сряда, 8 декември 2021 г.

Различно спешно отделение - десета глава

 

Тъкмо излязох от дома на нашите, когато телефонът ми извибрира отново. Изругах под нос. Майка ми и без това не искаше да ме пуска да се прибирам сама (в късната доба на девет вечерта!!!), та едва я убедих, вече на вратата. На теория, можех да си остана и у дома, но някакво предчувствие ме караше да си тръгна възможно най-бързо. Особено след като чух и тяхното мнение по въпроса. Преди да стана Различна, не можех да обясня на какво се дължат подобни предчувствия, макар че общо-взето сляпо им се подчинявах. След няколко години в Патрулите обаче бях наясно какво значат – че Сумракът сам ти нашепва нещо. Каквото и да имаше да става, не исках да въвличам семейството си в него, така че въпреки протестите на майка си си тръгнах. 

Сега явно майка ми беше на друг акъл и ето ти беля. Извадих машинката, усещайки грандиозното конско евангелие и опяване на майка ми. За пръв път от доста време се оказа, че греша. Не ми звънеше мама. На екрана се мъдреше номер, който не бях виждала от доста време. 

- Кажи Ксюха? – вдигнах аз на приятелката си. 

С Ксюха не бяхме точно приятелки. Женско приятелство така и така няма, а и две жени-Различни не могат да бъдат съвсем честни една с друга. Когато постъпих в Патрулите, тя единствена се беше оказала до мен и така, малко по малко, се сближихме. Оля не одобряваше това, че изобщо говоря с Ксюха, но никога не ме накара да избирам между двете. 

Последните две години Ксюха не беше в Русия, беше казала че отива да се поразсее някъде, където не говорят на руски. Омръзнало й било от езика. Различните нямаме навика да задаваме много въпроси, защото всеки си имаше собствена работа и право на лично пространство. А повечето от нас пазеха личното си пространство много ревниво. 

Така че през двете ми години работа на Пятницка почти не бях говорила с Ксюха. Чувахме се от време на време, тя бърбореше безсмислици за това или онова, но все не се стигаше до някакъв сериозен разговор. Има неща, които човек трябва да каже на четири очи, а не в телефонната слушалка. Сега много ми се искаше да поговоря с някого. 

Между Различните, за разлика от хората, приятелството не е просто етап в живота. Един Различен е силно подозрителен към хората около себе си и не се доверява лесно. Самата реалност, в която живеем е такава, че не можем просто сляпо да се доверим на някого. 

- Искаш ли да се видим на по питие? – изръси тя с присъщия си маниер. 

Няма „здрасти“, няма „как си“, направо на въпроса. Преди се кикотех на това, но този път нещо ме жегна. Дори не помнех кога сме се виждали за последно. Реших, че прекалявам с драмите и затова се съгласих на мига:

- Много ясно, пращай адреса на съобщение. 

Определено имах нужда да пийна и да си подредя мислите и Ксюха беше перфектната компания за целта. 

Учудващо беше как човек прихваща чуждите навици. Преди да почна да работя в МВД пиех рядко. На Нова година, по рождени дни и така нататък. А сега, при всеки удобен случай. Когато нямаше случай, просто си го намирах. Лошо, много лошо. Представих си как Сергей клати неодобрително глава. Изхилих се и се отправих към посочения адрес. 

Оказа се много шикозен бар в Москва-сити с изглед към града. Ултрамодерна обстановка, молекулярна кухня (каквото и да беше това) и тълпа от гъзари в дрехи, които струваха повече от месечната ми заплата като сътрудник на МВД. През стъклата можеше да видиш града в краката си. Типично за Ксюха. За разлика от повечето Светли, които в най-добрия случай живееха в хубави апартаменти, тя си угаждаше подобно на Тъмна. 

Винаги е обичала лукса, а домът й струва няколко милиона долара – има си цяла сграда в идеалния център на Москва и я дава под наем на знаменитости и тук-там по някоя важна клечка от правителството. Не че тя живее там постоянно – пътува по целия свят, винаги първа класа, винаги отсяда в най-луксозните хотели, изобщо – задоволява се само с най-доброто. 

Когато аз постъпих в Патрула, бях направо запленена от нея. Елегантните дрехи, винаги с хубава прическа, грим и мъникюр, разточителния начин на живот. Тогава още нямах представа, че повечето Различни не живеят така и си помислих, че това е направо една приказка. Обаче се оказа, че не е съвсем така. Никога не разбрах как и защо Ксюха е попаднала в Патрула – знаех само, че повечето от Висшите не я понасят. Никога не я викаха на общите заседания, почти никога не получаваше задачи и не участваше в оперативната работа. Тя също беше Висша, но така и не разбрах каква специализация има. Нито защо продължава упорито да стои в Патрула след като нито работи, нито помага с нещо. Обаче получаваше заплата като нас и от време на време можеше да я намериш в общата стая.

В Патрула се носеха слухове, че Ксюха е била любовница на шефа, преди той да се запознае с Олга. Което обясняваше защо двете не можеха да стоят заедно в една и съща стая. С Олга бяхме добри приятелки, с Ксюха, надявах се – също. Обаче дори приятелството им с мен не смекчи отношенията им една към друга. Точно обратното – те двете отказваха да участват в една операция, ако другата също е замесена. Нещо повече – Ксюха приемаше нареждания само и единствено от Хесер и дори си позволяваше да му противоречи – привилегия запазена за много малко от нас. 

Откакто Ксюха изчезна преди две години се говореше, че с Хесер са се скарали за нещо и сега тя му отмъщава като пръска пари по света. Така и не я попитах за това – звучеше твърде скандално дори за нея. Ето ми чудесна възможност да проверя какво беше станало наистина. 

На входа на бара имаше пропуск, явно мястото беше запазено само за ВИП персони. Доколкото познавах любовниците на Ксюха, тя имаше доста богата колекция, със сигурност някой от тях й беше осигурил възможността да се подвизава тук. Когато казах името си, моментално ме посрещнаха със сервилна усмивка и ме ескортираха до една ъглова маса с невероятна гледка към небостъргачите. Ксюха, естествено, закъсняваше. Поръчах си едно блъди мери и седнах да я чакам загледана в блещукащите светлинки на небостъргачите от другата страна на стъклото. Някъде там имаше изчезнали хора. А трима Различни бяха замесени в това. 

Само че защо Колелото на Хеката? Заклинанието е забранено, старо, страшно кърваво и не беше пробвано от повече от хиляда години. Освен това, мотивите си оставаха също толкова неясни. Нямах време да разгледам подробно досиетата на тримата преди да попадна в болницата на изследвания. Никой Различен не би поел подобен риск без да има сериозен мотив. 

Когато разследвахме Колана на Ищар се оказа, че Ярослав иска да отмъсти или да съживи онази, която би могла да му върне любимата. Това беше мотив. А какъв мотив биха имали тези тримата? Дори да предположим, че Волгин е заслепен от любов и просто се опитва да измъкне Глужкова, какво я е накарало да се върже на брътвежите на Могилевски? Той самият беше Четвърто равнище, което не е особено много. Значи, както повечето Различни с по-нисък ранг, би искал да го повиши. Обаче Колелото на Хеката създаваше много сериозни вихри на Силата. Поне според онова, което ни беше казала дъртата вещица по време на обучението. Не е толкова лесно да отнемеш живота на 12 души, дори и да са под твой контрол. Освен това, изхвърлянията на Силата не биха могли да бъдат поети от един Различен. Самото заклинание е било предвидено за изпълнение от вещици с огромна сила, за да има как да поемат изхвърлянията. Един слаб Различен би се опържил. Буквално. 

Тук имаше и друг проблем. Глужкова и Волгин бяха Светли, така че на тях тази Сила не би могла да им свърши много работа. Не заради друго, а защото един истински Светъл не би могъл да се зареди от чуждата кръв. Или би могъл, но не задълго. Тогава защо му бяха на Могилевски? 

Светлините в една от сградите рязко изгаснаха и това ми даде предположение – ами ако вещерът ги ползваше за бушон? Други двама Различни, които да поемат излишното количество Сила, без да имат възможност пълноценно да я използват и които след това да бъдат отстранени. Обаче пък откъде Могилевски щеше да се извъди такъв манипулатор? Не, нещо ми липсваше... 

- Виждам, че си станала още по-скучна отпреди! – над главата ми прозвуча школуваният глас на Ксюха и се сепнах. 

Станах да я огледам. Беше свалила няколко килца и беше станала още по-привлекателна отпреди. Като манекенка, направо можеше да се снима в някое мъжко списание и на всички щяха да им текат лигите по нея. Сега носеше прилепнала рокля с деколте буквално до пъпа и крещящо червило. На нейния фон моите дрехи бяха като изровени от някоя кофа. Прегърнахме се и ме лъхна мирис на скъп парфюм – този го бях загледала в един магазин, но така и не помнех как се казва. Май беше нещо на „Burberry“. Тя ме огледа критично и се подсмихна. 

- Работата в милицията очевидно не ти влияе добре, Наташа – каза ми накрая и грациозно се настани на един стол срещу мен. – Изглеждаш уморена. 

Отворих уста да се оплача, но келнерът вече чакаше до нашата маса като хипнотизиран, така че Ксюха му изреди три-четири странни имена и му махна да си върви. Личеше си, че не идва на това място за пръв път. 

- Е, кажи сега за какво ще си говорим? – попитах аз и отпих от блъдимерито.

