Различно спешно отделение - шеста глава (първа част)

 

Лекарят, останал в спомените на Валентина Игоревна като Гриша Наришников, избра да се срещне с мен на метростанция „Арбатска“, на синята линия. Едва успях да накарам Глухарьов да вземе метрото и да се разходи с него. Не го разбирах – Различните обожават метрото. При това не само заради красивите станции, а заради хората. Огромното количество хора, което минава пред тунелите всеки ден. В метрото е топло, в метрото не те духа вятърът докато си на патрул, в метрото е пълно с хора, от които можеш да събереш Сила при нужда. Хиляди, даже милиони съдби, милиони аури. Всеки ден. 

Сергей обаче, като повечето хора, изпитваше смътен страх от пребиваването под земята, макар че по-скоро би умрял, отколкото да си го признае. Когато му казах къде трябва да отидем, той беше готов да кара час и половина в кошмарния московски трафик и да се набие почти в идеалния център, само и само да не се вози през три линии и да прекара половин час под земята. Аз обаче бях непреклонна, така че му се наложи да ме послуша. 

Сега трамбоваше по и без това претъпкания перон и не спираше да мърмори:

- Този доктор да не е бивш шпионин? От всички станции е избрал хем най-централната, хем най-претъпканата. Оставаше да ни кара да носим и карамфили и брой на „Комсомолская правда“...

Не реагирах на това – вече от два часа му обяснявах, че докторът може да е познато лице и затова да не иска да го свързват с милиционери. „Арбатска“ беше идеалното място – междинна станция, свързана с още други две, в самия център на Москва. Тук можеше да срещнеш кого ли не и никой не би обвинил добрия доктор, че се среща с двойка милиционери. Подозирах обаче, че Сергей се притеснява и заради друго – „Арбатска“ се намираше на две крачки от Генералния щаб, а доколкото ми беше известно, негови познати или съученици, или приятели от казармата, не можах да запомня (този човек имаше връзки буквално навсякъде!) работеха там и явно не искаше в момента да се среща с тях. 

Вместо да се занимавам с Глухарьов, го зарязах да стърчи до една от мозайките в края на перона и тръгнах да разглеждам залата. Мястото беше невероятно красиво – всъщност, една от най-красивите станции на московското метро изобщо. Обичам това място, прилича ми на приказен дворец. Преди да разбера, че съм Различна, прекарвах часове наред във возене из метрото. Тогава още не разбирах как пребиваването в сините мотриси ме зарежда с енергия. Возех се и се наслаждавах на приказните картинки на всяка станция. За мен всяка една си имаше свое лице и свой чар. От всички обаче харесвах най-много две – „Арбатска“ и „Комсомолска“. Приликите между двете бяха, че който и да ги беше правил, явно беше решил да строи подземни дворци. 

Полукръгъл не особено висок таван, красиви бронзови свещници, по два на всяка арка, която водеше към линиите. Гипсови орнаменти по тавана и около свешниците, разноцветни гранитни плочи по пода. Можех съвсем спокойно да си представя как тук, под земята, се провежда красив бал и как елегантни жени в дълги до земята рокли танцуват с красиви млади мъже във военни униформи. От цялото място лъхаше атмосферата на едно забравено време – от времето преди Революцията, когато благородниците са се сражавали за страната си, а богатството не се е измервало в благонадеждността към Партията...

Глухарьов изобщо не споделяше моята носталгия по отминалите времена, така че ми даде само някакви си пет минути да позяпам. След това най-безцеремонно ме издърпа да застана до него при мозайката. 

- И от какъв зор трябваше да се влачим дотук? – продължи той тирадата си от където беше спрял, когато тръгнах да разглеждам. 

Свих рамене. 

- Може пък човекът да иска да ни заведе някъде, където можем да стигнем най-бързо с метрото – тръгнах да разсъждавам на глас аз и продължих да зяпам красивата станция. – Знаеш ли, говори се, че в случай на въздушна атака, тази станция е предвидена за Генерален щаб? – сниших глас аз, предавайки градската легенда. – Че е направена толкова красива, за да бъде представителна станция, нещо като бункер на правителството? 

Глухарьов изсумтя. 

- Чувал съм ги тия глупости. Ако ме питаш мене – той обходи с мрачен поглед станцията и насъбралото се множество, - сто пъти предпочитам да съм горе – той кимна към тавана. – Там поне виждам хоризонта и не се чувствам погребан жив. 

- Стига де, Серьожа! – сръгах го аз. – Не е толкова зле! Освен това няма да стоим вечно тук. Дай само да изчакаме доктора! 

Моят партньор скръсти ръце на гърдите си и се опря на най-близката арка с вид, който крещеше от километри „накараха ме да дойда, но не ми харесва“. Явно градската легенда не го беше впечатлила ни най-малко. Аз обаче, след като бях прочела книгите на Глуховски, напълно вярвах в това. От военните може всичко да се очаква. 

Както се оказа впоследствие, от лекарите също. Гриша Наришников, както си го спомняше моята съседка, всъщност представляваше достолепен старец на около седемдесет, с акуратно подстригани мустачки и тънки очилца. Беше облечен като ескимос, следователно не идваше от далеч с метрото, отбелязах си на ум и благодарих на Глухарьов, че ме беше научил да се заглеждам. Хората, които прекарваха повече от петнайсет минути в метрото (кажи-речи две трети от жителите на Москва), бързаха да се отърват от тежките кожуси, в които човек може да се свари жив. Само шепа хора, имали достатъчно мозък или късмет да работят и учат само на няколко станции от дома си, не се събличаха. Явно доктор Наришников беше един от тях. Моята съседка изглежда му беше дала някакво описание, защото въпреки невероятната навалица, успя да си пробие път и да ни намери за по-малко от пет минути.

- Вие трябва да сте познатите на Валя – каза той конспиративно и ми намигна. 

Глухарьов кимна сковано. Лекарят си спечели един не особено мил поглед. 

- Защо беше толкова нужно да се срещнем тук? – попита той изнервено. 

Пребиваването в метрото определено не се отразяваше добре на и без това чепатия му характер. 

- Простете странностите на стареца, деца – разпери ръце нашият събеседник. – Просто живея в блок досами станцията и ми е много по-лесно да помоля познатите си да дойдат до тук, отколкото аз да се влача напред-назад из града. Моля, заповядайте!

Той ни покани да тръгнем към най-близкия ескалатор. При възможността да излезе от метрото, Сергей видимо се оживи. Пътуването с ескалатора до повърхността траеше цяла вечност, но никой не каза и дума. Реших да се възползвам от момента и да проверя Наришников. Точно тогава обаче ми увисна ченето. Той беше не просто лекар по призвание, беше неиницииран Различен! Накъсаната му аура на бъдещ лечител се виждаше от космоса! Как ли го бяха пропуснали толкова време? Човекът беше на седемдесет и няколко, съдейки по аурата, и не бях сигурна дали би издържал иницииране. За това непременно трябваше да доложа на Хесер. Лечител, при това в „Склифософский“! Поне трябваше да се опита. 

Когато станцията остана зад нас, Наришников рязко сви вляво и тръгна по булеварда. Със Сергей го последвахме мълчаливо. Старецът вървеше пъргаво и уверено, все едно този централен район на Москва е негов втори дом. Спря пред един огромен блок – изброих повече от двайсет етажа – в близост до малка и кокетна църквичка със сини куполи. Като извадена от приказката за Маша и мечока. Блокът, на фона на църквата, изглеждаше мрачен, неуютен и направо грозен. Наришников проследи погледа ми и кимна.

- Да, грозен е, и аз така мисля. Едно време тук имаше по-малки кооперации, но преди трийсет и пет години ги разрушиха, за да построят тези – той махна с ръка към огромните блокове от двете страни на булеварда. – Но какво да се прави, човек става сантиментален и трудно се разделя с познатото място. Ако позволите, деца, ще ви поканя на чай у дома! – старецът погледна Глухарьов за одобрение и моят колега кимна едва забележимо. 

Доктор Наришников живееше на седмия етаж от общо, ако можеше да се има доверие на копчетата в асаньора, двайсет и три. Вратата му беше напълно обикновена, дори не беше блиндирана, или нещо подобно – твърде рядък феномен. И двамата с Глухарьов гледахме със смесица от недоумение и неодобрение как възрастният лекар вади от джоба си древен ключ, превърта веднъж и отваря единствената, талашитена, както се оказа, преграда между стълбищната площадка и външния свят. 

- Нали знаете, че това никак не е безопасно? – реши все пак да се обади Сергей. – Москва не е безопасен град и каквото и да правим...

- Знам, знам – махна с ръка старецът, - стават кражби. 

Той отвори вратата и ни пропусна да влезем, след това побърза да заключи след нас. Попаднахме в малко антре, облицовано с ламперия от тъмно дърво. Дървена закачалка, масивно огледало срещу нея. С Глухарьов свалихме палтата и ботушите без да се налага да ни карат изрично. Просто самото място ти внушаваше, че трябва да направиш така. Латентните способности на Различен явно помагаха в това. 

- Знаете ли – започна старецът, докато се отърваваше от палтото си, - живея тук откакто съм се родил. Някога тук беше домът на родителите ми. Никога, за седемдесет и осем години, никой не е обиран в тук. Никога. 

Ясно, сплашващо заклинание с добър обхват. Отново погледнах през Сумрака. Да, старецът би се издигнал съвсем спокойно до към Второ Равнище, щом като прави подобни заклинания инстинктивно. 

- Освен това всички в блока знаят, че съм лекар. Никой не би си и помислил да посегне на нещо мое – кой знае защо добави старецът, все едно беше усетил нещо. – Но вие влизайте, деца, не стойте така на вратата! – махна ни с ръка той по посока на хола. – Аз ей сегинка!

С Глухарьов си разменихме неразбиращи погледи, но все пак изпълнихме заръката на домакина. Обаче когато си Различен не си свикнал да се натрисаш в хорските домове. Може би защото първата ти логика е, че на прага може да те чака Пръстенът на Шааб. Различните не ходят на гости без да са дважди и трижди поканени. Дори и да става дума за отиване на гости в дома на човек. Просто не правим така. С влизането в Сумрака у нас се появява смътното желание да браним собственото си пространство и да зачитаме това на другите. Така че определено се чувствах леко некакена тук. Съдейки по озадачената физиономия на Сергей, свикнал да нахълтва в чуждите жилища без покана, под защитата на червеното тефтерче, май не само на мен това място ми действаше така. 

А тук определено имаше доста изненади. Не ми се занимаваше сега да оглеждам, но според мен добрият доктор не знаеше много неща за себе си. 

Междувременно, Наришников се скри в някаква стая от дясно. Кухнята вероятно. 

- Как обичате чая? – провикна се той и се дочу тракане на чинии. 

С Глухарьов отново се спогледахме. 

- Както го направите – окопити се той преди мен. 

- Вие сядайте, сядайте! – провикна се отново докторът. 

Да му се ненадява човек, приличаше на весело старче. Ние със Сергей нямахме много избор, така че се насочихме към вратата срешу кухнята. Старите жилища имат горе-долу подобен план, така че логиката сочеше кухнята да е близо. Въпреки това, и на двамата очевидно ни беше страшно неловко да сме в това жилище. Тук ние бяхме чужди. Сергей по-малко, аз повечко. За да не засегнем домакина, все пак седнахме на ръба на дивана. Канят ли те на чай, ще пиеш чай. Особено ако те кани възрастен човек, неуважително е някак си да откажеш. Огледах помещението през Сумрака и се оказа, че няма син мъх. Никакъв. Значи нашият доктор Наришников наистина беше много силен потенциален Различен. Новаците се учат да унищожават мъха и винаги има въпроси от сорта на „ама той не е ли жив“ и „няма ли да го боли“. А тук нито прашинка. Браво на дядото. 

