Набрах номера на Надежда Семьоновна от служебния телефон. Не вдигна. После се сетих, че набирам домашния, а тя би трябвало да е на работа по това време. Затова набрах номера на дежурния по Патрул. Падна се Алишер, източен маг, малко странен, но иначе много точен.
- Здравей, Алишер – започнах аз, - можеш ли да ми намериш номера на една Различна?
- Давай го – отговори кратко той.
Въпреки че имаме сериозна разлика в равнището, той никога не се подмазва и на мен гова ми харесва. Хубаво е да общуваш с някого, който не смята, че рангът ти дава безгранична власт и не се чуди как да иска нещо от теб.
- Надежда Семьоновна. Майката на един Тъмен маг, наскоро беше при нас за разпити. Сещаш ли се?
- Да, беше дошла онзи ден да иска някакви отстъпки за сина си – измърмори Алишер.
От другата страна се чу шумолене на листи.
- А, ето я! Диктувам ти телефона.
Затиснах слушалката на рамо и започнах да драскам в полето на един вестник, оставен кой знае защо на бюрото ми.
- Благодаря Алишер, леко дежурство!
- Леко и на теб, че като гледам май нещо се заформя – отвърна той.
- Ти да не ми гледаш вероятностните линии? – изхилих се аз.
- Кой, аз? Да гледам вероятностните линии на Велика? Глупости, просто е странно да търсиш точно нейния адрес. Хайде, лека работа!
- Лека и на теб.
Въоръжена със служебния телефон на Надежда Семьоновна, отново се заех да я търся. Вдигна след малко.
- Ало? – звучеше страшно озадачена.
- Ало, Надежда Семьоновна?
- Да, аз съм. С какво мога да бъда полезна? – отговори тя по чиновнически маниер.
- Аз съм Наташа Алексеева, от Патрула. Елате възможно най-бързо в Пятницкото районно.
От другата страна никой не ми отговори. За момент реших, че е застинала и не знае какво да прави.
- Надежда Семьоновна, чувате ли ме?
- Да, да, тук съм.
Звучеше замаяна.
- Разбрахте ли какво трябва да направите? – попитах настойчиво аз.
- Не мога да изляза – опита се да се оправдае тя. – На работа съм и началникът е много строг.
- Аз ли трябва да Ви обяснявам как се прилага внушение от седма степен? – раздразнено отговорих аз. – Добре, като представител на Патрулите и Инквизицията Ви давам право на въздействие до седмо равнище на силата включително само и единствено за да можете да дойдете при мен в отдела. А сега тръгвайте. Имате час.
След това затворих, без да я изчакам да отговори. Да се оправя.
Така, да видим какво имахме налице? Двама идиоти, които по случайност бяха надарени с магически способности и бяха решили, типично по младежки, че могат да променят света. Имаше ни и нас – Различните, които трябваше да се занимаваме с проблемите, които тези са надробили. От друга страна бяха родителите. Хем Различни, хем не съвсем.
- Какво ще ги правим тези? - промърморих аз и се захлупих върху бюрото.
Омръзна ми от това момче, наистина. Защо просто не се опита, за разнообразие, да спазва Договора? И защо, мамка му, пак беше моя отговорност, сиреч - издънка?!
Глухарьов не отговори. Вместо това чух как набира нечий номер.
- Здравей Ден, в отдела ли си? Идвай тогава при мен, в кабинета. Добре, чакам те.
Не вярвах на ушите си – наистина ли смяташе да забърка Антошин във всичко това?! Надигнах се от бюрото и отидох при него.
- Ти какво точно си мислиш, че правиш? - реших да уточня аз преди да тръгна да викам.
Глухарьов дори не трепна.
- Викам подкрепление – хладнокръвно отвърна той. - Втори път няма да обикаляме района като малоумни. Денис ще ни помогне да ги намерим по-бързо.
- Глухарьов, ти кое от "това са влюбени избягали Различни - тийнейджъри, единият от които е Висш Тъмен" не разбра?! Не би трябвало да забърквам дори теб в това. Коля, Николай, може да бъде много опасен. А сега ще се опитва да защити момичето. Някой може да пострада.
Глухарьов махна с ръка, все едно това са женски приказки, които е чувал твърде дълго, на които не вярва и така нататък.
- Той е на 17, Наташенка - успокоително започна той, - и е просто едно уплашено момче, което иска да бъде с момичето, което обича. На пук на всичко и всички.
- Само че това е невъзможно - прекъснах го аз. - Никога няма да могат да са заедно. Не може да не са им го казали. Това е пълен абсурд! Това е работа на Различните и...
- Аз нямам работа там - довърши раздразнено той вместо мен. - Чувал съм ги тия вече, спести ми го. Да ти напомня, че съм твой партньор и също съм забъркан в случая. Без значение какво ще ми кажеш, няма да стоя тук като някоя бабичка и да чакам. Видях момчето и според мен изобщо не е толкова страшен, колкото твърдиш.
Господи, тоя мъжки шовинизъм! Защо поне веднъж не си признаят, че не могат да се справят с проблема?! Но не, бием се в гърдите, а после тихичко си превързваме отрязаните крайници. Безумие! Само идиот би се държал така. Момчето беше Висш маг и ако искаше, а бях сигурна, че има подобни мераци, би ни направил на пух и прах.
- Глухарьов, ти колко точно знаеш за Различните? - контрирах аз с явното намерение да му затворя устата.
- Достатъчно - озъби се той. - Работя с Различна от известно време.
Тъкмо се канех да му обясня, че нищичко не знае, когато вратата се отвори и вътре, без да почука, влезе Антошин. Ухилен до уши.
- Здрасти Глухар, какво става? - поздрави той.
Глухарьов стана, здрависа се с него и го прегърна.
- Имаме тук с Наташка едно дело - започна той и ме изгледа кръвнишки да си мълча, - и ни е нужна твоята помощ.
- Щом е нужна, аз съм насреща - весело отговори Антошин и се настани на перваза на прозореца. - Какво ти трябва?
Глухарьов му подаде списъка на бащата на момичето.
- Момче и момиче са избягали заедно. Бащата на момичето ги е следил и са се срещали на тези адреси.
Антошин зачете на глас някои от адресите. На мен, естествено, не ми говореха нищо, но той явно беше по-запознат, защото се обади:
- Знам ги тези места. Да ги обиколя ли искаш?
Глухарьов кимна.
- Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не знаем къде са, нито дори са добре. А родителите се притесняват.
Вече бях готова да извия врата на партньора си – да лъже така нагло! При това, най-добрия си приятел.
- Нямаш грижи - махна с ръка Антошин, - до довечера двамата калпазани са в отдела.
- Денис - обадих се аз, - Глухарьов забрави да спомене, че тези двамата са от моя контингент.
Наблегнах на думичката "моя". Антошин погледна неразбиращо най-добрия си приятел.
- Те да не са... такива... – заекна той и кимна многозначително към мен.
- Точно такива са - вълшебници и двамата - отговорих аз преди Глухарьов да изръси нещо. - Момчето е много силно и може да е много опасно. Не мисля, че е добра идея да им се изпречваш сам на пътя.
Антошин размени поглед с приятеля си от детинство и отиде да седне на дивана.
- Щом като е така, защо съм тук? – попита той и скръсти ръце на гърдите си.
Въпросът му беше повече от логичен, но реших да оставя Глухарьов да се обяснява.
- Наташа е права донякъде - започна моят партньор, - но според мен тези двамата са много повече деца, отколкото опасни престъпници. Затова ми е нужен втори човек - той натърти на думата "човек" и ме погледна злобно.
Беше повече от ясно какво си мисли - че, въпреки годините, съм забравила какво е да си човек и съм твърде жестока към ония двамата. Типично човешко предположение. За него това са две уплашени деца. За мен – двама нарушители на Договора, които можеха да изсипят Инферното на главите ни, стига да им минеше през ум, че могат. По-лошото беше, че наистина можеха, а ужасното – че бях отговорна за единия. Пред Трибунала при това!
Антошин игнорира коментара и попита делово:
- Какво знаем по случая?
Глухарьов ме погледна с очакване. Ясно, трябваше да разказвам аз. Така и направих. През следващия час двамата с Глухарьов му разказахме за момчето-Висш маг и за това как един иначе законопослушен млад Тъмен вероятно се е забъркал в голяма беля. Пропуснах информацията, която получих от Валерий. Антошин нямаше нужда от нея, пък и тя нямаше да ни помогне да намерим децата.
- Извикахме и двамата родители тук. За да разберем какво още се е случило. Бащата на момичето ще донесе нейния компютър. Може от там да изскочи нещо.
- Може – съгласи се Антошин, - тийнейджърите живеят на компютрите и телефоните си.
- Ти май си много светнат, а? – подкачи го Глухарьов.
Антошин се изсмя и отговори:
- За разлика от теб, чичо Серьожа, аз знам как се включва компютъра.
Двамата избухнаха в приятелски смях. Глухарьов метна по приятеля си една химикалка. Реших да игнорирам забавата.
- Това означава ли, че можем да разчитаме на теб да провериш компютъра на момичето? – обърнах се към Антошин аз.
Той кимна.
- Не съм някой спец, но ще се справя. Едва ли е предполагала, че някой ще й бърника в компютъра.
- Значи остава само да се намери въпросната машинария – заключи Глухарьов и отвори едно от (явно бездънните) чекмеджета по бюрото си. – Ден, искаш ли пиене?
Антошин кимна и не след дълго двамата приятели вече се наливаха с бира. Понякога се чудех дали в кабинета на Глухарьов няма таен склад за алкохол.
Няма коментари:
Публикуване на коментар