Опрях се тежко на парапета и се извъртях към него – не, не бях толкова пияна и той май не лъжеше. Валерий се беше облегнал небрежно, все едно стоеше на собствения си балкон.
- Откъде знаете това?! – възкликнах аз забравила в миг и за йерархията и за Договора.
- Защото вчера от офиса в Москва изчезна нещо, което го доказва и свързва случаите.
Зяпнах. Отворих уста да кажа нещо, после я затворих. После отново се опитах да кажа нещо, но не намерих точните думи. Да крадеш от Инквизицията – това говори за реални психични отклонения. Та те знаеха всичко за всички! Който и да беше този идиот, вече беше загазил сериозно. Въпросът беше защо аз получавам подобна информация.
- В Прага знаят ли? – това беше единственият смислен въпрос, който ми дойде на ум.
Валерий кимна и се загледа в заревото над Москва.
- Научиха преди няколко часа. Лично им казах.
- Защо казвате на мен тогава?
- Защото може би сте единствената Различна в тази част на света, която може да намери крадеца.
Да, вече сериозно започваше да звучи като евтин холивудски филм – да призовем нищо неподозиращия герой за велики дела. Въпреки, че самият герой няма никакво подобно намерение. Шантава работа. Обикновено инквизиторите не само, че нямат чувство за хумор, а дори и да имат – не ползват толкова плоски шеги.
- Преувеличавате!
- Нищо подобно – поклати глава Валерий. – Ако има някой, който може да го спре, това сте именно Вие.
Чак сега забелязах, че на врата му виси чисто Инквизиторски амулет – огромен аметист в сребърна мрежа. Официален амулет, нещо като моето червено тефтерче от МВД – хем прокуск, хем за защита. Аз имах същия. Това беше нещо като задължителна част от инквизиторската униформа, но не знаех, че се носи без сивата мантия.
- И как точно се очаква да спра това? Та аз не знам къде да го търся! – разперих ръце в знак на безсилие.
- Той сам ще Ви намери.
- Как така? – попитах тъпо аз и за сетен път тази сутрин се почувствах като в евтино фентъзи.
- Има доста неща, които не знаете, Наташа – поклати глава инквизиторът.
Отдръпнах се от балкона и скръстих ръце – пак старите интриги! Добре, щом ще си играем така, нека да играем.
- Очевидно. Дори не знам точното Ви име. Как да Ви наричам – Валерий или може би предпочитате да се обръщам към вас с хер Валтер? - Валерий ме погледна – не с учудване или изненада, а както учител гледа досетлив ученик.
- Получих тази информация наред със заповедта от Инквизицията – поясних аз. – Така че по-добре прекратете игричките и ми обяснете за какво става дума.
Валерий застана до мен и въздъхна.
- Да, правилно са Ви дали информацията. И да, нещата изобщо не са случайни. Знаете ли, всъщност аз...
- Знам, че сте участвали в процеса срещу Аненербе, Валерий, прескочете увода – озъбих се аз.
Започваше да ми омръзва да слушам недомлъвки. Слънцето над Москва вече се показваше като лъскав червен диск на хоризонта и започваше да осветява малко по малко града. Валерий отново въздъхна.
- Какво знаете за Аненербе? – попита ме той.
- Нищо конкретно – започнах аз – просто банда откачалки, които са тръгнали да събират разни доказателства за древния произход на Райха. После всички ги осъдили, защото наистина били откачалки. Правили са опити с хора от концлагерите. Предполагам, че са били просто Тъмни жадни за власт, както става почти винаги.
Валерий поклати глава и се загледа към Москва – странно защо, но гледаше с умиление.
- Не бяха само Тъмни – започна разказа си той, но гласът му звучеше така, все едно говори не на мен, а на някой, който отдавна не е между живите. – Имаше и много Тъмни, разбира се. Те бяха там именно заради възможността да станат всесилни. Но имаше и Светли – които се присъединиха, защото искрено вярваха във величието на Райха и искаха да направят всичко възможно за да се случи.
- Идеалисти – заключих аз и се облегнах на вратата.
- Идеалисти наистина – съгласи се Валерий. – А аз бях един от тях.