Изражението ми явно е било много странно, защото Глухарьов ме сръга. 

- Стига си се пулила - скастри ме той, - ти нормален дом не си ли виждала?

- Това не е нормален дом, Серьожа - смънках аз и сега беше негов ред да се опули. – Ама нашият доктор е потенциален Различен.

Глухарьов сви рамене. За две години работа с мен вече беше станал съвсем резистентен към такива идеи. Изключително странно беше как един човек може да бъде толкова резистентен към подобни странни събития, но Глухарьов си беше такъв. По-неподатлив към магията човек не бях срещала. Все едно някой е отстранил оная част от мозъка му, която отговаря за страха от магията. 

Сега моят колега се огледа доволно и се усмихна. 

- Харесва ми тук. Уютно е. 

- Ъхъ - отговорих аз несвързано и се зачудих какво ще питаме доктора.

Бяхме дошли за информация, но някак си ме съмняваше младите да се задяват пред стария доктор, още повече че им се водеше и шеф. Не ми се вярваше просто. Но пък можеше да знае други неща за двамата, които на нас ни липсват като информация. На Глухарьов обаче май му беше скучно, защото повтори:

- Тук е много хубаво. 

- В домовете на Светлите, или на всеки Различен, когато си желан гост е така, Серьожа - смутолевих аз.

Моят колега вдигна вежди, но нямаше време да ми отговори, защото на вратата се показа стария доктор, помъкнал поднос с красив чайник на рози и една камара бисквити. Двамата с Глухарьов станахме да му помогнем. Той нарами тежкия поднос, а аз взех чинията със сладките.

- Прощавайте деца - каза ни усмихнато лекарят, - друго е когато жена ти се върти и се грижи за теб, но моята Верочка в момента се радва на внучетата в Германия - той въздъхна. - Но какво да се прави, един мъж също може да се справи сам, нали момко?

Ухилих се, а Глухарьов ме изгледа злобно и кимна сериозно. А на мен ми идеше да се пръсна от смях. Но пък човекът явно така беше свикнал да общува. Както ни беше казала една баба, след определена възраст, всички ти стават деца, без значение дали са на пет или петдесет години. 

Доктор Наришников ни наля чай и двамата със Сергей послушно пийнахме малко преди да започнем да го рапитваме.

- Е, деца, питайте - подкани ни старецът след малко. - Знам, че не сте дошли да пием чай.

Спогледахме се и с Глухарьов се разбрахме без думи да говори той. Аз не бях съвсем сигурна дали дядото ще ми каже всичко, което искам да знам. Докато Сергей беше обигран да измъква информация. Лошото беше, че всеки лекар пък беше обигран да не отдава излишна информация на пациентите си. И също като милиционерите, знаеше как да отсее нужното от потока безсмислени дрънканици. 

- Докторе, дошли сме за съвет и информация – започна моят колега без заобикалки, но си личеше, че се чувства неловко.

Имаше нещо подчиняващо и респектиращо в излъчването на стария лекар. Поне така би казал някой човек. А истината беше, че латентните способности на Различен карат всички наоколо му да се държат прилично. Хората също усещат кой ще стане Различен и кой – не. Наришников ни махна с досада. 

- Знам защо сте дошли, каза ми Валенка вече. Казвайте какви клюки ви трябват.

Със Сергей се спогледахме. Интересно какви клюки очакваше да искаме от него докторът. В моята глава, лекарите не се занимаваха с клюки. Имаха далеч по-важна работа: да спасяват хора. Ама в моята глава и милиционерите не пиеха на смяна, ама това беше съвсем друга тема. 

- Познавате ли Алексей Волгин, Лариса Гложкова и Леонид Могилевски? - попита Глухарьов.

- Как да не ги познавам? - усмихна се докторът. - Деца, Склиф може и да е голяма болница, но в отделенията всички се знаем. Няма как иначе.

- В отделенията? – хвана се за думата моят колега. – Може ли малко по-конкретно? 

- Ех, деца – въздъхна лекарят, - в момента все още поработвам като консултант-кардиолог. Викат ме навсякъде, когато има проблем. Знам ги всичките. И Льоха, и Лариска, и Льоня. Добри деца са те, способни лекари. Едно време на такива им викахме „лекари от Бога“, надарени. И тримата са прекрасни, всеки в своята област – доктор Наришников ни огледа критично, все едно преценяваше дали представляваме заплаха за любимите му ученици. – Знаете ли, толкова ми се искаше Льоня да запише кардиология. Когато дойде при нас като специализант така се надявах да тръгне по моите стъпки. Но не, него го влечеше анестезиологията... 

С Глухарьов се спогледахме. Ставаше интересно. Само че тази информация за момента не ни вършеше работа. 

- Може ли да ни разкажете историята отначалото – подканих аз доктора, с което си спечелих сръчкване от Сергей. 

- Началото на кое? – примига докторът. 

- На това как Могилевски е дошъл да работи при вас – изпревари ме Сергей и ме стрелна с поглед да си затварям устата. 

Още преди да дойдем се бяхме разбрали да не споменаваме на добрия доктор защо разпитваме за тримата младоци. Не се знаеше той в какви отношения е с тях и както се беше изразил Сергей, какви каши може да надроби ако научи какво точно разследваме. Затова бяхме решили да измислим нещо по-благовидно. Обаче при положение, че Валентина Игоревна беше изтърсила, че сме от милицията, нямах идея кое може да му е благовидното на този разпит. 

