- Вие, Различните, всичките ли сте такива потайни, или просто аз все на такива попадам? – промърмори Глухарьов докато кръстосвахме изринатите от снега алеи в Екатерининския парк.
Мястото беше приятно, с много дървета и не чак толкова шумно, въпреки натоварените пътища от всички страни. И беше близо до института за спешна помощ "Склифософски". Това беше особено странно за моя партньор, а честно казано и за мен. От всички паркове в Москва, точно този. Още повече, че районът на Игнат и Алишер беше съседен на нашия. Склиф беше в друг район, за който реално не отговаряха те, а от колегите там не бях получила информация. Работата беше от мътна, по-мътна, поне според мен. Когато разказах разговора на Сергей, той се съгласи.
Междувременно, поне виелицата беше поспряла, та разходките по алеите бяха що-годе приятни. Хванах Сергей под ръка, хем да не будим подозрение, хем да се сгрея. Бях се облякла като за ден в отдела, с неговите отоплени стаи, не за походи из снега. Така че сега всеки източник на топлина беше добре дошъл. На Глухарьов, от друга страна, почти винаги му беше топло. Така че обикновено станеше ли ми студено, докато патрулираме някъде (което се случваше само в две ситуации – или Зимина ни беше натирила заради издънка, или имахме нещо за Патрулите за вършене) – много исках да вървим прегърнати. Какво да се прави, интереси. Моят партньор и сега усети накъде бия и попита:
- Студено ли ти е?
- Аха. Само че и по-зле съм била.
Глухарьов изхъмка и ускори крачка, че да се посгреем. Обикаляхме вече поне половин час. Екатерининският парк не е много голям, спокойно щяхме да сме го кръстосали надлъж и нашир след още няколко минути.
- По принцип, всички Различни са потайни – обясних аз, докато се тътрехме по алеите, - но този Волгин прекалява с потайността.
- Ние как ще го познаем? Имаме само някакви имена.
- Игнат каза, че той ще познае нас. Или мен, не можах да му разбера много от мънкането.
- Аха. Значи да ходя да ни купя водка или греяно вино, а? Защото докато ни познаят, може да сме станали на ледени висулки?
Замислих се – идеята хич не беше лоша, а някъде в района със сигурност продаваха или едното, или другото. Затова с Глухарьов ни трябваше само един поглед, за да се затътрим през парка в търсене на алкохол. Греяно вино, за мое съжаление, не намерихме, но пък прилична водка Руский Стандарт (понеже не ми се биеше бълвоч дето го бутилират в някой гараж наблизо) открихме. Глухарьов доволно разля по два пръста в пластмасовите чаши и по стар ченгеджийски маниер ги изпихме на екс. Водката качествено изгори гърлото ми (а тази точно е хубава, но слаба по стандартите на Сергей), но пък след секунди из тялото ми започна да пълзи приятна топлина. Глухарьов ми наля по още малко и прибра остатъка в бездънния джоб на палтото си.
- Ако тоя кретен не цъфне до половин час – закани се той, - аз си тръгвам!
- Абсолютно – съгласих се аз без бой, защото студът вече си беше проправил път към кокалите ми, - а на Игнат ще му набия канчето, че ни е пратил за зелен хайвер.
Интересно защо трябваше да се срещаме като партизани. Нали затова бяхме създали звената в МВД, да не се налагат подобни неща и всичко да си върви по каналния ред. Но, не, факторът „връзки“ винаги имаше думата. Мислено пуснах две-три псувни по адрес на оня, когото чакахме. Реших да не наливам масло в огъня, че на Глухарьов и без това не му беше започнал денят като хората. Само искра му трябваше и дотук. А после иди се разправяй с Хесер. Впрочем, сега моят колега се интересуваше повече от прозрачната течност в бутилката.
- Тоя, Волгин, да е оставил някакви насоки? – попита Сергей, докато си наливаше трета чаша водка. – Искаш ли? – попита ме той, но поклатих глава. Водката на гладно не ми действаше добре. – Примерно, ние да носим карамфили, а той някой брой на „Комсомолска правда“?
Изкикотих се и поклатих глава.
- Нищичко.
- Тая работа мирише, нали знаеш? – мрачно заключи той и премести служебното оръжие от кобура в другия си джоб. – Служебния у тебе ли е?
- Да, но след като ти си тук, не смятам да го ползвам – отговорих аз. – Освен това, колко пъти трябва да ти кажа, че пред един силен Различен пистолетите не предат?
- Аха, но с куршум в главата... – започна той.
- Глухарьов! – сопнах се аз. – Да не си посмял!
- Добре, добре – размаха ръце той. – Обещавам да не пречукам субекта, преди да ни е разказал защо ни разкарва насам натам в това време, вместо да дойде и като нормален човек да си напише жалбата.
Прихнах да се смея, а Глухарьов ме изгледа все едно съм умопобъркана. Дори ме стисна за лакътя, да не би да взема да падна на земята.
- Сега пък какво казах? – промърмори той, май по-скоро на себе си.
