Различна психиатрия - четвърта глава (първа част)

Обаче изобщо не ми се стоеше в офиса на Патрула, за да чакам да стане време да дойде Глухарьов. Затова реших да се разсея с нещо, а какво по-добро разсейване от това да отида в отдела и да половя престъпници. Облякох униформата, както си ме у реда, закачих камата на колана и право в отдела. В момента беше дежурен Агапов, поне така мислех. Той винаги имаше нужда от помощ. Сергей беше казал пък, че Тарасов е дежурен. Той пък почти никога нямаше нужда от помощ. Поне не от мен, както и да е. Отворих портал и след малко вече минавах през пропуска на отдела. 

Дежурният се учуди като ме видя, но нищо не каза. Все пак и вчера бях идвала, затова едва ли беше толкова учуден. Кимнах му за поздрав, той ми махна да продължавам – все пак не се водех на смяна, така че нямаше нужда да се разписвам в присъствената книга. Засега. Реших да не ходя в кабинета на Глухарьов, а да се настаня при младшите следователи – тяхната стая беше досами дежурния. Почуках на вратата и влязох. Агапов го нямаше, но пък затова там беше младият колега на Глухарьов, Коля Тарасов. 

- Здравей – поздравих го аз, - може ли? 

- Влизай, настанявай се – махна ми с ръка той. – Имам тук едно дело, тъкмо може да си кажеш мнението... – добави той с усмивка, но усещах, че това е просто банална учтивост.

В стаята им имаше три бюра – едно за него, едно за Агапов, точно до вратата и едно за Черенков, срещу вратата. Седнах зад бюрото на Черенков и едва тогава забелязах, че при Тарасов има човек. Всъщност изобщо не беше човек. Беше Светъл Различен Трето Равнище, който ме гледаше с присвити очи, опитваше се да ме сканира през Сумрака. Защитата ми обаче не само, че не поддаде, но амулетите бяха на път да нанесат ответен удар. Ето го значи делото... Сложих ръка на гривната, трябваше да я настроя по-фино, че някой щеше да пострада един ден, и казах:

- Здравейте, аз съм Наташа Алексеева, също работя като следовател тук, няма от какво да се притеснявате.

Надявах се, че е схванал намека да не се издава. Тарасов добави:

- Да, лейтенант Алексеева е на пряко подчинение на нашия началник-следствие. Можете да говорите свободно пред нея.

Различният видимо се притесни, вероятно беше разчел аурата на Патрулна, а подозирах, че вече в аурата ми фигурират и Инквизиторски жилки. Той заговори направо на мен и почти обърна гръб на Тарасов. Младият следовател се намръщи, но си замълча. Технически бяхме с еднакъв чин – и той беше лейтенант. Реално аз изобщо не би трябвало да съм тук. 

- Дъщеря ми изчезна – обясни потърпевшият. – Днес трябваше да отиде на училище, но ми се обадиха, че не е дошла. Не знам какво да правя.

За момент в съзнанието ми се мерна инкубът и се зачудих дали онзи побърканяк не си е намерил друга пийонка. После отхвърлих идеята, защото той не беше толкова глупав, че да използва един и същ коз два пъти. Пратих мислено послание на Различния, нарушавайки поне три точки от Договора за ненавлизането в чуждо съзнание. „Говори на следователя, който води делото ти, не на мен. Той не знае коя съм всъщност“ това беше посланието. Различният кимна и продължи разказа си, този път с лице към Тарасов. 

- Не знам къде да я търся, но имам някакви подозрения. 

- Какви например? – попита Тарасов, докато попълваше вече бланката за издирване на изчезнало лице. 

Признавам, беше безумно старателен. Толкова безумно, че дори мен ме дразнеше.

- Тя се хареса с момчето от съседния блок. Аз и майка й обаче не го одобряваме и й забранихме да се вижда с него. Момчето има проблеми, разбирате ли? – разпери ръце бащата. 

Замислих се, нещо в тази история ми звучеше твърде познато. Момиче и момче, съседи, се харесват и родителите не одобряват. Искат да ги разделят... А съвсем случайно бащата е Светъл... Твърде много съвпадения за един иначе малък район. Останкински беше дребен, направо джудже на фона на големите жилищни райони отвъд Третото околовръстно. Следователно, ако се водех по константата едно към шестнайсет, която определя съотношението на Светлите към Тъмните, ми се виждаше почти невъзможно това да е отделен случай. Вярно, бащата беше дошъл в милицията, но ако дъщеря му беше просто човек, дали нямаше да я намери сам. Защо да се занимава с тромава бюрокрация? Значи нещата стояха по друг начин.

- Случайно момчето да се казва Николай? – попитах аз и Тарасов подскочи. 

- Да, откъде разбрахте? – попита бащата и ме погледна учудено. 

Бих добавила и леко уплашено и имаше защо. 

- Ами, той е, така да се каже, мой клиент, мой и на нашия началник-следствие – поясних аз с най-приветливата си усмивка. - Ние отговаряме за делото му. Значи дъщеря Ви се казва... – името ми бягаше точно в момента.

- Аня Сорокина. Аз съм Дмитрий Сорокин – и той подаде ръка първо на Тарасов, после на мен да се ръкуваме. 

- Господин Сорокин – започна отново Коля Тарасов, твърдо решен да си свърши работата, - моля Ви, разкажете ни всички подробности около изчезването на дъщеря си. Отново, за протокола, моля!

Бащата наистина разказа, каквото сметна за добре – че не одобрявал как дъщеря му се среща с това момче, още преди то да има проблеми с милицията, а след това категорично й забранил да се срещат. Хващал я няколко пъти да се връща от съседния блок и накрая я затворил вкъщи. От училище – право вкъщи, той лично я вземал и връщал...

Слушах историята с едно ухо – това беше за пред органите на реда. Обзалагах се, че реалността е далеч по-различна – това беше обраната и силно редактирана версия за пред милицията. Затова в следващия половин час оставих Тарасов да си свърши работата. Признавах му го, имаше безспорен талант, при това голям. А като се има предвид какво ми беше казал Глухарьов за него – че баща му е супер богат адвокат, направо не вярвах на мотивацията на това момче. Имах време дори да го сканирам през Сумрака – честен, или почти честен, изпълнен с добродетели. Откъде се появяват такива? Жалко, че не го бяхме открили от Патрула – би бил идеален помощник за делото на Светлината. Обаче сега се опасявах, че следователската работа бързо ще му промени мнението.

- Благодарим Ви много, господин Сорокин, веднага ще пратим патрул да провери местата, където е ходила дъщеря Ви последните дни!

Тарасов стана и се ръкува с мъжа, същото направих и аз. „Изчакай ме в коридора, идвам след малко“ пратих му послание аз и той като че ли разбра. 

- Благодаря Ви много, господин следовател! – обърна се той към Тарасов и младият ми колега кимна. 

След като затвори вратата, Тарасов се обърна към мен.

- Какво мислиш? – попита ме той. 

- Съмнителна история. Коля, какво ще кажеш да прехвърлиш това дело на Глухарьов и мен? – попитах направо аз. – Все пак ние се занимавахме със случая на момчето, мисля че ще се справим и с това.

Тарасов ме изгледа със съмнение. Определено не ми вярваше много, но пък не ми се занимаваше с въздействия и внушения. От друга страна в него се бореха две сили – да разкрие престъплението и да не си разваля статистиката. Накрая като че ли надделя второто, защото той попита:

- А Сергьога какво ще каже? 

- Ти него го остави на мен, става ли? Хайде, дай ми делото! – допълних аз и протегнах ръка. 

- Щом искаш – взимай го! – каза Тарасов и след минута вече излизах от кабинета му с делото на Аня Сорокина под мишница. 

Тези двамата бяха истински Ромео и Жулиета, нямаше спор. Не искали да им пречат Патрулите и родителите им и също като нещастните влюбени на Шекспир решили да избягат. От всички и всичко. Но къде можете да отидете, деца? Ще ви издирят през Сумрака, ще пуснат Инквизитори по петите ви! Не можете да се скриете от милицията на Различните. Просто не можете! 

Колкото по-бързо ги намерехме, толкова по-добре.

Дмитрий Сорокин ме чакаше, седнал на столовете при дежурния. Когато ме видя, той стана и почти застана мирно. Едва сега реших да го разгледам по-подробно – беше висок, строен, с прошарена коса и хладнокръвен поглед. По нещо ми приличаше на военен, но не ми беше ясно с какво. Все пак това беше чиста догадка, а човекът беше дошъл цивилен. 

- Последвайте ме – казах кратко аз и кимнах на дежурния да не се занимава с нас. 

Различният ме последва без да каже дума. Явно беше имал достатъчно време да предположи, че щом като имам аура на Патрулна и си позволявам да влизам в съзнанието му без позволение, значи не съм случайна. Следователно е по-умно да изпълнява каквото му се казва. Много мъдро решение, поне аз така смятах. Не ми се занимаваше с писане на кофи мастило защо съм прибегнала до подобни мерки.

Спряхме пред кабинета на Глухарьов и аз отново казах „последвайте ме“ като този път влязох на Първия слой на Сумрака. Той ме разбра и първото, което му направи впечатление беше табелката, окачена на вратата.

- Различен Следовател – Светлина и Мрак – Подаване на жалби – прочете на глас Сорокин. – Това вероятно сте Вие? – попита той и ме огледа критично.

Погледът му се спря твърде дълго на двете дребни звездички, които се мъдреха върху пагоните ми. Да, най-вероятно беше военен. Щяхме да си имаме проблеми. Военните не са свикнали да ги командват жени, съмнявах се Различните-военни да са по-различни.

- Точно така. Защото и двамата знаем, че този случай е по-скоро за Патрула, отколкото за човешката милиция, нали така? – наклоних глава аз.

Сорокин пребледня. Какво им става на тия родители? Чуят за Патрула и все едно им казваш, че детето им ще го разследва Торквемада, с всичките си способи. 

- Не, няма нужда от Патрула, аз сам... – започна той, беше на крачка да почне да отстъпва заднешком. 

После видя надписа на вратата, който дори и в Сумрака се четеше като „Глухарьов С. В.“ И попита:

- А чие име пише на вратата? Не сте вие, предполагам?

- Не, това е кабинетът на моя колега. И се успокойте! – вдигнах ръце аз. – Няма да намесваме Патрулите засега. Идеята ми е, че дъщеря Ви е Различна, нали така? Доколкото си спомням, Седмо Равнище?

Той кимна. Не му беше приятно, че дъщеря му беше толкова слаба Различна, но ако ме питаше мен, по-скоро беше извадил късмет. Рядко Различни имат деца, които да са наследили дарбата да влизат в Сумрака. 

- Тя избяга с него... – започна печално той.

Произнесе думичката „него“ с такава омраза, че чак ми стана жал за бедния млад Тъмен маг.

- Знам, но нека не говорим в коридора – побързах да го прекъсна аз и побутнах вратата.

Тя, естествено, се отвори без проблем. Заклинанията ги бях наложила аз и аз можех да ги деактивирам, ако се налага. Задържах я и поканих Сорокин да влезе в сумрачния вариант на кабинета на Глухарьов. После надлежно затворих вратата на Първия слой и казах:

- Време е да излезем от Сумрака. 

Сорокин кимна и вече в човешкия свят попита:

- Защо бяха всички тези фокуси? Не можеше ли да говорим някъде насаме? Или си придавате важност, само защото работите в Патрула?

Да, не обичам такива Различни. Намират ги, инициират ги, обучават ги, изглеждат обещаващи, но те – когато разбират колко е прогнила системата – просто махват с ръка и решават да живеят като хора. Почти като хора. Лошото не е в това, а във факта, че презират всички нас, Патрулните, без да осъзнават, че все пак равновесието и спокойния им живот се крепи именно на нас. Малко както хората презират милиционерите, но не съвсем. Защото, за разлика от милиционерите, сред Различните има много малко корумпирани и още по-малко, които биха посмели да не си свършат работата както трябва. А някои просто нямахме избор. 

Настаних се зад бюрото си и поканих Сорокин да седне срещу мен. После набрах мобилния на Глухарьов. Имах остра нужда от подкрепление. При това от мъж в униформа, защото се съмнявах моето присъствие да окаже нужния ефект. 

- Сергей Викторович? – започнах официално аз. – Елате в кабинета си в отдела, важно е! Свързано е с момчето. 

Глухарьов се изненада от официалния ми поздрав и отговори, че ще дойде веднага, без да задава повече въпроси. Мъдро решение, все пак аз обикновено го наричах само по име, а не по име и презиме. Добавих:

- И си вземете ключа от кабинета от дежурния! – след което затворих. 

Едва тогава отговорих на напористия баща:

- Аз съм надзорник на Николай. От Инквизицията. И не, не си придавам важност, работя тук по изричното нареждане на ръководителите на Дневния и на Нощния патрул и с благословията на Европейското бюро на Инквизицията. Моят колега, който би трябвало да дойде до час, е в течение коя съм и какво точно правя тук. Колегата, с когото говорихте, обаче не е. Затова трябваше да подадете жалба при него, както си е по правилник, защото той е на смяна. Аз после трябваше да я изтегля при мен. Тук такъв е редът. 

- И какво точно правите тук, ако мога да попитам? – настръхна бащата. – Видимо не сте част от системата.

Спасявам ти задника от психопати – това ми идеше да му кажа, но преглътнах думите. Не е хубаво да си изпускаш нервите при разпити, така ме беше учил Глухарьов.