- Е, Васик, как успя да се забъркаш в тая каша? – попита Сергей вече по-спокойно.
Младият мъж потри очи с ръка. Погледна към вратата, през която се бяха изнизали богаташите, после към ръцете си и едва тогава към Сергей. Стана ми жал за него, наистина.
- Сергей Викторович, аз... – измънка той.
Глухарьов изхъмка и като фокусник измъкна една бутилка от контрабандната водка изпод бюрото. Намусих се, че почва да пие отсега, но той ми посочи с поглед чашите. Беше повече от ясно, че младият Различен има нужда от алкохол. Съгласна бях. Макар и да не вярвах на колегите от МВД, че алкохолът лекува всичко. Донесох три и моят колега побутна една към младежа.
- Сергей Викторович? – учуди се Василий.
- Пий, при мен може – побутна още веднъж чашката Сергей. – Днес, моето момче, окончателно стана мъж.
Различният пресуши чашката на един дъх. Явно алкохолът му даде кураж, защото се обърна към мен:
- Сега какво ме чака?
Да, най-накрая се сети, че се е забъркал в проблеми и в света на Различните. Който изобщо не познаваше, впрочем.
- Мъмрене в Дневния за злоупотреби със Сила – честно отговорих аз. – Бъди благодарен, че оттеглиха жалбата, иначе те чакаше сериозна беля. Въпреки това не мога да не напиша рапорт. Вече занимавах колегите да те проверят в базата данни.
Василий увеси нос. Глухарьов му наля още една чаша. Това ми напомни, че трябва да звънна в Нощния и да докладвам. Естествено, никой не отговаряше. Всички бяха на бала. В Дневния пък нямаше смисъл да звъня – те и през деня на 31 декември нямаха дежурни. Кофти е когато си на смяна баш на празника...
- Никой не е казал, че да си възрастен е хубаво нещо – философски заключи Глухарьов и се чукнахме с чашките. – Знаеш ли, Наташа – обърна се той към мен, - аз Васик го познавам откакто беше на дванайсет. Тогава аз бях млад следовател и той ми беше един от първите случаи. Общо-взето е израстнал в отдела. Пред очите ми – изхили се той, а Васик се изчерви.
Интересно, какви ли толкова ги беше забъркал... Да си на дванайсет и да имаш вече досие, интересен случай.
- Аз съм вече друг човек, Сергей Викторович – опита се да се защити младият мъж. – Приключих с кражбите!
- И така трябва! – закани му се с пръст Глухарьов. – Иначе знаеш какво те чакаше...
Погледнах първо Различния, после своя колега и открих, че Глухарьов симпатизира на този Васик. Кой знае, може би в неговите поразии е виждал бурната си младост? Не беше ясно. Сега обаче моят колега се усмихна дружелюбно и напълни чашата му отново.
- Пий, пий! Тази вечер ще празнуваш с нас! – додаде той. – Няма закога да се връщаш у вас и да се самосъжаляваш.
- Ама, Сергей Викторович... – започна Васик.
- Няма Сергей Викторович – отсече Глухарьов, - ако те пусна сега кой знае каква простотия ще ти дойде на ум! По-добре да си тук, да те надзирават възрастните, освен това имаме пиене и ядене. Пък утре-вдругиден, като изтрезнееш, ще му мислиш! Ясно?
Различният се колебаеше и затова Глухарьов пусна още един коз:
- Няма да ти е първата Нова година в отдела! Стига се вкисва! – потупа той младия мъж по рамото. – Не са свършили мацките! Ще си намериш друга!
Василий изглеждаше скептичен, но не тръгна да спори.
- Сергей успя да те отърве от делото – казах аз, - но ще си понесеш мъмренето.
Васик и Глухарьов ме погледнаха едновременно. Младият Различен изглеждаше като агне на заколение, а моят колега ми направи знак да млъкна и да не развалям момента. Обаче се налагаше.
- Ти си станал Светъл, Василий – започнах аз с най-назидателния си тон. – Предвид криминалното ти минало, нямам представа как се е получило, НО все пак си станал Светъл. А един Светъл никога не бива да злоупотребява със Сила или да тормози хората. Никога, разбираш ли ме?
Васик наведе виновно глава. Обзалагах се, че абсолютно нищо не е разбрал.
- Аз мислех че... – започна да мънка той.
