Тъкмо излязох от дома на нашите, когато телефонът ми извибрира отново. Изругах под нос. Майка ми и без това не искаше да ме пуска да се прибирам сама (в късната доба на девет вечерта!!!), та едва я убедих, вече на вратата. На теория, можех да си остана и у дома, но някакво предчувствие ме караше да си тръгна възможно най-бързо. Особено след като чух и тяхното мнение по въпроса. Преди да стана Различна, не можех да обясня на какво се дължат подобни предчувствия, макар че общо-взето сляпо им се подчинявах. След няколко години в Патрулите обаче бях наясно какво значат – че Сумракът сам ти нашепва нещо. Каквото и да имаше да става, не исках да въвличам семейството си в него, така че въпреки протестите на майка си си тръгнах.
Сега явно майка ми беше на друг акъл и ето ти беля. Извадих машинката, усещайки грандиозното конско евангелие и опяване на майка ми. За пръв път от доста време се оказа, че греша. Не ми звънеше мама. На екрана се мъдреше номер, който не бях виждала от доста време.
- Кажи Ксюха? – вдигнах аз на приятелката си.
С Ксюха не бяхме точно приятелки. Женско приятелство така и така няма, а и две жени-Различни не могат да бъдат съвсем честни една с друга. Когато постъпих в Патрулите, тя единствена се беше оказала до мен и така, малко по малко, се сближихме. Оля не одобряваше това, че изобщо говоря с Ксюха, но никога не ме накара да избирам между двете.
Последните две години Ксюха не беше в Русия, беше казала че отива да се поразсее някъде, където не говорят на руски. Омръзнало й било от езика. Различните нямаме навика да задаваме много въпроси, защото всеки си имаше собствена работа и право на лично пространство. А повечето от нас пазеха личното си пространство много ревниво.
Така че през двете ми години работа на Пятницка почти не бях говорила с Ксюха. Чувахме се от време на време, тя бърбореше безсмислици за това или онова, но все не се стигаше до някакъв сериозен разговор. Има неща, които човек трябва да каже на четири очи, а не в телефонната слушалка. Сега много ми се искаше да поговоря с някого.
Между Различните, за разлика от хората, приятелството не е просто етап в живота. Един Различен е силно подозрителен към хората около себе си и не се доверява лесно. Самата реалност, в която живеем е такава, че не можем просто сляпо да се доверим на някого.
- Искаш ли да се видим на по питие? – изръси тя с присъщия си маниер.
Няма „здрасти“, няма „как си“, направо на въпроса. Преди се кикотех на това, но този път нещо ме жегна. Дори не помнех кога сме се виждали за последно. Реших, че прекалявам с драмите и затова се съгласих на мига:
- Много ясно, пращай адреса на съобщение.
Определено имах нужда да пийна и да си подредя мислите и Ксюха беше перфектната компания за целта.
Учудващо беше как човек прихваща чуждите навици. Преди да почна да работя в МВД пиех рядко. На Нова година, по рождени дни и така нататък. А сега, при всеки удобен случай. Когато нямаше случай, просто си го намирах. Лошо, много лошо. Представих си как Сергей клати неодобрително глава. Изхилих се и се отправих към посочения адрес.
Оказа се много шикозен бар в Москва-сити с изглед към града. Ултрамодерна обстановка, молекулярна кухня (каквото и да беше това) и тълпа от гъзари в дрехи, които струваха повече от месечната ми заплата като сътрудник на МВД. През стъклата можеше да видиш града в краката си. Типично за Ксюха. За разлика от повечето Светли, които в най-добрия случай живееха в хубави апартаменти, тя си угаждаше подобно на Тъмна.
Винаги е обичала лукса, а домът й струва няколко милиона долара – има си цяла сграда в идеалния център на Москва и я дава под наем на знаменитости и тук-там по някоя важна клечка от правителството. Не че тя живее там постоянно – пътува по целия свят, винаги първа класа, винаги отсяда в най-луксозните хотели, изобщо – задоволява се само с най-доброто.
