Различно спешно отделение - осма глава

 

Докъде можеше да стигне един човек от любов? Възможно ли беше наистина вещерът да манипулира лечителката? И ако да, защо тя се оставяше в ръцете му? А възможно ли беше пък лечителката да манипулира лечителя в цялата игра? Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че тези тримата ги свързва нещо повече освен любовен триъгълник или просто фактът, че са израстнали заедно. 

Освен това, когато двама Различни се обичат, те не постъпват така един с друг. Да, може да жертват живота си за другия и да, могат да изневеряват на Различния с хора или ако са обвързани – на партньора си човек с Различен, но никога не биха се манипулирали един друг. Най-малкото защото подобни манипулации никога няма да минат. Ние знаем когато ни лъжат. Вижда се като на длан. 

От друга страна, колкото повече време прекараш като Различен, толкова повече човешките концепции за морал започват да се размиват. Не че всички Различни изневеряват на половинките си – нищо подобно! Познавам много, които са щастливо обвързани с хора. Човекът не знае защо изведнъж му върви във всичко, защо животът му става относително лесен и приятен, защо се чувства здрав и щастлив от нищото. Семействата на Различните са защитени по Договора, за да се избегне излишна саморазправа. В древността е имало такива случаи. 

От друга страна, любовта между двама Различни, ако се зароди изобщо, най-често е за векове. Ето например шефът и Олга. В Нощния се носеше мълвата, че те двамата се бяха срещнали някъде през 16-ти век. Той току-що бил дошъл от Изтока, бил нов в Европа, но вече на няколко хиляди години. Тя, от друга страна, била млада, дори по човешките стандарти. Двамата се срещнали, харесали се и останали завинаги заедно. Поне от тогава насам. Бяха останали заедно дори след някакъв катастрофален инцидент, когато Олга нещо много е оплела конците и на Трибунала я лишили не само от способности, но и от тяло. Аз това не го бях виждала и много се радвах, че съм пропуснала гледката, но старите служители на Патрула разказваха смразяващи истории за препарирани животни. Хесер не се беше предал и все пак беше измислил начин да я реабилитира. Вярно, след седемдесет години заточение, но и това беше нещо. За Различните годините нямат чак такова значение. 

Не че Хесер беше цвете. Чувала съм подмятания от патрулните, че и той кръшка с по някоя и друга човешка девойка от време на време. Знаех обаче и че Оля го води за носа. Буквално. А Оля можеше да бъде както изтънчена дама, така и много, много опасен противник с безумно много опит като боен маг. Всъщност, никой не знаеше точно какво прави Оля. Дали беше лечителка или боен маг, или нещо друго. Ясно беше само, че ако има оперативен проблем, първо се ходи при Олга за съвет и едва ако тя не може да разреши проблема, се занимава шефа и се свиква заседание на Патрула. 

Завулон пък имаше навика да ходи с вещици. Всеки век, или на всеки петдесет години, по някоя нова. По стандартите на Различните, Великият Тъмен си беше чиста проба женкар. Но вещиците продължаваха да се поддават на съмнителния му чар. Честно казано, мен ме изнервяше това, че винаги е мрачен, но знае ли човек, може пък извън работа да се държи по друг начин... 

Във всеки случай обаче, любовта между Различни, без значение дали е толкова вечна като тази на Олга и Хесер, или относително краткотрайна като тези на Завулон с неговите вещици (които, без изключение, после имаха много особено мнение за него и някак се ползваха с особени привилегии) – винаги беше нещо повече от привличане. Бойна дружба. Да се сражаваш на страната на Светлината или Мрака беше не просто празна фраза, която ти казват в училището на Патрула след инициирането. За много от нас, патрулните, това си беше реалност. 

Точно както на военните им се налага да предотвратяват извънредни ситуации, по същия начин на нас ни се налагаше да пазим равновесието, за да може редовите Различни, онези избрали да живеят сред хората като почти обикновени граждани, да живеят спокойно. Да патрулните обаче нещата са сложни. Всеки ден има опасност, особено ако си оперативен работник. А дори и да не си, както не бях аз, никога не се знае какво ще им щукне на Великите и къде ще те пратят. Затова и любовта е малко по-различна. Не е просто цветя и рози.

Ето например аз и Олег. Когато се бяхме запознали (макар че аз този момент не го помня), той не се беше замислил и беше споделил жизнената си сила с мен. За да ме спаси. А после беше изтрил паметта ми, за да не се меси в съдбата ми. Кой би могъл да предположи, че ще запомня аурата му и няма да спра да го издирвам години наред? Когато отново се бяхме намерили обаче, нещата бяха доста омотани около Колана на Ищар. Накрая, по стечение на обстоятелствата, той ме извади от Сумрака. Отново. Лечителите казваха, че ако не е бил той, а някой друг случаен Различен, съм щяла да остава между слоевете завинаги. А при нас енергията се свързана. Така се е получило, защото когато той ми е отдал енергия, е дал твърде много. И така аз нося частица от него в себе си, а той частица от мен. Завинаги свързани. 

Старите Различни често ни се смеят, че се обичаме по човешки – с излетите в планината, подаръците без причина, безсънните нощи и обажданията през половин час. Истината обаче е, че колкото по-дълго живее един Различен, толкова по-малко човешко остава в него. Така че подмятанията се дължаха по-скоро на завист, отколкото на нещо друго. Защото аз и Олег все още можехме да обичаме както го правят хората. Безумно и до безкрай. Каквото и да става. 

Тези мисли ми се въртяха в главата, докато подписвах разните там бумаги в Склиф и се преобличах с моите си дрехи. Глухарьов трябваше да приключи смяната си след половин час, така че смятах да се помотая и после да си тръгнем заедно. Нещо, за което той изобщо не беше наясно, но защо да се влача по градския транспорт при положение, че домът ми му е на път? 

Седнах на един от столовете в приемната, до изнервени младеж и девойка на видима възраст около пълнолетие, ама не съвсем. Стана ми интересно и погледнах през Сумрака. Аурата на момчето преливаше от страх, че момичето може да е бременно, а баща й е военен. Момичето също не беше много по-добре, но редом със страха се беше зародила и женската пресметливост, че ако наистина е бременна, най-накрая Льоня, явно момчето, ще се ожени за нея. Да им се чудиш на логиката, значи! Стана ми още по-любопитно и реших да проверя дали момичето наистина е бременно. 

Уж случайно изтървах химикалката и навеждайки се, я докоснах по рамото. Да, за нейно щастие и негов ужас, беше бременна. При това, с бъдещ Различен. Засега не можеше да се каже колко силен, но със сигурност детето – момченце, щеше да играе един ден важна роля в борбата между Светлината и Мрака. Дотогава обаче имаше има-няма двайсет години, а сега неговите родители-хора ги чакаше шокираща новина. 

Отдръпнах ръка, когато момчето ме изгледа учудено, а момичето подскочи от изненада и смутолевих някакво извинение. За трите секунди контакт обаче, в главата ми се появиха и други събития. Как той ще я изостави година след раждането, а тя – отчаяна и почти сама с дете на ръце, рано или късно ще се пропие. Така се случва най-често в семействата на хора, където се е родило дете-Различен. Дори и да не е инициирано, по някакъв начин родителят от същия пол го усеща като заплаха и напуска семейството или търси отдушник я в алкохола, я в хазарта, я в насилието над другия. Доказано е, че Различните най-често произлизат от семейства на разведени родители или от проблемни семейства изобщо. Все едно кофти съдбата ги подготвя за Сумрака. 

Тръснах глава. Искаше ми се да им помогна. Поне мъничко. Разрових се в чантата си и намерих от там мънисто на конче. Не беше амулет, по принцип, но ей сега щеше да стане. Стиснах го в юмрук и направих няколко заклинания – като начало, да не се къса кончето, после да кара хората да бъдат добри с нея (заклинанието се нарича „Самарянин“ и е специалитет на Светлите) и накрая – да привърже момчето към нея. Не можех да въздействам твърде много на съдбата и на двамата, но все пак правомощията ми стигаха за две-три дребни намеси от Пето равнище. Той щеше да остане с нея, докато детето не тръгне на училище. Поне. Молех се дотогава да е свикнал с тях и да остане още. 

- Извинете? – обърнах се аз към двамата. – Виждам ви, че изглеждате много притеснени за нещо. Мога ли да Ви помогна?

- Едва ли – смънка момчето и погледна тъжно момичето до себе си. 

- Въпреки това – продължих аз и протегнах ръка, - искам да Ви дам това – подадох мънистото на кончето на момичето. – На мен винаги ми е носило късмет, когато бях на вашите години – казах й. – Сега вече не ми трябва. Ще бъде повече нужно на Вас.

След това, без да я питам, завързах мънистото на ръката й. Те се спогледаха, но явно амулетът сработи веднага, защото нещо в погледа на момчето се промени. Той се пресегна и прегърна момичето през раменете. Тя се усмихна широко, облегна се на рамото му и ми благодари. 

Погледнах отново съдбите им. Да, детето със сигурност щеше да се роди Различен. Но той щеше да остане с тях поне докато тръгне на училище. Майката пък нямаше да се пропие, а щеше да се бори за себе си и за детето си. А може би щеше да срещне и някой друг. Щеше да се види. Нямах право да се бъркам в съдбата на тези млади хора повече. На подобни неща им викат „щастлива случайност“, когато нещо в живота ти се случи и той се промени към по-добро. 

Така смятат хората. В реалността обаче, хората се пресекли пътя на Различен. Различен, който е прочел аурата им, съжалил ги е и е решил да помогне. Противно на разбиранията на хората, не е нужно много, за да подобриш нечия съдба. Понякога стига и едно внушение, дори не е нужно да се прави заклинание. Всеки Различен – без значение от боята – може да внуши какво да е на който и да е човек – от някой впиянчен просяк, до самия президент. Освен това, всеки от нас има определен лимит на намеси. Нещо като позволени нарушения преди да отидеш в затвора. Колкото по-могъщ е един Различен, толкова повече намеси и от по-високо равнище може да прави. 

Аз съм Висша, затова мога дори да отклоня самолет от курса или да спася всички пътници в него. Мога, но не бива, защото понякога вероятностните линии имат твърде много разклонения. Смята се, че колкото е по-силна една намеса, толкова повече се бърника в тъканта на мирознанието и толкова повече неща се променят в резултат от нея. Затова намесите от високо равнище се дават само на Различни с много висок ранг като се смята, че те ще са по-мъдри. На другия полюс пък бяха реморализациите – дребни побутвания от Различния, за да огъне волята на човека в посока на едната или на другата Изначална сила. Просто е, лесно е и по принцип няма голяма разлика между реморализация от Седмо равнище и елементарно внушение. 

Аз обаче не целях временен ефект – за да промениш линиите така, трябва нещо повече от внушение от типа на „пази си момичето“. Затова им направих леко заклинание. Леко за мен, разбира се. Един Различен от Пето равнище би си спечелил последно предупреждение от Патрула. Впрочем, на мен също щеше да ми се наложи да напиша рапорт. Защото детето щеше да се роди Различен. Свалих отпечатъци от аурите на двамата и ги изпратих с поглед надолу по коридора. Дотук стигаха моите правомощия. Хесер и Завулон ако искаха, после можеха да повлияят на съдбата на двамата още. 

Стана ми тъжно за тези двама млади. И ме хвана срам от себе си. Защото ако не бях видяла, че детето ще стане Различен, нямаше да има как да оправдая намесата. Щеше да ми се наложи да оставя момичето на нерадостната й съдба и да си затворя очите. Да си запуша ушите и да изключа от съзнанието си картините на един съсипан млад живот. Ето в такива моменти, когато виждаш, но не можеш нищо да направиш, защото Договорът ти е вързал ръцете, точно тогава ставаш все по-малко човечен. Така израстват Различните. 

- Какво си увесила нос? – попита Глухарьов и ми подаде чаша кафе. – Какво още може да се е скапало???

Взех я и се усмихнах криво. Явно ме беше видял и беше решил да ми донесе нещо. Той се отпусна на стола до мен, където допреди малко седеше младата майка. 

- Уморително е да се бъркаш в чуждата съдба – промърморих аз и отпих от кафето. 

Не беше чак толкова зле на вкус, като за обикновена кафе машина в държавна болница. 

- Че, вие, Различните, нали това правите по цял ден? – учуди се Сергей. – Какво толкова е станало?

- Наложи ми се да променя съдбата на двама души заради детето, което им е писано да имат – отговорих аз тихо и се огледах в случай, че някой от психиатричното отделение също е дошъл за кафе. 

- И това е проблем, защото? – вдигна вежди моят колега. – На фона на всички проблеми, ти точно за това си седнала да се коркаш... Наташа, разочароваш ме!

Глухарьов по начало си беше изключително дебелокож. С неговата професия това си беше необходимост. По някакъв начин успя да привнесе същото дебелокожие и в делата на Различните. От нас двамата, повече се впрягах аз. За него, някак си, всичко си беше в някакъв особен порядък. Рядко го виждах да откача. Не че нямаше и такива случаи, но...

- Защото ако на детето не му беше съдено да се роди Различен, щях да бъда принудена да ги оставя на съдбата им. А това щеше да съсипе живота на момичето. 

- Добре де, нали си оправила нещата? – не разбра Сергей и сложи ръка на рамото ми. – Какви са тия екзистенциални кризи?

Подсмихнах се. Сергей беше много умен човек, но в редовния му речник подобни умни думи нямаха много място. И как иначе, когато по цял ден се занимаваш с отрепки. Затова пък можеше да псува без да се повтаря поне половин час. 

- Ще вървим ли? – попита той. Явно се беше досетил защо го чакам. 

- Хайде! 

Станахме и тръгнахме да си ходим. Направих Сфера на невнимание, за да може никой да не заподозре защо новият охранител си тръгва с богатата хипохондричка. 

- Серьожа? – започнах аз.

- Ъ?

- Чудя се нещо... – той не реагира, така че продължих да разсъждавам на глас. – Какво е способен да направи един човек от любов? 

Глухарьов се закова на място и ме изгледа притеснено от глава до пети. 

- Наташа, сигурна ли си, че си наред? Изглеждаш и звучиш странно! 

- Добре съм – отговорих аз, - обаче нашата Лариса може да е лудо влюбена, по човешки. Така мисля. Аз не знам как обичат хората. Сам знаеш как се събрахме с Олег. Затова ми трябва съвет от истински човек. 

Глухарьов извади цигара от джоба си и се опря на стената да пуши. Бяхме малко по-настрана от служебния вход, все още под Сфера на невнимание. 

- Какво да ти кажа, Наташенка – започна той малко колебливо, - не съм съвсем сигурен, че аз мога да ти дам най-добрия съвет. Сама знаеш, че ние с Ира не сме...

- Да, да, не сте идеалният случай – прекъснах го аз. – Но все пак? Как обичат хората? 

- Ами – почеса се по тила той, - просто обичат. Знам ли. Вие вечно сте се оплели в някакви проклети интриги. Светлина, Мрак... договор и така нататък. А те нямат никакво значение. Когато човек обича, той обича докрай. 

- Не те разбирам, Серьожа – поклатих глава аз. – Как така? 

- Хм, как да ти обясня... Добре, да предположим, че ми се случи нещо. Да кажем, че ме блъсне кола, или някой маниак ме простреля в главата и остана завинаги инвалид...

- Серьожа! 

Мразех подобни разсъждения и той го знаеше!

- Остави ме да довърша! Тогава Ира би останала с мен, каквото и да става. Защото ме обича, въпреки всичко. А какво би направил един Различен? 

- Ами, първо ще потърси кадърен лечител – започнах да разсъждавам на глас аз. – За нас почти няма фатални наранявания. 

- Аха, освен куршума в главата – додаде Глухарьов. 

Това си беше наша си шега, макар че, когато ме попита как умират Различните, хич не ми беше до смях. Сега обаче, почти година и нещо по-късно, вече можех да се смея на онзи момент, когато двамата със Сергей се дърляхме като куче и котка за всяко нещо. 

- Не издребнявай сега! После, вероятно двамата ще намерим тоя изрод и ще го изкормим. Заедно. 

- Виждаш ли? – плесна с ръце той. – Ето къде е разликата! Вие не приемате неизбежното и винаги търсите начин как да стане вашата. А хората нямат избор. Затова обичат докрай. За тях не винаги има втори шанс. Обаче не мисля, че аз мога да обяснявам много за любовните връзки – почеса се Сергей по тила. – Трябва ти някой със щастлив съвместен живот. Някой, който да ти даде съвет. 

Замислих се. Кой пък би могъл да ми помогне в това? Единствените хора с щастлив любовен живот бяха... моите родители. Да! Ето кой може да ми даде честен съвет. 

Тяхната история беше достойна за роман. Татко е родом от Митишчи, направо може да се каже, че е столичанин. Мама пък, дошла в Москва да учи счетоводство и администрация от Воронеж. Срещнали се на гарата, по най-баналния начин. Той отивал при приятели в Подмосковието, а тя – за пръв път била в Москва. Така се била зазяпала в неоновите табели, че се блъснала в него и го оляла от глава до пети с кафето, което носела. И до ден-днешен, когато си спомнят тази сцена, двамата се заливат от смях. После, той естествено я поканил на кафе и се разговорили. Тръгнали да излизат заедно след по-малко от месец, а се оженили след три. Аз съм се родила година по-късно. 

Ранните ми детски спомени са доста противоречиви. От една страна имах спомени за любящи родители, лудо влюбени един в друг, а от друга – за грандиозни скандали между майка ми и баща ми. Тогава бях дете, само на седем. Помня, че нашите бяха стигнали до там, че не си говореха с дни и ме ползваха като пратеник. „Кажи на баща си, че...“ или „Предай на майка си, че...“. Подозирам, че тогава за пръв път съм влязла в Сумрака, защото бях много натъжена, че мама и татко не се обичат вече. Исках да се обичат както преди. Дори си помислих, че ако имам съюзници, ще ми бъде по-лесно да ги помиря. Спомням си как една вечер, след поредния скандал за едното нищо, седнах в стаята си и започнах да си мисля. 

Колко би било хубаво да имам братче или сестриче? Не, всъщност реших, че искам сестричка. Да й правя прически, да си разменяме клюки, да ми бъде завинаги приятелка. Не би ли било по-добре ако мама и тате имат още деца? Тогава не съм осъзнавала, но без да искам съм писала съдбата на родителите си. Набъркала съм се във вероятностните линии. Когато разбрах, че съм Различна и тръгнаха да ме обучават, ми стана ясно, че караниците между родителите ми – те продължаваха години наред, откакто навърших шест, докато не се роди сестра ми Лена две години по-късно – са били съвсем нормални. Те са усещали, че съм особена и не са виждали причина да остават заедно повече. Аз обаче, с детското си желание да ги задържа заедно, съм пренаписала съдбата им. Такива случаи са редки. 

Три месеца след като си пожелах да имам сестричка, мама и татко ме повикаха и проведохме един много дълъг разговор – като възрастни. Те вече не се караха и само се усмихваха. Помня, че бях много щастлива, когато разбрах, че ще си имам сестричка. Със задна дата установих, че май съм предобрила несъзнателно заклинанието, защото две години по-късно се роди и сестра ми Юлка. Най-малката и най-глезената от всички нас. 

Ето така един Различен, пък макар и дете, може да влияе на околните. Аз го бях направила несъзнателно. Резултатът обаче беше, че след раждането на Лена, родителите ми коренно се промениха. Повече никога не ги чух да си повишават тон един на друг. Точно обратното – винаги показваха колко се обичат и държат един на друг. За тях, стопроцентови хора, аз и сестрите ми винаги бяхме на първо място. Не че те имаха някакви невероятни финансови възможности – татко беше асансьорен техник, а мама работеше в пощата. На гише, да обслужва по цял ден намръщени лелки и изнервени господа. Въпреки това, у нас никога не е липсвало нищо. Винаги сме имали достатъчно пари и за нас, и за да отидем някъде. Баща ми никога не е оставал без работа – винаги имаше адреси, на които трябва да ходи – когато порастнах, разбрах, че това се е дължало по-скоро на латентните ми способности на Различна. Но, нямаше значение. 

Извадих телефона от чантата си и набрах номера на майка си. От тях двамата, тя беше човекът, на когото можех да разчитам да вдигне веднага. Не се знаеше къде е баща ми в момента, а опитът ме беше научил, че в асансьорните шахти обхват няма. Дори и да си Различен.

- Кажи, миличка? – дочух уморения й глас от другата страна. 

- Здрасти мамо, може ли да дойда довечера на вечеря? Ще бъдете ли двамата с татко вкъщи? – попитах аз, като се постарах да не звуча толкова изнервена, колкото се чувствах. 

- И питаш! – засмя се тя. – Откога те моля да дойдеш да ни видиш! Ама ти все се извиняваш, че работиш до късно... Нямаш вече време за бедните си родители...

- Мамо! – възкликнах аз, подразнена от вечното й натякване, че се изнесох от вкъщи. – Недей така, идвам при вас поне веднъж седмично. Знаеш, че съм на ненормиран работен ден! Не мога да идвам всеки ден след работа....

- Знам, знам – би отбой тя. – В колко часа ще дойдеш? 

Погледнах към Сергей. Трябваше да отида у дома и да се преоблека. Значи поне час и половина мотаене. 

- Към седем ще съм при вас – изчуроликах аз и затворих. – Серьожа, хайде да ме хвърлиш до нас! – изкомандвах аз. 

- Тъй вярно! – подигравателно ми отдаде чест той и изгаси цигарата в стената под неодобрителния ми поглед. – Не съм си и представял, че ей сега, в час пик, ще се набуташ в метрото. 

Изхилих се. 

- Колко добре ме познаваш.

- Имам ли избор? – върна ми го той и поехме към паркинга на служителите, където би трябвало да се мъдри колата му. 

Различно спешно отделение - седма глава (трета част)

 

Тук не ставаше дума за един човек, а за 12. Да не говорим, че в една операция има замесени много хора - сестри, санитари и други подобни. Възможно ли беше Могилевски да е изтрил паметта на всички замесени, да е подменил журналите, и да е написал някаква съвсем различна, благовидна причина за постъпване в отделението? Все пак хората са били докарани с линейка, а е трудно да се трие паметта на цялата Бърза Помощ –макар че, ако бях права, той вече беше изтрил паметта на половината болница. Сериозно нарушение. Дори само заради това, биха го лишили от способности за около поволин век. Обаче с него беше замесена и Глужкова. Дали и тя нямаше нещо общо? 

Защо им беше да оперират някого и после да крият следите от операцията? Глухарьов продължаваше да ме гледа въпросително така че леко му кимнах. 

- Благодарим Ви, докторе - каза той. - Можем ли да вземем това? 

- Няма проблем – докторът изглеждаше силно озадачен, но бързо ни пусна. 

Моят колега ме поведе по обратния път, когато лекарят подвикна след мен:

- Утре задължително трябва да дойдете, за да вземете изследванията си! 

Махнах с ръка, за да покажа, че съм чула. Лекарят не знаеше, че утре ще трябва да вляза като пациент в отделението. 

Без да се разбираме предварително Глухарьов ме поведе към глухата стая. Трябваше да поговорим. Оставих го да ме води по коридорите като в транс.

Когато вратата се затвори зад нас, аз се отпуснах на стола и обхванах главата си с ръце. 

- Ей, ей, какво се вкисна? - попита ме Сергей и коленичи пред мен, така че очите ни да са на едно ниво. - Я кажи, да не са ти били някаква гадост? 

- Не, не, просто ако това, което си мисля е вярно... 

Той ме раздруса. 

- Ама обясни като на човек за какво става дума!

- Работата е там, Серьожа, че ако те наистина са направили това, то ще трябва да ги пратим в Сумрака завинаги... 

Глухарьов изхъмка. После стана и запали цигара. 

- Защо всеки път, когато трябва да направим нещо, се стига до това?

- Защото Сивите са дърти пръчове, които отказват да разберат, че не живеем в Средновековието - изсумтях аз. 

Глухарьов се опули, но нищо не каза.

- Помниш ли какво ни каза Волгин? - попитах аз. Той кимна. 

- Естествено. Че изчезналите хора са влизали за операции. 

- Именно. А тук какво имаме? Бележка от спешното само. Не ти ли се вижда странно?

- Може докторът да е мръднал просто - философски заключи моят колега. 

- Той е Различен, Серьожа, не може да "мръдне" - поклатих глава аз. - По-вероятното е друго. 

Сергей ме изгледа критично. 

- И какво ти се върти в главата?

- Че е имало операции. И Волгин си спомня, защото не са могли да му изтрият паметта. Ето това си мисля. 

Изражението на Глухарьов стана още по-скептично, ако това изобщо беше възможно. Все едно говореше с освидетелствана луда. Осъзнавах, че звуча налудничаво. Ако си човек подобно нещо беше абсолютно невъзможно. Обаче ако си Различен имаше огромна вероятност да е така. Още с постъпването в Патрула те учат да вярваш на онова, което ти се казва от тези с по-висок ранг от теб. На хората не се вярва, защото един Различен може да манипулира безброй хора. Вярно, това е наказуемо по Договора, но ако се налага, би могъл. Така че каквото и да казват хората, няма как да им се повярва. На слабите Различни също не е добре да се вярва, защото на тях също може да им се повлияе. Обаче ако трябва да се избира между човек и Различен, винаги се вярва на Различния. 

- И как точно, обясни на идиота, моля те, ще скриеш операция? И защо, да го вземат мътните? – озъби се той и изпусна облак дим в обратна на моята посока. Ясно му беше, че ще му се скарам иначе. 

- Защото никой не бива да научава, че се е провела - отговорих аз. - А иначе не е чак толкова трудно, просто е намеса от поне Второ равнище. 

- Тоест? Човешки говори, не съм чел вашия договор! 

- Тоест е доста голямо нарушение – въздъхнах аз.

- И все пак, как става? 

- Просто е, триеш паметта на всички. Това е подобно на начина, по който се трие паметта на компютър. 

- Наташенка, знаеш, че на компютъра знам само къде се включват кабелите и кое копче го пуска - раздразнено ми отвърна моят колега изпусна нов облак дим. - Я обясни като за мене. 

Станах и започнах да обикалям из помещението. Идеалното място за изтезания, впрочем. Шумът от тръбите би заглушил виковете и имаше предостатъчно места за връзване на някого. Тръснах глава. Какви глупости ми се въртяха в главата само. 

- Ами, представи си, че си написал нещо с молив и после си го изтрил. С хората е същото - опитах се да обясня аз. 

Истината беше, че бърникането в чуждата памет беше далеч по-сложно и опасно. Малко като неврохирург - защото ако изтриеш някой наглед маложавен спомен, може да промениш мисленето на човек. Например, ако изтриеш спомена на жена, че си е изтървала кафето онази сутрин преди десет години, може да изтриеш и спомена за това как същата жена е срещнала съпруга си и така вече в сегашната реалност, тя може и да не го помни. Сложно беше, но не ми се задълбаваше, защото Сергей така и така нямаше да разбере. Имаше си цял отдел в Инквизицията, които се занимаваха специално с превъртане и манипулиране на памет. За целите на науката, ако ги слушаш. Истината беше, че се чудеха как да направят така, че да могат да трият паметта на хора и Различни без да има последици. Поне така се говореше. 

- А можеш ли да изтриеш човек? - попита смръщено Глухарьов и ме върна обратно в реалността. 

Прихнах. Той обаче не се засмя заедно с мен, а продължи да ме гледа втренчено.

- Има начин да изтриеш човек - казах аз сериозно, твърдо решена да не го лъжа, - но за това ти трябва право на намеса от Първо Равнище нагоре. И за да стане, трябва да пренапишеш съдбата му.

Очите на моя колега вече бяха с размера на чаени чинийки. 

- Сега не ми казвай, че и това е вярно. Че всеки има съдба и други подобни глупости.

- Вярно е. Но иначе, ако не бърникаш в съдбата на човека - или на майка му, всякакви опити един човек да бъде изличен са в нашата юрисдикция. 

Беше наистина забавно да гледам своя колега втрещен. Очите му направо щяха да изскочат от орбитите.

- Наташа, на какво си се съгласила пък сега?! - попита ме той с леден тон. - Няма, повтарям, няма да се занимавам и с това! Не ми стига другата бумащина. 

Прихнах. Той ядно изгаси цигарата в една от тръбите, опря се на стената и ме изгледа мрачно. ако погледът му можеше да убива, досега да съм паднала възнак. Обаче не можех да спра да се смея. Беше нелепо. Когато най-накрая бях в състояние да отговоря, просто се приближих и го тупнах по ръката. 

- Не можеше да не се пошегувам просто!

Посрещна ме леден поглед. 

- И с кого намери да се бъзикаш, с партньора си, браво Наташенка, браво! 

- Е, нямаше начин! - ухилих се аз, но мрачната му физиономия ме спря. - Добре де, извинявай! 

Ледено мълчание и втренчен поглед. Реших да отвърна на втренчения поглед. Не ми се получаваше особено страшно, но въпреки това трябваше да опитам. След малко той въздъхна примирено:

- Какво да те правя, я? – звучеше като родител, който се чуди дали да набие сина си тийнейджър, че го е хванал да му краде от портфейла, или просто да махне с ръка. 

- Може да ме слушаш, например? - изкикотих се аз. - А исках да кажа, че са в нашата юрисдикция такива случаи, защото са криминални. Спокойно! 

- Хич не съм спокоен, когато ти си наоколо! - отвърна ми той. - И още не разбирам за какво е била цялата работа. 

Наистина, защо им беше на онези да маскират цели операции? Аз не виждах особена логика. Защо изобщо ти е да оперираш някого, ако не ти трябва? Айде, в нормалните болници го правеха, за да крадат пари, бях виждала няколко подобни случая по телевизията. Обаче на Различните защо им беше? В крайна сметка, за да имаш пари ти трябва просто да започнеш свой бизнес. Не е особено трудно. Но да правиш операции, на 12 души, да ангажираш голяма болница за целта, а после да си замиташ следите и да представиш всичко като благовиден и относително безобиден повод. Звучеше ми странно. 

Изведнъж в главата ми проблесна спомен от обучението ми в Патрула. Този път Дневния. Бяха ме натикали там, за всеки случай, и ми се наложи да позазубря това и онова за различните видове Тъмни и характерните им заклинания. Мразех тия часове, защото беше пълно с кървища. Поне когато ни преподаваха за вещици и върколаци. Сега в главата ми зазвуча гласът на дежурната тогава вещица, Алевтина ли беше, Альона ли беше някоя си. Така и не запомних цялото й име. 

Имаше заклинание, което включва дванайсет души. Трябват задължително поне един човек в началото на живота си и един, който да е към края. От всички се взема кръв и някакъв орган. А после се използват... 

- Серьожа? – изхленчих аз и се вкопчих в ръката му. 

Той реагира на секундата на разфокусирания ми поглед и побърза да ме настани обратно на стола като цигарата изчезна някъде. 

- Какво ти е? – моят колега се опита да улови погледа ми, но аз се бях втренчила в крушката, която висеше на кабел от тавана. – Наташа, отговори ми иначе ще довлека за ушите някой доктор тук! 

- Имаме проблем, Серьожа – отговорих аз като в транс. 

Той се изхили. 

- Ако не се забелязала, драга моя, проблемите са нашата работа. Какво мислиш? Ей? – той щракна с пръсти пред очите ми. 

Примигнах. Бях се отнесла в описанието на оная вещица преди години. 

- Знам защо е трябвало да маскират операциите – отговорих аз, - обаче като ти обясня на теб, хич няма да ти хареса. 

Той се изправи и се подпря на най-близката стена като ме измери с любимия си скептичен поглед. 

- Да чуем! 

- Извади бележката на доктора и ми прочети отново на колко години са хората!

Сергей не тръгна да спори, а послушно направи каквото му казах:

- Имаме две деца – момче и момиче. Момичето е на 14, момчето е само на 12. И двете от детски дом. 

- „Една жена в зората на живота и млад воин не вкусил още кръв“ – изрецитирах аз. 

Глухарьов млъкна и ме погледна опулено. 

- Наташенка? Ти да не си пушила нещо, докато беше на преглед? Какви са тия простотии?!

- Цитирам ти началото на заклинанието – отговорих аз, - продължавай да четеш! 

Явно нещо в гласа ми го накара да се стресне, защото се намръщи и продължи:

- Двама студенти – отново момче и момиче. Съдейки по бележката, идват от другия край на Русия. Той е на 20, а тя на 17.

- „Левент на силата в разцвета и богиня що не знае свойта сила“ – продължих аз. – Давай нататък, Серьожа!

- Двама мъже, на 45 и 50 години. 

- „Чада две на порока, живота си от ум затрили“ – продължих аз и хвърлих един поглед към своя колега. Беше пребледнял. Вещерските заклинания винаги звучаха зловещо, така че не можех да му се сърдя. – Нататък? 

