- Абе, Серьожа, тебе няма ли да те повишават най-после? – подкачих го аз, докато ми помагаше да се върна обратно по леда до главната сграда. – Ще вземеш да се разкиснеш с тая служба на майор!
Общо-взето, моят колега си ме влачеше, ама какво да направя като ботушките бяха на намаление и ми стояха добре. Откъде да знам, че ще трябва да си купя пикел и котки към тях, за да се придвижвам из отдела??? Не че не можеше да пусна някое заклинание, обаче първо – щеше да е страшно подозрително и второ – от какъв зор да си хабя силите? После щях да пиша една кофа мастило.
- Ще ме повишат, когато цъфнат налъмите – върна ми го той с привидно ядосан тон. – Не ми достигат години и заслуги за подполковник още.
Моят партньор спря, пусна ме и започна да смята нещо на пръсти. За да не падна, се залових за ръкава на палтото му. Под краката ми беше като стъкло.
- Мда, трябват ми още четири години служба преди да ми дадат звание подполковник. Впрочем, и ти скоро няма да видиш нови звезди по пагоните, драга.
Засмяхме се дружно. Той – защото го биваше в самоиронията, аз – защото и за мен пагоните бяха излишни финтифлюшки. Иначе и двамата бяхме наясно, че ако Сергей не се напъне да направи нещо, няма да види скоро нови звездички по раменете си. Само дето, неясно защо, той не се напъваше да направи каквото и да е.
- На мен и не ми трябват – отговорих аз и кимнах към рамото си. – И тия звездички са ми излишни.
- Бре, каква си ми благородна – изхили се той. – Давай да влизаме, че имам да оправям едни дела за Прокуратурата. Като се замисля – продължи Глухарьов да разсъждава на глас, докато ме мъкнеше през леденото поле в двора, - що не вземеш да ми помогнеш? Ще стане бързо и после двамата ще ги тръснем на тия от Прокуратурата.
- Защото, драги мой, аз се оправям с Различните дела, помниш ли? – отговорих аз, полу-завряла лице в яката му, за да се пазя от налитащите в очите ми снежинки. – Имаме три дребни хулиганства, едно нападение и грабеж.
- Ах, каква си ми хитричка – продължи той, - ама иначе ти знае гагата...
- Добре де, Серьожа! – предадох се накрая. – Ще ти помогна, разбира се! Но да знаеш, че трябва да ми диктуваш какво да пиша в бланката. Още не ме бива много.
Глухарьов се засмя. Беше постигнал своето и го знаеше. Всъщност нямах нищо против да му помогна, просто исках да го подразня мъничко преди да се съглася. Няма само той да ме дразни – я!
Най-любимото нещо на кой да е следовател беше да може да тропоса делото на някой друг. Не от злоба, чисто и просто винаги е по-хубаво да ти е чиста статистиката. Само че чистата статискита не се получава от нищото и колкото и да се стараеш, винаги има нещо, което да разваля нещата. Това е като някакъв неписан закон. Първоначално го обвинявах в безотговорност и така нататък, но по-късно, когато на мен ми се наложи да имам сто дела на главата, разбрах, че има неща, дето е по-добре да са в чуждата градинка. Така че Прокуратурата прибираше три вида дела – важните и тлъсти такива, криминалните с много кръв и тези, от които никой няма нужда и „се създават с гриф „висящо“, както бе казал Сергей.
Най-после стигнахме до изринатата пътека пред главната сграда и Глухарьов ме пусна да вървя сама.
- Ако не съм аз да те водя насам-натам за ръчичка като тригодишно – замисли се той на глас, докато палеше цигара, - чудя се как щеше да издрапаш...
- Ти сега какво – оплакваш се, че си помогнал на дама в беда ли? – озъбих се аз. – Голям си кавалер, няма що!
Той издуха облак цигарен дим в празното пространство и ми го върна:
- Аз съм ченге. Не ми плащат да кавалерствам. Точка.
- Направо се чудя как Ира те търпи – възнегодувах аз и запристъпвах от крак на крак.
Ставаше ми студено, но нали се бяхме разбрали да дойдем заедно на смяна, та трябваше да го изчакам да допуши проклетата цигара. Вече дори се бях отказала от идеята да го накарам да престане с тая гадост. За година и кусур разбрах, че просто няма надежда. Прекарахме следващите пет минути в мрачно оглеждане на противника. И двамата мълчахме – аз, защото се чудех как се оставих да ме изработи да пиша една камара бланки за Прокурата. Какво се въртеше в главата на Глухарьов беше мистерия.
- Честно казано, и аз се чудя как ме търпи – изхили се той накрая. – Айде, давай да влизаме – после изгаси вече допушения фас в стената и го метна в една празна кофа оставена до вратата от чистачките за тази цел.
Помня, когато влязох в районното преди година. Тогава всичко ми беше ново и странно, дори малко плашещо. Сега обаче, след година работа под надзора на Глухарьов и компания, вече нищо не ми правеше впечатление, ако ще оперативните да довлекат бременен травестит-сериен изнасилвач. Самото районно не се беше изменило съществено. Ирина Сергеевна все говореше за някакъв генерален ремонт, ама нещо не виждах кога ще се случи.
Още от вратата се оказа, че ще е натоварен ден. Клетката беше пълна с хора, а срещу тях, скръстил ръце и със злокобен поглед се беше настанил един от оперативните.
- К’ви са тия бе, Стьопа? – попита Глухарьов след като се здрависаха.
- Зарежи Серьога, Стас ни прати да ловим банда джебчии. Еми, заловихме ги – избуботи в отговор мъжът – едър и с фигура на боксьор или бияч.
- Ясно – кимна моят партньор с оная, злобната усмивка, - значи ще са ми клиенти. Наташа, върви изпиши ключовете за кабинета и отваряй сергията, аз тук със Стьопа ще си поговоря малко.
Кимнах. Щом като иска да научи подробностите веднага – прав му път.
- Да ти взема ли служебното оръжие или сам ще се занимаваш? – попитах, по-скоро от учтивост.
- Сам ще го взема – махна с ръка той, - че току-виж си си простреляла крака от некадърност.
- Много смешно – отвърнах аз. – Кой ме учи да стрелям? Май беше ти... Ако толкова си ме научил, това вече е друг въпрос.
- Добре, добре – отказа се Сергей от заяждането, - айде изчезвай за ключовете! – допълни той и ми махна с ръка по посока на дежурния. – Върви, върви! Къш!
Изпуфтях многострадално и отидох. На смяна беше Павел Петрович – имах чувството, че този човек е абониран за мястото на дежурния, каквото и да правех, почти не можех да видя друг там. Той ме поздрави сърдечно и без много приказки ми връчи ключа от общия ни кабинет с Глухарьов. През последната година, това място ми беше станало като втори дом – и противно на първоначалните си мераци за ред, и аз бях превърнала своята част от него в кочина. Какво да се прави, канцеларската работа предразполага към безпорядък. Обаче се възхищавах на колегата си, че може да намери всяка хартия вътре до няколко часа. Без значение дали става дума за висящо дело отпреди пет години или за жалба отпреди два часа.
Настаних се зад бюрото си и включих служебния компютър. Древната машина послушно забръмча, а аз използвах времето да отида и да налея вода. Щеше да ни трябва чай. На пейката в коридора нямаше никого, интересно защо. Направих за себе си и за Глухарьов и зачаках. Без него нямаше как да започнем работа по делото с джебчиите. Затова реших да поцъкам из интернет на нещо.
Сергей се върна след около половин час, изключително изнервен. Свали палтото и си хвърли фуражката на бюрото. Не улучи, така че станах и я вдигнах от земята. Мимоходом му хвърлих един поглед. Очите му мятаха мълнии.
- Ей, какво е станало де? – попитах аз.
- Аз ей сега ще им нацепя гьона на ония тримцата! – процеди той и свали и униформеното сако. Разкопча копчетата на ръкавите на ризата и ги нави до лактите.
Това беше на зле. Интересно какво ли му бяха казали оперативните, че така да им набере на тези? Станах и го дръпнах да спре, точно когато се беше наканил да излиза. Сергей замръзна с ръка на дръжката на вратата и ме изгледа злобно.
- Какво? – интонацията му ми подсказа, че изобщо не му се говори.
- Ти ми кажи какво? – троснах се аз и също го погледнах лошо. – Какво ти казаха оперативните, че си тръгнал да трошиш кости?
Глухарьов изръмжа и издиша шумно.
- Ония тримата, в клетката, не били само обирджии. Нито пък джебчии. Имали навика да причакват пенсионери и да ги пребиват за пенсията. Така се оказа. А познай коя е била последната им жертва?
- Коя? – попитах тъпо аз.
- Леля Варя – отговори ми той и вече и аз се ядосах.
Леля Варя работеше в пекарницата на съседната улица. Сутрин целият личен състав ходеше да си купува кифли от нея. Правеше ги невероятни! Затова цялото районно я покровителстваше. При леля Варя не ходеха данъчни, нито здравната инспекция (то си беше напълно чисто и без това, но с тях се бяха разбрали на по-високо ниво), а след един злополучен опит за рекет, цялата група на Карпов хубавичко даде да се разбере, че който пипне веселата бабка от пекарницата, ще свърши в бетонно корито. Аз също харесвах леля Варя. На нея можеше да се разчита винаги да има нещо вкусно под ръка. А ако си измръзнал след обиколка да раздаваш призовки – в нейната пекарница винаги щеше да се намери и по чаша топъл чай.
От няколко дни обаче леля Варя не беше на работното си място в пекарничката. Сменничката й обясни, че е в болница. Рядко виждам служителите на МВД да работят толкова бързо, но за два часа болницата беше намерена, беше проводен пратеник да вземе показания и да занесе на жената плодове и един букет. Жалбата пък моментално беше изтеглена при нас. Гледахме я ние с Глухарьов, естествено.
Стиснах юмруци. Изведнъж и на мен ми се прииска да ги разпитам. Ама не съвсем по човешки.
- Идвам и аз!
Глухарьов ми препречи пътя.
- Точно ТИ никъде няма да ходиш!
- Моля?! – озъбих му се аз въпреки че ми беше станало ясно, че няма за какво да се съпротивлявам. – И защо, ако мога да попитам?!
- Защото това е мъжка работа и не искам да се месиш! – скара ми се той отново. – На разпит влизаме аз, Стьопа, Денис и Карпов. И не искам никой да ми пречи да се разправя с тия изроди, ясен ли съм?
Нещо в погледа му ми подсказа, че колкото и да обича да спори с мен, точно сега няма да приеме нищо различно от „да, другарю майор“ за отговор. Когато ставаше дума за насилие над жени, Глухарьов просто откачаше и настигаше по жестокост шефа на оперативните, Стас Карпов. Един разпит, на който-присъстваха двамата най-мотивирани биячи в отдела нямаше начин да завърши добре за разпитваните. Обаче със сигурност в края щеше да има пълни самопризнания и екип на „Бърза помощ“. Това обаче далеч не означаваше, че съжалявам ония изроди. Точно обратното. Въпреки това ми се искаше и аз да помогна за това да ги направим на кайма. Заради леля Варя, която сега лежеше в интензивното със сътресение на мозъка, счупен крак и пет счупени ребра.
- Ама Серьожа, аз...
- Няма Серьожа! – тросна ми се той. – Оставаш тук и това е заповед!
- Да, другарю майор! – кимнах аз.
Беше безсмислено да се спори и всеки опит от моя страна да се възпротивя само щеше да влоши нещата. Мразех, когато трябваше да играя по свирката на Глухарьов обаче за това време не се промениха две неща – неговият тотален отказ да ме пуска в полева работа (като задържане на престъпници и други подобни) и това да ме държи възможно най-далеч от стаята за разпити. Второто не винаги му се получаваше, но поне проявяваше завидно старание.
Сега Глухарьов изсумтя и без да каже и дума повече изхвърча от стаята. Разбирах защо е толкова бесен, така че реших да го оставя да си излее яда. По-добре на ония в клетката, отколкото цял ден да е като буреносен облак. Върнах се обратно на бюрото си. Може би Сергей беше прав – какво щях да правя аз в стаята за разпити, докато четирима мъже смилат от бой други трима? Макар да знам, че насилието е наложително и че в този случай е направо неизбежно, пак не ми беше особено приятно да го гледам. Може би Тъмните са прави, че имам меко сърце, не знам.
Разгледах купчината дела за Прокуратурата. Глухарьов ме беше помолил да помогна, значи поне можех да проверя кое дело къде да го пратим. Имаше какво ли не – безброй кражби, две убийства, и най-интересното от всичко, поне седем-осем доклада за изчезнали хора. Отделих ги настрана. Бяха твърде много за нашия район. Тук не е нито емигрантско гето, нито студентски рай. Хора не изчезват току-така. Усещах, че става дума за някакъв проблем.
