Той стана и вдигна веднага – звъняха на стационарния телефон, значи беше по работа. Но не казал още „здравей“ ми размаха слушалката да дойда да говоря. С жест попитах кой е, а той с физиономия ми показа, че са от моите. Жестът представляваше рогца на главата. Един път, след края на историята с Ярослав, когато се бяхме напили, ми беше казал, че Различните и дяволите са едно и също нещо.
Ставаше дума за работа на Различните. Или на някое от подразделенията на МВД, което работеше съвместно с Различните. Дотук с рутинния ден. Поех слушалката от ръцете му и я затиснах между бузата и рамото си. Глухарьов услужливо ми подаде едни листчета за писане и химикалка. Щом като бяха опрели до нас, със сигурност щяхме да ходим на адрес някъде.
На телефонът беше, за мое огромно учудване, не Различен-следовател, а негов партньор-човек. Казваше се Игнат, или нещо подобно. Бяхме се видели преди час на общото събрание, но освен да ни поздрави на влизане и излизане, друго не беше направил. За разлика от някои други, на които смятах да натрия носа. Тръснах глава. Не беше сега моментът.
- Кажи Игнате?
В нашата система си говорим винаги на малки имена. Вероятно защото Различните не обичат да споделят фамилиите си. От другата страна на линията някой изхъмка.
- Игнате? Какво има?
- Амиии...- заекна човекът от другата страна.
Ако си спомнях добре, беше някъде на годините на Глухарьов. За разлика от него обаче, този вярваше в магията и изпитваше голямо страхопочитание към Различните. А към мен изпитваше двойно страхопочитание – хем началник на мрежата, хем Различна. Направо кошмар. Глухарьов пък го смяташе за кръгъл идиот, както сам се изрази преди време. Обаче пък затова изпълнителен кръгъл идиот, което беше от полза на всички.
- Нали на събранието казахте, че може да звъним за помощ по всяко време? – попита ме човекът със заекване.
Глухарьов тръгна да се хили в шепа. Разговорът се чуваше перфектно и моят колега-човек искрено се забавляваше с опитите на своите колеги от МВД да сервилничат пред Различните. Може би защото той никога не правеше така. Сега кръстоса крак върху крак и се наведе напред към мен, за да слуша по-добре. Отпъдих с ръка дима от цигарата му и той съобрази да я премести в другата ръка, по-далеч от мен. Поне за една година бяхме стигнали до такова разбирателство. Предвид отвратителния характер на Глухарьов, това не беше никак малко.
- Казах, разбира се – потвърдих аз в слушалката. – И ти реши да провериш веднага дали работи, а? Впрочем, тук си говорим на „ти“, няма нужда от формалности.
- Аз, не само да проверя – заекна Игнат. – У нас, такова, има един проблем. Такъв, като от вашите проблеми.
С Глухарьов си разменихме многозначителни погледи. Щом като някой колега от мрежата звънеше на нас, щеше да иска помощ. А това означаваше, че независимо от района на Москва, ние щяхме да изтеглим жалбата и да работим по случая. Естествено, на нас оставяха най-трудните и гадни неща, но както Глухарьов обичаше да казва в такива случаи „само от гадните казуси човек се учи на истинска оперативна или следователска работа“.
- Добре, разкажи ми за какво става дума и задръж Различния там – повторих аз отработената ни формула. – Ние тръгваме до минути.
Според идеята на Различните-следователи, когато в кабинета на някой от нас се появеше тъжител, който да е свързан със Светлината и Мрака (новоизлюпеният юридически термин за Различен, който се обръща към нас за помощ, а не към Патрулите – или „бюрократична простотия“ както безцеремонно го беше нарекъл Сергей) и наличният екип не може да се справи, трябваше да задържат Различния, докато не дойдем аз и Глухарьов или подкрепление от Патрула. Най-често, разбира се, идвахме аз и Глухарьов. Никой не обича да въвлича началството в каквото и да е ако може сам да се оправи.
Така че като чу това, Глухарьов моментално изгаси цигарата в консервената кутия и стана да се облича. Навън беше студеничко вече, така че това щеше да му отнеме известно време. Пък имаше да подгрява и колата. Той ми махна с ръка, в стил „ти говори и ще ми разкажеш по пътя“, посочи ми къде са ключовете от кабинета ни, че да ги оставя на дежурния и излезе да разрива колата. Предвид виелицата, която виждах през прозореца, имаше бая работа.
- Слушам те, Игнате – повторих аз. – За какво става дума?
- Амиии – проточи Игнат в слушалката, - става дума за един мой съсед. Той има такъв проблем, че ми трябва огромна помощ.
- Добре, нека да остане в кабинета ти, този съсед, ние идваме – повторих аз комадната като си наложих да ползвам най-търпеливия си тон. – Само ми дай адреса, че не помня в кое точно районно беше.
Игнат обаче побърза да възрази:
- Ама не, той при мен не е идвал. Вкъщи дойде, да поговорим по съседски....
- Игнате – казах строго аз, - ти колко дълъг стаж в МВД имаш?
Почвах да си мисля, че май е прав Сергей да го смята за идиот.
- Ами, седем години – малко неуверено ми отговори той от другата страна на линията.
- Именно. Значи не е нужно да ти казвам, че ако нямам жалба, няма и как да възбудя дело. Следователно, всички мои действия ще са незаконни и по Наказателния Кодекс и по Великия Договор. А с Великия Договор хич не ми се заиграва. Ако твоят приятел не дойде да напише жалба, аз няма как да направя каквото и да е. Тук поне не занимаваме Патрулите, ако няма нужда, така че може да разчита на дискретност.