- Ами, той не е човек, бе, Серьожа – обясних аз през смях.
- Да, вярно бе...- плесна се театрално по челото той. – Как пък съм го пропуснал това? Все тая.
Реших, че е крайно време да сканирам парка през Сумрака. Почти нямаше жива душа. Само потрепваха тук-там аурите на някой подранил алкохолик или пък на влюбена двойка на път за някъде. Беше делничен ден, та много хора още нямаше. Бабките с кучетата и внучетата все още не бяха излезли на разходка, криминалният контингент току-що се беше покрил в миша дупка, а работещите хора още не бяха приключили със задълженията си. Общо-взето, в Сумрака беше мъртвило.
Тогава го видях. Към нас се задаваше аура. На Различен, със сигурност. Върнах се в човешкия свят и установих, че дори на минус десет ми се вижда по-топло от в Сумрака.
- Серьожа, виж там! – посочих аз на партьора си.
Той присви очи.
- Някой идва, имаш право. Мъж, доколкото виждам. Дали ни е забелязал?
- Щом аз го видях, той мен ме е видял от няколко пресечки – поясних аз. – Аурата ми, имам предвид. Тя свети.
Сергей не тръгна да се обяснява. Към нас наистина се приближаваше мъж. Скромно облечен – някакво шушляково яке, раница преметната през рамо, обикновени обувки и нахлупена шапка на главата. От проверката през Сумрака излезе, че си имам работа със Светъл. Но не се бях задълбала да разбера какъв точно Светъл е това. Смятах да го питам лично. Той вървеше така все едно сканира парка през Сумрака, така че почти нямаше съмнение, че е нашият клиент. Обаче, когато забеляза двойка мъж и жена се поколеба.
Предполагаемият Волгин спря на десетина крачки от нас и произнесе:
- Наташа? – кимнах.
- Аз съм.
Той погледна Глухарьов със съмнение. Вярно, моят колега изглеждаше повече от заплашителен в момента. При това не заради пистолета в джоба си, а заради цялата си наежена стойка. Разликата в ръста и физиката между двамата не беше много голяма, но ако свирепостта се броеше, моят колега със сигурност щеше да спечели.
- Очаквах да сте сама – каза Волгин, поглеждайки Сергей със смесица от съмнение и страх.
- Аз съм Сергей Глухарьов, двамата работим винаги в екип – процеди моят партньор без някой да го е попитал и стисна пистолета в джоба си.
Натърти на думичката „екип“ и бях сигурна, че ако можеше, щеше да мине между мен и Различния. Напразно. В една конфронтация, той не би имал никакъв шанс. По-скоро можеше да пострада. Различният обаче не беше тръгнал да се бие. Още не се беше представил, но нещо ми подсказваше, че това е именно нашият Волгин. Защо, щях да изясня после.
- Ясно, щом като трябва – сви рамене Различният. – Впрочем, огнестрелното оръжие е излишно, господин Глухарьов.
- Майор Глухарьов – поправи го Сергей с леден тон.
- Простете, майоре! – поправи се веднага Волгин, явно не искаше да влиза в конфликт с крайно изнервен, леко подпийнал и въоръжен служител на МВД.
Глухарьов кимна да покаже, че извинението се приема. Поехме бавно по алеята – Волгин малко пред нас, ние след нето. Подсмихнах се – да плашиш Различен с оръжие, все едно да плашиш куче с кренвирш. Всякакви видове оръжия отказват при наличието на електромагнитно поле. Понеже не го вярвах, едно време от оперативните на Патрула ми го показаха нагледно.
Продължихме да вървим надолу по спретнатите и учудващо добре изринати алеи и започнах да разсъждавам защо изобщо се срещахме тук. Какво му пречеше на този Различен да дойде на място и да се обясни и от какъв зор тая потайност.
- Времето тук не е много подходящо за разговори – обърна се Различният към мен, като към старша по ранг и очевидно водеща в двойката - какво ще кажете да отдем някъде да пием чай?
- Съгласна съм – казах аз и хвърлих един поглед на Глухарьов. Той кимна едва забележимо. – Но в такъв случай, защо бяха тия тайни срещи? Поизмръзнахме, докато чакаме.
- Просто този парк е най-близо до работата ми и мога да мина през обедната почивка – обясни Волгин и ни преведе напреко на парка.
Погледнах часовника си – наистина беше обяд. Време за обедна почивка. За да може да мине от тук обаче, това означаваше, че работи наблизо. Интересно къде?
- А къде работите, ако не е тайна? – попита моят партньор.
- В Склиф – махна Различният по посока на старинната сграда. – Лекар съм.
- Лечител? – попитах разбиращо аз и Волгин кимна.
- Идеалното прикритие за Различен от моя вид.
Глухарьов ме сръга, явно искаше обяснение. Вдигнах глава нагоре и му дадох да разбере, че ще се обясняваме на четири очи. Той кимна да покаже, че е разбрал. Сега по-важното беше да разберем за какво става дума и да изкопчим максимално количество информация от този странен лекар.
Няма коментари:
Публикуване на коментар