- Че когато я наплашиш, тя сама ще се върне при теб – довърших фразата вместо него. – Но не става така. Други момичета ще тичат след теб. Тази те е изоставила преди да станеш Различен, така че няма как да си я върнеш. Не ви е било писано да сте заедно и толкова!
Сергей наля по още една чаша за всички. Определено щяхме да имаме нужда. Взех своята и отпих. Как сега да му обясня за Инквизицията и така нататък? Моят колега се почеса по тила и огледа младия мъж от глава до пети.
- Момче, от мен да го знаеш – ако тя не те иска, на главата си да застанеш, пак няма да те иска – включи се Глухарьов наставнически. – Избрала богаташа, прав й път! А по-добре ли щеше да е да се ожените и тя постоянно да ти опява, че нямаш пари да й купиш парцалки? – Васик не отговори, само изпи чашата на екс. – Ето, виждаш ли – продължи Сергей, - така е станало по-добре. Не се излагай, не са се свършили мадамите.
- Този път ти се размина – продължих аз да натяквам, - но следващия път може да нямаш късмет. Преди да правиш заклинания, първо научи Договора, ясно ли е?
Глухарьов вече не издържа:
- Наташа, стига си му трила сол на главата. Васик разбра, биха го, караха му се, викам да му е увряла главата! – той погледна строго бившия си подопечен.
- Така е, Наташа ъъъ...
- Наташа Ивановна – подсказах аз.
Беше някак странно да се обръщат към мен с име и презиме. На Глухарьов някак му отиваше, но на мен... В случая обаче беше силно наложително да сме формални.
- Съжалявам, Наташа Ивановна – повтори младият мъж.
Усетих отново неумело сканиране. Дори и това ли още не беше овладял??? Това беше безобразие! Отбелязах си на ум да проверя кой му е бил наставник и хубавичко да му натрия сол на главата.
- Ако нещо те интересува, питай! – подканих го аз. – Че не съм сигурна доколко са ви обучили за месец.
- Аз, амиии, ъъъ – започна той.
- Васик! – скара му се Глухарьов. – Давай по същество!
- Ами, Вие не сте Тъмна, но не сте и Светла. Обаче сте Различна – започна той като ме гледаше с широко отворени очи. Направо се беше опулил.
- Точно така – кимнах аз. – Още не сме имали часове заедно, но до месец не ви обяснят, че има и трети вид Различни. Универсалните. Аз съм такава. Нито Тъмна, нито Светла.
- Да ама мъжът с вас беше Светъл! – кой знае защо изтъкна Василий.
- Да, той е Светъл – потвърдих аз. - Какво за това?
- Ами, не мога да кажа кое равнище е – сконфузено си призна новоизлюпеният Различен. – И за вас не мога.
- Това е защото разликата в равнищата ни е много голяма – обясних аз. – Можеш да определиш ранга на Различен, когато разликата е два или три ранга. Ако е повече, можеш само да определиш боята.
- А на Вас какъв Ви е ранга? – попита той любопитно.
С Глухарьов си разменихме многозначителни погледи. Явно още от дете Васик е бил любознателен, защото моят колега едва се сдържаше да не прихне. Представям си обаче какви въпроси е задавал...
- Висш – признах си аз с неудоволствие.
Никога не съм обичала да парадирам с това. Василий пребледня, но Глухарьов се почувства длъжен да уточни:
- Лъже! По вашите там стандарти се води Велика.
Василий погледна първо Сергей, после мен с изумление.
- Ама как?
- Така се получи – смутолевих аз.
- Ама нас ни учиха, че с едно махване на ръка... – започна той да рецитира.
- Да, мога да те направя на пух и прах – довърших аз. – Дай да не говорим за това, става ли?
Да, вече определено бях приключила с лекциите за това какво не бива да правят Различните. Там си има педагози, в Патрула де, ще му набият канчето както трябва. На мен вече ми омръзна. Станах и двамата, като по команда, станаха заедно с мен. Вече беше почти единайсет.
- Момчета, за вас не знам, но аз искам да ям, най-после! – побързах да сменя темата аз и Глухарьов с радост пое въдичката.
- Да нападаме кльопачката!