Когато аз постъпих в Патрула, бях направо запленена от нея. Елегантните дрехи, винаги с хубава прическа, грим и мъникюр, разточителния начин на живот. Тогава още нямах представа, че повечето Различни не живеят така и си помислих, че това е направо една приказка. Обаче се оказа, че не е съвсем така. Никога не разбрах как и защо Ксюха е попаднала в Патрула – знаех само, че повечето от Висшите не я понасят. Никога не я викаха на общите заседания, почти никога не получаваше задачи и не участваше в оперативната работа. Тя също беше Висша, но така и не разбрах каква специализация има. Нито защо продължава упорито да стои в Патрула след като нито работи, нито помага с нещо. Обаче получаваше заплата като нас и от време на време можеше да я намериш в общата стая.
В Патрула се носеха слухове, че Ксюха е била любовница на шефа, преди той да се запознае с Олга. Което обясняваше защо двете не можеха да стоят заедно в една и съща стая. С Олга бяхме добри приятелки, с Ксюха, надявах се – също. Обаче дори приятелството им с мен не смекчи отношенията им една към друга. Точно обратното – те двете отказваха да участват в една операция, ако другата също е замесена. Нещо повече – Ксюха приемаше нареждания само и единствено от Хесер и дори си позволяваше да му противоречи – привилегия запазена за много малко от нас.
Откакто Ксюха изчезна преди две години се говореше, че с Хесер са се скарали за нещо и сега тя му отмъщава като пръска пари по света. Така и не я попитах за това – звучеше твърде скандално дори за нея. Ето ми чудесна възможност да проверя какво беше станало наистина.
На входа на бара имаше пропуск, явно мястото беше запазено само за ВИП персони. Доколкото познавах любовниците на Ксюха, тя имаше доста богата колекция, със сигурност някой от тях й беше осигурил възможността да се подвизава тук. Когато казах името си, моментално ме посрещнаха със сервилна усмивка и ме ескортираха до една ъглова маса с невероятна гледка към небостъргачите. Ксюха, естествено, закъсняваше. Поръчах си едно блъди мери и седнах да я чакам загледана в блещукащите светлинки на небостъргачите от другата страна на стъклото. Някъде там имаше изчезнали хора. А трима Различни бяха замесени в това.
Само че защо Колелото на Хеката? Заклинанието е забранено, старо, страшно кърваво и не беше пробвано от повече от хиляда години. Освен това, мотивите си оставаха също толкова неясни. Нямах време да разгледам подробно досиетата на тримата преди да попадна в болницата на изследвания. Никой Различен не би поел подобен риск без да има сериозен мотив.
Когато разследвахме Колана на Ищар се оказа, че Ярослав иска да отмъсти или да съживи онази, която би могла да му върне любимата. Това беше мотив. А какъв мотив биха имали тези тримата? Дори да предположим, че Волгин е заслепен от любов и просто се опитва да измъкне Глужкова, какво я е накарало да се върже на брътвежите на Могилевски? Той самият беше Четвърто равнище, което не е особено много. Значи, както повечето Различни с по-нисък ранг, би искал да го повиши. Обаче Колелото на Хеката създаваше много сериозни вихри на Силата. Поне според онова, което ни беше казала дъртата вещица по време на обучението. Не е толкова лесно да отнемеш живота на 12 души, дори и да са под твой контрол. Освен това, изхвърлянията на Силата не биха могли да бъдат поети от един Различен. Самото заклинание е било предвидено за изпълнение от вещици с огромна сила, за да има как да поемат изхвърлянията. Един слаб Различен би се опържил. Буквално.
Тук имаше и друг проблем. Глужкова и Волгин бяха Светли, така че на тях тази Сила не би могла да им свърши много работа. Не заради друго, а защото един истински Светъл не би могъл да се зареди от чуждата кръв. Или би могъл, но не задълго. Тогава защо му бяха на Могилевски?
