Различен Следовател вече на хартия!!!

След толкова чакане, доизкусуряване, мотане, мърморене (от моя страна) и какво ли още не, ВЕЧЕ имаме книги! 🥳🥳🥳 Правилно чухте - КНИГИ - защото Различен Следовател е поредица от (според издателя ми) 12 книги. Първите три излизат заедно, защото са смислово свързани (и ще е хубаво да знаете едни неща ПРЕДИ да продължите нататък с приключенията им). 

В самите книги има още изненади (а някои изненади вървят заедно с поръчките), но и за тях нататък (и ако ме следвате в социалните мрежи). Беше ми много трудно да си трая толкова време, а работя по това нещо от девет месеца вече! Нямате представа колко се радвам 😅😅😅

Още има време да се запишете за копие, а ако не се сещате за какво иде реч в историята, ето анотациите на книгите:

Книга 1

Майор Сергей Глухарьов е обикновено ченге в забутан московски район. Работата му започва и свършва с бюрокрация, ловене на дребни престъпници и купчина висящи дела. Човекът си няма представа, че магията съществува, до деня, когато в кабинета му влиза девойка-маг и не се представя новата му колежка.

Същата тази колежка, Наташа, нито има идея как функционират правоохранителните органи, нито това някога я е интересувало. Началниците ѝ внезапно я изпращат на мисия, която разбива на пух и прах тихия ѝ живот на кабинетен плъх.

Полицаят и магът трябва да загърбят различията си, за да се сработят възможно най-бързо и да се научат да действат в екип, защото съдбата и животът на едно момче-маг висят на косъм. Заедно с него е заложен на карта и балансът между Светлината и Мрака.

Дали ще успеят да отърват себе си и момчето от магически съд?

Истината знае само Сумракът.

Книга 2

Работата в хибридния отдел за разследване на Различни престъпления е в застой, а Наташа само си мисли, че е свикнала със следователската работа. Докато един хубав следобед не се оказва простреляна от „приятелски огън“. Виновникът за инцидента е нов колега в отдела, Олег Мелников, който бива „пришит“ към двойката, с цел да се докаже в работата. 

На тримата им се налага да разследват изнасилвач, който върлува в града от няколко седмици. Десет момичета са станали вече негова жертва, а няколко други са мъртви. Изнасилвачът е Различен, но по-интересното е, че напада други Различни. За да бъде заловен престъпникът, хората и Различните трябва да си сътрудничат, защото поотделно магията и човешкото правосъдие са недостатъчни. 

Ще успее ли Наташа да се справи или ще се превърне в следващата му жертва?

Книга 3

„Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.“

Наташа случайно получава пророчество, на което не обръща особено внимание. Докато, няколко месеца по-късно, не е привикана от Инквизитора Валерий, за да получи нова задача. 

От хранилището на Инквизицията в Прага е изчезнал древен и много мощен артефакт. Според Валерий, някой се опитва да възкреси древна Различна. Магьосница на хиляди години с неизмерима мощ. За целта, му е нужна Наташа – жива или мъртва. За предпочитане, мъртва. 

Дали Валерий е този, за когото се представя, или миналото му в Аненербе не е причината за целия казус? Дали не крие нещо и кого изобщо подозира?

Кой е крадецът и дали Наташа ще успее да го обезвреди? А дали не е била лъгана от всички през цялото време? 

Истината се крие някъде в пясъците на Петия слой на Сумрака. 

С това, историята на нашите двама приятели само започва. Защото, първо, един автор пише на компютъра по много и когато написа края на тази книга, осъзна, че има още много неща, които иска да разкаже и второ, защото към оня момент нямах представа колко точно е дълга една книга. За мен този момент (а и днешния ден) е магически. 

Първата огромна книга от поредицата, нещото, което завърших през май 2018 година, вече е на хартия! Да, за издателя са три книги, но за мен, в главата ми, винаги тези три са една книга (защото са писани като цяла книга). Усещането е нереално, признавам. Даже ми е странно. Обаче е хубаво странно усещане. В този случай, да кажа, че е сбъдната мечта ще е самата истина (колкото и клиширано да звучи). Прекарала съм часове наред в мечти да видя точно тези книги на хартия (към оня момент, други написани нямах, така и така).  Нямам търпение да получа хартиените копия и се надявам да ги харесате (в тях има изненади и с тях вървят изненади 😉 ).

Забавен факт - всъщност първо направихме корицата за книга три и когато казах на издателя, че реално тази сграда ни трябва за третата книга, а не за първата, започна едно мислене какво, в името на Светлината и Мрака, да сложим по другите корици. Няма да казвам коя е сградата, сто процента я знаете. Признавам, от трите корици, харесвам тази най-много (от другите две ми е трудно да си избера даже).

Изпращам поръчки и вън от България, проверено и работи 😁

Различна психиатрия - пета глава (втора част)

- Искахте да се кача сама, ето ме, сама съм – започнах преговорите аз.

Те не отговориха. Интересно, какво ли се въртеше в главите им? Да не смятаха да скочат дружно от трийстия етаж? Това беше пълен абсурд! Най-малкото защото добър лечител можеше да ги закърпи отново само за седмица. Достатъчно време за да се сформира Трибунал. 

- Защо избягахте? – продължих с въпросите аз.

Младежите се спогледаха и се хванаха за ръце. Да, красиви демострации на привързаност, само че нямах много време за това.

- Любовта ви е обречена, нали го знаете? – подхвърлих аз в опит да предизвикам отговор. 

И предизвиках. Момичето се вкопчи в ризата на момчето и се разрида. Той я прегърна и ме погледна мрачно. Прекрасно, просто невероятно! В погледа му не се четеше нищо добро за мен, ако се опитам да ги разделя. Нямаше нужда да чета мислите му, направо го виждах в очите му. Коля, непохватното момче, което не знаеше съвсем как да свали Пръстена на Шааб, сега беше решил да брани момичето си докрай. Трогателно. Единственото лошо нещо беше, че бях от другата страна на барикадата. В този момент съжалих, че пропуснах часовете по обезвреждане на малолетни нарушители на Договора, докато бях на обучение в Прага.

- Не можете да ни спрете – упорито започна той. 

Вдигнах вежди и скръстих ръце на гърдите си. Много филми беше гледал, несъмнено и сега се опитваше да повтори онова, което е видял на екрана. Лошо...

- За да тръгна да ви спирам, първо трябва да знам какво ще правите – отвърнах и кимнах към парапета на покрива. – Надявам се нямате намерение да скачате. 

Той притисна момичето към себе си и енергично поклати глава. Дотук добре, поне нямахме самоубийци. Хич не ме биваше да преговарям. Сърбяха ме ръцете да им метна една Мрежа, но не се знаеше дали ще се получи както трябва. Затова предпочетох просто да продължа с преговорите. Времето ми изтичаше, а хич не ми се искаше да ги кърпя след като милиционерите ги почнат.

- Вие сте добра – обади се през сълзи момичето и ме погледна със зачервените си очи. – Коля ми разказа как сте се застъпили за него пред онзи... 

