Пихме относително мълчаливо известно време. Някъде към осем вечерта обаче, телефонът ми извибрира. Бях го оставила на масата, така че да виждам какво става. Беше Юля, побързах да вдигна.
- Кажи Юлечка, какво намери?
- Няма да повярваш! – въодушевено заобяснява тя от другата страна на линията. – Твоята Лариса Гложкова се познава с вещера от дете!
- Какво имаш предвид? – не разбрах аз с наквасения си от алкохол мозък.
- Те са израстнали заедно – ликуващо обясни Юля. – В един и същ детски дом в Питер! Между другото, инициирали са ги на една и съща възраст – четиринайсет. Той е по-силен от нея, към Четвърто Равнище, тя е само Шесто. Слаба, но като лечителка и като лекар – дочух шумолене на листи – е невероятна.
- Дали е възможно той да й влияе? Как мислиш?
Юля замълча за момент от другата страна на линията.
- Те имат много силна връзка, Наташа. Нещо, което ние с теб не разбираме. Децата от домовете нямат друго семейство освен връстниците си. А тези двамата са израстнали заедно. Да, според мен е напълно възможно да я манипулира.
С Глухарьов се спогледахме. Значи все пак Волгин можеше да се окаже прав. Въпросът беше колко точно от тази информация е имал Волгин преди да говори с нас. Естествено беше за децата израстнали заедно да имат силна връзка. Още повече ако са сираци. А ако са разбрали, че са Различни като тийнейджъри – това си беше направо закономерност.
Прекарахме няколко часа в разискване на разни теории, които една след друга потънаха на дъното на чашката или се загубиха някъде сред мезето в чиниите. Дори и Юля да беше изровила вярната информация, това не беше причина за обвинение или разследване. Израстнали заедно, работят заедно, какво толкова? В Патрула имаше Различни, които се познаваха от векове. Опитах ли се да изтъкна това като довод, щях да стана за посмешище и да изпиша две кофи мастило. Утре щях да прибера папките с информацията от Патрула и да ги разчопля. Обаче засега не виждах никакъв проблем. Лошото беше, че работата с Глухарьов ме беше научила да се страхувам именно от такива случаи... А дори не знаех как, извън папките с данните, да разчопля случая. Защото беше повече от ясно, че Волгин не ни е казал всичко и едва ли всичко може да се намери в папките на Юля.
Глухарьов потърка челото си. Вече поне три часа пиехме и обсъждахме какво се е случило, но нещо ни убягваше и на двамата.
- Да ти кажа честно, Наташа – каза той уморено – на мен идеите ми се изчерпаха.
Вече бяхме на половината от запаса алкохол и мозъците ни започваха малко по малко да се предават. Тогава ми дойде идея.
- Обаче аз май знам кой може да ни помогне. Изчакай минутка!
Преди Глухарьов да успее да реагира, скочих и отидох до съседката. Позвъних, тя почти винаги си беше вкъщи. След няколко минути, Валентина Игоревна се показа на вратата. Малко унесена, значи беше гледала телевизия и пак се беше замислила за роднините си. Отново си напомних, че трябва да ги „подсетя“.
- Случило ли се е нещо, дъще? – попита тя, а после ме подуши. – Пила ли си?
- Да, Валентина Игоревна, с един колега от милицията сме седнали да чоплим един случай и ми е много нужен вашият съвет – казах без заобикалки аз.
Нямах време за лекцията за вредата от злоупотребата с алкохол. Че миришех на бъчва беше повече от очевидно. Валентина Игоревна обичаше да се черпи, както казваше тя, но никога в повече. И се опитваше всячески да отучи и мен от този навик. Обаче работата в милицията си оказваше своето влияние, така че бавно, но сигурно бях свикнала да свършвам смяната с бутилка бира, а тежките случаи да поливам с нещо по-силничко. Едно време се чудех на Глухарьов защо го прави, но с времето ми стана ясно, че просто друг начин няма. Или това, или полудяваш, или се отказваш, рано или късно.
Бабата се намръщи при моето признание, но друга част от фразата й стана по-интересна.
- Колега, казваш? – присви очи тя. – Да вървим, да ме запознаеш, тогава!
Валентина Игоревна познаваше Олег и знаеше, че там нещата са сериозни. Сега наличието на друг мъж около мен й ставаше крайно интересно. Естествено, беше виждала Сергей един-два пъти, но винаги за кратко. Сега за секунди изключи буботещия телевизор и тръгна с мен. Чак й завидях колко е чевръста за годините си. А беше просто човек.
Когато Сергей видя кого му водя, за малко да изтърве бутилката с водка, която разливаше по чашите. Сподавих кикота си и ги представих един на друг:
- Серьожа, това е Валентина Игоревна, моята съседка по стълбищна площадка. Тя цял живот е работила като участъков лекар и може да ни помогне доста с вътрешна информация. Валентина Игоревна, това е моят колега и наставник в службата, майор Сергей Глухарьов.
Моят партньор реагира светкавично и целуна ръка на възрастната жена като избърбори някакъв безсмислен комплимент. Веднага й отстъпи стола си, а аз попитах:
- Ще пиете ли нещо, Валентина Игоревна?
Бабката огледа критично масата, колкото да прецени колко сме изпили и кимна:
- Не бих отказала чаша вино – след което се настани най-безцеремонно на отстъпения й стол. Като кралица.
Чак се възхитих на това колко беше спокойна и уверена. Дощя ми се и аз да мога така. Побързах да изпълня поръчката преди да е почнала да ме мъмри, че съм лоша домакиня. Бабата си беше поставила за цел да ме направи перфектна в това отношение.
- Валентина Игоревна, знам че сте ми казвали вече, но къде точно работехте? – попитах аз, за да въведа Сергей в нещата.
Бабата отпи от виното и чак тогава отговори с поглед вперен в нищото:
- В 117-та поликлиника в Марфино. Не я знаете, деца, нея вече я няма. От познати чух, че сега е търговски център. Пфу! Всичко съсипват, изедници народни... А едно време какви неща строяхме, деца, какви неща имахме...
- Валентина Игоревна – побърза да прекъсне пенсионерската тирада за доброто старо време моят партньор, - а какво можете да ни кажете за взаимоотношенията между лекарите, по принцип?
Възрастната жена го погледна критично и после – крайно неодобрително – чашата с водка в ръката му. Невъзмутимият Глухарьов, който беше в състояние да тормози някой арестант с часове, докато не си признае и чието име и фамилия всяваха ужас в района, се сви под погледа на възрастната жена. Никога не бях виждала майка му, но знаех, че го е отгледала сама, така че той изпитваше някакво подсъзнателно уважение към възрастните дами. Досега не го бях видяла да вика на някоя баба. На всякакви други си позволяваше да крещи, но на бабки, дори да бяха от най-досадните – никога.
- Защо ти е да знаеш, сине? – попита тя накрая. – Да не си тръгнал да сменяш професията? – тя го огледа преценяващо. – Не си ли малко стар да ставаш тепърва лекар? Трябват повече от десет години за това. Защо не си мислил едно време, а сега, на стари години ще учиш с младоците?
Глухарьов прихна и едва не изплю онова, което беше изпил преди секунди, затова аз трябваше да отговоря на жената:
- Неее, Валентина Игоревна, просто имаме един случай с лекари. Обаче не разбираме как мислят лекарите и не знаем докъде можем да стигнем. Трябва ни вътрешна информация, разбирате ли? Нещо, което знаят само работещите в системата.
Бабата ни огледа и въздъхна. Дори без да чета аурата й, можех да изведа какво иска да ни каже – щеше да ни мъмри, при това сериозно. Обаче май се чудеше как да ни говори на съвест.
- Нали знаете, деца, че с пиене нищо не се решава? – попита тя и старческият й глас все едно простърга ушите ми.
Звучеше едновременно гробовно и зловещо. Двамата с моя партньор кимнахме почти едновременно и дори оставихме чашите на масата. Май нямаше да ни се размине лекцията за вредата от алкохола...
- Не знам какво искате да знаете за лекарите, мили мои – продължи тя. – Трябва да ми кажете малко повече.
- Накратко – започна Глухарьов, като по-обигран в работата с пенсионерки, - имаме любовен триъгълник между трима лекари. Двама мъже и една жена. Единият от двамата обвинява другия в престъпления и повлияване на жената, за да му бъде съучастница. Обаче не знаем дали не ни лъже. Нито пък кой от двамата би могъл да лъже.
- Искаме да знаем докъде би могъл да стигне един лекар в обвиненията към колега – включих се аз в разговора. – Затова се сетих за вас. Все пак вие сте работили с лекари цял живот. А ние нищо не разбираме.
Бабата се замисли за момент и отпи от виното си. Аз бях настояла да го купим, защото представата на Глухарьов за хубаво вино беше онова, което се продава на половин цена.
- Къде работят вашите хора? – попита тя. – Навсякъде е змийско гнездо при лекарите – обясни тя, - но има значение и колективът. Мислите, че единият лекар е направил мръсно на другия, нали така? – попита тя.
- Именно – казах аз. – Докъде би стигнал обаче? Има ли някакви граници на обвиненията, нещо за което не би излъгал?
- Зависи колко е бил влюбен – замисли се бабката, - но хората правят всякакви неща от любов. Виждала съм много романи на работното място – каза тя и ни погледна много строго, все едно подозираше нас в подобно нещо - и повечето свършваха с много сълзи и за двамата. Разбирате ли, деца, работата на лекарите е такава, че само колегите могат да те разберат. Близките ти те обичат, това е така, но ако седнеш да разказваш вкъщи какво виждаш на работа, никой не би издържал. От друга страна, на работа колегите те разбират без думи, вие сте едно цяло. Нямате нужда да си обяснявате азбучни истини, защото сте екип. Когато обаче има роман в колектива, всички разбират.
- Какво да направим тогава? – попита Глухарьов. – Как да разберем кой лъже?
- Отидете на място – отговори тя, - колегите ще знаят всичко. Те винаги знаят. Ако някой от двамата лекари казва истината, има само един начин да разберете – като влезете в отделението. Те къде работят, между другото?
- В Склифософски – отговорих аз, - в спешното.
- Чудесно – плесна с ръце тя, - имам познат там. Гриша Наришников. Какъв левент беше на млади години... Даже ме задяваше... – бабката се усмихна, а ние с Глухарьов скрихме своите усмивки в шепите си, за да не я засегнем. - Бяхме заедно в института, после той започна да работи в Склиф. Мен също ме викаше там, но аз не мислех, че мога да издържа на темпото. Там е месомелачка, деца. Та, времето ни раздели. Аз се омъжих, той също се задоми... Но на стари години се оказа, че имаме общи познати – тя се изхили някак странно. – Та поддържаме връзка. Ще му се обадя утре и ще уредя нещата!
С тези думи Валентина Игоревна стана чевръсто да си ходи и ме хвана под ръка. Сащисана, поех набръчканата й длан в своята и станах с нея. Глухарьов, като кавалер какъвто по принцип можеше да бъде, но рядко беше, също стана.
- Извини ни, синко, но ние с Наташенка трябва вече да си лягаме – каза лукаво тя.
- Но, Валентина Викторовна, това е моят дом – възразих аз. – Къде ще ходим? Ние, двете, имам предвид?
- Тук има чужд мъж! – не ми остана длъжна тя. – Не бива да сте в една стая, не сте венчани! Порядъчните момичета по мое време – каза тя с нетърпящ възражение тон - трябва винаги да са в прилично обкръжение. А един пиян момък, пък бил той и твой добър приятел и колега, дъще, е далеч от приличното обкръжение – отсече тя и стрелна моя колега с крайно неодобрителен поглед. – Ще ти излезе име... – продължи да ми говори тя на съвест, абсолютно сляпа на реакциите ни.
С Глухарьов си разменихме развеселени погледи над главата й. Явно беше отчела ситуацията доста погрешно. Тя какво, да не беше решила, че изневерявам на Олег със Сергей??? Как пък не! Едва се сдържах да не прихна.
- Няма да сме в една стая, Валентина Викторовна – възрази и Глухарьов, - аз съм на дивана, тя – в стаята.
- Игоревна съм. Ти, сине, ако искаш и на пода върви да спиш – твърдо възрази бабата, - но моята Наташка аз в една къща с тебе сама няма да оставя! Тя идва с мен!
- Ама, Валентина Игоревна – запънах се аз, - не искам да Ви притеснявам...
- Вие искате ли да ви помогна, или не? – сопна се бабата. – Значи Наташка ще пренощува при мен. Сергей, сине, не бива така при непознато момиче! Наташенка, дъще, добре че ме повика! Какво ли можеше да стане, ако не ме беше повикала?
С тези думи, бабата почти ме извлече от дома ми, оставяйки Сергей да се превива от смях. На мен също ми беше безкрайно смешно, но ако искахме тя да ни помогне, трябваше да правим, каквото каже. Имах доверие на Глухарьов, все пак вече бях живяла в дома му за няколко дни, но моралът на бедната жена би се разбил на пух и прах ако ни остави двамата, както „не сме венчани“ да пренощуваме в едно и също жилище без надзор. Донякъде разбирах подбудите й, но за толкова време работа (и пиене) със Сергей, бях разбрала едно – за него бях по-малката му вироглава и не особено прозорлива сестра, която той се беше зарекъл да пази. Всъщност, за мен той също беше нещо като брата, който никога не бях имала – на когото можеш да разчиташ да оправи контактите или печката, или пък да сплаши неканения поклонник, който ти досажда. Същият този, който ти дава съвети и ти набива канчето, когато грешиш.
Затова безропотно се затътрих след Валентина Игоревна и я оставих да ми оправи стаята на дъщеря си. Нейният дом, нейните правила. Харесваше ми, че жената иска да се грижи за мен, честно казано. Обаче не очаквах толкова категорично да възрази срещу аркохолизирането ни. Май Сергей беше прав, че трябваше да пием у тях. обаче, от друга страна, така нямаше да можем да разчитаме на нейната помощ. Всяко зло за добро, както казват старите хора.
Докато ми оправяше леглото, старата жена ми изнесе много дъълга лекция за това как трябва да се държи едно момиче от добро семейство (защото тя нямаше съмнение, че съм именно такава). Тази лекция си я пропуснах покрай ушите. Първият път, когато я чух, беше когато с Олег останахме за пръв път сами в новия ми дом.
Когато обаче доброжелателната бабка ме обзаведе с една от драпираните си и обшити с дантела нощници и се оттегли в спалнята си, седнах на леглото и се замислих. Този случай нямаше да се размине без Патрулите. Дори и ние със Сергей да успеехме да го разнищим, имаше нещо твърде странно. Твърде много съвпадения. Първо, и двамата лекари бяха родени, или поне израсли в Питер. Второ, бяха инициирани по едно и също време. Като начало, беше странно, че дори в един и същ детски дом се бяха оказали двама неинициирани Различни. Статистически, това беше на границата на възможното. Още повече, че тези Различни бяха на една и съща възраст. После Сумракът ги беше разделил и всеки беше тръгнал по собствения си път. Това беше нормално. Но сега тези двамата се бяха събрали в Склиф и от тогава бяха започнали да изчезват хора. Ето това вече беше съвсем странно, дори и само част от него да беше истина...
Набрах номера на дежурния по Патрул за да ме свърже с Хесер. Беше крайно време Великите да научат за всичко това. Странно дори за мен, шефът ми вдигна веднага:
- Слушам те, Наташа.
Представях си го, полегнал на дивана пред телевизора, прехвърлил ръка върху хълбока на Олга, със слушалка затисната между рамото и бузата и чаша отлежало вино в другата ръка.
- Здрасти шефе – прошепнах аз, за да не събудя Валентина Игоревна.
Бабичките обикновено или недочуваха, или имаха слух като на стражево куче. Моята бивша участъкова лекарка беше от втория тип.
- Какво се е случило? – попита Хесер направо. Беше повече от ясно защо се обаждам.
- Със Сергей открихме много странен казус... – започнах аз.
- Знам – прекъсна ме той и аз зяпнах от другата страна на линията. – Чакаме Ви утре в офиса на Дневния Патрул.
След това ми затвори. Стоях няколко минути с телефона в ръка и се опитвах да осмисля какво бях чула току-що. Като начало, Хесер беше в течение на ситуацията и аз много бих искала да зная как точно се беше случило това. Второ, викаше ни и двамата, а това не се случваше толкова често и трето – още по-неочаквано – в офиса на Тъмните. Завулон не беше известен със сърдечността и гостоприемството си. Обаче ни беше наредено, така че с моя партньор-човек, трябваше да сме там.
Няма коментари:
Публикуване на коментар