Светлините в една от сградите рязко изгаснаха и това ми даде предположение – ами ако вещерът ги ползваше за бушон? Други двама Различни, които да поемат излишното количество Сила, без да имат възможност пълноценно да я използват и които след това да бъдат отстранени. Обаче пък откъде Могилевски щеше да се извъди такъв манипулатор? Не, нещо ми липсваше...
- Виждам, че си станала още по-скучна отпреди! – над главата ми прозвуча школуваният глас на Ксюха и се сепнах.
Станах да я огледам. Беше свалила няколко килца и беше станала още по-привлекателна отпреди. Като манекенка, направо можеше да се снима в някое мъжко списание и на всички щяха да им текат лигите по нея. Сега носеше прилепнала рокля с деколте буквално до пъпа и крещящо червило. На нейния фон моите дрехи бяха като изровени от някоя кофа. Прегърнахме се и ме лъхна мирис на скъп парфюм – този го бях загледала в един магазин, но така и не помнех как се казва. Май беше нещо на „Burberry“. Тя ме огледа критично и се подсмихна.
- Работата в милицията очевидно не ти влияе добре, Наташа – каза ми накрая и грациозно се настани на един стол срещу мен. – Изглеждаш уморена.
Отворих уста да се оплача, но келнерът вече чакаше до нашата маса като хипнотизиран, така че Ксюха му изреди три-четири странни имена и му махна да си върви. Личеше си, че не идва на това място за пръв път.
- Е, кажи сега за какво ще си говорим? – попитах аз и отпих от блъдимерито.
Определено беше някаква модифицирана рецепта и си заслужаваше ужасно дългото чакане, но не можех да разгадая какво точно са сложили вътре. Ксюха нямаше време и да ми отговори, защото келнерът се върна с два подноса пълни с някакви странни неща. Погледнах Ксюха критично и тя избърбори:
- Това е мястото с най-добрата молекулярна кухня в Москва. Дехидрогенираният им шоколадов мус в течен азот е направо божествен! – тя посочи едната табла, на която се мъдреше купичка с тъмнокафяви топчета, от които се издигаше странна пара. – А това тук го поръчах специално за теб, защото мисля, че много ще го харесаш.
Огледах критично втория поднос. На него се мъдреха епруветки пълни с някаква странна синьо-зелена течност. Естествено, също имаше много подозрителна пара.
- Това какво е? – посочих епруветките и си наложих да не звуча като Глухарьов, когато го карам да купи нещо различно от водка от магазина.
Тонът обаче ми се получи точно същия, за мой срам. Ксюха се изкикоти и махна на келнера да си върви като тикна една банкнота от сто долара в ръката му. Той се оттегли заднишком със сервилна усмивка.
- Това, мила моя, е коктейл МВД – каза тя и си взе една епруветка.
- Коктейл какво?
Можех само да си представя какво точно са наблъскали вътре.
- Правилно чу, миличка – казва се МВД и мисля, че трябва да пием за твое здраве.
Взех една епруветка и я огледах критично. В отдела ме баха научили, че не знаеш ли какво има в чашата, не пиеш. Ксюха надигна своята епруветка демонстративно и ме изгледа подканящо. Аз обаче продължавах да държа своята и да я гледам втренчено. Заклевам се, ако епруветката можеше да говори, щеше да ми каже сама какво съдържа.
- И какво все пак има в тоя бъркоч? – попитах накрая, без да се усетя, че ползвам любимите фрази на Глухарьов.
- Според менюто – мента, кюрясо, всичко това прекарано през центрофугата, след това докарано до точката на замръзване, гарнирано с малко меден ликьор и така нататък. Всичко това сипано в разтвор на водка също на точката на замръзване.