Другите ги натрупах на купчина. Каквото и да мислеше Сергей, убийствата щях да ги оставя на следователите от Прокуратурата. Мразех дела за убийства! Той, впрочем, също не ги долюбваше особено.
Моят партньор се върна след час и половина уморен, почервенял и с кръвясал поглед. По униформената риза не се виждаха петна от кръв, но ръцете му бяха мокри, следователно е имало доста екшън в стаята за разпити. Той се отпусна на стола си и просто ми кимна към чашата с изстиналия чай. Изхъмках и отидох да му направя нов. После щяхме да говорим.
Глухарьов пи мълчаливо, а след това запали цигара.
- Какво стана? – попитах аз.
Той изръмжа в отговор и започна да обръща някакви хартии, както правеше винаги, когато се чуди как да не ми отговори. С което само ме влудяваше.
- Серьожа!
- Къде са делата за Прокуратурата?
- Отделила съм ги, за тях по-късно! Кажи ми какво стана, признаха ли?
Моят колега изгаси ядно цигарата си в консервената кутия и запали нова.
- Има си хас да не признаят! В спешното ще имат доста работа, а после директно в следствения арест – отговори ми накрая той с новата цигара в уста.
- Пада им се, боклуци такива! – процедих аз.
Глухарьов изхъмка и пусна служебния си компютър. Помълчахме малко, но после се сетих какво искам да му кажа.
- Серьожа?
- А?
- Благодаря ти!
- За какво? – вдигна вежди той. – Аз тия така или иначе щях да ги смеля от бой.
- Неее – размахах ръка аз, - благодаря че се застъпи за мен на събранието.
Той стана от бюрото си и отиде да се изтегне на диванчето.
- Наташа, ние с тебе сме екип и за да ни възприемат като такъв, трябва да се покриваме не само пред началството, а и пред подчинените си – започна моят колега наставнически. – Освен това тия си го просеха, не ги е срам!
- Прав си, но все пак ти благодаря! Сама щях да се издъня.
Сергей ми се усмихна.
- Нали затова сме партньори? За да си пазим задниците! А аз на ония кретени недоклатени със сигурност ще им хвана цаката, вярвай ми!
Изхилих се. Глухарьов беше много коварен противник, така че да се заяде с теб не беше най-хубавото нещо на света. Той не отправяше напразни заплахи и нищо че беше обикновен следовател без кой знае колко амбиции, имаше връзки абсолютно навсякъде. Военните, Прокуратурата, съдът, министерство на вътрешните работи и подземния свят. За една година го бях видяла да прави такива лупинги, че човек се чудеше защо продължава да се занимава със следователска работа вместо просто да се заеме с бизнес и да впрегне връзките си в изкарване на пари.
Сергей ме беше запознал с някои от приятелите си и те бяха, меко казано, страховити. Май имаше и един-двама олигарси, които му бяха задължени по някакъв параграф. Така че не се и съмнявах, че ще стъжни живота на всеки, който се опита да му пречи да си върши работата.
- Сигурна съм, драги! – отговорих му накрая. – Виждала съм те в действие. Аз на Различните пък такъв Трибунал ще им спретна, само да продължат да се надуват. Различни били, и какво?
Сега беше ред на Глухарьов да се изхили.
- Ти толкова ли зла си беше или такава стана тук? – попита ме шеговито.
- Май си бях такава и преди – върнах му го аз. – Просто адски мразя подобни надути пуяци.
- Аз също – мрачно заключи той, - ама нали знаеш, че ние двамата отговаряме за тая сбирщина идиоти?
Кимнах. По-точно нямаше как да го кажем. Беше зверилник.
- Ще ми се да не отговаряхме, да ти кажа.
- Какво да се прави – сви рамене той, - служба.
И двамата въздъхнахме многострадално. Както Глухарьов обичаше да казва, имаше дни, в които си мразиш работата. Сигурно щяхме още дълго да разсъждаваме колко ни е скапана работата, но изведнъж, телефонът на бюрото на Глухарьов иззвъня.
Няма коментари:
Публикуване на коментар