Различно спешно отделение - пета глава

Кабинетът на Завулон беше претъпкан с хора – нещо, което се случваше изключително рядко. Първо – защото Великият Тъмен си падаше социопат и не обичаше тълпите и второ – защото сега се бяхме събрали една камара народ. 

Сега двамата с Глухарьов се бяхме подпрели на черния гранит до черчевето на прозореца в кабинета на Великия Тъмен и слушахме някакъв спор между аналитиците на двата Патрула. Аз не се чувствах съвсем у дома си. Въпреки че кабинетът на Завулон приличаше на уютния дом на английски аристократ – за разлика от безпорядъка и канцеларщината в кабинета на Хесер – тук всичко ми беше леко чуждо. Глухарьов обаче идваше за пръв път и определено се чувстваше неловко. Първо, той беше единственият човек в стаята и всички го гледаха с недоверие. Аз неслучайно останах до него, вместо да седна при останалите сътрудници, защото иначе всички дружно щяха да го зяпат. Тъмните – като апетитна хапка месо или енергия, Светлите – като поредния глупав човек, който трябва да спасяват.  

Сергей се опитваше да не обръща внимание на втренчените погледи и безкрайните сканирания през Сумрака (които след малко щях да прекратя, защото ми лазеха по нервите), но не беше особено лесно. Гадно е са се усещаш като животно в зоопарк, защото атмосферата тук беше горе-долу подобна, поне за него. Иначе, обстановката напомняше по-скоро коктейл някъде в самите върхове на обществото, отколкото на сутрешна оперативка. 

Всички сътрудници получаваха по една чиния с най-разнообразни хапки на влизане – от червен хайвер, през фоа гра и екзотични сирена, до разни неща, чиито имена изобщо не знам. В добавка към чинията вървяха и папка с документи, както и чаша вино по избор, а всичко това се сервираше от млади Различни, току-що постъпили в Дневния Патрул, виждаше се по аурите им. Те обаче се чувстваха горди от поверената им задача, защото работеха с желание. И подчертано раболепие, което мен лично ме дразнеше изключително много. Но, Тъмните са си Тъмни...

Помещението беше претъпкано с Различни – аналитици и компютърджии, оперативни и такива като мен – канцеларски плъхове. Макар че през последната година не бях точно канцеларски плъх. Дори имаше една лечителка – някоя си Зинаида Измайловска, която виждах за пръв път – и една дуцина вещици, които хвърляха хищни погледи на Глухарьов. 

Завулон, макар и да не беше майстор в устройването на работни събирания, беше ненадминат в организирането на корпоративни мероприятия (което беше и един от основните му източници на законни доходи) и сега не беше изневерил на себе си. Поне кетърингът си го биваше. Особено ако си препил предишната вечер с не особено качествен алкохол. Все пак, Глухарьов беше настоял да плати сметката, а заплатата на милиционер не е огромна. Към сегашния момент се чудех защо изобщо го оставих да купи, каквото беше купил, но – минало, заминало. 

Иван Иванич, също поканен на срещата, милостиво беше изтрезвил мен и Глухарьов преди да влезем с думите, че трябва да сме адекватни. Дори Валентина Игоревна се беше мръщила на подутите ми очи сутринта. Така че и двамата наблягахме на храната през първия половин час от събранието, когато Великите обсъждаха своите си дела полугласно и оставиха нас, относително редовите сътрудници, да се насладим на яденето и пиенето преди да почнем с лошите новини. Все още нямах никаква представа защо бяхме тук, нито какво точно са надушили Великите. Беше ясно само, че щом сме толкова много народ и щом дори Завулон се е съгласил да домакинства, работата е дебела. 

Естествено, лошите новини не закъсняха. При това, също по традиция, Хесер беше поел ролята на лошото ченге. 

- Повечето от вас не са в течение защо сме се събрали тук – започна Великият Светъл маг, - така че ще ви разкажа накратко. Моля всички да отворят папките си.

Разнесе се шумолене на листи и тракане на посуда. Всички в стаята зарязаха чиниите и чашите кой където свари и се заеха да изпълняват нареждането на Хесер. Дотук с банкета, беше време да поработим малко. Вътре в папката се оказаха досиетата на нашите трима герои. Значи Хесер беше изпреварил събитията. Тъкмо нямаше да се налага да ходя до офиса да си ги взимам. 

- Нямаме време да се запознаваме с цялата информация в момента – продължи Хесер, - затова ще карам по същество. Имаме странен любовен, струва ми се, триъгълник в института Склифософски. 

От задните редове, тези на вещиците от Дневния, се вдигна ръка. 

- Извинете, Пресветли, но нас това какво ни засяга? – хапливо попита някаква вещица. 

- Засяга ни това, че в триъгълника е замесен един вещер – сряза я Завулон и вещиците мигом се свиха под острия му поглед. – И този вещер е обвиняван от свой колега-лечител в какво ли не. Аз ти предложих, враг мой, да се съберем тук именно заради това. Ние не предаваме своите. А аз съм напълно убеден, че Могилевски няма нищо общо със случая и цялата ситуация е плод на болното и влюбено съзнание на вашия Светъл. 

Завулон разсъждаваше логично. В началото и аз бях помислила така. Влюбен Различен се държи също толкова нелепо, колкото и влюбен мъж. Но в цялата работа имаше нещо гнило. Затова вдигнах ръка, като в училище. Завулон кимна за да ми даде думата:

- В началото и аз го приписах на несподелена любов и омраза към съперника, Завулон. Обаче има и нещо друго. Волгин спомена за странни изчезвания на пациенти. 

Великият Тъмен се намръщи. 

- Продължавай!

Завулон не беше тип, който обича да чува врели-некипери, така че побързах да изложа казуса възможно най-стегнато преди да ми е взел думата.