Не разбрах и половината от казаното, така че просто мълчаливо надигнах епруветката. Беше интересно, признавах. А името беше повече от добро. Може би трябваше да изненадам колегите с въпросния коктейл някой път. Само трябваше да разбера какво е „центрофуга“, защото едва ли въртяха това в пералня. Досрамя ме да попитам Ксюха.
Взех си едно топче мус и се съгласих с Ксюха, бяха страхотни бонбони. Шоколадът беше замръзнал, когато го опиташ, а после се разтапяше в устата.
Взех си още един и се възползвах от момента да огледам обстановката. Чувствах се толкова ненамясто тук, колкото Сергей на събранията в Патрула. Ксюха обаче беше овладяла маниерите на средата безупречно. Ако не я познавах, щях да се закълна, че се е родила червива от пари.
- Е, защо сме тук? – попитах пак и махнах с ръка към гледката. – Не си ме викнала да се изфукаш, надявам се?
Ксюха се изхили кокетно, по оня начин, който докарваше мъжете до полуда. Има такива жени – пръста си не мърда и всички й се лепят. Ксюха беше една от тях. Това беше и една от причините да й се възхищавам. На мен това никога не ми се получаваше, а с Олег, там беше различно. Не беше сега моментът да разсъждавам, така че се опитах да се фокусирам върху приятелката си.
- Неее, Наташа, станала си толкова подозрителна? Онези лелки в МВД ще те превърнат в една от тях, да знаеш! – махна ми тя шеговито с ръка. – Исках да си поговорим, от толкова време не сме се виждали... А и дочух, че не ти е било лесно, докато ме нямаше.
Присвих очи. Клюките се разпространяваха бързо. Естествено, че всички в Патрула знаеха какво се е случило с мен. Не очаквах Ксюха да е в неведение, макар че аз не бях навлизала в подробности. Сега открих, че не съм съвсем сигурна дали искам да разказвам за това точно сега и на това място.
- Да речем, че не съм била на спа курорт – отговорих накрая. – Ксю, трябва ми съвет.
- Стреляй смело! – каза тя, а после се изкикоти. – А, не, като те знам къде работиш, май по-добре да не ти давам разрешение да стреляш...
Помислих си, че Глухарьов би одобрил бележката, така че този път двете се разсмяхме заедно.
- Не, Ксю, сериозно – продължих аз. – Трябва ми съвет от някой по-опитен.
Перфектно оскубаните й вежди се качиха почти до линията на косата.
- Наташа? – повиши театрално тон тя. – Ти стара ли ме наричаш?!
- Ксююю, престани да преиграваш – отговорих аз и установих как работата в МВД наистина ме беше направила алергична към подобни примадонски изцепки.
Едно време ги намирах за много забавни и дори се опитвах да й подражавам. Сега, след повече от година работа в отдела, едва се въздържах да не й зашия един шамар. Мъжете ме викаха в стаята за разпити, когато разпитваха някоя подобна кокона. Те имаха скрупули да удрят жени, докато на мен ми идеше много отръки да ги връщам обратно в правия път, защото на мен лигавщините не ми минаваха. Сега потиснах порива и продължих:
- Какво знаеш за Колелото на Хеката?
Добре че този път поне не го докарах на тона на Глухарьов. Наистина исках помощ от нея, но нямаше нужда да съм зла. Усмивката й направо застина на лицето, а от позата на веселата примадона не остана и помен.
- Защо ти е да знаеш нещо за това? – попита ме тя съвсем сериозно. – И защо питаш мен?
- Защото и двете знаем, че имаш много повече опит от мен – отговорих аз и си взех още една епруветка с коктейл. – И не ми разправяй врели-некипели за възрастта, защото и двете знаем, че си ако не по-възрастна, то поне наборка на Олга. Така че не ми продавай номерата, че нищичко не знаеш!
Изражението на Ксюха се преобрази – все едно някой беше свалил маска и за момент под фасадата се мярна истинската й същност. На уморена от живота Различна, видяла какво ли не. Можех да се закълна, че дори цветът на очите й се промени за миг. За части от секундата все едно видях друг човек, но Ксюха първо не беше човек и второ, беше на достатъчно години да е променила външността си напълно. Тя помълча малко, загледана в небостъргачите, а после ме погледна предизвикателно.
- Нямах представа, че наистина си се променила толкова само за две години – каза накрая.
Звучеше обвинително, все едно съм й казала нещо накриво. Преди две години сигурно щях да се впусна в дълги обяснения как аз не искам да се заяждам, а само да я питам, по приятелски. Сега просто свих рамене.
- Порастнах. Все някога трябваше да стане. А сега ми кажи каквото знаеш. Трябва ми помощ.
Ксюха наклони глава на една страна и ме удостои с пренебрежителен поглед.
- Нека позная, Бори ти е възложил поредната абсурдна задача и нямаш право да ми кажеш повече, нали? – отноворих си устата да кажа нещо, но тя махна с ръка и продължи: - О, не ми обяснявай, мога доста неща да напиша за неговия афинитет да вади кестените от огъня с женски ръце. Дори и последната си курва не пожали...
- Ксюха... – обадих се аз, - хайде обратно на въпроса.
Тя кимна и също си взе епруветка. Можех да се обзаложа, че „Бори“ е Борис Игнатиевич, или казано накратко – Хесер. За „курвата“ също се сещах – Ксюха говореше винаги така по адрес на Оля. Понякога наистина можеше да дразни жестоко. Или просто аз бях станала патологично алергична към изцепки. Може би Ксюха беше права – променила се бях.
- Какво искаш да знаеш? – гласът й ме върна обратно в реалността.
- Всичко, което би могла да ми кажеш ще ми е от полза. Аз знам думите на заклинанието само най-общо, но не съм запозната защо някой би се опитал да го направи. Ти имаш ли идея?
Ксюха махна на келнера, който дотича на мига и му даде нова поръчка. После упорито мълча, докато не се появи новата табла. На нея този път имаше малки лисчета с червеникав цвят и големина на монета.
- Дехидрогениран и деконструиран хамон иберико – доволно обяви тя, - ще имаме нужда от мезе за този разговор.
Явно съм изглеждала доста объркана, защото тя се почувства длъжна да обясни:
- Това е доизсушено месо. Опитай!
Взех си парче и наистина – вкусът си струваше. Само размерът не ми харесваше, а за цената не исках и да знам. Прекарахме няколко минути в опитване на това и онова. Ксюха ми хвърляше по някой поглед, но не бързаше да заговори първа, така че просто реших да прекратя играта на котка и мишка:
- Е, какво можеш да ми кажеш?
- Знаеш ли коя е Хеката? – попита ме тя.
Обожавах, когато задам въпрос, просто да върнат топката в моята градинка. Беше коронен номер на Глухарьов. Точно в момента не бях в настроение за изпитвания, но се опитах да впрегна последните будни клетки в мозъка си на работа:
- Ъъъ, нещо от гръцката митология, май. Май беше вещица, или нещо подобно.
- И да, и не. Хеката е една от най-първите вещици.
- Истинска ли е била? – зяпнах аз с поредния бонбон от шоколадов мус на половината път към устата ми.
Ксюха кимна сериозно.
- Точно колкото нас двете с теб.
Свих рамене. Какво пък, след като Ищар беше истинска, защо пък Хеката също да не е? Само че не бях дошла за урок по Различна история, така че минах на въпроса.
- А за какво е това заклинание? На кого му е нужно да убива 12 души?
Ксюха се изсмя – високо и силно, все едно съм казала най-добрата шега на света. Забелязах няколко мъжки погледа вперени в и без това преливащото й деколте. Не ги обвинявах, дори на мен ми привличаше вниманието, макар че аз зяпах по-скоро от завист. Какво ли си мислеха, че си говорим? Не че имаше значение... Ксюха продължаваше да се смее и когато най-накрая успя да си поеме дъх, каза:
- На никого, миличка! Това е просто заблуда. Истината е, че Колелото на Хеката връзва тези хора заедно.
Примигнах и си взех нова синя епруветка. Както обичаше да казва Сергей, май щеше да ми трябва още пиене, за да преглътна това.
- Е, и? На кого ще му е нужно пък нещо такова?
- На този, който би искал да използва тези хора. По-скоро телата им – тя ми говореше като на малко дете, все едно нищо не разбирам.
- Ама в Патрула друго ни учеха... – заекнах аз и по средата на фразата осъзнах колко нелепо звуча.
Отново последва смях. Ксюха ме погледна толкова снизходително, че просто трябваше да удавя мъката в още една епруветка. Гаврътнах тази в ръката си на две глътки. Приятелката ми видя, че пълните намаляват застрашително, така че махна на келнера за нова доза.
- Винаги съм ти казвала, че в Патрула се влиза заради интерес, миличка – отговори ми тя. – А не винаги там знаят кое какво е. Така че е много по-лесно да разкажат една страшна история, вместо да ви обяснят истината. Колелото на Хеката има няколко разновидности. Да, в една от тях всички хора са обвързани в Кръг на Силата и умират, отдавайки енергия на Различния. Но в друга, чрез взетото от тях – тук тя почука по ръката си, вероятно имаше предвид взетите органи, - Различният може да се вселява в телата им. Това се е практикувало особено много по време на Лова на вещици.
- Ама чакай малко, тогава заклинанието не е ли било забранено вече? – попитах аз и се улових, че звуча като малко детенце, на което разказват приказка. Не че ми пукаше вече.
Тя поклати глава и си взе ново топче мус. Не помнех вече колко от тях съм изяла, но не изглеждаше като да свършват. Странна работа. Също си взех едно, ей така, за подслаждане, че разговорът беше всичко друго, само не и сладък.
- Забранили са го едва после – отговори ми Ксюха, докато облизваше пръстите си преднамерено съблазнително, вероятно заради нечий мъжки поглед. - По простата причина, че е отнело много време да се определи кой чие тяло обитава. И сега е сложно. Обаче си представи, преследва те Инквизицията, а ти имаш на разположение още 12 различни образа, в които да се превъплътиш? Един ден си прегърбена бабичка, в другия тихичко си играеш с куклите край огъня. Не е ли супер?
Тя се изкикоти, а мен тръпки ме побиха. Не, не беше супер, защото хората не бяха дрехи, които можеш да облечеш, а после да захвърлиш. Те бяха държани като затворници, докато Различният решеше, привързани със заклинанието и се лишаваха от целия си живот, за да бъдат негови роби. Това беше ужасно. Беше по-отвратително от кой да е филм на ужасите. Беше чудовищно направо. Нищо чудно, че са забранили заклинанието. Веднъж да бях съгласна със Сивите на сто процента.
- Тогава за какво биха им трябвали на Различни сега подобни „образи“? – попитах аз. – Кой би си сложил главата в торбата за нещо такова?
Ксюха разклати прекрасно поддържаните си къдрици с отработен жест. Проследих погледа й до един висок блондин на другия край на заведението. Човек. Ако само знаеше в какво се забърква с тия погледи... Трябваше да изчакам Ксюха да направи още малко театър и да пресуши две епруветки – алкохолът явно изобщо не й действаше – преди да получа отговор от нея:
- Не знам, честно казано. Но ако аз го правех, бих задигнала нещо голямо...
Извъртях очи.
- Защо пък точно задигнала? Все едно няма 1001 заклинания, които са десетки пъти по-лесни за изпълнение и не са забранени по Договора и всичките му приложения.
Отново ме измериха със снизходителен поглед.
- Зависи от кого крадеш, миличка. Някои институции – тя натърти на думата, - са достатъчно стари, за да им минават само подобни.
Това беше намек. Имаше само една институция, която беше толкова назадничава – Сивите. Те имаха и достатъчно много неща за крадене. Обаче, просто хора не биха могли да проникнат в хранилищата и нито един от изброените типажи не би имал късмет, без значение дали Колелото на Хеката сработи или не. Просто защото ако обитаваш чуждо тяло, колкото и да си силен, способностите ти намаляват доста сериозно.
- Ксююю – проточих.
Тя ме фиксира с леко разфокусиран поглед. Значи все пак беше започнало да я хваща.
- Казвай!
- А на нас ни казаха, че има и друг вариант, където има 13 души. 12 човешки живота и един Различен...
- Има, и там целта е абсолютно същата. Само че животите на хората се жертват, за да се подчини Различният – отговори ми тя без дори да съм тръгнала да я питам.
Явно съм пребледняла, защото тя се пресегна и ме потупа по ръката.
- Не се коси, Наташа, ти си Универсална! Смъртта за Светлия е живот за Тъмния! Теб никой не може да те пипне, със или без това заклинание!
С всяка следваща фраза започваше да говори все по-забавено. Кимнах, но изобщо не й вярвах. Дотук два пъти се бяха опитали да ме убият и двойнствената ми природа не ме беше спасила съвсем. И двата пъти ме беше спасил Светъл. Олег. Тръснах глава.
Ставаше интересно. Ако предположехме, че Могилевски се опитва да използва това типично вещерско заклинание, за да открадне нещо от Сивите, неясно какво, то тогава Волгин можеше наистина да е дошъл при мен с цел да ме подмами в капана, разчитайки на това, че нямам достатъчно информация. Естествено, че щях да се опитам да спася хората от участта им. Не бих могла просто ей така за пренебрегна изчезването на 12 души. Нито като сътрудник на МВД, нито като част от Патрулите. Това ми беше работата.
Ако искаха да откраднат нещо от Сивите обаче, аз бих им свършила чудесна работа. Имам пропуски за почти навсякъде. Обаче как точно им е щукнало в главите, че ще успеят да подчинят Висш Различен?! Нямаше много логика, както и да го погледнеш. Обаче младите Различни не се славят с разсъдливостта си.
Ксюха ме докосна по ръката.
- Аз ще вървя, Наташа! Че Саша не може да ме чака повече...
Тя стана и отиде при келнера. Каза му нещо и тикна още банкноти в ръката му.
Махнах й вяло за „довиждане“. Не бях сигурна дали искам да знам кой е Саша, а и не ми пукаше. В крайна сметка, животът си беше неин.
След малко на масата пред мен се появи нов поднос, този път с други топчета. Червени като кръв. Опулих се на келнера. След разказите за хора, обличани като кожа, кървавите топчета определено не ми действаха добре на нервите.
- Това е подарък от приятелката Ви – обясни келнерът, - специалитетът на заведението. Нетрадиционен прочит на блъди мери. Опитайте!
Усмихнах се и си взех едно. Наистина беше много добро. На някого му беше хрумнало да превърне коктейла в солени бонбони с много силно алкохолно съдържание.
- Сметката е платена, така че наслаждавайте се! – додаде келнерът с усмивка и се оттегли.
Кимнах. Ако си мислеше, че ще получи още стотачка, лъжеше се. Вярно, и аз имах пари, ама не чак толкова, че да ги пръскам ей така.
Колкото и да си блъсках главата, май нямаше да го измисля като хората. Единственото, което ми оставаше, беше да вляза в отделението и да разбера сама какви са отношенията между работещите там. Обаче преди това имах купичка с топчета блъди мери и хубава гледка. Заслужавах малко почивка, защото на следващата сутрин ме чакаше тежък ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар