По празниците обикновено няма много работа – нито за човешката, нито за „Различната милиция“, както шеговито ни беше нарекъл Глухарьов веднъж. Беше Нова година и по това време традиционно Различните кротуват. Имаше по четирима във всеки Патрул, които бяха изтеглили късата клечка и трябваше да са дежурни (което никак не беше весело, защото нито Хесер, нито дори Завулон позволяваха да се пие на смяна). Когато разбра това Сергей се смя с глас, защото му стана ясно, че в човешкото МВД, както той сам се изрази, е далеч по-приятно.
От друга страна обаче, ако не си изтеглил късата клечка, те чака луд купон. И Светлите, и Тъмните ползваха това време от годината, за да си докажат, че и у тях е останало нещо човешко. Някои ходеха на вили (била съм на подобни изстъпления, никога повече) и се опитваха да си докажат едни на други, че могат да се напият до безсъзнание и после да преспят с когото от колегите им падне. Други вършееха по ресторантите. Но това бяха развлечения за редовите Различни, онези на които им беше даден шансът да изживеят човешкия си живот. Патрулните имаха други развлечения.
Както обикновено, Светлите си бяха устроили новогодишен бал. Официални костюми, дълги до земята рокли. На едно място бяха събрани дрехи на стойност хиляди долари. Дори и Светлите не се стискаха, когато ставаше дума за празника. Вярно, повечето от тях, заради едното „лицемерие“, както би се изразил Завулон щяха да продадат дрехите след празника, за да успокоят съвестта си, но днес беше време за купон.
По някаква причина и двата Патрула бяха решили да надминат себе си тази година. Хесер, в момент на щедрост и разточителство, беше наел императорското фоайе на Болшой Театър за сцена на тазгодишния бал. Столове тапицирани с червено кадифе, кристални огледала със златен обков, гипсови орнаменти по стените и тавана. Загледах се в невероятните гипсови ангели, които украсяваха тавана редом с инициалите на последния руски император. Колко дълго хората го бяха търсили, докато Различните винаги бяха знаели, че императорът и семейството му са били убити, някъде там, в Сибир.
Колко ли истински балове беше виждала тази зала? Мястото наистина беше повече от царствено. Кристални полюлеи, гипсов таван с орнаменти, огромни прозорци с кадивефи завеси... От двете страни на залата пък се спускаха красиви стълбища, достойни за коя да е царска особа. Днес обаче това беше територия на Различните. Не помня какво ми беше попушнала Оля за този фокус, но определено ще да е било соленичко за Патрула, когато Хесер е наемал цялата зала плюс малкото фоайе до нея само за нас. Напук на някакъв олигарх, впрочем.
В момента, в целия Болшой нямаше нито един човек. Дори и сервитьорите от кетъринг фирмата бяха Различни. Светли, естествено. Беше ясно поставено изискване, че на сбирката могат да присъстват само Светли, без значение дали понастоящем служат в Патрула или не. Е, Универсални също се допускат, но към този момент в двата Патрула на Москва сме всичко на всичко четирима. А другите трима изобщо не си даваха зор да присъстват. Аз обаче трябваше да се отчета както тук, така и у Завулон – който типично за себе си беше наел за целта някакъв нов бар на покрива на един от небостъргачите в града. Похвали се, че гледката отгоре била уникална и честно-казано нямах намерение да я пропусна. Обаче още не бях пила достатъчно, за да мога да понеса вакханалията, която си устройваха Тъмните всяка година.
За момента купонът на Светлите обаче куцаше сериозно. Вярно, всички бяхме изтипосани като крале и кралици – уникални скъпи рокли до земята, смокинги за хиляди долари, бижута, които дори не исках да знам колко точно струват. Защото бях убедена, че изумрудите на шията на Олга, любовницата на шефа (или по-скоро дългогодишната му жена, с която просто шефът не си беше направил труда да сключи брак) са напълно истински. Според мен дори бяха от императорско време, Оля е поживяла доста.
Впрочем, тази година и аз се бях постарала. Лилава тафта с избродирани паунови пера и още няколко красиви пера в косата. Масивни бижута от аметист, моята запазена марка. Ако не друго, поне никоя кипра не се беше сетила да ми копира роклята. За щастие. На Валя и Ксюха не им провървя така. Дойдоха с един и същ модел рокли на Калвин Клайн и се наложи бързичко Ксюха да омагьоса своята, така че да не се повтарят. Макар и вълшебници, и ние сме жени, все пак и искаме да сме уникални. Което обаче не им попречи и на двете да избълват всички каруцарски псувни по адрес на магазина, от където си бяха купили роклите, продавачките и така нататък.
Като изключим този случай обаче, в момента беше твърде вяло дори за купон на Светлите. Всички се бяха събрали на групички с по чаша шампанско в ръка и си говореха за Светлината и Мрака. Честно казано, сто пъти предпочитах да пия в кухничката на Глухарьов и да слушам глупави истории от бурната му младост, отколкото да си говорим за вечната борба между изначалните Сили. Как не им омръзваше да дрънкат за работа, ей това не го разбирах. Още повече, че днес беше ден за празнуване! Но не, Светлите дрънкаха само и единствено за това, все едно всички други теми са се свършили.
Опитите на Олга да разведри обстановката с танци не се получиха особено, защото половината зала искаше да танцува, а 90% от мъжете просто отказваха да поканят дамите на танц. Дори на Оля й се наложи буквално да завлече Хесер в центъра на залата и при това й се удаде само и единствено веднъж. Така че сега стоях до единия от прозорците и подобно на някаква съвременна Ана Каренина зяпах снежинките, които падаха в зимната нощ.
Тъкмо се бях замечтала колко ли е било интересно по императорско време и щях да отвлека Иля да ми разправя, за да убия времето и телефонът ми иззвъня. Изругах под нос и го извадих от балната чантичка. Да ме пита човек за какво взех това дребно нещо, което едвам побира пет копейки и телефон. Погледнах екрана - странно, беше Глухарьов.
- Ела в отдела по най-бързия начин – излая той в слушалката, когато вдигнах.
- Аааа, да ги нямаме такива, Серьожа! – троснах се аз. – Това, че Ира избра да прекара празниците с майка си и сина си на вилата не ти дава право да ми тровиш живота. Да ти напомням ли, че ти избра сам да си на смяна днес? Или може би си забравил?
- Ох, значи... – изпуфтя той от другата страна, видимо озадачен от атаката.
Истината беше, че далеч не си прекарвах толкова хубаво, колкото се бях надявала, НО все пак това не означаваше, че на секундата, както съм си с балната рокля, ще литна в отдела. Това, че на Глухарьов му харесваше да кисне с останалите полу-пияни колеги баш на Нова година и да се налива с евтина бира от местната бакалия в дванайсет, не означаваше, че е и моята дефиниция за хубаво прекарване. Колкото и да се опитваше да ме убеди, че било много забавно да си на смяна по празниците, аз предпочитах да си прекарвам времето в нещо различно от скучната униформа.
Всъщност, точно сега планирах да си наема такси и да намина при Завулон. И ако това беше някакъв глупав план от страна на моя колега-човек да си намери компания за оставащите няколко часа до празника, нямах намерение да участвам.
- Трябваш ми по едно дело – обясни Глухарьов мрачно от другата страна на линията.
- А не може ли да почака до след празниците? – попитах аз отегчено. – Няма да търся избягал крадец по никое време на 31 декември, можеш да забравиш! Имам си планове за тази вечер и това че ти сам се нахендри да си на смяна не е мой проблем!
- А изчезнало дете на шест годинки ще потърсиш ли по никое време на 31 декември? – ехидно попита той.
Замръзнах. Дете? Изчезнало? Ето това вече беше огромен проблем.
- Кога е изчезнало? – попитах аз задавено.
Случаите с деца винаги ми влизаха под кожата. Впрочем не само на мен. Никой не обича, когато нещо се обърка с малките. При това няма значение дали си Различен или човек. Всички, рано или късно имат деца. Адски мразех, когато трябваше да разследваме такива случаи. Защото много рядко се оказваше нещо безобидно - примерно че детето се е замотало при приятелче. Сега направо косата ми настръхна.
- Просто ела в отдела по най-бързия начин, става ли? – отговори уморено Сергей.
- След пет минути съм при вас.
Затворих и тръгнах да си пробивам път покрай групичките хора, за да намеря Оля. Като жената до Хесер, тя беше и негласната домакиня на събитието. Затова се бяхме разбрали да й кажа преди да се измета от партито на Патрула. Между другото, направи ми впечатление, че програмистките ни и пословичното жиголо на Патрула, Игнат, вече ги нямаше. Дори не исках да знам къде точно са се усамотили. Повечето Различни използваха момента да кръшкат с някой колега. При това дори обвързаните за хора, може би най-вече те.
- Тръгваш ли вече? – попита ме Олга, когато я отвлякох от философския разговор със Светлана дали декабристите са били прави или не.
Олга определено имаше вътрешна информация, защото ги е виждала на живо тези декабристи, но това е друга тема. Плановете ми рязко се промениха и лекциите по история не влизаха в тях. Поне не тази вечер.
- Сергей току-що ме повика в отдела – отговорих аз мрачно. – Не отивам при Завулон, ако това питаш.
Всяка година Тъмните и Светлите се съревноваваха кой ще направи по-хубаво новогодишно парти. Светлите, по традиция, правеха бал. Нещо по-възвишено, така да се каже. Благодарение на което Тъмните почти винаги печелеха. Просто, когато ставаше дума за харчене на пари, Завулон нямаше грам скрупули.
- Да, Тъмният тази година доста се е постарал – отговори ми Оля замислено. – Ще взема да отида в този бар след празниците. Обичам хубавата гледка. А ти защо не поканиш Сергей при нас? – весело ме попита Светлата. – Вярно, имаше забрана за хора тази вечер, но за него ще направим изключение, нали Борис? – подвикна тя.
Хесер, който се обясняваше нещо с Городецки явно дочу само половината от въпроса, защото й махна с ръка в стил „оставям нещата в твоите ръце“. Напуши ме смях – мъжете мрънкат, че жените само дрънкали ама иначе си правели, каквото си наумят. А като вие не слушате, когато ви искат мнението, кой ви е виновен?
- Имаме проблем в отдела, Оля – обясних аз. – Изчезнало е дете.
Изражението на Великата се смени на мига. Не знаех с Хесер някога да са имали деца, но определено Олга приемаше всеки един казус свързан с деца или малолетни присърце.
- Трябва ли ти помощ? – попита тя и тръгна да оставя чашата на масата.
Светлана Городецка също даде едно ухо. Тя е Велика, много, много силна лечителка. И когато стане дума за изчезнали деца, се впряга дори повече от Олга, защото за разлика от нея допреди няколко години и нейното дете е било мъничко.
- Да, Наташа, казвай да помагаме! – включи се тя в разговора и на минутата по ръцете й увиснаха някакви супер сложни заклинания.
Проследяващи заклинания, следящи заклинания и какво ли още не. Явно ги пазеше да търси собственото си дете, но сега беше готова да ги използва, за да намери чуждо. Една част от мен се зарадва, че моята майка не е Различна, защото иначе такъв контрол щеше да има, че...
- Не знам какво се е случило, но ако има нещо, ще звънна, става ли? – отговорих аз и на двете.
- Върви! – потупа ме Олга по ръката. – Обещавам да ти запазя от тортата!
Кимнах и се насочих към тоалетната - трябваше някъде да се преоблека. Или по-скоро да омагьосам дрехите си. беше абсурдно да отида в отдела с тази бална рокля. Иначе беше повече от ясно, че ще отида до там с портал. Нямаше време за каквото и да е друго, а освен това на Нова година всеки се опитва да те одруса тройно.
Махнах с ръка и направих едно от най-простите заклинания, което в училището на Патрула наричаха „Пепеляшка“, защото беше като извадено от едноименната приказка. То се използваше, когато нямаш време да се преобличаш, а на секундата трябва да смениш дрехите си. Така че балната ми рокля мигом се превърна на следователска униформа. Разликата беше толкова фрапантна, че се намръщих на отражението си. Отвратително. Ето затова не исках да бъда на смяна по празниците. Няма нищо по-грозно от униформите.
Сега да оправим и косата и грима – „Пепеляшка“ върши работа само за дрехите, за прическата е нужно друго заклинание. За щастие, жените-Различни са също толкова суетни като човешките, та наборът е богат. Аз реших да не се мотая много, така че ползвах едно от най-бързите „Стилист“. След секунди невидими ръце зашариха по косата и лицето ми и превърнаха парадния грим в нещо далеч по-обрано. Като за следователка. По никое време.
Отворих портал направо от главния вход на Болшой (Хесер беше затворил Сумрака вътре, за да не стане някой инцидент – дори не искам да си представям какви точно „инциденти“ имаше предвид Великият Светъл) и след секунди вече крачех по коридора към общия ни кабинет с Глухарьов. Отворих вратата със замах и вътре заварих изключително странна гледка.
На стола пред бюрото му полулегнала-полуседнала се беше строполила жена с вид и поведение на алкохоличка. Няма как иначе да опиша външния й вид. Хлътнали празни очи, изпито лице с цвят на пепел, коса като кошница, която не е виждала гребен от поне седмица. Впрочем, тя и баня не беше виждала от горе-долу същото време, ако се съди по миризмата. Дрехите й бяха целите на лекета, чийто произход не исках да знам. Изобщо, всичките й дрехи бяха като извадени от някоя кофа за боклук. Буквално.