- Хора, пациенти на Могилевски, влизали в сводката за изчезналите лица само дни след като той ги е лекувал. Искам официално разрешение да разследвам това, а не аферата му с лечителката Гложкова. Това мен изобщо не ме интересува и както вещиците отбелязаха, не би трябвало дори да е работа на Патрулите. Според мен Волгин ни излъга и не казва цялата истина. 

Хесер и Завулон се спогледаха, като доволни изпитващи на колоквиум. 

- И какво смяташ да направиш? – попита ме Хесер подканящо, но Глухарьов отговори вместо мен. 

- Като начало, трябва да проверим колко от изчезналите наистина са били пациенти на Могилевски, кои са и дали има връзка между тях – обясни той. – Освен това, ще се опитам да помоля колегите в Питер да издирят информация за младините на него и Гложкова в детския дом. 

Завулон извади някаква папка от едно чекмедже и я остави на ръба на бюрото си. 

- Това, последното, вече е направено – каза той и побутна папката към мен, все едно да я подаде на Сергей, който стоеше почти на главата му в претъпканата стая беше под достойнството на Великия Тъмен. – Още сутринта ми пратиха доклад по факса. 

Взех папката и разлистих. Имаше доста страници, дори снимки. Старали се бяха питерските Тъмни значи. Как не, нали иначе Завулон ще ги направи на пух и прах...

- Благодаря, Завулон. Това ще спести време. 

- Какво пропускате? – попита Хесер, отново поел ролята на изпитващ. 

- Какво да пропускаме? – свих рамене аз. – Ще проверим данните и ще преценим...

- Не, Наташа, пропускаш нещо – повтори Хесер. – Как ще си осигурите достъп до журналите на Склиф? 

- Това е лесна работа, Хесер – весело отговорих аз. – Моята съседка по стълбищна площадка обеща да ни свърже със свой съученик, който работи в същото отделение като Могилевски и Гложкова. Ще се опитам да го накарам да съдейства. 

Завулон започна да пляска. Бавно, отчетливо и подигравателно ръкопляскане. 

- Каква си ми делова и оперативна, Наташенка – произнесе той с типичната си печална интонация. – Това е прекрасна идея, разбира се, и аз съм съгласен да се провери, но не мисля, че е достатъчно. 

Скръстих ръце на гърдите си и се нацупих. Ето затова не обичам подобни събрания. Винаги ме мъмрят. Абсолютно винаги. Как пък един път няма да кажат „браво“?

- А вие какво предлагате? – попитах аз остро. 

- Трябва да се внедрите в Склиф – дочу се глас от задната част на кабинета. 

Беше на Юля, нашият майстор-аналитик. 

- Добре – започнах аз, - напълно съм съгласна, че трябва да влезем в работната им среда, но как? Категорично съм против да нараняваме някого – тук погледнах злобно Завулон, - за да го вкараме в спешното. Може да излезе голяма беля от това. 

- Пропускаш един дребен факт, Наташа – намеси се Хесер, - да бъдеш ранен далеч не е единственият начин да попаднеш в Склифософски. 

- И какво сега, на лекари ли се ще правим? – изсмях се аз и посочих към Глухарьов. – Той не би минал за лекар. За бияч може би, но за медицинско лице... Може би като травматолог ще те вземат Серьожа – избъзиках се аз, - особено ако трябва да трошиш крайници. 

Глухарьов се ограничи с това да ме изгледа злобно, но общо-взето си личеше, че е на същото мнение. Никак не ми харесваше накъде тръгва разговорът... 

- Напълно вярно – отговори Завулон, - но съвсем спокойно би могъл да почне като охрана там. За тази роля мисля, че ще го бива. 

- А аз какво? – продължих да се опъвам аз. - Не ставам за охранителка. 

- Ти, Наташа, ще бъдеш богата хипохондричка – обясни ми Хесер. – Колкото повече болежки си измислиш, толкова по-дълго ще си вътре. 

Явно планът е бил изработен преди да ни повикат, защото рядко тези двамата бяха на едно мнение. Глухарьов се намръщи.

- Хипо какво? – не разбра той. 

- Хипохондрик е човек, който постоянно е преследван от мания за болести. Ту от едно е болен, ту от друго и на всичкото отгоре може доста добре да симулира симптомите им. За това става дума, Сергей Викторович – обясни Юля. 

Тя му говореше на име и презиме, макар че разликата в годините им не беше по-голяма от тази в моите и неговите години. Но явно имаше нещо, което я плаши в моя колега. Странно защо – Юля беше вълшебница-аналитик, но иначе с досатъчно способности да се справи не с един милиционер, а с цяло районно. От друга страна обаче, Глухарьов си беше страшен, особено ако не го познаваш. 

- А как точно ще се правя на хипохондричка? – язвително попитах аз. – Знаете, че мразя болниците! И не изгарям от желание да ме бодат и други подобни!

- Както вече от година се правиш на ченге – сряза ме Хесер. – Това не подлежи на обсъждане! Все за няколко дни ще го преживееш. Трябва ни човек в отделението!

- Добре де, съгласна съм, ама защо не той? Ченгетата са чудесни за хипохондрици – нещо ги засърби и веднага тичат на доктор – казах аз в последен опит да се измъкна. 

Само че не очаквах фронтът да се разпадне толкова близо до мен. 

- Защото, Наташенка – започна Глухарьов, - истинските страсти на едно работно място проличават, когато хората пушат. А те къде пушат? При охраната, най-често. Така че ще имаме информация от две места. 

- Благодаря ти за помощта – саркастично казах аз. 

Глухарьов се направи, че не ме чува. Точно от него да ме предаде не очаквах. Зарекох се да му го върна тъпкано. 

- И как ще стане това внедряване? – стрелнах аз с поглед двамата Велики. 

Сигурна бях, че точно сега погледът ми може да убива, но и двамата останаха напълно невъзмутими. 

- Не се притеснявай за това – обади се Завулон, - ние с моя враг вече сме го измислили...

 

Различно спешно отделение - четвърта глава (втора част)

 

Пихме относително мълчаливо известно време. Някъде към осем вечерта обаче, телефонът ми извибрира. Бях го оставила на масата, така че да виждам какво става. Беше Юля, побързах да вдигна. 

- Кажи Юлечка, какво намери?

- Няма да повярваш! – въодушевено заобяснява тя от другата страна на линията. – Твоята Лариса Гложкова се познава с вещера от дете!

- Какво имаш предвид? – не разбрах аз с наквасения си от алкохол мозък. 

- Те са израстнали заедно – ликуващо обясни Юля. – В един и същ детски дом в Питер! Между другото, инициирали са ги на една и съща възраст – четиринайсет. Той е по-силен от нея, към Четвърто Равнище, тя е само Шесто. Слаба, но като лечителка и като лекар – дочух шумолене на листи – е невероятна. 

- Дали е възможно той да й влияе? Как мислиш?

Юля замълча за момент от другата страна на линията. 

- Те имат много силна връзка, Наташа. Нещо, което ние с теб не разбираме. Децата от домовете нямат друго семейство освен връстниците си. А тези двамата са израстнали заедно. Да, според мен е напълно възможно да я манипулира. 

С Глухарьов се спогледахме. Значи все пак Волгин можеше да се окаже прав. Въпросът беше колко точно от тази информация е имал Волгин преди да говори с нас. Естествено беше за децата израстнали заедно да имат силна връзка. Още повече ако са сираци. А ако са разбрали, че са Различни като тийнейджъри – това си беше направо закономерност. 

Прекарахме няколко часа в разискване на разни теории, които една след друга потънаха на дъното на чашката или се загубиха някъде сред мезето в чиниите. Дори и Юля да беше изровила вярната информация, това не беше причина за обвинение или разследване. Израстнали заедно, работят заедно, какво толкова? В Патрула имаше Различни, които се познаваха от векове. Опитах ли се да изтъкна това като довод, щях да стана за посмешище и да изпиша две кофи мастило. Утре щях да прибера папките с информацията от Патрула и да ги разчопля. Обаче засега не виждах никакъв проблем. Лошото беше, че работата с Глухарьов ме беше научила да се страхувам именно от такива случаи... А дори не знаех как, извън папките с данните, да разчопля случая. Защото беше повече от ясно, че Волгин не ни е казал всичко и едва ли всичко може да се намери в папките на Юля. 

Глухарьов потърка челото си. Вече поне три часа пиехме и обсъждахме какво се е случило, но нещо ни убягваше и на двамата. 

- Да ти кажа честно, Наташа – каза той уморено – на мен идеите ми се изчерпаха. 

Вече бяхме на половината от запаса алкохол и мозъците ни започваха малко по малко да се предават. Тогава ми дойде идея. 

- Обаче аз май знам кой може да ни помогне. Изчакай минутка!

Преди Глухарьов да успее да реагира, скочих и отидох до съседката. Позвъних, тя почти винаги си беше вкъщи. След няколко минути, Валентина Игоревна се показа на вратата. Малко унесена, значи беше гледала телевизия и пак се беше замислила за роднините си. Отново си напомних, че трябва да ги „подсетя“. 

- Случило ли се е нещо, дъще? – попита тя, а после ме подуши. – Пила ли си?

- Да, Валентина Игоревна, с един колега от милицията сме седнали да чоплим един случай и ми е много нужен вашият съвет – казах без заобикалки аз. 

Нямах време за лекцията за вредата от злоупотребата с алкохол. Че миришех на бъчва беше повече от очевидно. Валентина Игоревна обичаше да се черпи, както казваше тя, но никога в повече. И се опитваше всячески да отучи и мен от този навик. Обаче работата в милицията си оказваше своето влияние, така че бавно, но сигурно бях свикнала да свършвам смяната с бутилка бира, а тежките случаи да поливам с нещо по-силничко. Едно време се чудех на Глухарьов защо го прави, но с времето ми стана ясно, че просто друг начин няма. Или това, или полудяваш, или се отказваш, рано или късно. 

Бабата се намръщи при моето признание, но друга част от фразата й стана по-интересна. 

- Колега, казваш? – присви очи тя. – Да вървим, да ме запознаеш, тогава!

Валентина Игоревна познаваше Олег и знаеше, че там нещата са сериозни. Сега наличието на друг мъж около мен й ставаше крайно интересно. Естествено, беше виждала Сергей един-два пъти, но винаги за кратко. Сега за секунди изключи буботещия телевизор и тръгна с мен. Чак й завидях колко е чевръста за годините си. А беше просто човек. 

Когато Сергей видя кого му водя, за малко да изтърве бутилката с водка, която разливаше по чашите. Сподавих кикота си и ги представих един на друг:

- Серьожа, това е Валентина Игоревна, моята съседка по стълбищна площадка. Тя цял живот е работила като участъков лекар и може да ни помогне доста с вътрешна информация. Валентина Игоревна, това е моят колега и наставник в службата, майор Сергей Глухарьов. 

Моят партньор реагира светкавично и целуна ръка на възрастната жена като избърбори някакъв безсмислен комплимент. Веднага й отстъпи стола си, а аз попитах:

- Ще пиете ли нещо, Валентина Игоревна? 

Бабката огледа критично масата, колкото да прецени колко сме изпили и кимна:

- Не бих отказала чаша вино – след което се настани най-безцеремонно на отстъпения й стол. Като кралица.

Чак се възхитих на това колко беше спокойна и уверена. Дощя ми се и аз да мога така. Побързах да изпълня поръчката преди да е почнала да ме мъмри, че съм лоша домакиня. Бабата си беше поставила за цел да ме направи перфектна в това отношение. 

- Валентина Игоревна, знам че сте ми казвали вече, но къде точно работехте? – попитах аз, за да въведа Сергей в нещата. 

Бабата отпи от виното и чак тогава отговори с поглед вперен в нищото:

- В 117-та поликлиника в Марфино. Не я знаете, деца, нея вече я няма. От познати чух, че сега е търговски център. Пфу! Всичко съсипват, изедници народни... А едно време какви неща строяхме, деца, какви неща имахме...

- Валентина Игоревна – побърза да прекъсне пенсионерската тирада за доброто старо време моят партньор, - а какво можете да ни кажете за взаимоотношенията между лекарите, по принцип?

Възрастната жена го погледна критично и после – крайно неодобрително – чашата с водка в ръката му. Невъзмутимият Глухарьов, който беше в състояние да тормози някой арестант с часове, докато не си признае и чието име и фамилия всяваха ужас в района, се сви под погледа на възрастната жена. Никога не бях виждала майка му, но знаех, че го е отгледала сама, така че той изпитваше някакво подсъзнателно уважение към възрастните дами. Досега не го бях видяла да вика на някоя баба. На всякакви други си позволяваше да крещи, но на бабки, дори да бяха от най-досадните – никога. 

- Защо ти е да знаеш, сине? – попита тя накрая. – Да не си тръгнал да сменяш професията? – тя го огледа преценяващо. – Не си ли малко стар да ставаш тепърва лекар? Трябват повече от десет години за това. Защо не си мислил едно време, а сега, на стари години ще учиш с младоците?

Глухарьов прихна и едва не изплю онова, което беше изпил преди секунди, затова аз трябваше да отговоря на жената:

- Неее, Валентина Игоревна, просто имаме един случай с лекари. Обаче не разбираме как мислят лекарите и не знаем докъде можем да стигнем. Трябва ни вътрешна информация, разбирате ли? Нещо, което знаят само работещите в системата. 

Бабата ни огледа и въздъхна. Дори без да чета аурата й, можех да изведа какво иска да ни каже – щеше да ни мъмри, при това сериозно. Обаче май се чудеше как да ни говори на съвест. 

- Нали знаете, деца, че с пиене нищо не се решава? – попита тя и старческият й глас все едно простърга ушите ми. 

Звучеше едновременно гробовно и зловещо. Двамата с моя партньор кимнахме почти едновременно и дори оставихме чашите на масата. Май нямаше да ни се размине лекцията за вредата от алкохола...

- Не знам какво искате да знаете за лекарите, мили мои – продължи тя. – Трябва да ми кажете малко повече. 

- Накратко – започна Глухарьов, като по-обигран в работата с пенсионерки, - имаме любовен триъгълник между трима лекари. Двама мъже и една жена. Единият от двамата обвинява другия в престъпления и повлияване на жената, за да му бъде съучастница. Обаче не знаем дали не ни лъже. Нито пък кой от двамата би могъл да лъже. 

- Искаме да знаем докъде би могъл да стигне един лекар в обвиненията към колега – включих се аз в разговора. – Затова се сетих за вас. Все пак вие сте работили с лекари цял живот. А ние нищо не разбираме. 

Бабата се замисли за момент и отпи от виното си. Аз бях настояла да го купим, защото представата на Глухарьов за хубаво вино беше онова, което се продава на половин цена. 

- Къде работят вашите хора? – попита тя. – Навсякъде е змийско гнездо при лекарите – обясни тя, - но има значение и колективът. Мислите, че единият лекар е направил мръсно на другия, нали така? – попита тя. 

- Именно – казах аз. – Докъде би стигнал обаче? Има ли някакви граници на обвиненията, нещо за което не би излъгал?

- Зависи колко е бил влюбен – замисли се бабката, - но хората правят всякакви неща от любов. Виждала съм много романи на работното място – каза тя и ни погледна много строго, все едно подозираше нас в подобно нещо - и повечето свършваха с много сълзи и за двамата. Разбирате ли, деца, работата на лекарите е такава, че само колегите могат да те разберат. Близките ти те обичат, това е така, но ако седнеш да разказваш вкъщи какво виждаш на работа, никой не би издържал. От друга страна, на работа колегите те разбират без думи, вие сте едно цяло. Нямате нужда да си обяснявате азбучни истини, защото сте екип. Когато обаче има роман в колектива, всички разбират. 

- Какво да направим тогава? – попита Глухарьов. – Как да разберем кой лъже?

- Отидете на място – отговори тя, - колегите ще знаят всичко. Те винаги знаят. Ако някой от двамата лекари казва истината, има само един начин да разберете – като влезете в отделението. Те къде работят, между другото?

- В Склифософски – отговорих аз, - в спешното. 

- Чудесно – плесна с ръце тя, - имам познат там. Гриша Наришников. Какъв левент беше на млади години... Даже ме задяваше... – бабката се усмихна, а ние с Глухарьов скрихме своите усмивки в шепите си, за да не я засегнем. - Бяхме заедно в института, после той започна да работи в Склиф. Мен също ме викаше там, но аз не мислех, че мога да издържа на темпото. Там е месомелачка, деца. Та, времето ни раздели. Аз се омъжих, той също се задоми... Но на стари години се оказа, че имаме общи познати – тя се изхили някак странно. – Та поддържаме връзка. Ще му се обадя утре и ще уредя нещата!

С тези думи Валентина Игоревна стана чевръсто да си ходи и ме хвана под ръка. Сащисана, поех набръчканата й длан в своята и станах с нея. Глухарьов, като кавалер какъвто по принцип можеше да бъде, но рядко беше, също стана. 