Той събра ключовете от кабинета и подбра нашия гостенин навън. Около масата беше започнала да се събира тълпа, но най-важното, елхата, още не беше украсена. Ирина Сергеевна се въртеше около недоукрасената елха, която Стас Карпов и още двама от неговите хора се опитваха да застопорят. Което се оказа доста трудна операция, защото елхата беше по-висока, отколкото ни беше нужна, а разпъването на кръстачка на плочките никак не е лесно.
- Ей, Глухарьов, я ела да удариш едно рамо! – подвикна Карпов.
- Пак ли сте ги надробили? – ухили се моят колега и отиде да помага.
- Внимавайте да не пометете масата! – изписка Зимина, когато елхата направи опасен вираж точно над чиниите със салата.
- Ирушка, ние сме най-внимателните монтажисти на елхи – обади се най-невъзмутимо Карпов.
Не виждах изражението му, защото беше до кръста в клоните на коледната украса. Обзалагах се, че се пръска от смях. Впрочем всички изглеждахме нелепо с парадните униформи. След неравен бой, в който елхата се лиши от около десет клона, петдесет сантиметра височина, а гласът на Зимина пресипна да вика по тях, четиримата мъже най-накрая успяха да застопорят елхата в единия край на коридора.
- Остава и да я украсим... – замислено каза Ирина Сергеевна.
Четиримата се дръпнаха като попарени.
- Аааа, не! – размаха ръце Карпов. – Елхата донесохме, поставихме я, но за украсата не ме търси!
- Аз отивам да видя какво прави Дима... – смънка единият от оперативните.
- А аз отивам да намеря играчките... – изпари се Глухарьов.
Ирина Сергеевна скръсти ръце на гърдите си и се обърна към мен:
- Мъже... Виждаш ли ги какви са, Наташа?
- Добре де, наистина все пак поставиха елхата – опитах се да ги защитя аз. – Впрочем, Ира, да си виждала Олег някъде?
- На скарата е! – махна с ръка тя към прозореца. – Май тази вечер все пак ще ядем шишчета.
- Отивам да проверя! – оживих се аз.
Мисълта за прясно изпечено шишче, току-що свалено от скарата ми даде доста енергия. Олег наистина се въртеше около скарата и беше заобиколен от тълпа лешояди, пардон, гладни колеги. Половината личен състав на отдела се беше наредил чинно на опашка за шишче, а петима доброволци подаваха неопечен материал от тави и тенджери. Явно не само Настя е мариновала шишчета няколко дни предварително.
- Ще се намери ли някое шишче за една гладна следователка? – попитах аз на висок глас.
- Ще се намери! – обади се някой от опашката. – След като получат шишчета трима гладни патрулни, двама оперативни и една деловодителка!
Последва бурен смях. Наредих се на опашката. Вървеше бързо. Подозрително бързо, така че хвърлих един поглед в Сумрака. Съмненията ми се оправдаха. Олег всъщност не печеше шишчетата на оскъдната топлина на барбекюто. Готвеше с магия.
- Не послъгваш ли малко? – смигнах му аз, когато дойде моят ред.
- Хората са гладни – оправда се той, - трябва да ги нахраня някак си.
Подаде ми шишче и продължи да домакинства на скарата.
- Много ли имате още? – попитах аз доброволците. – Че Зимина сигурно скоро ще иска да отрие вечерта.
Последва бурен смях.
- Имаме две тенджери още, но другото е почти готово – отговори Дима, собственикът на барбекюто. – До половин час сядаме всички.
- Крайно време, че Новата година ще Ви завари на двора! – отговорих аз и чак сега забелязах, че те са си взели „нагревател“.
До скарата се мъдреха поне пет бутилки от контрабандната водка. Преброих три празни и се усъмних дали не са изхвърляли боклука скоро. Какво да ги правиш!
- Хайде, влизай, че ще замръзнеш! – подкани ме Олег, когато видя накъде гледам.
- Аха, вие тук хубаво се греете – многозначително заключих аз и тръгнах към отдела.
