Но работата с Глухарьов ме беше научила, че дори и сред служителите на закона нещата не са черни и бели, затова малко по малко се научих да уважавам тези хора. Ако не заради друго – поне заради факта, че всеки ден рискуват живота си по един или друг начин. Това не всеки го можеше – кратката ми оперативна работа ми беше доказала, че предпочитам стотици пъти да си стоя зад служебния компютър и да пиша разрешителни за амулети, или пък да драскам на ръка бележки за паспортното, отколкото да отида някъде под прикритие. Не ставах за оперативен работник и толкова.
Погледнах към Карпов – той все още стоеше и протягаше ръка с парите.
- Не, Стас, това е твоята част.
- Моята част?! – той застина.
- Да, има още три такива плика – продължих аз.
- Три? – Карпов прибра парите обратно в плика и почна да смята на пръсти. – Ако има за мен, значи има и за Зимина. Вероятно и на нея са й бутнали малко. Но за кого са другите два?
Той ме погледна строго в стил „дори не си помисляй да ме лъжеш“. Аз нямах и намерение, така че честно си признах:
- Един за мен и друг за Глухарьов.
- Да, за Глухарьов – промърмори Карпов под нос и прибра своята част в едно чекмедже.
Искаше ми се да се уверя, че част от тези пари ще отидат при подчинените му, но това си беше само негова работа. Той, за разлика от Зимина, нямаше много нужда от убеждаване за да ги вземе.
- Точно така – потвърдих аз.
Из отдела се носеше слуха, че Капров и Глухарьов са във война, но според мен това беше доста преувеличено. Двамата се разбираха чудесно и макар Зимина да не гледаше с добро око на подобни отношения, според мен нямаше нищо лошо в това. Освен това, от Антошин бях дочула, че двамата ръководители на отдели са работили заедно по не един и два случая, като екип. Това го могат само мъжете – бият се, трепят се, дерат си взаимно кожата и си чупят крайниците, а после взаимно се закърпват и наместват изпотрошените стави като поливат всичко обилно с водка. Колкото повече време минава, толкова по-добри приятели стават. С жените обаче беше точно обратното – колкото повече време минава, толкова повече се влошаваха отношенията.
Ето, например Зимина и Карпов. Реално не мислех, че има реална причина той да й е бесен, или пък тя на него. Поне аз не виждах откъде ще дойде това. Но пък от друга страна, въпреки че не се караха публично или поне аз да не бях видяла нито един скандал, напрежението помежду им беше осезаемо. Без значение от ситуацията. Явно на Карпов не му харесваше да го командва някаква фуста. Това донякъде го разбирах, но не смятах, че той би бил по-добър началник. Психопат за началник не е добра идея. Изобщо.
Карпов се облегна назад и почна да си чопли ноктите с върха на ножа. Това адски ме изнервяше.
- Е, Наташенка, не знаех, че си от нашия отбор – започна той самодоволно.
- От вашия отбор?
- Да – кой би помислил, че някое от палетата на Глухарьов ще се научи да хапе толкова бързо – видимо развеселен обясни той.
Странно – в очите на Капров Глухарьов явно изглеждаше неподкупен. Странна работа. Според мен хич не беше така, но вероятно моята преценка не беше най-добрата по въпроса.
- Познавам бегло момичето и баща му. Затова той даде парите на мен – за да не го изгоните – продължих аз с вече отработената стратегия.
- Да, бе, да! – изсмя се Карпов. – А аз си пия кафето с наркобоса на района.
Няма да се учудя да е точно така, помислих си аз и се засмях. Не исках да провокирам Карпов. Нито да го карам да се съмнява в мен. Нещо ми подсказваше, че човек или не, той може да е много коварен враг. Освен това не бях съвсем сигурна дали искам да ми бъде враг. Вече бях проверила – реморализация за такъв като него се броеше за намеса от Второ равнище, на която все още нямах право. А дори и да имах, не бях съвсем сигурна, че би сработила както трябва – най-много да го убият при следващата акция. Не винаги да промениш човека означава да го промениш към по-добро. Така че отдавана се бях отказала от всякакви идеи да го променям. Нямаше особен смисъл. Не исках обаче и да го обръщам срещу себе си. Не се знаеше колко време Хесер ще ме остави тук.
- Сериозна съм Стас – отговорих аз след малко.
Лицето му се промени, точно като на опитен актьор – в един момент се смее, а в следващия те гледа с пронизващи зеленикави очи и се чудиш дали онова, което виждаш в тях не е собствената ти смърт и зелената плесен по паважа на някоя уличка в затънтен квартал.
- И откъде този твой приятел – тук Карпов направи с ръце знака за кавички – има толкова пари? Четири плика по сто хиляди са...
- Знам колко са, Стас. Нямам представа откъде ги има – знам само, че има строителен бизнес – махнах с ръка аз. – Честно казано, не ме и интересува откъде ги е взел. Той ме увери, че парите не са проблем и че просто иска да ни се отблагодари за добре свършената работа.
Карпов се почеса зад ухото с ножа – с острието, не с дръжката.
- За протокола, опитах се да му ги върна – додадох възмутено аз, което отново го накара да прихне.
Скръстих ръце и го изчаках да се насмее. Откакто работех тук, често попадах в подобни ситуациии и бях разбрала по трудния начин, че единственото, което можеш да направиш е да изчакаш да спрат да се смеят. Не винаги го правеха, защото се подиграват – понякога просто беше, защото виждаха в твоята глупост себе си преди години. Карпов се смя дълго. Когато най-накрая спря, той ме погледна преценяващо:
- Имаш потенциал. Ако Глухарьов не ти промие мозъка, има шанс да стигнеш далече в милицията. Но трябва да внимаваш какво, колко и от кого взимаш.
Май беше решил да ме поучава. Не, всъщност май беше решил да ме обучава. Интересно...
- При друг случай тези пари със сигурност щяха да са белязани – продължи той, вдигнал назидателно пръст – или пък да има скрита засада. За подобно количество пари отиваш в затвора до живот!
- Спокойно, той е точен човек – опитах се да обясня аз, но Карпов тресна по масата.
- Не ти казвам какъв е той, а какъв ще бъде следващият с толкова пари! – опитах се да отговоря нещо, но той отново тресна по масата. – Не съм ти искал мнението!
Той се наведе през бюрото и продължи малко по-спокойно:
- Наташенка, опитвам се да те науча как се правят тези неща – започна той тихо. – Не можеш за вземаш открито толкова пари. Трябва да вземеш по-малко, но по-начесто...
Започна лекичко да ми се повдига. Той наистина ме учеше как се вземат подкупи. За момент изпитах огромно желание да му наложа Реморализация. Заклинанието наложено от Висш не може да бъде свалено, в това бях убедена. После се отказах – щях да изпиша две кофи мастило заради това непозволено въздействие от Втора степен.
- Стас, това беше еднократно – прекъснах го аз. – Просто човекът искаше да се отблагодари и не можах да го разубедя.
Опитвах се за звуча възможно най-спокойно. Карпов обаче се изсмя, този път подигравателно.
- Винаги се почва така – първо е от благодарност. После ще почнеш сама да си искаш – каза той през смях.
Станах да си вървя – звучеше ми обидно, много при това. Нямаше да позволя на това подкупно ченге да ми обяснява как точно работят подкупните ченгета. Нямаше!
- Чакай, чакай! – повика ме той. – Не исках да те засегна. Недей да си такава, докачлива и честна. В милицията такива не изкарват дълго.
Звучеше странно сериозен. Нещо в последното изречение ми напомни разказа на Глухарьов за неговия колега, когото са убили. В милицията честните не изкарват дълго... Странно. А нали уж са там, за да пазят именно закона, честните граждани...
Натиснах дръжката като махнах заклинанията в движение.
- Довиждане Стас! – казах аз без да се обръщам.
Гласът му ме настигна в коридора:
- Гледай Глухарьов да не ти промие мозъка с неговите глупости!
Следващият в списъка беше именно Глухарьов. Оставих го последен, защото си мислех, че с него ще е най-лесно. Освен това, ако бях започнала от него, той непременно щеше да раздели част от парите си с Антошин и вероятно да даде част и на Зимина. А така, като беше последен, беше почти сигурно, че всеки началник ще даде по малко от парите си на подчинените си. Зимина щеше вероятно да задели малко за Агапов и Черенков, двамата идиоти. Същото, вероятно, щеше да направи и Глухарьов. Той щеше да даде малко и на Антошин, без значение какво му кажех аз. Карпов със сигурност щеше да даде на своите момчета.
През целия път от МГУ до отдела си бях мислила какво ще направя аз с моя дял. Вече имах идея, но ми трябваше помощта на Глухарьов. Запътих се към неговия кабинет – последния надолу по коридора – и влязох без да почукам. Сигурна бях, че вече е дошъл на работа. Това е един от страничните ефекти на кодираните амулети – усещаш партньора си, където и да е. Ако си Различен, разбира се.
Само че в този случай, май трябваше да почукам. Защото пред бюрото на Глухарьов седеше млад мъж, мой връстник, с униформа на лейтенант (на пагоните имаше също толкова звездички, колкото и на моите) и нервничеше:
- Ама Серьога, аз искам всичко да е по закон. Не съм свикнал да правя такива неща! Не искам така, това не е по кодекса!
Когато нахълтах, Сергей тъкмо беше почнал да казва:
- Коля, ти искаш ли да предадеш делото в Прокуратурата или не? – тогава ме видя и ми кимна. – Влизай, Наташа! Затвори вратата!
Послушах го и седнах зад бюрото си като гледах да не се набивам на очи. Въпросният Коля ме удостои в кос поглед и отново се обърна към Сергей.
- Няма ли друг начин, Сергей Викторович? – попита тъжно той въртейки в ръцете си някаква бланка.
Бях виждала такива из папките на Глухарьов – май бяха нещо за извеждане на делото в Прокуратурата. Той обаче никога не ми даваше да ги попълвам, така че съдържанието им беше загадка. Любопитно за какво ли ставаше дума? Подпрях се на лакти на бюрото и се подготвих да гледам представление.
Сергей се усмихна ехидно – по оня, неговия си начин, от който ме побиваха тръпки.
- Има друг начин Коля – само че той включва две години затвор за човека. Само защото се е намесил в чужда свада. Да лежи в затвора, защото се е опитал да помогне, това ли искаш?
- Може да сме пропуснали някоя алинея... – разпалено възрази Коля и започна да прелиства Наказателния кодекс. Глухарьов просто му издърпа книгата от ръцете и го цапна с нея по главата.
- Ти може и да си пропуснал, но аз не съм! Вади нова бланка и напиши всичко отново, този път с достатъчно празно място, че да вмъкнем имената на свидетелите.
Коля видимо започна да нервничи – почна да върти листа още по-бързо в ръцете си и в добавка да се върти на стола. А аз се възползвах от момента да го огледам. Не можеше да се каже, че изглежда зле – всъщност униформата много му отиваше. От друга страна обаче, униформата стои добре почти на всеки мъж, просто не прилича на алкохолик или безделник в нея. Иначе Коля наистина беше много млад – проверих през Сумрака - реално беше само две години по-голям от мен, а изглеждаше колкото мен. Освен това, аурата му преливаше от възмущение и презрение към нарушаването на закона. Честно ченге, такива не оцеляват дълго... Защо ли изобщо е станал част от милицията?
Отговорът се криеше в аурата му – да наказва лошите, да пази закона, да бъде изряден гражданин и да кара и другите да бъдат такива. Хората понякога са пълни с парадокси.
- Коля, ти чу ли ме добре? – попита Глухарьов тихо. – Взимай нова бланка, отивай в кабинета си и почвай да пишеш наново! Това е заповед!
Коля тресна по бюрото на началника си и излезе като фурия от кабинета.
Няма коментари:
Публикуване на коментар