигнали глъчка – този път силите си щяха да пробват Антошин и Глухарьов. Всички се умълчаха. Двамата приятели бяха почти еднакво високи и предполагах, че са еднакво силни. Е, може би Антошин беше по-силен понеже е оперативен и по цял ден само търчи нагоре-надолу. Но не можеше да се каже. Тъкмо щяха да започнат, когато подполковникът се обади:
- Такаааа. –Зимина умело използва възцарилата се за секунди тишина и плесна с ръце. – Събирайте трапезата и марш на работа! – последва дружно мърморене. Антошин и Глухарьов не помръднаха от местата си. 
- Ама, как, Ирина Сергеевна? Защо така? – опъна се Глухарьов. Явно той се изявяваше като говорител на групата. 
- Така, Глухарьов. – изтупа полата си тя. – Вие сте на смяна и това е районно полицейско управление, а не кръчма! Хайде – подкани ги тя с ръка. – прибирайте пиенето и обратно на работа. Това е заповед!
С тези думи тя напусна стаята с маршова стъпка. Може би й се искаше да звучи строго, но звучеше по-скоро развеселено. Въпреки това, военната закалка си каза думата така че след има-няма 10 минути, импровизираната маса беше разделена на бюра, храната беше надлежно прибрана по шкафовете, а водката – скрита зад папките с документи. Човек би казал, че тук никога не е имало запой. Следователите почнаха да се изнизват по един, по двама като не пропуснаха да ме поздравят за бойното кръщение и да ме похвалят за точното хвърляне. Не след дълго в стаята останахме аз, Карпов, Сергей, Олег и Антошин. 
- Хайде, вие какво чакате? – размаха заканително пръст приятелят на Глухарьов. – Серьога, ти работа нямаш ли? – Глухарьов се ухили до ушите. – Някои от нас сме дежурни!
- Разкарай се, Денис! 
- Серьожа, на смяна сме – обадих се аз. 
- Наташа е права – обади се и Карпов. – Марш на работа! Не сте от моя екип! Не ви искам тук!
Глухарьов удари токове и избухна в смях, но все пак се насочи към вратата. Стиснала камата и колана в здравата си ръка, го последвах. Олег също стана и тръгна към вратата, но Карпов го спря. 
- Теб не съм те освободил – звучеше съвсем различно от веселия купонджия от преди малко. 
Олег се закова на място. Каквото и да ставаше, не мисля, че той очакваше нещо добро. Аз спрях на вратата с ясното намерение да попреча на по-нататъшен побой. Достатъчно кръв се беше проляла – и моя, и чужда. Нямаше нужда от повече. Капров ме изгледа строго и Глухарьов ме хвана здраво за лакътя. Не помръднах.  
- Ще ви настигна, вие вървете – отговори Олег на немия ми въпрос и Глухарьов побърза да ме избута навън. 
После затвори вратата на кабинета и ме изправи до стената. Гледаше ме мрачно, но не разбирах какво съм направила. 
- Не се бъркай в работата на оперативните – каза ми той през стиснати зъби. – Това не те засяга, ясно?
- Защо се впрягаш? – недоумявах аз. – Исках само да помогна!
Глухарьов изсумтя и ме помъкна за лакътя към кабинета си. Пред колегите даваше вид, че ме подкрепя да вървя, но истината беше, че си ме влачи натам. 
- Така щеше да помогнеш преди малко – изръмжа той, – че да злепоставиш момчето пред прекия му началник и колегите му.
- Аз? Какво? – спрях на място, но силата и инерцията ме повлякоха след партньора ми. Така че се олюлях и Глухарьов ме задържа да не падна.
- Запомни хубаво - просъска той, докато ми помагаше да се задържа на крака, – тук има правила, които се спазват и които ти не разбираш. Правиш онова, което ти се казва, и не задаваш въпроси – в очите му светеше лош прамък. 
Къде остана загриженият колега, който беше уредил подарък за бойното ми кръщение? И защо се държеше така все едно съм извършила углавно престъпление? Освен това, никак не ме бива да правя онова, което ми се каже. Затова и съм дива Различна, и затова не ме ползват в мисии. Просто сляпото подчинение на заповеди не ми е в кръвта. 
- Не съм искала да правя нищо лошо – настоях аз и му върнах лошия поглед, докато продължаваше да ме мъкне към кабинета си. 
- Не си, но за малко да оплескаш нещата – процеди той и спря. Направо се закова на място.
Отделих поглед от него и видях защо – на пейката пред нашия кабинет седеше жена. При това не коя да е жена, а Надежда Семьоновна. В момента, в който ни видя, тя стана и се приближи. Почваше да ми се повдига. Не исках да се срещам лице в лице с жената, чийто син бях пратила на Трибунал без ясен изход. Тя сигурно ме обвиняваше и с право. Глухарьов инстинктивно понечи да ме избута зад гърба си. Чест му правеше – да се опита да преодолее изначалния страх на хората от ходещи източници на магия – но го спрях. 
- Не, Серьожа – казах аз, докато се освобождавах от ръката му. – Това е между нас двете. Колкото по-рано се разберем, толкова по-добре. Ще отключиш ли кабинета? – кимнах аз към вратата.
Той се поколеба за малко, но после като в транс отключи и задържа вратата, за да влезем. Тръгна да влиза последен, но го спрях.
- Остави ни насаме – казах му тихо. – Това е Различен проблем. Не можеш да помогнеш – той понечи да възрази, но допълних: - Отиди някъде да пушиш – и хлопнах вратата под носа му.

Различни Взаимоотношения - втора глава (втора част)

Иван Иванич ме осветли по много въпроси, докато ме превързваше. Първо от Патрула баламосали нашите, че тези дни ще спя у Олга, любовницата на шефа. С нея бяхме нещо като приятелки, така че това не беше странно. Един проблем по-малко. Поне нямаше да има писъци и крясъци вкъщи. Бих спала в кабинета си, вместо да притеснявам моя партньор-човек и по пътя към Патрула го казах на Глухарьов, но той категорично отказа да приеме идеята. Обясни ми, че ми е партньор и не може да ме остави сама. Трябвало да има човек около мен, за всеки случай. Когато човек е ранен, беше обяснил той, се налага да му се помага. Не можело да съм сама, така ми каза.
Нещата около трибунала на Николай ги беше поел Иля, но обеща да ме държи в течение. Той имаше повече опит с тия неща, та не възразих. Още един проблем по-малко. Семьон пък, като разбрал, че са ме ранили, бил поел оперативната работа, която трябваше да свърша аз. Така че ми се очертаваше около седмица само с човешки проблеми. Жалбички, кражби и други кокошкарски изпълнения. 
Отново отворих стратегическата игра от нощното дежурство – какво пък, щях да си строя замък, докато Глухарьов го раздава блюстител на реда. Щеше да се получи много добре. На вратата се почука – ясно, идваше първият потърпевш за деня. Наведох се над компютъра за да прикрия превръзката през врата, доколкото е възможно. Не исках да стресирам хората излишно – те като видят такива неща се гипсират, а от друга страна не исках да слагам илюзии без нужда. Хабят много енергия, която точно сега нямах в излишък.
- Да! – обади се Глухарьов отегчено, с оня неговия следователски тон. 
Вратата бавно се отвори и един дребен мъж влезе плахо през нея. Още не се беше обърнал и Глухарьов започна своята дежурна рецитация:
- Заповядайте, седнете. Какво Ви води при мен? – човекът се обърна и вместо към него, заговори на мен.
- Здравей отново, Наташенка – поздрави ме Иван Иванич. 
Без бялата престилка беше почти неузнаваем – приличаше на средностатистически пенсионер-интелигент: очилца с тънки рогови рамки, грижливо сресан и подстриган, поддържани мустаци, спретнато палто, старомоден костюм и вратовръзка. Аз поне не го бях виждала без престилка. Кой знае защо си мислех, че той обикновено спи в лечебницата на Патрула и вероятно живее там. 
- Здравейте, Иван Иванич – поздравих аз последователя на Ескулап и кимнах на Глухарьов. – Какво Ви води насам? Не ми казвайте, че живеете в района. 
- Нищо подобно – засмя се възрастният лечител. 
Чувала съм, че го инициирали по време на Втората световна, тогава бил военен хирург в една полева болница. Вече бил на около шейсет, когато за пръв път влязъл в Сумрака и от тогава не беше променил външния си вид. Можеше да се подхранва със Сила и да стане много по-млад на вид, но не го беше направил. И затова изглеждаше като дружелюбен старец – абе, Доктор Охболи от всякъде. Може би му помагаше в работата. Мен някога ме влечеше лечителството, но не ми позволиха да се развивам в тая насока. Имали достатъчно лечители. Затова станах част от Висшето ръководство – с такива кадри не изобилстваше.
- Нали може? – попита той, вече Глухарьов, явно него смяташе за господар на това помещение, и се настани на стола пред бюрото ми едва когато той кимна. Сложи лекарската чанта на коленете си и я отвори пред мен.
- Хесер и Завулон ме пращат с амулети за вас двамата – обясни той и заизважда дрънкулки от вътре. 
На моето бюро се заредиха гривни, пръстени, две огърлици и два магически жезъла. Погледнах Иван Иванич въпросително. Това беше цяло съкровище по човешките стандарти, а по стандартите на Различните – цял арсенал.