Там масата започваше да се пълни. По традиция, начело на масата седеше Зимина. Като началник на районното. От дясно се беше настанил Карпов. Като нейн заместник. Неговите хора се бяха наредили до него. Кой с жена си, кой с приятелка. Антошин беше някъде на другия край на масата заедно с Настя. По коридора търчаха дечурлига. Глъчка и писъци. Елхата пък беше получила заслужено внимание и под нея дори се бяха появили няколко шарени кутии. Усещах как някой ще се прави на Дядо Мраз тази вечер. Срещу Карпов беше мястото на Сергей. Познах го, защото си беше зарязал фуражката там. А това означаваше, че всички следователи ще седим до него. Коля Тарасов нямаше да дойде – със сестрата на Глухарьов бяха отишли някъде да празнуват, но така и не запомних къде. За сметка на това двамата откачени следователи, Агапов и Черенков, вече се хващаха на бас с оперативните кой колко ще изпие.
Така де – оперативният и следственият отдел се държат заедно. Винаги, дори когато трябва да се изпият двеста литра алкохол. На другия край на масата, на челното място, беше началникът на отдел „Кадри“ – слаб мъж на средна възраст, когото виждах за пръв път в живота си. Неговите хора бяха насядали около него като квачки. Всъщност, те си бяха квачки – лелки от съветско време, на които дължахме по-голямата част от храната на масата.
- Ти си до мен, Наташа! – обади се моят колега над главата ми.
- Ама аз исках да седя до Олег! Пък! – нацупих се в отговор.
- Когато мине официалната част, седи където искаш! Сега не може! – отряза ме той и ми посочи с поглед стола. – Хайде, сядай, че след малко започваме!
Тъкмо се настаних, когато се появи и почерпената компания скараджии. Които мъкнеха поне три тенджери натъпкани догоре с шишчета, пържоли и всякакъв друг вид печено месо.
- Така, време е да започваме! – стана Ирина Сергеевна. – Както знаете, повечето от нас бяха днес на смяна – тя махна към частта от личния състав в парадни униформи, - така че празникът ни започва малко късно, но пък затова ще бъде дълъг и качествен.
- И изобщо няма да приключи в дванайсет часа! – обади се някой от другия край на залата.
Явно беше почерпен стабилно, защото започнаха да му шъткат да мълчи.
- Да, със сигурност няма да свърши в дванайсет – съгласи се Ирина Сергеевна. – Искам да благодаря на всички за добрата работа през годината. Наздраве и весело! – тя вдигна чашата си и всички последвахме примера й.
Глухарьов и Карпов станаха почти едновременно.
- Тъй като нашата началничка беше твърде лаконична – започна Карпов като старши по чин, - явно истинските пожелания ще трябва да ги кажем ние с Глухарьов. Като начало, аз пожелавам на своите момчета повече разкрити случаи и по-малко престой в болницата.
- А аз на моите – включи се Глухарьов, - повече разкрити дела и изрядна статистика.
- И да не ми тропосвате все на мен висящите дела! – обади се Агапов обидено, с което предизвика бурен смях.
- Това ще го обсъдим – ухили се Глухарьов. – А сега, наздраве и да нападаме храната и пиячката!
Хората не чакаха втора покана и много скоро храната започна да изчезва със застрашаваща скорост. Имаше от всичко по много. Впрочем, нашият гост на трапезата, Светлият маг седмо равнище Василий или Васик, както всички го знаеха вече си беше намерил обект. Сваляше една от деловодителките. Лошо няма.
Следователите и оперативните пък мигом обявиха състезание по надпиване, в което Глухарьов и Карпов бяха привлечени за съдии и за приятелски последен мач. Олег, въпреки лошия ми поглед, също се нареди на опашката и ме стрелна с поглед „да не си посмяла да ми пречиш“. Свих рамене и се наредих да гледам заедно с жените. Оперативните се насвяткаха като казаци и ходиха да стрелят по изпитите бутилки точно преди да удари дванайсет.
Една каса водка и час по-късно – след като беше минало поздравлението на президента, фойерверките и стрелянето във въздуха, имаше трима натръшкани оперативни и двама следователи, които кротко подпряхме да спрят в срещуположния ъгъл на коридора. Малките деца ги настанихме да спят в кабинетите на ръководството.
От турнира по надпиване, победител излезе Агапов. Нямах представа къде успя да го побере, защото беше дребен и кльощав, но спря на бутилка и половина водка и след това дори можеше да говори горе-долу разбираемо.
Като старши по чин, Глухарьов и Карпов бяха последни. Ира Зимина се опита да ги разубеди, но Карпов категорично заяви, че това е за честта на оперативния отдел и не може просто така да остави следователите да победят. Така че донесоха още водка.
- Дайте и от виното на Толя, за разредител! – обади се Карпов.
- Вино? Разредител? – ококорих се аз.
- Ништо не расбираш Наташа... – отговори ми завалено Агапов, - само така става истински добра шапифка.
- Андрюха, върви да спиш! – изкомандва Глухарьов и се огледа за приятеля му Черенков.
Въпросният беше заспал с глава в салатата и по сведения на околните не беше изпил повече от половинка вино. Тъй като по-голямата част от отдела вече беше прилично натряскана, двамата началници завлякоха Агапов в кабинета на младшите следователи.
- Е, Серьога, да започваме финалното дерби!
Карпов се настани на масата и сипа на двамата по една водна чаша вино и една стограмка водка.
- Първо водката – посочи той за останалите на крака зяпачи, - после виното, за разредител. Не се пие, докато и двамата не сме изпили всичко. Наташа, Ира, ще ни окажете ли честта да бъдете секунданти?
- Ъ?
- Иска да им наливаме пиенето – обади се Зимина отегчено. – Ако не беше Нова година – тук тя понижи глас, - досега да съм го забранила, ама празник е.
- Отивам при Стас! – отговорих аз и застанах от дясната страна на Карпов.
И като започна едно наливане. На мен само свят ми се зави от количеството чаши, които със Зимина напълнихме, но след седемстотин водка и два литра вино за разредител двамата началници обявиха приятелско реми. Карпов отиде на двора да изтрезнява. Как точно смяташе да го направи, не исках и да знам.
Сергей обаче продължи да пие с Олег, с което вече започнахме да натякваме или да „пилим“, както ни казаха, фъфлейки. В резултат на това, към три през нощта се отрязаха така, че ги оставихме да бълнува в един ъгъл. Аз се бях притеснила сериозно, но Зимина ме спря с думите:
- Това е техният начин да се зарадват на празника!
- Голяма радост, няма що! – погледнах кръвнишки и двамата, които тихичко си мърмореха нещо един на друг, опрели рамо в рамо и чело в чело.
- Тяхна работа. Ти ела да помогнеш да им направим малко сок трезве!
- Какво?
- Сега ще видиш!
Зимина забърса една бутилка вино от масата и ме поведе към кухнята на отдела. Беше малка, но все пак стигаше за най-необходимите неща. Вътре, две от жените които все още бяха трезви, изливаха доматен сок от кутии в големи кани. Други две изстискваха сок от лимон, а трета кълцаше магданоз на ситно. Настя беше основният готвач и нареждаше коя какво да сложи:
- Тук сол, там сокът е малко, налейте още! Магданозът ще го сипем последен, да!
- Какво е това?
- Честита Нова година, Наташа! Това е моят „сок трезве“, искаш ли да опиташ?
Тя ми сипа в една голяма водна чаша от странната микстура. Главата ми наистина вече се мотаеше, така че отпих и мигновено сивата пелена започна да се вдига. Примигнах и попитах:
- Какво има тук?
- Доматен сок, лимонов сок на вкус, черен пипел и сол също на вкус и магданоз. Колкото по-солено и кисело е, толкова по-добре – отговори Зимина вместо нея и размаха бутилката с вино. – Дами, време е за женско парти!
Жените нададоха радостни възгласи и се оказа, че за дамите на крака в три през нощта има подготвено афтър парти. След като направихме каните и ги разположихме стратегически по масите, от хладилника се появиха три огромни шоколадови торти, а някоя домъкна цяла каса бяло вино.
Така стояхме до към шест сутринта. Клюки, вино, шоколад, още вино и още шоколад.
- Честита Нова година, Наташа! – намигна ми Ира Зимина, когато пияните започнаха да се връщат от мъртвите. – Сега виждаш ли какво е да празнуваш на смяна.
- Честита Нова година, Ира! Забавно е, признавам!
- Нали, нали? – ухили се Настя и си взе поредното парче торта. – Най-хубавото прекарване не се прави от това къде празнуваш, а с кого.
- Да пием за това! – Ира Зимина разля по чашите останалото вино и ни поведе навън за последни изстрели в чест на новата година.
Следващата част от деня не я помня много, защото допълзях до диванчето в кабинета на Глухарьов и се събудих по тъмно. Но нали затова е празникът? Права беше Настя, че не е важно къде празнуваш, а с кого.
Няма коментари:
Публикуване на коментар