- Трима бездомници, не е оказана вързаст. 

- „Ония, що са чужди на тоя и на оня свят“. И нататък? Имаше май пенсионери?

- Има – кимна моят колега. – Трима. Две жени и един мъж. 

- „И най-подире тия, към заника що гледат.“ – довърших аз. – Всичко се връзва.

Моят колега бавно прибра листето и коленичи до мен. 

- Наташенка, освен че тръгна да се правиш на Пушкин, аз не разбрах какво толкова ти се връзва. 

Погледнах го. Личеше си, дори без да му гледам аурата, че е страшно притеснен. 

- Спокойно, Серьожа, не съм полудяла. Това просто са думи на много мощно заклинание. 

- Защо ли си мисля, че не искам да знам... – измърмори той. – Ти обаче си добре, нали? 

- Като изключим, че хич не ми харесва това, което си мисля. 

- Да чуем! 

- Ами, като начало, онова, което ти изрецитирах е част от заклинанието. И всичко си пасва. 

- Наташенка, кълна се, че ми писна от тия недомлъвки! – изръмжа моят колега и изтупа коленете си, докато ставаше. – Айде обясни ми, като на човек, моля те! 

- Историята е дългичка, Серьожа... – започнах аз, но ме прекъснаха раздразнено:

- Те, твоите истории, всичките са дълги! Айде спирай да ми увърташ и почвай да обясняваш! 

Кимнах. Нямаше как да го държа в неведение. 

- Има едно много старо вещерско заклинание, известно като „Колелото на Хеката“. За да бъде изпълнено, са нужни 13 души...

- Чакай, чакай, ние тук имаме само 12! – прекъсна ме той. – Бъркаш нещо! 

- Изчакай да чуеш какво ще ти кажа и после говори! – сопнах му се аз. – 12 от 13 трябва да отговарят на определени критерии. За да запомнят какви са те, просто вещиците вградили инструкциите в думите на заклинанието. Едно време, преди Договора, това е било едно от най-кървавите заклинания възможни. Защото е на практика жертвоприношение на 13 души. На някои пълно, т.е. ще бъдат убити, а за други само частично осакатяване. 

Сергей се почеса по тила. После видях как започва да свива и разпуска ръцете си в юмруци. После изсумтя и запали нова цигара. 

- И каква е целта на тая изродщина? – попита ме накрая и ме стрелна с такъв обвинителен поглед, че за момент се зачудих дали току-що не се отказа да работи с Различни завинаги. 

- Каквато е целта на всяко едно заклинание – да увеличиш своята сила и да намалее тая на околните – обясних аз. – Само че това не е всичко. Има два варианта на заклинанието. Единият е когато тези 12 души дават живота си, за да подсилят един Различен. Другият обаче напълно съвпада с нашата теория. И дори вече знам защо Волгин дойде при нас. 

Моят колега изръмжа и удари с юмрук по най-близката тръба. Звукът странно отекна в помещението. 

- Защо ли си мисля, че няма да ми хареса това, което ей сега ще ми кажеш? 

- Прав си. Няма никак да ти хареса. Защото нашите трима идиоти са заедно в кюпа. Всеки един от тях има пръст във всичко това. И да, операции е имало. Поне на някои от пациентите. 

- Това пък как го разбра? – опули се моят колега. 

- Защото е казано в заклинанието. Вземат се органи, без които човек може да живее. Поне за известно време. Примерно, на един ще извадят бъбрек, на друг може да отрежат парче от черния дроб, на трети нещо друго. Ей такива неща. 

Моят колега плю на земята и ме погледна с отвращение. 

- Може ли да спреш с тия подробности? 

- Ей, мислех, че ти си по-коравият от нас? – подсмихнах се в отговор. – Защо сега ми се показваш такъв гнуслив?! 

- Защото вече съм виждал какво правите по време на жертвоприношение – отговори той и се намръщи. 

Кимнах. Клошарят отпреди година. Наистина беше отвратително. С тази разлика, че при това заклинание основно изискване беше жертвата да остане жива до завършването на ритуала, а това отнемаше дни. 

- Това обаче не е всичко – отговорих аз накрая и той извъртя очи. – Ако съм права и всичките са вкарани за планови операции, под някакъв предлог, а после цялата информация е била изтрита, значи операцията е била нужна, нали така? Това се връзва с нашата теория. Моята де. Просто за целите на заклинанието са били нужни човешки органи, а какво по-лесно от това да си ги набавиш по този начин? Хората нямат роднини, които да се противопоставят или да ги търсят, а болницата ще отчете дейност. 

- Добре де, в една болница няма ли достатъчно отпадъци за ползване? – зачуди се моят колега и тръгна да снове напред-назад. 

- Има, обаче тук уловката е, че всеки орган трябва да се вземе от човек в конкретна възраст, според инструкциите. Плюс това, човекът трябва да е жив, когато това стане и да остане жив след като това стане. Така че те просто са ги оперирали, взели са каквото е нужно, и после са направили така, че да изчезнат, защото им трябват живи за финалния етап на заклинанието. 

Моят колега изпсува и смачка фаса в ръка. После отново изпсува и запали нова цигара. 

- Значи, на човешки език, имаме работа с психари, които са отвлекли 12 души, така ли? 

- Точно така – кимнах аз, - обаче психарите са трима. 

- В смисъл? 

- Волгин също е в кюпа – обясних му. 

- И как така? Той сам ни потърси! 

- Именно, за да отклони подозрението от себе си – отговорих аз и Сергей се изхили. 

- Твърде много филми гледаш, мила моя... 

- Не си чул още всичко, така че не ми се обяснявай! – срязах го аз. – Ако в нещата не е замесен той, защо тогава знае за операциите? Ако аз трябва да свърша нещо подобно, определено не бих казала на друг Различен, чиято памет не мога да изтрия. Те са горе-долу на едно и също Равнище на Силата с Могилевски, така че ако Волгин е знаел, е могъл да ги спре без проблем. Или да каже на Патрула. Обаче не го е направил, а ги е оставил да действат, при това 12 пъти. 

Моят колега спря да снове и ме погледна учудено. 

- Май от тебе ще излезе следовател, в крайна сметка... – каза той и ме измери с поглед. – Добре де, ама нали двама са Светли? Защо биха причилини нещо такова на хората? И лекари, на всичкото отгоре?

Свих рамене. Принципно беше прав и въпросът беше напълно логичен. Обаче докато ме бодоха цял ден и аз се зачудих и стигнах само до един извод:

- Тези двамата, Глужкова и Могилевски, са израстнали заедно и имат огромно влияние един над друг. А Волгин е просто заслепен. Освен това, има всякакви Светли, вярвай ми. Някои от тях изобщо не би трябвало да са Светли, но явно са били в добро настроение, когато са влезли за пръв път в Сумрака. Понякога е много объркано. И да, прав си, според мен и Волгин и жената са замесени и напълно наясно какво се случва. Тук никой не е невинен. 

Моят колега започна да разтрива слепоочията си. 

- Главата ме заболя вече от тая твоя интрига, честно! Добре тогава, защо му е да забърква нас във всичко това?! Ако и тримата са в кюпа, кой го бие през ръцете да ги издава? Нещо не се връзва. 

- Връзва се, Серьожа, и точно там е най-сериозното доказателство, че са въвлекли нас двамата с тебе във всичко с цел. Всъщност, ти не им трябваш. 

Сергей присви очи и ме изгледа мрачно. 

- Не ми казвай, че отново... 

- Именно – отговорих аз. – Трябва им Различен. Това е вторият вариант на заклинанието. По-древният. Жертват се 12 души от хората и един от Различните. Колкото по-силен е той, толкова по-добре. 

- Чакай малко! – вдигна ръка той. – Искаш да ми кажеш, че те ще се опитат да те убият? 

- Именно – кимнах аз. – Първо ще използват жизнената сила на хората, а после ще се опитат да убият мен. И ако получат и моята сила... ами не знам какво би могло да стане. 

- Я момент! – озъби се той. – Ти сега да не се опитваш да ми кажеш, че смяташ да им играеш по свирката?! 

В погледа му ясно се четеше, че ме смята за освидетелствана луда. Кимнах. Нямахме друг избор така и така. 

- Ти си абсолютно ненормална! – викна той. – Не помниш ли какво стана лятото, а? Как изобщо си въобразяваш, че това ще стане, а? Ти идиотка ли си, какво си?!?! 