- Защо толкова много? – попитах и вдигнах една прекрасна филигранно изработена лабрадоритена гривна.
Камъкът беше поне пет сантиметра в диаметър и засвети в синьо-зелено, когато раздвижих гривната на светлината. Силата стаена вътре се усещаше осезаемо. Една такава гривна е еквивалент на бронежилетка за Различния, който я носи. Стига да знае как да я използва. За хората би си останала просто красиво бижу, макар че повечето хора странят от подобен тип бижута.
- Великите прецениха, че ти имаш нужда от бързо въстановяване, а той – от надеждна магическа защита, която не зависи от твоята сила – обясни лечителят.
- Не виждам аметисти. Значи няма и надеждна защита – заключих аз като огледах купчината бижута пред себе си.
Нито едно от тях не беше мое, но след като Хесер и Завулон ги бяха издали за мен и Глухарьов, значи повечето щяха да останат мое притежание след края на мисията. Веднъж кодирани за Висш Различен, повечето амулети не могат да сменят притежателя си. Просто не може – твърде много от енергията на Различния остава там и след това не може да премине в чужди ръце. Това е все едно да носиш чуждо бельо, просто не се прави. 
- Аметистите са бойни, драга моя – обади се Иван Иванич и взе гривната от ръката ми. – Хесер прецени, че на този етап ти трябват повече защитни амулети. 
- Лабрадоритът не е защитен – възразих аз и си взех гривната обратно. Харесваше ми. – Освен това работя добре с аметисти. Знаеш това. Те са ми родови камъни, нося ги откакто се помня.
- Хесер изрично забрани – опъна се възрастният лечител.
Дааа, случката от преди няколко седмици. Ясно, забрана свише. Не тръгнах да споря повече.
Закопчах гривната около китката си – беше ми точно по мярка. Камъкът просветна ярко за момент и после се превърна в нормален лабрадорит. Гривната беше разпознала новия си притежател. Оттук нататък щях да мога да я ползвам само аз и никой друг. 
- Не е само защитен амулет, наистина – поклати глава Иван Иванич и плесна Глухарьов през пръстите, защото той се опитваше да вземе един от жезлите. – Не пипай, това е опасно!
- Да, вашият еквивалент на пистолета. Знам – отговори партньорът ми, докато си разтриваше ръката. 
- А ти не си обучен да го ползваш – отговори лечителят с нетърпящ възражение тон.
- Аз също не съм – казах аз и изгледах накриво двата жезъла. – Хесер го знае, защо ги е пратил? 
- Не ми каза. Обаче специално ми напомни да накарам твоя колега да сложи амулет – и Иван Иванич се опита да надене на врата на Глухарьов ониксов медальон. Моят колега се дръпна като ужилен.
- Да не съм жена, че да се кича с разни там неща? – възрази той и ме погледна умолително. Все едно мога да го отърва.
- Всички Различни носят амулети – обясних аз. – И мъжете, и жените. Това е нещо като вашия устав – щом си на мисия, значи носиш амулети. Те са нашата защита и нашите оръжия. 
Падна ли ми сега в ръчичките? Ти мен ме караш да нося пистолет, аз теб ще те накарам да сложиш герданче! Чак смях ме напуши като гледах нещастната физиономия на Глухарьов, докато лечителят му слагаше амулета. Ониксът проблесна за секунда в тъмносиво и после отново стана черен. Беше го разпознал. 
- Защо оникс? – попитах аз. – Планинският кристал е много по-добър и не се вижда. 
- Ониксът пази и от неживи – отговори ми лечителят. 
Ясно, вампирите. Глухарьов още не беше срещал такива Различни. Всъщност, той беше виждал само мен, Иля и Семьон в действие. Щом като ни даваха такива амулети, значи щяхме да имаме нужда от тях. 
- Иван Иванич, знаете, че мога да се бия без жезъл. Всеки Висш може. Защо ми е това? 
Ако трябваше да съм точна, с жезлите се справях само малко по-добре, отколкото с огнестрелното оръжие. Това беше и една от основните причини Хесер да ме държи на кабинетна работа толкова време. 
- Ти първо сложи амулетите – избегна въпроса лечителят. 
Подаде ми два пръстена – лабрадорит и лунен камък. Лунният камък си беше мой, кога са го взели за зареждане? Сложих ги на двете ръце и пробвах едно слабо заклинание - Светулката. Стаята се изпълни с ярка светлина, а Глухарьов подскочи и се залепи до стената. Ониксът на врата му светна предупредително. Иван Иванич ме погледна с укор. Тръснах ръце и светлината изгасна. 
- Много силни амулети, наистина – заключих аз и погледнах огърлиците. 
Масивни бяха, тежки. Едната от едри кехлибарени капки, другата – от зелен хризопраз. Мощни защитни амулети. Впрочем, Хесер беше пропуснал да го каже на лечителя, но хризопразът е също толкова добър боен амулет, колкото и аметиста. Аз съм спецът по амулети-бижута в Патрула. Мисля, че е някаква наследствена дарба – мога да заредя всеки амулет със сила. Общо-взето това правя най-често. Повечето амулети на сътрудниците на Патрулите ги купувам аз или ги поръчвам при майстори-бижутери. Имам чудесна колекция и нито едно бижу не е купено случайно. Преди всяка мисия, получавам списък с онова, което е нужно и го кодирам за конкретния сътрудник. Водя част от курсовете за начинаещи – как да си направим амулет сами. Абе, обичам тази част от работата си. Доколкото знам, няма много други специалисти по това в Европа и всичките са с по-нисък ранг от мен. Бижутата пред мен също съм ги купувала аз – за всеки случай, не защото бяха нужни в конкретния момент. Патрулът има достатъчно пари за такива неща. Не съм предполагала, че ще се окажат мои толкова скоро. 
- Не разбирам от бижута, но това би струвало цяло състояние на пазара – обади се Глухарьов докато оглеждаше малкото съкровище на масата. 
- Имаш право – отговорих аз и погледнах гривната на ръката си. Той забеляза погледа ми и кимна към бижуто.
- За какво служи това? – попита той и понечи да пипне гривната. Дръпнах ръката си – гривната иначе щеше да сработи с доста мощен защитен заряд – и отговорих:
- Много мощна защита от всякакъв вид заклинания. Но не е бойна като аметиста – сещаш се, лилавият камък, който те порази при първата ни среща.
Глухарьов кимна, макар че не бях съвсем сигурна колко точно разбира – обаче си спомняше болката от амулета при първата ни среща, това беше повече от сигурно. 
- Не е само това – включи се Иван Иванич. – Лабрадоритът е камък на шамана. Дори и незареден със сила, повишава равнището на онзи, който го носи. Дори човек може да прави заклинания с негова помощ.
- Че тя накъде има да расте? – възкликна Глухарьов. – Нали е от ръководството? 
- Когато лабрадорит се носи от Висш, той му дава силата да бъде шаман – обясних аз. – Това е огромна власт. Всяко мое заклинание ще бъде умножено по няколко пъти. Затова и стаята светна така преди малко. 
- Следователно това прави... – започна Глухарьов.
- От Висшия Различен - Велик маг – довърши Иван Иванич вместо него. – Много мощен амулет. 
- И много рядко ползван. Да не говорим, че този е зареден и да лекува. 
- Ти имаш нужда от лечение – допълниха в един глас двамата мъже. Аз само кимнах.
- Какво имаш за Сергей? – попитах аз. – Дотук тези са само за мен, като гледам. 
Иван Иванич кимна и извади няколко много странни предмета. Колет от Завулон, вероятно. Коланна тока с форма на череп и дебела кожена гривна с шипове. Пак аз ги бях купувала, но за по-младите сътрудници на Патрула, този път Дневния – те много обичат подобни амулети. Общо-взето върша същата работа и за Тъмните. Глухарьов се опули. 
- Какво, по дяволите, е това? Аз да не съм някой метъл?! 
- Така е – подкрепих го аз. – Какво е това чудо? Много странен избор. Я дай насам.
Иван Иванич ми подаде купчината. Всичките амулети бяха заредени със защита срещу Неживи. Странно. Но пък от друга страна Глухарьов беше човек. Мен никой Различен с ум в главата не би ме закачил, но него... Завулон имаше право – защото тези неща ги беше заредил той. Всички други Различни биха разчели амулетите и не биха припарили. Виж, един гладен вампир не би бил на същото мнение. 
- Сложи ги, Серьожа – подканих го аз. – Те пазят от вампири. 
- Вампири? – той беше видимо шокиран. - И такива ли има?
- И върколаци има. Слагай ги! – изкомандвах аз.
Много беше сложна работата с низшите Тъмни и цялата работа с лицензите предпочитах да я пропусна на тоя етап. Всеки Различен се отвращава, когато научи за пръв път, че те могат да убиват, когото си решат, стига да имат лиценз. Какво оставаше за човек, който може да стане жертва на върколак или вампир по всяко време? Което ми напомняше, че трябва да подам документи да го извадят от лотарията с лицензите по параграф „сътрудничество на Различните“. 
Глухарьов ме послуша. Коланната тока безпроблемно щракна на мястото на стария му колан и се настани там, а гривната прибра шиповете си и се превърна в безобидна кожена лента. Готово. Той обаче продължи да гледа ръката си с омерзение. 
- Сега, тези неща дето ги носиш, опасни ли са? – попита той и посочи бижутата по ръцете ми. Кимнах. 
- Като ходеща ядрена бомба съм. Не знам защо им е хрумнало на Хесер и Завулон да ме зареждат с толкова енергия. 
- Великите не грешат – обади се Иван Иванич и взе чантата си. – Приберете амулетите и ги ползвайте внимателно – той погледна Глухарьов строго. - Аз изпълних мисията си и ще си тръгвам. Довиждане, Велика! 
- Само временно – засмях се аз. – Довиждане и благодаря! 
Иван Иванич затвори вратата след себе си и Глухарьов веднага се намести на неговото място. Титлата Велика изобщо не ми подхождаше. Колко велика съм аз? Дето ме надупчиха като новобранка. Мен, Висшата Различна, която теоретично може да се справи с всичко. Ама не – простреляха ме, случайно. Идиотка!
- Такааа... – провлачи моят партньор и прокара пръст по огърлицата от хризопраз. Амулетът не сработи – нищо чудно, това става само по изрична команда на мага. – Мисля, че не само няма да те разжалват, а май току-що те повишиха в чин. 
Погледнах лабрадоритената гривна – камъкът блестеше с мистичните отблясъци на Северното Сияние. Това е един от най-странните камъни-амулети. Чувала съм, че малко Различни могат да го контролират изобщо – защото е древен, от зората на времето. Ще се види дали аз мога. За Хесер и Завулон не се съмнявам. 
- Може да се каже – отговорих най-накрая. – Въпросът е защо. Различните не повишават за заслуги, а при крайна необходимост. Какво ли са видели Великите? 
- Няма как да знам – поклати глава Глухарьов и стана. – Ще си платиш за тези дрънкулки дето ме накара да сложа – добави той и погледна мрачно черната гривна около дясната си китка и придърпа ризата върху колана.
- Да кажем, че сме квит заради служебното оръжие, което ТИ ми натресе – отвърнах му аз с меден гласец и се върнах към стратегическата игра. 
Имах да построя три дъскорезници, две каменни кариери и седем къщи за населенето, както и да събера данъците. На работа... Глухарьов също седна зад бюрото си и отвори някаква папка с жалби. Всичко се очертаваше повече от спокойно, докато вратата не се отвори отново. 
- Здравей Глухарьов! – поздрави Стас Карпов и кимна на мен. 
- Какво те носи при нас? – попита моят партньор без да вдига поглед от книжата. Те с Карпов не се обичаха много, но още не знаех защо точно. 
- Не съм дошъл сам – обади се Стас и се пресегна зад гърба си. 
С рязко движение Карпов издърпа в кабинета посетителя от преди час. Олег се намръщи като ме видя и се изтръгна от хватката на шефа си. Значи колкото и да му се подчиняваше, не искаше да се излага пред мен и Глухарьов. Гордост – казват, че била смъртен грях...
- Понеже той е виновен за настоящата ситуация - заключи Стас с непривично ведър тон, – сметнах да умно да го пришия при вас. Така и така се показа безполезен като оперативен, поне да помогне на вас – наблегна той на думичката „безполезен“ и изгледа кръвнишки подчинения си. 
- Не съм сигурен, че ще има смисъл, Стас – присви очи Глухарьов. – Тя и без това не би трябвало да е тук. Други дечурлига за отглеждане не ми трябват – заключи той и ме стрелна с поглед.
- Той също не трябва да е в отдела – отговори Стас. – Виж, Сергей, или ви го оставям на вас, или му пиша заповед за временно отстраняване от длъжност. 

Различни Взаимоотношения - втора глава (първа част)

Когато отново се събудих, се чувствах значително по-добре. Огледах се и установих, че вече е светло, а аз съм в спалнята на Глухарьов. Странно защо – предишния ден ми се губеше леко. Отне ми няколко минути да си спомня какво е станало. Внимателно се опитах да се надигна, подпирайки се с дясната ръка, и когато благополучно успях да седна в леглото без да ми се завие свят, реших да рискувам и да стана. Краката ми се подгънаха леко, явно отвикнали да носят тежест, но се опрях на касата на вратата и излязох. Кой знае защо, врата не беше затворена. Вероятно някой е влизал да провери какво правя. Интересно, къде ли беше домакинът? Затътрих се съм кухнята. 
- Добро утро! – поздрави ме той без да се обръща, явно чул стъпките ми. 
Чувах звук от пържене, но не можех да видя какво точно прави на печката. Не ми се и занимаваше, затова се отпуснах на един стол. 
- Добро да е – отговорих и взех чашата, която се мъдреше там.
Надникнах вътре – имаше кафе. Мразя кафе. Върнах чашата обратно с кисела физиономия.
Глухарьов дръпна тигана от котлона и изсипа някаква смес в една чиния. После я тръсна на масата пред мен заедно с вилица и три филии хляб. 
- Бъркани яйца – уточни той в случай, че не съм разбрала. 
Огледах безформената жълтеникава маса в чинията с видимо съмнение. Изглеждаше като нещо, което някой е повърнал преди малко.
- Спокойно! – додаде моят колега. – Още никого не съм отровил в манджите си – и сипа една чиния и за себе си за да ми го докаже. 
- Не съм много гладна – констатирах аз, докато ровех с вилицата из чинията. 
- Трябва да ядеш, за да се оправиш – обясни ми той като на малко дете. – След час ще дойде лекар да смени превръзката – аз само кимнах с уста пълна с храна. 
Мълчаливо ядохме няколко минути преди Глухарьов да се обади:
- Виж, ти не се сърди на оперативните – започна той и ме погледна виновно, все едно ме беше прострелял със собствените си ръце. – Стават инциденти понякога, такава ни е работата.
- Аха, ама моята не е – изръмжах аз и натъпках нова порция храна в устата си. 
Прави са хората като казват, че апетитът идва с яденето. Глухарьов ме потупа по здравото рамо.
- Съжалявам, че така се получи. 
Изсумтях. 
- Аз също, вярвай ми – измърморих накрая с пълна уста. 
- Ира мина вчера да ти донесе някакви дрехи – малко несвързано продължи той. – Да има какво да облечеш. 
Погледнах се – наистина трябваше да се преоблека. Все още носех срязаната блуза и дънките от вчера. Изобщо имах доста лош вид – като от хорър филм. Петна кръв, които вече бяха кафяви. Да, не изглеждах добре. 
- Благодари й от мое име – додадох и станах да се връщам към стаята му. 
Той изтича след мен да ме подкрепи. Чак се зачудих кой точно му е вменил задълженията на бавачка. 
- Няма нужда - махнах с ръка аз за всеки случай, – мога и сама. Ще се преоблека и трябва да отида в офиса. 
- Никъде няма да ходиш! – долетя гласа на Глухарьов иззад затворената врата на стаята, в която се преобличах. – Лекарят вчера изрично каза да не си подаваш носа навън!
Оказа се, че да облечеш дреха с една ръка не е лесна работа. При положение, че Ирина Сергеевна се беше сетила да ми донесе риза с копчета отпред. Мислено й благодарих за съобразителността.
- Трябва да отида в Патрула. При лечителя – обясних аз на затворената врата, докато се борех с копчетата. 
Дочух сумтене. 
- Добре, ще те закарам – долетя след малко отговора на Глухарьов.
- А след това ще ме закараш в отдела – продължих да изреждам програмата за деня аз. 
Скапани копчета, защо не мога да ги нацеля с лявата ръка?! Направо се чувствах като саката.
Глухарьов забрави какво точно правя и рязко отвори вратата. Когато ме завари полуоблечена, се сети и побърза да се обърне с гръб. 
- Никъде няма да ходиш – възрази той на празното пространство в коридора. – От Патрула обратно тук! Казано ти е да не се натоварваш! Не ща да те събирам из локви кръв! 
Аз също не исках. Обаче не можех да остана сама в дома му. Просто щях да откача. Раната ме дразнеше и ако имах достатъчно време да мисля за нея със сигурност щеше да ме боли повече. 
- Ама ще се побъркам сама в дома ти! Скучно ми е! – поглезих се аз накрая, докато нахлузвах дънките. 
Това се оказа по-лесно. Отново благодарих на Ирина Сергеевна. 
- Ами тледай телевизия, чети книги – отговори той. 
Май нямаше да изляза на глава с него. 
- А какво пречи да дойда в отдела и да цъкам на служебния компютър докато ти си на смяна? – попитах аз и се опрях на касата на вратата. Той се обърна и погледна към мен крайно неодобрително. – Няма да се натоварвам, честно! – реших да добавя аз в своя защита. - Просто искам да върша нещо, че да не мисля за ръката. А ако ми стане лошо или ми се доспи, има диванче. Какво ще кажеш, а?
- Това за ръката ми напомня – Глухарьов отиде някъде и след минута се върна с хапче и чаша, – че е време да си изпиеш упойката. По едно на всеки 12 часа. Лекарят каза, че после ще се разредят по едно на ден...
- Да, да, а после през ден и така нататък. Знам схемата – прекъснах го аз и гаврътнах чашата. С лявата ръка стиснах една гайка от колана на дънките – не биваше да мърда. – Виж, защо направо не отидем в Патрула, а? Там лечителят ще се погрижи за мен. Да не чакаме лекаря. Да вървим, а? 
Глухарьов скръсти ръце на гърдите си и ме гледа много продължително. После въздъхна примирено и тръгна да си облича палтото. Отново се зачудих кой ли му беше вменил задължението на бавачка? От досегашното ни запознанство не бях забелязала такива мераци у него. Аз моето палто можех само да го наметна. Не говори много по целия път до офиса на Нощния патрул. Когато паркира на вратата вече ни чакаше Иван Иванич, дежурният лечител. Значи го бяха информирали за станалото. Още по-добре.
- Ех, Наташенка, ех... – започна той, докато ми помагаше да сляза от колата. – Какви си ги забъркала само – и погледна лявата ми ръка тъжно. 
- Не съм ги забъркала сама, Иван Иванич – отговорих аз и тъкмо мислех да се впусна в разсъждения за мъжката глупост, когато той побърза да ме прекъсне:
- Знам, знам мила. Да вървим в лечебницата. 
Глухарьов го спряха на вратата, така че той само ми махна да продължа. В лечебницата не се случи нищо особено – Иван Иванич ме превърза, направи ми Авицена със забавено действие, предписа ми антибиотици против евентуално възпаление и ме накипри с триъгълна бяла превръзка за през врата. Така, спретната и чиста, се появих отново пред портньора си. 
- Честно казано - започна Глухарьов като ме огледа от глава до пети, – сега изглеждаш по-болна от преди да дойдем. 
- От превръзката е – поясних аз и го потупах по рамото. – Да вървим в отдела? 
- Първо вкъщи да се преоблека – уточни той. 
- А после ще ме вземеш с теб, нали? – побързах да попитам аз. 
Представях си как той ме заключва в дома си, да не ходя никъде.
- Какво да те правя? – попита той примирено. – По-добре да дойдеш с мен и да те държа под око, отколкото да те оставя и да свършиш някоя глупост в мое отсъствие. 
- Чувствам се като арестант, знаеш ли? – засмях се аз, докато се настанявах в колата. 
- Донякъде СИ арестант – сериозно заключи той. – Няма да те пусна, докато не се въстановиш.
- Спокойно, до три дни ще съм като нова – усмихнах се аз и леко потупах бялата кърпа на превръзката. – Заклинанията на Иван Иванич са много ефективни. – Глухарьов не тръгна да спори. 
.....................
На входа на отдела засякохме Стас Карпов, който пушеше. Той ме погледна крайно неодобрително и се обърна директно към Глухарьов, все едно мен ме няма там.
- Тя какво прави тук? – попита той и кимна към мен. 
Сякаш съм погрешно доставена пратка. 
- Не ще да стои вкъщи – отговори безизразно моят партньор. – Реших, че е по-добре да дойде тук с мен, че да ми е под око, отколкото да я зарежа сама и да стане беля. 
- И това го има – кимна той и ни пропусна да минем.
Бялата кърпа събра доста погледи вътре. Хората се спираха и ме заглеждаха. Онези, с които се бях запознала през последните дни, ми кимаха за поздрав, а тъжителите се чудеха коя ли е тая и защо я водят униформени. Трябва много да е сгафила... Глухарьов тъкмо отключваше вратата на кабинета си, когато по коридора се зададе онзи оперативен от вчера. Главният виновник, така да се каже. Стас добре го беше подредил – синьо око, лепенка над веждата. Бая бой е изял. Той ме видя веднага и виновно сведе поглед. После явно му дойде друго на ум, защото се запъти право към нас. Самоубиец. 
- Влизаш ли? – попита ме Глухарьов и задържа вратата, но после видя оперативния и моментално застана пред мен. – Ах, ти... – изсъска той и вдигна ръка да го удари.
- Серьожа, недей! – аз застанах между двамата и улових юмрука на Глухарьов със здравата си ръка, за всеки случай. – Стига толкова! Достатъчно телесни повреди заради една драскотина. 
- Драскотина, а? – Глухарьов присви очи към оперативния и се освободи от ръката ми, като внимаваше да не ме нарани. – А кой прекара вчерашния ден в безсъзнание? 
- Няма значение – поклатих глава аз. – Това не е причина да се избиете. 
- Вината е моя. Благодаря, че ме защитавате, много благородно от ваша страна, но аз нося пълната отговорност за това раняване. Майор Глухарьов е прав – обади се оперативният зад гърба ми. Обърнах се да го видя. 
С целия си вид искаше да изрази извинение – гледаше ме жално, като бито куче. Имаше и друго – някаква снизходителност – все едно няма нужда да го защитавам, той и сам може... Ако знаеше на какво е способен моят партньор щеше да е на съвсем друго мнение... Мъже... Само се чудех, откъде у него такъв речник? Обикновено оперативните не могат да кажат две думи на кръст. А този май и „Война и Мир“ можеше да сътвори. Следователите са тези дето ги бива в приказките. Крайно странен екземпляр.
- Влизайте вътре, и двамата! – изръмжа Глухарьов. 
По коридора вече се бяха струпали зяпачи. 
Аз седнах на дивана, а оперативният остана прав. Очакваше още мъмрене, и с право. Като гледах физиономията на Глухарьов можех да се обзаложа, че планира по колко точно начина да го осакати. Партньорът ми свали палтото и фуражката и се настани зад бюрото си. Много лошо...
- Защо си тук, Олег? – изръмжа той и запали цигара по навик. – Карпов не те ли предупреди...
- Подполковник Карпов беше пределно ясен – прекъсна го оперативният твърдо и се изпъна като струна. 
Можех да си представя колко точно ясен е бил Карпов – когато той е ясен, обикновено падат зъби и се лее кръв, поне това бях разбрала. Значи този се казваше Олег... 
- Дойдох да се извиня лично – допълни той и ме погледна с най-жалния си поглед.
„Прости ми за това. Не съм искал да те нараня.“ сякаш чух в главата си думите му. Тръснах глава. Май тия опиати ми влияеха на мозъка. За всеки случай го погледнах през Сумрака – човек. Шантава работа. Различните усещат емоциите на хората, но хората много рядко могат да внушат нещо на Различен. Може би просто много съжалява и съм прочела думите в очите му.
- Простете ми! – обърна се той към мен и сведе глава, като рицар пред суверена си. 
- Всичко е наред – отговорих аз. Звучах твърде безизразно, но явно беше от упойката. – Нали никой не е умрял. 
Оперативният ме погледна тъжно и после кимна. 
- Благодаря Ви, и отново ми простете – той се наклони леко, все едно се покланяше.
- Всичко е наред. Случват се такива работи – машинално отговорих аз. 
Лицето му посърна, неизвестно защо, той кимна кратко на Сергей и излезе без повече приказки. Погледнах въпросително Глухарьов, който демонстративно не ми обърна внимание. Накрая не издържах на мълчанката и го попитах:
- Познаваш ли го този? 
- Кой? – отговориха ми на въпроса с друг въпрос. Глухарьов прехвърляше някакви папки. – Олег ли? 
- Същият. 
- Нов е, като теб. Дойде преди месец и половина от ФСБ. Така и не разбрахме защо точно. От екипа на Карпов е.
- Това последното го разбрах още вчера. Много странен изказ има. За оперативен.
Станах от дивана и се наведох много бавно да включа служебния компютър. Вентилаторът веднага забръмча, аз също толкова бавно се върнах обратно на мястото си. Може и да бях на болкоуспокояващи, но изобщо не исках да си насилвам късмета. 
- Нали? На всички им прави впечатление. – отговори ми Глухарьов. – Той самият твърди, че обича да чете, но според мен крие нещо. 
- Интересно какво? – зачудих се на глас аз. На екрана на компютъра бавно започваше да се появява зелената полянка на десктопа. – Досега не съм чула оперативен да чете много.
- Според мен е бил уволнен от по-добра позиция и сега заработва като оперативен, защото няма накъде. И го е срам да си признае – отговори ми моят партньор сред облаци цигарен дим. Звучеше доста логично. 
- Аха... – несвързано отговорих аз и седнах да цъкам из интернет. 
В крайна сметка, съдбата на оперативния не беше моя работа. Да прави каквото ще. Би било хубаво да не ми се пречка в краката повече. От друга страна обаче, бях любопитна – какво ли му се беше случило? И откъде това странно поведение? От една страна ми стана малко жал, че Карпов го е смлял от бой – сигурна бях, че има и други щети, които не се виждаха и вероятно и него го болеше не по-малко от мен – обаче от друга бялата кърпа около врата ми ме правеше леко жестока. В крайна сметка я носех по негова вина. Още не можех да реша кое от двете беше в повече – милостта или жестокостта. Дали в мен щеше да надделее Светлата или Тъмната Различна. Имах предостатъчно време да си изясня. През следващите няколко дни щях да се навъртам цивилна наоколо, докато ръката ми се въстанови. И дума не можеше да става да нося униформа или оръжие, поне не докато не разкарам бялата превръзка през врата. Униформата е твърде неудобна за носене и пристягаше ръката ми, а оръжие и здрава не можех да ползвам, така или иначе. После щяхме да си уредим сметките, ако още съм му бясна. Засега обаче не исках да подклаждам кавгата и да навивам излишно Стас и Сергей, че като нищо въпросният Олег можеше да не доживее до утрото. Тези двамата му бяха набрали много и усещах, че има и друга причина освен чисто техническата грешка при задържането на оня. Иначе нещата бяха спокойни.