Това беше вярно – но не разбирах накъде бият тези двамата. Коля явно видя объркването ми и додаде:

- Избягахме заедно, защото се надявахме на Вашата помощ. 

- И как точно мога да ви помогна аз – попитах и се приближих към тях. 

За мой късмет, нито един от двамата не забеляза. Какво изобщо си мислеха? Че глупавата ми постъпка пред Инквизитора значи, че съм всесилна? Глупави деца!

- Инициирайте Аня отново! – умолително каза Николай, напълно потвърждавайки първоначалното ми предположение. – Нека тя стане Тъмна като мен! Знам, че Вие сте наполовина Светла и наполовина Тъмна, знам че можете!

Ах, ти, глупаво момче. Никой не може да противостои на Сумрака. Инициирането не може да се обърне, никога и от никого! Тръснах глава. 

- Вярно е, че съм наполовина от всяка боя – започнах аз и направих още една крачка към тях. – Но никой, нито аз, нито дори някой от Великите магове, не може да деинициира Различен. Твоята Аня е влязла в Сумрака и той е видял Светлината в нея. Как ще я накараш да мрази доброто и да твори зло? Дори и да беше възможно, как би й го причинил? Да я накараш да се отрече от себе си?

Реших да се опитам да накарам Тъмния да помисли за друг. Рисковано, но все пак разчитах, че е лудо влюбен в момичето. Николай обаче не се отказа така лесно.

- Вие можете – упорито повтори той, - знам, че можете! Защо иначе ще сте от Инквизицията?

- Щом като са ти казали това, значи знаеш, че съм твой надзорник до Трибунала – смених темата аз. – А така утежняваш вината си.

- Но ние избягахме заедно! – застъпи се момичето за него.

- Да, и затова ще бъдете наказани, и двамата – мрачно отговорих аз. – Казали са ви, че това е в нарушение на Договора, нали? – те кимнаха и аз продължих: - Затова, ще ви мъмрят, най-малкото. Понеже Николай се е забъркал с Инквизицията, вероятно няма да се отърве само с мъмрене. А аз няма да мога да направя нищо, защото отговарям за него. Неговите издънки са и мои. Днес вие двамата определено се издънихте! 

Двамата младежи се спогледаха влюбено. Шантава работа, май наистина се обичаха истински. Жалко, че Сумракът ги беше разделил завинаги. 

- Трябва да има начин! – упорито повтори Николай. – Трябва да мога да направя Аня като мен.

- Няма начин – възразих аз и момичето отново се разрида. – Аня е твърде слаба Различна. Тя не би могла да промени боята си, дори и да иска. 

- Но аз четох, че...

- Ти си чел за прецеденти – прекъснах го аз. – Това се случва само в изключителни ситуации и само на Великите. Един ден може и да станеш Велик. Сега си Висш. Тя обаче никога няма да стане Велика, поне не в следващите няколко хиляди години. Имаш ли толкова време? – попитах аз и демонстративно си погледнах часовника. 

Моето време изтичаше стремглаво – петнайсетте минути на Глухарьов бяха станали под десет. Трябваше да побързам.

- Мога да намеря ментор-артефакти, аз... – продължи той.

Ех, тази младеж... Много са изобретателни. 

- Не се съмнявам – кимнах аз. – Но ментор артефактът само отключва вече наличните способности. Много Различни си мислят, че всеки може да стане Велик, стига да има достатъчно мощен ментор-артефакт под ръка, обаче не е вярно. Висш може да стане само онзи, който има такива заложби, без значение дали му е писано да стане Висш след три или след триста години. Както се е случило с теб, знаеш къде. Това обаче не означава, че Аня ще стане Велика. Още по-малко, че ще може да смени цвета си. 

Те ме погледнаха толкова тъжно, с такава омраза, че в един момент се почувствах жестока и безчувствена. Точно за каквато ме смяташе Глухарьов. Все едно бях казала на тригодишно дете, че няма Дядо Коледа. Но това беше истината, а аз нямах време да я обличам в красиви думи. 

- Съжалявам, че ви говоря така, но колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре. Нямаме много време.

- Двамата мъже зад вратата ли имате предвид? – попита тихо момичето. 

Значи ги беше усетила. Браво, не се срещат често такива способности у седмо равнище. Значи имаше шансове да си повиши равнището в следващите няколко години. Кимнах.

- Казахте, че Аня не може да смени цвета си – хвана се за думата Коля, - а аз мога ли? Нали съм Висш?

Хвана ме натясно, нямаше спор, така че се налагаше да кажа истината.

- На теория можеш, но дали наистина ще се получи? Ще можеш ли да се откажеш от лесните пари, дребните измами и творенето на злини, които са твоя втора природа? Ти си Висш Тъмен, ще можеш ли да се отречеш от Мрака и да приемеш делото на Светлината като свое? Да твориш добро, но само когато Договорът го позволява, да наказваш злото, само когато имаш лиценз за това. Да помагаш на хората и да престанеш да ги смяташ за стадо овце. Ще можеш ли наистина? Не е толкова лесно да смениш страната, Коля. Дори не знам колко Различни са правили подобни фокуси през годините.

Никой не продума. Те се гледаха в очите, така както могат да се гледат само близки роднини, които се разделят задълго или много, много влюбените. Аз мълчах, а те се гледаха. Те се гледаха, а аз мълчах. Времето ни изтичаше. Накрая Николай продума, тихо, но отчетливо:

- Ще опитам. Не знам дали ще стане, но поне ще опитам – в порив на чувства, той целуна и притисна момичето към себе си. Тя обви ръце около врата му. – Не бих оставил Аня, никога няма да го направя и не бих си простил, ако поне не опитам. 

- Опитвай, но я остави да се върне у дома – дойдох си на думата аз. – За Патрулите това ще се тълкува като отвличане на Различна и може да стане голям проблем. Вече ще ходиш на Трибунал, не те съветвам да ходиш там като обвиняем. Трябва да се върнете у дома. Не можете да бягате до безкрай.

Аня пусна момчето и застана пред него, все едно се опитваше да го защити.

- Успяхме да стигнем дотук, защо да не продължим? – упорито и по детски попита тя.

- Защото, ако го направите, ще трябва да уведомя Патрула за това – въздъхнах аз. – Защото баща ти, Аня, дойде в отдела да те обяви за издирване. В Патрулите може вече да са разбрали, че си нарушил домашния арест. Трябва да се върнете у дома! Иначе и на трима ни лошо ни се пише!

- Вие нямате никаква вина! – възрази Коля. 

- Напротив, аз отговарям за вас – поклатих тъжно глава и застанах точно пред тях с явното намерение да препреча пътя на Глухарьов и Антошин ако решат да стрелят. – Аз съм твой надзорник – продължих и кимнах към Николай – и като такъв отговарям за теб до Трибунала. Всяка твоя издънка е и моя. В момента съм нарушила поне десет точки от Договора само защото не съм уведомила Патрулите и дойдох сама. Ако вие не се върнете и избягате, на Трибунала ще съдят мен заради небрежност при изпълнение на служебните задължения. Това ли искате?

Не бях съвсем сигурна дали това е така, но за всеки случай реших да ги стресна. Мразех подобни евтини манипулации, но все пак това беше по-добре от нищо. Какво си мислеха, че правят? Това да не 19ти век, когато е могло да изчезнеш? Сега има сателити, които предават образи в реално време, кредитни карти и телефони, които те следят с точност до няколко сантиметра, социални мрежи, Интерпол, ДНК тестове... Какво си мислеха, че правят, да му се не знае?

- Не искаме да Ви навличаме неприятности – твърдо каза Николай и избута момичето зад гърба си. – Кажете на колегите си, че могат да дойдат при нас, нищо няма да им сторя.

Нямаше нужда да си отварям устата. Глухарьов и Антошин нахълтаха на покрива с извадени пистолети. 

- На колене! – изкомандва Глухарьов и момчето се подчини. Дори вдигна ръце на тила без да трябва да му казват. 

Момичето се притисна към парапета и побързах да я издърпам от там. Току-виж вземе да падне и тогава какво ще правим? Глухарьов делово изви ръцете на Николай зад гърба и му сложи белезници.

- Така значи, терористче... – процеди той, докато приключваше с процедурата. – Заложници ще ми взимаш, а? – и той го перна по главата. 

Момичето се втурна към него и го удари по гърба.

- Той не ме е отвличал! – разкрещя се тя и продължи да удря моя партньор с юмруци. – Коля ме обича! Чуваш ли, тъпо ченге? Той е най-доброто момче на света! 

Глухарьов се обърна бавно и се изправи лице в лице с младата и лудо влюбена Различна. Въпреки Седмото си равнище, определено се опитваше да забърка нещо, виждах го през Сумрака. Затова тихомълком се пресегнах и блокирах способностите й. За всеки случай. Тя не можеше да усети това, но със сигурност видя как заклинанието се изпарява изпод пръстите й и ме погледна така, все едно съм я предала.

- Защо? – попита ме задавено тя, сякаш съм обрекла нейния Коля на сигурна смърт. 

- Защото щеше да се счита за нападение над сътрудник на Патрула – обясних аз и се приближих към групичката. – Не се лъжи по милиционерската униформа, той е сътрудник на Патрула, нищо че е човек. Така че не прави глупости. Същото се отнася и за теб, Коля!

Момчето кимна. Гледаше пред себе си и не бях сигурна дали изобщо виждаше нещо.

- Аз сам блокирах способностите си – добави твърдо той. – За всеки случай.

Умно момче, наистина. Защо обаче все умни деца се забъркват в глупости?

- Ще бъде вписано в протокола – отговорих аз. – Да вървим! 

Антошин се беше облегнал на парапета. Като чу това, се приближи и посегна към момичето. Тя се дръпна и се скри зад гърба ми.

- Аз ще я водя, вие водете момчето – отговорих и хванах здраво Аня за лакътя.

Знам ли я какво й се върти в главата? По-добре да я води Различна, отколкото хора, които идея си нямат какви може да ги натвори. Глухарьов и приятеля му изправиха момчето на крака и се затътриха към вратата на стълбището.  

- Къде ще ги водим? – попита Антошин, докато държеше вратата. – В отдела ли? 

- Не, в дома на Коля – отговорих аз. – Никакъв отдел. Това недоразумение ще го разрешим сами. 

- На мен много ми се иска да го подредя този калпазанин, както заслужава – изръмжа Глухарьов докато влачеше момчето надолу по стълбите. 

- Не се съмнявам, но е по-важно да се разберем с тях и с родителите им, отколкото да ги биете. 

Останалата част от пътя премина в мълчание. Аня и Николай не казаха и дума повече – изглеждаха като овце на заколение. Антошин мълчеше и се мръщеше, а Глухарьов беше като буреносен облак. Пътьом набрах номерата на двамата родители и им наредих да ни чакат пред дома на Николай – малко по-позната територия нямаше да е излишна. Освен това, момчето беше много по-загазило от момичето. А и неговият дом беше много по-щателно екраниран. 

Различна психиатрия - четвърта глава (втора част)

- Тук се занимаваме с дребни простъпки, жалби на цивилни спрямо Различни и други подобни нарушения на Наказателния Кодекс – повторих любимата си фраза аз. – Работата обаче е далеч повече и по-важна, отколкото си мислите. Всъщност, ние дори не се представихме един на друг официално. Аз съм Наташа Алексеева...

- Това вече го знам – прекъсна ме изнервено той, но аз се направих, че не съм го чула и за да го стресна изцитирах пълната си титла:

- Универсален маг Висше Равнище, сътрудник на Нощния и Дневния Патрул на Москва и на Европейското бюро на Инквизицията. Понастоящем, лейтенант от юстицията.

Той зяпна от почуда. Буквално. Рядко виждам подобни физиономии. 

- Из...извинете ме... аз... просто покрай дъщеря ми.... – започна да пелтечи той.

- Няма нищо – вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне. – Всичко е наред, стига простъпката да не се повтаря. Ще отдам незачитането на ранга на притеснението Ви. 

Може и да не харесвах как всички ми се подмазват, но нямаше да позволя да ме правят на глупачка. Имаше си йерархия в тия неща и кой знае защо не ми се занимаваше повече с формалности около въпросния млад Тъмен. Светлата му приятелка изобщо пък не ми влизаше в сметките, поне не по този начин, но какво да се прави... А баща й определено започваше да ме дразни.

- Ще се наложи да повторите всичко пред моя колега и мен, но този път с истинските подробности, а не тези за пред хората. 

- Истинските подробности ли? – не разбра, или се направи че не разбира той. 

- Точно така. Всичко, което се е случило от момента, в който сте разбрали, че дъщеря Ви ходи с Тъмен маг. 

Той стисна юмруци. Всеки баща пази дъщеря си като очите си, но за един Светъл, защото бащата беше такъв, едва ли има по-голям ужас от това драгоценното му момиченце да се среща с някакъв Тъмен пройдоха. Сто процента знаеше, че Патрулите и Инквизицията държат момчето изкъсо, все пак живееха почти врата до врата с майката. Не съм спец по междусъседски отношения, но съм сигурна, че клюките отдавна са плъзнали. Значи знаеше и че момчето е под надзор. Или поне ей сега щеше да узнае. 

- Докато дойде време за Трибунала на Инквизицията – започнах аз, - отговарям за Николай.

- Какъв Трибунал? – опули се Сорокин.

- Не е важно – махнах с ръка аз в стил „това не ти влиза в работата“. – Важното е...

- Господи Боже! – възкликна Глухарьов. – Какво правите тук?!

Докато се бях обяснявала с притеснения баща, не бях чула как ключалката се превърта. Естествено, като е видял, че ключа от кабинета му е при дежурния, Глухарьов е заключил, че ще го чакам някъде по коридорите. Като не ме е видял, е решил просто да отиде в кабинета си и вероятно да ми звънне. Реакцията му сега беше напълно нормална – все пак хората не минават през врати. Обаче аз не съм човек. 

- Здравейте, Сергей Викторович – поздравих го аз и кимнах.

- Здравейте, Наташа Алексеева – поздрави той със същия тон и окачи фуражката си на закачалката. – Какво се е случило? 

- Николай, нашият Тъмен маг е избягал със Светлата Различна, в която е влюбен. Това е бащата на момичето, Дмитрий Сорокин. Той ще обясни по-подробно за какво става дума. 

Сергей погледна преценяващо Сорокин и кимна. Съблече палтото, остави папката с документите на бюрото си и седна зад него. Беше разбрал, че работата е сериозна и се беше изтупал в униформа, което беше добре, защото оказа видимо въздействие върху Сорокин. Глухарьов кимна на нашия потърпевш и започна рецитацията си: 

- Слушам Ви, разкажете всичко, както е. 

- Извинявайте, Наташа Алексеева – обади се Сорокин видимо подразнен. – Но човек? Подигравате ли се с мен? – попита той и изгледа пренебрежително Глухарьов.

Да, понякога Различните забравят, че хората не са просто ресурс. А подобно отношение беше недопустимо за Светъл. 

- Този човек, Сорокин – започнах аз с леден тон, - е прекрасен сътрудник на милицията и най-добрия следовател в това районно. Сергей Викторович е началник-следствие и мой колега, оторизиран от двата Патрула да работи с Различни. Щом като Великите нямат възражения и аз самата нямам проблем да работя с него, кой сте Вие да имате претенции? И изобщо, какво очаквахте? Различен, внедрен в спецчастите?! Понякога нещата са много по-прости.

Глухарьов беше скръстил ръце на гърдите си и гледаше ту мен, ту Сорокин с изражението на човек, който гледа някаква много интересна пиеса. Сорокин не отговори а просто се сви на стола си. Не е хубаво да ядосваш Висш маг. Никак не е хубаво. Със сигурност беше усетил силовите вълни. 

- След като изяснихме кой кой е – обади се помирително моят колега-човек, - някой ще ми обясни ли за какво става дума? 

Аз станах и му подадох папката с документите, които Коля Тарасов толкова старателно беше завел.

- Тарасов прие делото, ако искаш прочети първо тази версия, преди господин Сорокин да ни разкаже историята за пред Различните. 

Глухарьов поклати глава. 

- Предпочитам да чуя направо версията, която ни касае. Другото е излишна загуба на време.

- Прав си. Започвайте! – обърнах се аз към Сорокин.

Той погледна първо мен, после Глухарьов и накрая все пак се обърна първо към мен:

- Велика, другарю майор, дъщеря ми изчезна днес. Тръгна за училище, както си му е редът, но после, към 9 сутринта ми се обади класната й, че Аня липсва...

- Чакайте, чакайте – вдигна ръка Глухарьов – започнете от самото начало. Откога знаете, че дъщеря Ви ходи с онова момче?

Сорокин ме погледна с надеждата, че разпита ще водя аз, но поклатих глава.

- Отговаряйте, Светли. Във ваш интерес е това да стане бързо, за да можем да задействаме процедурата за издирване. Сергей Викторович е старши по чин, така че въпросите ще задава най-вече той. Очаквам от Вас да отговаряте максимално точно и подробно и да не премълчавате нищо.

Сорокин кимна и наистина започна разказа си:

- Разбрах, че Аня си има приятел преди повече от три месеца. Естествено, не бях на седмото небе. Та тя е само на шестнайсет! Рано й е още да се занимава с момчета. И аз, и майка й я разпитвахме за името на момчето, но тя категорично отказа да ни каже. Само повтаряше, че е от нейното училище, че е много добро и умно момче и че ако нещата заедно им потръгнат, ще ни запознае с него.

Прихнах да се смея на глас, при което Глухарьов не се сдържа:

- Нещо смешно ли виждате, лейтенант Алексеева? – и ми се намръщи, за да ми даде знак, че прекалявам.

- Съжалявам, Сергей Викторович, но някак си от шестнайсетгодишна да чуя фразата „когато нещата потръгнат“ ми се вижда ужасно нелепо. Тя какво, да не е решила да се омъжва за него?

За мое огромно учудване, Сорокин кимна. Тъжно и примирено...

- Смяташе, че той е любовта на живота й – каза тихо той. – С майка й бяхме категорично против. Тя е човек, но въпреки това усещаше, че нещо не е наред. Затова един ден помолих колегите да я проследят.

- Колегите? – вдигнах вежди аз. – Какви са тия колеги?

- Аз съм катаджия – сви рамене той, все едно очакваше ей сега да го изгонят. – Помолих колегите на поста да се повъртят по местата, където се събират младежите. Хванали Аня да се целува с момче в градинката зад нашия блок. Пратиха ми снимка на телефона. Веднага познах Николай. 

- И естествено, сте побеснели... – предположих аз. – На кого от двамата поставихте първо ултиматум? На нея или на него? Само едно не разбирам, как съвместявате битието на катаджия с това на Светъл маг.

Бащата поклати глава и този път се обърна към Глухарьов за помощ. Явно разчиташе на някакъв вид мъжка солидарност.

- Отидох да си поговоря с Николай, като мъж с мъж. Исках да му обясня, че няма да позволя да си играе с дъщеря ми и че връзката им няма никакво бъдеще. Все пак той е Тъмен. А иначе, аз съм в администрацията, не съм на постовете и не заработвам – добави той и ме изгледа злобно.

Странни са това, хората. А явно и Различните. Колко трябва да смянаш, че вършиш нещо добро, че да работиш като катаджия? Другото обаче беше по-интересно, от гледна точка на нашето разследване. Саморазправата никак не е хубаво нещо...

- Защо не подадохте протест до някой от Патрулите? – намесих се аз. – Все пак ако Тъмен Първо равнище общува със Светла, това може да се тълкува като провокация и опит за нарушаване на равновесието. 

- Аз съм част от системата – горчиво обясни Сорокин, - знам как се влачат тези неща. Патрулните по-скоро щяха да си затворят очите, отколкото да си свършат работата.

Настръхнах и скочих от мястото си. 

- А Вие с колко точно Патрулни сте си имали работа? – повиших тон аз. – Може във вашата професия всички да са корумпирани, но при Различните такива неща няма! 

Глухарьов ми направи знак да седна. 

- Какво стана, когато отидохте при момчето? – попита той, давайки ми да разбера, че е по-добре да го оставя сам да се оправя.

Не възразявах. Въпреки това ми идеше да извия врата на Сорокин. Светли, пресветли магове! Да ги питам дали всичко щеше да им е в черно и бяло, ако трябваше да работят в Патрула! Там нещата рязко започват да добиват цвят и нюанси.

- Той се прояви като мъж, признавам му го – започна Сорокин. – Срещнахме се пред техния блок. Каза ми, че обича Аня и за него нямат значение нито разликата в ранга, нито разликата в боята. Закле ми се, че би я защитил от всичко.

