- Вие нали умирахте от куршум в главата? – процеди Глухарьов.
- Надявам се, че не аз съм жертвата – отговорих аз бързо.
- Тцъ. Но началникът ти може да пострада.
Двамата стояхме нагазили до коленете в преспите сняг пред една нисичка селска ограда. След три телефонни разговора – един със Зимина и по един с началниците ми от Патрулите – се оказа, че малко са забравили да ни намерят място за нощуване и на генерал Решетников му се наложи доста бързо да оправи нещата. В резултат на което получихме хижа. Именно хижа – няма как иначе да нарека паянтовата къщичка от дървени трупи, напаснати на кръст, пред която се намирахме. Мястото изглеждаше меко казано изоставено. Снегът я беше затрупал до половината и се обзалагах, че никой не е влизал вътре поне последния месец. По думите на генерала, предадени ни от Зимина, мястото трябваше да принадлежи на някакъв полковник от запаса, който сега е в някъде си (не запомних къде) при внуците. И ние, щем-не щем, щяхме да му гостуваме задочно.
- Бахти съборетината – измърмори моят колега и подритна паянтовата вратичка.
Дървото явно не беше свикнало на подобно насилие, защото изскърца зловещо и увисна на едната си панта (в ролята на която храбро се мъдреше тел).
- Нямаме избор – отговорих аз примирено.
- Вашите не ви ли уреждаха по хотели? – продължи да недоволства Сергей.
- Явно не и този път – констатирах аз мрачно.
Още по пътя бях претърсила саковете за пари. На мен като на сътрудник на Патрула ми се полагаха дневни. Обаче като изключим парите, които Ирина Сергеевна ни даде на изпроводяк, в саковете нямаше нищо. Щях да напомня на Великите за пропуска. Или просто най-нагло да си изискам издръжка от местния Патрул.
- Така ми се иска да забия един в мутрата на тоя дърт...
- Серьожа! – скастрих го аз. – Колко пъти да ти обяснявам, че хич не е добра идея да злословиш по адрес на Великите? Те усещат и после ще ти го върнат тъпкано! Спри се!
Моят колега изсумтя недоволно. Беше виждал Завулон ядосан, но за негово огромно щастие, никога не беше виждал Хесер истински бесен. Иначе си отбелязах на ум да напомня на Великия Светъл за това недоразумение. Мястото определено никак не ми харесваше.
Сергей бутна вратичката и когато тя заяде – и как иначе, беше заровена до половината в сняг – просто делово я откачи от многострадалната тел и я оснави встрани.
- Давай да влизаме, че се смръзнах!
Той отиде да ни вземе багажа, а аз огледах критично мястото. Отне ни повече от час да обиколим Твер надлъж и нашир, докато я намерим. Забутана в самия край на града и доста хитро скрита между по-новите сгради. Не се виждаше, не беше осветена изобщо и за капак най-близката улична лампа беше на около триста метра. Поне така твърдеше Сергей. На мен ми се виждаше доста по-далече.
Прозорците зееха като черни дупки и се зачудих дали изобщо има прозорци. Ако има стъкло щеше да има и отблясъци, нали така? Нагазих още в снега и се оказа, че вече ми е до над коленете. Изпсувах. Дотук с ботушките ми! Не бяха предвидени за подобен сняг, а за гадната московска сива каша. Къде ни натресоха...
Добрах се някак си до перваза на прозореца и тръгнах да ровичкам в снега. Бяха ни казали, че ключът трябва да е там. След като ръкавиците ми подгизнаха напълно, все пак успях да го изровя. Беше стар като къщичката – от ония, едновремешните, дето ги има по приказките. Не знам защо се сетих за златното ключе на леля Тортила от Буратино. Тръгнах да превъртам, но тъпата брава, естествено, заяде.
- Дай на мен! – Глухарьов мина през снега като таран и издърпа ключа от ръцете ми.
Толкова по-добре, и без това не си усещах пръстите. Бравата продължаваше да се опъва, но след три-четири проклятия и два ритника все пак се предаде и се отвори със скърцане. Вътре ни чакаше непрогледен мрак.
- Стой зад мен! – каза моят партньор и остави саковете на прага.
Преди да се усетя, чух изщракването на предпазителя на пистолет.
- Серьожа, ти шегуваш ли се? – възкликнах аз, но той ми изшътка:
- Трай там! Нямаш представа каква измет може да се крие тука!
Скръстих ръце на гърдите си и му дадох точно две секунди да се прави на топ ченге и да насочва заредено оръжие в нищото. После щракнах с пръсти и запалих „Светулка“ – елементарното заклинание за светлина. Гледката не беше никак хубава. Стара къщичка. Толкова стара, че по пода имаше шарени черги. Поне имаше две легла – ако изобщо мога да нарека така двата железни кревата на двете стени. На отсрещната стена се мъдреше истинско огнище, през което вятърът виеше едно зловещо.
- Тая барака дали има баня и ток? – зачудих се аз.
От ляво на входа се мъдреше друга врата, така че побързах да отворя. Друга стая, по-малка от първата. Ако се съди по двата плаката с архивни анимационни герои, може би тук са живели децата на полковника. А от тази стая имаше друга вратичка. Слава на Светлината и Мрака. Баня имаше. Лошата новина беше, че е на бойлер. Който естествено беше надлежно изключен.
- Намерих бушоните – обади се Глухарьов от съседната стая. – Нищо не пипай! Пускам тока!
Нямах и намерение да пипам, така че послушно изчаках. Инсталацията издаде доста притеснително пращене. Като съскане.
- Серьожа? – попитах аз притеснено. – Това да не гръмне?
- Кое? – той се подаде на вратата и щракна лампата. – Я дай на мен!
След това включи собственоръчно бойлера и ми нареди да се разкарам от стаята.
Отидох в стаята с огнището и ми направи впечатление нещо друго.
- Серьожа?
- Сега пък какво?
- Имаме проблем.
Това му беше стигаше да довтаса на секундата.
- Какво?
- Нямаме отопление, освен ей това нещо – отговорих аз и посочих огнището. – Май и печка за готвене нямаме.
- Да му еба майката и на твоя и на моя началник... – процеди Сергей и се отпусна на другия креват.
Кимнах. За пръв път, откакто ни бяха казали, че трябва да се довлечем в Твер, започвах да разбирам какво значи да си в провинцията. И двамата с Глухарьов бяхме деца на града. Аз такава къщичка само в приказките съм виждала. А сега не стига, че трябваше да живеем тук посред зима, но и някак си да се оправим с всичко – вода, храна, отопление.
- Можеш ли да цепиш дърва? – попитах го със съмнение.
Не знаех какво трябва да хвърлим в огнището, ама дървата бяха първата ми мисъл.
- От какъв зор? – учуди се той.
- Нали имаш вила...
- Купувам си дърва, когато ми трябват – гласеше практичния отговор. – И ходя там почти само за майските празници и лятото, когато не ми трябват много. Така че, не. Ти не знаеш ли заклинание за това?
Замислих се. Ако не брояхме Тройното острие, което може да цепи и глави, май не знаех. Поклатих глава тъжно.
- Има едно-две заклинания, но не искам да хабя Сила напразно. Наистина ли не знаеш?
Той стана и си изпука кокалчетата на ръцете.
- Явно ще трябва да се науча, мамка му.
Преди да успея да го спра, вече беше излязъл навън. Сигурно да търси дърва, знам ли. Побързах да изляза след него. Че ако вземе да се осакати... Намерих го само на няколко крачки от вратата, загледан критично в един тъмен навес.
- Наташенка! – той ми махна да се приближа.
Едвам догазих до него и се улових за ръкава му, преди да съм паднала по лице в снега.
- Я направи оня фокус със светлината!
Послушно щракнах с пръсти и навесът мигом светна. Оказа се пълен с дърва. Дълги по половин метър прекрасни трупчета. Ненацепени. Имаше и дръвник, на който кротуваше забита брадва със стаховити размери. Само дръжката беше над метър.
- Щом като е така... – измърмори Глухарьов и тръгна да си сваля палтото.
- Серьожа, ти нормален ли си? – попитах го аз, малко по-истерично от обикновено.
- Напълно – контрира той. – Я подръж това! – след секунда ми тръсна палтото си.
Тежеше доста. Той обаче не спря дотук, а свали и униформеното сако.
- Серьожа, сигурно е минус двайсет! Обличай се веднага!
- След като нацепя дърва, мамо! – озъби се той. – Дръж и това и ги занеси вътре!
- Не прави глупости, преди да съм се върнала! – опитах се да се презастраховам аз.
- Що, все едно ти можеш да нацепиш дърва! – тросна се той.
- Не мога – отговорих без да се обръщам, - ама само аз мога да те закърпя, ако вземеш, че си отсечеш я крак, я ръка.
Все пак реших да не тествам търпението му и се върнах по най-бързия начин. Той беше поставил един пън на дръвника и го гледаше с един от особено злобните си следователски погледи. Все едно дървото ще се уплаши и ще се нацепи само.
- Стига си се пулил, Глухарьов, това не ти е стаята за разпити! – отговорих аз. – Няма да се нацепят от страх.
Злобният поглед се премести от дървото върху мен.
- Да ти дам брадвата на теб, а многознайке? – озъби ми се той. – Като гледам си едни петдесет кила с мокри дрехи.
- Стига ми се обяснява! – върнах му го аз. – Или пробвай, или да почвам аз с други методи! Ама трябва да се махнеш от там!
Вместо отговор той взе брадвата, чак сега видях, че досега се е подпирал на нея и замахна с нея над главата си. Последва тъп удар, обаче дървото не се разцепи. Просто падна от дръвника.
- Мамицата ти... – изруга моят партньор, наведе се и го върна обратно.
После опря брадвата на дръвника и взе да навива ръкавите си.
- Ти, мамичката ти мръсна, шибан пън...
- Така няма да стане! – обадих се аз. – Това не ти е...
- Остави ме да се съсредоточа! – сряза ме той.
Последваха поне десет удара на брадвата по дървото, от които направо ми писнаха ушите. При всеки имах чувството, че ей сега или брадвата ще се натроши на парчета и ще трябва да спасявам Глухарьов от тях, или дървото ще се пръсне на парчета. Обаче не – все едно беше омагьосано и не само си остана цяло, но брадвата дори не успя да се забие в него като хората. Имаше само резки.
Глухарьов се опря на нея и започна да диша тежко. Като парен локомотив, а кълбата дим от дъха му допълваха картинката. Светулката послушно се беше скрила някъде близо до тавана, обаче аз се чудех дали да се приближа. Моят партньор имаше волска сила, това си беше ясно, но не ми се виждаше умна идея да го оставям да млати това нещо повече.
- Серьожа? – попитах аз като са по-сигурно се държах на една ръка разстояние от брадвата. – Може би е по-добре да зарежем това, а? Ако пренесем пъновете, може и да запаля нещо. С магия – додахох за по-убедително.
Истината беше, че нямах идея как точно да запаля огън, дори и с магия. Можеше да опитам, разбира се, и щеше да ми се наложи да разбера. Обаче дали щеше да се получи с тия пънове?
- Аз... тоя боклук... ще го направя на... трески... – изръмжа той на пресекулки.
Приближих се. Както беше полуоблечен, само ми липсваше да ми се тръшне болен. Обикновената настинка се лекува трудно дори с магия. Неясно защо, ама точно така става.
- Серьожа, просто зарежи!
Той се обърна толкова рязко, че в опита си да отскоча назад, за да не ме бутне, се проснах по задник в снега. За пръв път тая вечер се зарадвах, че преспите са дълбоки. Сергей се изсмя и ми подаде ръка да стана.
- Наташенка, Наташенка... Не схващаш.
Поклатих глава и се заех да изтупвам палтото си от проклетия сняг. Ботушките вече отидоха. Ама кашмиреното палто не си го давах!
- Тук не е въпросът в това как ще запалим огън – отговори той философски и се зачудих дали пък докато съм дремала последните стотина километра от пътя не е тръгнал да пие.
- А къде е въпросът? Давай да ги носим тия глупости и да се опитам да запаля нещо!
Погледнах си часовника – беше към девет вечерта. Глухарьов прихна да се смее.
- Да ги носим, викаш? – повтори той и кимна към купчината пънове. – Я пробвай, да те видя!
Беше мой ред да ръмжа, докато газех към пъновете. Вече официално не само ботушите ми бяха подгизнали, ами и глупавият униформен панталон. Приближих се към купчината и си избрах един от пъновете на земята. Или Глухарьов беше решил да ги цепи, или собственикът на къщичката им беше вдигнал мерника. Наведох се, уж хванах единия от тях и... нищо не стана. Опитах отново – пак нищо.
- Не става, а? – попита Глухарьов над рамото ми.
Едва не подскочих. Дори и сега отвратителният му навик да се придвижва безшумно можеше да ми изкара ангелите. Изръмжах и опитах отново. Пак нищо.
- Я ми дай брадвата на мен! – казах аз накрая.
Моят колега послушно ми предаде оръдието на труда. Обаче в неговите ръце изглеждаше доста по-лека. Реших да не си хабя силите и я завлякох до дръвника. Обаче идеята да я вдигна над главата си както правеше той нещо не ми се получи. Един път просто не стана, а втория залитнах. На третия път Глухарьов просто я издърпа от ръцете ми.
- Стига, че само като те гледам и лошо ми става! Влизай в къщата! Аз ще се оправя тука!
Погледнах го накриво. Интересно как щеше да се оправи...
- Не съм мъж, ако не се разправя с тия тъпи дървении – отговори той на въпроса в главата ми. – А сега изчезвай от тука, че ме разсейваш!
Поколебах се за момент, но после направих лек пас към брадвата. Простичко заклинание – „спойка“, да не може да се пръсне на парчета. Оставаше само Сергей да не си отсече главата с нея и ако иска можеше да млати пъновете и цяла нощ.
Върнах се в празната, но поне светла къща и се зачудих що за идиот трябва да си за живееш в такава саборетина. Всичко в нея беше като излязло от призказките за помешчици и богатирски дъщери. Липсваше само дъсченото корито и шарените чинии по стената. Ако си служител на милицията, могат да ти дадат ведомствено жилище. А тук човекът зорлем се беше заврял в тая дупка. Може би е била наследствена? Ама ако беше, защо не се е разкарал от тук? Или пък тук е дошъл след пенсия? Всякакви идиоти имаше.
Влязох в банята да проверя бойлера. Поне загряваше, ако се съди по стрелката с градусите. Пуснах водата – не много топла, ама щяхме да го преживеем. В малката стая имаше гардероб, така че бързичко се разтършувах за одеала. Ако Глухарьов продължаваше така, щяха да са му нужни. Впрочем, изобщо нямаше нужда да проверявам какво прави, защото дори от малката стаичка се чуваха възгласите му „аз на тебе мамичката ще ти сцепя, тъпо дърво недоцепено“ и други подобни доста по-нецензурни по адрес на всички роднини да дървото и дървосекачите по женска линия.
Ако не друго, щом псуваше, значи беше все още жив и здрав. Т.е. не се беше пребил с брадвата. На дъното на шкафа намерих няколко одеала на анимационни герои. Виждаше се, че са доста по-нови – може би на внуците, които беше споменала в разказа си Зимина? Събрах ги на купчина, но естествено теглото се оказа повече, отколкото можех да нося. Изръмжах и направих три курса докато завлека всичко от гардероба в стаята с двете легла. В никакъв случай не бих легнала на тия чаршафи. Знам ли кога са ги сменяли?! Върнах се обратно и намерих нещо като скрин до гардероба. Дано бабичката да си държеше там чаршафите. Нали в приказките е така?
Оказа се, че съм права и намерих топ нови чаршафи, така че в следващите няколко минути преоборудвах леглата. Дотук добре – чисти чаршафи плюс топла вода и ток. Псувните навън рязко бяха утихнали и се бяха сменили с тъпи удари. Зачудих се дали да излизам. Не го бях чула да вика, а ако се беше порязал, посякъл, или както му викат там на раняването с брадва, досега да се е развикал така, че и в Москва да го чуят. Може пък вярно да го разсейвах... Така че се свих на едното легло и се увих, както си бях с дрехите и палтото, с две от наличните четири одеала.
Заслушах се в тъпите удари и се надявах Глухарьов най-накрая да е хванал цаката на цепенето на дърва, каквато и да беше. Защото иначе щеше да мъкне пънове, които да разпалваме. Как, не щях и да знам. Нямах никаква идея как се пали огън без магия. Впрочем, и с магия не знаех точно как става. На сбирките на патрулите, когато сме на вила или нещо подобно, това го правеха по-старите и опитни магове. Никога не съм се бутала и изобщо не ми е пукало откъде идват шишчетата и пържолите.
Мисълта за пържоли ми припомни, че нямаме какво да ядем. Разрових се в саковете с ясното намерение да звънна и да се накрещя на Хесер, ако не е помислил поне за това. За негово щастие, открих на дъното на своя сак две консерви със сельодка и един омачкан самун хляб. Щяха да стигнат за тая вечер. Надявах се. Извадих ги и ги тръснах на мъничката масичка – заела тясното пространство между кревата, на който седях и празното огнище. Над нея имаше прозорец, ама само като погледнех към снежната приказка навън ме втрисаше, така че реших да пропусна.
Ослушах се – докато бях ровичкала за храна не бях си дала сметка, че шумът от цепенето на дърва е спрял. Глухарьов! Напсувах се на ум, че не бях излязла да го надзиравам. Само оставаше да се е заклал с брадвата. Тъкмо хукнах към навеса, когато едва не се сблъскахме на вратата. Носеше наръч нацепени дърва, миришеше отвратително и беше ухилен до уши.
Отдръпнах се да му направя път.
- Това как го направи? – попитах аз докато го наблюдавах със съмнение как реди дърветата на колибка в огнището.
Ако беше Различен бих се заклела, че е ползвал магия. Обаче Глухарьов беше човек, така че тази възможност отпадаше.
- Малко псуване, липса на избор, липса на истерясващи девойки наоколо и малко повече пот при цепенето на дърва – отговори ми той – и ето ти ново умение.
Скръстих ръце на гърдите си.
- Сега да не искаш да ми кажеш, че за половин час се научи да цепиш дърва?
- За един – поправи ме той. – Виж си часовника.
Погледнах. Наистина, беше почти десет вечерта. Идеално и прекрасно.
- Така, значи ти сега ще подпалиш това нещо – каза ми той и стана, - а аз отивам да се изкъпя.
Примигах. Не знам кое ме учуди повече. Ищахът да се къпе или заповедта да запаля огъня. Той си взе своя сак и тръгна към банята.
- Няма топла вода още! – казах на гърба му.
- Все ми е тая – отвърнаха ми през рамо, - мириша на прасе и за нищо на света няма да се срещам с тоя кретен Решетников в тоя вид утре.
- Веднъж да сме на едно мнение – измърморих аз.
Запалването ми се удаде много по-лесно, отколкото си мислех. Дори не ми трябваше заклинание. Просто си представих огъня между пъновете и той лумна. Вероятно беше много древна магия. Май трябваше да питам. В стаичката обаче си оставаше адски студено, така че направих още едно заклинание за затопляне на въздуха. Принципно с него се сушаха дрехи, но тук беше толкова влажно, че щеше да свърши работа.
Криво-ляво ни се получи вечерта. Особено след като двамата с Глухарьов изядохме двете консерви и не особено читавия хляб. Щях да напомня на Хесер и за това. Обаче към полунощ трябваше да лягаме. Първо – защото дървата бяха вече на привършване и второ, защото утре щеше да ни се наложи да се срещнем с новия си началник.
Няма коментари:
Публикуване на коментар