- Извини ни, синко, но ние с Наташенка трябва вече да си лягаме – каза лукаво тя. 

- Но, Валентина Викторовна, това е моят дом – възразих аз. – Къде ще ходим? Ние, двете, имам предвид?

- Тук има чужд мъж! – не ми остана длъжна тя. – Не бива да сте в една стая, не сте венчани! Порядъчните момичета по мое време – каза тя с нетърпящ възражение тон - трябва винаги да са в прилично обкръжение. А един пиян момък, пък бил той и твой добър приятел и колега, дъще, е далеч от приличното обкръжение – отсече тя и стрелна моя колега с крайно неодобрителен поглед. – Ще ти излезе име... – продължи да ми говори тя на съвест, абсолютно сляпа на реакциите ни. 

С Глухарьов си разменихме развеселени погледи над главата й. Явно беше отчела ситуацията доста погрешно. Тя какво, да не беше решила, че изневерявам на Олег със Сергей??? Как пък не! Едва се сдържах да не прихна. 

- Няма да сме в една стая, Валентина Викторовна – възрази и Глухарьов, - аз съм на дивана, тя – в стаята. 

- Игоревна съм. Ти, сине, ако искаш и на пода върви да спиш – твърдо възрази бабата, - но моята Наташка аз в една къща с тебе сама няма да оставя! Тя идва с мен! 

- Ама, Валентина Игоревна – запънах се аз, - не искам да Ви притеснявам...

- Вие искате ли да ви помогна, или не? – сопна се бабата. – Значи Наташка ще пренощува при мен. Сергей, сине, не бива така при непознато момиче! Наташенка, дъще, добре че ме повика! Какво ли можеше да стане, ако не ме беше повикала? 

С тези думи, бабата почти ме извлече от дома ми, оставяйки Сергей да се превива от смях. На мен също ми беше безкрайно смешно, но ако искахме тя да ни помогне, трябваше да правим, каквото каже. Имах доверие на Глухарьов, все пак вече бях живяла в дома му за няколко дни, но моралът на бедната жена би се разбил на пух и прах ако ни остави двамата, както „не сме венчани“ да пренощуваме в едно и също жилище без надзор. Донякъде разбирах подбудите й, но за толкова време работа (и пиене) със Сергей, бях разбрала едно – за него бях по-малката му вироглава и не особено прозорлива сестра, която той се беше зарекъл да пази. Всъщност, за мен той също беше нещо като брата, който никога не бях имала – на когото можеш да разчиташ да оправи контактите или печката, или пък да сплаши неканения поклонник, който ти досажда. Същият този, който ти дава съвети и ти набива канчето, когато грешиш. 

Затова безропотно се затътрих след Валентина Игоревна и я оставих да ми оправи стаята на дъщеря си. Нейният дом, нейните правила. Харесваше ми, че жената иска да се грижи за мен, честно казано. Обаче не очаквах толкова категорично да възрази срещу аркохолизирането ни. Май Сергей беше прав, че трябваше да пием у тях. обаче, от друга страна, така нямаше да можем да разчитаме на нейната помощ. Всяко зло за добро, както казват старите хора. 

Докато ми оправяше леглото, старата жена ми изнесе много дъълга лекция за това как трябва да се държи едно момиче от добро семейство (защото тя нямаше съмнение, че съм именно такава). Тази лекция си я пропуснах покрай ушите. Първият път, когато я чух, беше когато с Олег останахме за пръв път сами в новия ми дом. 

Когато обаче доброжелателната бабка ме обзаведе с една от драпираните си и обшити с дантела нощници и се оттегли в спалнята си, седнах на леглото и се замислих. Този случай нямаше да се размине без Патрулите. Дори и ние със Сергей да успеехме да го разнищим, имаше нещо твърде странно. Твърде много съвпадения. Първо, и двамата лекари бяха родени, или поне израсли в Питер. Второ, бяха инициирани по едно и също време. Като начало, беше странно, че дори в един и същ детски дом се бяха оказали двама неинициирани Различни. Статистически, това беше на границата на възможното. Още повече, че тези Различни бяха на една и съща възраст. После Сумракът ги беше разделил и всеки беше тръгнал по собствения си път. Това беше нормално. Но сега тези двамата се бяха събрали в Склиф и от тогава бяха започнали да изчезват хора. Ето това вече беше съвсем странно, дори и само част от него да беше истина... 

Набрах номера на дежурния по Патрул за да ме свърже с Хесер. Беше крайно време Великите да научат за всичко това. Странно дори за мен, шефът ми вдигна веднага:

- Слушам те, Наташа. 

Представях си го, полегнал на дивана пред телевизора, прехвърлил ръка върху хълбока на Олга, със слушалка затисната между рамото и бузата и чаша отлежало вино в другата ръка. 

- Здрасти шефе – прошепнах аз, за да не събудя Валентина Игоревна. 

Бабичките обикновено или недочуваха, или имаха слух като на стражево куче. Моята бивша участъкова лекарка беше от втория тип. 

- Какво се е случило? – попита Хесер направо. Беше повече от ясно защо се обаждам. 

- Със Сергей открихме много странен казус... – започнах аз. 

- Знам – прекъсна ме той и аз зяпнах от другата страна на линията. – Чакаме Ви утре в офиса на Дневния Патрул. 

След това ми затвори. Стоях няколко минути с телефона в ръка и се опитвах да осмисля какво бях чула току-що. Като начало, Хесер беше в течение на ситуацията и аз много бих искала да зная как точно се беше случило това. Второ, викаше ни и двамата, а това не се случваше толкова често и трето – още по-неочаквано – в офиса на Тъмните. Завулон не беше известен със сърдечността и гостоприемството си. Обаче ни беше наредено, така че с моя партньор-човек, трябваше да сме там.