Игнат не отговори за момент.
- Игнате, говори, моля те! – започнах да губя търпение. – Какво точно искаш от мен?
- Той, моят съсед, иска да говори с вас – обясни той тихо, все едно се страхуваше някой да не го чуе.
- А защо не говори с Алишер? – попитах аз.
По списък, Игнат работеше, засега само, с Алишер – доста силен източен маг. Малко странен, наистина, но според мен много му отиваше да работи за службите. По принцип, би трябвало той сам да се разправя със своя район. Че беше особняк, беше, ама доколкото го познавах, винаги беше първи за оперативни задачи. Не бях чула да имат проблеми. Поне в този отдел. А може би грешах. Отбелязах си на ум да проуча случая.
- Ъъъ, той предпочита да говори с Вас. Работата е много заплетена – смънка Игнат.
- Добре, кажи му да дойде при вас в отдела, ще се разберем – отговорих аз и застанах с химикалка над листчетата, готова да запиша адреса.
- Амииии...
Това „амиии“ започваше да ми лази по нервите. Или говори, или недей, в крайна сметка!
- Той иска да се срещне с вас извън отдела.
- И защо тая потайност? – изръмжах аз.
Не ги обичам такива неофициални срещи. После иди доказвай какво сте си говорили. Глухарьов ме научи на това.
- И къде иска да се срещнем в тая виелица? – попитах иронично, давайки да се разбере, че горя от ентусиазъм да изляза навън.
Игнат обаче се направи, че не ме чува, защото започна да диктува адреса. Тъкмо тръгна да ми затваря, когато го спрях:
- Игнате, не забрави ли нещо?
- Ъ? Какво да съм забравил?
- Ами, примерно, как се казва твоя човек? – попитах аз и за пореден път по време на разговора си наложих да бъда търпелива.
- Ааа, това ли? Казва се Волгин, Льоша Волгин.
- Добре, ясно. Отиваме на посочения адрес.
Игнат отново тръгна да затваря, но аз още веднъж го спрях:
- И Игнате? Повече недей да въртиш подобни далавери. Защото може да ти излязат през носа. Никакви своеволия, ясно?
- Тъй вярно – отговориха ми по устав от другата страна на линията и затвориха с облекчение.
Затворих телефона и се загледах в адреса. Беше някакъв парк около Склифософски. Странна работа. Тъкмо тръгнах да се обличам, когато на вратата се появи Глухарьов, посипан със сняг като снежен човек, със зачервено от студа лице и много, много ядосан поглед.
- Айде, бе, Наташенка – изръмжа той, - докога ще те чакам? Тръгваме ли, или не тръгваме? Топките ми замръзнаха вече!
Изхилих се, но лошият му поглед ми подсказа да не зачеквам темата, така че просто надянах шала на врата си и отговорих:
- Извинявай, Серьожа, но тук имах проблем с информацията.
Глухарьов присви очи.
- В смисъл?
- В смисъл, че както обичаш да се изразяваш ти, вадих думите с ченгел от устата на нашия колега. Обаче вече имам адрес – и подадох хартийката гордо.
Глухарьов огледа одреса и изсумтя.
- И чий ще го дирим в парка в това време?
- Там иска да се срещне с нас този – обясних аз и грабнах чантата от бюрото си. – Не знам защо, но имал бил някакъв проблем.
- Ъхъ. Само защо е близо до Склиф? – продължи да се чуди Глухарьов, докато вървяхме рамо до рамо в коридора. – Има и други паркове, а там точно има огромен проблем с паркирането.
- Ако се налага, Серьожа, ти оставаш в колата, а аз ще се разбера с него – поясних аз, напълно съзнавайки какво ме чака след по-малко от десет секунди.
Реакцията не закъсня. Глухарьов ме дръпна да спра и ме изгледа лошо.
- Колко пъти трябва да ти повтарям, че работата в екип означава да работите в екип? – изръмжа той раздразнено. – Не искам да се разправяш по парковете с разни типове. Знам ли го тоя – той погледна листчето за да си спомни името на субекта, - Волгин, какъв е? Не си познала! Отиваме двамата!
Изкикотих се. Това винаги го изкарваше от равновесие. Глухарьов беше много кораво ченге. Обаче когато станеше дума за моята безопастност, той го приемаше като лична отговорност. Ето защо и откачаше при всеки мой опит да свърша нещо опасно сама. Без значение дали може да помогне или не. Сега като ме видя да се смея, изстреля:
- Ама ти какво? Занасяш ли ме? – аз кимнах.
- Просто всеки път реакцията ти е една, такава... – и избухнах в смях.
- Понякога недоумявам дали ти си откачалка или аз съвсем съм се побъркал – мрачно заключи той. – Смей се, смей се! Да те видя ако стане напечено дали ще се смееш!
С тези думи той тръгна с бърза стъпка към изхода. Догоних го и го дръпнах за ръкава. Той спря и ме изгледа крайно неодобрително.
- Ама, Серьожа, ти винаги реагираш така – обясних аз. – А всяка жена обича да се чувства пазена...
- Аха, и понеже твоят Олег го няма, сега тормозиш мен, така ли? – върна ми го той.
Кимнах.
- Трябва да има баланс в природата.
Глухарьов разтри слепоочията си и промърмори:
- Понякога искрено му се чудя на това момче как те изтрайва – той ме стрелна с мрачен поглед, но аз продължих да се кикотя. – Честно казано – продължи да разсъждава на глас моят партньор, - и на себе си се чудя, на моменти. Айде, пред мене към колата! – изкомандва той и ме подбра в оказаната посока.
Няма коментари:
Публикуване на коментар