Любов... младежка любов. Явно малкият наистина беше хлътнал до уши. Не го винях, на тази възраст е нормално. Чувствал се е различен от околните и е намерил себеподобна. На тия години децата изобщо не гледат боите. Няма значение, че тя е Светла, а той Тъмен – те са се харесали и типично по тийнейджърски, са решили да се опълчат на целия свят. Затова и Николай е решил да се покаже мъж пред бащата на момичето.

- Какво направихте Вие? – попита Глухарьов. 

- Отговорих му, че с Аня нямат бъдеще. Той е Тъмен, а тя – Светла. Изначалните сили ще ги разделят. Той обаче беше категоричен, че те ще са първите.

- Младите и техните идеи да променят света – обадих се аз и Глухарьов ми пусна един изпепеляващ поглед.

- Той наистина си вярваше – продължи бащата без да ми обръща внимание.  – После се върнах вкъщи и забраних на дъщеря си да се вижда с него. Тя ми направи сцена и избяга с него. После се върна разплакана. Не каза какво е станало. След това на прага се появиха сътрудниците на Нощния Патрул. Ние с майка й искахме да отидем с нея, но ни забраниха. Аня отдавна е навършила шестнайсет и по Договор вече е възрастна – обясни Сорокин, вероятно заради Глухарьов. – Когато я върнаха, два дни по-късно, тя само плачеше и гледаше в една точка. Така беше допреди седмица. Тогава видимо се оживи, почти стана нормална. А днес просто изчезна.

- Повече от ясно е, че са избягали заедно – обадих се аз. 

Глухарьов ми направи физиономия, но аз продължих: 

- Онова, което описахте е почти идентично с любовна мъка. Докато Николай го е нямало е била тъжна и в депресия. След като се е върнал под домашен арест, тя се е оживила. Имате ли паролите за профилите й в социалните мрежи?

Двамата мъже ме погледнаха втренчено. 

- Какво? – учудих се аз. – Не знаете ли, че младите общуват онлайн? Да не мислите, че си говори по телефона с него? Имате ли ги, или не?

Бащата се замисли. После поклати глава.

- Нямам ги. За съжаление, ги нямам. 

- А къде е телефонът или компютърът й? Можем ли да влезем там? 

- Телефонът й е изключен и не е вкъщи. Звънях няколко пъти. Компютърът обаче е у дома. Да го донеса ли?

- Абсолютно. Ще се опитам да й хакна профила – обясних аз. – Може да имат общи снимки и да можем да разберем къде са. 

- Ще я намерите ли? - попита ни с надежда Сорокин. 

С Глухарьов се спогледахме. Да обещаем подобно нещо би било равносилно на дадена дума. А Различните държат на думата си. Сорокин ме гледаше така, все едно ей сега ще ме накара да призова изначалните сили. 

Глухарьов се направи на зает и оставаше аз да отговоря. 

- Ще се опитаме, но за целта трябва да знаем къде ходи Аня. 

- Имам пълен списък с локациите - оживи се бащата. – Помолих колегите от патрула да записват всяко място, на което са я видели. Ето списъка!

Той се разрови из джобовете на връхната си дреха и извади три сгънати листа от тетрадка. На тях с различен почерк бяха надраскани адреси. Той протегна ръка към мен, но аз обясних: 

- Не на мен, на него. Аз не познавам района. 

Глухарьов взе листите и започна да чете.

- Страшно много места са. Няма да можем да се справим сами. 

Бащата видимо посърна. 

- Знаете ли какво? Донесете компютъра на Аня, аз ще проверя там. Хайде! – подканих го аз.

Сорокин се поколеба за момент, после се ръкува с мен и Глухарьов и излезе. Моят колега едва дочака вратата да се затвори от външната страна и попита:

- Какво мислиш за тая каша? Аз вече се оплетох. Какъв им е проблема на тия родители? 

Той стана и започна да трие очите си, макар и на двамата да ни беше ясно, че нито му се спи, нито е толкова уморен. Понякога са нужни определени действия, за да си проясниш главата. 

- Проблемът е, че са от различни бои. Като Ромео и Жулиета, само че там родителите са били проблема. А тук – самата същност на децата – обясних аз. – Те още не го съзнават, но ще мине време и самата идеология, в която са възпитавани ще ги раздели. Тогава ще си обявят дуел, единият ще загине, а другият сам ще отиде в Сумрака. Имало е вече такъв случай и след него всеки опит за връзка между Тъмни и Светли се контролира от Патрулите. За да няма други жертви. Всеки от тях може да си намери приятел от своята боя. Обаче за беля те са не само съученици, но и съседи – просто е било въпрос на време. А сега са избягали. Дано не са чели Шекспир, че ще имаме проблеми... Ще можем ли да ги намерим? – попитах и кимнах към листите с адреси.

Глухарьов закрачи напред-назад из кабинета. 

- Твърде много са. Няма да успеем сами. Ще звънна на Денис.

- Трябва да се обадим на майката. Така няма да стане, може да обикаляме цял ден, като предишния път. Откъде да знаем къде може да се мотае синът й.

- Щом казваш. Звънни й да дойде тук. Тъкмо да се обяснят с бащата. 

- Не съм съвсем сигурна, че това е много добра идея, но май наистина имаме нужда от помощта й. 

Различна психиатрия - четвърта глава (първа част)

Както беше обещал, Валерий беше изпратил всички документи в кабинета ми. Бяха в стари папки ДЕЛО – от онези, с платнените връвчици, овързани за по-сигурно с канап и натрупани на спретната купчина върху бюрото ми. На пръв поглед преброих поне седем-осем. А охранителните заклинания се усещаха още от вратата. Да, явно ставаше дума за наистина засекретена информация. 

Само че аз имах по-важна работа – да уредя помощ за жертвите на инкуба. Седнах зад бюрото си и изрових телефона изпод хартиите. Набрах номера на Светлана – мобилният, разбира се, по това време тя беше на работа в кабинета си.

Светлана не вдигна веднага. Нормално – работеше като обикновен участъков лекар. Не заради парите, а заради възможността да помага на хората. Светлана беше истинска Светла Вълшебница-лечителка. А професията й беше перфектното прикритие за способностите й. Беше невероятен лекар – пациентите бяха склонни да чакат с часове, само и само да могат да поговорят с нея. После се чудеха защо само да я чуят по телефона и започваха да се чувстват добре. Ако беше Тъмна, Светлана щеше да е богата. Но тя правеше всичко от добра душа, а заплатата си даряваше на един дом за стари хора. Работата като нещатен сътрудник на Нощния Патрул и заплатата на съпруга й, Антон Городецки, който беше част от Висшето ръководство, им осигуряваха прекрасен доход. 

Светлана не вдигна, затова се отказах. Явно имаше сериозна работа. Тя сама щеше да види служебния номер на офиса на Нощния патрул и да ми звънне, когато може. 