Зяпнах от изненада. Той е бил част от Аненербе?! Това беше напълно откачено! Изстрелях първия въпрос, който ми дойде на ум:
- Защо тогава сте още жив? Доколкото знам, маговете от Аненербе са равъплътени след процеса. Заради престъпления срещу човечеството и Различните.
- Така е, само че аз бях внедрен в Аненербе – въздъхна Валерий. – Първоначално дори Различните си мислеха, че идеята е добра – нека и хората потърсят малко магически артефакти, да видят, че магията съществува. Но по-късно стана ясно, че това не е много умно и че Различните в редиците на Аненербе търсят собствено обогатяване, а не научни постижения. Тогава Инквизицията избра мен за да следя процеса отвътре. По време на Трибуналите, аз бях един от главните свидетели.
Така – значи Валерий не просто имаше бурно минало, както повечето Различни, живели през Втората Световна война. Неговото минало беше повече от необикновено. Шпионин Различен шпионира други Различни в рамките на човешка окултна организация! Това вече беше повече от откачено!
- Да допуснем, че всички са Ви намразили заради това – започнах да разсъждавам на глас – би трябвало всички отдавна да са отишли в Сумрака. А онзи изрод със сигурност е жив.
Валерий се опря на вратата до мен и заслуша.
- Правилно, само че пропускате нещо, Наташа. Не можахме да хванем всички членове на Аненербе. Не можахме изобщо да ги намерим.
- Да, и за тези подозрения знам – кимнах аз. – Но това не ни помага много. Самоличността на въпросните Различни е неизвестна.
- Не съвсем. Аз имам конкретен Различен на ум. Нека да влезем вътре!
Валерий галантно ми направи път да мина и влязохме вътре в заседателната зала. Наистина, беше започнало да припича много неприятно, още щом слънцето се показа над Москва. Отново седнахме на столовете и той продължи:
- Заради работата ми тогава, той има всички причини да ме мрази.
- Той? Значи е мъж? Тъмен вероятно? – предположих аз, но Валерий поклати енергично глава.
- Светъл беше, Светъл.
- Как така Светъл? Бъркате, не е възможно!
Май старецът го беше хванала параноята – никой Светъл не би могъл да оправдае подобни престъпления и да продължи да съществува. Просто етиката на Светлите го забранява. Валерий вероятно се беше объркал.
- Казах, че беше Светъл, Наташа - отвърна инквизиторът спокойно. – Не съм казал, че и сега е такъв.
Аха, значи беше много възможно онзи да е Висш маг – само те имаха право да сменят цвета си. При това само при изключителни обстоятелства. Освен това когато веднъж си от едната страна на барикадата, много трудно някой може да те убеди да минеш от другата страна. Ако онзи е бил Висш Светъл още преди повече от 70 години, нещата отиваха на зле.
- Бяхте ли приятели?
- По-лошо. Бяхме кръвни братя.
- Кръвни братя, това пък какво е? Добре, а аз какво общо имам с това? Дотук разбрахме няколко любопитни факта от вашата биография, но нищо, което да може да ни помогне в разследването.
Валерий мълчеше и се взираше в празното пространство.
- Валерий! – викнах аз и той се сепна.
- Простете, отнесох се. Да, какво може да помогне на разследването. Позволете ми да изложа фактите така, както се подредиха тази нощ.
- Бъдете така добър – отговорих аз машинално.
Едва по-късно си дадох сметка, че без да искам съм ползвала следователския тон на Глухарьов, както и неговата скептична поза при разпити. Валерий не реагира на това, а просто продължи да говори.
- Той се е опитал да извърши жертвоприношение.
- Защо обаче?
- Вероятно за да зареди някой стар артефакт – отговори инквизиторът. – Но момчето му е попречило. Затова е избрал доста по-извратен, но и по-бавен начин за зареждане на артефакта.
- Изнасилванията? Но защо така? Звучи извратено, наистина.
- Защото така е щял да ме провокира – една от жертвите е дъщеря ми и след като проверихме инкуба се оказа, че тя не е била нападната по погрешка.
Да, безспорно нямаше по-добър начин да изкараш някого от дупката му от това да застрашиш потомството му. Това важеше за почти всички живи същества.
- Вие още тогава ми казахте, че смятате нападението за провокация. Но не разбирам аз какво общо имам.
- Вие сте свързващото звено – все пак вие обезвредихте неговото оръдие. Затова си мисля, че е възможно вие да сте и следващата мишена – отговори Валерий и отново ме потупа по ръката.
- Ама нали току-що казахте, че той се цели във Вас? Защо съм му аз?
- За да може да напълни артефакта, който е откраднал. Защото силата на един Различен не стига.
- А какво е откраднал, в крайна сметка? – скръстих ръце аз. – Да не би да е нещо на Мерлин?
Мерлин е бил Абсолютен маг – маг с безгранична сила. Той създавал артефакти за забавление, но нямал много въображение с имената. Така че нещата неминуемо си се казваха „нещо си на Мерлин“. Городецки го бяха пратили преди пет години да търси нещо на Мерлин, но не бях в течение, защото точно тогава главата ми пушеше. Валерий обаче изобщо не се засмя.
- Открадна Колана на Ищар – обясни той.
- Това пък какво е? – зяпнах аз. – Някаква магрьосническа дрънкулка? Атрибут на Тъмните?
Тъмните магове ползваха разни такива неща, с навързани възли по тях, но на мен подобни неща не ми трябваха. Знаех, че Ищар е някаква древна богиня, на плодородието май. Но нищо повече.
- Това е много важен артефакт – започна разказа си Валерий. – Но една от основните му особености е, че може да бъде носен само от жени.
- Тогава на него за какво му е? – опитах се да се пошегувам аз. – Да не би да си е направил операция за смяна на пола?
Валерий изобщо не се засмя.
- Точно тук се намесвате вие, Наташа. Само Висша Различна може да носи този колан.
- Нямам намерение да го нося, в това можете да бъдете сигурен!
- Той ще се опита да Ви подчини – размаха предупредително пръст той.
- Да пробва! – изръмжах аз. – Досега никой не е успял да ме превърне в марионетка. Не е толкова лесно да подчиниш Висш Универсален маг!
- Затова му е трябвала и силата от предишните действия – поясни Валерий и ме изгледа съжалително. – За да може да се изправи срещу Вас в открит двубой.
- Не е познал! – стиснах аз юмруци. – Няма да стане!
Хитър план – да направиш Висш универсален своя марионетка. Много рискован и много труден за изпълнение, но определено много смел.
- И за какво ще ме използва, ако ме подчини? – попитах аз след малко.
- Много просто – да ме убиете!
Погледнах Валерий – той изобщо не се шегуваше.
- Какво? – за пръв път, всъщност да втори, откакто се бях озовала в Ротондата, останах без думи.
- За да ме убиете – повтори Валерий. – Вие имате разрешителни от Инквизицията и можете да влизате и излизате свободно. А този артефакт и неговия контрол, ще Ви дадат почти безгранична власт.
- Но защо му е такъв сложен план? – недоумявах аз. – Защо не Ви убие сам?!
Инквизиторът сведе глава, все едно това е нещо, което не иска да си спомня. Постоя така няколко минути и реших, че е по-добре да си мълча и да изчакам.
- Защото това е отмъщение, Наташа – отговори той тъжно.
Звучеше съсипан, неизвестно защо. Реших да не задавам повече въпроси.
- Добре тогава, как мога да помогна? – крайно време беше да спрем с ретроспекциите.
- Като начало, прочетете това!
Валерий ловко като фокусник измъкна лист хартия навит на руло от ръкава си и ми го подаде. Инквизиторски трикове! Не можех да отрека, че беше доста ефектно. Взех листа – оказа се пергамент, при това написан на ръка, при това издаден от Прага, с печата и подписа на Совината глава.
- Това какво е? – попитах аз докато се пулех в калиграфски написаните на латински букви.
- Четете, четете – махна с ръка Валерий.
Латинският ми винаги е бил слаб, затова погледнах текста през Сумрака – там няма разлика между езиците. Зачетох буквите и ченето ми все повече започна да увисва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар