Само за твоите очи - част седма (последна)

- Е, Васик, как успя да се забъркаш в тая каша? – попита Сергей вече по-спокойно. 

Младият мъж потри очи с ръка. Погледна към вратата, през която се бяха изнизали богаташите, после към ръцете си и едва тогава към Сергей. Стана ми жал за него, наистина. 

- Сергей Викторович, аз... – измънка той.

Глухарьов изхъмка и като фокусник измъкна една бутилка от контрабандната водка изпод бюрото. Намусих се, че почва да пие отсега, но той ми посочи с поглед чашите. Беше повече от ясно, че младият Различен има нужда от алкохол. Съгласна бях. Макар и да не вярвах на колегите от МВД, че алкохолът лекува всичко. Донесох три и моят колега побутна една към младежа. 

- Сергей Викторович? – учуди се Василий. 

- Пий, при мен може – побутна още веднъж чашката Сергей. – Днес, моето момче, окончателно стана мъж. 

Различният пресуши чашката на един дъх. Явно алкохолът му даде кураж, защото се обърна към мен:

- Сега какво ме чака? 

Да, най-накрая се сети, че се е забъркал в проблеми и в света на Различните. Който изобщо не познаваше, впрочем. 

- Мъмрене в Дневния за злоупотреби със Сила – честно отговорих аз. – Бъди благодарен, че оттеглиха жалбата, иначе те чакаше сериозна беля. Въпреки това не мога да не напиша рапорт. Вече занимавах колегите да те проверят в базата данни. 

Василий увеси нос. Глухарьов му наля още една чаша. Това ми напомни, че трябва да звънна в Нощния и да докладвам. Естествено, никой не отговаряше. Всички бяха на бала. В Дневния пък нямаше смисъл да звъня – те и през деня на 31 декември нямаха дежурни. Кофти е когато си на смяна баш на празника...

- Никой не е казал, че да си възрастен е хубаво нещо – философски заключи Глухарьов и се чукнахме с чашките. – Знаеш ли, Наташа – обърна се той към мен, - аз Васик го познавам откакто беше на дванайсет. Тогава аз бях млад следовател и той ми беше един от първите случаи. Общо-взето е израстнал в отдела. Пред очите ми – изхили се той, а Васик се изчерви.

Интересно, какви ли толкова ги беше забъркал... Да си на дванайсет и да имаш вече досие, интересен случай. 

- Аз съм вече друг човек, Сергей Викторович – опита се да се защити младият мъж. – Приключих с кражбите!

- И така трябва! – закани му се с пръст Глухарьов. – Иначе знаеш какво те чакаше... 

Погледнах първо Различния, после своя колега и открих, че Глухарьов симпатизира на този Васик. Кой знае, може би в неговите поразии е виждал бурната си младост? Не беше ясно. Сега обаче моят колега се усмихна дружелюбно и напълни чашата му отново. 

- Пий, пий! Тази вечер ще празнуваш с нас! – додаде той. – Няма закога да се връщаш у вас и да се самосъжаляваш.

- Ама, Сергей Викторович... – започна Васик.

- Няма Сергей Викторович – отсече Глухарьов, - ако те пусна сега кой знае каква простотия ще ти дойде на ум! По-добре да си тук, да те надзирават възрастните, освен това имаме пиене и ядене. Пък утре-вдругиден, като изтрезнееш, ще му мислиш! Ясно? 

Различният се колебаеше и затова Глухарьов пусна още един коз:

- Няма да ти е първата Нова година в отдела! Стига се вкисва! – потупа той младия мъж по рамото. – Не са свършили мацките! Ще си намериш друга!

Василий изглеждаше скептичен, но не тръгна да спори. 

- Сергей успя да те отърве от делото – казах аз, - но ще си понесеш мъмренето. 

Васик и Глухарьов ме погледнаха едновременно. Младият Различен изглеждаше като агне на заколение, а моят колега ми направи знак да млъкна и да не развалям момента. Обаче се налагаше. 

- Ти си станал Светъл, Василий – започнах аз с най-назидателния си тон. – Предвид криминалното ти минало, нямам представа как се е получило, НО все пак си станал Светъл. А един Светъл никога не бива да злоупотребява със Сила или да тормози хората. Никога, разбираш ли ме?

Васик наведе виновно глава. Обзалагах се, че абсолютно нищо не е разбрал. 

- Аз мислех че... – започна да мънка той.

- Че когато я наплашиш, тя сама ще се върне при теб – довърших фразата вместо него. – Но не става така. Други момичета ще тичат след теб. Тази те е изоставила преди да станеш Различен, така че няма как да си я върнеш. Не ви е било писано да сте заедно и толкова! 

Сергей наля по още една чаша за всички. Определено щяхме да имаме нужда. Взех своята и отпих. Как сега да му обясня за Инквизицията и така нататък? Моят колега се почеса по тила и огледа младия мъж от глава до пети. 

- Момче, от мен да го знаеш – ако тя не те иска, на главата си да застанеш, пак няма да те иска – включи се Глухарьов наставнически. – Избрала богаташа, прав й път! А по-добре ли щеше да е да се ожените и тя постоянно да ти опява, че нямаш пари да й купиш парцалки? – Васик не отговори, само изпи чашата на екс. – Ето, виждаш ли – продължи Сергей, - така е станало по-добре. Не се излагай, не са се свършили мадамите. 

- Този път ти се размина – продължих аз да натяквам, - но следващия път може да нямаш късмет. Преди да правиш заклинания, първо научи Договора, ясно ли е? 

Глухарьов вече не издържа:

- Наташа, стига си му трила сол на главата. Васик разбра, биха го, караха му се, викам да му е увряла главата! – той погледна строго бившия си подопечен. 

- Така е, Наташа ъъъ...

- Наташа Ивановна – подсказах аз. 

Беше някак странно да се обръщат към мен с име и презиме. На Глухарьов някак му отиваше, но на мен... В случая обаче беше силно наложително да сме формални.

- Съжалявам, Наташа Ивановна – повтори младият мъж. 

Усетих отново неумело сканиране. Дори и това ли още не беше овладял??? Това беше безобразие! Отбелязах си на ум да проверя кой му е бил наставник и хубавичко да му натрия сол на главата. 

- Ако нещо те интересува, питай! – подканих го аз. – Че не съм сигурна доколко са ви обучили за месец. 

- Аз, амиии, ъъъ – започна той. 

- Васик! – скара му се Глухарьов. – Давай по същество! 

- Ами, Вие не сте Тъмна, но не сте и Светла. Обаче сте Различна – започна той като ме гледаше с широко отворени очи. Направо се беше опулил. 

- Точно така – кимнах аз. – Още не сме имали часове заедно, но до месец не ви обяснят, че има и трети вид Различни. Универсалните. Аз съм такава. Нито Тъмна, нито Светла. 

- Да ама мъжът с вас беше Светъл! – кой знае защо изтъкна Василий.

- Да, той е Светъл – потвърдих аз. - Какво за това? 

- Ами, не мога да кажа кое равнище е – сконфузено си призна новоизлюпеният Различен. – И за вас не мога. 

- Това е защото разликата в равнищата ни е много голяма – обясних аз. – Можеш да определиш ранга на Различен, когато разликата е два или три ранга. Ако е повече, можеш само да определиш боята. 

- А на Вас какъв Ви е ранга? – попита той любопитно.

С Глухарьов си разменихме многозначителни погледи. Явно още от дете Васик е бил любознателен, защото моят колега едва се сдържаше да не прихне. Представям си обаче какви въпроси е задавал...

- Висш – признах си аз с неудоволствие.

Никога не съм обичала да парадирам с това. Василий пребледня, но Глухарьов се почувства длъжен да уточни:

- Лъже! По вашите там стандарти се води Велика. 

Василий погледна първо Сергей, после мен с изумление.

- Ама как? 

- Така се получи – смутолевих аз. 

- Ама нас ни учиха, че с едно махване на ръка... – започна той да рецитира.

- Да, мога да те направя на пух и прах – довърших аз. – Дай да не говорим за това, става ли? 

Да, вече определено бях приключила с лекциите за това какво не бива да правят Различните. Там си има педагози, в Патрула де, ще му набият канчето както трябва. На мен вече ми омръзна. Станах и двамата, като по команда, станаха заедно с мен. Вече беше почти единайсет. 

- Момчета, за вас не знам, но аз искам да ям, най-после! – побързах да сменя темата аз и Глухарьов с радост пое въдичката. 

- Да нападаме кльопачката!

Той събра ключовете от кабинета и подбра нашия гостенин навън. Около масата беше започнала да се събира тълпа, но най-важното, елхата, още не беше украсена. Ирина Сергеевна се въртеше около недоукрасената елха, която Стас Карпов и още двама от неговите хора се опитваха да застопорят. Което се оказа доста трудна операция, защото елхата беше по-висока, отколкото ни беше нужна, а разпъването на кръстачка на плочките никак не е лесно. 

- Ей, Глухарьов, я ела да удариш едно рамо! – подвикна Карпов. 

- Пак ли сте ги надробили? – ухили се моят колега и отиде да помага.

- Внимавайте да не пометете масата! – изписка Зимина, когато елхата направи опасен вираж точно над чиниите със салата. 

- Ирушка, ние сме най-внимателните монтажисти на елхи – обади се най-невъзмутимо Карпов. 

Не виждах изражението му, защото беше до кръста в клоните на коледната украса. Обзалагах се, че се пръска от смях. Впрочем всички изглеждахме нелепо с парадните униформи. След неравен бой, в който елхата се лиши от около десет клона, петдесет сантиметра височина, а гласът на Зимина пресипна да вика по тях, четиримата мъже най-накрая успяха да застопорят елхата в единия край на коридора. 

- Остава и да я украсим... – замислено каза Ирина Сергеевна.

Четиримата се дръпнаха като попарени. 

- Аааа, не! – размаха ръце Карпов. – Елхата донесохме, поставихме я, но за украсата не ме търси! 

- Аз отивам да видя какво прави Дима... – смънка единият от оперативните. 

- А аз отивам да намеря играчките... – изпари се Глухарьов. 

Ирина Сергеевна скръсти ръце на гърдите си и се обърна към мен:

- Мъже... Виждаш ли ги какви са, Наташа? 

- Добре де, наистина все пак поставиха елхата – опитах се да ги защитя аз. – Впрочем, Ира, да си виждала Олег някъде? 

- На скарата е! – махна с ръка тя към прозореца. – Май тази вечер все пак ще ядем шишчета. 

- Отивам да проверя! – оживих се аз.

Мисълта за прясно изпечено шишче, току-що свалено от скарата ми даде доста енергия. Олег наистина се въртеше около скарата и беше заобиколен от тълпа лешояди, пардон, гладни колеги. Половината личен състав на отдела се беше наредил чинно на опашка за шишче, а петима доброволци подаваха неопечен материал от тави и тенджери. Явно не само Настя е мариновала шишчета няколко дни предварително. 

- Ще се намери ли някое шишче за една гладна следователка? – попитах аз на висок глас.

- Ще се намери! – обади се някой от опашката. – След като получат шишчета трима гладни патрулни, двама оперативни и една деловодителка! 

Последва бурен смях. Наредих се на опашката. Вървеше бързо. Подозрително бързо, така че хвърлих един поглед в Сумрака. Съмненията ми се оправдаха. Олег всъщност не печеше шишчетата на оскъдната топлина на барбекюто. Готвеше с магия. 

- Не послъгваш ли малко? – смигнах му аз, когато дойде моят ред. 

- Хората са гладни – оправда се той, - трябва да ги нахраня някак си. 

Подаде ми шишче и продължи да домакинства на скарата. 

- Много ли имате още? – попитах аз доброволците. – Че Зимина сигурно скоро ще иска да отрие вечерта. 

Последва бурен смях. 

- Имаме две тенджери още, но другото е почти готово – отговори Дима, собственикът на барбекюто. – До половин час сядаме всички. 

- Крайно време, че Новата година ще Ви завари на двора! – отговорих аз и чак сега забелязах, че те са си взели „нагревател“.

До скарата се мъдреха поне пет бутилки от контрабандната водка. Преброих три празни и се усъмних дали не са изхвърляли боклука скоро. Какво да ги правиш!

- Хайде, влизай, че ще замръзнеш! – подкани ме Олег, когато видя накъде гледам.

- Аха, вие тук хубаво се греете – многозначително заключих аз и тръгнах към отдела. 

Там масата започваше да се пълни. По традиция, начело на масата седеше Зимина. Като началник на районното. От дясно се беше настанил Карпов. Като нейн заместник. Неговите хора се бяха наредили до него. Кой с жена си, кой с приятелка. Антошин беше някъде на другия край на масата заедно с Настя. По коридора търчаха дечурлига. Глъчка и писъци. Елхата пък беше получила заслужено внимание и под нея дори се бяха появили няколко шарени кутии. Усещах как някой ще се прави на Дядо Мраз тази вечер. Срещу Карпов беше мястото на Сергей. Познах го, защото си беше зарязал фуражката там. А това означаваше, че всички следователи ще седим до него. Коля Тарасов нямаше да дойде – със сестрата на Глухарьов бяха отишли някъде да празнуват, но така и не запомних къде. За сметка на това двамата откачени следователи, Агапов и Черенков, вече се хващаха на бас с оперативните кой колко ще изпие. 

Така де – оперативният и следственият отдел се държат заедно. Винаги, дори когато трябва да се изпият двеста литра алкохол. На другия край на масата, на челното място, беше началникът на отдел „Кадри“ – слаб мъж на средна възраст, когото виждах за пръв път в живота си. Неговите хора бяха насядали около него като квачки. Всъщност, те си бяха квачки – лелки от съветско време, на които дължахме по-голямата част от храната на масата. 

- Ти си до мен, Наташа! – обади се моят колега над главата ми.

- Ама аз исках да седя до Олег! Пък! – нацупих се в отговор. 

- Когато мине официалната част, седи където искаш! Сега не може! – отряза ме той и ми посочи с поглед стола. – Хайде, сядай, че след малко започваме! 

Тъкмо се настаних, когато се появи и почерпената компания скараджии. Които мъкнеха поне три тенджери натъпкани догоре с шишчета, пържоли и всякакъв друг вид печено месо. 

- Така, време е да започваме! – стана Ирина Сергеевна. – Както знаете, повечето от нас бяха днес на смяна – тя махна към частта от личния състав в парадни униформи, - така че празникът ни започва малко късно, но пък затова ще бъде дълъг и качествен.

- И изобщо няма да приключи в дванайсет часа! – обади се някой от другия край на залата. 

Явно беше почерпен стабилно, защото започнаха да му шъткат да мълчи. 

- Да, със сигурност няма да свърши в дванайсет – съгласи се Ирина Сергеевна. – Искам да благодаря на всички за добрата работа през годината. Наздраве и весело! – тя вдигна чашата си и всички последвахме примера й. 

Глухарьов и Карпов станаха почти едновременно. 

- Тъй като нашата началничка беше твърде лаконична – започна Карпов като старши по чин, - явно истинските пожелания ще трябва да ги кажем ние с Глухарьов. Като начало, аз пожелавам на своите момчета повече разкрити случаи и по-малко престой в болницата. 

- А аз на моите – включи се Глухарьов, - повече разкрити дела и изрядна статистика. 

- И да не ми тропосвате все на мен висящите дела! – обади се Агапов обидено, с което предизвика бурен смях. 

- Това ще го обсъдим – ухили се Глухарьов. – А сега, наздраве и да нападаме храната и пиячката! 

Хората не чакаха втора покана и много скоро храната започна да изчезва със застрашаваща скорост. Имаше от всичко по много. Впрочем, нашият гост на трапезата, Светлият маг седмо равнище Василий или Васик, както всички го знаеха вече си беше намерил обект. Сваляше една от деловодителките. Лошо няма. 

Следователите и оперативните пък мигом обявиха състезание по надпиване, в което Глухарьов и Карпов бяха привлечени за съдии и за приятелски последен мач. Олег, въпреки лошия ми поглед, също се нареди на опашката и ме стрелна с поглед „да не си посмяла да ми пречиш“. Свих рамене и се наредих да гледам заедно с жените. Оперативните се насвяткаха като казаци и ходиха да стрелят по изпитите бутилки точно преди да удари дванайсет.

Една каса водка и час по-късно – след като беше минало поздравлението на президента, фойерверките и стрелянето във въздуха, имаше трима натръшкани оперативни и двама следователи, които кротко подпряхме да спрят в срещуположния ъгъл на коридора. Малките деца ги настанихме да спят в кабинетите на ръководството. 

От турнира по надпиване, победител излезе Агапов. Нямах представа къде успя да го побере, защото беше дребен и кльощав, но спря на бутилка и половина водка и след това дори можеше да говори горе-долу разбираемо. 

Като старши по чин, Глухарьов и Карпов бяха последни. Ира Зимина се опита да ги разубеди, но Карпов категорично заяви, че това е за честта на оперативния отдел и не може просто така да остави следователите да победят. Така че донесоха още водка. 

- Дайте и от виното на Толя, за разредител! – обади се Карпов. 

- Вино? Разредител? – ококорих се аз. 

- Ништо не расбираш Наташа... – отговори ми завалено Агапов, - само така става истински добра шапифка.

- Андрюха, върви да спиш! – изкомандва Глухарьов и се огледа за приятеля му Черенков. 

Въпросният беше заспал с глава в салатата и по сведения на околните не беше изпил повече от половинка вино. Тъй като по-голямата част от отдела вече беше прилично натряскана, двамата началници завлякоха Агапов в кабинета на младшите следователи. 

- Е, Серьога, да започваме финалното дерби! 

Карпов се настани на масата и сипа на двамата по една водна чаша вино и една стограмка водка. 

- Първо водката – посочи той за останалите на крака зяпачи, - после виното, за разредител. Не се пие, докато и двамата не сме изпили всичко. Наташа, Ира, ще ни окажете ли честта да бъдете секунданти? 

- Ъ? 

- Иска да им наливаме пиенето – обади се Зимина отегчено. – Ако не беше Нова година – тук тя понижи глас, - досега да съм го забранила, ама празник е. 

- Отивам при Стас! – отговорих аз и застанах от дясната страна на Карпов. 

И като започна едно наливане. На мен само свят ми се зави от количеството чаши, които със Зимина напълнихме, но след седемстотин водка и два литра вино за разредител двамата началници обявиха приятелско реми. Карпов отиде на двора да изтрезнява. Как точно смяташе да го направи, не исках и да знам. 

Сергей обаче продължи да пие с Олег, с което вече започнахме да натякваме или да „пилим“, както ни казаха, фъфлейки. В резултат на това, към три през нощта се отрязаха така, че ги оставихме да бълнува в един ъгъл. Аз се бях притеснила сериозно, но Зимина ме спря с думите:

- Това е техният начин да се зарадват на празника!

- Голяма радост, няма що! – погледнах кръвнишки и двамата, които тихичко си мърмореха нещо един на друг, опрели рамо в рамо и чело в чело. 

- Тяхна работа. Ти ела да помогнеш да им направим малко сок трезве! 

- Какво? 

- Сега ще видиш! 

Зимина забърса една бутилка вино от масата и ме поведе към кухнята на отдела. Беше малка, но все пак стигаше за най-необходимите неща. Вътре, две от жените които все още бяха трезви, изливаха доматен сок от кутии в големи кани. Други две изстискваха сок от лимон, а трета кълцаше магданоз на ситно. Настя беше основният готвач и нареждаше коя какво да сложи:

- Тук сол, там сокът е малко, налейте още! Магданозът ще го сипем последен, да!

- Какво е това?

- Честита Нова година, Наташа! Това е моят „сок трезве“, искаш ли да опиташ?

Тя ми сипа в една голяма водна чаша от странната микстура. Главата ми наистина вече се мотаеше, така че отпих и мигновено сивата пелена започна да се вдига. Примигнах и попитах:

- Какво има тук? 

- Доматен сок, лимонов сок на вкус, черен пипел и сол също на вкус и магданоз. Колкото по-солено и кисело е, толкова по-добре – отговори Зимина вместо нея и размаха бутилката с вино. – Дами, време е за женско парти!

Жените нададоха радостни възгласи и се оказа, че за дамите на крака в три през нощта има подготвено афтър парти. След като направихме каните и ги разположихме стратегически по масите, от хладилника се появиха три огромни шоколадови торти, а някоя домъкна цяла каса бяло вино. 

Така стояхме до към шест сутринта. Клюки, вино, шоколад, още вино и още шоколад. 

- Честита Нова година, Наташа! – намигна ми Ира Зимина, когато пияните започнаха да се връщат от мъртвите. – Сега виждаш ли какво е да празнуваш на смяна.

- Честита Нова година, Ира! Забавно е, признавам!

- Нали, нали? – ухили се Настя и си взе поредното парче торта. – Най-хубавото прекарване не се прави от това къде празнуваш, а с кого. 

- Да пием за това! – Ира Зимина разля по чашите останалото вино и ни поведе навън за последни изстрели в чест на новата година. 

Следващата част от деня не я помня много, защото допълзях до диванчето в кабинета на Глухарьов и се събудих по тъмно. Но нали затова е празникът? Права беше Настя, че не е важно къде празнуваш, а с кого. 

Само за твоите очи - част шеста

Когато пристигнахме със задържания, колегите вече бяха опънали софрата. Всички бюра от кабинетите бяха извадени и съединени в коридора, така че да образуват една огромна маса. На пропуска тъкмо се засякохме с Настя и Антошин. По план-график, приятелката на Антошин беше отговорна за мариноването на скарата. Мъжете категорично отказаха да празнуват без скара без значение къде се намират или колко градуса е навън, така че Дима от „компютърна сигурност“ беше донесъл своето барбекю и щяха да пекат мръвките на място. Да видим дали щеше да им се получи. Мен лично ме съмняваше, така че за всеки случай имаше изобилие от храна. Зимина се беше погрижила.

- Какво е станало? – попита Настя, когато ни видя да водим задържан.

- Работа по никое време – отговори Глухарьов. – Ей сега ще се оправим с това. 

Той вдигна фолиото от едната тава, която Настя беше оставила на една от пейките при пропуска. Вътре имаше някакви вкусни неща. Не можех да кажа какви, но стомахът ми определено ги оцени с шумно къркорене. 

- Охо, какво имаме тук? - попита Глухарьов дяволито. - Шишчета...

- Не пипай! – перна го през ръцете готвачката. – После ще ги печете! – тя огледа критично приятелите. – Ако изобщо можете да стоите на краката си. 

- Какво? – заекнах аз.

Глухарьов и Антошин започнаха да се хилят, а Настя ми хвърли един такъв снизходителен поглед. Все едно нищо не разбирам. 

- Ти не си била по празници в отдела – авторитетно заключи тя, - и затова не знаеш. Тези двамата – Настя посочи Глухарьов и Антошин обвинително – се напиват като свине. Всяка Нова година, първи май и така нататък. Съберат ли се на едно място, после ще ги събираме от пода.

- Не и тази Нова година! – възразих аз. 

- Ааааа, не! – размаха ръце Антошин. – Серьога, кажи й!

- Наташа, ние с тебе сме колеги и приятели – постави Глухарьов ръце на раменете ми, - но няма да ти позволя да ми разваляш празника, ясно? 

Той се вгледа в очите ми, все едно там бяха изписани плановете ми за вечерта. А аз наистина нямах намерение да ги оставя да се натряскат до безсъзнание. Тая нямаше да я бъде. 

- Обещай, че няма да превръщаш водката в лимонада и че няма да изтрезвяваш никого! – каза ми Сергей тихо, все едно някак беше прочел в очите ми пъкления ми план. 

- Ама защо? – възразих аз. – Къде е удоволствието в това да се напиете като талпи?

- Това е мъжка работа – включи се Олег предателски, - вие, жените, нищо не разбирате. Обещай! 

Трима срещу един не беше никак честно. Така че ми се наложи да се предам. 

- Уф, добре, добре! Обещавам! Ама няма да ви помагам и за махмурлука, в такъв случай! – додадох аз обидено. 

- Имаме си всичко необходимо за първи – възрази Антошин. – Хайде, Настюха, давай да ги носим месата, че Дима вече е разпалил барбекюто!

Глухарьов бутна нашия арестант в клетката и каза полугласно:

- Виждаш ли, Васик, и тук кипи празнично настроение! Не се бой, няма да развалим храната! 

- Отивам да я взема! – обади се Олег и се върна при колата. 

Бяхме зарязали купите в колата, докато се оправим с арестанта. Заключихме надлежно Василий в клетката и за всеки случай заключих и способностите му на Различен. Ако допреди е бил криминален, значи всякакви простотии могат да му минат през главата. В крайна сметка, бяхме го хванали, само ми трябваше да омагьоса някой от сътрудниците и да избяга. Знам ли го какви може да ги надроби. Прави са в Патрула като казват, че по-голямо бедствие от недоучил маг или вълшебница няма. 

- За известно време ще си просто човек – обясних му аз. – И не прави глупости!

- Вие не можете... – заекна той.

- Всичко мога! – срязах го аз. – И точно в момента изобщо не ми се занимава с теб!

Двамата с Глухарьов се запътихме към общия ни кабинет. Олег пък отиде да помага с цепенето на дървата за барбекюто (Любопитно как точно в отдел пълен с мъже не се беше намерил кой друг? Или просто това беше извинение да почнат да се наливат отсега...). Впрочем, барбекютата дето бяха преносими, не бяха ли на дървени въглища? Хвана ме яд, че не проверих през Сумрака дали ме лъже. Макар че беше повече от ясно, че е така. Минахме покрай дългата маса, където вече се редяха плодове и салати. Наоколо щъкаха жени на най-разнородна възраст. Някои ги бях виждала в отдела, в униформа, но повечето бяха съпруги, майки, дъщери и приятелки на сътрудниците. От цяло районно, жените (барабар с отдел „Кадри“, деловодството и така нататък) не наброяваха повече от двайсет. Минаваше девет и всички се надявахме, че ще можем да седнем към десет-единайсет. 

Мимоходом ни информираха, че проверката е протекла по план, другарите от министерството са останали доволни и всички са получили похвала. Благодарение на което Зимина си е затворила очите и са отворили водката още в пет следобед. Погледнах учудено Сергей.

- Нищо не си ми казал за това!

- Нямаше време – вяло обясни той и ме дръпна да тръгваме. – Доскоро, Виталка! 

Въпросният не го познавах, но това в момента нямаше значение. Глухарьов ме помъкна към кабинета ни и побърза да ме натика вътре.

- Обяснявай сега – започна той, докато включваше електрическата кана, - какво е надробил нашият Васик. С него сме стари познати, но това не му е обичайния репертоар.

- След като звънна на потърпевшите – срязах го аз и набрах номера на Раиса. 

Колкото по-бързо се оправехме с това, толкова по-бързо можехме да седнем на софрата. А аз вече исках да празнувам. Съпругата на олигарха ми беше дала номера на мобилния си точно преди да си тръгнем, за всеки случай. Вдигна веднага.

- Намерихте ли го? – звучеше така все едно ей сега ще ревне.

- Да, в отдела е. Елате със съпруга си да оправим документите – отговорих аз.

- А не може ли по друг начин? – попита тя.

Ох, защо просто не си довлекат задника?! Понякога богаташите могат да бъдат влудяващи. Как пък не разбраха, че няма да им вземем пари и че сме свършили работата? Както никога, за един следобед. Понякога дори МВД може да работи бързо. Макар че това технически беше работа и на Различните, не само на човешката милиция.

- Вече е заведено дело, няма как – отрязах я аз. - Или трябва да дойдете да оттеглите жалбата, или провинилият се отива в следствения арест до второ нареждане – излаях аз заучената фраза. Глухарьов започна да се хили в шепата си, но ми вдигна палец, да покаже, че точно така се прави – С началника ми, Сергей Викторович, ви чакаме в отдела – продължих аз. - Побързайте! 

После просто затворих. Да се оправят. Това, че не иска да се обяснява с богатия си съпруг за бившото си гадже не беше мой проблем. Глухарьов  ме гледаше възхитено. 

- Браво бе! Не съм очаквал подобно изпълнение от тебе! – потупа ме той по рамото. – Само за година и нещо стана перфектен канцеларски плъх. 

Глухарьов си наля чай и започна да се хили под нос. Намусих се. Обаче беше прав. Бързо схванах, че понякога канцеларските извинения са много подходящи. Иначе в отдела щеше да е анархия. 

- Хайде, разказвай каква я е забъркал Васик! – подкани ме моят колега. 

- Значи, Серьожа, работата е там, че здраво е загазил – започнах аз и налях чай и за себе си. – Тръгнал да краде жената на олигарх...

Сергей се настани удобно зад бюрото си и качи крака на плота. 

- Охоо, очертава се увлекателно, продължавай! – тонът му не беше онзи, следователския, но нещо ми подсказваше, че съм на разпит. 

По принцип, с Глухарьов работехме заедно. Много рядко имаше случаи, по които работех сама. Затова едва ли не всеки път трябваше да му давам нещо като отчет. Явно този точно престъпник му беше по-мил на сърцето или пък се чувстваше персонално отговорен за него. 

- Ами сещаш ли се за Ремко, дето има петролни кладенци... – продължих за мънкам аз.

- Аха, какво за него?

- Ами точно за него става дума – отговорих аз.

- Ти на кого звъня? – опули се Сергей, явно припомняйки си как се държах по телефона. - На него ли?

- Не, на жена му – мрачно отговорих аз. 

- Хубаво, имаме предостатъчно време преди тия тузари да се домъкнат от Рубльовка дотук – заключи той.

- Ами значи... – започнах аз да разказвам историята за новоизлюпения Светъл...

Отне ми около половин час да обясня цялата работа. Глухарьов се смя със сълзи.

- Да му се ненадяваш на Васик! – изхили се той в шепата си. – Какво гадже е забил!

- На тебе ти е смешно, Серьожа – скастрих го аз, - ама знаеш ли на мен колко ми беше смешно, когато въпросното „гадже“ цъфна тук с богатия си съпруг? Представяш ли си, искаха да ми дават рушвет на пропуска! И жалба да пускат. А като видях, че става дума за Различен, направо ми причерня. 

Тук вече моят колега не издържа и прихна. 

- Какво? Неее, Наташка, ти си невероятна! Не взе нищо, нали? – погледна ме той строго. 

- Много ясно, че не съм! – сопнах се аз.

От нас двамата рушветите ги взимаше той. Само и единствено той. Нещо като превантивна мярка. Колкото и да не ми беше приятно, него го биваше повече да се обяснява. Аз обикновено не бях съгласна с тая практика, но работата в отдела ме беше научила, че понякога има хора, които просто няма как да не „одрусаш“, както се изразяваше моят колега. Сега Глухарьов кимна доволно.

- Правилно, че с тая проверка дето ни беше на главите...

- Забравих да питам – какво стана? – поинтересувах се аз.

- А, какво стана... – махна с ръка Сергей и тръгна да си налива нова чаша чай. – Някой много бдителен от министерството решил да си пише актив... Както и да е, със Стас замазахме работата. Няма претенции към нас – той ми смигна. – По този въпрос Карпов обеща да почерпи и изчезна нанякъде. 

- Нали има двеста литра алкохол в склада с веществените доказателства?! – възкликнах аз. – Колко ОЩЕ ви е нужно?

Глухарьов ме погледна така, все едно съм извънземно, което току-що е кацнало на планетата. 

- Нищичко не знаеш за празнуването на Нова година в отдела, Наташенка – поклати глава той. – И още по-малко явно знаеш за изконното руско правило.

- А какво е то? – скръстих ръце на гърдите си аз. 

- Че алкохолът никога не е достатъчно – ухили се Сергей в отговор. – Освен това...

Не успя да довърши фразата, защото в кабинета ни направо нахълтаха Борис Ремко и съпругата му. Моят колега доста се учуди, явно беше решил, че го будалкам, и стана да се здрависа с петролния магнат. Ремко беше учудващо земен и дори помоли за чаша чай. Наляхме му, настанихме ги и ги почерпихме с бонбони. Калпави бяха, но една бабичка преди три дни толкова държеше да ги вземем, че нямаше как да й откажем. 

- Е, къде е нарушителят, който съсипа съня на съпругата ми? – попита богаташът с ясното намерение да направи въпросния нарушител на бъз и коприва. 

Разбирах донякъде тоя порив. Ако някой тормози системно жена ти и я е докарал до невроза, определено ще ти иде да му смачкаш фасона. Бях виждала как се държи Сергей с всеки, който посмее дори да си помисли нещо за Ирина Сергеевна. 

- В клетката – делово отговори Глухарьов. – Аз ще...

- Аз ще отида, Сергей Викторович – прекъснах го аз. 

Той ми хвърли поглед в стил „откога сме такива официални“ над главата на семейство Ремко. Свих рамене и тръгнах без повече обяснение. В интерес на Васик беше да го водя аз. Иначе можеше да изяде още някой шамар. А доколкото бях чула от кухнята, вече го бяха поступали, още в дома му. 

Естествено, на поста на дежурния нямаше никого. Мъжете или се наливаха, или се въртяха като шайка гладни вълци около барбекюто. Василий седеше унило на пейката. Когато ме видя, направо пребледня. 

- Дойдоха, нали? – попита ме той с тон на осъден на смърт.

- Дойдоха – отговорих кратко аз и се провикнах: - Ей, няма ли някой да дойде да помогне с ключа от клетката и да даде назаем едни белезници??? 

- Дай на мен! – пресегна се над главата ми Стас Карпов и ловко отключи клетката.

След това, без изобщо да се церемони, изви грубо ръцете на Васик зад гърба му и го помъкна надолу по коридора. Карпов беше човек на делата. Не говори много, но когато говори или си в нещастие, или нещо друго много се е объркало. Но пък е безотказен, когато трябва да се сплашват хора. Честно казано, по-голям психопат от него в отдела нямаше. Но за всяко нещо си има хора. Аз засега не бях виждала истински психарската му страна, но и Зимина и Глухарьов, и останалите ме предупреждаваха да не се пречкам на шефа на оперативните. Не ми се беше налагало, така че в момента бяхме в относително приятелски отношения. 

- Ваш клиент е, нали? – попита той през рамо.

- Да, за разпознаване е - отговорих аз. 

Нашата малка процесия събра доста погледи покрай масите в коридора. И как не, в девет и нещо вечерта, почти десет, водим арестант с белезници. На Нова година...

- Е, Васик – попита Карпов с меден гласец, от който младият Различен изтръпна, - какво си откраднал тоя път? – последва шамар зад врата, за опресняване на паметта. 

- Нннищо, Станислав Михайлович! Кълна се! – заекна Василий. 

Втори шамар зад врата. Да, явно този новоизлюпен Различен беше всеобщ любимец. При това доста го познаваха и май го бяха плашили и повече, защото сега дори не тръгна да протестира срещу издевателството над собствената му личност.

- Не ме лъжи, Васик – продължи Стас със същия тон, - защото рано или късно всичко ще си кажеш.

- Ннне Ви лъжа, Сссстанислав Михайлович – заекна отново нашият арестант.

Трети шамар зад врата.

- Тогава какви си ги свършил пак? – изръмжа Карпов.

Досега никога не бях чувала някой да го нарича по име и преизме. Съмнявах се, че изобщо съм му чувала презимето. Оперативните не се формализираха и там обръщенията бяха винаги на малки имена. А при официални случаи се обръщаха към него с „подполковник Карпов“. А ето че този новоизлюпен Различен явно беше чест гост тук, щом като всички го знаеха...

Василий нямаше време да отговори, защото вече бяхме пред кабинета на Глухарьов. 

- Трябвам ли ти още? – смигна ми Стас и пусна арестанта. 

- Не, със Сергей ще се справим – поклатих глава аз. – Мерси!

- За нищо! – махна с ръка той и тръгна обратно. 

- Ти май си доста известен тук, а? – попитах аз Василий и отворих вратата. 

- Аз, такова, едно време...

- Ясно ми е за едно време – скастрих го аз. – Сега да видим дали ще ти се размине или не. 

- Това ли е онзи, който тормози жена ми седмици наред? – попита Ремко и разкопча копчетата на ръкавите си. 

Познавах този жест. Това нямаше да свърши добре. Затворих вратата и пуснах Василий, да не ме фраснат и мен. Както и бях предполагала, Ремко удари едно круше в главата на нашия Различен. Василий нямаше как да се защити. С ръце оковани зад гърба и напълно заключени способности, просто нямаше шанс. Да не говорим, че Ремко имаше и физика на боксьор, сега след като се беше отървал от палтото си. 

Последва втори удар в стомаха. Намръщих се и Сергей веднага схвана намека. Въпреки че боят и разпитите вървяха ръка за ръка, никак не обичах побоите. Сергей, макар че беше далеч по-агресивен от мен, също не обичаше да пребива хора без причина. Ремко вдигна ръка за трети удар, но моят колега го хвана за китката. 

- Мисля, че това е достатъчно за начало – каза Глухарьов с твърд глас. – А сега ще Ви помоля да се върнете на мястото си!

Явно нещо в гласа му накара Ремко да се опомни, защото той побърза да си седне на мястото. Раиса пък гледаше с широко отворени очи. Като препарирано животинче. Глухарьов се върна на мястото зад бюрото си, а аз се подпрях на своето. Васик остана прав. 

- Така, след като всички сме тук, да пристъпим към действие – каза моят колега с делови тон и извади някаква хартия изпод купчината папки. – Това е вашата жалба срещу гражданина Постухов. 

Той побутна хартията към Раиса. Тя хвърли един поглед на хартията, после втори – крайно съжалителен – на бившето си гадже и отговори:

- Да, моята е. 

- Какви мерки да предприемем сега? – продължи да разпитва Глухарьов. – По закон за системен тормоз може да получи до пет години ефективна присъда. 

Васик пребледня, но все пак остана на крака. А ти какво си мислеше, а? Че е толкова просто... Ремко веднага се наежи и удари с юмрук по бедрото си. 

- Да лежи! Няма да търпя някакъв си дрипльо да тормози жена ми!

- Ако ти не се беше появил – просъска Васик, - сега тя щеше да е МОЯ жена! 

Ремко скочи за нов удар, но Сергей се оказа по-бърз от него.

- Не забравяйте къде се намирате! – просъска той на олигарха. – Седнете веднага на мястото си! 

Ремко му отправи един крайно злобен поглед, но все пак седна до жена си. Мислено се възхитих на смелостта на Сергей. Дълбоко ме съмняваше някой да е бил груб с тоя богаташ скоро. 

- Гражданино Постухов, защо започнахте да заплашвате тук присъстващата гражданка Ремко? – попита Сергей своя бивш подопечен. 

Нарочно се придължаше към устава. Нямаше да е от полза за никого ако седнеше сега да навлиза в подробности за криминалното минало на Василий. Плюс това, то не ни касаеше изобщо. 

Младият мъж погледна бившия си надзорник (или какъвто там му се е водил Глухарьов преди години), после бившето си гадже и наведе виновно глава.

- Исках да си я върна – измънка Васик тъжно. – Мислех, че ще види колко кух е животът на тузарите и ще се върне при мен. Но тя избра него!

- А кога точно реши да започнеш да я заплашваш? – попитах аз строго. – От опит ти казвам, никоя жена не примира от радост при вида на карантия!

- Исках да си я върна – поклати глава той. – Раиса, никога не съм искал да те плаша! Никога! 

- Ах, ти гадино! – скочи Ремко отново, но този път Сергей дори не си беше седнал на мястото.

Както се беше подпрял на стената, така моят колега хвана олигарха за ревера и каза много тихо:

- Ако не овладеете нервите си, вас ще пратя в ареста, ясен ли съм? 

За мое огромно учудване, това взе че охлади ентусиазма на богаташа. Василий продължи, този път обаче все едно в стаята нямаше никой друг освен него и Раиса:

- Исках да ти покажа, че... – той погледна към Ремко, който ако можеше би го убил с поглед и поклати глава. – Вече няма значение. Прости ми! 

- Какво да ти прощава, бе, боклук! – скочи олигархът. – Кой си ти бе? 

Този път се намеси Раиса. Тя застана между бившия си и съпруга си и сложи ръце на гърдите на Ремко.

- Бори, недей! За мен Васик е минало! Избрах теб, остави го намира! 

Двамата мъже си размениха изпепеляващи погледи, а Глухарьов зае стартова позиция да ги разстървава отново. Част от мен съжаляваше младия Различен. Та той нямаше повече от двайсет и три-четири. Вероятно последна година в института. Имал си момиче, а вече не... При това не би имал никакъв шанс срещу парите на Ремко. Но вината не беше негова. И дори и глупостите, които са му набили в главата, че хората са привлечени от Различните, тук нямаше да важат. Раиса го беше изоставила преди да бъде иницииран. Следователно нямаше да се върне при него. Каквото и да става. Част от мен я презираше, но пък от друга страна – дали всичко беше по сметка? Да, хубавата къща, скъпите нещица, но дали пък все пак тези двамата не се обичаха. Надникнах в Сумрака и се оказа че под фасадата на тъпа кифла, все пак Раиса наистина е харесала Ремко. Не заради парите, а заради нещо друго, което явно само тя виждаше. Той, безусловно, беше хлътнал до уши. 

Олигархът отправи още един презрителен поглед на младия мъж и отново седна на мястото си. 

- Да завеждам ли дело? – попита Глухарьов двамата. 

- Извинете? – ококори се Раиса. 

- Вие подадохте жалба. Ние проведохме разследване и намерихме извършителя – започна да изброява на пръсти моят колега, - сега Ви питам какво ще правите по-нататък. По принцип има два варианта – да оттеглите жалбата си и да уредите разногласията си с гражданина Постухов извънсъдебно или да потвърдите жалбата си и да предам делото в Прокуратурата. В такъв случай, гражданинът Постухов ще бъде задържан до започване на делото. 

Само аз бях достатъчно близо за да чуя как Васик си пое дъх. 

- Да лежи! – отсече олигархът. 

- Но, Бори, той не е заплаха – започна да му се умилква Раиса. – Той повече няма да прави така, нали? – попита тя и погледна бившето си гадже очаквателно. 

- Няма – изплю през стиснати зъби младият мъж. 

Можех да си представя какво му коства това обещание. Но изобщо не беше трябвало да започва тази игра. Така че сега щеше да си сърба попарата. 

- Чу ли Бори? – Раиса взе огромната лапа на съпруга си в ръце. – Хайде, дай да не раздухваме случая... Не е добре за реномето ти да те обсъхдат медиите... 

Олигархът се почеса по тила. Май беше уцелила. Никой богаташ не иска да бъде в устата на хората. Така че дотук Раиса беше най-добрия адвокат, на който можеше да се надява тоя млад глупак.

- Какво пък, нека да живее, мижитурката! – махна с ръка той.

Васик тъкмо щеше да каже нещо, но го сръгах да мълчи. Олигархът взе жалбата на жена си и демонстративно я скъса на две. Двамата станаха от местата си. 

- Благодарим Ви за добрата работа, майоре! – ръкува се той с Глухарьов. – И на Вас, лейтенант – кимна ми той. – А сега ни извинете, но ни чакат на банкет – той погледна часовника си, а аз хвърлих едно око на старата бракма на стената. Минаваше десет и половина. 

Богаташите си тръгнаха, а Глухарьов извади от някъде ключове за белезници. Нямаше значение чии са белезниците, в отдела ме бяха научили, че ключът е абсолютно стандартен за всички. Без много обяснения Сергей отключи Васик и му кимна към столовете. 

- Сядай! 

Младият Различен се отпусна на единия от столовете срещу бюрото му и обхвана главата си с ръце. Първото круше на Ремко му беше пукнало веждата, така че половината му лице беше в кръв. 

- Имаме с теб доста да си говорим, Васик – заключи Глухарьов и ми махна и на мен да седна. 

Заех другия стол пред бюрото на колегата си. Наистина имаше доста какво да си говорим. При това не само за Наказателния кодекс.

Само за твоите очи - част пета

Глухарьов ни чакаше пред блока. Съдейки по физиономията му, май не ме беше послушал и безе излязъл доста рано от отдела. 

- Къде се мотахте? – попита той Олег, все едно е виновен за задръстванията. – Нямаше ви час и половина!

- Ти от толкова време ли висиш тук? – попитах аз и огледах наоколо. 

Не се виждаха планини от цигарени фасове, така че беше малко вероятно.  

- От половин час ви чакам на студа! – не се предаде той. 

- Извинявай, Серьога – потупа го по рамото Олег, - по МКАД е кошмар. Все едно всичко живо е решило да отиде на вилата за празника. Затова се и забавихме. 

Огледах блока – не беше кой знае колко зле. Около „Москвариум“ строителството е новичко и горе-долу поддържано. Нищо общо с нашите панелки. 

- Тук ли живее? – попитах аз. 

Сергей кимна. 

- Тук. Хайде да влизаме, че станах на...

- Да, добре! – прекъснах го аз. – За топките ти повече не ща да слушам!

- Вие какви разговори водите, когато не съм на около? – прихна да се смее Олег и ни огледа от глава до пети. 

- Никакви – измънка Глухарьов. – Наташа ме излага!

- Боже, опази! – изкикотих се аз. – Давайте вярно да влизаме, че е много студено!

Вратата не беше заключена, а само притворена, така че влязохме без проблеми. Вътре беше почти прилично чисто. Без много графити, бездомници или други боклуци по стълбищните площадки, без залепени дъвки по цокъла. Чак ми беше странно, че и тези блокове се намират в нашия район. Нищо общо с дупките, в които обикновено ходехме на адрес. 

Нашият клиент живееше на третия етаж. Блокът беше нисък, пет етажен, и естествено нямаше асансьор. Глухарьов мина пред нас и по навик тръгна да чука на вратата. Олег обаче хвана ръката му във въздуха. 

- Чакай! Има защитно заклинание!

Домовете на всички Различни са защитени от натрапници. Този не правеше изключение, но аз не виждах нищо.

- Какво заклинание? – попитахме със Сергей в един глас.

- Екзотика – намръщи се Олег. – „Будьони“, представяш ли си? 

- Тоя май много си пада по историята – изкикотих се аз. 

- Някой ще ми обясни ли какво общо има маршал Будьони с тая врата? – ядосано посочи Глухарьов към невинното дърво. 

- Това е много екзотично заклинание – отговорих аз. – Ползва се като аларма и сплашване, но е почти безполезно срещу Различни. Обаче ако си човек, вдига такъв шум, че може да ти спука тъпанчетата... 

- Аз на него така ще му спукам тъпанчетата, че ще види – закани се Сергей и измъкна служебното оръжие. 

Това ме подсети, че може би не е лошо и ние с Олег на направим същото. Макар че все още не можех да стрелям като хората, Сергей ме беше убедил, че оръжието прави хората доста по-сговорчиви. Само че този не беше човек. А един пистолет може да засече на секундата, ако от другата му страна стои Различен. 

Междувременно, Олег безпроблемно свали заклинанието от вратата. 

- Отваряй Вася! – викна Глухарьов и удари с дръжката на пистолета по вратата. – Милиция! 

Естествено, отговор не последва. Явно си мислеше, че като е станал Различен е недосегаем. Обаче беше сбъркал адреса. Сериозно. 

- Нощен Патрул! – викна Олег на свой ред. – Отвори вратата, виждам аурата ти! 

Никакъв отговор. 

- Дневен Патрул! Отвори вратата! – викнах и аз. 

Олег ме погледна учудено. 

- Какво? – озъбих му се в отговор. – Де факто той е за Тъмните. С тия нарушения...

- А де юре е и за пандиза за тормоз – изръмжа Глухарьов. – Вася, ако не отвориш до пет секунди, ще разбия ключалката, а ти ще посрещнеш новата година окован с белезници за тръбата в стаята за разпити! Не ме дразни!

С Олег се спогледахме. Сергей явно си познаваше стоката, защото само след минута вратата се отвори и на прага застана рошав младеж по анцуг. Нашият клиент. Когато видя трима души с извадени оръжия, в ръката му веднага се появи Тройно острие. А, не така. Тъкмо щях да сваля заклинанието, но Олег ме изпревари. След което двамата със Сергей най-безцеремонно му извиха ръцете зад гърба и го завлякоха вътре в апартамента. Последвах ги и затворих вратата. От време на време беше хубаво да има около теб по някой индивид от мъжки пол... Аз такова ефектно задържане без магия не можех да спретна. 

Когато най-после влязох в малкото холче – оказа се едностаен апартамент – заварих доста забавна гледка. Василий, Светлият маг от Седмо равнище, седеше с наведена глава на един стол по средата на стаята, Олег беше скръстил ръце на гърдите си и го наблюдаваше строго. Глухарьов пък беше седнал срещу него и тъкмо прибираше служебното оръжие в кобура. 

- Така, Васик, такива си ги натворил, че ме караш баш на Нова година да идвам и да ти оправям бъкиите – изръмжа той и перна младия маг през врата. 

Напуши ме смях. За кой ли път се убеждавах, че моят колега-човек може да бъде изключително страшен за младите хора. Без значение дали имат способности на Различни или не. Все още не разбирах защо, но като се сетя, че при първата ни среща наплаши и мен така... Сега, точно както и очаквах, Василий се сви и започна да пелтечи:

- Аз ннннищо ннне съм нннаправил, Сергей Викторович! От пет години съм примерен!

- Аха, и затова бившата ти дойде да се жалва от теб в отдела! – не му се върза Глухарьов и Василий отнесе още един зад врата. – Обяснявай какви си ги свършил, че да не ти стъжня празника! – продължи Сергей мрачно и хвана младия момък за косата така, че да го погледне в очите. – Почвай да пееш! 

- Нннищо не съм нннаправил! – упорито отрече Светлият. – Заклевам се!

- Сега ако ми призовеш и Изначалните Сили, ще ти повярвам! – изръмжа Олег в ролята на лошия Патрулен. 

Василий го погледна уплашено. Да, май чак сега се усети, че е загазил и по стандартите на Различните.

- Вие зззащо сте тук? 

- Защото, драги мой – започнах аз и се настаних на диванчето, - знаем за „Полибий“. 

Тази една-едничка думичка изцеди всичкия цвят от лицето на Светлия. Явно едва сега беше осъзнал защо има представители на двата Патрула. Дано поне да им бяха обяснили за краткото време в училището на Патрула как стоят нещата. Усетих неумело сондиране. 

- Вие ннне сте Тъмна! – учудено заключи той. – Защо от Дневния Патрул? – попита тъпо Василий. 

- Правилно. Ти, драги мой, попадна на оперативната глупа на Различните-следователи – обясних аз. 

Хесер беше създал мрежата миналото лято, след като двамата със Сергей доказахме, че можем да бъдем ефективни. Не исках да си спомням как точно го доказахме, че ме побиваха тръпки. 

Естествено, Светлият не ми се върза. 

- Не са ни учили за тях. 

- Това е защото не трябва да знаеш, отворко! – перна го през врата Глухарьов. – И не ми се прави на много умен, да не оставя колегите да те направят на пух и прах! 

- Ама вие наистина ли, Сергей Викторович? – обърна се Василий към него.

Явно тези двамата наистина се познаваха добре. Младежът се отнасяше с Глухарьов така, все едно е чичо Дима от съседния вход дето едно време го е пращал за бира до бакалията. 

- Наистина – кимна Сергей. – А сега почвай да пееш, че наистина става късно. 

Вярно беше – минаваше осем. Василий се огледа и като видя само строги физиономии, започна да говори:

- Инициираха ме преди месец и половина...

- Това го знаем, давай по същество – прекъснах го аз и Глухарьов ми направи знак с ръка да не се обаждам. 

Ясно, разпитът щеше да го води единственото ченге в стаята. Лошо нямаше, и без това той щеше да изтръгне информация по-бързо от нас. 

- Давай нататък! – изръмжа Глухарьов. 

- Рися ме заряза заради оня плужек – продължи тъжния си разказ Светлият. – Беше ми толкова кофти, че не знаех какво да правя. После ми казаха, че съм Различен и реших да си я върна. По нашия, Светлия начин – кой знае защо додаде той и погледна Олег умолително, все едно ей сега ще го пуснат само защото е използвал Светли методи... 

Обаче удари на камък. 

- В този Светъл начин не се включва насаждане на параноя у жената – строго заключи Олег. – Защо ти трябваше да я заплашваш, а? 

Василий наведе глава виновно. Олег клекна точно пред него и продължи:

- Всичко знаем, и за карантията, и за картичките! Обяснявай се, преди да съм викнал оперативната група!

- Исках тя да разбере, че е само моя – упорито продължи Различният. – Когато се сдобих със способности, разбрах че мога да бъда по-добър от оня там. 

- Оня там е петролен магнат – включих се аз. – Малко трудно ще си му равен! 

- Ама нали Различните могат да превръщат оловото в злато? – наивно попита Василий.

- Това че могат, не означава, че трябва – строго заключи Олег и ме стрелна с поглед да си мълча. 

Млади и зелени. Току-що получили способности и си мислят, че могат да поставят света на колене. Не, драги мой, не става така. Никога не става така. Когато си Различен, можеш много неща, но това не е като да спечелиш от лотарията. Не можеш просто ей така да се събудиш милионер. Дори и когато можеш да превърнеш нарязаните вестници в долари. Просто така не се прави, защото иначе икономиката би се сринала... Но не, как се обяснява това на един млад и наивен Различен? 

Станах от мястото си и реших да оставя мъжете да влеят малко ум и разум в очевидно празната глава на нашия клиент. Бях гладна, а тук нямаше начин да няма храна. И смятах най-нагло да злоупотребя със служебното си положение като изям част от новогодишната трапеза на заподозрения. Да ходи да се жалва после!

Наистина, в малката кухничка чакаше чудно угощение. В една голяма тенджера имаше борш като за целия отдел, купата с руска салата беше с размера на леген, а мезетата дори не ги коментирам. След кратка оценка на наличното, реших да нападна мезетата. Седнах на единствения стол в това тясно пространство и започнах да нагъвам салам с кисели краставички. 

От хола долитаха несвързаните думи на Олег, който очевидно обясняваше на новоизлюпения Светъл как стоят нещата в света на Различните. От време на време чувах и гласа на Глухарьов, но общо-взето Олег говореше почти през цялото време. След като опустоших около една трета от мезето, реших да се върна обратно в хола. 

Василий седеше с крайно виновен вид, а Олег тъкмо приключваше тирадата „как да бъдем законопослушни Светли Различни“. Глухарьов гледаше разсеяно лампичките на прозореца. Тази тирада я беше чувал я от мен, я от Олег, я от някой друг от Нощния поне двайсет-трийсет пъти. 

- Обяснихте ли се? – попитах аз весело. 

Храната определено оправя настроението. Олег кимна. 

- Ти защо изглеждаш като сита котка? – попита ме той.

- Оттатък е пълно с храна – доволно отбелязах аз и посочих към кухнята. – Съветвам ви да се възползвате, защото не се знае кога ще ядем. 

Глухарьов изхъмка и се шмугна там. След мъничко се върна с купата с мезета и подбра нашия задържан:

- Тръгвай! 

- Къде? – огледа се Василий учудено. – Какво правите?

- Конфискуваме храната в полза на МВД, като веществено доказателсто – ухили се моят колега злорадо. – А теб те арестуваме. Засега само в милицията. Дали ще се обясняваш с някой от Дневния Патрул зависи от това, което ще каже тъжителката. Тръгвай пред мен! 

Василий стана и тръгна да се облича с вид на агне на заколение. Междувременно, аз взех и купата с руска салата. Василий вече се наежи:

- Ама как си позволявате! Та те струват...

- Ей така! – срязах го аз. – Първо, в отдела нямаме, а идва празник и второ – ти също отиваш там, така че няма да отиде на вятъра. А ако слушаш, ще получиш дял.

Глухарьов се хилеше в шепата си, а Олег ме погледна неодобрително. 

- Какво? – озъбих им се аз. - И аз да прихвана нещо за толкова време работа в МВД. 

След това нашата весела компания пое към отдела. 

Само за твоите очи - част четвърта

Кварталът на богатите и известните в Москва, знаменитата Рубльовка, представляваше редица имения, наредени от двете страни на Рубльово-Успенското шосе. Наистина ставаше дума за имения – фантастични къщи с невероятна архитектура, къде копирани от Ермитажа, къде от някоя известна сграда в Европа, масивни порти от ковано желязо и повече охрана, отколкото може да се види пред Кремъл. Вкус не беше имало много при строежа, но пък пари и материали не бяха жалени. Така че профучавахме край палати.

Казваха, че тук въздухът е чист и природата е красива. А освен това цената на едно кафе с кифла беше горе-долу колкото половината от следователската ми заплата. Според регистрите на Патрула, тук не живееше нито един Различен. Нито по царско време, когато тук са се разполагали графове и царедворци, нито по сталинско време, когато всеки, който е бил някой в Комунистическата партия, се е опитвал да се бута с власт имащите. 

Миша Игорев, вампирът от Дневния, който ме беше защитавал на Трибунала преди година и половина, веднъж шеговито беше споделил, че никой Различен не иска да има имот на Рубльовка, защото там обществото е затворено и веднага ще го нарочат. Различните се открояват, по един или друг начин. И затова предпочитаха малко по-елементарен начин на живот. По-близо до хората, но по-далеч от властниците. Миша беше споменал, че при смяна на управлението, първо падат главите на онези на Рубльовка и се беше изхилил. Мен пък ме бяха побили тръпки, защото той има значително повече опит и наистина е виждал да падат глави. 

Сега на мен и Олег ни предстоеше да видим как наистина живеят богатите и известните. Доколкото ми беше известно от клюкарските списания, тук човек който да не е в списъка на Форбс няма. Значи и нашите двама потърпевши бяха изключително заможни. Но поне не парадираха много с богатството си като повечето новобогаташи. Дрехите, доколкото се загледах, бяха скъпи наистина, но не нещо което да крещи от десет километра „мога да ходя до Париж, когато ми скимне“. 

Джипът се движеше с бясна скорост по шосето, така че Олег гледаше да го следва. По едно време, когато вече бях решила, че живеят не на Рубльовка, а в някое от по-далечните населени места зад нея, джипът рязко сви в дясно. Пътят беше малко по-тесен, но заобиколен от двете страни с огромни дървета. Когато спряхме пред портата на имението, можех да видя между дърветата как тече река Москва. Добро място бяха избрали за живеене, със сигурност. И то какво!

С Олег слязохме от колата, последвани от домакините. 

- Извиняваме се, че трябваше да Ви разкарваме дотук чак от ВДНХ – каза мъжът и бръкна в джоба на палтото си, вероятно търсейки портфейл. 

- Това ни е работата! – прекъсна го Олег. 

- Аз обаче не разбирам защо ако живеете тук, сте се разкарали чак до отдела на Пятницка – казах аз замислено и огледах портала. 

Вратата беше висока поне три метра и половина и само нея я охраняваха четири камери. Не разбирах много, но се обзалагах, че имат и функция за нощно виждане. 

- Жена ми твърди, че тук има нещо свръхестествено – обясни сконфузено мъжът и стрелна съпругата си с ядосан поглед все едно тя е виновна за това. – Имам връзки тук-там и поразпитах къде се разглеждат подобни случаи. 

С Олег се спогледахме. Значи така, те много добре знаеха при кого да дойдат. 

- Дадоха ли Ви имена? Конкретни имена, които да търсите? – попитах аз напрегнато. 

Май щеше да се наложи да им трия паметта. Или аз, или някой друг от Патрула. Не беше добре хората да знаят много-много за нас. Различните-следователи съществуваха, за да помагат на други Различни. На хората също, но обикновено към нас се обръщаха Различните, а не хора. Обикновено. 

- Да – отговори Раиса и извади някакво смачкано листче от марковата си чанта. – Глухарьов и Алексеева. Тези фамилии ни дадоха. Казаха, че били много добри и специалисти в разкриването на свръхестествени случаи. Но май не попаднахме на тях... – заключи тя тъжно. 

- Всъщност, аз съм Алексеева – обясних им все пак. – А Глухарьов е моят началник. За съжаление, когато дойдохте тъкмо го викнаха на съвещание. Но не се тревожете, колегата ми също е много добър оперативен работник, помагал ни е в разкриването на случаи от подобно естество неведнъж – почувствах се длъжна да похваля Олег.

На богаташите им беше провървяло. Първо, защото и аз и Глухарьов бяхме наказани на тази Нова година и второ, защото Олег се беше оказал на смяна заедно с нас. Двама Висши Различни са много по-добре от един. В конкретния случай ми се щеше и Сергей да е с нас, защото при него усетът на ченге беше по-изострен, но и Олег имаше немалко опит в тези неща.

- Да не стоим тук, сега ще набера кода на вратата и да влизаме! – весело отговори съпругът и подаде ръка на Олег за поздрав. – Аз съм Борис. Борис Ремко!

- Олег Мелников – отговори моят любим и се ръкуваха. – Вие да не сте онзи Ремко, който има петролни кладенци в Сибир?

- Същият – кимна мъжът. – Но за това ще говорим вътре. 

Той побърза да набере някаква комбинация и вратата се отвори. Оказа се, че имението е поне на три километра от портала. Поне пътят беше безупречно поддържан. Опитвах се да не зяпам, но нямаше как да не се опуля на свободно пасящите расови коне, които разхождаха наоколо или пък на изобилието от статуи, беседки и безупречно подрязани храсти. 

Когато най-накрая спряхме пред къщата, вече нищо не можеше да ме изненада. Сградата беше модерна – с огромна стъклена фасада откъм реката и неокласически стил от другата страна.

- Принадлежала е на един от приближените на Романови преди революцията – обади се Раиса зад гърба ми. – Беше абсолютна развалина, когато я купихме. 

- Добра работа сте свършили – отбелязах аз и махнах към замръзналата река. – Гледката определено си струва!

- Прекрасно е! Но заповядайте, заповядайте! 

Последвахме домакините вътре и естествено ни посрещна икономка. Поеха палтата ни и се зачудиха на парадните ни униформи. За разлика от друг път, заради посрещането на мажните клечки от министерството, и на Олег му се беше наложило да надене своята. Икономката ни огледа преценяващо и презрението в погледа й ясно ми подсказа за какви ни вземаше. Обикновени ченгета от забутано районно получават задача в квартала на богатите. И за да изглеждат подобаващо, се изтипосват в парадна униформа. Което ги прави да изглеждат абсолютно нелепо. 

- Заповядайте в дневната! – махна ни дружелюбно с ръка Раиса и отидохме в едно от помещенията откъм стъклената фасада. 

Гледката наистина беше невероятна. Все едно река Москва тече в краката ти. Което донякъде си беше самата истина, но това беше съвършено друга тема. Все едно никой друг не съществува в този претъпкан град. Само ти и реката. Дали това не са виждали първите царе от прозорците си? 

- Елате да седнете! – докосна ме по ръката Раиса. – Знам, гледката омагьосва!

Оставих я да ме отведе до кожен диван решен в бледосиньо, където същата икономка вече беше сервирала чай и храна за цял взвод. 

- След като вече пристигнахме – започна съпругът й и ни наля чай, - предлагам първо да се подкрепите и да поговорим по делото. 

Интересно какво точно знаеше той по въпросното дело...

- Жена ми твърди, че някой я преследва – обясни мъжът и се виждаше, че не й вярва особено. 

- А защо „твърди“? – изрази мислите ми на глас Олег. – Вие не й ли вярвате? Ако не вярвате в онова, което казва жена Ви, защо сме тук изобщо?

- Аз го помолих – обясни Раиса. – Той не вярва, че някой ме тормози, откакто се оженихме, но аз вече не мога да издържам. 

Огледах ги. Видимо нямаха толкова фрапантна разлика в годините. Поне по стандартите на богаташите. При тях ако той е на седемдесет, а ти на двайсет, това си е в реда на нещата. Борис и Раиса обаче изглеждаха горе-долу на едни години. Приблизително.

- Кога се оженихте? – попитах аз все пак. 

- Преди три месеца – обясни Ремко. – Тя започна да споделя, че нещо я притеснява едва преди две седмици. 

- Защото тогава получих онова нещо – каза Раиса и ме погледна така, все едно аз държах в ръцете си кой знае каква тайна. 

Вероятно имаше предвид листа амбалажна хартия. Ясно беше, че така няма да стигнем доникъде, ако продължава да говори с недомлъвки. 

- Защо не оставим мъжете да разговарят по делото, а ние да отидем да поговорим по женски? – попитах аз и Ремко ме стрелна с много лош поглед.

Олег също изглеждаше изненадан, но си замълча. Ясно ми беше, че звуча като тъпа кифла, но нямаше как. Очевидно съпругата на олигарха не искаше да разказва пред него. А без нейната информация нямаше какво да направим. Пълен абсурд. Двете станахме и тя ме поведе нанякъде из къщата. Оказа се спалня. 

- Сега ако кажете, че спите и в различни стаи... – започнах аз и огледах розовите завеси на леглото.

Дълбоко се съмнявах петролен магнат да се съгласи да спи в розово легло заради капризите на жена си. 

- Не, спим в една стая – обясни тя, - но Бори ме остави да избера обзавеждането.

Намръщих се. Страшно ме дразнеха подобни изказвания. Как точно Борис стана „Бори“. Ужас. Раиса забеляза и бързо смени темата. 

- Не можех да говоря пред Вашия колега, но трябва да видите тези неща.

Тя извади една кутия за обувки (маркови някакви) изпод леглото и я остави на покривалото на леглото. Естествено, розов сатен или нещо подобно. Вътре беше пълно с картички от букети. Обзалагах се, че само тя вижда какво е написано на тях. Седнах на леглото срещу нея. 

- В момента, в който изоставих Вася, той започна да ми праща цветя. Молеше ме да се върна – каза Раиса и погали замислено една от картичките. 

- Вася? Кой е Вася? – уточних аз. 

Само с това галено име трудно щяхме да го намерим в многомилионна Москва. Раиса явно схвана намека, защото побърза да отговори сконфузено:

- Извинете, Василий Постухов. Бившият ми приятел. Запознахме се в инстута. 

- Следователно вие не сте от заможно семейство? – продължих аз с въпросите. 

- Не – намръщи се тя. - С Бори се запознахме една вечер, когато бях отишла с приятелки на клуб.

Аха. Това си беше направо код за „облякох се като курва и с последните пари се забих в някаква дупка, за да свалям богати мъже“. Намръщих се. Мразех подобни тъпи кифли, които идват в Москва не за да учат, а за да си хванат богат мъж. Ето заради такива по света рускините бяха с лошо име. 

- Тогава се бях разделила с Вася – продължи съпругата на олигарха, все едно се оправдаваше пред мен, - но той отказваше да ме остави. Каза че сме създадени един за друг. Първоначално не обръщах внимание на цветята. Все пак за един мъж, който иска да си те върне, те са в реда на нещата...

Не, драга моя, изобщо не са „в реда на нещата“ помислих си аз. Цветята са скъпи, особено през зимата... И никой мъж няма да ти подари цветя, ако не иска нещо от теб. 

- А защо изобщо сте запазили картичките от цветята? – попитах аз и посочих кутията. – Ако той не е значел нищо за вас?

Все още не бях тръгнала да ги чета, защото се обзалагах какво е закодирал бедният влюбен Светъл.  Нещо от сорта на „обичам те, върни се при мен“. Сълзливи лигавщини, за които в момента нямахме време. 

- Тези са от последния месец – уточни Раиса и побутна кутията към мен. – Когато Вася започна да ме заплашва. Отново само аз мога да ги чета. Нито икономката, нито някой друг може да види написаното на картичката. Даже са ме питали защо ми пращат цветя без картичка и кой е тайният ухажор. Бори започна да ревнува и тогава му обясних. Той обаче ни ми повярва...

Вдигнах вежди и посегнах към една от хартийките в кутията. Наистина, всичките до едно бяха защитени с „Полибий“. Лошо, много лошо... Махнах с ръка и свалих заклинанието от всички картички наведнъж. 

- Имате ли нещо против да вземем тези картички като доказателство? – попитах аз.

- Точно обратното! – размаха ръце тя. - Предпочитам да не са у мен. 

Затворих кутията и станах от леглото. 

- Знаете ли къде живее въпросният Вася? 

- В Останкински – отговори тя. 

- Значи в нашия район – кимнах аз. – Ще ми е нужен точният му адрес. 

- Живее точно срещу „Москвариум“ – обясни Раиса. – Ще Ви запиша адреса. 

Тя измъкна отнякъде чекова книжка и надраска адреса на едно листче. Това беше пълен абсурд. Загледах се в листчето и се зачудих за кой дявол помагах на тази кифла? После се присетих за надписа върху амбалажната хартия. 

- Момент. Имам още един въпрос към Вас – спрях я аз на вратата. 

- Да, кажете? 

- Защо последната бележка, ако наистина е последна, е на амбалажна хартия? 

Като гледах купчината в кутията, явно са били страшно много букети. Защо изведнъж беше сменил тактиката? 

- Защото не беше в букет – отговори тъжно тя. – Този път ми прати нещо друго. 

- Какво? – чак ми писна да й тегля думите с ченгел.

- Някакви карантии – сбърчи нос Раиса. – Беше отвратително. А хартията беше с надписа навън. Така видях какво е. Аз взех пратката от куриера. 

Така, ставаше интересно. Обаче явно тук нямаше много какво да разберем. С кутията под мишница и Раиса по петите ми се върнах обратно в дневната, където Олег и Борис явно се бяха харесали. Когато влязохме водеха разпален спор за цените на бензина и как цената на барел петрол се отразява на това. Мъжка им работа.

- Предлагам да вървим да търсим виновника – казах аз и намигнах на Олег.

Той схвана намека и веднага стана. С Ремко се ръкуваха, а Раиса ме прегърна. 

- Благодаря Ви! – прошепна тя. 

- Благодарности при свършена работа – отговорих й кратко аз. – Да вървим – хванах под ръка нищонеразбиращия Олег и го изведох навън. 

Той дума не каза преди отново да поемем по Рубльово-Успенското шосе. Ясно беше, че приказките с Ремко му харесват, но сега нямахме време за тях.

- Какво беше това, в името на Светлината? – попита той накрая.

- Извинявай, че така те извлякох – отговорих аз, - обаче кутията на задната седалка е пълна с обяснения в любов от някакъв побъркан Различен. 

Извадих листчето с адреса и имената на Вася и зачетох:

- Василий Постухов, знаеш ли дали имаме такъв в регистрите на Патрула? 

Олег поклати глава. 

- Звънни на дежурния и провери. На мен нищо не ми говори. Или е много слаб или никога не се е провинявал... 

- Днес е Нова година, всички се приготвят за бала – отбелязах аз. – Всички освен нас двамата с тебе. Няма дежурен. 

- През деня винаги има – сряза ме Олег. – Хайде, звъни!

Послушах го и набрах номера на дежурния в Нощния. Даваше свободно, но изненадващо бързо вдигнаха. 

- Да? – беше Оля, при това силно раздразнена. 

Представям си защо. Да си домакинята на бала на Патрула и да трябва да дежуриш в новогодишния ден вместо да се разкрасяваш като всички други жени-Различни... Май не само аз имах лош ден. 

- Здравей Оля! – поздравих аз. – Трябва ми справка, при това бърза. 

- Какво е станало? – попита Оля. – Нали беше на смяна в отдела?

- Бях, обаче май се завърза една история, в която е замесен Светъл. Може ли да провериш в базата данни дали има Светъл с име Василий Постухов.

Последва пауза, през която чух бясно тракане по клавиши. 

- Има – отговори накрая Оля. – Светъл маг Седмо равнище. Иницииран е преди месец и половина... Живеее...

- Знам къде живее – прекъснах я аз. – Дадоха ни адреса му, но ще ти обясня за какво става дума друг ден. 

Олга не тръгна да спори. 

- Да пращам ли оперативна група? – попита делово. 

- Не, Олег е с мен, ще се оправим със Светъл Седмо равнище – отговорих аз. 

- Ще успееш ли за бала? – смени темата тя. 

- Не, дежурни сме. Цяла нощ. Всички – мрачно отговорих аз, а Олег се изхили.

С което си спечели лакът в ребрата. Той беше Различен и шофираше чудесно, така че това не му попречи особено. 

- Разбирам – каза Оля равно. - Успех тогава!

Затворих и прибрах телефона в чантата си.

- Вече вярваш ли ми, че е Светъл? – попитах аз Олег.

- Не. Това нищо не доказва – възрази той разпалено. – Само защото е бил бивше гадже на жената на Ремко, не означава че...

- Заплашителните бележки са се появили преди месец – контрирах аз. – А Постухов е иницииран преди месец и половина. Постоял е в Патрула, понаучил е това-онова и е решил да си върне момичето. Естествено, не е имал много ум в главата да разсъди, че тя вече е омъжена за друг, който може да го смачка като хлебарка с едно щракване на пръсти. Но и Раиса си е мълчала, заради заклинанието. Не е искала златната кокошка да я сметне за откачалка. Докато нашият Дон Жуан не е започнал да й праща пликове с карантия... 

Олег ме погледна учудено. 

- Това пък откъде дойде?

- Амбалажната хартия – обясних аз. – В нея е бил завит плик пълен с карантия. Така ми каза Раиса. А кутията от обувки на задната седалка е пълна със заплашителни картички.

- Чакай, този Василий не е богат, нали така? – попита Олег.

- Именно.

- А тогава откъде пари за толкова много букети?

Логичен въпрос. Цветята струваха пари. Особено много пари през зимата. 

- От помощите за новоинициирани – заключих аз. – Нали на всеки нов се дават пари. Които обикновено са несъизмеримо повече от нормалната му заплата. Ето откъде е намерил пари. 

- Това пак нищо не доказва – възрази Олег. 

- Така е, но трябва да го навестим – казах аз и му показах листчето. – Карай съм „Москвариум“.

- Защо, делфини ли ти се гледат? – попита шеговито Олег. 

- Не, просто нашият клиент живее там – обясних аз. – Сега пък какво?

Телефонът ми цвърчеше неистово. Изрових го от дъното на чантата си и погледнах екрана. Служебният номер в кабинета ни с Глухарьов. Странно, обикновено той ми звънеше направо от мобилния. 

- Кажи Серьожа? – вдигнах аз. 

- Къде се мотаете? – попита Глухарьов ядосано. – Зимина вече ми направи главата на тиганица! 

Изхилих се и той ме чу, така че тирадата продължи:

- Пристигайте веднага в отдела, че иначе ще ви издиря и двамата с твоя Олег и ще...

- Чакай, чакай – надвиках го аз и Олег вдигна вежди.

Откакто бяхме заедно, моят любим беше забелязал, че с Глухарьов имаме доста заплетени отношения. Най-забавното беше, че Олег никога не се бъркаше в скандалите ни. Абсолютно никога. Обаче му беше крайно забавно да ни наблюдава. И на мен би ми било, ако моят колега-човек не беше толкова влудяващо вироглав.

- Първо, не си развяваме задниците – започнах аз да съсипвам аргументите му, - второ, влачихме се чак до Рубльовка заради едно Различно дело и трето, в момента отиваме срещу „Москвариум“ да заловим нарушителя. 

- Какъв нарушител? – веднага омекна Глухарьов. 

Значи все пак не му харесваше, че е на смяна в празничния ден. А на мен ми продаваше други фасони. Както и да е...

- Различен Седмо равнище. Пращал заплашителни съобщения на бившата си. Която го зарязала, за да се омъжи за петролен магнат – накратко обясних аз.

- Как се казва тоя? – попита Глухарьов и чух шумолене на листа. 

- Какво, ти да не би да имаш нещо предвид?

- Имам и още как. Казвай името!

- Василий Иванович Постухов – издиктувах аз. 

- Ха-ха, Вася-Тафа! – тържествуващо заключи Глухарьов.

- Вася какво? – заекнах аз и Олег ми направи физиономия в стил „няма ли най-сетне да ми кажеш какво се случва“. 

- Вася-Тафа – повтори Глухарьов все едно съм бавноразвиваща се. – Като беше в средното училище, беше чест клиент при мен. Крадяха коли с аверите и се возеха из района. После влезе в института и се кротна. Тръгнали сте при него. 

- Чакай, чакай, вие двамата се познавате? – попитах тъпо аз.

- Ти кое от „беше клиент при мен“ не разбра? – отговори ми Глухарьов с въпрос. – Отдавна не сме си говорили с него. Тръгвам към адреса и ще ви чакам пред блока, ясно? 

- Ясно – кимнах аз, макар че той не можеше да ме види. – След колко време ще стигнем? 

- Четиресет и пет минути, минимум – отговори Олег.

Надникнах и видях, че кара с над сто километра. Явно ползваше някакви шофьорски заклинания. Както и да е. 

- Не бързай да тръгваш, ние ще сме на линия след почти час – казах аз на Сергей.

- Добре, чакам ви на адреса – отговори Глухарьов и затвори. 

Прибрах телефона в чантата си.

- Ти да видиш! – казах замислено и се загледах в прелитащите покрай нас богаташки къщи. 

- Какво? – озъби ми се Олег. 

Оставаше сега да почнем отново да се караме. От всичко най-много мразеше, когато не му казвам нещо свързано с общата ни работа. Опитваше се да ме предпази от всичко, но това не винаги ставаше. 

- Сергей каза, че този му е познат – побързах да обясня на намръщения си като буреносен облак любим. - Едно време крадял коли..

- Интересно как точно е станал Светъл в такъв случай – мрачно заключи Олег.

- Признаваш ли сега, че съм права? – не се сдържах аз. 

- Права си – съгласи се той, - но този явно е изключение и това не означава, че...

- Добре, добре! – свих рамене аз. – Няма значение. Идеята ми е, че този наистина е виновен.

- Когато го разпитаме, ще видим – отговори Олег и се втренчи в пътя.

Къде се беше юрнал всичкия тоя народ по това време? Погледах часовника си – минаваше седем и се беше стъмнило. Прекрасно. Сега щяхме да се влачим в трафика до догодина. Което, впрочем, беше само след няколко часа.