Надежда Семьоновна и Дмитрий Сорокин почти се сблъскаха на вратата. Тя влетя в кабинета на Глухарьов, стиснала чантата си под мишница, а той отвори вратата няма и две минути по-късно, помъкнал лаптопа на дъщеря си.
И двамата не очакваха да се видят тук.
- Вие! – просъска Надежда Семьоновна и се нахвърли върху Различния. – Вашата дъщеря опропасти живота на моя син! – просъска тя и се хвърли да издере очите на нищонеподозиращия баща.
Дмитрий Сорокин, чест му правеше, успя да избегне нападението с лекота. Измъкна се под носа на разярената майка, подаде ми лаптопа и застана между стената и бюрото на Глухарьов, готов за отбрана. Личеше си военната закалка.
- Вашият син опропасти живота на дъщеря ми! – викна той. – Откакто го срещна, място не може да си намери! Той я съсипа!
Надежда Семьоновна тъкмо се канеше да се обади, когато Глухарьов кресна:
- Достатъчно! Не забравяйте къде се намирате! Сядайте и говорете спокойно. Това тук не е зверилник! – двамата родители все още се гледаха кръвнишки така че той удари с ръка по бюрото.
И аз, и те подскочиха. Антошин просто седеше на дивана, скръстил ръце на гърдите си и все едно гледаше телевизия. Надежда Семньоновна изгледа злобно бащата на момичето, но все пак зае един от столовете пред бюрото на Глухарьов. Сорокин се поколеба, но също седна, на стола срещу нея.
- Интересна ви е работата, Сергей Викторович – обади се Антошин от дивана.
- О, я млъквай Денис! – махна му с ръка най-добрият му приятел.
При споменаването на името, Сорокин видимо се оживи. Огледа се, видя Антошин и скочи.
- Денис? Деня Антошин? Какво правиш тук?
Антошин също скочи.
- Дима? Дима Сорокин, от седемнайсти пост? Ти какво правиш тук?
Двамата се запрегръщаха и започнаха да бръщолевят всякакви глупости. Останалите в кабинета просто ги гледахме учудено.
- Какво прамиш тук, пръч такъв?
- Работя, оперативен съм. А ти? Защо си дошъл? Да не е станало нещо?
Че светът е малък, малък е, но чак пък толкова? Накрая Денис се опомни и обясни:
- С Дима бяхме колеги на първото ми работно място, преди да се преместя на поста. Значи твоят калпазанин търсим? – сръга той приятеля си.
- Не, аз съм бащата на момичето – мрачно уточни Сорокин. – Калпазанинът е неин – уточни той и посочи с ръка майката на момчето.
- Аня? – възкликна Антошин. – Твоята Аня? Че кога стана млада жена?
- Не е станала – мрачно отговори бащата, - просто нечии синове я развращават.
Надежда Семьоновна вече беше готова да скочи и да брани честта на синчето си, но един лош поглед от Глухарьов беше достатъчен да си седне на мястото и да се ограничи само с цупене.
- Може ли вече да минем на въпроса? – попитах аз и заобиколих бюрото, за да седна отгоре му. – Имаме доста работа и колкото повече време губим, толкова по-лошо ще стане.
Останалите в кабинета кимнаха. Сорокин и Антошин се облегнаха един до друг на стената, Грухарьов остана зад бюрото си, а аз и Надежда Семьоновна се оказахме почти една срещу друга.
- Събрахме ви тук – започнах аз, - за да начертаем карта на предполагаемите места, където може да са отишли Николай и Аня. Така ще изготвим маршрут и ще го обходим по-бързо. Серьожа, дай картата.
Глухарьов извади от едно чекмедже карта на района и я разпъна на бюрото си.
- Искам всеки от вас да отбележи любимите скривалища на детето си – обясних им. – Така ще видим къде може да са се запилели.
Двамата родители се гледаха кръвнишки известно време, после всеки взе по една химикалка и започна да отбелязва точки по картата. Кафенета, паркове, домове на приятели. Точките започнаха да се появяват на картата една след друга. Обаче нищо не беше подходящо за двама лудо влюбени младежи, които не знаят къде да отидат. На притеснените родители-Различни им отне около половин час, за да нанесат всички места на картата.
- Какво мислите? – попитах Антошин и Глухарьов.
