- Ира, кажи ми, че се шегуваш! – Глухарьов беше блед като платно.
Толкова блед не го бях виждала дори когато препие. А при него „препиване“ се равняваше на няколко бутилки водка. Тогава дори някой вампир би му казал, че има нездрав вид. Сега обаче едва се сдържаше от гняв. Обаче сега не беше близвал нито капка алкохол. Поне през последното денонощие. Защото и двамата с него бяхме прекарали деня и нощта в ударен канцеларски труд. Гадно, отвратително копане в документите. Мотивите – да си клатим краката по празниците.
До Нова година оставаха пет дни и двамата искахме да си починем малко. Той беше планирал да се помотава по празниците и аз, подобно на всеки друг кабинетен плъх, бях абсолютно съгласна с него.
Обаче май работата нямаше да се получи така, както я бяхме мислили. Мързел, какво да правя. Чак ме хвана яд, че не съм проверила вероятностните линии. Прав беше Сергей да вика. И аз бих викала на негово място. Ирина Сергеевна обаче, обръгнала на изблиците му, седеше най-невъзмутимо зад бюрото си. Дори успя да издържи погледа му без да трепне. Възхищавах й се. Аз така не можех.
Когато Глухарьов беше бесен, си имах стратегия. Първо, подавах му чай, водка, храна, или каквото там може да го занимава. Ключовото беше да не се съсредоточава върху мен, защото така със сигурност щяхме да се скараме. Второ, държах възможно най-далеч от него остри предмети и всякакъв вид оръжие. Трето, стараех се да не привличам внимание.
Нашата началничка обаче явно имаше друго мнение за ситуацията, защото повтори бавно и отчетливо:
- За последен път ти повтарям, Глухарьов, заминаването ви не подлежи на обсъждане!
Очите на Сергей просветнаха с един такъв, много опасен пламък. Бях виждала това изражение. В стаята за разпити. На Ирина Сергеевна определено й беше провървяло, че е жена. Защото ако от другата страна на бюрото седеше мъж, Сергей досега да му е сменил физиономията, както би се изразил сам. Сега обаче просто изръмжа и просъска:
- Поне тази година ми беше обещала, че няма да ме разтакаваш по дежурства. А изведнъж – командировка! На майната си, на всичкото отгоре!
Ирина Сергеевна присви очи. Глухарьов май реши да смени тактиката, защото вече звучеше подкупно:
- Ира, Ирочка, беше обещала тази година да сме заедно. Аз, ти, вино и...
- Достатъчно, Серьожа! – прекъсна го тя, вероятно за да не изръси нещо, което не е съвсем предназначено за моите уши. – Заволжкия отдел ви чака!
Тук моят колега вече не се сдържа и удари с юмрук по бюрото й. Аз подскочих, а началничката на Пятницкото районно се дръпна назад. Да, колкото и да се правехме на много отворени, това си ни плашеше. Даже нямах време да се учудя какъв е тоя Заволжки отдел...
- Няма да ходя в тая шибана провинция! – викна Глухарьов.
После се огледа, съобрази, че вероятно половината отдел сега подслушва на вратата и продължи малко по-тихо, но със същия режещ тон:
- Не съм работил толкова години в Москва, за да гния в някаква провинциална кочина! На Нова година! Ира, имай милост!
- Глухарьов – върна му го тя със същия тон, - ако не си завлечеш задника в Твер, кълна се, че звездичките по пагоните ти силно ще оредеят!
Двамата се гледаха като бик и бикоборец, надвесени над бюрото. Или по-скоро като каубои в някой уестърн. А някой е мигнал, а другият го е застрелял на мига.
- Пробвай се, драга! – процеди моят колега ехидно. – Аз съм най-добрият следовател в това районно и ти го знаеш!
- Именно затова трябва да отидеш точно ти – настоя тя. - Генерал Решетников даде нареждане отгоре, аз съм безсилна!
Сергей се изсмя.
- Не ме ментосвай! Много добре знам, че с пръстче да махнеш и всичко ще се нареди! За последен път ти казвам, няма да отида в оная шибана дупка!
Станах и тръгнах на пръсти към вратата. Това вече продължаваше твърде дълго и все още не бях разбрала какво, в името на Светлината и Мрака, правех тук. До момента те двамата се караха и не ми обръщаха особено внимание. Впрочем, караха се не точно като началник и подчинен, ама това е друга тема.
- Наташа, върни се на мястото си! – изкомандва ме Ирина Сергеевна и аз послушно се върнах на стола до вратата, точно като детенце наказано в ъгъла.
Глухарьов ме стрелна с обвинителен поглед, че се опитвам да го оставя сам срещу врага и отново фиксира любовницата си. Ирина Сергеевна, противно на моите предположения, също реши да смени тактиката и вместо да се кара с него, тръгна да свири по други струни.
- Моля те, Серьожа! – каза тя кокетно. – Моля ти се! А после ще ти се реванширам, обещавам!
- Аааа, не! – отстъпи назад той и скръсти ръце на гърдите си. – Не, не и пак не! Не си познала да ми играеш такива номера, Ира! Няма да стане!
- Моля те! – повтори тя и заобиколи бюрото.
- Да ги нямаме тия! – той я фиксира с мрачен поглед все едно пред него стои отровна змия. – Знаеш колко мразя да ме изнудваш!
- Серьожа, задължена съм на началника на Заволжкото – отговори Ирина Сергеевна и се опря на плота на бюрото си. – Ето, казах ти! Сега доволен ли си?
Моят колега погледна мен с очакване, но аз свих рамене. Толкова дълбоко бъркане в съзнанието на Ира Зимина щеше да ми спечели скоропостижен разговор в кабинета на Хесер. Не, благодаря. Пък и за момента не беше съвсем ясно защо съм тук, така че това все още не ме касаеше особено. С чувство на вина си помислих, че Завулон би бил горд с мен в тая секунда. Отказвах да помогна на приятел и колега заради личния си интерес. Истинска Тъмна. Ужас...
Отново последва погледът тип „предаваш другар в беда“. Свих рамене. Това си беше между тях двамата.
- И какво толкова е направил онзи дърт козел? – изръмжа най-накрая в отговор Сергей. – Само не ми казвай, че криете някой труп!
- Не, но едно време ми помогна да се уредя в Москва – отговори му Зимина с равен тон.
Ето тук вече зяпнах. Нямах абсолютно никаква представа, че началничката на Пятницкото районно не е кореняк-московчанка. По нищо не си личеше. Винаги съм си представяла, че се родила някъде в тая бетонна джунгла и после просто се беше пуснала по течението. Университета, после практиката и хоп! Ето я тук като началничка на районното. Дори и жилището си пасваше. Не съвсем заможни, но не и бедни родители, относително състоятелен съпруг. Как така... Явно съм зяпала много ококорено, защото Сергей ме сряза:
- Затвори си устата, да не глътнеш някоя муха! Ира, хайде да ми обясниш по-подробно къде точно се пресичат твоето пристигане в Москва и моето, тоест нашето – тук ме стрелна с лукав поглед – заточение в Твер?
Нашето ли? Опааа. Не се сдържах и попитах:
- Ама, Ира, как така и двамата? Аз нали тук трябва?
- И двамата, и двамата ще отидем! – ехидно се обади Глухарьов, вероятно доволен, че има и други прецакани редом с него. – Защото където съм аз, там си и ти. Партньори сме, помниш ли?
Изхъмках с унил вид. Беше ме насадил. И най-гадното от всичко беше, че е дяволски прав. Това беше идеята от самото начало. Доволен от посърналата ми физионовия, той се обърна към Зимина:
- Хайде, разказвай там с какво си му задължена!
- Накратко, Серьожа, с цялата си кариера в самото начало! – разпери ръце тя. - Той ми беше преподавател в университета и той ме уреди да започна на стаж тук. А после...
- После се е върнал в дупката, от която е изпълзял и е чакал удобен момент да те използва – процеди моят партньор и аз кимнах, когато Ирина Сергеевна ме погледна за помощ.
Най-много мразех подобни мижитурки. Прави ти услуга, уж, ама после си я иска обратно. С лихвите. Ирина Сергеевна заобиколи бюрото си и извади от там папка с документи. Дебела, опърпана папка ДЕЛО. Това не вървеше на добре. Глухарьов ми беше набил в главата, че провинциалните адски обичат да прехвърлят най-калпавите дела на „експертите от Москва“. Не защото сами не могат да се оправят, а защото трябва на нечия статистика да се води висящото дело. И какво по-прекрасно от това да тръснеш висящо дело на някой столичанин като междувременно го гледаш как се излага на твоя територия? С Глухарьов си разменихме погледи. Той май си мислеше същото. Нямаше нужда да му чета мислите, за да видя.
- На! – набута в ръцете му Ирина Сергеевна въпросната папка. – Виж за какво става дума!
Моят колега я пое и разгърна с най-скептичната си физиономия. После лицето му се удължи и ми кимна да дойда. Надникнах и в очите ми се набиха няколко интересни съвпадения. Първо, имаше три документа, които незнайно защо бяха украсени със символа ин-ян. Снимка на медальон, печат върху документ и нарисуван такъв символ на земята. Второ, папката беше натъпкана до пръсване с най-разнородни хартии. Обаче документите не бяха само съвременни. Имаше неща писани на пишеща машина. Окорих се и започнах да ги разглеждам любопитно.
Глухарьов не се трогна ни най-малко, а просто делово наплюнчи пръста си (мразех тоя навик от дън душа) и раздели документите на две горе-долу равни купчини. Двамата се настанихме на дивана, всеки със своята камара хартия. На мен ми се падна изключително странна поредица документи. Първо – регистрационен формуляр на някой си Виктор Коломиченко. Адресът не ме интересуваше, така че го оставих настрана. Продължих нататък. Следваха изключително странни полицейски доклади.
- Серьожа, какво е това? – попитах аз накрая и размахах под носа му един от странните формуляри.
Той изсумтя и го издърпа от ръцете ми с думите:
- Стига си си играла с документите! – аз се изхилих, а той ме погледна строго. – За една година не се научи, значи! Дай да видя тия документи! Това са... – той започна с най-поучителния си тон, обаче се спря по средата на изречението. – Що за простотия е това?
- Е, нали и аз това те питам! – свих рамене и продължих да ровичкам из хартиите.
Сергей се пресегна и събра на купчина всички подобни формуляри. После чете много съсредоточено поне няколко минути. Междувременно Ирина Сергеевна се подпря на бюрото си със самодоволно изражение. Беше успяла да го заинтригува. Впрочем, и мен. А това си беше цяло постижение.
- Ще ми кажеш ли какви са тия неща, най-накрая? – сръчках го аз.
- Престани да ме буташ – хвана ме той за китката. – Ще ти кажа. Това са доклади от обиски. Протоколи от задържания – моят партньор ме пусна и прехвърли няколко десетки листа, - а ето тези – той посочи последните, новички спретнати офсетови листи, чинно изплюти от някой лазерен принтер – са приемо-предавателни протоколи за връщане на собственост.
- Серьожа, нали знаеш колко мразя да ми се правиш на умен? – попитах аз и се намусих. – Давай на човешки език.
Вече работехме заедно доста време, но въпреки това имаше твърде много неща за професията на следователя, които ми бяха напълно непознати. А когато Сергей започнеше да говори с някакви засукани термини, направо откачах. Той го знаеше и често го използваше, за да ме дразни. Сега само се подсмихна и побърза да обясни.
- Така, да речем, че имаш комшия – започна той и отдели едни четири-пет документа настрана. – Един такъв, обикновен. Бачка на някой строеж, или е шофьор в някоя фирма за превози, пие в градинката пред блока, у тях е бардак. Абе, няма нищо. И в един момент, тоя същия, започва да си купува скъпи неща. Какво ще си помислиш?
Свих рамене. Това беше твърде лесно. Всяка бабичка на улицата би дала отговор на подобна гатанка.
- Че от някъде са му паднали лесни пари. Ти си ме учил на това. Нищо не се появява просто ей така.
Глухарьов кимна доволно. Не беше сега моментът да му обяснявам, че в света на Различните работата е маалко по-друга. Последва втори въпрос, все едно съм на изпит:
- Така, така. А как се намират лесни пари?
- По незаконен начин – продължих да отговарям аз. – Серьожа, не съм в настроение да ми обясняваш как е устроен света. Давай по същество!
Моят колега въздъхна многострадално и побутна втората купчина документи. Естествено, и те нищо не ми говореха. Последва още една многострадална въздишка и обяснение:
- Ами, казано накратко, някой друг също е бил на твоето мнение. И взел, че подал сигнал в милицияга да го проверят тоя съмнителен съсед.
- Дотук нищо странно – свих рамене аз. – Съседи-злобари с лопата да ги ринеш.
В крайна сметка, имаше една камара идиоти, които биха ти подлели вода, само и само да видят как се гърчиш. Все пак, в Русия сме. Тук всичко се гледа под лупа. Пък ако ще да е парцал купен от магазин втора употреба.
- Аха, ама не и такива, които наистина имат доказателства за твърде странни придобивки – размаха Глухарьов един лист под носа ми. – Дотолкова, че някой в милицията да се върже и наистина да отиде на проверка. Че и цял обиск да скалъпи.
Замислих се. Идиоти в отдела се намираха поне по един на седмица. Нищо чудно – човешката завист и злоба просто тикаха хората при нас да злословят по адрес на онези, които познават. Обаче обикновено на такива чинно им вземаш жалбата, благодариш им и им казваш, че ще се свържеш с тях и после същата тази жалба просто се накъсва на мъънички парченца (колкото си по-изнервен, толкова по-мънички) и отива в кошчето за боклук. На съхранение. Откакто се познавахме, бях виждала Сергей да прави това поне едно двайсет-трийсет пъти и не спирах да се чудя на желязното му самообладание. Слушаш врели-некипели, кимаш, където се очаква да покажеш разбиране, чинно чакаш да си напишат жалбата и да излеят какъвто там жупел имат да изливат и после всичко в кофата, а ти – навън да пушиш като комин, докато ти се проветри главата. Поне той така правеше. След подобни срещи, аз ходех да си мия ръцете на чешмата. Кофти енергията е леплива просто. Най-добре се чисти с ледена вода.
Тогава защо някой се беше вързал, наистина?
- Става все по-интересно – продължи да разсъждава Глухарьов на глас, - защото не само, че са отишли на проверка, но и са конфискували странното имущество.
Той побутна към мен протоколите от задържания. Тези ги познавах. Формулярите, де. Сергей само тях ми даваше да попълвам в началото, защото според него всичко друго щях да объркам.
- Добре де – започнах и аз да разсъждавам на глас. – Защо тогава са ги пуснали? Ние когато задържим някой далавераджия не го пускаме баш така. Освен ако...
- Освен ако няма гръб някъде – прекъсна ме Сергей мрачно. – Обаче тези тук не приличат на хора с приятели нависоко. Пък и какво високо в шибания Твер, егати? – той стрелна Ирина Сергеевна със злобен поглед, но тя се направи, че не го е видяла.
- Тогава защо? – попитах аз.
Само че преди Сергей да има време да ми отговори, видях нещо. Сумракът се прокрадва и в нашия свят. Не винаги и не често, но се случва. Различните могат да избират кога да влязат в него и кога – не.
Обаче при хората нещата бяха по-скоро инцидентни. Като проблясъци. Все едно някой те е ударил по главата и виждаш цветно. Висшите магове понякога също попадат в подобни ситуации – когато Сумракът е много силен на едно място и те засмуче нанякъде. Обаче почти всички силни Различни можеха да виждат в Сумрака, без на практика да влизат в него. Сега обаче аз се почувствах като тресната по главата.
- Серьожа, не! – викнах аз и издърпах изпод ръката му листа, който ей сега щеше да хване. Тъкмо навреме.
- Наташа, ти откачи ли, бе? – той ме погледна крайно учудено. – Какво ти става?
Размахах листа пред очите му.
- Нещо да ти прави впечатление? – попитах аз.
Моят колега се почеса по тила и се замисли.
- Лист като лист.
Въздъхнах. Понякога беше толкова буквален и абсолютно резистентен към вълшебното, че просто нямах думи. За толкова време така и не се научи.
- Това е пергамент, Серьожа. Не виждаш ли?
- Е, и? – присви очи той. – Много важно.
- Серьожа, кой ползва пергамент в наши дни? – попитах аз с надеждата да му подскажа верния отговор.
- Идиотите, които се занимават с някакви там игри – отговори ми той без да се замисли. – Имах един съсед такъв. Чалнат беше отвсякъде. Ходеха по горите и се обличаха като някакви рицари там и богатири. Как й викаха на тая простотия, мамка му? – по лицето му се изписа усилена мисловна дейност. – Плей нещо си беше, ама какво, да му...
- Кос плей, Серьожа – прекъснах го аз. – И това няма нищо общо с подобни неща. Как пък не усети, че е направо накиснато в охранителни заклинания? – предадох се аз след малко. – Тия амулети да не са изветрели нещо?
Той сви рамене. Впрочем, амулетите си бяха съвсем наред. С Глухарьов играта на догадки винаги удряше на камък, особено когато става дума за магии.
- Това, Серьожа, е нещо изписано от Патрулите – предадох се аз. – И е защитено дяволски добре.
- Сега виждате ли защо трябва да отидете в Твер? – намеси се Ирина Сергеевна.
- Все още нищо не виждам освен някакво парче стара хартия – тросна се моят колега. – Наташенка, ти това там, защитата можеш ли да я свалиш?
Сканирах документа през Сумрака. Не просто можех да сваля защитата. Това парче хартия беше защитено от всички други Различни. Всички освен мен.
- Мога – кимнах накрая, - но мисля, че тази защита трябва да я свалим в офиса на местния Патрул.
Станах и Глухарьов стана с нежелание.
- Предаваш другар, а Наташенка? – попита ме той обвинително.
- Съжалявам, че го казвам, но наистина ще ни се наложи да отидем в Твер – отговорих аз и тръгнах да събирам листата на купчина.
Моят колега изръмжа и ги издърпа от ръцете ми.
- Дай на мен, че като те гледам, нещо ще изгубиш пак! – звучеше преднамерено хапливо, може би защото ми беше адски бесен.
Отдръпнах се. Истината беше, че за толкова време работа заедно бях изгубила всичко на всичко една бланка, която можеше да се възстанови, но не беше сега моментът да се заяждам. И на мен не ми харесваше да си прецаквам празниците, но така щеше да се получи.
- Серьожа, не е нарочно, наистина! – реших да се оправдая аз.
- Знам, знам! – махна с ръка той. – Просто шибаното ви равновесие пак е решило да се скапе по никое време.
Кимнах и двамата се запътихме към общия си кабинет, за да си съберем нещата.