Той започна да снове напред-назад, сипейки огън и жупел по адрес на тримата Различни, моят умствен багаж, Различните изобщо, Патрулите и така нататък. Мълчах и го изчаках да излее гнева си, за да бъде в състояние да чуе останалата част от плана. Отне му поне десет минути да се успокои и да ми проговори отново:

- И какво смяташ да правиш? 

- Да спася онези хора, Серьожа – отговорих аз. 

Сигурна бях, че той би ме разбрал. Тук не ставаше дума за един човешки живот, а за цели 12. 

- И откъде си толкова сигурна, че са още живи?

- Живи са. Така трябва, за да сработи заклинанието. Длъжни са да ги поддържат живи. Но трябва да разберем къде ги държат, а за тази цел трябва да им играя по свирката и да се правя, че нищо не съм разбрала. За пред Волгин, онези двамата са лошите, а той е добрият. А междувременно ще се опитам да разбера кой има най-много за губене и да го разубедя. Нямаме друг избор. 

Той поклати глава и отново ме погледна. В погледа му прочетох, че ме смята за абсолютна глупачка. Разбирах го, това което смятах да направя, беше наистина абсурдно. Обаче нямах друг избор, ако исках да спася онези хора. А аз исках да направя нещо добро и да спра тая изродщина. Вещицата, която ни беше обяснила как работи заклинанието беше споменала, че то не се практикува от повече от 1000 години, че е забранено от Договора. Различните смятаха, че подобно жертвоприношение може да даде почти неизчерпаема сила на онзи, който го извърши. Обаче от 1000 години насам никой не го беше проверявал. 

Не разбирах защо онези тримата биха искали подобна власт и какво щяха да правят с нея. Самата идея да убият тези хора ми се струваше странна. Не се връзваше някак с Хипократовата клетва. Тогава защо? Имаше нещо, което не знаехме и което трябваше да разбера. 

- И какво ще направиш? – попита ме той накрая.

- Ще се повъртя в отделението и ще разбера кой кой е. Според мен има много неща, които не знаем. 

- Освен едно – изсумтя моят колега, - че отново старците те превърнаха в примамка. 

Кимнах мрачно и станах да си вървим. По план трябваше днес да си тръгна, а да остана в болницата едва утре. Обаче Глухарьов беше ужасяващо прав. Старците, Великите, моите началници в Патрулите, отново си бяха измили ръцете с мен. И ме бяха набутали в устата на вълка. Само от мен зависеше дали ще изляза цяла от това. 

Нямах представа дали ще мога да се откопча от тази история, но нямах избор. Трябваше да опитам да спра това. Надявах се цената за всичко да не е отиването ми в Сумрака завинаги...

Различно спешно отделение - седма глава (втора част)

 

Глухарьов просто ме хвана за лакътя и ме повлече нанякъде през задни помещения и полутъмни сервизни коридори. Вървяхме мълчаливо. Колкото и да му бях бясна в момента, бях научила за година и нещо работа с него, че държи ли се така, трябва да изчакам със скандала. Намирахме се някъде в мазето на болницата. По тавана вървяха тръби, вероятно отопление и канализация, и други подобни. Беше мрачно, а лампите по тавана бяха страшно нарядко, така че се движехме в почти пълен мрак. Глухарьов обаче явно знаеше къде отива, защото почти не спираше. В коридора беше влажно и студено, а стените, вероятно някога боядисани в зелено, любимият цвят на проектантите на подобни сгради, сега бяха почти черни на вид.

Най-накрая стигнахме до някаква врата, която моят колега отвори със сила. Бутна ме да вляза вътре и влезе след мен. Оказахме се в котелното на този блок. Ключ за осветление нямаше, но една крушка висеше на кабел от тавана, но явно никой не считаше за нужно да я гаси. 

Глухарьов се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си. 

- Хайде, започвай! 

- Моля? - опулих се аз. 

- Със скандала - обясни ми той и ме фиксира с поглед като рентген. - Видях, че много ти се иска да ми счупиш главата. Затова сме тук, да няма кой да ни чуе. 

- Що за място е това? - попитах аз ядосано. 

- Показаха ми го на обхода сутринта. Много е удобно ако никой не бива да те чува. 

Дори не исках да знам защо в първия ден на един охранител му показваха глухите места в подземията на болницата. 

- Защо мен трябва да ме тормозят цял ден и да ме бодат, а ти седиш и само се наливаш с колегите?! - възнегодувах аз и седнах на единствения разнебитен стол. - Не е честно! 

- Вярно е - съгласи се Сергей учудващо бързо и клекна пред стола. - Но, признай, че каквото правя аз, ти не можеш да го направиш. 

Издадох някакъв нечленоразделен звук, подобен на ръмжене и се опитах да се отдръпна. 

- Я ела насам, сърдитке! - каза той и ме прегърна. 

- Не е честно! - повторих аз като инатливо дете и отново се опитах да се дръпна. 

- Знам - отговори ми моят колега без да ме пуска, - но понякога трябва да търпим разни гадости, за да измъкнем информация. 

Изсумтях. Да му имам събирането на информацията! Сергей вече ме пусна и продължи: 

- Освен че се черпихме, наистина успях да измъкна и доста информация от колегите.

- И какво пък толкова си научил? - нещастно промърморих аз.

Глухарьов стана и отиде да провери нещо по котлето. Не разбирам от тия неща, така че нямах идея какво търсеше. Може би точните думи.

- Когато хората пият, Наташенка - започна наставнически той, - казват много неща. Особено мъжете. 

- Не е моментът за лекции как се работи на терен! Направо казвай какво си научил.

- Ааааа, не така - размаха ръце той. - Искам да ти докажа, че върша работа.

Скръстих ръце на гърдите си и си предадох възможно най-скептичното изражение. 

- Тия двамата, дето са ни странни на нас с теб - продължи Сергей, - са странни и на охраната. Едната от изчезналите е роднина на Гриша, главният. Лекувала се е при нашите и в един момент просто престанала да си вдига телефона.

- Е, и? - озъбих се аз и се опитах да си спомня имената на изчезналите. - Това нищо не доказва.

- Не, но пък научих много пикантни подробности за нашите клиенти. Обаче за тях ще ти разказвам на друго място.

- Впрочем, аз вербувах един от лекарите да ми покаже документацията дето водят тия двамата - гордо обявих аз.

Глухарьов вдигна вежди и се огледа наоколо, все едно търсеше скритата камера. 

- Вербувала си някого? С магия ли?

- Нищо подобно. Само с истината. Без грам магия. Колко ти е часът? 

Моят партньор погледна часовника си.

- Минава четири, защо?

- Мамка му! - скочих от стола. - Той трябваше да ме чака на задния вход на спешното преди петнайсет минути!

- Женска точност - философски заключи Глухарьов. - Знам пряк път, да вървим!

Той ме поведе пред лабиринта от полутъмни коридори и не след дълго се озовахме на уреченото място. По пътя му обясних част от какво се беше случило. Лекарят вече ме чакаше. Веднага се наежи като видя едрия мъж с мен.

- Какво става тук? - попита той и стисна юмрук.

- Свой съм - вдигна ръка Глухарьов и показа удостоверението си с другата. - Също съм тук под прикритие. 

На косъм бях да му обясня, че размахването на удостоверение на обществено място не е най-умният начин да останеш под прикритие, но преди да си отворя устата, лекарят се огледа и ни подаде листче сгънато на две. 

- Съжалявам, но щях да предизвикам подозрения ако изнеса журналите чак тук. Ако дойдете в стаята за отдих с мен, може и да ги разгледаме заедно, но тук няма как. Така ще привлече излишно внимание. Затова направих този списък. 

Глухарьов кимна и пое лисчето, а аз надникнах над рамото му. На него се мъдреха написани име и фамилия, работно място, някаква драсканица на латински и годините на пациента. 

- Имаме много интересни казуси, защото според ИЗ-то, всички са приети по спешност. 

Не можех да си обясня защо винаги когато докторите говореха, им се разбираше половината от казаното. Това какво, да не беше код някакъв? Засега реших да си пропусна странните думи покрай ушите и да съсредоточа върху информацията. Опитах се да разчета разкривения почерк на доктора, който подскачаше по листа. Друга характерна черта на лекарите - пишеха ужасно грозно. То и Глухарьов пишеше грозно, ама на фона на това, неговото си беше калиграфски почерк. 

Имаше общо дванайсет имена. Според бележките, трима бяха пенсионери - на 69, 70 и 85, двама - студенти – на 17 и 20 години, имаше две деца от дом за сираци, едното на 12, а другото на 14, двама мъже на средна вързаст, лекарят ги беше записал като безработни, което във всяка институция беше код за "алкохолик". За останалите трима беше оставена черта на мястото на професията, както и на годините. Загледах се в имената. Някои от тях ги бях виждала в нашата сводка с изчезналите. Значи наистина можеше и да има някакви съвпадения тук. 

А каквото и да говореше Глухаьров за това колко филми гледам и как нещата не стават така, работата в Патрула ме беше научила, че няма съвпадения. И че ако виждаш нещо, то го виждаш с причина. 

- За тези тук защо няма информация? - попитах аз и посочих няколко имена, срещу които нямаше професия. 

Докторът надникна и отговори бързо:

- Клошари са - тук се намръщи, - сами се дотътриха до тук, нямаше как да ги върнем. Спешно звено сме, знаете...

С Глухарьов си разменихме погледи. Всички мразеха клошарите. Без изключение. Мърляви, често мъртво пияни, миришат... В отдела трябваше да чистим след като цъфне някой, а при нас не беше образец за чистота. Представях си какво им е на лекарите. Обаче тези, същите клошари някога са имали дом, професия и така нататък. Понякога ми беше жал. 

Всъщност, те бяха много удобни жертви. Главно заради факта, че никой няма да ги потърси и рядко имаха роднини. Като се замислех, от изброените хора, евентуално пенсионерите или някой от алкохолиците да имат такива. Още едно странно съвпадение. Много по-лесно е да навредиш на човек, когато ти е ясно, че няма кой да го защити или да го потърси. 

- А каква е тая драсканиаца тук? - тикна пръста си моят колега в латинските надписи.

- Диагнозата - сви рамене лекарят, все едно да дращиш на латински беше най-нормалното нещо на земята. 

- И тя е? - присви очи Сергей. 

Ако имаше нещо, което го дразнеше повече от това някой да му се прави на всезнайко, щях силно да се учудя. Лекарят изхъмка и побърза да обясни:

- Всички са постъпили по спешност с болки в сързечната област. Някои, ето тези тук, почти са стигнали до инфаркт - пръстът му се плъзна по списъка и посочи двамата алкохолици. - Всички са постъпили с хипертония и видими отглонения на t и p вълните... 

Примигах. Това не ни трябваше. Важното беше друго. 

- А останалите? - попитах аз. - Не разбирам как точно всичко това е свързано. 

- Лекуващият лекар на всички е бил Могилевски - отговори лекарят. - Като анестезиолог, той е длъжен да ги прегледа. Все пак трябва да се слага упойка, да се дозират лекарства. Няколко от пациентите са били в напълно безпомощно състояние. Впрочем, Волгин е бил на смяна при повечето от инцидентите. Нали и за него питахте. 

Със Сергей се спогледахме. Нещата започваха да стават все по-подозрителни.

- Чакайте малко, нали казахте, че Могилевски е анестезиолог? - обади се Сергей замислено. Лекарят кимна. - Тогава от какъв зор е трябвало да преглежда пациентите в спешното? - продължи да разсъждава той на глас. - Може да съм тъпо ченге, ама дори аз знам, че анестезиолозите работят в операционната. 

- Не само - отговори лекарят и се подсмихна. - Те са много нужни и в реанимация. А всички пациенти са били вкарани там поне за няколко часа. Разбирате ли, когато при нас дойде пациент с подобни оплаквания и придружаващи заболявания, нещата стават доста сложни. 

Примигнах. Нещо не се връзваше. 

- Чакайте малко! Никъде не споменавате операции. - Не, защо трябва да го правя? - учуди се лекарят. - Нито един от тези хора не е имал показатели, които да обуславят оперативна намеса. 

С Глухарьов се спогледахме. Волгин ни беше излъгал. Той каза, че всички са били оперирани от двамата му колеги, а според този лекар не е имало нито една операция. Това правеше присъствието на Могилевски в картинката по-подозрително, но определено недоумявах защо ни беше подвел. Ние така и така щяхме да проверим. Или е мислел, че няма да проверим? 

- Възможно ли е тези записки да са подменени? - попитах аз.

Лекарят се измя. 

- Разбирам, че работата ви е да се съмнявате във всичко, но тук няма как да се скрие една операция. Има си време за подготовка, престой, изразходвани консумативи... Не е възможно това да се скрие. 

Той поклати глава. Глухарьов само изхъмка и погледна въпросително към мен. Ако ставаше дума за хора, със сигурност щях да заявя, че лекарят е прав. Че не е имало операции и няма начин да ги скриел Обаче тук ставаше дума за Различни - а те можеха да променят реалността. Като елементарното нещо да изтрият чуждата памет или да направят така, че няколко бележки да изчезнат. 

Различно спешно отделение - седма глава (първа част)

 

- Това какво е? – попита кардиологът, доктор Владислав Берегенский, когато видя белега от огнестрелната рана на лявата ми ръка. 

- Ами – започнах да лъжа аз, - карах колело и паднах много лошо на едно стърчащо желязо пред блока ни. 

Рано сутринта доктор Наришников наистина беше звъннал и беше обяснил, че влизам в Склиф като хипохондричка. Щяха да на ми направят пълни изследвания и после да ме пуснат да си ходя. А на следващия ден да ме вкарат в отделението за повторни изследвания. Поне това беше планът. Истината беше малко по-различна и включваше не особено приятно висене в 101 кабинета, от което свят ми се зави. 

Мразех лекарите, болниците и така нататък. А ето че сега трябваше да се правя и на хипохондричка, което беше точно обратното на реалните ми нагласи. А не бях хич добра актриса. Обаче беше жизнено важно да се доберем до архива на болницата и да мога да огледам нашите заподозрени. Ако Сергей беше прав и наистина ставаше дума за Различен, който бърка наркотици, щеше да бъде много забавно. Да не говорим за случаите с изчезналите хора. Нямах представа какво общо могат да имат те с цялата работа. И не бях съвсем сигурна, че искам да знам. Обаче, както казваше моят колега, няма какво друго да правиш – служба. 

Доктор Берегенский само изхъмка и се залови да ми мери кръвното. Погледнах го през Сумрака. Не се беше вързал. Поне вече знаех, че няма да остави нещата така. Мамка му. 

- Кръвното Ви налягане е в норма – измърмори той, сякаш това беше много странно за човек на 26 години. – Сега е време да Ви направя една кардиограма за да проверим дали и там всичко е наред.

Тръгнах да се надигам от леглото, на което бях седнала. Само през трупа ми!

- А, няма нужда, докторе, добре съм! – махнах с ръка аз. – Няма нужда да си създавате работа!

Истината беше, че не исках да се събличам. Все пак за кардиограма, трябва да си гол до кръста. А мен това хич не ме блазнеше. Вярно, че беше лекар, но беше и напълно непознат за мен мъж. Ако беше жена, можеше и да се съглася. Обаче в тая ситуация не бях никак съгласна. Нарежданията на Хесер са си нареждания, обаче всяко нещо си имаше граници.

Освен това, наистина си бях добре, защо само да го занимавам? Не исках и толкова!

- Как така? – свали ми той апарата за кръвно налягане и ме огледа критично. – Нали сте постъпили с оплаквания бодежи в сърдечната област? Няма как да разберем на какво се дължат оплакванията Ви без това изследване. 

В тона му ясно се усещаше, че му е писнало от превземки. Разбирах го – сигурно всяка трета жена се опитва да се измъкне, но нямах намерение да се събличам. Точка.

- Няма нужда – махнах с ръка аз, - добре съм. 

Станах да си вървя, но изведнъж лекарят ми препречи пътя. 

- Мога да различа прободна от огнестрелна рана – каза ми той бавно и отчетливо. – Така че горещо Ви препоръчвам да спрете да ме правите на глупак. Откъде получихте това нараняване и защо отказвате кардиограма?

Тъпачка, тъпачка! Естествено, че една хипохондричка би настоявала да й направят кардиограма. Даже две, за по-сигурно. А аз, забравила за ролята си, тръгнах да си ходя. И ето, че лекарят ме разкри! Тъпачка! Няколко секунди сигурно съм гледала тъпо в една точка, докато търсех точните проклятия, които да пратя сама по себе си. 

- Кога и защо са Ви простреляли? – продължи да разпитва той и посочи белега. – Ако откажете да говорите, ще извикам милицията!

Това ли било? Той да не би да ме взе за някаква терористка или нещо такова? Посегнах към джоба си и той се напрегна. Още секунда без обяснение и щеше да ми налети. Или наистина да извика милицията. Чудно. 

- Простреляха ме при инцидент в службата – побързах да отговоря аз и го погледнах право в очите, за да види, че не лъжа. Така са ми казвали, че трябва. – Няма нужда да викате милиция, ние вече сме тук – продължих аз и му показах удостоверението си. 

Той го взе от ръцете ми и внимателно прочете какво пишеше там. Интересно, дали наистина смяташе, че мога да го излъжа за нещо такова?!

- Защо сте тук тогава? 

- По служба – обясних аз. – Не съм хипохондричка. Затова няма и нужда от кардиограма. Наистина съм добре. 

- От всичко най-много обичам, когато пациенти ме лъжат - продължи лекарят. - Да допуснем, че наистина сте от милицията, тогава защо сте тук и как точно сте получили тази огнестрелна рана? - попита той отново и кимна към белега на ръката ми. – Инцидент в службата не беше особено изчерпателно. 

Недоумявах защо все попадам на хора, които си нямат друга работа освен да ме разпитват за това или онова. Все едно навсякъде виждах проекции на Глухарьов. Въздъхнах, взех удостоверението от ръцете на лекаря и се върнах на леглото. Той също се върна на своя стол и посегна към електродите на ЕКГ-то. 

- Простреляха ме на смяна - повторих аз намусено. - Стана инцидент в службата, наистина. Рикуширал куршум. Но това е стара история. Оставете тези неща, не искам да ми правите кардиограма! 

Лекарят скръсти ръце на гърдите си и ме измери с отегчен поглед. Все едно аз съм поредното досадно подобие на пациент в и без това дългия му ден. Адски ми идеше да го изгледам злобво, ама така май доникъде нямаше да стигнем.

- Как точно трябва да Ви обясня, че без да направим това изследване не можете да излезете от кабинета ми, защото няма да съм си свършил работата? 

- А не може ли просто да кажете, че сте го направили и да покажете чужда кардиограма? 

Последва борба с поглед. Със сигурност можеше, просто не му хареса, че съм го хванала натясно. 

- Възможност има - заключи той, - но трябва да ми дадете много сериозна причина да го направя. 

- Тук съм под прикритие - казах аз просто. 

Бях го проверила вече през Сумрака, беше истински лекар по признание, добър в работата си и честен в отношенията с колегите си. Такива много мразят да ги лъжат, поне това ми беше казал Глухарьов. Сега лекарят ме гледаше със съмнение. 

- Под прикритие? В Склиф? Като пациент? - попита той и беше на път да прихне. 

- Именно - побързах да изпреваря смеха му аз. - Защото разследването касае двама Ваши колеги. 

Лекарят веднага стана сериозен. Бях чувала за разни разговори под сурдинка в отдела и ми беше ясно, че честичко има какво да се разследва тук. 

- За какво се касае? - попита той накрая и ме стрелна с изпитателен поглед. 

Сега беше моментът да кажа истината. Иначе, не само че нямаше да ми помогне, но можеше и да ме предаде я на охраната, я на дежурния милиционер. Бях видяла един такъв да безделничи на регистратурата. 

- Има странни съвпадения между изчезването на няколко души в последно време и изписването им от тук. Още по-интересното е, че за всички изчезнали са се грижили именно Вашите колеги. Затова съм тук, за да проверя – обясних аз. 

- Мога ли да помогна с нещо? - попита лекарят. 

- Можете. Трябва ми информация за докторите Могилевски и Глужкова. Всичко, което Ви хрумне, дори и да Ви се струва маловажно. Освен това имам нужда да разгледам работното им място и отделението, при това без да се набивам на очи. 

Вместо отговор, лекарят се разрови в едно чекмедже и извади дълъг лист. Погледна го критично и ми го подаде. 

- Вашата кардиограма - намигна ми той. - А за останалото, чакайте ме на задния вход на спешното след три часа. Тогава ми свършва смяната. 

Излязох от кабинета му и последвах сестрата обратно към стаята. Напуши ме смях. Човекът се беше съгласил да ми помогне само с убеждаване, без грам магия. Май работата в милицията си имала своите плюсове...

Когато минаха заветните три часа, просто намерих сянката си и влязох в Сумрака. Отделението не изглеждаше много по-различно в сумрачния си облик. Единствената разлика беше тишината. Никакви припрени викове на лекари и сестри, без дори да се чуе гък от болните или техните роднини. 

Въпреки наличието на Различни (защото се оказа, че в Склиф работят поне десетина Светли и Тъмни), по стените се стелеше неуморния и напълно безмозъчен сумрачен паразит - синият мъх. Най-много се оказа около регистратурата, където близките чакат новини и около операционните. Болницата постоянно се строеше, дострояваше и ремонтираше, но за толкова години беше видяла всичко. Сега, ако се вгледах внимателно в стените в най-старата част, бих могла да видя трепкащи цветни петна сред всеобщата сивота. Аурите на живите - коктейл от болка, гняв, самоотверженост и страх. Но не бяха само те - по-бледи петна ту се появяваха, ту изчезваха. Това бяха остатъци от аурите на работили някога тук медици, които не бяха успели да си отидат напълно от този свят и сега частица от тяхната сила блуждаеше по коридорите на болницата на следобеден обход на отделението. Хората усещат подобни явления. Наричат ги призраци, но това е напълно погрешно. Тези аури не са души, те не говорят и не правят бели. Точно обратното - най-често помагат. 

Искаше ми се да им помогна да намерят покой, но нямах разрешение за това. Просто онези лекари са били твърде ангажирани с работата си. И затова, докато болницата я има, те щяха да продължат да бродят по коридорите в опит да облекчат чуждата болка. Доколкото знаех, от време на време наистина успяваха да помогнат. Да се присънят на някой трескав пациент, да успеят да върнат уплашено дете на майка му, което после говори за весели чичковци и лелки в странни дрехи, да пошушнат на новия и стресиран специализант какво трябва да се направи в критичен момент. Това беше останало на затворените между стените на болницата души. 

А аз не можех да ги изтръгна от този капан, поне не без намеса от поне Първо равнище. Каквато нямах. Затова просто се промъкнах покрай хората и тръгнах да търся къде е задния вход на спешното. Вместо това обаче, попаднах на будката на охраната. Там, дори и със забавянето, което предизвиква пребиваването в Сумрака се виждаше, че си прекарват добре. Впрочем, една от аурите ми беше позната. Глухарьов. Не се бяхме виждали от началото на операцията. Тръгнахме заедно, но на входа се разделихме. Аз отидох на регистратурата, да се правя на богата и леко истерична наследница, а той се запъти към служебния вход за първия си работен ден като охрана. 

Мислех си, че ще стои на пост някъде отвън и ще помага на санитарите, преметнал автомата през рамо, или ще зъзне в снега пред главния вход. Но не, докато мен ме бодоха, облъчваха и разглеждаха с научен интерес половината ми телесни течности, той си хапваше и пийваше с колегите. Не беше честно! И нямах намерение да му позволя да се наслаждава на живота, докато мен ме тормозят. 

Скрих се в най-близката тоалетна и излязох от Сумрака. Шумът в болницата беше направо оглушителен на фона на тишината на Първия слой. Без да губя повече време, почуках на вратата. Шумът вътре рязко стихна. 

- Тук е служебно помещение! - сърдито ми обясни старчески глас. - Информация можете да получите на регистратурата! 

- Загубих се - изхленчих аз в отговор. - Не може ли да ми помогнете да я намеря? 

Надявах се Глухарьов да ме е познал по гласа, защото ако не се покажеше, жив щях да го одера. Вътре се чу тътрузене на столове и след секунди вратата се отвори. 

- Спокойно, аз ще се оправя - смигна той на новите си колеги и побърза да затвори вратата зад гърба си. Изглеждаше видимо почерпен. 

- Ах, ти, гадино! – просъсках аз. - Значи така работиш, а? Мен ме бодат, а ти къркаш?! Аз тебе...