Все пак те бяха родени в тоя район и би трябвало да знаят къде се събират младежите. Антошин се надвеси над картата и тикна пръста си на едно място.
- Покривът на Света! – възкликна той и погледна приятеля си със светнали очи. – Помниш ли го Серьога?
- Аха. И?
- Може да са там! – ентусиазирано започна той и нанесе местоположението на блока на картата.
- Някой ще обясни ли и на мен? – намесих се аз. – Какво е това?
- Най-високият блок в района – поясни Антошин. – Двайсет и пет етажа. От него има страшна панорама. Викахме му Покрива на Света. Когато със Серьогата бяхме на техните години, водехме мадамите горе, да се натискаме. Помниш ли Серьога? – и той се изхили.
Надежда Семьоновна вече беше пребледняла и позеленяла.
- Добре де, как ще се качат горе? На вратата няма ли код? – попитах аз, игнорирайки майката.
- Има, ама за аварийната стълба никога не е имало – обади се Глухарьов. – Едно време ние се катерехме от там. Достатъчно е само да се набереш на ръце на най-долното стъпало и готово! Поне така беше едно време, дано още да я има.
- За да спестим време – намеси се Сорокин в разговора, - нека проверим първо там.
Аз и двамата приятели-милиционери, го погледнахме крайно неодобрително.
- Вие двамата – посочих аз родителите – си отивате вкъщи.
Те отвориха уста да възразят, но аз вдигнах ръка.
- И не искам да чувам въдражения! Те са избягали заради вас и едва ли ще се зарадват да ви видят! Вие сте я забъркали тази каша!
Надежда Семьоновна понечи да се обади, но аз продължих:
- Точно така – именно вие, а не Патрулите! Да сте чували, че забраненият плод е най-сладък? А? Именно като сте забранявали на децата да се срещат, сте ги амбицирали да го правят. И те сега са се заинатили. Затова вие си отивате по домовете, в случай че те се приберат сами и ни оставяте да си свършим работата!
Те отново се опитаха да се обадят, но аз пак вдигнах ръка.
- Напуснете кабинета и да не съм чула и гък! Веднага!
Двамата се спогледаха, но все пак излязоха от кабинета. Аз се отпуснах на дивана.
- Оф, как ми писна от тая история – изстенах аз. – Писна ми, писна ми! Как може да са такива идиоти всички?!
- Добре дошла в милицията – потупа ме по рамото Антошин. – Тук всички са такива.
Москва е била и винаги ще бъде бетонна джунгла. Докато Глухарьов шофираше покрай абсолютно еднаквите блокове се чудех къде ще оцелея по-дълго – тук, или в истинската джунгла. След кратък размисъл реших, че май нямам голям шанс на нито едно от двете места. Не че и аз не съм апартаментско чедо. Просто в нашия район блоковете са едни по-кокетни, мънички, има повечко дървета, майки с колички и по-малко наркоманчета и пияндета в градинките. Районът на Глухарьов обаче не беше точно такъв. На глед съвсем обикновен, ама я се опитай да работиш в кварталното районно и само за седмица ще ти се изправи косата. Тук убили някого, там наръгали съпругата с кухненския нож, защото боршът не е достатъчно солен, оттатък пък родителите кротко пропиват детските надбавки за детето... Кошмар. А някъде в този бездънен кошмар сега се криеха двама млади, глупави и безумно влюбени Различни.
"Покривът на света" се оказа действително колосален. Почти трийсет етажа панелно строителството. Вероятно гордостта на отговорните другари от близкото минало. Глухарьов паркира пред входа и реших да погледна нагоре през Сумрака. Някой беше наложил илюзия. Някой, който теоретично ми беше равен по Сила. Обаче само теоретично, защото при Висшите колебанията в Силата са непредсказуеми и неизчислими. В моя случай, макар и нищожния ми опит си казваше думата.
- Много е вероятно да са тук - казах аз на колегите.
- Оттам - побутна ме Антошин. - Аварийната стълба е зад ъгъла.
Глухарьов изсумтя и поведе групата напред.
Стълбата беше спусната, все едно някой ни чакаше да дойдем.
- Изчакайте секунда - казах аз и сканирах стълбището през Сумрака.
Нищо. Абсолютно нищо. Човек би казал, че всичко е наред. Но не беше. Усещах Силата, но не бях съвсем сигурна откъде идва.
Антошин ловко се набра нагоре по стълбата и ми подаде ръка. Нямаше смисъл да хабя сили за магически фокуси, така че го оставих да ме изтегли. Глухарьов остана последен и изсумтя.
- Остарял съм за тия неща - промърмори той и с усилие се набра нагоре. - По дяволите Ден, защо на теб ти е по-лесно?
Той се отпусна на площадката, дишайки тежко. Антошин го потупа по гърба и сериозно отговори:
- Защото, дядо Серьожа, по цял ден търча след престъпници. Освен това, миналата седмица водих Настя тук.
- Ще ти дам аз един дядо Серьожа... - заплаши го Глухарьов. - Само да си поема дъх...
- И какво, хареса ли й? - попитах аз.
- Много. Отгоре гледката е страхотна.
- Дано и тия двамцата мислят така - мрачно каза Глухарьов и се надига. - Само да ми паднат...
- Вие сериозно ли смятате да катерите трийсет етажа? - попитах аз гърбовете на двамата изкачващи се приятели.
Те спряха и едновременно се обърнаха.
- Друга идея ли имаш? - вдигна вежди Глухарьов.
- Именно. Всеки да се хване за мен. След малко ще сме горе.
Отворих портал и след секунди се озовахме на площадката при асансьора. Все пак, по-умно щеше да се качим с машината, отколкото да се изтощаваме.
- Като тийнейджъри си устройвахме състезания - замислено каза Антошин и повика асансьора. – Колко ли хубаво би било да го можехме това тогава...
- Да, изкачваш всички етажи без да спираш. Ако не си се задъхал, значи си истински пич – добави Глухарьов и се облегна тежко на стената.
Двамата приятели прихнаха да се смеят. Асансьорът, за наше щастие, работеше, така че след по-малко от пет минути вече стояхме пред вратата към покрива.
- Дали е заключена? – попитах със съмнение аз.
Антошин провери бравата и тя послушно се отвори под натиска.
- Явно не. Да вървим! – и той тръгна да излиза.
- Само ти ела, остави хората на стълбите, иначе някой ще пострада! – дочу се вик от другата страна на вратата.
Идиотка! Трябваше да погледна през Сумрака! Естествено, че ни е наблюдавал през цялото време! Гласът му звучеше малко по-малко мутирал от предишния път. Хората са казали, че патилата променят хората, явно и с нашия герой беше така.
- Добре – викнах аз в отговор. – Идвам само аз! – добавих полугласно на двамата си спътници: - Стойте тук и не правете глупости! Не знаем с какво разполага.
Глухарьов и Антошин се спогледаха. Ако ситуацията не беше толкова напечена, обзалагах се че щяха да прихнат. То и аз щях да прихна – ситуацията беше повече от нелепа.
- Мислех си, че това е наша реплика – обади се ухилено Антошин. – Ще чакаме тук, но няма да чакаме дълго, да знаеш.
Глухарьов кимна мрачно.
- Малък терорист, условия ще ми поставя – изръмжа той и стисна юмрук.
- Добре, добре – само не правете глупости! Той може да бъде много, много опасен.
- Имаш петнайсет минути – обади се Глухарьов. – След това стрелям на месо.
Кимнах и излязох на покрива. Гледката наистина беше зашеметяваща. Започвах да разбирам защо мадамите припадаха по нея. От тук се виждаше целия район като на длан – кулата в Останкино беше почти на една ръка разстояние, а ако човек имаше бинокъл бях почти сигурна, че могат да се видят дори шарените кубета на Василий Блажени. Сигурно е много красиво на залез слънце.
Сега обаче нямах много време да разглеждам повече, защото пред мен, точно като по филмите, бяха застанали двама млади Различни. Момче и момиче, които бяха твърдо решени да запазят любовта си. За тях, аз бях врагът – в лицето на системата, сиреч, на Патрулите и на Инквизицията. Да не говорим за двамата милиционери зад гърба ми. Глухарьов и приятелят му само чакаха знак (или липсата му), за да започнат да стрелят на месо. И на всичкото отгоре, имах само петнайсет минути за да ги убедя тези двамата да се предадат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар