- Какво беше това? – попитах аз и кимнах към вече затворената врата.
- Това беше Коля – въздъхна моят партньор. – Идеалист, който си мисли, че работата в милицията автоматично ще му даде възможността да променя съдбите на хората към по-добро. Глупак е, но не е кръгъл идиот.
Глухарьов затвори очи за момент. Все едно е твърде уморен, за да говори повече.
- Подчинен ли ти е? – продължих да разпитвам аз. – Защо не съм го виждала досега?
- Беше при тъста и тъщата – отговори Глухарьов с равен тон. – Те живеят в Питер.
- Аз съм на работа тук от почти два месеца, каква е тая дълга отпуска? Те какво ядат, трева ли?
- Не, просто баща му е червив с пари– обясни Глухарьов и прибра някаква папка в сейфа зад гърба си.
- Олигарх? Да не би да иска да си има лично ченге?
Глухарьов започна да се смее с глас.
- Коля? Продажно ченге? Не и той! – моят партньор-човек наистина се смееше от сърце. – Просто е идеалист, такъв идеалист, че от време на време трябва да му наливам ум в главата, защото иначе няма да изкара и три дни.
Карпов каза, че Глухарьов пълни главата на подчинените си с глупости, но от това, което бях видяла, май този Коля нямаше нужда от подобни – сам можеше да си измисли достатъчно шантави неща.
- А защо те е грижа изобщо? Да не си му бавачка? – подкачих го аз.
- Не, по-лошо е – повлачено въздъхна Глухарьов. – Аз съм му пряк началник и освен всичко друго му бях наставник по време на стажа...
- Значи той НАИСТИНА е искал да работи в милицията? – възкликнах аз.
За мен подобна идея беше повече от чужда. Мислех, че в милицията започват работа тъпите и безскрупулни типове, които няма как да си намерят работа в друго ведомство. Идеята, че умно момче с висше образование (за да си следовател, трябва да си юрист), дете на богати родители ще започне работа в милицията ми беше абсолютно чужда. Но за всеки влак си има пътници. Глухарьов кимна.
- Точно така. При това нищо не можеше да го разубеди – нито дори факта, че баща му го лиши от пари за година. Нашият иска да трепе лошите.
Да, имаше много такива в Нощния патрул – особено сред новоинициираните Различни. Изведнъж целият свят става някак подреден – черно и бяло. Белите са добри, а черните – лоши. Ние пазим хората от лошите и трепем лошите, за да защитим хората. Колко елементарно. После, в процеса на обучение, ти става ясно, че нещата далеч не са толкова прости и че в бялото прозира по някоя черна жилка, а пък в черното може и да се крие някое бяло петънце. Никога нищо не е просто.
- Няма да изкара дълго така – заключих философски аз. – Или ще се откаже, или ще стане като всички останали.
Глухарьов кимна сериозно.
- Колкото по-бързо реши какво точно иска от живота, толкова по-добре. Защото рано или късно ще се забърка в проблеми.
Той стана и отиде да си налее чай. Невероятно беше по колко чаши пиеше на ден един средностатистически милиционер. Американските ченгета от филмите нагъваха понички, руските обаче бяха въоръжени с чаши чай – дори Карпов често пиеше, а каната винаги стоеше включена в кабинета на Зимина.
- Я кажи, ти защо си тук, не си ли в отпуска? – попита ме партньорът ми, докато пълнеше чашата с гореща вода.
- Защо всички започвате с един и същ въпрос? – измърморих аз и го изчаках да седне зад бюрото си.
- Всички? – вдигна вежди той. – Кои всички?
Да, май щяхме да почнем отзад напред. Нищо, все някога трябваше да му кажа.
- И Зимина, и Карпов ми зададоха същия въпрос.
- Ти каква работа си имала при тях? – настръхна той.
Станах и отидох да седна пред неговото бюро. После невъзмутимо извадих плика от чантата си и го тръснах пред него. Глухарьов наблюдаваше действията ми с видима досада, докато не видя парите. Погледна първо отворения и претъпкан с банкноти плик, после погледна мен и попита:
- Какво си направила?
Очаквах да ме попита какво е това, но не, не и Глухарьов. Какво имаше в плика беше напълно очевидно, затова той беше преминал към пълно настъпление. Аз мълчах.
- Да ви се невиди на всички, кретени с кретени... – започна да ругае под нос той и остави чашата.
Погледна ме много мрачно и побърза да заключи вратата. После се подпря на бюрото ми, скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа.
- Пак те питам, Наташа – повтори той, а с гласа му спокойно можеше да се реже не масло, ами направо сельодка – какво си направила?
- Нищо не съм направила! – троснах се аз. – Дойдох да ти ги донеса.
- Аз точно това питам, откъде ги взе? – той се приближи към мен и се подпря на огледалката на стола ми.
Мразех когато ме гледаше така. А в момента бях още по-раздразнена, защото изобщо не бях виновна.
- Ти кога дойде, кога стана корумпирано ченге? – процеди Глухарьов все още надвесен над мен.
В цялата му поза се четеше явното желание да ми зашлеви един зад врата. Дори повече от един. Ако бях мъж, досега да го е направил. Веднъж да ми провърви, че съм момиче.
- Не съм корумпирано ченге – извих врат аз. – Седни и ще ти обясня.
- Да видим – изръмжа той и наистина седна.
Погледна плика с парите с такова омерзение, че се изкуших и реших да надникна в съзнанието му през Сумрака – той наистина си мислеше, че съм взела тлъст подкуп и съм дошла да делим парите. Още по-обидното беше, че в главата му се въртеше идеята, че съм принудила който и да ми ги беше дал, да ми ги даде като съм използвала способностите си на Различна. Е, не, просто нямах думи!
- Обяснявай! – изръмжа Глухарьов и удари с юмрук по бюрото си.
Подскочих, но започнах с твърд глас:
- Серьожа, не е това, което...
- Какво не е това? – просъска той. – Какво не е това?! Откъде... си взела... парите? – повтори той въпроса си и се наведе през бюрото.
Реших, че него няма смисъл да го лъжа. Валерий щеше да ме извини. Пък и предвид ситуацията, вероятно щеше да се наложи да му кажа така или иначе.
- Парите са на Валерий, инквизитора – обясних аз и потупах плика.
Сергей вдигна вежди и ме погледна все едно съм леко дебилна.
- На Валерий, казваш... – започна той. – а какво правят у теб, а?!
- Той ми ги даде.
- Не думай! – изсмя се моят партньор-човек. – И защо?
- За да ни благодари за добре свършената работа – мрачно отговорих аз и вдигнах ръка, за да му попреча да продължи. – И преди да избълваш нещо по мой адрес и за корумпираните ченгета, остави ме да довърша!
Глухарьов скръсти ръце и ме изгледа преценяващо. Сигурна бях, че ако можеше да види аурата ми, щеше да разчете цялото възмущение, което беше се събрало в нея. Да използвам способностите си на Различна, за да открадна пари? Това дори Тъмните много рядко си го позволяваха. За какво, при положение, че паричните операции са хем законни, хем по-лесни? За каква ме вземаше?
- По принцип не биваше да ти казвам, но ще го направя, защото иначе ще ме смяташ за измет, а на мен това не ми е приятно – започнах аз. – Тези пари са само твоята част. Валерий даде за Зимина, за Карпов и за мен също по толкова. Инквизицията няма проблем с финансите. Знам, че искаш да кажеш нещо, просто изчакай! – погледнах го умолително.
Той беше почервенял – май още няколко секунди и това, че съм момиче изобщо нямаше да ме спаси от боя. Беше свил ръце в юмруци и само оставаше да прескочи бюрото. Един път – два пъти го бях виждала да прави подобни фокуси и след това нямаше нищо добро за арестантите. Така че ме побиха тръпки.
- Продължавай! – процеди той.
В нормални условия бих се скрила под масата от страх, но в случая трябваше да приключим възможно най-бързо с това.
- Помниш ли, че имаше нападната Различна? – не дочаках да ми отговори и продължих. – Това е дъщерята на Валерий. Той искаше да ни благодари за добре свършената работа, по човешки. Опитах се да му върна парите, но той настоя.
- А защо просто не му направи някоя магия? – все още през зъби попита моят партньор.
- Защото нямаше да сработи. Валерий се беше погрижил за всичко – излъгах аз.
Не бях много сигурна в това, но бях убедена, че и да върна парите, те по мистериозен начин ще се окажат в чантата ми. В това поне бях сигурна. Старият интригант нямаше да остави нещата така. Щом като е решил да ми ги даде, щеше да ми ги даде, без значение какво искам аз. А да правиш заклинания на Инквизитор е нарушение на Договора, дори не можех да се сетя на колко точно точки от него. Със сигурност на много.
Глухарьов ме гледаше мрачно, все едно съм извършила углавно престъпление.
- Серьожа, казах ти истината – повторих аз за всеки случай. – Хайде, нали си ченге, нали уж разбираш от хора, виж дали лъжа!
Той мълчеше и ме гледаше с присвити очи. Аз също се втренчих в очите му. Ако беше Различен, щях демонстративно да сваля защитата, но тук това нямаше как да стане. Затова се втренчих в очите му и се разкрих, доколкото това е възможно за Висш маг. Хайде, човеко, виж истината в очите ми, нали много разбираш. Виж дали те лъжа...
- Защо ги е дал на теб?
Звучеше не толкова бесен, това май беше добре.
- Защото каза, че ако дойде сам в отдела те ще го изхвърлят, а ти изобщо не го харесваш. Прав е.
Глухарьов не отговори. Просто стана и наля още един чай. Остави чашата пред мен и чак тогава каза:
- Да кажем, че ти вярвам. Защо обаче си тръгнала по пътя на Карпов, след като ми спретна оня цирк миналата седмица?
Зяпнах. Ето какво било! Той си мислеше, че аз нарушавам собствените си правила и затова се беше ядосал още повече. Ха!
- Кой ти каза, че изобщо съм тръгнала по пътя на Карпов? – възмутих се аз и отпих от чая. – И какъв е този път, всъщност?
Глухарьов се облегна назад и продължи като ме гледаше изпод вежди:
- Ти къде работиш през последните два месеца? Карпов е най-корумпираното ченге в отдела и няма да позволя да станеш като него!
Замислих се – дали наистина не ставах като Карпов? Бях взела парите, все пак. Но чак да ставах като него... Нямаше нужда от преиграване.
- Серьожа, спокойно! – вдигнах ръце примирително аз. – Нямам никакво намерение да ставам продажно ченге. Все пак нямам нужда от това, нали мога да превръщам оловото в злато – добавих аз и се изкикотих на собствената си глупава шега.
Сергей ме гледаше мрачно и изобщо не му беше смешно. Седна обратно зад бюрото си, погледна към мен, после към плика с парите, после пак към мен. Въздъхна и го хвърли в едно чекмедже.
- Това го знам – започна той след малко – въпросът е защо, след като го можеш, си взела пари.
- Ти слушаше ли ме изобщо? – попитах аз, вече по-спокойно. – Нямах избор. Различните не спорят с Инквизицията.
- Аз видях точно обратното преди известно време – контрира той. – При това беше доста ефектен спор. Съвсем случайно, със същия благодарен баща – допълни той и направи знака за кавички.
Да, ченгето си е ченге – прав беше. Само преди по-малко от две седмици се бях скарала жестоко със същия този инквизитор заради момчето. Но ситуацията се беше променила доста бързо.
- Нека се опитам да ти обясня – започнах аз и се облегнах назад на стола си – когато Инквизитор се опитва да направи нещо за теб имаш два варианта. Да приемеш, или да отложиш приемането на поканата. Не можеш да откажеш.
- Защо? – не ми повярва той.
- Защото е все едно ти да искаш да дадеш нещо на задържан и той да ти откаже.
- Не разбирам.
- За Инквизицията ние всички сме нарушители. Там си виновен до доказване на противното и толкова. Ако Инквизитор иска да работи с теб, нямаш особен избор – защото иначе не се знае какво ще ти спретне и по кое допълнение от Договора ще изгориш.
- И въпреки това, ти му се навика – посочи Глухарьов съвсем на място.
- Да, защото ми бяха изпилени нервите и, както се изразявате тук, съм млада и зелена. Иначе беше много глупаво – за такова нещо се наказва сериозно. Сега обаче Валерий иска да работи с нас.
- В какъв смисъл? Нали хванахме оная измет?
- Имаме още доста работа – въздъхнах аз. – Но е дълго за разказване.
Глухарьов се разрови из бездънните чекмеджета на бюрото си и извади от там найлонов плик. Отвори го и от там се показаха сандвичи. Хвърли ми единия. Ръцете ми бяха заети с чашата, така че не си направих труда да го уловя с тях. Просто фиксирах летящия сандвич и го приземих безпроблемно пред себе си.
- Позьорка! – подкачи ме той. Свих рамене.
- Ръцете ми бяха заети.
Взех сандвича – да, май наистина бях много гладна – и кимнах с благодарност към Глухарьов.
- Хайде, разказвай какво се е случило – подкани ме той и захапа храната.
- Да знаеш, че има много неща, които няма да разбереш добре – предупредих го аз.
- Откакто работя с теб, всеки ден има по няколко такива неща – махна с ръка той. – Хайде, почвай.
Сложих изолационния пашкул и наистина започнах с историята. Но не започнах с днешните събития, а с тези от миналата седмица
Няма коментари:
Публикуване на коментар