Нямаше за какво да се мотая, затова отворих първата папка – оказа се пълна с документи напечатани па пишеща машина. Странно защо на немски, а не на латински, който беше приетият език за писане в Инквизицията. Не знам немски, но пък затова мога да влизам в Сумрака. Надникнах и зачетох. 

Оказаха се прокотолите от човешките процеси на ръководството на Аненербе. Интересно за какво им бяха те на Инквизицията? В крайна сметка, това си бяха човешки престъпления, които не касаеха Различните... Въпреки това зачетох. Протоколите бяха подробни и описваха с точност престъпленията, които дейците на Аненербе са извършвали. 

Не ме интересуваха хората, затова прескочих написаните на пишеща машина истории и минах към информацията на латински, написана на пергамент. Там се съдържаха докладите за престъпленията на Различните от Аненербе.

Оказа се, че наред с опитите над хора от концлагерите, Различните от Аненербе са провеждали аналогични опити, но с Различни. Низши Тъмни Различни и Светли с много нисък ранг – Шесто-Седмо равнище. Точно както хората бяха проверявали издръжливостта на затворниците, същото бяха правили и Различните. Четях и косата ми настръхваше все повече и повече. Имаше информация за Различни, приковани на Третия Слой, докато не дойде някой да ги измъкне и после насилствено вадени от настъпилата кома. Имаше сведения за жертвоприношения на върколаци, за опити за създаване на хибридно потомство: вампир и трансформираща се, вещица и Светъл маг седмо равнище. Всички Различни са били под чужд контрол, затова и са изпълнявали безропотно всяка заповед. Контролът на Висш може да бъде отхвърлен само от друг Висш. При това не е сигурно. Затова, не се казваше как точно, но Различните били подчинявани – това нарушаваше поне трийсет точки от Договора. След това били използвани, както групата намери за добре и развъплъщавани. 

Идеше ми да пищя от яд. Та това бяха абсолютни изроди! Дори Тъмните обикновено не издевателстваха по този начин над себеподобни. А тук имаше истории за какво ли не – вивисекции на Различни, инжектиране на токсини, за да се предизвика трансформация, вливане на погрешна кръв във вените на вампири... От всичко по нещо. Докато четях си мислех, че Менгеле би избягал от ужас, ако знаеше какво са вършили тези Различни. Най-отвратителното беше, че при разпитите всички, до един бяха смятали, че правят нещо в името на прогреса, точно както и хората са твърдели. 

Всичко това, според тях, било за да се види какви са границите на способностите на низшите Различни, да се помогне за развитието на Висшата Раса. Да, идеологията на националсоциализма много добре подхождаше на Различните, особено на Тъмните. Хората са ресурс и храна, а ние сме Висши и можем да правим, каквото си искаме! Изроди неземни!

Имаше много свидетелски показания на внедрени сътрудници на Инквизицията – оказа се, че Валерий далеч не е бил единственият. Имаше и списък с иззети артефакти, за съжаление обаче никаква информация за Колана на Ищар.

В протокола от Трибунала – всички са били съдени заедно – бяха изредени безбройните точки от Договора, които бяха нарушили. Пропуснах тази част, защото не ме касаеше особено. Интересно беше, че са обмисляли да ги затворят всичките в Саркофага на Времето и да ги оставят да се избиват помежду си във вечността. После са се отказали, защото никой Инквизитор не е искал да бъде затворен заедно с тях. Имало е и предложения за ползване на Бялата мараня, но също са били отхвърлени като нечовешки. Ако ме питаха мен, Бялата мараня беше идеална за подобни изроди. Но в крайна сметка бяха обявили всички за невменяеми и просто ги бяха развъплътили. Твърде милостиво наказание, според мен. 

Това нямаше да помогне на загиналите Различни. Какво като са били с нисък ранг? Да не би всеки да го инициират, когато е достигнал Първо или Висше равнище? В протокола се казваше, че на оцелелите и на семействата на загиналите, ако са имали такива, е отпуснато някакво обезщетение. Да бе! Как са се измъкнали.

Хвърлих папката на дивана и тя се приземи там с парабола и разпилявайки част от листата по пода. Идеше ми да ги подпаля, но нямаше как да стане, затова просто махнах с ръка и те послушно се прибраха по местата си. някой предвидливо беше направил заклинание за сродство на документите в папката. Явно не само на мен ми идеше да я изгоря. 

Станах да си направя чай, защото започваше да ми се повдига. Винаги съм имала развинтена фантазия, така че можех да си представя част от ужасите, на които са били подложени бедните Различни. Ако онзи изрод е участвал в това, той заслужаваше да бъде пратен в Сумрака на момента. Впрочем, ако Валерий е участвал в това, той заслужаваше същото. Как са могли да го причинят на себеподобни? 

Странното беше, че в доклада фигурираха само имената на осъдените Различни. Името на нашия предполагаем заподозрян и вероятен колега на Валерий липсваше напълно. Странна работа. А уж бях помолила Валерий да ми намери цялата информация. И той ми я беше намерил, но нищо от прочетеното не ми вършеше работа. 

В документите никъде не се споменаваше името на въпросния сътрудник на Инквизицията, нито нещо за Колана на Ищар. Или Валерий искаше да ме сплаши като ми покаже какви изродщини са вършили ония едно време, или просто нямаше достъп до подобна информация. Обаче, ако пък сам Совината глава ми беше дал право на достъп до къде ли не, тогава защо ми подхвърляха огризки? Тук имаше нещо нередно.

Отпих от чая си и закрачих напред-назад из кабинета си. От бюрото до вратата и обратно и после пак. Имаше твърде много неизвестни в играта. Хвърлят ми огризки и чакат сама да се сетя. Или ме държат в неведение, за да може онзи сам да ме намери и да го заловят на местопрестъплението. И в двата случая ираех ролята на примамка. Въпросът беше защо и за кого. 

Сипах си втори чай. Отговорът трябваше да се крие някъде в документите, затова отново зачетох. Обаче в самопризнанията на маговете от Аненербе, изтръгнати под влияние на ужасяващото заклинание Amor Veri или Истинофил на руски, нямаше нищо. Никакви сведения за други колеги или пък за техните действия. Интересна колегиалност между подобни изроди. 

Хвърлих настрана папките. Писна ми да чета. Отговорът очевидно ми убягваше. Погледнах часовника си – минаваше седем вечерта. Светлана би трябвало да е свършила работа в поликлиниката. Затова отново набрах номера й. Даваше свободно.

- Ало? – попита мелодичен женски глас.

- Здравей Света, можеш ли да говориш? – попитах бързо аз. – Аз съм Наташа Алексеева, от Патрула, ако не се сещаш – реших да се представя, за всеки случай.

- Да усетих, че ще ме потърсиш за нещо – потвърди Светлана. – Изчакай да изключа котлона и после ще поговорим.

Чух звук от щракване на ключ на печка и рева на абсорбатор. После Светлана отново заговори в слушалката:

- Слушам те.

- Света, предполагам знаеш за случая с инкуба – започнах отдалече аз.

- Знам, планираме да помогнем на засегнатите момичета. 

- Можете ли да ускорите помощта? Днес бях у всички оцелели и никак не са добре. Направо полудяват. Помислих си, че можеш...

- Да ги посетя по-рано? – довърши изречението въпроса ми тя. 

Ето това се казва Велика – знае всичко още преди да й кажеш. Обзалагам се, че е знаела какво ще кажа от самото начало. 

- Мислих си за това. Имаш ли адресите им? – попита тя.

- Разбира се. Да ти ги пратя по факса?

- Давай, пиши номера. Още утре ще ги навестя. След подобно нещастие определено имат нужда от лечител.

- Аз си помислих същото и се сетих за теб. Знам, че не си в Патрула формално, но...

- Тук не става дума нито за Патрула, нито за делото на Светлината – рязко ме прекъсна съпругата на Антон Городецки. – Ако правя нещо, то ще бъде заради самите момичета. Все пак те са просто обикновени човешки девойки. Те нямат нищо общо – тя се замисли. – Ще им помогна. Имам лимит за няколко намеси от Четвърто равнище. Ако се наложи, разбира се. 

- Благодаря ти Света, знаех, че ще вземеш нещата присърце – отговорих аз и усетих как се усмихвам. 

- Опитвам се да помогна. Прати ми адресите по факса – напомни ми тя. – А сега ме извини, трябва да сготвя.

- Няма проблем, прати много поздрави на Городецки и Надя! Довиждане!

- Дочуване – меко ме поправи тя и затвори.

Харесвах Светлана. Тя беше добра, истинска Велика Светла. Дъщеря й Надя също беше готина, но с нея не бяхме истински приятелки. Аз имах твърде много неща на главата, че да се занимавам с нея, а Надя не ме разбираше винаги, въпреки че беше интелигентна млада жена и нямаше предразсъдъци по отношение на мен. Виж, с майката, може би защото беше лекувала мен, се разбирахме повече от добре.

Пратих адресите по факса и се протегнах доволно. Бях свършила поне част от работата. Не се съмнявах, че Светлана щеше да направи всичко по силите си, за да помогне на момичетата. От друга страна, аз имах още работа – трябваше да продължа да пиша протоколи и тъй като нямах никаква идея как да разреша въпроса с Аненербе, реших да се заема с това. Писах до късно през нощта, после трябва да съм заспала. 

Събудих се върху папката с документи. Гадна канцеларска работа! Мразя когато ставаше така! Гърбът ме болеше, вратът ме болеше... Ето така става като работиш до късно! Погледнах си часовника – минаваше девет сутринта. Крайно време беше да се върна към задълженията си. Не можех да се скатавам повече, пък и нямаше закога. Днес вече беше крайно време да се срещна със своя подопечен. Нямаше закога да го отлагам. Колкото по-бързо Николай разбереше, че ако сгафи, ще го отнесе сериозно, толкова по-добре. То, ако сгафеше и аз щях да го отнеса, но това беше друга тема. 

Набрах телефона на Глухарьов от мобилния. Даваше свободно, при това твърде дълго. Затова се отказах и набрах домашния. Кой знае къде си е забравил мобилния, но бях повече от сигурна, че днес трябва да си е вкъщи. Трябваше да е нощна смяна тази вечер, по принцип. Отново даваше свободно, но след малко някой все пак вдигна. Но не беше Глухарьов.

- Ало? – раздразнено и леко сънено попита Ирина Сергеевна. – Кой се обажда?

Напуши ме гигантски смях, но какво да се прави, вече беше късно за това. 

- Здравей Ира – жизнерадостно поздравих аз, - добро утро! Може ли да ми дадеш Сергей на телефона, защото не си отговаря на мобилния? Имаме работа днес и ми е нужна помощта му.

Последва кратка пауза и приглушена караница. По-скоро чувах гласа на Зимина и фрази от типа на „как можа да не си вдигнеш телефона“, „глупак такъв“, „аз да вдигам твоя телефон“ и други подобни. Не разбирах какво толкова имаха да крият от мен, защото беше повече от ясно, че са заедно, но какво да ги правиш. Хора. Най-сетне звукът се пооправи и чух също сънения глас на Глухарьов. Обзалагах се, че все още спи в леглото си. 

- Кажи Наташенка? 

- Трябва да отидем у Николай – обясних аз. – Обаче искам да дойдеш с мен за респект. Че май той повече се страхува от теб. 

- Кой Николай? – попита сънено той. – Тарасов ли? Той е на смяна днес.

Сергей май наистина не внимаваше в картинката.

- Какъв Тарасов?!Онзи, Тъмния маг, младото момче дето го разпитвахме. Аз съм му надзорник, не помниш ли? 

Глухарьов мълчеше, колко ли бяха изпили вчера? Погледнах си часовника – вече беше към десет сутринта. 

- А, сещам се – промърмори той след малко. – Кога да дойда да те взема? – чух изскърцване на пружина, явно ставаше.

- Не бързай, закусете си с Ира спокойно. Мислех си да отидем следобед по някое време. Николай е на училище до два.

- Обади ми се откъде да те взема – отговори той.

- От отдела ще е – уверих го аз. – Дотам ще стигна сама. Просто не помня адреса на момчето.

- Разбрано – и той затвори. 

Честно казано, не ми беше неудобно от ситуацията. Според мен тези двамата бяха родени един за друг, май само те самите не го разбираха. Какво да се прави, понякога хората могат да бъдат много глупави същества. Всъщност исках да отидем при Николай следобед, за да е сигурно, че и майка му ще е там. Въпреки домашния арест, той продължаваше да ходи на училище, просто способностите му бяха блокирани. 

Изобщо не исках да се срещам с него, но като негов надзорник бях длъжна по Договор да го държа изкъсо. Освен това имаше нещо, което все още ме човъркаше. Историята за Ромео и Жулиета. Момчето беше влюбено в Светла и покрай цялата суматоха около жертвоприношението бяхме позабравили за това, а това беше бомба със закъснител. Каквото и да им бяха казали в Патрулите, първата любов се помни винаги. Исках да изясня този въпрос възможно най-скоро. Те нямаха бъдеще и колкото по-бързо го разберяха, толкова по-добре. Важното беше това да стане преди някой да пострада.

Различна психиатрия - трета глава (трета част)

Майката ме поведе в единствената друга стая в жилището – кухнята. Всичко беше старо и олющено, но все пак относително чисто, въпреки, че беше разхвърляно. Тя ме покани да седна на един стол и сама се настани срещу мен.

- Е, - започна тя като ме измери от глава до пети – защо сте дошли?

Стана ми неудобно – как да дам парите, без да я засегна?

- Тъй като вашият случай е дело на сериен изнасилвач – започнах аз – от Министерство на Вътрешните Работи са отпуснали обезщетение за всяка една от жертвите. Аз съм оторизирана да ги раздам – допълних и извадих един от пликовете от чантата си и го поставих на масата пред жената.

Тя се намръщи.

- Да не би да искат да ни затворят устата? – посъска тя и в очите й започна да свети гнева на тигрица, която пази малкото си. – Няма да оставя обезчестяването на дъщеря си ненаказано! Ще пиша до Думата, до президента дори! Няма да мълча!

Още малко и щеше да ме изхвърли, но не ми се искаше да използвам магия.

- Не, не – опитах се да я успокоя аз, – не е това. Просто е малка помощ в тежък момент.
Както казах, има пари за всички жертви. Това, разбира се, не може да компенсира онова, което се е случило на дъщеря Ви, но е нещо, макар и малко. Моля Ви, вземете ги, ако не за себе си, то поне заради нея. Тя ще има нужда от време за да се въстанови, а вие ще трябва да сте до нея. Няма да е лесно.

Жената се замисли и аз погледнах през Сумрака, за да видя какво се върти в главата й. Страшно много искаше да ме изхвърли от тук, да ме изрита направо. Но друга част от нея се страхуваше за детето, за момиченцето, което беше гледала и което стоеше по цели дни с поглед втренчен в една точка. Момиченцето й, което беше минало през Ада. Тези пари нямаше да поправят стореното, но щяха да им помогнат поне малко и тя го знаеше. Затова след кратък размисъл, здравият разум надделя и майката прибра плика с парите в джоба на престилката си. Без да ги преброи.

- Дали тя ще се оправи някога? Дали ще бъде пак същото весело момиче? – тъжно ме попита тя.

Вгледах се в тази измъчена женица. Оксана беше наследила много от красивите си черти именно от нея. Не исках да я лъжа, но не исках и да й кажа грозната истина – че дъщеря й винаги ще носи белега от стореното в себе си. Точно както и аз не можех да забравя срещата си с инкуба.

- Ще се въстанови – обещах аз и се зарекох да направя всичко възможно това да се случи. – Довечера или утре при вас ще дойде наш специалист-психолог.
Майката поклати глава.
- Само да не е мъж! Тя никога няма да го допусне до себе си!
- Не се тревожете – успокоих я аз, - Светлана Антоновна е много добър специалист. Ще помогне на дъщеря Ви.

Майката кимна вяло, макар да не ми вярваше много. Светлана Городецка обаче НАИСТИНА беше невероятен лечител. Когато постъпих в Патрулите, я бяха викнали да лекува мен. Ако Различните можеха да творят чудеса в очите на хората, то тя твореше чудеса в очите на Различните. Станах да си вървя и тя стана с мен.

- Няма ли да пиете чай? – попита тя по-скоро от учтивост, отколкото от реално желание. Беше ясно, че живеят бедно и тя се стеснява от това, че няма какво да ми предложи. Поклатих глава.
- Колегата ми ме чака и трябва да посетим и другите жертви днес. Може би друг път, по по-хубав повод – усмихнах й се окуражително аз.
- Може би друг път – съгласи се тя без да настоява повече.

Мълчаливо тръгнахме към вратата, а аз проверих линиите на вероятностите за Оксана Александровна. Да, прогнозата се подобряваше. Май момичето щеше да има късмет. Щях да се поглижа да има.

- Да знаете, че няма да ни затворите устата! – додаде майката ни в клин, ни в ръкав на прага. – Няма да оставя това така!
- Нищо подобно – уверих я аз. – Очакваме от вас да дадете показания пред специалист от Прокуратурата. Ще трябва да бъдат записани за процеса. Не искаме да травмираме жертвите повече и да ги караме отново да се изправят лице в лице с насилника, затова ще трябва да запишат показанията на дъщеря Ви.

Сигурна бях, че тези показания ще са нужни за Трибунала и друго освен да кажа, че са от Прокуратурата не ми дойде на ум. Те щяха да й внушат фалшива памет, ако се налага. Майката кимна.

- Ще дадем! Убийте онзи мерзавец!

Реших да не навлизам в подробности и само кимнах. Тя ме изпрати до стълбищната площадка и после се върна при съсипаното си дете.

Глухарьов ме чакаше, пушейки на входа. Погледна ме и попита без да вади цигарата от устата си:

- Как мина?
- По-добре, отколкото си мислех – отвърнах аз и погледнах нагоре към блока, от който бях излязла. Пълна дупка.
- Взеха ли парите? – попита делово той.
- Да. Останаха ни още осем момичета. Дано и там да се справим добре.
- Ще отидеш и при дъщерята на Валерий ли? – попита Глухарьов.

Колко съм глупава! Ами да, та нали именно дъщерята на Валерий беше снела отпечатък от аурата на инкуба! Нищо, щях да измисля какво да правя с нейните пари. Нещо ми подсказваше, че не е сега моментът да посещавам това момиче.

- Не, по-добре не  - отговорих му аз. – Хайде, да вървим!

Глухарьов изгаси фаса в стената и тръгнахме към колата му. Чакаше ни среща с още седем разбити живота, още седем нещастни момичета. Понякога е ужасно да си Светъл – да виждаш чуждото нещастие и да не можеш да помогнеш напълно.

Навсякъде ни посрещаше една и съща картина – побъркано от ужас момиче, което допуска само жени до себе си, родители, които категорично отказват да приемат парите, мислейки си, че насилникът е син на богат олигарх, който се опитва да им затвори устите. Следваше известно убеждаване и хората все пак приемаха като ме уверяваха, че няма да оставят нещата така и ще се борят до край за справедливост.

На някои места пускаха и двама ни в дома. Аз отивах да говоря с момичето и майка му, а Глухарьов оставаше с бащата или брата в кухнята. Навсякъде ни посрещаха с неприязън и притеснение. Навсякъде ни заклеваха да накажем престъпника.

Когато приключихме с всички обиколки, вече минаваше три следобед. Глухарьов се опря на колата си и запали цигара. Поредната за днес.

- Понякога адски много си мразя работата – промърмори той сред облак дим.

Застанах до него и потърках слепоочията си. Чувствах се като пълен парцал след обиколката. Толкова много мъка и болка, толкова нещастие. Исках да помогна на всички и адски много исках да убия онзи изрод и другия, който му е дърпал конците.

- И аз – съгласих се с Глухарьов на глас. – Милиционерската работа е гадна. Патрулната работа е гадна...

Глухарьов ме погледна изпод вежди.

- Мрънкаш ли? – попита развеселено той.
- Абсолютно.

Погледнах часовника си – три и половина.

- Ще се връщаш ли в отдела? – попитах го аз.

Глухарьов допуши цигарата си и стъпка фаса. После изгледа мрачно иначе хубавото безоблачно небе и отговори:

- След тоя ден – не. Искаш ли да се обадим на Денис и да отидем да пием?
- Не става – намръщих се аз на свой ред. – Трябва да се върна в Патрула. Има едни документи, които трябва да разгледам. Ти пий и за мен, става ли?
- Става – засмя се той. – Да те закарам донякъде?
- Не, ще повървя малко и после ще си отворя портал. Имам нужда да си подредя мислите.
- Както искаш – сви рамене той и седна зад волана.

Аз реших да повървя и да се опитам да си подредя мислите.