Абсолютен ужас. Адски мразя такива отрепки. Направо не знам как Сергей ги търпи. Не съм Тъмна, но по този параграф съм съгласна със слугите на Мрака. Има хора, които просто е най-добре да не съществуват и тази отрепка тук беше една от тях. На кого какво добро правеше с това, че се налива от сутрин до вечер? Със сигурност не на близките си, ако изобщо има такива. На подобен тип Светлите биха се опитали да им направят Реморализация, но мен дълбоко ме съмняваше да сработи.
Сега въпросното нещо се клатеше напред-назад като в ступор и повтаряше:
- Няма я, няма я, няма я.
Не плачеше, не се тръшкаше, само повтаряше фъфлейки тази фраза. Сергей пък сновеше напред-назад из кабинета си и се опитваше да изкопчи информация от нея. Беше вече страшно изнервен и напълно го разбирах.
- Кога за последно я видя? – никакъв отговор. – Карали ли сте се? – този път алкохоличката го погледна тъпо и отново изфъфли „няма я“
Сергей може би щеше да зададе някакъв друг въпрос, но точно тогава влязох в кабинета.
- Най-сетне! – вдигна ръце към тавана той. – Защото аз вече не знам какво да я правя тая!
Светна ми, че това нещо на стола ще да е „майката“ на изчезналото дете. Чак ми беше трудно да го повярвам. Как точно очакваше да се оправя аз с това нещо, след като на него не му се беше получило??? Ей това не схващах.
- А защо мислиш, че аз знам? – сопнах му се аз. – Тая като я гледам може като нищо да повтаря не за дъщеря си, а за някоя бутилка с пиене. Защо изобщо реши, че има дете? – продължих да нареждам аз на висок глас. – Кой съд би дал дете на такава отрепка???
Погледът, който ми отправи Глухарьов, казваше всичко. Че понякога системата просто пропуска. Съсипва живота на такива деца, защото просто не знае, че те съществуват. Беше толкова отвратително, че в този момент и аз започнах да си мразя работата. Това беше гадно, отвратително! Обзалагах се, че тая отрепка дори не помни кой точно е бащата на детето. Интересно как в това състояние помнеше, че има дете... Или просто говори за нещо друго. Като я гледах, напълно възможно беше да халюцинира.
Застанах срещу нея и се опитах да уловя мътния й поглед. Сергей започна да ми виси на главата, но му махнах да не се пречка. С разпити нямаше да стане. Съмняваше ме, че тая може дори името да си каже, а ние нямахме време за глупости. Затова реших да прибегна до малко магьоснически трикове. Различните имат начин да те накарат да говориш. Тук обаче „Дългият език“ нямаше да свърши работа, защото на тая езикът така и така й беше вързан на възел. Трябваше нещо по-сериозно.
- Кажи ми всичко, което знаеш! – казах аз тихо и направих заклинанието „роб“.
Много старо заклинание с напълно политнекоректно име. Обаче поне беше вярно. С едно махване на ръката, Различният можеше да направи кой да е човек свой роб. Докато поиска. По принцип това заклинание беше забранено за всички Различни под Първо Равнище, за да не стават злоупотреби. И дори и на Висшите не се гледаше с добро око ако прекаляват с това заклинание. Сега обаче нямах друг избор освен направо да се напъхам в съзнанието на тази алкохоличка с изгнил от водката мозък. Навън беше зима и всяка секунда беше ценна. Отбелязах си на ум да спомена това в доклада. Не исках да ме мъмрят за едното нищо.
В момента, в който влязох в съзнанието й и започнах да й вливам Сила, тя се оживи. Тръгна да бръщолеви нещо несвързано, но вдигнах рязко ръка и я прекъснах строго:
- Мълчи и ме гледай в очите! Без да мигаш!
Такаа, да видим какви си ги надробила, отрепка такава! Мислите ми изобщо не подхождаха на Светла. Светлите обичат хората. Но аз тази тук колкото и да исках, не можех да я заобичам. Най-доброто, което можех да направя е да се въздържам да не я убия на място. Превъртях спомените й през последните няколко часа. Виждаха се шишета долнопробна водка и някаква странна туршия. Пиянска компания и шумен гуляй. Един-двама от пияниците са я използвали и за нещо друго освен събеседник-алкохолик. Тръснах глава, ама че гадост! Нататък... Това не ме интересуваше.
После в съзнанието й се мерна малко момиченце, красиво дете, вика я и я разтърсва. Интересно, как на тая отрепка Господ и природата са й дали такова хубаво детенце, да му съсипва живота??? Детето е гладно, нарича я „мамо“. Тя фъфли нещо на пода в локва от собственото си повръщано. Отврат! Детето я моли за храна, тя фъфли. То започва да плаче и да нарежда, че тя никога няма храна и вечно му се налага да проси. Тръпки ме побиха от сцената, нищо че я виждах през замъгленото съзнание на една пияна. Такива неща не биваше да се случват. Затова ли Различните пазят хората? За да могат самите хора да си съсипват живота по-ефективно?
После детето хуква и изчезва нанякъде. Тя лежи на пода много дълго. После заспива. Когато се събужда, главата я цепи като взривен парен котел и вика детето по име, за да й донесе хапче. Момиченцето се казваше Оксана. Красиво име.
- Кажи ми всичко за дъщеря си! – изкомандвах аз.
Глухарьов наблюдаваше цялата процедура с видим скептицизъм, но на това вече не издържа:
- Какво ще ти каже, не виждаш ли, че е поркана?
- Не ми пречи! – скастрих го аз. – Знам какво правя!
- Знаеш ти, друг път! – сопна ми се той в отговор.
Рядко го виждах толкова изнервен.
- Серьожа, знам какво правя! – повторих аз много бавно.
Той изсумтя. Аз пък влях Сила на алкохоличката и започнах да пречиствам натровения й организъм от алкохола. Поне да опитаме. Такаааа, да видим – в кръвта й имаше твърде малко кръв, в същност. По-добре да го нарека някакъв вид алкохолен разтвор. Цяло чудо беше, че изобщо е в съзнание с такава концентрация на алкохол в кръвта. Не, така нямаше да стане... На нея й беше нужно кръвопреливане направо.
- Оксана – започна малко колебливо тя. – На шест. Мрази ме – тя потърка челото си с ръка, все едно едва сега осъзнаваше какво се случва.
Щях да се шокирам, ако детето те обичаше, помислих си аз. Звучеше не чак толкова пияна, поне й разбирах какво казва. И това беше нещо.
- Карахте ли се? – попита отново Сергей и го стрелнах с поглед да си мълчи.
- Отиде да проси, за храна – отговори замаяно алкохоличката.
Тук вече Сергей не издържа и я хвана за раменете. Тя и без това беше кожа и кости, така че не му беше особено трудно да я вдигне от стола.
- Ти, отрепка такава – просъска той в лицето й, - се наливаш до безсъзнание и оставяш детето си, шестгодишното си момиченце да проси, така ли???
Само това ни трябваше, сега да ги разстървавам! Тя, алкохоличката, не че беше кой знае какъв противник. Кожа и кости. Да я духнеш – ще падне. Потупах го по ръката.
- Пусни я, Серьожа! – помолих го аз, защото никак не ми харесваше тонът му. – Така не помагаш. А и не си струва – виж я!
- Да. Тя проси храна – потвърди замаяно майката, все още под моя власт.
Сергей определено беше приел нещата присърце, защото видях как много му се иска да я удари. После, верен на принципа си да не удря жени, размисли и просто я пусна. Алкохоличката се строполи на купчина на пода.
- Къде ходи да проси? – попитах аз.
- На Рижката гара – изфъфли тя.
- Стани! – изкомандвах аз и тя с мъка успя да се изправи на крака. – Пред мен по коридора!
- Какво точно правиш? – попита Сергей с тон, от който ме побиха тръпки.
- Водя я в ареста – обясних аз, - у теб ли са ключовете?
- Дръж! – подхвърли ми ги той. – Прави, каквото знаеш! Обаче няма аз да пиша рапорта! – подвикна той, когато вече бяхме в коридора.
Отведох алкохоличката до една от килиите, свалих заклинанието и врътнах ключа. Тя и без това отново изпадна в безсъзнание. Да поседи там. Когато намерехме детето щях да се погрижа, то никога повече да не й бъде дадено. Никога.
Когато се върнах в кабинета, Глухарьов вече ме чакаше с фуражката в ръка.
- Къде ти е палтото? – попита той учудено.
- Какво палто? Нали дойдох от бала на Патрула!
- Намери си някакво палто, защото тръгваме – измърмори той все едно му е писнало от моята недосетливост.
- Къде? – не съобразих аз.
- Как къде, на Рижката гара! – махна с ръка той по посока на прозореца. – И дано детето да е там!