Определено беше някаква модифицирана рецепта и си заслужаваше ужасно дългото чакане, но не можех да разгадая какво точно са сложили вътре. Ксюха нямаше време и да ми отговори, защото келнерът се върна с два подноса пълни с някакви странни неща. Погледнах Ксюха критично и тя избърбори:

- Това е мястото с най-добрата молекулярна кухня в Москва. Дехидрогенираният им шоколадов мус в течен азот е направо божествен! – тя посочи едната табла, на която се мъдреше купичка с тъмнокафяви топчета, от които се издигаше странна пара. – А това тук го поръчах специално за теб, защото мисля, че много ще го харесаш. 

Огледах критично втория поднос. На него се мъдреха епруветки пълни с някаква странна синьо-зелена течност. Естествено, също имаше много подозрителна пара. 

- Това какво е? – посочих епруветките и си наложих да не звуча като Глухарьов, когато го карам да купи нещо различно от водка от магазина. 

Тонът обаче ми се получи точно същия, за мой срам. Ксюха се изкикоти и махна на келнера да си върви като тикна една банкнота от сто долара в ръката му. Той се оттегли заднишком със сервилна усмивка. 

- Това, мила моя, е коктейл МВД – каза тя и си взе една епруветка. 

- Коктейл какво?

Можех само да си представя какво точно са наблъскали вътре. 

- Правилно чу, миличка – казва се МВД и мисля, че трябва да пием за твое здраве. 

Взех една епруветка и я огледах критично. В отдела ме баха научили, че не знаеш ли какво има в чашата, не пиеш. Ксюха надигна своята епруветка демонстративно и ме изгледа подканящо. Аз обаче продължавах да държа своята и да я гледам втренчено. Заклевам се, ако епруветката можеше да говори, щеше да ми каже сама какво съдържа. 

- И какво все пак има в тоя бъркоч? – попитах накрая, без да се усетя, че ползвам любимите фрази на Глухарьов. 

- Според менюто – мента, кюрясо, всичко това прекарано през центрофугата, след това докарано до точката на замръзване, гарнирано с малко меден ликьор и така нататък. Всичко това сипано в разтвор на водка също на точката на замръзване. 

Не разбрах и половината от казаното, така че просто мълчаливо надигнах епруветката. Беше интересно, признавах. А името беше повече от добро. Може би трябваше да изненадам колегите с въпросния коктейл някой път. Само трябваше да разбера какво е „центрофуга“, защото едва ли въртяха това в пералня. Досрамя ме да попитам Ксюха. 

Взех си едно топче мус и се съгласих с Ксюха, бяха страхотни бонбони. Шоколадът беше замръзнал, когато го опиташ, а после се разтапяше в устата. 

Взех си още един и се възползвах от момента да огледам обстановката. Чувствах се толкова ненамясто тук, колкото Сергей на събранията в Патрула. Ксюха обаче беше овладяла маниерите на средата безупречно. Ако не я познавах, щях да се закълна, че се е родила червива от пари. 

- Е, защо сме тук? – попитах пак и махнах с ръка към гледката. – Не си ме викнала да се изфукаш, надявам се?

Ксюха се изхили кокетно, по оня начин, който докарваше мъжете до полуда. Има такива жени – пръста си не мърда и всички й се лепят. Ксюха беше една от тях. Това беше и една от причините да й се възхищавам. На мен това никога не ми се получаваше, а с Олег, там беше различно. Не беше сега моментът да разсъждавам, така че се опитах да се фокусирам върху приятелката си. 

- Неее, Наташа, станала си толкова подозрителна? Онези лелки в МВД ще те превърнат в една от тях, да знаеш! – махна ми тя шеговито с ръка. – Исках да си поговорим, от толкова време не сме се виждали... А и дочух, че не ти е било лесно, докато ме нямаше. 

Присвих очи. Клюките се разпространяваха бързо. Естествено, че всички в Патрула знаеха какво се е случило с мен. Не очаквах Ксюха да е в неведение, макар че аз не бях навлизала в подробности. Сега открих, че не съм съвсем сигурна дали искам да разказвам за това точно сега и на това място. 

- Да речем, че не съм била на спа курорт – отговорих накрая. – Ксю, трябва ми съвет. 

- Стреляй смело! – каза тя, а после се изкикоти. – А, не, като те знам къде работиш, май по-добре да не ти давам разрешение да стреляш... 

Помислих си, че Глухарьов би одобрил бележката, така че този път двете се разсмяхме заедно. 

- Не, Ксю, сериозно – продължих аз. – Трябва ми съвет от някой по-опитен. 

Перфектно оскубаните й вежди се качиха почти до линията на косата. 

- Наташа? – повиши театрално тон тя. – Ти стара ли ме наричаш?!

- Ксююю, престани да преиграваш – отговорих аз и установих как работата в МВД наистина ме беше направила алергична към подобни примадонски изцепки.

Едно време ги намирах за много забавни и дори се опитвах да й подражавам. Сега, след повече от година работа в отдела, едва се въздържах да не й зашия един шамар. Мъжете ме викаха в стаята за разпити, когато разпитваха някоя подобна кокона. Те имаха скрупули да удрят жени, докато на мен ми идеше много отръки да ги връщам обратно в правия път, защото на мен лигавщините не ми минаваха. Сега потиснах порива и продължих:

- Какво знаеш за Колелото на Хеката? 

Добре че този път поне не го докарах на тона на Глухарьов. Наистина исках помощ от нея, но нямаше нужда да съм зла. Усмивката й направо застина на лицето, а от позата на веселата примадона не остана и помен. 

- Защо ти е да знаеш нещо за това? – попита ме тя съвсем сериозно. – И защо питаш мен?

- Защото и двете знаем, че имаш много повече опит от мен – отговорих аз и си взех още една епруветка с коктейл. – И не ми разправяй врели-некипели за възрастта, защото и двете знаем, че си ако не по-възрастна, то поне наборка на Олга. Така че не ми продавай номерата, че нищичко не знаеш! 

Изражението на Ксюха се преобрази – все едно някой беше свалил маска и за момент под фасадата се мярна истинската й същност. На уморена от живота Различна, видяла какво ли не. Можех да се закълна, че дори цветът на очите й се промени за миг. За части от секундата все едно видях друг човек, но Ксюха първо не беше човек и второ, беше на достатъчно години да е променила външността си напълно. Тя помълча малко, загледана в небостъргачите, а после ме погледна предизвикателно. 

- Нямах представа, че наистина си се променила толкова само за две години – каза накрая. 

Звучеше обвинително, все едно съм й казала нещо накриво. Преди две години сигурно щях да се впусна в дълги обяснения как аз не искам да се заяждам, а само да я питам, по приятелски. Сега просто свих рамене. 

- Порастнах. Все някога трябваше да стане. А сега ми кажи каквото знаеш. Трябва ми помощ. 

Ксюха наклони глава на една страна и ме удостои с пренебрежителен поглед. 

- Нека позная, Бори ти е възложил поредната абсурдна задача и нямаш право да ми кажеш повече, нали? – отноворих си устата да кажа нещо, но тя махна с ръка и продължи: - О, не ми обяснявай, мога доста неща да напиша за неговия афинитет да вади кестените от огъня с женски ръце. Дори и последната си курва не пожали...

- Ксюха... – обадих се аз, - хайде обратно на въпроса. 

Тя кимна и също си взе епруветка. Можех да се обзаложа, че „Бори“ е Борис Игнатиевич, или казано накратко – Хесер. За „курвата“ също се сещах – Ксюха говореше винаги така по адрес на Оля. Понякога наистина можеше да дразни жестоко. Или просто аз бях станала патологично алергична към изцепки. Може би Ксюха беше права – променила се бях. 

- Какво искаш да знаеш? – гласът й ме върна обратно в реалността. 

- Всичко, което би могла да ми кажеш ще ми е от полза. Аз знам думите на заклинанието само най-общо, но не съм запозната защо някой би се опитал да го направи. Ти имаш ли идея? 

Ксюха махна на келнера, който дотича на мига и му даде нова поръчка. После упорито мълча, докато не се появи новата табла. На нея този път имаше малки лисчета с червеникав цвят и големина на монета. 

- Дехидрогениран и деконструиран хамон иберико – доволно обяви тя, - ще имаме нужда от мезе за този разговор. 

Явно съм изглеждала доста объркана, защото тя се почувства длъжна да обясни:

- Това е доизсушено месо. Опитай! 

Взех си парче и наистина – вкусът си струваше. Само размерът не ми харесваше, а за цената не исках и да знам. Прекарахме няколко минути в опитване на това и онова. Ксюха ми хвърляше по някой поглед, но не бързаше да заговори първа, така че просто реших да прекратя играта на котка и мишка:

- Е, какво можеш да ми кажеш? 

- Знаеш ли коя е Хеката? – попита ме тя. 

Обожавах, когато задам въпрос, просто да върнат топката в моята градинка. Беше коронен номер на Глухарьов. Точно в момента не бях в настроение за изпитвания, но се опитах да впрегна последните будни клетки в мозъка си на работа:

- Ъъъ, нещо от гръцката митология, май. Май беше вещица, или нещо подобно. 

- И да, и не. Хеката е една от най-първите вещици. 

- Истинска ли е била? – зяпнах аз с поредния бонбон от шоколадов мус на половината път към устата ми. 

Ксюха кимна сериозно. 

- Точно колкото нас двете с теб. 

Свих рамене. Какво пък, след като Ищар беше истинска, защо пък Хеката също да не е? Само че не бях дошла за урок по Различна история, така че минах на въпроса. 

- А за какво е това заклинание? На кого му е нужно да убива 12 души?

Ксюха се изсмя – високо и силно, все едно съм казала най-добрата шега на света. Забелязах няколко мъжки погледа вперени в и без това преливащото й деколте. Не ги обвинявах, дори на мен ми привличаше вниманието, макар че аз зяпах по-скоро от завист. Какво ли си мислеха, че си говорим? Не че имаше значение... Ксюха продължаваше да се смее и когато най-накрая успя да си поеме дъх, каза: 

- На никого, миличка! Това е просто заблуда. Истината е, че Колелото на Хеката връзва тези хора заедно. 

Примигнах и си взех нова синя епруветка. Както обичаше да казва Сергей, май щеше да ми трябва още пиене, за да преглътна това.

- Е, и? На кого ще му е нужно пък нещо такова? 

- На този, който би искал да използва тези хора. По-скоро телата им – тя ми говореше като на малко дете, все едно нищо не разбирам. 

- Ама в Патрула друго ни учеха... – заекнах аз и по средата на фразата осъзнах колко нелепо звуча. 

Отново последва смях. Ксюха ме погледна толкова снизходително, че просто трябваше да удавя мъката в още една епруветка. Гаврътнах тази в ръката си на две глътки. Приятелката ми видя, че пълните намаляват застрашително, така че махна на келнера за нова доза. 

- Винаги съм ти казвала, че в Патрула се влиза заради интерес, миличка – отговори ми тя. – А не винаги там знаят кое какво е. Така че е много по-лесно да разкажат една страшна история, вместо да ви обяснят истината. Колелото на Хеката има няколко разновидности. Да, в една от тях всички хора са обвързани в Кръг на Силата и умират, отдавайки енергия на Различния. Но в друга, чрез взетото от тях – тук тя почука по ръката си, вероятно имаше предвид взетите органи, - Различният може да се вселява в телата им. Това се е практикувало особено много по време на Лова на вещици. 

- Ама чакай малко, тогава заклинанието не е ли било забранено вече? – попитах аз и се улових, че звуча като малко детенце, на което разказват приказка. Не че ми пукаше вече.

Тя поклати глава и си взе ново топче мус. Не помнех вече колко от тях съм изяла, но не изглеждаше като да свършват. Странна работа. Също си взех едно, ей така, за подслаждане, че разговорът беше всичко друго, само не и сладък. 

- Забранили са го едва после – отговори ми Ксюха, докато облизваше пръстите си преднамерено съблазнително, вероятно заради нечий мъжки поглед. - По простата причина, че е отнело много време да се определи кой чие тяло обитава. И сега е сложно. Обаче си представи, преследва те Инквизицията, а ти имаш на разположение още 12 различни образа, в които да се превъплътиш? Един ден си прегърбена бабичка, в другия тихичко си играеш с куклите край огъня. Не е ли супер?

Тя се изкикоти, а мен тръпки ме побиха. Не, не беше супер, защото хората не бяха дрехи, които можеш да облечеш, а после да захвърлиш. Те бяха държани като затворници, докато Различният решеше, привързани със заклинанието и се лишаваха от целия си живот, за да бъдат негови роби. Това беше ужасно. Беше по-отвратително от кой да е филм на ужасите. Беше чудовищно направо. Нищо чудно, че са забранили заклинанието. Веднъж да бях съгласна със Сивите на сто процента.

- Тогава за какво биха им трябвали на Различни сега подобни „образи“? – попитах аз. – Кой би си сложил главата в торбата за нещо такова? 

Ксюха разклати прекрасно поддържаните си къдрици с отработен жест. Проследих погледа й до един висок блондин на другия край на заведението. Човек. Ако само знаеше в какво се забърква с тия погледи... Трябваше да изчакам Ксюха да направи още малко театър и да пресуши две епруветки – алкохолът явно изобщо не й действаше – преди да получа отговор от нея:

- Не знам, честно казано. Но ако аз го правех, бих задигнала нещо голямо... 

Извъртях очи. 

- Защо пък точно задигнала? Все едно няма 1001 заклинания, които са десетки пъти по-лесни за изпълнение и не са забранени по Договора и всичките му приложения. 

Отново ме измериха със снизходителен поглед. 

- Зависи от кого крадеш, миличка. Някои институции – тя натърти на думата, - са достатъчно стари, за да им минават само подобни. 

Това беше намек. Имаше само една институция, която беше толкова назадничава – Сивите. Те имаха и достатъчно много неща за крадене. Обаче, просто хора не биха могли да проникнат в хранилищата и нито един от изброените типажи не би имал късмет, без значение дали Колелото на Хеката сработи или не. Просто защото ако обитаваш чуждо тяло, колкото и да си силен, способностите ти намаляват доста сериозно. 

- Ксююю – проточих. 

Тя ме фиксира с леко разфокусиран поглед. Значи все пак беше започнало да я хваща. 

- Казвай! 

- А на нас ни казаха, че има и друг вариант, където има 13 души. 12 човешки живота и един Различен... 

- Има, и там целта е абсолютно същата. Само че животите на хората се жертват, за да се подчини Различният – отговори ми тя без дори да съм тръгнала да я питам. 

Явно съм пребледняла, защото тя се пресегна и ме потупа по ръката. 

- Не се коси, Наташа, ти си Универсална! Смъртта за Светлия е живот за Тъмния! Теб никой не може да те пипне, със или без това заклинание! 

С всяка следваща фраза започваше да говори все по-забавено. Кимнах, но изобщо не й вярвах. Дотук два пъти се бяха опитали да ме убият и двойнствената ми природа не ме беше спасила съвсем. И двата пъти ме беше спасил Светъл. Олег. Тръснах глава.

Ставаше интересно. Ако предположехме, че Могилевски се опитва да използва това типично вещерско заклинание, за да открадне нещо от Сивите, неясно какво, то тогава Волгин можеше наистина да е дошъл при мен с цел да ме подмами в капана, разчитайки на това, че нямам достатъчно информация. Естествено, че щях да се опитам да спася хората от участта им. Не бих могла просто ей така за пренебрегна изчезването на 12 души. Нито като сътрудник на МВД, нито като част от Патрулите. Това ми беше работата. 

Ако искаха да откраднат нещо от Сивите обаче, аз бих им свършила чудесна работа. Имам пропуски за почти навсякъде. Обаче как точно им е щукнало в главите, че ще успеят да подчинят Висш Различен?! Нямаше много логика, както и да го погледнеш. Обаче младите Различни не се славят с разсъдливостта си. 

Ксюха ме докосна по ръката. 

- Аз ще вървя, Наташа! Че Саша не може да ме чака повече... 

Тя стана и отиде при келнера. Каза му нещо и тикна още банкноти в ръката му. 

Махнах й вяло за „довиждане“. Не бях сигурна дали искам да знам кой е Саша, а и не ми пукаше. В крайна сметка, животът си беше неин. 

След малко на масата пред мен се появи нов поднос, този път с други топчета. Червени като кръв. Опулих се на келнера. След разказите за хора, обличани като кожа, кървавите топчета определено не ми действаха добре на нервите. 

- Това е подарък от приятелката Ви – обясни келнерът, - специалитетът на заведението. Нетрадиционен прочит на блъди мери. Опитайте! 

Усмихнах се и си взех едно. Наистина беше много добро. На някого му беше хрумнало да превърне коктейла в солени бонбони с много силно алкохолно съдържание. 

- Сметката е платена, така че наслаждавайте се! – додаде келнерът с усмивка и се оттегли. 

Кимнах. Ако си мислеше, че ще получи още стотачка, лъжеше се. Вярно, и аз имах пари, ама не чак толкова, че да ги пръскам ей така. 

Колкото и да си блъсках главата, май нямаше да го измисля като хората. Единственото, което ми оставаше, беше да вляза в отделението и да разбера сама какви са отношенията между работещите там. Обаче преди това имах купичка с топчета блъди мери и хубава гледка. Заслужавах малко почивка, защото на следващата сутрин ме чакаше тежък ден. 


четвъртък, 4 ноември 2021 г.

Различно спешно отделение - девета глава

 


Домът на родителите ми се намираше в Гагарински. За наше щастие – близичко до метростанция „Площад Гагарин“ и Москва река. Даже от апартамента ни се виждаха зданията на площада. Хубаво, спокойно място. За разлика от района, където се бях преместила да живея. Впрочем, според статистиката на Патрулите, друг Висш Различен освен мен нямаше тук. И по-добре, едно главоболие по-малко.  

Майка ми беше държавен служител, така че къде с връзки, къде с късмет, беше успяла да се сдобие с чудесен тристаен апартамент. Слязох на метростанцията и се огледах. Не можех да си обясня защо точно нашата беше толкова грозна. Сиви стени, мрачен перон. Нищо красиво, за разлика от по-централните станции. Но какво да се прави, не може всички да са като нарисувани. Когато бях малка, обичах да си фантазирам, че някоя фея за една нощ превръща нашата станция в бална зала. С кристални полилеи, тавани с гипсови орнаменти, мраморен под. И тогава, посред нощ, всички ние, децата на района, ще можем да играем до насита тук. Въздъхнах. Понякога дори и Различните не могат да сбъднат детските си мечти. Или още по-лошо: сбъдват ги, но те не са онова, на което си се надявал. Моята работа беше живото доказателство. Да имаш магически способности и да си окован от правила и забрани. Сега обаче нямах време за самосъжаление. Трябваше ми съвет. 

Нашите живееха точно на пет минути от метростанцията, така че съвсем скоро вече чуках на вратата. 

- Какооо! – хвърли се на врата ми Юлка, по-малката от двете ми сестри, която отвори. 

- Юляяяя! – отвърнах аз на веселия й вик и я завъртях във въздуха.

Въпреки, че вече беше на петнайсет, Юля все още се държеше леко детински и беше притеснително кльощава. Което от една страна беше относително обяснимо, защото учеше в балетното училище. От трите, тя най-много обичаше да танцува. Ленка беше как да е, а аз. Ами, аз бях пълно дърво. Но трябва да има баланс в природата. Въпреки това, всички се притеснявахме сестра ми да не залитне по някое хранително разтройство. Годините си минаваха, а Юлка си оставаше с телосложение на дете, въпреки че беше вече девойка.Така че не ми беше особен проблем да я завъртя и да я пусна на земята. Сестра ми, вярна на навика, побърза да ме попита полугласно:

- Носиш ли шоколад?

- Мога ли да забравя? – усмихнах се аз и разроших косата й. – Моята малка сестричка обича шоколад с ядки! – и измъкнах от чантата си един шоколад. 

Юля го грабна и започна да танцува на стълбищната площадка като канибал, който току-що е видял как на острова му пристигат пресни корабокрушенци. Наистина, преди да дойда, се бях отбила в едно магазинче и купих на сестрите си от любимите им сладкиши. Те може и да бяха порастнали, но апетита им към сладкото си беше останал. 

- Хайде, влизай вътре! – подвикнах й аз през смях и се насочихме към антрето. 

Нищо не се беше променило. Същата ламперия в коридора, същият стар дървен гардероб за връхните дрехи. Оставих палтото и ботите там и попитах:

- Ленка къде е? 

- Учи – смръщено ми отговори Юля. – Заключила се е в стаята си и не ще да излезе. 

- Учи, значи? – вдигнах вежди аз. 

От нас трите, Лена беше най-амбициозната. Искаше да учи медицина, но предходната година не можа да издържи изпита. Тогава се опитах да й обясня, че може би това не й е писано, но тя отказа да ме чуе. Скарахме се сериозно, когато й казах, че има достатъчно други също много хубави професии. Тогава тя ми се тросна, че моята работа в милицията е пълна глупост и на мен ми е ясно, че е така, но пък съм настояла и си я работя. Тя също искала да осъществи своята мечта да бъде лекар. Тогава много й се бях разсърдила, та отне на Юля три месеца да ни сдобри. Горе-долу по същото време се изнесох от апартамента на родителите си, защото усещах, че подобни скандали ще стават все по-чести. 

Докато бяха малки, сестрите ми винаги се обръщаха към мен. Аз бях каката, която винаги оправя нещата. Но колкото по-големи ставаха, толкова повече започвахме да си съперничим. В моя полза беше фактът, че съм с осем години по-голяма от Лена, така че поне чисто сестринските съревнования за вниманието на родителите (от сорта на коя какви оценки ще изкара) ми бяха спестени. Каквото и да правеше Лена, аз вече бях минала по този път преди нея. И някъде в началото на пубертета от най-добрата й приятелка се превърнах във враг. Нещо средно между сестра и родител. И това започна да я дразни. 

Не разбирах защо сестра ми се държи така. В крайна сметка, ние нямахме какво да делим. Аз бях на 26, а тя – на 18. Аз си имах работа и сериозен приятел, а нея я чакаше весел студентски живот (щях да имам грижата за това) и много интересни моменти. Не разбирах защо реагира по този начин на всеки мой опит да й помогна. Истината беше, че бях гледала във вероятностните линии и бях видяла, че и този път ще се провали на изпитите. Без значение колко учи и какво си мисли, че прави. Защото на нея не й беше писано да стане лекарка. Поне не в този живот. Би било жестоко да й го кажа, но не бих могла и да я лъжа. 

Когато се провали през лятото, беше голяма драма за всички. Лена се затвори в стаята си и плака дни наред. Не пускаше нито мен, нито Юля. Когато най-накрая се съгласи да говори с майка ни, започна да нарежда, че аз съм влязла каквото искам от първия път и че тя е неудачница. Тогава ми беше минало през ум да й помогна и дори отидох да помоля Хесер за лиценз за намеса от Трето Равнище. Оказа се, че според вероятностните линии, това че тя няма да влезе медицина има много голямо значение за живота й по-нататък. 

Хесер категорично ми забрани да се бъркам. При това ме заплаши, че специално ще помоли аналитиците да следят за промени във вероятностните линии на съдбата на сестра ми. Тогава му се примолих да й помогне, защото момичето ще откачи, ако отново не влезе. Той се беше подсмихнал и ми беше казал, че нея я чака друго бъдеще, също много хубаво. Това ми затвори устата и реших да не се бъркам. Но не знаех как да обясня на Лена, че това няма да помогне. А когато се опитах – тя ме намрази, все едно стоя между нея и мечтата й. 

От нас трите, освен че е най-амбициозната, тя е и най-инатливата. Науми ли си нещо – то непременно става, без значение какво мислят околните. А сега си беше наумила, че съм й враг. И аз, напук на всичките си способности на Различна, удрях на камък при всеки опит да се сдобря с нея. Затова се обзалагах, че сега се беше затворила в стаята си, само и само за да не седне с мен на една маса. 

Не, мила сестричке, така няма да стане!

Затова с бойна крачка се отправих към стаята й. Апартаментът ни беше защитен от Хесер и Завулон заедно, плюс че аз бях сложила мои лични защити. Олег също удари едно рамо, за всеки случай. От магическа гледна точка, стените бяха натъпкани до такава степен със заклинания, че в Сумрака светеха в ярко лилаво и вероятно, на някой от по-долните слоеве, биха могли и да говорят с човешки глас. Когато бях по-малка, бях защитила със сплашващи заклинания разни лични вещи – като дневника си или любимите си дрехи, защото не исках сестрите ми да ги пипат. Едно от предимствата сам да си правил защитите на дома е, че можеш да минаваш и през стените. В моя случай обаче, нямах намерение да правя такива драстични фокуси. Затова просто застанах пред вратата и почуках.

Като най-голяма, аз бях имала самостоятелна стая. Все пак разликата между мен и Лена беше достатъчно голяма, а в апартамента имаше място. Те двете с Юлка деляха една стая. 

- Ленка? – започнах аз ласкаво, но доста високо. Сестра ми обичаше да учи със слушалки в ушите и музика на макс. – Ленка? Може ли да вляза?

Отговор, естествено, не последва, и затова реших да си послужа с хитрост. Натиснах дръжката на вратата (тя наистина се беше заключила отвътре) и просто я побутнах в Сумрака. Вратата послушно се отвори в човешкия свят.

- Яяяя! – проточи Юля. – Ама нали беше заключена?

- Не беше – излъгах аз най-нагло, - беше заяла. 

На леглото си до прозореца, Лена лежеше с гръб към мен и слушалки в ушите. Музиката беше толкова силна, че я чувах от вратата. Някакъв американски поп. Юля изхъмка и мъдро се изниза, оставяйки ни сами да се оправяме. 

Този път обаче бях дошла с подкрепление, или по-скоро, с подкуп. Чак смях ме напушваше, че ми се налага да ходя при собствената си сестра като при държавен чиновник. С подкупи. В моя случай, бях изнамерила едно много хубаво помагало по биология. Издание на МГУ, което не можеше да се намери лесно. Знаех, че Лена го иска от месеци, но тогава нашите не можаха да го открият. Аз задействах връзки, но беше с изчерпан тираж и докато го намеря, тя се беше провалила на изпитите. А после се бяхме скарали. Сега ми се виждаше чудесен момент да й го дам. 

Седнах на леглото до нея и най-безцеремонно издърпах слушалките от ушите й. Тя реагира веднага и се сви на кълбо в другия ъгъл. 

- Идвам с мир! – вдигнах ръце аз. – Смятам, че е крайно време да се помирим! 

- Изчезвай от стаята ми! – озъби ми се Ленка. – Не искам да те виждам! Ти не вярваш в мен!

Въздъхнах. Мда, очертаваше се труден и неравен бой. 

- Ленка, не е вярно! – побързах да възразя преди тя да ме изтика от стаята си. – Вярвам в теб и съм сигурна, че те чака чудесно бъдеще! – тя ме погледна изпод вежди. – Ако не вярвах, щях ли да ти донеса това? – попитах аз и извадих помагалото от чантата си. 

Очите й светнаха все едно умиращ от глад вижда пържола. Грабна помагалото, разкъса найлона, с който беше обвито и започна да прелиства, мърморейки:

- Боже, колко добре са изрисували клетката! Ама те дори включенията в плазмата се виждат.. 

Тя продължи да бърбори някакви полуразбираеми за мен неща в този ред на мисли още няколко минути и после ме погледна все едно ей сега свърза две и две, че аз съм й донесла книжката. 

- Како, ти наистина ли? – попита Ленка невярващо. – За мен? 

Кимнах. Ленка беше наясно, че това помагало се намира трудно и е много скъпо. 

- А за кого другиго? – махнах с ръка към книжката. – Аз от тия чудесии нищо не разбирам! 

- Какоооо! – избухна в сълзи тя и ми се хвърли на врата. – Извинявай, како! Аз не исках така, но като ми каза за друго... не искам друго! Искам медицина! – започна да хлипа на рамото ми тя. 

- Знам, мила, знам! – отговорих й аз и започнах да я галя по косата. – Знам и затова реших да ти кажа, веднъж завинаги, че каквото и да стане, аз винаги, винаги ще те подкрепям! – отдалечих я от себе си за малко и продължих: - За какво иначе са каките?

Тя не ми отговори а отново ревна на рамото ми. Този път с нея ревнах и аз. От облекчение, че вече не съм на нож с един от малкото хора, за които бих дала всичко. Постояхме така няколко минути, преди на прага да чуя гласа на майка си:

- Виждам, че моите момичета най-накрая са заровили томахавката. 

С Ленка се пуснахме и се обърнахме да я видим. Те двете с майка ми страшно си приличаха. Високи и стройни като манекенки, Тъмни коси, но невероятно красиви бадемови очи, смугла кожа. Направо източни красавици. Аз и Юля приличахме на татко – дребнички, с бяла кожа, но със скучна коса и очи. От нас трите Ленка винаги е била красавицата. 

- Здрасти мамо! – поздравих аз и изтрих сълзите с опакото на ръката си. Добре, че не реших да се гримирам, сега щях да приличам на плашило. – Да, може да се каже, че се помирихме – допълних и погледнах към Ленка, която кимна. 

- Щом като е така, сядайте на масата! – махна ни с ръка тя по посока на кухнята. 

Най-любимите ми детски спомени са свързани именно с кухнята. Мама шета на печката или мивката в единия ъгъл, татко чете вестник на масата, а аз си играя под нея. Старият салонен бюфет днес беше отворен и отвътре мама беше извадила чиниите за гости. Голяма чест. Значи ме третираха като гост вече. Стана ми малко тъжно, защото все пак това си беше моят дом само допреди няколко месеца. Колко домашни съм написала на старата орехова маса. Колко време съм седяла сгъната на четири с книга в ръка до прозореца? Но всичко се променя... 

Баща ми, както винаги, се беше зачел в дежурния вестник. Човекът винаги държеше да е информиран и беше предал тази си любознателност и на своите деца. Майка ми нежно издърпа вестника от ръцете му и го остави на бюфета. 

- Време е за вечеря, Ванюша! 

Баща ми се засмя и отдаде чест:

- Тъй вярно, Клава Денисовна! 

Майка ми имаше твърде странно име, по моя вкус, което дължеше на покойната ми баба от Воронеж. Тъй като в пощенския клон се беше издигнала до началник-отдел, някои навици й бяха втора природа и когато се опиташе да командва баща ми – едър мъж на петдесет – той я майтапеше, че се държи като фелдфебел и започваше да й говори по начина, по който към нея се обръщаха подчинените й – с име и презиме. Майка ми се изкикоти и отиде да ни сипе ядене. 

Въпреки че имаше три дъщери, майка ни не ни допускаше до кухнята. Не че не ни беше научила да готвим няколко елементарни манджи, но не искаше да „слугуваме от малки“, както се изразяваше тя. Когато веднъж я попитах, вече бях студентка по онова време, защо не иска да ни остави и ние да готвим, тя ми отговори простичко, че за нея това е удоволствие след дългия работен ден, че така се разтоварва, като прави вкусни неща за хората, които обича. „И на теб ще ти дойде времето да се въртиш около печката, мила.“ Беше ми казала тя тогава „но засега, остави майка си да те поглези.“

Естествено, всяка една от нас трите можеше да се справя с домакинските задължения. Когато мама беше вкъщи обаче, никоя от нас не припарваше до кухнята или пералнята. А когато я нямаше, най-често татко ни правеше шишчета на балкона, но това беше друга тема...

Сега мама беше надминала себе си – сготвила ми беше всички най-любими храни. За начало имаше котлети с картофено пюре. Картофеното пюре на майка ми нямаше нищо общо с онова, което можеш да намериш в кой да е стол, защото за него тя използваше цялото си майсторство. Имаше намачкани картофи (за чието приготвяне баща ми биваше повишаван в чин помощник-готвач), бяло сирене, ситно нарязан лук и още нещо, което приличаше на масло, но не бях сигурна дали е. Мама беше обещала, че когато се омъжа, ще запише всичките си рецепти и ще ми ги даде, да си ги готвя и да си спомням за нея. Дотогава обаче, безумно вкусната съставка на магически вкусното пюре си оставаше тайна. Аз и сестрите ми бяхме пробвали всичко, но при нас никога не се получаваше същия вкус. 

Имаше и салата – любимата на баща ми и на мен – малки осолени мариновани рибки с много, много лук и лимони. А за десерт – фаворитът на цялото семейство – шоколадова пандишпанена торта. Майка ми започна да подрежда тавите и купите с гордостта на пълководец пред военен парад. 

- Мамо – възкликнах аз, - ти от колко часа си почнала да готвиш? 

- А, нищо работа – махна с ръка тя, - когато се обади си тръгнах по-рано и дойдох тук. Харесват ли ти? – попита ме тя с блеснали очи.

- И питаш! – възкликнах аз и посегнах да си дръпна една маринована рибка от купата. 

- Не така! – перна ме през ръката тя. – Дръж се като дама, Наташа! 

Аз се изхилих, а останалите ме последваха. Майка ми се намръщи в опит да се прави на строга, но после и тя се присъедини към веселия смях. След като разсипа на всеки в чинията и се настани до баща ми, тя най-накрая попита:

- И така, как вървят нещата между теб и Олег?

Двете ми сестри ме сръгаха в смисъл „започна се“, а аз трудно се удържах да не завъртя очи. Родителите ми харесваха Олег. Даже много го харесваха. Дотолкова, че майка ми си беше навила на пръста да ни сватосва. Искаше жената внуци. Всеки път, когато се опитах да протестирам, тя ме затапваше с фразата, че на моите години е имала едно дете на седем и второ на път. Права беше, но все пак, били са други времена. Затова всеки въпрос как точно вървят нещата с Олег ме влудяваше, защото четях между редовете нещо от сорта на „няма ли да се жените най-после“. 

- В командировка е – уклончиво отговорих аз и стрелнах баща си за помощ. – Нали ти казах преди две седмици!

- Че каква може да е тази командировка? – не се сдържа майка ми и размаха ръката си във въздуха. – Ти да не би нещо да ме лъжеш?

Поех си дълбоко дъх. Никой разпит не можеше да се сравни с този пред майка ми. Честно, колкото и страшен да беше Глухарьов, какъвто и психар да беше Карпов, обзалагах се, че те двамата могат да се учат от нея. Тази жена беше способна да изкопчи информация при най-малкия намек за скриване на нещо. 

- Не те лъжа, мамо – въздъхнах аз и за кой ли път си напомних, че не е хубаво да правя заклинания на родителите си. – Такава ни е работата, знаеш. И моята, и неговата. Когато се върне, ще се върне. 

- Той има ли някакви сериозни намерения? – попита баща ми.

Благодаря ти, татко, че наля масло в огъня! Ето сега майка ми щеше да захапе като булдог. 

- Ако ще ме питаш дали ми е предложил брак, татко – обърнах се аз към втория съдия, - не, не е. Засега просто се срещаме и ни е хубаво заедно. 

Сестрите ми, в ролята на безмълвни съдебни заседатели, вече не издържаха и се изхилиха. На трите ни беше ясно, че това няма да помогне, но просто нямаше какво да направя. 

- Абе, хубаво ви е заедно, ама е най-добре мъжът да има отговорности – отсече баща ми. – А не да идва и да си отива, когато реши. Що за връзка е това? 

- Олег иска да живеем заедно – защитих любимия си аз. – Аз не искам. Искам да поживея сама за известно време, да видя какво е, да си подредя мислите... 

- Гледай само докато редиш, да не останеш стара мома – не пропусна да ми натяква майка ми. – Щом момчето иска да живеете заедно, ти защо се дърпаш? Знаеш ли колко момичета на твоите години биха убили някой да ги иска така?!

Намръщих се. Това вече беше прекалено. Баща ми явно усети накъде отиват нещата, защото се обади:

- Клавушка, мила моя, остави момичето ни намира! Тя е голяма вече, има си свой живот, тя си знае най-добре. Права е, че вече не са същите времена! 

Майка ми на мига омекна, но баща ми продължи да я обработва:

- Кажи сега, ако не ме беше оляла с онова кафе на гарата, ти нямаше ли също да почакаш и да се омъжиш по-късно? Кажи ми де! 

- Сигурно – смънка майка ми и тръгна да човърка котлета в чинията си. 

- Ето, виждаш ли! – тържествуващо завърши пледоарията си баща ми. – Значи просто си имала късмет и си ме срещнала толкова рано. 

- Ванюша! – възкликна майка ми и го перна по главата. – Не пред децата!

- Какво съм казал? – разпери ръце баща ми. – Само истината! Ти си най-голямото ми съкровище. И вие също – добави той и ни намигна. 

Всички се разсмяхме. Винаги ми е било много забавно, когато баща ми подкача майка ми. Бяха изминали 27 години от сватбения им ден, но в някои отношения тези двамата все още се държаха като тийнейджъри. Имаше нещо трогателно в това. И именно за такива неща бях дошла да си поговоря с тях. Но първо трябваше да минем формалната част, или по-скоро да опустошим страхотната вечеря и да пратим по-малките ми сестри в стаята им. 

Оставих нашите да дрънкат за незначителни неща. Как в работата на майка ми щели да въвеждат нова електронна система, която тя не спря да плюе, за смях на мен и трите ми сестри. Как баща ми недоволстваше от новия си и напълно некомпетентен (по неговите думи) колега. После ми се наложи да изслушам брътвежите на Ленка за балетното училище, където беше пълно с плиета, някакви арабески (каквото и да беше това) и как на някоя си Мария възпитателката й казала, че ще играе солистка (което явно беше престъпление в очите на сестра ми). Гледах да кимам на правилните места и да ахкам и охкам в тон с останалите.

Когато най-накрая останах сама с нашите, майка ми ме стрелна с поглед, който можеше да си съперничи с тоя на Глухарьов по строгост. 

- Е, казвай сега какво сте надробили с твоя Олег, отново – каза ми тя и отиде да ни направи по един чай. 

Печката беше само на три крачки, така че можеше съвсем спокойно да чуе всяка моя дума. Баща ми ми направи физиономия в стил „не мога да ти спася задника тук“ и сви рамене. 

- Нищо не сме надробили, мамо – отговорих аз. – Олег е зает, не сме се виждали. 

- Аха, зает ли е или ме лъжеш? – попита тя без да се обръща. 

Чувах тракане на съдове, но не можех да видя чайника ли мие, или се е заела вече с чиниите от вечерята. 

- Не те лъжа – въздъхнах аз и това беше един от редките случаи, когато наистина й казвах истината. – Обаче наистина дойдох при вас за съвет. 

Нашите изхъмкаха едновременно. 

- Какво е станало? – попита баща ми. – Нещо в работата ли?

- И да, и не – отговорих аз. – Разследваме един случай, където има любовен триъгълник. Та дойдох при вас да ви питам какво би направил един човек от любов. 

Последва дружен смях. 

- Не ми се смейте! – изхленчих аз. – Просто не познавам други хора, които да са толкова влюбени един в друг. 

Майка ми се появи с чая и сръга баща ми, който й го върна като я погъделичка. Тя се изкикоти като момиче и седна до него. 

- Какво искаш да ни питаш? – попита ме майка ми по-дружелюбно. 

- Какво бихте направили от любов? Ако другият ви помоли? 

Те се спогледаха объркано. 

- Миличка, не те разбирам съвсем – отговори баща ми. – Обясни ни простичко. 

Замислих се. Не исках да въвличам нашите в това. Първо, бяха просто хора. Второ, колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Обаче все някак трябваше да ги подпитам, иначе цялата ми визита се обезмисляше. Беше хубаво, че съм се сдобрила със сестра си, но не затова бях дошла. 

- Не мога да ви дам подробностите по случая – започнах аз, а родителите ми се сръчкаха един друг и се изхилиха. 

Все едно малкото им момиченце отказва да предаде въображаемия си приятел. 

- Не ми се смейте! – скарах им се аз. – Наистина не мога да ви дам подробности. Обаче мога да ви разкажа история, пък вие да ми дадете мнение, става ли? – те кимнаха, така че продължих: - Представете си, че другият е извършил престъпление и ви моли да си мълчите...

- Наташа, ти в какво точно си се забъркала?! – настръхна майка ми. 

- Мамо, работя в милицията – контрирах аз с добре отработена интонация, - работата ми е такава. А вие обещахте да помогнете! Та, вие знаете за това престъпление, чо човекът, в когото сте лудо влюбени ви моли да си мълчите. Или да му станете съучастник и да помогнете. Ще го направите ли? Представете си, че единият от вас го казва на другия. 

Баща ми се намръщи и започна да подръпва ухото си. Майка ми пък започна да чопли някаква съществуваща само за нея точка на покривката на масата. Опитът ми в стаята за разпити говореше, че това което ще чуя няма да ми хареса. 

- Е? – попитах аз след малко. – Какво бихте направили?

- Въпросът е сложен, миличка – обади се баща ми. – Ако толкова много обичаш човека, вероятно ще си замълчиш. В името на бъдещето ви заедно и така нататък – намръщих се и той побърза да продължи: - Знам, че на теб това не ти харесва и не са те учили така, но когато обичаш истински, би направил всичко за другия. Ти, примерно, ако знаеш, че Олег е извършил престъпление, би ли го прикрила?

Това беше прекрасен въпрос, но за съжаление не знаех отговора. Олег ме обичаше и аз него. Но при Различните нещата бяха малко по-сложни, защото нарушенията по Договора не можеха да се скрият. Така че всякакви опити за прикриване вероятно нямаше да дадат резултат. Обаче ако бяхме просто хора... Дали наистина бих имала сили да го предам, или ще се опитам да го спра? Това се връзваше с поведението на Волгин. Той се опитваше да спре останалите двама. Но ги и излагаше на риск. Освен това, той не беше дошъл при човешката милиция, а при нас с Глухарьов, следователно се надяваше и на въздействие 

- Не знам, татко – признах си накрая. – При нас е малко по-сложно, знаеш. В крайна сметка, ние работим в службите. А не бихте ли се опитали по някакъв начин да оневините другия? Или да го спрете? Като отидете в полицията и го представите като жертва, примерно?

Майка ми ме погледна преценяващо и ми стана ясно, че може би съм казала твърде много. 

- Зависи какво знам – отговори тя. – Ако знам, че е имало други хора и си мисля, че може да са го манипулирали сигурно щях да се опитам да му помогна. 

Примигнах. Тук историята започваше да съвпада. Възможно ли беше Волгин да се опитва да измъкне изгората си от ситуацията, макар сам да е съучастник и да знае, че и тя самата също няма да се измъкне суха от водата? И че той самият се е забъркал в нещо, което не му харесва, но просто няма избор заради нея? И че е повикал нас, защото е бил уверен, че можем да заловим Могилевски, но той и Глужкова ще излязат сухи от водата, защото той е действал от любов, а тя е била манипулирана. При човешкия съд това би имало значение, но ако си Различен, нещата не бяха толкова прости. 

Вариантите бяха няколко. Първият – наистина Могилевски да манипулира Глужкова и по някакъв начин да я е убедил, че това е правилно и именно така трябва да се действа. Само че, за да се изпълни заклинанието, трябваше да се пролее много кръв. А това беше против вероюто на Светлите. Така че защо Глужкова се беше съгласила? Ако Могилевски наистина я контролираше, то за това би отишъл на Трибунал – това е намеса от много високо равнище, в момента дори не се сещах кое точно. Плюс това, те двамата с Могилевски бяха с горе-долу еднакъв Ранг. От друга страна, не би могъл да извика вещера на дуел, без да привлече излишно внимание не където трябва. И все пак...

- Наташа! – гласът на баща ми ме сепна и се огледах. – Беше се отнесла някъде – каза ми той. – Има ли нещо, което не ни казваш? 

Тук майка ми се изсмя преди да мога да отговоря. 

- Тя не ни казва всичко никога. Особено откакто заработи в милицията. 

- Мамо, тате, съжалявам, но трябва да си вървя – казах аз и станах от масата. 

- Ама как така? – попита майка ми. – Ти дори не си допи кафето. 

- Няма как, мамо – свих рамене аз, - имам да проверя малко информация. 

Нашите се спогледаха, но не възразиха. Все пак голямата им дъщеря си имаше отговорна работа, така че не биха могли да ме спрат. А аз нямаше какво повече да ги питам. Те вече ми дадоха отговор и потвърдиха подозренията ми. При всички случаи Волгин беше замесен. Пряко или косвено, но беше замесен. И според мен от тримата той беше онзи, който имаше най-много за губене. Глужкова беше най-слабата от тримата, така че би могла да е под влияние на който и да е от тях. Могилевски беше основен заподозрян и без това, та това не ми помагаше особено. 

Станах и се облякох под съчувствените погледи на нашите. Сестрите ми не излязоха да ми кажат „чао“ но телефонът ми извибрира, така че вероятно ми бяха пратили по някоя усмихната муцунка вместо това. Излязох от дома на нашите, обещавайки непременно да доведа Олег, когато се върне от командировка и се замислих. Какво бих направила наистина, ако той бъде обвинен в нещо или се забърка в някаква каша? Със сигурност бих се опитала да го измъкна, това поне ми беше ясно. 

Докъде беше се набъркал Волгин в цялата каша заради любимата жена? И дали хората бяха още живи? Имахме страшно много работа и трябваше да намерим нещо, което да доказва подозренията ми. Нямаше как да отида при Могилевски и да го изправя пред Трибунала без доказателства.

петък, 22 октомври 2021 г.

Различно спешно отделение - осма глава

 


Докъде можеше да стигне един човек от любов? Възможно ли беше наистина вещерът да манипулира лечителката? И ако да, защо тя се оставяше в ръцете му? А възможно ли беше пък лечителката да манипулира лечителя в цялата игра? Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че тези тримата ги свързва нещо повече освен любовен триъгълник или просто фактът, че са израстнали заедно. 

Освен това, когато двама Различни се обичат, те не постъпват така един с друг. Да, може да жертват живота си за другия и да, могат да изневеряват на Различния с хора или ако са обвързани – на партньора си човек с Различен, но никога не биха се манипулирали един друг. Най-малкото защото подобни манипулации никога няма да минат. Ние знаем когато ни лъжат. Вижда се като на длан. 

От друга страна, колкото повече време прекараш като Различен, толкова повече човешките концепции за морал започват да се размиват. Не че всички Различни изневеряват на половинките си – нищо подобно! Познавам много, които са щастливо обвързани с хора. Човекът не знае защо изведнъж му върви във всичко, защо животът му става относително лесен и приятен, защо се чувства здрав и щастлив от нищото. Семействата на Различните са защитени по Договора, за да се избегне излишна саморазправа. В древността е имало такива случаи. 

От друга страна, любовта между двама Различни, ако се зароди изобщо, най-често е за векове. Ето например шефът и Олга. В Нощния се носеше мълвата, че те двамата се бяха срещнали някъде през 16-ти век. Той току-що бил дошъл от Изтока, бил нов в Европа, но вече на няколко хиляди години. Тя, от друга страна, била млада, дори по човешките стандарти. Двамата се срещнали, харесали се и останали завинаги заедно. Поне от тогава насам. Бяха останали заедно дори след някакъв катастрофален инцидент, когато Олга нещо много е оплела конците и на Трибунала я лишили не само от способности, но и от тяло. Аз това не го бях виждала и много се радвах, че съм пропуснала гледката, но старите служители на Патрула разказваха смразяващи истории за препарирани животни. Хесер не се беше предал и все пак беше измислил начин да я реабилитира. Вярно, след седемдесет години заточение, но и това беше нещо. За Различните годините нямат чак такова значение. 

Не че Хесер беше цвете. Чувала съм подмятания от патрулните, че и той кръшка с по някоя и друга човешка девойка от време на време. Знаех обаче и че Оля го води за носа. Буквално. А Оля можеше да бъде както изтънчена дама, така и много, много опасен противник с безумно много опит като боен маг. Всъщност, никой не знаеше точно какво прави Оля. Дали беше лечителка или боен маг, или нещо друго. Ясно беше само, че ако има оперативен проблем, първо се ходи при Олга за съвет и едва ако тя не може да разреши проблема, се занимава шефа и се свиква заседание на Патрула. 

Завулон пък имаше навика да ходи с вещици. Всеки век, или на всеки петдесет години, по някоя нова. По стандартите на Различните, Великият Тъмен си беше чиста проба женкар. Но вещиците продължаваха да се поддават на съмнителния му чар. Честно казано, мен ме изнервяше това, че винаги е мрачен, но знае ли човек, може пък извън работа да се държи по друг начин... 

Във всеки случай обаче, любовта между Различни, без значение дали е толкова вечна като тази на Олга и Хесер, или относително краткотрайна като тези на Завулон с неговите вещици (които, без изключение, после имаха много особено мнение за него и някак се ползваха с особени привилегии) – винаги беше нещо повече от привличане. Бойна дружба. Да се сражаваш на страната на Светлината или Мрака беше не просто празна фраза, която ти казват в училището на Патрула след инициирането. За много от нас, патрулните, това си беше реалност. 

Точно както на военните им се налага да предотвратяват извънредни ситуации, по същия начин на нас ни се налагаше да пазим равновесието, за да може редовите Различни, онези избрали да живеят сред хората като почти обикновени граждани, да живеят спокойно. Да патрулните обаче нещата са сложни. Всеки ден има опасност, особено ако си оперативен работник. А дори и да не си, както не бях аз, никога не се знае какво ще им щукне на Великите и къде ще те пратят. Затова и любовта е малко по-различна. Не е просто цветя и рози.

Ето например аз и Олег. Когато се бяхме запознали (макар че аз този момент не го помня), той не се беше замислил и беше споделил жизнената си сила с мен. За да ме спаси. А после беше изтрил паметта ми, за да не се меси в съдбата ми. Кой би могъл да предположи, че ще запомня аурата му и няма да спра да го издирвам години наред? Когато отново се бяхме намерили обаче, нещата бяха доста омотани около Колана на Ищар. Накрая, по стечение на обстоятелствата, той ме извади от Сумрака. Отново. Лечителите казваха, че ако не е бил той, а някой друг случаен Различен, съм щяла да остава между слоевете завинаги. А при нас енергията се свързана. Така се е получило, защото когато той ми е отдал енергия, е дал твърде много. И така аз нося частица от него в себе си, а той частица от мен. Завинаги свързани. 

Старите Различни често ни се смеят, че се обичаме по човешки – с излетите в планината, подаръците без причина, безсънните нощи и обажданията през половин час. Истината обаче е, че колкото по-дълго живее един Различен, толкова по-малко човешко остава в него. Така че подмятанията се дължаха по-скоро на завист, отколкото на нещо друго. Защото аз и Олег все още можехме да обичаме както го правят хората. Безумно и до безкрай. Каквото и да става. 

Тези мисли ми се въртяха в главата, докато подписвах разните там бумаги в Склиф и се преобличах с моите си дрехи. Глухарьов трябваше да приключи смяната си след половин час, така че смятах да се помотая и после да си тръгнем заедно. Нещо, за което той изобщо не беше наясно, но защо да се влача по градския транспорт при положение, че домът ми му е на път? 

Седнах на един от столовете в приемната, до изнервени младеж и девойка на видима възраст около пълнолетие, ама не съвсем. Стана ми интересно и погледнах през Сумрака. Аурата на момчето преливаше от страх, че момичето може да е бременно, а баща й е военен. Момичето също не беше много по-добре, но редом със страха се беше зародила и женската пресметливост, че ако наистина е бременна, най-накрая Льоня, явно момчето, ще се ожени за нея. Да им се чудиш на логиката, значи! Стана ми още по-любопитно и реших да проверя дали момичето наистина е бременно. 

Уж случайно изтървах химикалката и навеждайки се, я докоснах по рамото. Да, за нейно щастие и негов ужас, беше бременна. При това, с бъдещ Различен. Засега не можеше да се каже колко силен, но със сигурност детето – момченце, щеше да играе един ден важна роля в борбата между Светлината и Мрака. Дотогава обаче имаше има-няма двайсет години, а сега неговите родители-хора ги чакаше шокираща новина. 

Отдръпнах ръка, когато момчето ме изгледа учудено, а момичето подскочи от изненада и смутолевих някакво извинение. За трите секунди контакт обаче, в главата ми се появиха и други събития. Как той ще я изостави година след раждането, а тя – отчаяна и почти сама с дете на ръце, рано или късно ще се пропие. Така се случва най-често в семействата на хора, където се е родило дете-Различен. Дори и да не е инициирано, по някакъв начин родителят от същия пол го усеща като заплаха и напуска семейството или търси отдушник я в алкохола, я в хазарта, я в насилието над другия. Доказано е, че Различните най-често произлизат от семейства на разведени родители или от проблемни семейства изобщо. Все едно кофти съдбата ги подготвя за Сумрака. 

Тръснах глава. Искаше ми се да им помогна. Поне мъничко. Разрових се в чантата си и намерих от там мънисто на конче. Не беше амулет, по принцип, но ей сега щеше да стане. Стиснах го в юмрук и направих няколко заклинания – като начало, да не се къса кончето, после да кара хората да бъдат добри с нея (заклинанието се нарича „Самарянин“ и е специалитет на Светлите) и накрая – да привърже момчето към нея. Не можех да въздействам твърде много на съдбата и на двамата, но все пак правомощията ми стигаха за две-три дребни намеси от Пето равнище. Той щеше да остане с нея, докато детето не тръгне на училище. Поне. Молех се дотогава да е свикнал с тях и да остане още. 

- Извинете? – обърнах се аз към двамата. – Виждам ви, че изглеждате много притеснени за нещо. Мога ли да Ви помогна?

- Едва ли – смънка момчето и погледна тъжно момичето до себе си. 

- Въпреки това – продължих аз и протегнах ръка, - искам да Ви дам това – подадох мънистото на кончето на момичето. – На мен винаги ми е носило късмет, когато бях на вашите години – казах й. – Сега вече не ми трябва. Ще бъде повече нужно на Вас.

След това, без да я питам, завързах мънистото на ръката й. Те се спогледаха, но явно амулетът сработи веднага, защото нещо в погледа на момчето се промени. Той се пресегна и прегърна момичето през раменете. Тя се усмихна широко, облегна се на рамото му и ми благодари. 

Погледнах отново съдбите им. Да, детето със сигурност щеше да се роди Различен. Но той щеше да остане с тях поне докато тръгне на училище. Майката пък нямаше да се пропие, а щеше да се бори за себе си и за детето си. А може би щеше да срещне и някой друг. Щеше да се види. Нямах право да се бъркам в съдбата на тези млади хора повече. На подобни неща им викат „щастлива случайност“, когато нещо в живота ти се случи и той се промени към по-добро. 

Така смятат хората. В реалността обаче, хората се пресекли пътя на Различен. Различен, който е прочел аурата им, съжалил ги е и е решил да помогне. Противно на разбиранията на хората, не е нужно много, за да подобриш нечия съдба. Понякога стига и едно внушение, дори не е нужно да се прави заклинание. Всеки Различен – без значение от боята – може да внуши какво да е на който и да е човек – от някой впиянчен просяк, до самия президент. Освен това, всеки от нас има определен лимит на намеси. Нещо като позволени нарушения преди да отидеш в затвора. Колкото по-могъщ е един Различен, толкова повече намеси и от по-високо равнище може да прави. 

Аз съм Висша, затова мога дори да отклоня самолет от курса или да спася всички пътници в него. Мога, но не бива, защото понякога вероятностните линии имат твърде много разклонения. Смята се, че колкото е по-силна една намеса, толкова повече се бърника в тъканта на мирознанието и толкова повече неща се променят в резултат от нея. Затова намесите от високо равнище се дават само на Различни с много висок ранг като се смята, че те ще са по-мъдри. На другия полюс пък бяха реморализациите – дребни побутвания от Различния, за да огъне волята на човека в посока на едната или на другата Изначална сила. Просто е, лесно е и по принцип няма голяма разлика между реморализация от Седмо равнище и елементарно внушение. 

Аз обаче не целях временен ефект – за да промениш линиите така, трябва нещо повече от внушение от типа на „пази си момичето“. Затова им направих леко заклинание. Леко за мен, разбира се. Един Различен от Пето равнище би си спечелил последно предупреждение от Патрула. Впрочем, на мен също щеше да ми се наложи да напиша рапорт. Защото детето щеше да се роди Различен. Свалих отпечатъци от аурите на двамата и ги изпратих с поглед надолу по коридора. Дотук стигаха моите правомощия. Хесер и Завулон ако искаха, после можеха да повлияят на съдбата на двамата още. 

Стана ми тъжно за тези двама млади. И ме хвана срам от себе си. Защото ако не бях видяла, че детето ще стане Различен, нямаше да има как да оправдая намесата. Щеше да ми се наложи да оставя момичето на нерадостната й съдба и да си затворя очите. Да си запуша ушите и да изключа от съзнанието си картините на един съсипан млад живот. Ето в такива моменти, когато виждаш, но не можеш нищо да направиш, защото Договорът ти е вързал ръцете, точно тогава ставаш все по-малко човечен. Така израстват Различните. 

- Какво си увесила нос? – попита Глухарьов и ми подаде чаша кафе. – Какво още може да се е скапало???

Взех я и се усмихнах криво. Явно ме беше видял и беше решил да ми донесе нещо. Той се отпусна на стола до мен, където допреди малко седеше младата майка. 

- Уморително е да се бъркаш в чуждата съдба – промърморих аз и отпих от кафето. 

Не беше чак толкова зле на вкус, като за обикновена кафе машина в държавна болница. 

- Че, вие, Различните, нали това правите по цял ден? – учуди се Сергей. – Какво толкова е станало?

- Наложи ми се да променя съдбата на двама души заради детето, което им е писано да имат – отговорих аз тихо и се огледах в случай, че някой от психиатричното отделение също е дошъл за кафе. 

- И това е проблем, защото? – вдигна вежди моят колега. – На фона на всички проблеми, ти точно за това си седнала да се коркаш... Наташа, разочароваш ме!

Глухарьов по начало си беше изключително дебелокож. С неговата професия това си беше необходимост. По някакъв начин успя да привнесе същото дебелокожие и в делата на Различните. От нас двамата, повече се впрягах аз. За него, някак си, всичко си беше в някакъв особен порядък. Рядко го виждах да откача. Не че нямаше и такива случаи, но...

- Защото ако на детето не му беше съдено да се роди Различен, щях да бъда принудена да ги оставя на съдбата им. А това щеше да съсипе живота на момичето. 

- Добре де, нали си оправила нещата? – не разбра Сергей и сложи ръка на рамото ми. – Какви са тия екзистенциални кризи?

Подсмихнах се. Сергей беше много умен човек, но в редовния му речник подобни умни думи нямаха много място. И как иначе, когато по цял ден се занимаваш с отрепки. Затова пък можеше да псува без да се повтаря поне половин час. 

- Ще вървим ли? – попита той. Явно се беше досетил защо го чакам. 

- Хайде! 

Станахме и тръгнахме да си ходим. Направих Сфера на невнимание, за да може никой да не заподозре защо новият охранител си тръгва с богатата хипохондричка. 

- Серьожа? – започнах аз.

- Ъ?

- Чудя се нещо... – той не реагира, така че продължих да разсъждавам на глас. – Какво е способен да направи един човек от любов? 

Глухарьов се закова на място и ме изгледа притеснено от глава до пети. 

- Наташа, сигурна ли си, че си наред? Изглеждаш и звучиш странно! 

- Добре съм – отговорих аз, - обаче нашата Лариса може да е лудо влюбена, по човешки. Така мисля. Аз не знам как обичат хората. Сам знаеш как се събрахме с Олег. Затова ми трябва съвет от истински човек. 

Глухарьов извади цигара от джоба си и се опря на стената да пуши. Бяхме малко по-настрана от служебния вход, все още под Сфера на невнимание. 

- Какво да ти кажа, Наташенка – започна той малко колебливо, - не съм съвсем сигурен, че аз мога да ти дам най-добрия съвет. Сама знаеш, че ние с Ира не сме...

- Да, да, не сте идеалният случай – прекъснах го аз. – Но все пак? Как обичат хората? 

- Ами – почеса се по тила той, - просто обичат. Знам ли. Вие вечно сте се оплели в някакви проклети интриги. Светлина, Мрак... договор и така нататък. А те нямат никакво значение. Когато човек обича, той обича докрай. 

- Не те разбирам, Серьожа – поклатих глава аз. – Как така? 

- Хм, как да ти обясня... Добре, да предположим, че ми се случи нещо. Да кажем, че ме блъсне кола, или някой маниак ме простреля в главата и остана завинаги инвалид...

- Серьожа! 

Мразех подобни разсъждения и той го знаеше!

- Остави ме да довърша! Тогава Ира би останала с мен, каквото и да става. Защото ме обича, въпреки всичко. А какво би направил един Различен? 

- Ами, първо ще потърси кадърен лечител – започнах да разсъждавам на глас аз. – За нас почти няма фатални наранявания. 

- Аха, освен куршума в главата – додаде Глухарьов. 

Това си беше наша си шега, макар че, когато ме попита как умират Различните, хич не ми беше до смях. Сега обаче, почти година и нещо по-късно, вече можех да се смея на онзи момент, когато двамата със Сергей се дърляхме като куче и котка за всяко нещо. 

- Не издребнявай сега! После, вероятно двамата ще намерим тоя изрод и ще го изкормим. Заедно. 

- Виждаш ли? – плесна с ръце той. – Ето къде е разликата! Вие не приемате неизбежното и винаги търсите начин как да стане вашата. А хората нямат избор. Затова обичат докрай. За тях не винаги има втори шанс. Обаче не мисля, че аз мога да обяснявам много за любовните връзки – почеса се Сергей по тила. – Трябва ти някой със щастлив съвместен живот. Някой, който да ти даде съвет. 

Замислих се. Кой пък би могъл да ми помогне в това? Единствените хора с щастлив любовен живот бяха... моите родители. Да! Ето кой може да ми даде честен съвет. 

Тяхната история беше достойна за роман. Татко е родом от Митишчи, направо може да се каже, че е столичанин. Мама пък, дошла в Москва да учи счетоводство и администрация от Воронеж. Срещнали се на гарата, по най-баналния начин. Той отивал при приятели в Подмосковието, а тя – за пръв път била в Москва. Така се била зазяпала в неоновите табели, че се блъснала в него и го оляла от глава до пети с кафето, което носела. И до ден-днешен, когато си спомнят тази сцена, двамата се заливат от смях. После, той естествено я поканил на кафе и се разговорили. Тръгнали да излизат заедно след по-малко от месец, а се оженили след три. Аз съм се родила година по-късно. 

Ранните ми детски спомени са доста противоречиви. От една страна имах спомени за любящи родители, лудо влюбени един в друг, а от друга – за грандиозни скандали между майка ми и баща ми. Тогава бях дете, само на седем. Помня, че нашите бяха стигнали до там, че не си говореха с дни и ме ползваха като пратеник. „Кажи на баща си, че...“ или „Предай на майка си, че...“. Подозирам, че тогава за пръв път съм влязла в Сумрака, защото бях много натъжена, че мама и татко не се обичат вече. Исках да се обичат както преди. Дори си помислих, че ако имам съюзници, ще ми бъде по-лесно да ги помиря. Спомням си как една вечер, след поредния скандал за едното нищо, седнах в стаята си и започнах да си мисля. 

Колко би било хубаво да имам братче или сестриче? Не, всъщност реших, че искам сестричка. Да й правя прически, да си разменяме клюки, да ми бъде завинаги приятелка. Не би ли било по-добре ако мама и тате имат още деца? Тогава не съм осъзнавала, но без да искам съм писала съдбата на родителите си. Набъркала съм се във вероятностните линии. Когато разбрах, че съм Различна и тръгнаха да ме обучават, ми стана ясно, че караниците между родителите ми – те продължаваха години наред, откакто навърших шест, докато не се роди сестра ми Лена две години по-късно – са били съвсем нормални. Те са усещали, че съм особена и не са виждали причина да остават заедно повече. Аз обаче, с детското си желание да ги задържа заедно, съм пренаписала съдбата им. Такива случаи са редки. 

Три месеца след като си пожелах да имам сестричка, мама и татко ме повикаха и проведохме един много дълъг разговор – като възрастни. Те вече не се караха и само се усмихваха. Помня, че бях много щастлива, когато разбрах, че ще си имам сестричка. Със задна дата установих, че май съм предобрила несъзнателно заклинанието, защото две години по-късно се роди и сестра ми Юлка. Най-малката и най-глезената от всички нас. 

Ето така един Различен, пък макар и дете, може да влияе на околните. Аз го бях направила несъзнателно. Резултатът обаче беше, че след раждането на Лена, родителите ми коренно се промениха. Повече никога не ги чух да си повишават тон един на друг. Точно обратното – винаги показваха колко се обичат и държат един на друг. За тях, стопроцентови хора, аз и сестрите ми винаги бяхме на първо място. Не че те имаха някакви невероятни финансови възможности – татко беше асансьорен техник, а мама работеше в пощата. На гише, да обслужва по цял ден намръщени лелки и изнервени господа. Въпреки това, у нас никога не е липсвало нищо. Винаги сме имали достатъчно пари и за нас, и за да отидем някъде. Баща ми никога не е оставал без работа – винаги имаше адреси, на които трябва да ходи – когато порастнах, разбрах, че това се е дължало по-скоро на латентните ми способности на Различна. Но, нямаше значение. 

Извадих телефона от чантата си и набрах номера на майка си. От тях двамата, тя беше човекът, на когото можех да разчитам да вдигне веднага. Не се знаеше къде е баща ми в момента, а опитът ме беше научил, че в асансьорните шахти обхват няма. Дори и да си Различен.

- Кажи, миличка? – дочух уморения й глас от другата страна. 

- Здрасти мамо, може ли да дойда довечера на вечеря? Ще бъдете ли двамата с татко вкъщи? – попитах аз, като се постарах да не звуча толкова изнервена, колкото се чувствах. 

- И питаш! – засмя се тя. – Откога те моля да дойдеш да ни видиш! Ама ти все се извиняваш, че работиш до късно... Нямаш вече време за бедните си родители...

- Мамо! – възкликнах аз, подразнена от вечното й натякване, че се изнесох от вкъщи. – Недей така, идвам при вас поне веднъж седмично. Знаеш, че съм на ненормиран работен ден! Не мога да идвам всеки ден след работа....

- Знам, знам – би отбой тя. – В колко часа ще дойдеш? 

Погледнах към Сергей. Трябваше да отида у дома и да се преоблека. Значи поне час и половина мотаене. 

- Към седем ще съм при вас – изчуроликах аз и затворих. – Серьожа, хайде да ме хвърлиш до нас! – изкомандвах аз. 

- Тъй вярно! – подигравателно ми отдаде чест той и изгаси цигарата в стената под неодобрителния ми поглед. – Не съм си и представял, че ей сега, в час пик, ще се набуташ в метрото. 

Изхилих се. 

- Колко добре ме познаваш.

- Имам ли избор? – върна ми го той и поехме към паркинга на служителите, където би трябвало да се мъдри колата му.